Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и
Изтегляне 6.99 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Майски манифест.
- За постигането на единния македонски революционен фронт Централният комитет ще спре преследването на борещите се срещу нея групи и ще направи постъпки, за да обедини цялото македонско движение;
- Виена, 29-й април 1924 г. Централен комитет на ВМРО: П. Чаулев А. Протогеров Т. Александров
- Проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство
- ВМРО се задължава да работи съвместно с другите
- В гражданската война този от противниците ще
- Всеки заловен да се съди и екзекутира в рамките на 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници.
- Ние Борис II Iпо предложение на Нашия председател на Министерския съвет, предоставено Нам с доклада му от 16 април
* Като споменахме ВМРО, да спрем за малко и да видим какво става с Организацията в цялата тази бъркотия. Съдбата на ВМРО е така преплетена със съдбата на България по онова време - човек има чувството, че историята на ВМРО става история на България... Времената се менели, менели се и хората. За въстание отдавна вече не ставало дума, никой вече не ходел да апостолствува из жална Македония, да повдига духа на народа, да създава вътрешни революционни комитети, да завъжда интелигенция, която сама да почувства нужда от политически права - разчитало се на външна намеса, предизвикана чрез акции на чети, чрез атентати и терор, забравени били предупрежденията на Гоце Делчев, че престъпно е да се освобождава един народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници, че робите тряба да се подигнат целокупно на възстание само когато се почувствуват свободни в душите си; но и атентатите, терористичните акции и четите в Македония все повече намалявали - постепенно Вътрешната Македонска Революционна Организация станала външна: бойното поле се изнесло извън пределите на Македония - по софийските улици, из градовете на България, из Европа... Преди пролетта на 1924 година се разрази големият конфликт между правителството и ВМРО - пише Александър Цанков.1 - Македонците, гонени и преследвани от правителството на Стамболийски, но търпени от нас, помислиха, че е време вече да отпочнат революционна работа. Професор Цанков извикал генерал Протогеров, Тодор Александров и секретаря му Ванче Михайлов и им прочел следното конско евангелие: - Вие, македонците, ще трябва окончателно да се откажете от досегашната си тактика на революционно действие. Тя е пагубна и опасна и за вас, но и за държавата, и за самото македонско население. Всеки разумен човек разбира, че старите начини с чети, атентати и пр. са не само отживели, но и опасни. От самата Македония се надава повик след всяка чета: „Оставете ни на мира, не предизвиквайте властта да ни избива!" Вашите методи не само предизвикват, но и оправдават терора на сръбската власт. Не забравяйте, че Югославия е между победителите и е силна. Сигурността и добросъседските отношения на България стоят над всички други въпроси. Правителството ще вземе най-сериозни мерки и няма да позволи никому да излага на риск сигурността на държавата. Министърът на вътрешните работи генерал Русев добавил остро: - В България вече не можем да търпим царство в царството. Войводите мрачно мълчели. Протогеров се обадил: - Докато съществува Македония, ще има и Македонска революционна организация. - Идете в чужбина - посъветвал ги професорът, - идете в Швейцария или Италия, даже в Америка, идете най-сетне във Виена... Войводите обаче не го послушали. Прибягнахме до други средства - пише професорът. На 26 февруари 1924 година генерал Русев наредил на окръжните управители в Петрич, Кюстендил и София: „На 3 март т.г. на разсъмване арестувайте всички ония македонстващи, за които подозирате, че могат да смущават реда в царството или някоя съседна държава".2 В отговор ЦК на ВМРО връчил веднага официален протест на премиера Цанков: „И Стамболийски, Райко и Cue се опитаха да унищожат ВМРО и резултатите от тези опити са налице; с достойнство сме отговаряли досега, ще отговаряме и занапред на предизвикателствата от страна на самозабравилите се български правителства...,3 и т.н. Цанков обаче не бил като великодушния Стамболийски и не пипал с кадифени ръкавици: На 3 март били арестувани около 500 дейци на Илинденската организация и Македонските братства.4 Тази постъпка бе резултатна - заключава професорът. - След няколко дена Протогеров и Александров през Бургас - Цариград се озоваха в Италия и по-късно във Виена.2 Сега да видим какво правят войводите във Виена. Събитията в България през 1923 година довели до радостна възбуда Москва и Коминтерна - на Балканите се създавали условия за избухване на социалистическа революция, а оттам - за перманентна световна революция. ВМРО, със своя екстремизъм и въоръжени отряди, била най-подходящият детонатор на един бъдещ революционен взрив, затова коминтерновци потърсили връзка с Тодор Александров (той бил дал вече леви сигнали още през юни 1920 г., когато издал окръжно с призив към населението на Македония да гласува за комунистическите кандидати на изборите в Кралството на сърби, хървати и словенци - и те влезли в Скупщината); от своя страна Александров, подгонен от правителството на Александър Цанков, бил готов да търси съюз и с дявола в името на македонската кауза. Така в началото на май 1924 година пълномощникът на ВМРО Димитър Влахов чрез Кръстю Раковски3 (тогава посланик на СССР в Лондон) влязъл в тайни преговори със съветските представители във Виена и на 6 май 1924 г. бил подписан тайният тъй наречен Майски манифест. Този манифест бил предшестван седмица преди това от Декларация на ЦК на ВМРО от април 1924 г. относно обединението на македонското освободително движение4, в която между другото се казва: В борбата си за освобождението на Македония и за образуването на Балканска федерация ВМРО разчита... най-главното на всемерната морална, материална и политическа подкрепа на СССР, който днес се явява единствената държава, бореща се за освобождението на всички потиснати народи, за тяхното истинско самоопределение и федериране... ВМРО ще засили по най-решителен начин своята борба както против сръбското и гръцкото, така и против българското правителство, които се явяват или могат да се явят оръдия на свои или чужди империалистически стремежи спрямо Македония. В тоя смисъл Организацията скъсва всякакви връзки със софийското правителство и ще води борба с неговата политика. ВМРО ще даде най-искрено всичкото си съдействие за по-скорошното осъществяване на единния балкански революционен фронт... Организацията ще влезе в контакт с комунистическите партии в балканските държави. За постигането на единния македонски революционен фронт Централният комитет ще спре преследването на борещите се срещу нея групи и ще направи постъпки, за да обедини цялото македонско движение; ще назначи свой специален делегат и ще приеме при себе си такъв за взаимна връзка между Централния комитет на Организацията и представителството на СССР. Виена, 29-й април 1924 г. Централен комитет на ВМРО: П. Чаулев А. Протогеров Т. Александров Тази декларация пък е предшествана от един Проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, подписан само от Тодор Александров още през декември 1923 година - в този проект целта е формулирана съвсем ясно: ВМРО се задължава да работи съвместно с другите революционни организации на Балканите за федерирането на балканските държави в техните етнически граници, чиито добре разбирани политически интереси съвпадат с тия на Руската Съветска Република. Въпреки уговорената секретност, Коминтернът публикувал Манифеста - обществото в България било ужасено: „ВМРО болшевизирано!", членовете на ВМРО изпаднали в шок: „Александров - агент на Коминтерна?" Подплашените от опозоряване Александров и Протогеров панически опровергали подписите си, наричайки манифеста „мистификация на Коминтерна". Кое било вярно, кое не било вярно, не е много ясно, но резултатът бил драматичен: десните намразили Александров, че е подписал коминтернския Манифест, левите го презирали, че се отрекъл от подписа си. Това, което последвало, не било неочаквано. На 31 август 1924 година Тодор Александров тръгнал за конгрес на Серския революционен окръг. По пътя през Пирин го съпровождали околийските войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров.
Според друга версия2: стреснат от гърмежите, Протогеров погледна втрещено шуртящата кръв на поваления до него Александров и се втурна да бяга към гората, залегна между буките, обаче горноджумайският войвода Щерю Влахов бе великодушен: - С тебе нищо няма да направим, защото нищо не си ни направил. Той (Александров) това заслужаваше. Той толкова невинни души изеде, и мене искаше да изеде... Оттогава черно съмнение надвиснало над побелялата глава на генерал Протогеров: че най-малкото е знаел за готвеното убийство на Александров. Присъдата му била отложена с четири години... Секретарят на Тодор Александров, 28-годишният Ванче Михайлов, наричан още Скромнио, свикал на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая конгрес на ВМРО, поканени били и представители на организацията „Илинден", привърженици на Майския манифест, и представители на федералистите - уж да се изгладят противоречията, да се сложи край на братоубийствата... През нощта четници на ВМРО, преоблечени като работници, със скрито под палтата оръжие, блокирали целия град; генерал Вълков вдигна по тревога пограничната стража, по негова заповед 14-а македонска дружина обкръжи Горна Джумая; връзката между военното министерство и ВМРО се поддържаше непрекъснато от поручик Стилиян Поптошев, услугите бяха взаимни и се държаха в дълбока тайна3; в определения час няколко четворки на Ванче нахлули в хотел „Париж", други - в хотел „Лондон", и разстреляли в упор намиращите се там илинденци и федералисти, оцелелите ветерани се добраха до казармата, но там не ги защитиха - те бяха предадени на Стоян Филипов и Йонко Вапцаров, чиито четници веднага ги затриха; в Мелнишко бяха сполетени от възмездието Щ. Влахов и Д. Вретенаров (убийците на Тодор Александров); куршумите не пропуснаха Петър Говедаров и Гоце Манолев; в Петрич бяха унищожени по късата процедура оръдията на болшевиките Методи Алексиев, Стою Хаджиев и Христо Медникаров; Неврокоп даде в жертва Д. Икономов; вълната на чистката преля и извън Пиринска Македония...4 Цяла нощ продължила кървавата вакханалия, избити били до един всичките илинденци и федералисти, според печата – 193 души, според слуховете - неколкостотин.5 След тази кървава нощ Ванче заел мястото на Тодор Александров в ЦК на ВМРО и скоро решил да се отърве от другите членове на ЦК: тъй като Чаулев предчувствал какво го чака, избягал чак в Милано, но в края на декември 1924 година Ванче изпратил там изпитания екзекутор Димчо Стефанов (същият, който в края на октомври предишната година застреля д-р Никола Генадиев на улица „Кракра" в София). - Ходех навсякъде, за да намеря Чаулев - разказва хладнокръвно Димчо пред италианския съд. - Влизах във всички кафенета, ресторанти, театри, навсякъде. Най-сетне научих къде е кафенето, което той посещавал всеки ден към 11 часа... Влязох в кафенето, приближих се към Чаулев и гледайки го в лицето, му казах: - Защо си накарал да убият Тодор Александров? Приготви се да умреш, трябва да умреш, Чаулев. Гледайки ме в очите, той вдигна ръце към главата си и се помъчи да се скрие. Извадих револвера и стрелях. След това насочих револвера към устата си - да се застрелям. Като видях, че револверът е празен, хвърлих го на земята и позволих да ме арестуват. Ние, македонците, сме се клели да изпълним своя дълг. Аз изпълних своя. Аз убих Петър Чаулев, защото той е предател, родоотстъпник, подкупен от агентите на Третия интернационал... Присъдите от ВМОРО (ВМРО), драги читателю, се изпълнявали рано или късно - може след година, след две, след пет, след десет, след двайсет години, в Македония, в България, в Европа, накрай света, ако трябва - и на оня свят. Последен загина Паница - пише Христо Силянов: - на 25 май 1925 година във Виенския „Бургтеатър", при представлението на „Пер Гинт", повален от куршумите на Мелпомена Кърничева. По-известна е тя като Менча Кърничева от Крушево; била годеница на Ванче Михайлов и точно нея Ванче изпратил да изпълни смъртната присъда на Паница, която му била прочетена от ВМОРО преди 18 години, след като той застреля през 1907-а Сарафов и Гарванов по заповед на Сандански. В тези екзекуции имало сложен ритуал. Тодор Паница се бил покрил във Виена заедно с жена си Екатерина Измирлиева (братовчедка на поета Христо Смирненски), спеше със зареден пистолет под възглавницата, винаги придружаван от зорко бдящи телохранители; Менча се познавала с Магдалена Измирлиева, която по това време живеела при сестра си Екатерина. Като пристигнала през януари 1925 година във Виена „да се лекува", Менча се срещнала „случайно" с Магдалена и чрез нея се запознала с Паница, четири месеца й трябвали, за да му влезе под кожата, преструвайки се на негова съмишленичка (също както Паница се сприятелил със Сарафов и Гарванов преди да ги убие); в началото на май поканила цялото семейство да гледат в Бургтеатър прочутата пиеса на Ибсен „Пер Гинт", купила билети в една от ложите, седнала на стола зад Паница и когато на сцената потъваше корабът на Гинт, оркестърът гърмеше и прожекторите бавно гаснеха, Менча измъкна крадешком маузера от чантичката, тикна го в темето на Паница и натисна спусъка. Куршумите излетяха отпред през носа. Надупчената глава на Паница рухна върху парапета на ложата. Дърпайки се назад, Менча изстреля още 5 куршума в гърба на Паница.
Обаче не умряла, ВМРО наела най-добрите виенски адвокати, съдът я оправдал и на следващата година Ванче се оженил за нея... Междувременно Третият интернационал наредил на Задграничното ръководство на БКП във Виена (Георги Димитров, Васил Коларов) да нареди на вътрешното ръководство: Компартията да премине в нелегалност и въпреки погрома на въстанието през септември 1923-та, да поеме към нов курс на въоръжено въстание, т.е. продължаване на разбитото вече въстание до победен край.1 Нелегалната Комунистическа партия беше разделенана два отдела: политически и военен. Тези отдели имаха отделни централни комитети. Отначало Военният отдел беше само орган на Политическия отдел, но пост-пенно добиваше все по-голямо значение. Най-малката бойна единица е шесторката, след нея - четата, а най-голямата - дружината (4 шесторки образували чета, 4 чети - дружина); Членовете на шесторката не познават членовете на другите шесторки, само началникът на шесторката се сношава с районния началник; в цяла България имаше 4-5 хиляди души, организирани в шесторки. Последните две формации (четите и дружините) се предполагаха в случай на действие (сиреч: въстание).2 За поддържане на перманентно революционно настроение из горите и планините зашетали като едно време хайдушки чети: анархисти, комунисти и леви земеделци; диверсиите и атентатите се извършвали от наказателни групи, наречени по съветскому ЧЕКА; в централното ръководство на ЧЕКА били Станке Димитров, Иван Минков и Вълко Червенков, софийската ЧЕКА се ръководела от Петър Абаджиев (Иван); наказателните групи се ръководели от Военния център (ВЦ) на Военната организация (ВО), а начело на ВЦ стоял Коста Янков (чиято майка била сестра на Райна княгиня - Райна Попгеоргиева, дето през април 1876 година уши байрака и му тури знака „Смърт или свобода!"), негови помощници били Иван Минков и Марко Фридман;. въпросният Иван Минков (той пък бил брат на писателя Светослав Минков) влизал в ръководствата и на ВЦ, и на ЧЕКА, изпратил до четите, до шесторките и до наказателните групи следната инструкция:
Месец преди това ръководителят на софийската ЧЕКА Петър Абаджиев (Иван) се свързал с клисаря на църквата Задгорски, бивш член на БКП, но останал верен на идеите, и започнали нощем да пренасят в църквата малки пакетчета с взрив, докато натрупали на тавана под кубето 25 кг. След като това било готово, Иван (Петър Абаджиев) тръгнал да търси човек, когото да убият, за погребението на който ще се съберат в черквата: Н. В. Царя, министрите и всички по-видни политици и общественици и когато те се съберат там, да се запали така приготвеният взрив, да събори покрива на черквата върху тях и ги убие, а след това да настъпят организираните комунисти в чети на брой 3000-4000 души с оръжие, картечници и ще вземат властта и въведат съветско управление в България.3 Единият от вариантите бил да се убие самият цар и църквата да бъде взривена на неговото погребение, но след неуспешния атентат срещу него на 14 април в Арабаконак4 избрали друга жертва - генерал о.з. Константин Георгиев, председател на Демократическия сговор в София; генералът бил застрелян на 15 април, вторник, привечер край църквата „Св. Седмочисленици" и опелото било насрочено за четвъртък, 17 април 1925 година. Не бил какъв да е четвъртък, а Велики четвъртък, пред Великден. В три часа ковчегът с тленните останки на зап. Генерал К. Георгиев бива внесен от неговите другари - запасни офицери, и поставен пред олтаря. До ковчега са: жената и двете деца на покойния и най-близките му, а малко зад тях са министрите начело с министър-председателя (проф. Александър Цанков), председателят на Камарата, множество народни представители, действующи и запасни офицери и граждани. Опелото се започна в 3 часа. Към З ч. и 20 минути се свърши четенето на Апостола. Дяконът поднесе Евангелието на Н. В. Пр. Софийския митрополит Стефан. Настъпи най-тържественият момент от службата. Всички присъствующи впериха очите си към владишкия трон, на който бе застанал архипастирът. Всред дълбока тишина, с висок, силен и ясен глас той започна четенето на Евангелието от Йоанна, глава 5, стихове 24-30. Едва владиката успя да прочете думите, казани от Спасителя: „Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще възкръснат за живот, а които савършили зло..."- внезапно от горе, от към голямото кубе, над главата на владиката, блесна светъл диск, подобен на слънцето, когато се подаде между облаците, и изгърмя една страшна експлозия, която раздруса цялата църква. Гърмът, който зашамадява, бе последван от едно сътресение на въздуха, което поваля всички на земята, от трясък на събаряне и от хвърченето на дървета, парчета от счупените полюлеи и прозорци. Дебела тъма легна и покри с непроницаем мрак Божия храм, потънахме като че ли в ада, гробът бе зинал пред мене. След секунди или минути се развиделя и през облака от прах, който задушава, прозираше сиво синкаво небето през църковния покрив. Охкания и викове се разнасят и заглушават шума от рушението на стените; газим през човешки трупове и минаваме край живи заринати хора, други, за да се спасят, се хвърляха през прозорците. Гъсти кълба бял прах бяха засипали наоколо целия площад, всичко живо бягаше, без да знае накъде... Това са думи на оживели свидетели, сред които бившият министър Петър Пешев и тогавашният министър-председател Александър Цанков. Царят обаче закъснял (според някои - случайно, според други - бил предупреден) - когато наближил църквата, кубето й хвръкнало във въздуха. Изписани са хиляди страници за този чудовищен терористичен акт - най-големият дотогава в света (ура, пак сме първи!): убити на място били 149 души - генерали, депутати, жени и деца; ранените са повече от 500. Кой е извършил атентата? Известни са лицата, които са струпали на тавана под кубето експлозива и са подпалили фитила - но кой им е подпалил на тях фитила? Лесно е да приведа като доказателство съдебните протоколи с признанията на клисаря Петър Задгорски или на терориста Марко Фридман, или да цитирам обвиненията на тогавашната власт, че това е дело на Комунистическата партия, но, струва ми се, по-убедителни ще са думите на един стар комунист - Върбан Ангелов, който през 1957 година (когато е бил пълномощен министър във Виена) писал по въпроса следното: От тогава - април 1925 г. - и до сега се употребяват всички усилия да се мълчи около атентата и в редките случаи, когато стане дума за него, той се приписва на отделни, анархистично настроени лица, действували против нареждането на задграничното ръководство. Като помисли обаче човек, че въпреки поражението на Септември 1923 г. и през цялата 1924 г. се следва „курс на въоръжено въстание" и че вдъхновителите му бяха същите тия водачи (Г. Димитров и В. Коларов), а атентатът беше логическо последствие на този курс - логически трябва да заключим, че те (Димитров и Коларов) са дали съгласието и разпореждането за неговото извършване. „Курсът на въоръжено въстание" и логическата му съставка - атентатът - са продължение на Септемврийското въстание. Не коментирам. Само ми настръхват космите, като си помисля, че Върбан Ангелов е изрекъл и написал тези думи не сега (сега е лесно), а в онези времена, когато „вождът и учителят на българския народ Георги Димитров и неговият съратник Васил Коларов" бяха считани за светци на социалистическа България. Министърът на войната ген. Иван Вълков също бил в църквата, бил с охлузена глава, но успял да изтича до Военното министерство и извадил от чекмеджето си отдавна приготвената за случая ЗАПОВЕД: Всички гарнизони и всички военни съединения да се поставят във връзка с местните комитети на правителствената партия, за да се съгласуват средствата за борба срещу синдикатите на селяните и срещу комунистите. Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъцина тези хора, за да може в един момент да се избият всички техни водачи - виновни или невиновни. Навсякъде, където биха избухнали безредици, да се избиват без пощада всички пленници, конспиратори, техни съучастници и всички, които биха ги укривали. По същия начин да се третират техните семейства, да се изгорят къщите им. Всеки заловен да се съди и екзекутира в рамките на 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва. Велики петък. Нощта настъпва грозна, улиците остават мрачни и без осветление. Всичко е мъртво. Зловещо затишие владее из града. Тъмни сенки на въоръжени цивилни лица се движат. Неотговорните фактори встъпват в своята зловеща дейност... И кървавите вартоломееви нощи започват. Съботата, Великата събота, когато Господ бе умрял... Виж след малко кои са тези неотговорни фактори... България остана без Господ! - тъй възкликнала изплашената г-жа Султана Рачо Петрова. Вместо Господ - царят възвестил: Ние Борис II Iпо предложение на Нашия председател на Министерския съвет, предоставено Нам с доклада му от 16 април и съгласно решение на Министерския съвет постановихме: ОБЯВЯВАМЕ ЦЯЛОТО ЦАРСТВО ВЪВ ВОЕННО ПОЛОЖЕНИЕ.1 Тутакси започнали обиски и арести. Не била пожалена и г-жа Султана Рачо Петрова - още същата вечер в дома й нахлули споменатите въоръжени цивилни лица да правят обиск - дори тя, старата хайлайфна дама, била заподозряна, че е болшевичка, комунистка, предателка, сръбска и французка шпионка!- и то само за този грях - страшния грях, че си бях позволила да говоря против генерал Русев! 2, Според поверителни сведения на Министерството на вътрешните работи, за времето от 16 април до 31 юни 1925 г. само във Варненска и Пловдивска област са арестувани 23 964 души, заедно с арестуваните в Софийска област те са над 35 000 души3, в останалите области арестуваните едва ли ще са били по-малко - ще излезе, че в цяла България са били арестувани повече от 100 000 души - всеки десети мъж, годен да бъде войник! Военните съдилища по „бързата процедура" издали над 300 смъртни присъди. Но това било капка в морето. Министърът на вътрешните работи генерал Иван Русев,този особено кръвожаден човек (по думите на проф. Александър Цанков), и министърът на войната генерал Иван Вълков - това оръдие на царя (пак според проф. Цанков), извикали капитан Кочо Стоянов („Само тоя звер може да свърши тая работа"), назначили го за полицейски комендант на София и му казали: - Действай! И Кочо Стоянов започнал да действа. Стъпвали в своята зловеща дейност неотговорните фактори...
Те представлявали екзекуторски групи от полицаи, дейци на ВМРО и запасни офицери (специалният антураж от офицери-екзекутори около ген. Вълков се наричал „Ескадронът") - най-известни били групите на кап. Кочо Стоянов, на Куцаров, на капитан Цвятко Николов (Черния капитан), Порковата команда и т.н. Групите действали по пряката заповед на генерал Иван Вълков, за хайките си служели с полицейски камионетки, убийствата извършвали в сградите на Обществена безопасност, във военни поделения, в полицейски участъци, дори в класните стаи на училищата.
Но това е още нищо. При арестуваните (в Дирекция на полицията, в казармите, в участъците, в училищата) влизат полицаи с черни маски на лицата, прочитат десетина имена и казват: - Свободни сте. Освободените бързат по стъпалата надолу, отварят външната врата, излизат на улицата, вдишват радостно глътка свеж вечерен въздух и... И тутакси биват сграбчени от здрави ръце - маскирани цивилни лица ги натикват в черната камионетка, спряла малко встрани до тротоара. Камионетката тръгва и „освободените" безследно изчезват. Къде изчезвали? Как ставало това? Нека дадем думата на палачите2: - Натоварихме арестуваните, качихме се на камионетката и отидохме в 4-и артилерийски полк. Откарахме арестуваните към средата на парка, който се осветяваше от два фенера, окачени на греда. В парка имаше изкопана яма точно под гредата. Наредихме арестуваните от едната страна на ямата с лице към стената на колене, а ние, офицерите, се наредихме от другата страна. Напълнихме пистолетите и стреляхме. В тила. Поединично. Арестуваните паднаха. По време на изстрелите пред вратите на полка имаше автомобил, запален и форсиран, за да не се чуват гърмежите. Такъв автомобил имаше и в Първи пехотен полк, къде също извършихме разстрелвания... Това все още е „нормално". Наистина препоръчвам на децата и на по-чувствителните хора да не четат следващия разказ: - Арестуваните бяха сложени покрай стената на самия Артилерийски полк. След това се започна въвеждането на един по един в помещението, нещо като стая. Беше тъмно, нямаше никакво осветление, освен една газена лампа. И там се започна екзекутирането. Докарва се един от арестуваните, придружен от двама военни. Поставя се на един стол и срещу него сяда друг военен да води „разпита". В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например откъде имате този пръстен, военният, който води разпита, дава знак с ръка и веднага приготвените двама души, които стоят зад жертвата с готова примка от връв за палатка, надяват въжето на шията и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето. Това траеше около 5 минути за всеки човек. Когато някой от екзекутираните биваше по-силен физически и правеше опит да се надигне, тогава се струпваха да дърпат връвта повече хора. Телата на обесените веднага се прибираха в чували, докато са още топли и се сгъват. Чувалите се завързваха със същата връв, с която бяха бесени. Преди слагането на убитите в чувалите прибираха от тях парите и скъпоценностите. В слабо осветените помещения на Артилерийски полк видях и други групи настрана - и те работеха там. Работеха същото. Вземаха задържаните лица и с примки от въжета ги бесеха. Освен в Артилерийски полк, участвах в избивания във Военното училище, в Първи пехотен полк, в Гвардейския полк... След като Гео Милев излязъл от съда с условна присъда, други „съдии" го чакали на улицата - цивилни лица с маски на лицата, натикали го в черната камионетка и поетът „безследно изчезнал". След 30 години багерите край Илиянци случайно ще разровят яма, пълна с човешки кости. Само в Илиянския форт в София са намерени черепите и костите на 87 души. Там са намерени и трупове без глави. Труповете били хвърлени в безпорядък, по очи или по гръб. Първо са били избивани, а после пренасяни в чували. Следите по труповете показват, че са били избивани по най-жесток начин - с удар от нож или сабя, със забиване на пирони в главата, с удар от твърди предмети. Намерени са строшени черепи, долни челюсти. На някои трупове челната кост била напълно разтрошена. Безспорно е установено, че череп номер 17 е на поета Гео Милев.1 От черепа се търкулнало синьото стъклено око, заменило онова, дето поетът бе загубил в окопите край Дойранското езеро... На 22 април 1925 година министърът на войната генерал Вълков рапортувал пред Народното събрание: - Българската армия в тези тежки изпитания на нашия народ иска да му помогне с високото свое себеотрицание и готовност, за да го запази и да му извоюва едно по-щастливо бъдеще. Искам да направя декларация от името на армията и от мое име, че ние ще бъдем щастливи да изпълним този дълг към нашия мил народ! Следват бурни аплодисменти... В репресиите се включила и ВМРО. През 1925 година привържениците на Майския манифест основали ВМРО-обединена. Това е една долнопробна измислица на Георги Димитров - заявил Ванче и между двете ВМРО-та започнало ново взаимно изтребление. На 18 май 1925 година чети на ВМРО избиват в с. Дъбница, Неврокопско, 75 представители на левицата във ВМРО със съдействието на полицейските власти; наскоро това се повтаря и в селата Градево и Крупник...1 Каталог: Polezni%20knigi Polezni%20knigi -> Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и Polezni%20knigi -> Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и Polezni%20knigi -> Славянобългарска история паисий хилендарски Изтегляне 6.99 Mb. Сподели с приятели:
|