Колко са убитите и безследно изчезналите през годините 1923-1925?

Според цар Борис III: хиляди.

Според народния представител Петко Д. Петков: 50 000.

Според тайния съветник на царя дъновиста Любомир Лулчев: 23 000.

Според анкетата на френския писател Анри Барбюс: повече от 5000.

Според министър-председателя проф. Александър Цанков:1500-1700.

Според министъра на войната генерал Вълков: 25.
Съвестта, изглежда, най-много и най-дълго е мъчила професора. Десетки години след 1925 година - най-злокобната в моя политически живот, той продължава да се оправдава:

Като човек, който в живота си до този момент, па и досега², нямам никакво участие в тия кървави изстъпления, които се разиграваха,

аз, който в живота си мравка не съм настъпил - не съм дал никаква заповед, никаква (подчертаното е на Цанков) за крайни, сурови противодействия...³ -

аз трябваше да стана изкупителна жертва на чужди престъпления. „Кървавият Цанков, кръволокът Цанков" и т.н..., а аз ви се кълна (кълне се той пред Муравиев⁴):

че на съвестта ми не тежи нито един живот... аз не съм замесен в нито едно убийство - пряко или косвено...

Убийствата се инспирираха и извършваха от няколко централи. Най-първо от „високо място" ⁵;

след това от Вълков и специалния му антураж от офицери-екзекутори - Кочо Стоянов, Порков, Куцаров и др., и от Конвента⁶;

трети център беше Иван Русев, особено кръвожаден човек; четвърти център бе ВМРО, чиито злодеяния са известни;

покрай тях действаха и отделни индивиди, които се отдаваха безнаказано на убийства за забогатяване, за отмъщение или за задоволяване на най-долни страсти.

И накрая професорът измива ръцете си като Пилат: Иван Вълков и групата около него „чистеха" и освобождаваха България от „предатели", „шпиони", „вредители" и така нататък...⁷

Според проф. Цанков: С един жест той можеше да предотврати всички убийства и своеволия. Той разполагаше с войската и Военния съюз, както и с ВМРО.⁸

Но царят не направил този жест. Нещо повече: подписвал мълчаливо всяка смъртна присъда (без негово съгласие, според Конституцията, смъртните присъди не можели да бъдат изпълнени);

нещо повече: нощните бесения са били извършвани от офицерите в казармите по заповед на министъра на войната генерал Вълков, който (пак според проф. Цанков) беше само едно оръдие на царя и не би си позволил да извърши нещо без знанието и съгласието на своя цар.

И царят, изглежда, много е ценял своето оръдие:

когато поради зверствата, дело преди всичко на генерал Вълков, избухнал международен скандал¹ цар Борис бил принуден на 4 януари 1926 година да свали правителството на Александър Цанков,

но назначил генерал Вълков отново за военен министър² в новото правителство на Андрея Ляпчев и въпреки протестите и у нас, и в чужбина, държал го министър на войната до януари 1929 година.³

Не само това. След всеки „подвиг" царят го произвеждал в по-върховен чин: генерал-майор (1923), генерал-лейтенант (1925) и на изпроводяк го направил генерал от пехотата (или пълен генерал) - най-високото военно звание, с което се удостоявали най-великите ни пълководци...

Сигурно си спомняш за първата българска братоубийствена вакханалия - когато княз Борис I изкла 52 боилски рода, които отказваха да приемат християнството, изкла ги до девето коляно заедно с жените и децата, че и пеленачетата ⁴; после, след като султан Мурад се ожени за Мара бялата българка и завладя българското царство, сложи началото на едно дълговековно братоубийство: българските християнски момчета, приели исляма и обучени за еничари, започнали да безчинствуват над християните, дори над своите родители - всеки над своя баща и майка - и да ги убиват по-лошо от сарацинския род⁵; в братоубийства участваха и българите мохамедани, потушавайки заедно с турците въстаналите през 1876 година свои братя християни - оказва се, скъпи читателю, че вярата е по-силна от кръвта.⁶

За жалост, с братоубийства започна и нашата нова история. Но ако мислиш, че братоубийствата ще спрат дотук - горчиво се лъжеш.

За ужас, те ще продължат и нататък - по-жестоки и по-многобройни: ще бъдат убити 6-има министър-председатели, 33-ма министри, 84 народни представители, 22-ма лидери на партии, 21 генерали, повече от 40 писатели и журналисти⁷ и хиляди, хиляди, наистина много хиляди „и др."!

ГЛАВА XII
Сянката на сърпа и чука
Цар Борис III, Андрея Ляпчев,

Александър Малинов, Кимон Георгиев & Дамян Велчев

Спори се: дали управлението на Александър Цанков е било фашистко, или не е било фашистко - и оттам: дали Септемврийското въстание е антифашистко?

Спори се: дали въобще е имало фашизъм в България - и оттам: имало ли у нас антифашистка борба и антифашисти?

За живелите в България по социалистическо време (1944-1990) тези въпроси са еретически; ако пък чуят живите антифашисти - ще въстанат, а мъртвите ще се обърнат в гроба!

Но... засега те оставям, читателю, в ада на собствените ти размишления, а аз продължавам нататък по стъпките на събитията.

Както казвал професор Александър Цанков:

Хич обаче не щял да си ходи професорът доброволно.

На 31 декември 1925 година цар Борис поканил министър-председателя и неговия кабинет на вечеря в двореца уж по случай Новата 1926 година.

След като министрите били добре нагостени, царят станал.

- Ценя вашите заслуги към страната - казал той, - но умиротворяването на народа изисква правителствена промяна. Налага се да поискам от министър-председателя Цанков незабавна оставка на кабинета.

Докато Цанков се готвел да протестира, вратите в двата края на балната зала се отварят и се появяват въоръжени офицери. Цанков пребледнял и написал с треперяща ръка оставката си.²

На следващия ден бил образуван нов кабинет начело с Андрея Ляпчев.

Само да не помисли милосърдният ми читател, че професор Цанков е останал без хляб на улицата - бързам да те успокоя, читателю:

На 4 януари 1926 година поднесох оставката на правителството - пише сам професорът, - на 6 януари бях избран за председател на Народното събрание.

Как са го избрали - нямам представа, след като бил посрещнат в парламента (според собственото му описание) с диви викове и тропане с крака, с юмруци по банките.

И продължил да чете лекции, сред скандали и кървави побоища, придружен от телохранител и полицейско куче.⁴

Да се простим засега с Александър Цанков и да видим как Андрея Ляпчев ще управлява България.
Андрея Ляпчев е влах от Македония и се мота из българската история още като ученик в Пловдивската гимназия през 1885 година - сближил се там със Захарий Стоянов и участвал в подготовката на Съединението, бил е даже арестуван, може и бой да е ял;

след 10 години се включил в македонското революционно движение на страната на върховистите, дори е бил подпредседател на ВМОК, но твърде скоро революционните му страсти охладняват и се отдал на по-безопасно занятие - на политиката, става сподвижник на демократа Александър Малинов и се врежда министър във всяко негово правителство;

в края на септември 1918 година го видяхме като министър на финансите да се провира през разбунтувалите севойници край Радомир заедно със Симеон Радев, бързайки към Солун, за да подпише примирието с генерал Д'Еспре;

но когато Александър Малинов, отвратен от терора на Цанков, напуснал през пролетта на 1924 година Демократическия сговор и възстановил Демократическата си партия, Ляпчев не го последвал, а останал да четка реверите на професор Цанков, като тайно му подлагал динени кори с надеждата да го подхлъзне и да му заеме мястото.

Което в края на краищата станало.
Смяната на Цанковото правителство с правителство на Андрея Ляпчев приличало на камуфлажна промяна, тъй като на власт оставала същата партия - Демократическият сговор (председател му бил Цанков, заместник - Ляпчев) - все едно да смениш сопата с тояга; освен това министър на войната продължавал да бъде, както вече бе казано, генерал Вълков, в правителството влизали и други двама членове на Военния съюз и активни участници в преврата на 9 юни: полковник Славейко Василев и подполковник Кимон Георгиев, министър станал и един от авторите на Закона за защита на държавата - Владимир Моллов и т.н.

Новото на новото правителство било отношението към царя: докато при Стамболийски царят царувал, но не управлявал, а Цанков не го бръснел за нищо, само го карал да подписва укази, то по Ляпчево време царят царувал като цар от приказките - спокойно и щастливо, ухажван и възхваляван от Ляпчев и отминистрите; царят пък в ответ хвалел министрите и Ляпчев и наистина започнал, макар все още предпазливо, да управлява: потупвайки ги ласкаво ту по лявото, ту по дясното рамо (както коларят побутва с остена воловете), той ги насочвал ту надясно, ту наляво - и така дискретно направлявал и вътрешната, и външната политика на България.

В тази сватба имало някои странни обстоятелства: царят на България напуснал царството си, за да се венчае в кралството на княгиня Джованна (а би трябвало май да бъде обратното);

православният цар сключил католически брак, според вярата на княгинята (а би трябвало май да бъде обратното);

за велика чест на нашия цар, гражданският брак бил сключен в общината на град Асизи лично от Дучето на фашистите и министър-председател на Италия Бенито Мусолини в качеството му на кралски нотариус.

На България и на българската православна църква била предоставена честта да санкционира този брак с фалшива сватбена церемония, измислена от митрополит Стефан,

а през това време всички църковни камбани биеха френетично, оповестявайки, че популярният цар беше дал на народа си царица.¹

Определението - негово, или на някой зевзек - е точно: играе се на демокрация, без да се спира терорът.

Почти веднага била дадена политическа амнистия на 7000 души, някои от които били съдени по Закона за защита на държавата (ЗЗД) - едновременно с това обаче ЗЗД продължавал да действа с пълна сила и също така почти веднага по този закон били вкарани в съдебната зала нови 1364 души, от тях 60 били осъдени на смърт;

Моето правителство ще вземе навреме нужните мерки, които ще способствуват мирът да бъде не само едно желание, а една действителност² - биел се в гърдите Ляпчев, едновременно с това обаче наказателни експедиции извършвали масови убийства в Ловешко и Троянско - избити били 29 ятаци на чети (действали по време на събитията през 1924-1925 година); в село Борима били разстреляни 9 души, в Голяма Желязна - 14 души, из околните села - 6 души, между селата Ломец и Лешница - 9 души, в местността Усойната - 4 души, в местността Батан - 12 души, в Плевен жив бил подпален в къщата си д-р Бешев заедно със жена си и двете си деца...³;

Аз искам да се избегнат конспирациите, да се употребяват само законните средства за политическа борба - казвал хитро Андрея Ляпчев¹, защото:

действията на нелегалните партии са скрити и опасни (заговори, атентати, въоръжена съпротива, въстания), а легалните партии са под окото на властта и по-лесно се опитомяват -

затова Ляпчев извикал нелегалните ръководители на Комунистическата партия и лично им предложил партията да се легализира под името Работническа партия - което и станало през февруари 1927 година,

като едновременно с това през май на същата 1927 година започнал процесът срещу арестуваните 200 членове на Комунистическия младежки съюз, поради зверски изтезания двама се самоубили в Дирекцията на полицията;

през същата 1927 г. се провели големи политически съдебни процеси и срещу дейци на Комунистическата партия: през юни в Пазарджишко - срещу 110 обвиняеми, през юли в Сливен - срещу 21, през септември в Пловдив - срещу 34;

през 1929 г. бил устроен големият „процес срещу 52-мата" ръководители на БКП, 16 от тях били осъдени на 10-15 години затвор...

Успоредно с това „Ескадронът" на ген. Вълков продължавал да действа по стария си начин (безследно изчезване след душене с примки), а ВМРО действала по нов начин: групи от по 5 души отивали уж да охраняват селата от разбойници, преседявали във всяко село по два-три дена и предпочитали да се хранят с печени пилета, прасенца и други лакомства, и когато не са доволни от посрещането, биели здравата².
Междувременно нови недоразумения избухнали между генерал Протогеров и Ванче Михайлов: Протогеров се обявил против атентатите в Македония, които само утежнявали положението на населението, Ванче обратно: смятал атентатите за „най-подходящото средство да се поддържа открит Македонският въпрос пред общественото мнение";

тези различия в тактиката на борбата събудили у Ванче старото подозрение, че другият член на ЦК на ВМРО - генерал Протогеров - е участвал в заговора за убийството на Тодор Александров,

и на 7 юни 1928 година, половин час преди полунощ, изпитаният екзекутор Димчо Стефанов (същият, който застреля в София д-р Никола Генадиев и Петър Чаулев в Милано), съпровождан от Кирил Дрангов, застрелял генерала на улица „Екзарх Йосиф", в центъра на столицата;

привържениците на Протогеров отвърнали на удара, Ванче на удара отвърнал с двоен удар, протогеровистите - с троен удар и т.н.: протогеровисти убивали михайловисти михайловисти убивали протогеровисти... развихрила се нова братоубийствена вакханалия.

Във вътрешните междуособни битки ВМРО дала повече жертви, отколкото в сраженията с външните врагове (от ръководителите на ВМРО май само Гоце Делчев, Даме Груев и Пере Тошев умират от турски куршум),

междуособиците не само изтощили Организацията, но непрекъснатите улични убийства „из-за угла", все по-честото й замесване в политическите убийства в България и обвързването й с чужди агентури все повече я компрометирали в очите на обществото, възмущението се превръщаше в отрицание, даже в отвращение... така започна „македонофобията" ⁴-

всичко това все повече замъглявало благородните цели на ВМРО и все повече към ВМРО започнали да се отнасят като към терористична банда⁵, на която приписвали и чуждите убийства и престъпления.

По отношение на БЗНС правителството провеждало тактика на разцепление: „Интересите на страната налагат, щото Земеделският съюз да не е единен - за да разслаби своите сили, би трябвало да се разкъса на 2 или 3 равни почти части " - пише в един документ на полицията.¹

И наистина, БЗНС се разцепил не на две-три, а на пет-шест БЗНС-та: БЗНС „Стара Загора", БЗНС „Оранжев", БЗНС „Врабча 1", БЗНС „Пладне", БЗНС „Александър Стамболийски", БЗНС-Сердика... (Продължава да се цепи и до днес.)

В Комунистическата партия пък избухнала война между левосектанти и болшевики, и едните, и другите обаче били еднакво слепи: обявили за главен свой враг социалдемократите и земеделците, наричани от тях съответно „социалфашисти" и „агрофашисти", а не виждали, че на хоризонта един след друг се надигат кафявите облаци на истински профашистки партии:

Български народен съюз „Кубрат", Съюз на българските национални легиони, Съюз „Българска родна защита", „Млада България", Националсоциалистическа българска работническа партия, Български национален съюз, Съюз на българските фашисти, Съюз „Сливница", Ратници за напредъка на българщината, Всебългарски съюз „Отец Паисий", Политически кръг „Звено", „Българска орда" на Съсълов, Народно социално движение на Александър Цанков, Националсоциалистическа българска работническа партия на Христо Кунчев (с вестник „Атака"), Организация на българската младеж „Бранник” и пр. ...

Отгоре на всичко през 1929 година започнала Световната икономическа криза, която преминала като тайфун и над България.

Какво всъщност се случило?

Европа излязла от Първата световна война изтощена и гладна, без достатъчно собствено производство - това предизвикало невероятен икономически ръст в САЩ.

Когато обаче към края на двайсетте години Европа възстановила собствената си икономика и намалила или почти прекратила вноса на стоки от Америка, САЩ започнали да се задръстват от свръхпродукция, което предизвикало фалити на огромна част от предприятията и масова безработица;

за да поддържат цените, започнали да изхвърлят пшеницата в морето, да горят кафето в локомотивите, да избиват добитъка и да го заравят, но хората, останали без работа, не можели да купуват поради липса на пари и настъпило нещо парадоксално: свръхмного стоки и масов глад!

Кризата сполетяла и България към края на 1929 година.

Най-пагубна била тя за земеделието - поради външната конкуренция цените на селскостопанските стоки падали, това намалило покупателната способност на земеделците (80 % от населението), те не можели да купуват индустриални стоки,

което пък довело до фалит на фабриките и до безработица, останалите без работа работници не можели да купуват селскостопански стоки, от това селяните обеднявали още повече и не можели да си купуват индустриални стоки, което пък довело до фалити, безработица и т.н.

С две думи: произвеждала се стока, но нямало пари, за да се купува, и това довело икономиката до колапс.
Настъпило ново масово обедняване и олевяване на народа. Появили се нови партии и коалиции:

Трудовият (работническо-селски) блок („който не е нищо друго, освен прикрита комунистическа партия”²), подкрепен от крайната левица на БЗНС и от наивни селяни, подлъгани от щедрите обещания за държавни компенсации на обезценените земеделски стоки, за ниски данъци и пр.;

Демократическата партия се обединила с БЗНС „Врабча 1" и БЗНС „Стара Загора", с националлибералите и радикалите и образували тъй наречения Народен блок.

Въпреки традиционните предизборни хайки, през юни 1931 година сговористите загубили изборите -

Народният блок спечелил с абсолютно мнозинство: при 151 места (от 240) в парламента, повече от половината (74) били на БЗНС; по правилата на играта правителство трябвало да съставят земеделците, но цар Борис връчил мандата на Демократическата партия, която имала два пъти по-малко депутатски места от земеделците (41) - направил това царят не само защото голям страх го тресяло от земеделците, но и защото по този начин коварно залагал раздора в коалицията още в зародиша й...

но били изненадани по-силно, отколкото ако се били събудили изправени пред стената за разстрел:

Това християнско благородство унижило отново превратаджиите, освирепило ги съвсем и те започнали да кроят нови преврати...

Световната икономическа криза още не била отминала.Намесата на държавата в координацията на стопанския живот, в социалните и класовите отношения по време на криза се оказала наложителна - това се наблюдава по онова време във всички европейски държави, но докато другаде в Европа (и в Азия) това било съпроводено с установяване на авторитарни или тоталитарни (фашистки или комунистически) държавни системи, новото българско правителство искало да постигне тази координация по демократичен път:

След като Ленин и Троцки смениха царското самодържавие в Русия с комунистическа диктатура (1917), след като Мусолини поведе своите черноризци на поход към Рим и установи фашистка власт в Италия (1922), след като военната хунта в Португалия предаде властта на Салазар и той въведе едноличен авторитарен режим (1932) - към принуда и към изменение на системата на управление тръгнала и Германия: в началото на 1933 година Национал-социалистическата партия на Хитлер спечелила изборите и държавата бързо поела пътя към милитаризация и установяване на тоталитарна диктатура; малко по-късно по същия път ще поеме и Испания, по същото време към милитаризация и внедряване на тоталитарна диктатура се устремила и Япония... А в България, като напук - демокрация!

Още тогава, може би пръв, Александър Малинов съзира, че болшевизмът и фашизмът като диктаторски системи на управление са едни и същи политически системи.

Странното е, че тези диктаторски системи не признават тази прилика, напротив - обявяват се за смъртни врагове и наистина се преследват едни други до смърт.
Месец след като Хитлер става канцлер на Германия, на 27 февруари 1933 година пламнал Берлинският Райхстаг - фашистите веднага обвинили комунистите: арестувани били лидерът на комунистическата фракция в Райхстага Торглер, холандският комунист Ван дер Любе и българските комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев.

Подпалването на Райхстага от Ван дер Любе бил добре дошъл повод нацистите да започнат антикомунистически погроми, но те не били още добре подготвени, не били успели да подменят изцяло демократичната система и по-специално - съдебната система:

съдията Бюрнер провел процеса обективно по законите на Ваймарската република, въпреки истеричните заплахи на Хитлер и Гьоринг (каква храброст или каква честност трябва да притежаваш!).

В процеса особено се отличил Димитров - той сам поел защитата си и се изправил срещу Гьоринг:

Това бил първият публичен словесен сблъсък между фашисти и комунисти, прозвучал като начален гонг на съпротивата против надигащия се фашизъм в Европа – процесът бил шумно следен във всички страни по света и донесъл световна слава на Георги Димитров, обявен бил дори за герой на века (а може би истинският герой на процеса е бил съдията Бюрнер, който не го осъдил, въпреки заплахите на Хитлер и Гьоринг?),

Ван дер Любе бил осъден на смърт и екзекутиран (вече се смята за доказано, че той наистина е действал самостоятелно, без връзка с нацистите или комунистите), а Торглер, Попов, Танев и Георги Димитров били оправдани „поради липса на доказателства".
Но да се върнем в България и да се порадваме на демокрацията - някои автори казват, че тези три години (от юни 1931 до май 1934) са единствените три истински демократични години в нашата нова история.

Три години - толкоз дал Господ.

Намеренията за демокрация били благородни, но хората не били - и демокрацията започнала да загнива отвътре като червива ябълка, брулели я и отвън.

Напразно Александър Малинов зовял:

Уви, демокрацията е най-беззащитната държавна система - тя не разчита на сила, на страх, на репресии (ако демокрацията се пази със сила - тя се превръща в диктатура), демокрацията се крепи върху доброволното спазване на законите от всички и най-вече от хората, които управляват държавата.

Точно тук ние куцаме с двата крака и до ден днешен.
Човечеството винаги ще бъде изправено пред въпроса: каква демокрация? И никак не са словесен парадокс думите на Сократ, когато казва:

- От добрата демокрация и от добрата монархия предпочитай демокрацията. Но от лошата монархия и от лошата демокрация избери монархията. Защото един лош човек може да извърши много злини, но много лоши хора, събрани заедно, могат да извършат какво - повече или по-малко злини?³

Демокрацията крие големи опасности: давайки еднакъв шанс на всички, тя дава път на простаците и на лумпените да излязат начело, тъй като те винаги са най-напористи и безскрупулни.

Затова всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си. Това се отнася особено за хората на властта. Те са най-склонни да погазят демокрацията. Има ли власт, у човека избуява самочувствието, че е по-умен, че има по-големи права, забравя, че е избран да служи на народа, а не да господства над него.

А когато управляващите използват демокрацията да забогатеят за сметка на обедняващия народ - това е не само безнравствена простащина, това е престъпление -

те стават гробокопачи на демокрацията, защото карат народа да я намрази и да тръгне след някой Хитлер или Сталин - а от това по-страшно няма...

(Спомняш ли си, читателю, какво казваше Дякон Левски: „Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - да се накаже със смърт!" -

представяш ли си, ако този закон на Дякона се приложи днес, какъв леш ще настане?)
Леш не настанал, но Народното събрание бламирало един от министрите заради съвсем кокошкарска работа: министърът на железниците Костурков заставял всеки работещ в неговото ведомство да става член на неговата партия (Радикалната) и да плаща членски внос, който отивал направо в джоба на министъра - иначе го уволнявал.

Далавера дребна, но позор голям, който разклатил правителството (по-сетнешните, особено днешните правителства, както ще видим, заякнаха и не се разклащат от подобни дребни далавери),

това не стигало, ами за мястото на Костурков започнала такава ежба между коалиционните братя, такова срамно пазарене, което отврати гражданството.

Не само между коалиционните братя, но и вътре в партиите започнала свирепа борба - кой да заеме по-тлъсто министерство (никой не щял просвещението, то било най-мършавото, нямало от къде да падне келепир)...

Старият болнав Александър Малинов, отвратен от тези явления, отдавна бил отстъпил премиерското кресло на Никола Мушанов и отишъл да дрънка звънчето в Народното събрание, а цар Борис, използвайки боричканията в коалицията, тръгнал да пътува из Европа: гостувал на „братовчеда си" сръбския крал Александър в Белград, после на румънския си „братовчед" крал Карол в Букурещ, след това отишъл в Париж заедно с Мушанов и се срещнали там с външния министър на Франция Барту (този Луи Барту пръв съгледал опасността, която се задава откъм нацистка Германия, затова започнал сондажи за организиране на антигермански блокове: кроял Средиземноморски пакт между Франция, Италия и Югославия, започнал преговори за сключване на договор дори с комунистическия Съветски съюз - за цялата тази работа ще видим след малко какво ще му се случи...);

Борис изпратил Мушанов в Италия да носи много здраве на неговия кум Бенито Мусолини, а сам той заминал за Берлин, където (внимание!) Гьоринг го посрещнал с пищна вечеря, а през следващите дни цар Борис два пъти се срещал с Хитлер на дълги тайни раздумки - за какво са си хортували двамцата, царят наш не счел за нужно да осведоми българското правителство, но по-късно ще стане безпощадно ясно...

Последвали още няколко министерски скандалчета, Мушанов не издържал и на 15 май 1934 година подал оставката на правителството, но царят, спомняйки си за блажените Ляпчеви времена, го натискал да състави ново правителство в коалиция с ляпчевисти и сговористи; докато Мушанов се чудел и маел какво да стори, докато демократите продължавали да се джафкат един друг - от всички страни тъмни конспирации като чакали си точели зъбите за мършата на властта:

комунистическата партия била в нов революционен подем и повсеместно настъпление на трудещите се... предвиждала обща стачка като начало на революция за сваляне на буржоазното господство и установяване на съветска власт¹;

Цанков вече строявал своите черноризци от Народното (национално) социално движение за поход към София (събирал ги уж там на конгрес), за да завземе властта със сила;

Царят също кроял превратче:

През май 1934 година цар Борис бе решил да действа - пише най-пристрастният му биограф Стефан Груев. - Плановете му бяха узрели, но само най-близките му съветници бяха в течение на неговите намерения.

(На Стефан Груев можем да вярваме, защото баща му Павел Груев бил един от споменатите „най-близки съветници" на цар Борис и сигурно е бил в течение, а покрай него и синът му...)

По-нататък Груев деликатно разсекретява тайните намерения на царя чрез думите на американския пълномощен министър в София Ф. А. Стърлинг²:

Легацията научи от поверителен и твърдо достоверен източник, че Негово Величество наистина е обмислял сериозно план да отърве страната от политическото объркване.

Най-вероятно той щял да разтури Народното събрание, да назначи кабинет по свой избор, без оглед на политическа принадлежност и стоящи над партийните интереси...

В общи черти политиката и програмата на неговото правителство щели да следват насоките на Цанковото движение.

Както видяхме малко по-горе, насоките на Цанковото движение били коренно да преустрои България по типа на италианския фашизъм и на германския хитлеризъм, излиза, че и намеренията на цар Борис били същите (!), същите насоки, както ще видим след малко, следвали и други две организации: елитният кръг „ Звено" и Тайният военен съюз;

По някаква съвсем случайна случайност сред създателите на „Звено" бил Кимон Георгиев, а създател на Тайния военен съюз бил Дамян Велчев...

и двамата се появиха през 1919 година на тавана на Военното училище, където бе учредена офицерската конспирация Военен съюз;

за подполковник Кимон Георгиев беше споменато също и при създаването на Народния сговор - че бил живата връзка между Народния сговор и Военния съюз,

а Дамян Велчев е оня офицер, който преди 10 години, на 9 юни 1923 година в 4 ч. сутринта, току-що се беше съмнало, влезе при нас (както разказва проф. Цанков) и, както му е редът, удари крак, взе стойката на офицер, който рапортува на по-висшето началство, и се обърна към полковник Вълков:

С тези двама господа офицери ще се срещнем след малко, ще се срещнем пак и след 10 години - те ще извършат тогава трети военен преврат.

(Странното е, че този трети преврат през 1944 година те ще извършат от името на ония, против които беше извършен първият преврат, а жертви ще бъдат техните съзаклятници от втория преврат, който ще извършат след малко.)

Освен тези три успешни преврата, двамата имат зад гърба си и по още някое-друго ялово превратче и по някоя-друга смъртна присъда. Но тях, изглежда, въже не ги лови.

Да видим сега къде са се спотаили двамата наши авери и какво кроят...
Докато комунистите дискутирали въпроса кога да обявят общата стачка и тя да прерасне в революция; докато царят чакал всички, до последната колиба, да се убедят в негодността на партиите и тогава да прибягна аз сам до помощта на армията¹; докато професор Цанков си лъскал ботушите, за да поведе утре заран победоносния марш на своите черноризци към София - двамата наши авери Кимон и Дамян поставили в мат всички: в 2 часа и 40 минути след полунощ на 19 май 1934-то лето от Христа извършили светкавичен военен преврат - без пушка да пукне, без капка кръв, без София да трепне и да се събуди от дълбокия си сън, те завършиха своето дело като стари, изпитани майстори - възхищава им се завистливо професорът².

Офицерите от кръга „Звено" действуваха през нощта, по заповедите на Велчев - пише царица Йоанна.³ - Бяха заети Военното министерство, радиото, Телефонната централа, електрическите и железопътните централи - съгласно каноните и техниката на държавния преврат, разпространени от Троцки в неговата „История на руската революция". Царската гвардия бе заменена с кадети от Военното училище, членовете на подалия оставка кабинет бяха арестувани през същата нощ...

Царят този път обаче не бил никак изненадан от преврата - по-изненадани били превратаджиите:

Ха сега де! Кимон седнал и написал Указ за назначаването на новото правителство, пъхнал го в десния джоб на сакото си и станал да върви при царя.

- Ами ако този синковец откаже да подпише указа? - спрял се Кимон. - Я някой да напише набързо една абдикация.

Пъхнал абдикацията в левия си джоб и тръгнал към Двореца, придружаван от генерал Пенчо Златев, председател проформа на Военния съюз...

Дамян Велчев, истинският, но задкулисен председател на Лигата, изпратил Кимона със смях:

- Ей, да не започнеш с левия джоб...²

Не станало нужда Кимон да бърка в левия си джоб - както пише царят в писмото си: в продължение на два часа обсъдихме цялата обстановка, поисках да освободят нещастния Оптимист⁵ премиер, който беше арестуван по бели гащи (той дойде да ме види в 7 сутринта, разплакан и молещ ме да му простя⁶), след което в 8 часа сутринта на 19 май Негово Величество подписал Указа за назначаването на новото правителство, но направил една дребна поправчица: задраскал в Указа името на Дамян Велчев и рекъл на Кимон:

По този начин царят, като стар ловджия, с един куршум мерел два заека:

първо, да спечели на своя страна генерал Пенчо Златев (Пенчо не очаквал такава чест и се разплакал от благодарност, а от благодарността до раболепието няма и половин крачка);

второ, да забие клин между Кимона и Дамян. (Никола Мушанов по-късно разправял, че Дамян стоял при него пет часа и плакал, понеже чакал да бъде военен министър, но Кимон го изиграл⁸)

Този преврат бил добре дошъл за цар Борис (човек може да си помисли, че е направен по негова поръчка?) - той разчиствал пътя му:

Негово Величество щял да постигне целта си, без да си цапа ръцете - мръсната работа (ликвидиране на партиите, разтуряне на парламента и прочие) щели да свършат Кимон Георгиев и Дамян Велчев, свършат ли я - царят ще ги отстрани от пътя си и ще продължи сам към сюблимната своя цел.

Но да не бързаме...
Деветнадесетомайският кабинет може спокойно да бъде наречен масонски кабинет - в него, освен генерал Мидилев (който е Велик майстор на Великата масонска ложа в България, а в кабинета става вътрешен министър), влизаха още седем души масони: Константин Батолов, ген. Пенчо Златев, Янаки Моллов, Петър Тодоров, Димитър Атанасов, Никола Захариев и Тодор Кожухаров¹; масон (уж отрекъл се през 1926 година) е и министър-председателят Кимон Георгиев, а също и мечът на преврата Дамян Велчев.

Било е време, когато масонството е събирало в лоното си интелектуалци и хора на изкуството: Нютон, Бруно, Леонардо, Волтер, Русо, Монтескьо, Моцарт, Гьоте, Шилер, Пушкин, Юго;

казват, че Великата френска революция до голяма степен е дело на масони (Робеспиер, Дантон, Лафайет, Мирабо и пр.), не знам, но във всеки случай девизът „Братство, равенство и свобода" е масонски;

масони основават и Съединените американски щати, масони са повечето американски президенти - от Вашингтон до Клинтън, масони стават милиони американци, предимно бизнесмени -

това масовизиране и изместването на интелектуалците от хора на бизнеса профанирало масонството и днес ложите (не само в Америка) са всъщност закрити бизнес клубове...

Масонството в България се появило по време на Възраждането през XIX век, първият наш масон бил някой си архимандрит Ефрем, заклел се над пергела през 1824 година в Кишинев, 40 години по-късно Иван Ведър препасал престилката в Цариград.

По това време в Европа масонството оказвало силно влияние върху национално-освободителните борби, масони били Мацини и Гарибалди, под масонска егида били националноосвободителните движения „Млада Италия", „Млада Чехия", сръбската Омладина и пр., масони били и младотурците;

набеждават за масон Раковски, масони били Тома Кърджиев, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Ангел Кънчев - масонството, изглежда, е било връзката на нашите национал-революционери с националноосвободителните борби в Европа; масон бил и княз Александър Батенберг.

След Освобождението българските масони се устремили към властта. Казват, че 17 министър-председатели на България били масони: Драган Цанков, Васил Радославов, Константин Стоилов, Тодор Иванчов, ген. Рачо Петров, Стоян Данев, Александър Цанков, Андрея Ляпчев, Никола Мушанов, Кимон Георгиев, ген. Пенчо Златев, Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов..., че и Васил Коларов;

Велик майстор на Великата ложа в България е бил Александър Протогеров, масон е бил Яне Сандански, масон е бил и софийският митрополит Стефан, по-сетне български екзарх;

в правителството на Цанков имало 5 масони, в правителството на Ляпчев - 6, в правителството на Никола Мушанов - 6, в правителството на Кимон Георгиев, както видяхме, са 9, в бъдещето правителство на Богдан Филов - 8...

Не съм аз, който ще съдя за добро ли, за зло ли е било влиянието на масоните в политиката на България и съвместими ли са техните политически ежби и алчните им битки за власт с масонските идеали за толерантност и духовно съвършенство - но това влияние е безспорно, затова го отбелязвам, пък нека читателят сам преценява...

За подземията на фашизма ли става дума?

Стигнахме пак, читателю, до еретическия въпрос: имало ли фашизъм в България?

Работата е там, че за фашизма са давани много и различни определения, при това от различни гледни точки² и по различно време - така че трябва да внимаваме.

И тъй, да се въоръжим с хладнокръвие и да навлезем в джунглата на терминологиите, където всеки книжен тигър може да те изяде...

Фашисткото движение, оглавено от ефрейтор Бенито Мусолини, се появило след Първата световна война, през 1919 година;

чрез социална демагогия, безогледна пропаганда и уличен терор движението бързо набрало скорост и през октомври 1922 година Дучето¹ повел своите скуадри² (въоръжени бойни отряди в черни униформи) на поход към Рим, разгонил парламента и с благословията на крал Виктор-Емануил (бъдещият бабалък на нашия цар Борис) завзел властта.

След 11 години друг ефрейтор - Адолф Хитлер - ще завземе властта в Германия и ще се обяви за фюрер,

И двамата ефрейтори се вдъхновявали от идеята за военен реванш: Италия е загубила в Първата световна война 700 000 убити и милион и половина осакатени, без да получи никакви придобивки („единствената победена страна от страните победителки"), а Германия е победена, разорена и унизена.
Терминът фашизъм често се употребява като синоним на реакция, терор и пр. борба против демокрацията.³

Мълчаливо се приема, че основен белег на фашизма са репресиите, терорът, забрана на митинги и събрания, унищожаване на гражданските свободи на индивида; за фашистка диктатура се представя всеки военен режим.⁴

И т.н.

Но какво е всъщност фашизмът? Само зверства и мракобесие ли? Зверства и мракобесие са съществували далече преди да се появи фашизмът, по същото време, а и след това...

През 1982 година по книжарниците се появи една книга, която в началото не предизвика никакъв интерес - това бе поредната книга, разобличаваща фашизма, на народа му беше писнало от такива книги - това бе книгата на доктора по философия Желю Желев „Фашизмът (тоталитарната държава)".

(Много преди това, още през 1967 година, тази книга, напечатана на циклостил⁵, се разпространяваше тайно от ръка на ръка; преди да разкажа - защо се разпространяваше тайно и какво се случи по-нататък с книгата, нека да надникнем в нея.)

Още заглавието поставя знак за тъждественост между фашизма и тоталитарната държава; ако фашизмът е абстрактно понятие, трудно за разбиране, тоталитарната държава е нещо конкретно съществуващо - може да се види и да се пипне. Що е то?

Според д-р Желю Желев общозадължителните черти на тоталитарната държава са следните (не цитирам, а преразказвам):

Тази партия има идеология, „единствено правилна", която става официална държавна идеология, нещо като религия, задължителна за всички, нетърпяща плурализъм, преследваща някаква висша цел (нов световен ред, нов социален строй, ново общество, национално обединение);

в името на тази цел обществото трябва да се прости с традиционните си граждански и политически права и с традиционния си морал -

подменя се съдържанието на моралните категории: насилието, убийствата в името на идеята не се считат за престъпление, за злодеяние, за нещо незаконно или неморално - а за чест, за героизъм, за дълг пред партията, пред нацията (това обяснява липсата на чувство за вина, безсрамието, с което палачите разказват своите „подвизи").

Партията завзема всички държавни постове, висшата партийна власт се слива с висшата държавна власт, партийният апарат се сраства с държавния апарат на всички нива, партията се сраства с държавата -

така чрез държавния апарат партията прониква във всички сфери на обществото: в икономиката (централизирана и планова, изцяло под контрол на партията държава), в армията, в полицията, в културата, в спорта, в религията, в развлеченията, в почивката, в семейството.

Това обаче не е достатъчно. Населението тотално трябва да се обхване в казионни масови организации (детски, юношески, младежки, спортни, професионални, пенсионерски и пр.) под надзора на партията;

чрез тези масови организации се осъществява непрекъснат контрол и идеологическа обработка на всеки гражданин от раждането до погребението му (и погребенията са съобразени с официалната идеология!);

за да се постигне единомислие, официалната партийна идеология се насажда чрез мощна партийно-държавна пропаганда, съчетана с тотална цензура над всички средства за пропаганда (преса, кино, театър, книги) и над образованието, за да се предпази народът от „вредни чужди влияния" - срещу всички такива чужди идеи се прилага терор (виж по-нататък за какво са концлагерите) -

така се постига унификация на целия обществен живот.

Особено важна е унификацията на духовния живот: интелектуалците и хората на изкуството тотално се обхващат в съюзи, за да бъдат под контрола на партията; изкуството и литературата стават изразители на партийната идеология;

Унификацията превръща народа в безлична тълпа с авторитарно мислене: стойността на личността се измерва не по качествата й, а от мястото, което заема в йерархията: колкото по-високо стои човек (или инстанция) - толкова по-умен е и по-безпогрешно притежава истината;

върхът на непогрешимата истинност е вождът, дучето, фюрерът; с всички средства на пропагандата в масите се насажда стоящ извън всякакво съмнение и обсъждане култ към вожда до боготворене, след него - култ към другите ръководители, култ към партията.

Ако вождът е сияйният връх на тоталитарната държава - нейното тайно подземно царство са концентрационните лагери, там се изпращат (със съд или без съд) неунифицираните, иначемислещите, протестиращите (принудителният труд в лагерите ги прави по-изгодни от затворите).

Освен това, наред с унищожаването на гражданските и политическите свободи на личността и пр., за тоталитарната държава са характерни: тотален шпионаж, изолация на страната, лъжлива външна опасност, фарсови избори (печелени от партията винаги с 99,99 %)...

Над всичко звучат фанфарите на демагогията, която оправдава всички тези неща.

Грешка! Тоталитарната държава не се оправдава -

тоталитарната държава представя себе си за изразител на интересите на народа (нацията) и в името на народа смазва всяка иначемислеща или протестираща личност с помощта на народа, оглупял от пропагандата;

накрая тоталитарната държава се самопровъзгласява за истинска демокрация, в която царува истинска свобода!
Вече чувам читателя си да вика, особено ако е живял по време на социализма:

- Я! Че това ми е много познато!

Същото си викаше (ама наум) и всеки от нас, разгърнал книгата на Желю Желев през 1982 година - това, което ни поразяваше, беше пълното съвпадение на двата варианта на тоталитарния режим - фашисткия и нашия, комунистическия!

Макар никъде изрично да не се правят аналогии, читателят сам откриваше ужасяващата истина, че между нацистката и комунистическата политическа система не само няма съществена разлика, но доколкото я има, тя не е в полза на комунизма.¹

За зла участ, книгата взел, че я прочел и някой от партийните функционери, видял се човекът като в огледало и изпаднал в шок, докладвал нагоре и настана голям конфуз: да се преследва в комунистическа страна книга, разобличаваща фашизма, някак си не върви - ще излезе, че комунистите защитават фашистите; да се преследва публично книгата за това, че клевети комунизма, пак не върви - в книгата за комунизма няма нито дума - ще излезе, че ти сам си стигнал до мисълта, че между комунизма и фашизма няма разлика - смееш ли да го кажеш?

Нямаше как - започна се нелегална борба против „Фашизмът": книгата бе иззета тихомълком от книжарниците, тихомълком я изземвали и по домовете...

И за да не остане никакво съмнение на кого приличаме - книгата бе изгорена: класическо фашистко аутодафе - само че тайно, не на площада (на площада „Фашизмът" ще го горим по време на демокрацията, но още сме далече от нея...).

За разлика от германския и италианския модел, където собствеността е частна, макар и под контрол, при комунизма чрез одържавяване на собствеността тоталитарният режим е напълно изграден, до ден днешен той остава най-съвършеният модел на тоталитарен режим в историята.

Фашистките режими се появиха по-късно и загинаха по-рано, защото са несъвършени - те са една жалка имитация, плагиат на оригинала, който представлява истинският, автентичният, съвършеният и завършен тоталитарен комунистически режим.

В сравнение със Сталин Хитлер е едно джудже. Ще спомена само две цифри. До началото на Втората световна война - 1 септември 1939 г. - Хитлер е избил по-малко от 10 хиляди души („Нощта на дългите ножове" - 30 юни 1934, „Кристалната нощ" - април 1938), а Сталин дотогава е избил над 10 милиона.¹

Или казано фигуративно: пречупеният кръст е сянка на кръстосаните сърп и чук.²

- Как така: в името на народа, с помощта на народа - заробвали народа?! Как е ставала тази работа?

Тайната, драги мой читателю, е в радостното възклицание на Хитлер:

- Какъв късмет за правителствата, че хората не мислят!
Сега да се върнем към въпроса: имало ли е фашизъм в България?

Отговорът на този въпрос се крие в отговора на въпроса: имало ли е изградена тоталитарна държавна система в България преди 1944 година?

След военния преврат на 9 юни 1923 година Цанков, макар да симпатизирал на Мусолини, макар да викал на външния си министър Христо Калфов:

- Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство, това е общото впечатление на всички!³

(че било недемократично и реакционно - било, да бъдело фашистко - може би му се искало на професора), но той не можал да изгради тоталитарна държавна система: не забранил всички партии, не установил еднопартийна система, не разтурил парламента и прочие - установил, значи, една най-банална кървава военна диктатура.

тоталитарната държава установява еднопартийна система и създава свои масови организации, чрез които си осигурява подкрепа от народа, зомбиран чрез пропагандата на партийната идеология,

а военната диктатура (авторитарният режим) създава безпартийна система, опира се единствено на армията и разчита само на терора.

Затова военната диктатура и авторитарните режими са нестабилни: или се връщат към демокрацията, или поемат пътя към тоталитарна диктатура.

Кимон Георгиев се доближил повече до заветната мечта - след като завзел властта на 19 май 1934 година, той започнал изграждането на тоталитарна система: отменил Търновската конституция, разпуснал парламента (правителствените наредби отменят и заменят законите), разтурил всички съществуващи партии, включително ВМРО на Ванче Михайлов и НСД на професор Цанков, забранил образуването на нови партии и организации, наложил регулиране на икономиката, въвел цензура на печата, забранил всякакви политически събрания и митинги, учредена била дори Дирекция за обществена обнова със задача да насочи духовния живот на страната към единение в служба на нацията и държавата и да съдейства за организирането на гражданството в идейно единна общонародна групировка¹ и пр. - дето се вика, работата потръгнала - само не е ясно: каква тоталитарна държава е щял да създава Кимон: комунистическа или фашистка? - казват, че той проучвал най-усърдно не германския, а съветския опит - учел се от оригинала: преврата, както видяхме, извършили с Дамян по учебника на Троцки; да оставим настрана слуховете, че Кимон Георгиев бил съветски резидент, но ако имаме предвид резултата от третия му преврат на 9 септември 1944 година, като нищо и през 1934 е кроял същото (случайно ли в Манифеста си към българския народ той възвестява „възстановяване отношенията със Съветска Русия") - може би превратът на 19 май е бил един пропаднал опит за социалистически преврат?

Оставям те, читателю, да гадаеш какви са били истинските намерения на Кимон Георгиев, за да отдадем през това време последна почит на ВМРО - дейността на тази организация, както многократно стана дума, съпътстваше драматично събитията в българската история в продължение на половин век - след преврата на 19 май 1934 година тя бе забранена със специална Наредба-закон за защита безопасността на държавата², която инкриминира всякакви организации и групи, които подбуждат към враждебни действия спрямо чужди държави или които за същата цел си служат с престъпления, насилие, въоръжени или терористични действия; тази Наредба-закон била веднага последвана от заповед на Дирекция на полицията за издирването и ареста на Иван Михайлов, Кирил Дрангов, Владо Черноземски и др., след което Ванче Михайлов изчезва от България, обвинявайки Кимон Георгиев в национално предателство (как след това Кимон е останал жив е загадка); живял Ванче в Турция, в Полша, в Хърватия, в Унгария, в Германия, в Испания, накрая се заселил в Италия.

Но патриотичната му дейност не спира.

Тъй като през 1927 г. сръбските власти в Македония били убили баща му и брат му, Ванче още тогава издал смъртна присъда не на кого да е, а на югославския крал Александър II Караджорджевич.

Минала година, две, три, седем... помислили, че всичко е било кьорфишек.

Но като се задал да идва Караджорджевич в България, цар Борис си спомнил за заплахата на Ванче, извикал своя таен съветник Лулчев и го попитал - има ли някаква опасност?

На другия ден Лулчев му отговорил:

- Над твоята глава свети сияние, но над главата на сръбския крал има смъртен облак. Смъртта обаче няма да го постигне в България.

И за почуда и ужас на сръбския крал цар Борис го развеждал из България най-спокойно, без никаква охрана - защото вярвал на Лулчев.

В началото на XX век Дънов създал, върху основата на свое езотерично философско учение, духовно общество, наречено Всемирно бяло братство - космически организъм от еволюирали човешки души;

Дънов проповядвал доброта: „Бог е любов" - казвал той; човек не трябва да допуска в ума си лоша мисъл, в сърцето си - лошо чувство, във волята си - лоша постъпка;

човек трябва да живее съзвучно с природата: „Иди при крушата и се учи от нея как трябва да живееш!”;

душевното, а и физическото, здраве се крие в осъзнатата хармония между човека и космоса.

Това е накратко с думи прости учението на Дънов, но иначе философията му е сложна, не ми е по силите да я обясня - философия космическа, търсеща мястото и ролята на човека не на Земята, а във Вселената,

и никак не е случайно, че кардинал Ронкали, който по-късно става папа Йоан XXIII, казва: „В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов",

а още по-категоричен е най-великият астрофизик на всички времена Алберт Айнщайн: „Целият свят се прекланя пред мен, но аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България".

Дъновистите се смятат за наследници на богомилите (всички нещастия, които сполетяват България, казват те, се дължат на това, че едно време сме гонили богомилите)

и като тях Дънов се заселва с най-верните си последователи в местността Изгрева (тогава квартал край София, където е сега посолството на Русия), там живеели в бедни къщички, живеели като в братска комуна, хранели се заедно, посрещали заедно слънцето, там Дънов произнасял своите беседи (повече от 4000),

там в една малка градинка е сега гробът му и ако минете някога преди изгрев слънце, ще видите в градинката хора в бели дрехи като призраци да танцуват около гроба му и под акомпанимента на самотна цигулка да посрещат слънцето с тихо пение...

Учението на Дънов се разпространило бързо не само в България, негови последователи има във Франция, Литва, Русия, Англия, Германия, Дания, Япония, Канада, Австралия, Конго, САЩ...

Българската православна църква отлъчила Петър Дънов и го обявила за еретик, понеже казвал, че е вторият Христос.

- Христос не съм - отвърнал Дънов. - Но Христос е в мен.

Дънов се славел и като прорицател. Сестрата на царя княгиня Евдокия била негова последователка, заселила се да живее в Изгрева, тя свързала брат си с ученика на Дънов бившия офицер Любомир Лулчев.

През 1934 г. царят извикал Лулчев и споделил с него, че го измъчват някакви лоши предчувствия. Дънов чрез Лулчев му отговорил:

- Смъртта на сянката е близо до теб, ще те подмине, но няма да се върне, без да вземе човек от твоя род.

На следния ден белгийският крал Алберт, вуйчо на Борис, се самоубил.

От този ден нататък никой не можел да разубеди цар Борис, че Дънов е ясновидец. И от този ден нататък в живота на българите започна решителна роля да играе един нов фактор: дъновистите.¹

Дънов, чрез ученика си Лулчев, се опитвал да влияе върху политиката на цар Борис, съветвайки го да спазва неутралитет докрай, на всяка цена. Мнението му за цар Борис обаче не е много ласкаво:

И за външната му политика: Той върви по една женска линия, гледа както жената гледа на мъжа - дали ще я осигури, дали е богат, силен, какво ще спечели. Това е женска линия, политика...

Запомни тези думи на Дънов, читателю, те може би най-добре ще ти осветлят смисъла на някои от по-нататъшните действия на цар Борис, на безкрайните му колебания...
И тъй, докато бил в България, нищо лошо не се случило с югославския крал. На 29 септември 1934 година Александър II Караджорджевич си заминал, отнасяйки със себе си черния облак...

След 10 дни пророчеството на Дънов се сбъднало:

Марсилия, 9 октомври 1934 година, 4 часът и 20 минути следобед. Югославският крал Александър II Караджорджевич в адмиралска униформа слиза от крайцера „Дубровник", ескортиран от френски миноносци, качва се на чакащия го автомобил, до него сяда министърът на външните работи на Франция Барту, автомобилът поема по улиците в шпалир от 1500 полицаи.

Тълпата викаше и аплодираше - разказва шофьорът на кралския автомобил. - Изведнъж едно лице със силно телосложение и среден ръст се завтече към нас. Той викаше: „Vive le roi!"

В началото помислих, че е някой ентусиазиран гражданин, желаещ да манифестира своята симпатия. Но в тоя момент се появи една ръка, държаща револвер.

Човекът, викащ „Vive le roi!", скача на стъпалото на автомобила и от упор изпразва револвера си срещу крал Александър, а след това стреля и срещу Барту.

Яздещият пред автомобила полковник бързо обръща коня си и съсича със сабята си атентатора; той, целият в кръв, търкаляйки се по паважа, продължава да стреля...

На отсечената му от саблен удар ръка са видели татуировка: ВМРО, череп върху кръстосани кости, Свобода или смърт!

Това е терористът Владо Черноземски¹, изпратен от Ванче Михайлов.
Има версия, че атентатът е организиран от германското контраразузнаване под название „Тевтонски меч" и набелязаната главна жертва бил външният министър на Франция Луи Барту, който бил започнал, както вече споменах, да организира антигермански блок, заради което Абверът² му прочел смъртната присъда и Гьоринг потърсил услугите на хърватските усташи и на Ванче Михайлов,

Ванче и усташите пък били осъдили на смърт крал Александър II Караджорджевич и срещата му с Барту (за сключване на френско-югославски антигермански съюз) давала възможност да се изпълнят наведнъж присъдите и на двамата.

Ванче Михайлов отрича тази връзка с германците, но признава, че в края на 1944 година Хитлер му предложил да стане президент на „независима Македония".

Аз отидох в Скопие със съпругата си - казва Ванче в предсмъртното си интервю³ - и оттам съобщих на немците, че предложението им не мога да приема, защото е твърде късно. (Краят на войната бил вече ясен - б. м.) И добавих при отказа си, че не желая да поемам върху себе си отговорности за пакост, която може да докарам с мои постъпки пред собствения ми народ.
Дали защото Кимон Георгиев не успял да зомбира народа чрез пропаганда и не можал да го окошари в масови организации - но стигнал и той като професор Цанков до банална военна диктатура, разчитаща само на терора, а с терор можеш да се задържиш на власт от ден до пладне (както казвал Бисмарк: С щиковете можеш да направиш всичко, освен да седнеш върху тях), свръх това пламнали ежби вътре в „Звено" („Звено" дори се саморазтурило в края на май), ежби между „Звено" и Военния съюз, ежби вътре във Военния съюз - царят това и чакал: вместо да каже мерси на Дамян и Кимон, че му свършили мръсната работа, той пуснал в ход своя троянски кон - генерал Пенчо Златев, дето го назначи за министър на войната: пошушнал му, че по би му отивало на генералския пагон да бъде министър-председател. ..

И през нощта на 21 срещу 22 януари 1935 година генералът извършил тих контрапреврат: изритал полковник Дамян Велчев от Военния съюз, а подплашеният подполковник Кимон Георгиев сам скочил от премиерското кресло, на сутринта цар Борис III подписал указ за съставяне на ново правителство, оглавявано от заелия стойка „мирно" генерал Златев.

Скоро след това генералът арестувал Кимон Георгиев и го пратил под конвой на остров Св. Анастасия, а Дамян Велчев избягал в Югославия; за да не скучае Кимон сам на острова, за компания генералът му изпратил и там Александър Цанков (понеже и той протягал ръце към властта).

След като и троянският кон си свършил работата (да отстрани от пътя на царя превратаджиите и прочието съперници), „възмутеният" цар Борис заповядал на развилнелия се генерал да подаде оставка и го заменил със стария кротък дипломат Андрея Тошев, който едва се движи и едва вижда¹, провъзгласявайки следния

през 1922 година Мусолини завзема властта в Италия - през 1923 година у нас се извършва Деветоюнският преврат;

през 1933 година Хитлер завзема властта в Германия - през 1934 година в България се извършва Деветнадесетомайският преврат...
Не случайно царят се кълне във вярност към крачката, която се направи на 19 май -той обърнал Наредбата-закон за разтуряне на партийно-политическите организации срещу авторите на тази Наредба-закон (дето се вика: с твоите камъни по твойта глава) - бил погнат Военният съюз, последното потайно камъче, което можело да прекатури каруцата на царя; Дамян Велчев се опитал да спретне ново превратче, но бил арестуван, осъдили го на смърт заедно с още двама-трима полковници³, добрият цар обаче ги помилвал - заменил въжето с пранги; този опит за преврат бил радостно чаканият повод да бъде прочетена смъртната присъда на Военния съюз чрез специалната Наредба-закон, забраняваща всякакви организации, целящи да въвлекат войската в обществено-политически борби - нарушителите се наказват със смърт!

След като и Андрея Тошев си свършил работата, дошъл и неговият ред - през есента на 1935 година цар Борис III го уволнил и назначил за министър-председател съвсем, ама съвсем верен човек: бившия дипломат и бивш началник на царската си канцелария Георги Кьосеиванов - човек интелигентен, мек и безхарактерен, като дипломат от кариерата - свикнал да няма свое мнение и стриктно да провежда диктуваната му политика, като шеф на царската канцелария - дисциплиниран, слугински послушен и сервилен.

Така най-сетне царят станал цар на положението: нямало вече парламент, нямало конституция, нямало партии, нямало ВМРО, нямало Военен съюз...

Оттук нататък, както образно пише Стефан Груев, царят поема юздите.