Стъпка напред джони ериксон-тада

Помислете за момент върху идеята за самоизтъкването. Представете си, че вие -- подобно на Бога -- сте най-истинното, справедливо, чисто, добро и достойно за прослава същество, което е съществувало някога. Всичко друго във вселената, което притежава някое от тези качества, ги е взело от вас, понеже в известна степен те отразяват вашата собствена същност. Представете си, че без вас тези качества никога не биха се появили.

Ако беше така, тогава, за да се усъвършенстват по който и да било начин хората около вас, те трябва все повече да заприличват на вас. Да ги карате да мислят за доброто, ще бъде все едно да ги карате да мислят за вас. Ще е погрешно те да гледат на себе си, защото тогава ще виждат само грях и несъвършенство. Но вашето самоизтъкване ще е наистина славно. Всъщност то би било единствената надежда за човечеството, защото вашето т.нар. "изявяване на себе си", ще има за цел тяхното усъвършенстване.

И така, когато Бог ни моли да мислим за Него, Той ни призовава да мислим за всичко, което е истинно, праведно, чисто, благодатно и добродетелно. За това често е нужно страдание. Ние си мислим: "Колко ужасно." Но всъщност Божиите "пакети със страдание" са опаковани в милост, защото Той знае колко отчаяно се нуждаем Неговите качества да станат наши. Ами ако Бог ни "изостави"? Представете си, че Той спре да ни дава изпитания, специално предназначени да насочат нашето внимание и това на другите към Него. Ще секне ли цялото страдание? В никакъв случай! Това само би ни оставило да живеем в много по-тежко положение. Ако ни оставят сами на себе си, без някой да надзирава грешната ни природа, ние бихме се унищожили един друг с алчността и омразата си.

Но сега Бог наблюдава страданието, процежда го през пръсти от любов, като ни дава само тази част, която съдейства за добро и за която знае, че ще насочи вниманието ни към Него. Но Той знае и още нещо. Знае, че ако Го познаваме като свой Спасител и Господ, един ден ще отидем на небето, където никога повече няма да страдаме.

6

Дали обаче това се отнася за онези от вас, които нямат почти никакви контакти с други хора? Вие може би сте възрастен човек, живеете сам, излизате рядко и приемате малко посетители. Доскорошният ви активен обществен живот се е сменил с по-тих -- сега вероятно четете, грижите се за домашния любимец или поддържате малка градинка. "Как може страданието, което понасям, да изгражда тези около мен?" -- се питате вие. -- Та около мен няма никой!" Как може начинът, по който устоявате на изпитанията, да допринесе за изпълнението на плана на Бога, след като няма кой да ви гледа и да се замисля?

Ами тези от вас, които през цялото време са заобиколени с много хора, но нямат установени истински близки взаимоотношения с тях? Може да запълвате деня си с приказки за времето, спорта и модата, докато дълбоките теми на живота, нещата, които ви разяждат, когато лежите нощем и мислите, без да можете да заспите, си остават скрити надълбоко. Планините, които се изпречват на пътя ви, остават неизвестни за колегите ви на работа, когато ги срещате сутрин в коридора и ги поздравявате с усмивка за добро утро. Това е така, защото има проблеми, които просто не можете да споделите с който и да е. Но тогава, запитваме се отново, ако хората не знаят проблемите ми, как могат да се поучат от начина, по който се справям с тях?

Може би е дори още по-обезсърчаващо, когато изглежда, че и малкото хора, които наблюдават духовното ви отношение към страданието, не се влияят от това. Вашият пример не ги насърчава, а благодатта на вашия Бог, която ви поддържа, не ги впечатлява. Тогава се чувствате като кандидат на политическа партия, който е напуснал работа и е похарчил хиляди за предизборна кампания, но накрая губи изборите. Цялото това страдание остава напразно!

Да страдаш напразно -- каква ужасна мисъл! Да страдаме заради убежденията си -- да. Заради семейството си -- определено. Заради нещата, към които се стремим -- възможно. Но да страдаме напразно -- каква трагедия! Независимо дали сме необщителни или истински самотни, чувството, че болките и скърбите ни са напразни и безплодни, може да ни доведе до отчаяние.

Ако изобщо съм познавала човек, чието страдание е изглеждало напразно, това беше Дениз Уолтърс. Тези от вас, които са чели първата ми книга, ще си спомнят, че тя беше едно от четирите момичета, с които лежах в една стая в рехабилитационния център "Грийноукс". Другите три бяха Бети Гловър, Би-Джей и Ан. Година и половина преди да пристигна в Грийноукс, Дениз завършвала гимназията "Уестърн" в Балтимор. Била красива, весела и съучениците й я уважавали. Една сутрин тя се спънала, докато заедно с други момичета прескачала перилата на стълбите в междучасието. Никой не обърнал особено внимание на случката. Приятелките й помогнали да изтупа дрехите си и да събере разпилените си книги.

-- Май остаря и стана непохватна, а? -- пошегувала се една от тях.

-- Не знам какво стана -- отговорила Дениз, като наклонила глава и погледнала объркано. -- Чувствам краката си някак отслабнали.

-- Сигурно е от диетата, която вечно пазиш -- предположила най-добрата й приятелка. -- От всички нас ти най-малко се нуждаеш от отслабване. Изглеждаш страхотно. Можеш да си позволиш повече от един морков и една ябълка на обяд.

-- Сигурно си права -- съгласила се Дениз и всички влезли в час.

Към края на часовете тя едва се придвижвала. Като се прибрала вкъщи, си легнала веднага, но когато се събудила за вечеря, краката й били безчувствени. Не след дълго се парализирали и ръцете й, а след това ослепяла. Станала жертва на необичайна ускорена форма на множествена склероза.

Неподвижна в болничното си легло в Грийноукс, Дениз Уолтърс разбираше какво означава да страдаш. Тя не можеше да гледа телевизия. Не можеше да наднича през прозореца. Единственият начин да се наслаждава на книга беше някой да седне да й чете на глас. Що се отнася до участие в разговор, струваше й истинско усилие да промълви дори само няколко изречения. И най-лошото -- тя знаеше, че умира. От време на време я посещаваха приятели, но дългите престои в болница неизменно прогонват всички, освен най-верните. Накрая остана само майка й, чудесна християнка, която с постоянство идваше всяка вечер да чете Библията и да се моли с умиращата си дъщеря, която също обичаше Исус.

Изумителното у Дениз беше, че тя изобщо не се оплакваше. Сигурно си мислите, че Бог й е позволил да страда, за да видят хората търпението й и да се обърнат към Него. Но не беше така. Първо, виждаха я твърде малко хора. Майка й и съученичките й бяха почти единствените хора извън болницата, с които тя общуваше. Дори ние, които бяхме в една стая с нея, водехме само повърхностни разговори, без да разбираме какво става в душата на Дениз. Никой не забелязваше и не се интересуваше от любовта й към Бога и доверието й в Неговия план. Като че ли най-тъжното беше, че дори когато в редки случаи лъч от тази любов и доверие се прокрадваше през гъстата мъгла на нашата духовна слепота, нищо не се променяше. Никой не й каза: "Искам да имам живот като твоя. Как да го придобия?" Като че ли страданието й беше напразно -- подобно на скъпоценен дъжд, който безсмислено се изсипва върху океана, докато само на километри от това място пустинници умират от жажда.

Пет години след като напуснах "Грийноукс", Дениз почина. Тази новина предизвика смесени чувства у мен. Радвах се, разбира се, че болките й са свършили и тя сега е с Господ. Но ме притесняваха тези дълги и мудни, сякаш пропилени месеци преди смъртта й. Споделих тягостните си мисли с Дайана и Стив една вечер, докато седяхме и си говорехме край камината вкъщи. След кратко мълчание Дайана проговори:

-- Съдейки по малкото неща, които Дениз е казала, не мисля, че е смятала, че страда напразно -- започна тя.

Съгласих се, но признах, че не разбирам защо.

-- Ти познаваше момичетата в стаята ни, Дай. Достатъчно често ме посещаваше. Дениз изобщо не се сближи с нас.

-- Може би -- отвърна Дайана. -- Но тя е знаела, че в стаята не сте били само вие.

-- Знаеш какво имам предвид, Дай. Голяма работа, че от време на време идваше някоя сестра. Те бяха толкова заети да тичат насам-натам, че нямаше как да им направи впечатление онова, което Дениз казваше или вършеше.

-- Не говоря за сестрите -- каза Дайана, като ме погледна право в очите. -- Говоря за Бог и за целия духовен свят -- ангелите и демоните. Хората може да не са забелязвали нищо, но това не важи за тези същества.

Разбира се, знаех, че Бог ни е наблюдавал през цялото време, въпреки че, признавам, понякога изобщо не го чувствах. Но ангели и демони? Никога не бях се замисляла, че и те са ни наблюдавали.

Дайана продължи:

-- Джон (умалително от Джони, б.пр.), Библията ясно казва, че духовният свят се интересува живо от това, какво мисли и чувства всеки човек. Умът и на най-дребния и незабележим човек е бойно поле, на което воюват най-мощните сили във вселената.

Чувствайки, че Дайана е на път да пусне в ход словоохотливостта си, както често правеше, аз я прекъснах преди да е стигнала твърде далеч:

-- Дайана, това звучи като взето направо от фантастичните книги. Можеш ли да ми покажеш къде го има в Библията?

Дайана сякаш чакаше точно това. Тогава, край слабата светлина на огъня и настолната лампа, двамата със Стив ме "поразходиха" из Библията.

-- Разбира се, че ангелите се интересуват какво правят хората -- развълнувано каза тя, разгръщайки Библията си, и като опитен водач, който е бил там и преди, ми показа един стих.

-- Виж тук -- беше Лука 15:10.

-- "Има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се кае" -- измърморих аз.

-- Представяш ли си? -- възкликна тя. -- Тук се казва, че Божиите ангели всъщност изпитват "истинско въодушевление", когато хората направят правилния избор!

-- Мислиш ли, че ни гледат сега? -- попитах аз, като се огледах предпазливо из стаята, едва ли не очаквайки да чуя шумолене на криле иззад завесите.

-- Разбира се -- включи се в разговора Стив. Той взе Библията на Дайана и обърна на Ефесяни 3:10. -- Ето още един стих, който доказва, че духовният свят ни наблюдава. Виж тук -- чрез начините, по които Бог събира християните и действа в живота им, Той показва на ангелите и демоните колко е мъдър и силен.

-- Разбирам! -- зарадвах се аз. -- Ние сме нещо като черна дъска, на която Бог пише уроците за Себе Си.

Значи все пак животът й не е отишъл напразно, си помислих. Въпреки, че малко хора са се интересували от нея, Дениз е знаела, че някой я наблюдава в самотната болнична стая -- много, много "някои".

Няколко години след този разговор с Дайана и Стив една неделя вечер говорих в малка църква в Балтимор. Докато споделях някои преживявания, споменах накратко за Дениз и изумителната й вяра по време на боледуването й. След службата две жени се качиха при мен на платформата и ми казаха, че работят заедно с майката на Дениз. Нямаха търпение да отидат на работа в понеделник сутринта и да кажат на госпожа Уолтърс, че съм говорила за дъщеря й.

Страхотно! От дълго време се бях опитвала да се свържа с г-жа Уолтърс и да споделя с нея стиховете от Библията, които Дайана и Стив ми посочиха, но не знаех как да я открия.

-- Когато я видите -- помолих аз, -- предайте й нещо от мен. Кажете й, че животът на Дениз не е отишъл напразно. Знам, че изглежда така, сякаш осемте дълги години, прекарани в самотното болнично легло, не са помогнали на никого. Но ангелите и демоните с изумление са наблюдавали нейното търпение и нежелание да се оплаква, което се е възнасяло нагоре като сладко благоухание пред Господа.

Може би някои от вас са като Дениз -- нямате приятели и сте самотни. Но когато следващия път се изкушите да помислите, че начинът, по който посрещате изпитанията си, не помага на никого, преди да се предадете, обърнете се към стиховете, които с моите приятели обсъждахме край камината онази вечер. Те ще ви напомнят, че някой ви гледа. Някой се интересува от вас. Може би дори ще се ослушате за шумолене на криле!

7
ПРЕЧУПВАНИ И ПРЕПРАВЯНИ

Трябва да призная, в началото идеята, че Бог ми дава изпитания "за мое добро" и "за да ме оприличи повече на Христос", не ме вълнуваше много. Чувствах се като дете, което, преди да бъде напляскано, слуша родителските думи: "От това ще ме заболи повече мен, отколкото теб." Ами да! Откъде накъде Бог ще твърди, че допуска да си счупя врата, понеже ме обича много? Ама че любов!

Спомням си как тогава попаднах на една книга от К. С. Луис, която се казва "Проблемът болка". В нея той се занимава точно с този проблем -- как може един любящ Бог да позволи да съществува свят, в който има толкова много страдания и болести? Всичко в тази книга е казано точно на място, но едно нещо ми прозвуча особено силно. Авторът обяснява, че когато обвиняват Бога за това, че не ни обича, много от нас разглеждат само един аспект на любовта -- доброжелателството -- и го надуват, сякаш няма нищо друго. Какво да кажем тогава за другите страни на любовта -- изграждащата критика, поправлението, подкрепата другият да извърши всичко възможно най-добре? Ако под понятието "любов" разбираме да предпазваш някого от всякакви страдания и трудности, тогава Бог не винаги е любящ -- но не е любящ и лекарят, който забива иглата в крачето на плачещото бебе.

По-нататък Луис казва, че ние сме най-взискателни към хората и нещата, които обичаме и към които сме привързани най-много. Знам, че е прав. Като художничка мога да кажа, че не се занимавам много с онези скици, които не ми харесват. Просто ги оставям. Но когато рисувам нещо с увлечение, цялата рисунка се издрасква и протрива от търкане и поправки. Изглежда Бог се отнася с нас точно така. Да искаме да ни остави на мира и да не ни усъвършенства, е все едно да искаме да ни обича по-малко.

"Това, което наистина би ни задоволило, ще бъде един Бог, който за всичко, що се окаже, че ни допада да вършим, казва: "Какво значение има, щом им харесва?" Ние фактически искаме не толкова един Небесен Баща, колкото един небесен дядо -- изкуфял и снизходителен, който, както се казва, "обича да гледа как младите се забавляват" и чийто план за вселената се свежда до това в края на всеки ден да може да каже: "Всички си прекараха добре!"3

Добре. Бог ни обича. Значи мотивът, поради който допуска да страдаме, е да ни направи като Христос. Но защо използва точно страданието? Съществува ли някаква тайнствена връзка между проблемите и благочестието? Като станем безпомощни, автоматично ли ставаме и святи? Отговорът, разбира се, е "не". Помислете само за всички затворнически килии, които сега щяха да бъдат празни, ако мъжете и жените в тях бяха научили урока от младостта си. Колкото повече схватки обаче губят, колкото по-често попадат в затвора, толкова по-коравосърдечни стават някои от тях. Има такива хора: изпитанията по-скоро ги закоравяват, отколкото ги променят. Но ако Святият Дух е подготвил поне малко сърцето ви, старата поговорка казва: "Същото слънце, което вкоравява глината, разтопява восъка."

Как обаче се разтопява восъкът? Дали изпитанията не ни карат просто да си изработим самочувствието, че можем да се справим със собствени сили? Не. Разбира се, ако искаме да станем като Христос, важно е да каляваме волята си, като се опитваме да следваме примера Му. Но дори и най-големите ни усилия се оказват толкова бледо подобие на Неговия живот, че заприличваме на ръкавица, която се опитва да наподобява ръка. Както ръкавицата се нуждае от ръката, така и ние се нуждаем от самия Христос, Който да живее в нас и да изявява Своя характер. Това има предвид апостол Павел, когато казва: "Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате" (Фил.2:13, курсивът мой). Сега, след като знаем кой ни прави като Христос, нека разберем как го прави.

ПРЕЧУПВА НИ

Преди да се извърши каквото и да е било добро дело в живота ни, ние трябва да бъдем пречупени. Това значи да отхвърлим гордостта си, да прекършим волята си и да видим ясно грешната си същност. Обикновено когато за първи път влизаме в Божието семейство, ние се чувстваме напълно недостойни. Но като бедняка, който не успява да запази внезапно придобитото богатство, скоро забравяме ямата, от която са ни извадили. Малко по малко в живота ни отново започват да се прокрадват гордостта и самодоволството и, за разлика от първите си седмици от живота ни с Христос, допускаме незабелязани и пренебрегнати "дребни" грехове.

За да ни предпази да не се подхлъзнем изцяло надолу по "духовния хълм", който сме започнали да изкачваме, Бог ни дисциплинира. Тогава ние започваме да си мислим, че или Той се е отказал от нас, или иска да ни "замени с някакъв нов модел човек", който ще Му спести доста неприятности. Но фактът, че ни дисциплинира, показва, че ние сме Негови собствени деца, защото бащата не пляска дете, което не е негово (Евреи 12:7,8). Освен това Той ни показва, че ни обича, защото мъдрите родители пляскат децата си, ако наистина ги обичат (Евреи 12:5,6). Когато един ден застанем пред Божия трон, за да получим награда за живота, който сме водили като християни, представете си колко щастливи ще бъдем от това, че докато сме били още на земята, Бог не ни е оставил да живеем просто така във всичките си грехове!

Един по-строг поглед на бащата може да изпрати детето с плач в стаята му, докато за друго дете родителят трябва да употреби колана. Така и Бог използва различни средства, за да пречупи различните Си деца. Понякога само обаждането на виновната ни съвест е достатъчно, за да ни смири -- ще чуем убедителна проповед, или ще се почувстваме посредствени в сравнение с живота на някой велик християнин. В други случаи ще си счупим ръката, ще изпаднем във финансова криза или ще изпитаме някакво притеснение.

Независимо от методите, когато дойде първото изпитание, ние си мислим упорито: "Мога да се справя. Никой не може да ме накара да се огъна." Но когато Бог продължи да ни притиска силно, започваме да разбираме, че не можем да се справим, че в нас няма нищо добро и че Той иска да изкорени цялото ни грозно его и да го замени със Своя характер. Запомнете обаче, че замяната на греха ни с Неговия праведен характер не ни превръща в роботи и не ограбва индивидуалността ни, а ни освобождава, за да станем такива, каквито наистина сме били предназначени да бъдем.

За мен беше необходимо да си счупя врата, за да се почувствам притисната до стената и да се замисля сериозно за господството на Христос. Но, както и всеки друг, аз още се нуждая от усъвършенстване. Да чакам някого да ми донесе чаша вода, когато съм жадна и да подмокря седалката на колата на някой приятел, когато подлогата ми протече, са два от методите, които Бог понякога употребява, за да поддържа смирението ми. Но много често оръжието Му е виновната съвест -- едно от най-мощните в Божия арсенал на страданието.

Бог употреби това средство върху мен една вечер преди около година, докато лежах в леглото и си говорех със сестра ми Джей. Приказвахме за това, как нейната 12-годишна дъщеря Кей израства и се превръща в истинска млада госпожица и за това колко се радваме, че посещава християнско училище и расте в Господа. Оттук започнахме да се замисляме и за духовното състояние на нашата съседка Кати, най-добрата приятелка на Кей. Кати редовно идваше в нашата къща -- бъбрива, весела и чаровна като Кей. Всъщност никога не бяхме говорили сериозно на Кати за Господа, тъй като беше трудно да я хванеш сама или седнала на едно място! Една вечер няколко седмици по-рано я бяхме поканили у нас за проповед на Били Греъм по телевизията. Всички седяхме във всекидневната, ядяхме солети и гледахме, а Кати слушаше с интерес. Когато той отправи поканата за спасение, тя каза сякаш на себе си: "Ако бях на тази площадка, щях да изляза напред." Джей и аз се спогледахме, но докато се наканим да поговорим с нея, стана време тя да си тръгва.

Знаех, че само аз можех да говоря с нея, защото бях единствената, която Кати слушаше. Кей ми каза, че Кати е чела книгата ми и аз знаех, че ме харесва. Тя винаги бързаше да ми подаде чаша вода или да ми прави други малки услуги. Дори беше доверила на сестра ми Джей, че според нея аз съм една от най-страхотните жени на света. Но на следващия ден Кати отиде при свои роднини, след това пък аз бях заета с нещо друго и месецът изтече, без да имам възможност да говоря с нея. Умът ми беше изпълнен с многото ангажименти да говоря пред хора през идните седмици, така че Кати остана на заден план.

Вечерта, когато говорих с Джей, току що се бях върнала от едно от тези пътувания. Бях изтощена и исках да си почина и да не натоварвам ума си с нищо. Но като излезе от банята, решейки косата си, Джей съвсем невинно ме попита дали съм говорила с Кати за Господа.

-- Не, не съм говорила с Кати за Господа -- измърморих аз, като се опитах да й покажа, че не искам да говорим за това и продължих да зяпам телевизора, по който даваха последните новини. Но едно леко пробождане на съвестта не ми позволяваше да се съсредоточа в екрана.

За да прехвърля вината, минута по-късно я попитах:

-- Защо ти не си говорила с нея?

-- Хайде, сега, Джони -- отвърна Джей. -- Ти си по-близка с Кати от мен. Освен това знаеш, че тя те уважава.

Тук гордостта ми беше наранена. Извадих защитните оръжия и бързо отговорих упорито и отсечено:

-- Просто не съм имала време!

-- Ха! -- възкликна Джей. -- Имаш време да летиш из цялата страна да проповядваш евангелието, а нямаш време за най-добрата приятелка на племенницата си.

Това преля чашата.

-- Защо всички си мислят, че винаги аз съм тази, която ще спечели света за Господа? -- избухнах от гордост и гняв, след което продължих надменно да се защищавам.

Но когато свърших "речта" си, стреличката на виновната съвест ме прободе в сърцето. Тъй като не можех да стана и да изляза от стаята, затворих очи и се обърнах, за да заровя лицето си във възглавницата. Сърцето ми гореше, нажежено като сълзите, които се стичаха по бузите ми. Не исках да си призная, но знаех, че Джей е права.

Когато лампите в стаята бяха угасени, един малък механизъм в мозъка ми започна да излъчва като на филм всички моменти, които Кати и аз бяхме прекарали заедно, когато тя нагласяваше статива ми, изпразваше подлогата ми или през смях ми разказваше за приятелите си. Имаше много случаи, когато можех да поговоря по-сериозно с нея. Няма нужда да казвам, че духът ми бе пречупен, а гордостта ми -- наранена. Нещо повече -- ясно разбрах колко окаяна изглеждам в светлината на Божията слава.

Бог сигурно ми е много разгневен -- помислих си. Но докато прехвърлях в главата си тази мисъл, знаех, че не е вярно. В съзнанието ми проблесна стихът от Ефесяни да не наскърбяваме Божия Дух (Ефесяни 4:30). Това ще е. Той не е разгневен. Правилната дума е "наскърбен".

Спомних си една проповед, която бях чула веднъж за това колко съвършено се е справил Христос с нашите грехове при смъртта Си. "Докато Исус се поти и страда на този ужасен кръст извън стените на Йерусалим, беше казал пастирът, Бог сякаш Го обвинява: "Исусе, защо излъга? Защо намрази ближния Си? Защо мамеше, пожелаваше и завиждаше? Наказвам Те за всички тези неща!" Христос, разбира се, не е извършил нито едно от тях. Ние обаче сме ги вършили и затова всеки един мой и ваш грях е поставен там за Негова сметка."