Стъпка напред джони ериксон-тада

* Когато излезе тази книга, Дъг Сорзано се беше приспособил към парализата. В разговор с него по телефона научих, че вече споделя вярата си с други хора в неговото състояние. Семейство Сорзано сега живеят в Кенет Скуеър, Пенсилвания, и посещават църквата Уилоудейл Чапъл.

2

Същото е и със страданието. Освен че е най-доброто средство, с което Бог изгражда характерите ни, то може да предизвика у нас егоцентричност. Аз съм губила часове в самосъжаление, обладана от мисълта, че счупеният ми врат е начин, по който Бог ми връща за греховете ми, докато всъщност Той е бил далеч от мисълта да ме "наказва". И наистина, тогава не ми е идвало наум, че цялата трагедия с моята парализа е следствие от Неговата любов. Любов не само към мен, а и към тези край мен, защото една от целите на Бога, когато допуска страдание, е да ни помогне не само да си съчувствуваме един на друг, а и да се изграждаме взаимно.

Особено ясно разбрах това през зимата на 1975 г. Пастирът на една голяма баптистка църква в Уичита, Канзас, ме бе помолил да говоря на годишната мисионерска конференция, на която беше домакин. Приех с желание -- първо, защото току-що започвах да пътувам и възможността да се кача на самолет, да пътувам някъде и да разговарям с различни хора бе изключително вълнуваща. Пък и това беше първата мисионерска конференция, на която присъствам --да не говорим, че ме канеха и да участвам в нея. Не знаех точно какво представляват мисиите, нито бях общувала кой знае колко с мисионери. Бях чувала единствено, че през повечето време обикалят из джунглите, като се отбраняват от змиите с големи ножове. Приятелките, които дойдоха с мен на това пътуване, Шери и Джули, не знаеха повече от мен. И тъй, седнали на последния ред в голямата претъпкана църква, жадно попивахме всяка дума на мисионерите, които според програмата трябваше да говорят. Кой знае? Можеше да разкажат някоя история с канибали!

Знаете ли обаче какво научихме? Че те са хора точно като нас! Като ги слушахме да разказват за всекидневните си проблеми и успехи в отдалечени места като Бразилия, Япония и Филипините, се замислихме за отговорността си към тях. Все пак, макар че живеехме на хиляди километри разстояние, ние бяхме едно с тях -- в онова, което Библията нарича "тялото на Христос". Останахме покъртени, когато християни, избягали от комунистическа Румъния, споделиха колко много разчитат на нашите молитви вярващите отвъд Желязната завеса. Толкова се впечатлих от разказите на тези мисионери, че вече с нетърпение очаквах заключителната служба в неделя вечер, когато на свой ред щях да имам възможността да споделя нещо с тях.

Но през тази седмица не се срещахме само с мисионери. Всяка вечер сядахме до различни млади хора от църквата, с много от които станахме добри приятели. И тъй като никой от нас не искаше да се разделяме след вечерната служба в събота, решихме да отидем заедно да ядем сладолед. Колко весело прекарахме тогава! Седяхме и се шегувахме до 11 ч. вечерта!

Като изпихме млечните шейкове и платихме, Шери ми помогна да си облека палтото и всички излязохме на нощния януарски въздух. От злополуката ми с гмуркането "термостатът" на тялото ми не работи много добре, така че не мога бързо да се приспособявам при температурни разлики. Понеже паркингът по това време беше пуст, помолих Шери да вдигне количката ми на две колела и да изтича бързо до колата, за да избегнем студа.

Бяхме две сенки, които се спускаха в мрака по гладката асфалтова повърхност към далечната светлина на една улична лампа, подвиквайки и смеейки се. Тъмнината изглеждаше напълно безопасна и не загатваше нищо зловещо. Главите ни все още бяха под влиянието на приятния спомен от шегите и сладоледа. Как да предположим, че между нас и колата дебне опасност? Кой би могъл да знае, че тъмнината на нощта скрива ивица лед на тротоара точно пред нас?

Шери изпъшка, когато петата й се плъзна, а количката се повдигна и се завъртя на едно колело. Полетях с лице напред. Тъй като съм парализирана, не можах да използвам ръцете си, за да смекча падането. Докато тротоарът летеше към лицето ми, имах само секунда да се намръщя и здраво да стисна очи.

Почувствах как главата ми тупва на асфалта и сама се уверих, че след такъв силен удар съвсем буквално виждаш звездички. Тялото ми като че ли се срина след мен и се претърколи до предната част на нашия микробус.

-- О, не! -- чух възклицанието на Шери.

Може да звучи странно, но когато се случва нещо такова, всичко сякаш се развива много бавно. Чуваш ясно всеки звук. Всеки кадър неизличимо се врязва в паметта ти.

Чух приглушен говор.

-- Шери, ела бързо.

Тропот на обувки по тротоара -- някой я отвеждаше настрани. Кутия с пари задрънча... разпиляха се монети... парите от картичките и рисунките ми, които бяхме продали същата вечер.

-- Ах, цялото й лице е в кръв! -- изпищя едно момиче.

Младежите започнаха да се тълпят наоколо, но аз трябваше здраво да стискам очи, за да не влиза кръв в тях. Спомням си, че раздвижих леко врата си, за да проверя дали не е счупен, прокарах език по зъбите си, за да видя дали няма избити и раздвижих челюстта си, за да се уверя, че не е пукната.

Изведнъж някой коленичи до мен, взе главата ми в ръце и я залюля в скута си. Беше Джули.

-- Добре ли си? -- попита тя. Отворих очи, колкото да видя как отмята косата от лицето ми. Ръцете й бяха покрити с кръв. Продължи да ме пита дали съм добре. Само кимнах. Чух приглушени ридания и разбрах, че се опитва да скрие от мен, че плаче. Въпреки сълзите си, тя искаше да изглежда спокойна и твърда.

Точно тогава започнах да се боря със своята собствена отговорност. Когато през тази седмица някои от младежите ме питаха какво е да живееш в инвалидна количка, се опитвах да обяснявам как да посрещаме трудностите, без да се оплакваме. Бяхме търсили заедно в Библията мястото, където се казва, че всички неща, дори и трудните, съдействат за наше добро. Сега ми се удаваше възможност да докажа всичко това на дело. Как щях да постъпя?

През цялата седмица тези мисионери ме учеха толкова убедително какви са задълженията ми спрямо другите хора в тялото Христово. Част от това Тяло точно сега стои около мен -- осъзнах ясно. --Младежите и всички тези други хора. И ме гледат!

Себичната ми природа обаче не искаше да се занимава с тях. Тя мислеше само за себе си, за старото его. А точно сега старото его умираше от студ и болка.

Как пък само на мен ми се случват такива неща? Не съм ли вече изстрадала повече от всички тези хора тук? Защо Бог не използва някой друг като нагледен материал за уроците Си?

Знаех, че не е правилно да мисля така. Трудно е обаче да поставиш Бог и другите над себе си, особено когато те боли.

Не ме е грижа какво мислят другите за това, как ще постъпя сега! Моето лице е разбито. И защо трябваше да удрям точно главата си -- единствената чувствителна част от тялото ми?

Почти веднага Святият Дух се зае да отговаря на предизвикателните ми въпроси. Напомни ми Божието Слово: "Не знаеш ли, че тялото ти е храм на Святия Дух...? Ти не си своя си, ти си купена с цена. Затова прослави Бога с тялото си" (I Коринтяни 6:19,20).

Кой се интересуваше как щях да реагирам? Бог. Имах ли действително право да се оплаквам заради нараненото си лице? Не. Тялото ми не бе моя собственост. То принадлежеше на Бога и Той можеше да прави с него каквото иска. Беше го купил с кръвта на Своя Син.

Първото ми задължение бе да прославя Бога, като покажа на приятелите, които ме наблюдаваха, това, което бях споделяла на теория -- че в християнския живот няма случайности. Ако Бог допуска да ни се случи нещо, то непременно съдейства за наше добро.

Или за доброто на тези около нас, разсъдих аз. Ах! Понякога на нас като християни не ни се дава никакъв избор. Ако наистина ни е грижа за другите, трябва да постъпваме както иска Бог.

Разбрах какво трябва да направя. Тогава, сякаш за хиляден път, като проява на волята си, аз се намръщих, а после тихо благодарих на Бога за случилото се. Мили Боже, благодаря Ти за това, което става сега... Не ми позволявай да се разгневявам. Тези младежи гледат... Направи така, че да се научат да се справят с трудностите си, като видят как аз се справям сега. И, моля Те,... Ти се прослави.

Знаех, че чрез този инцидент Бог ще се прослави по някакъв начин. Но не предполагах, че ще започне да го прави веднага. Той се прояви в любовта и грижата, която всеки човек на това място започна да показва към мен. Всички саможертвено съблякоха палтата си и ме покриха, за да ме предпазят от студа. Като видя, че още треперя, един мъж коленичи и като ме притисна до себе си, за да се стопля, прошепна: "Всичко ще се оправи." Неколцина се събраха в колата да се молят. Някой извика линейка, а друг уведоми пастира на църквата, която посещавахме.

През остатъка от тази напрегната вечер ме преглеждаха на рентген, шиха ми главата и лежах будна от болката, причинена от сътресението на мозъка и счупения нос. През тези тежки, безсънни часове имах много време да мисля. Благодаря Ти, Боже, че не ми позволи да се разпадна!

Накрая ме изписаха и бях откарана до стаята в хотела. В ранните часове на утрото най-после задрямах, като трябваше да ме събуждат на всеки два часа, за да проверяват състоянието на ударената ми глава.

Сутринта, малко преди 11 ч., ме събуди шумът от сешоар. Подавайки глава през вратата, Шери колебливо се усмихна: "Как си?"

-- Ами, аз... ох... -- започнах, но болката изведнъж ми напомни за падането предишната вечер. Физически изобщо не бях добре. Шевовете ме боляха, главата ми пулсираше от болка, не бях се наспала, а лицето ми бе издраскано и подуто. Но вътрешно бях в добро състояние на духа.

-- Мисля, че съм доста добре. Какво става?

-- Смятахме да те събудим навреме за едно късно утринно предаване -- подаде се Джули и започна да нагласява антената. -- Пастирът ни каза, че можем да хванем службата оттук, тъй като всяка седмица я предават по телевизията.

И тъй, облегнаха ме на възглавници и загледахме с интерес. След химна, който хорът изпя, пастирът направи специално съобщение.

-- Със съжаление известяваме, че г-ца Джони Ериксон снощи е паднала и си е счупила носа. Направени са й няколко шева. Когато говорихме в интензивното отделение в болницата, й предложих да отложим ангажимента й с нас за тази вечер, но тя настоя, че ще се справи. Нека сега всички заедно се помолим за нея.

Зарадвах се, че някой се моли за мен. Облегнах се на възглавниците и се усмихнах. Все пак истинската криза -- тази вътре в мен -- беше преминала.

Когато тази вечер влязох с количката си в препълнената църква, дъхът ми спря. Столове бяха поставени на пътеките между редовете, хора стояха прави отзад или пък се тъпчеха в мястото, отредено за църковния хор. Реших да не използвам старателно написаните си бележки и илюстрации, които бях приготвила от няколко седмици. Вместо това споделих няколко цитата от Словото, свързани със случката предишната вечер.

-- Едно от най-добрите неща, които можем да направим за братята и сестрите си в Христа, е да спечелим победа в собствените си изпитания -- микрофончето на ревера ми улавяше думите и ги предаваше на публиката.

-- В Ефесяни ясно се казва да се грижим за другите християни, защото сме едно с тях. Вярващите никъде не са призовани да станат едно. Ние вече сме едно и сега трябва да изявяваме този факт. Вижте, в I Коринтяни 12 гл. се казва, че християните са като едно тяло, чиято глава е Христос. Човешкото тяло е може би най-удивителният пример за единство. Всяка част се нуждае от другата. Когато стомахът е гладен, очите забелязват хамбургера, краката тичат до будката, ръцете го поливат с горчица и го поднасят към устата, откъдето той отива право в стомаха. Това се казва сътрудничество!

От публиката се надигна смях.

-- Ето защо в пасажи като Ефесяни 4:16 се казва, че ние, християните, си влияем в духовната сфера чрез характера и поведението на всеки от нас. Нито един орган от тялото не функционира, без това да засегне всички останали. Един навехнат глезен обездвижва целия човек, а ръцете, които подават победния пас по време на игра, прославят отново цялото тяло. Има нещо необикновено в тънката нишка, която свързва нас, вярващите. Вашите неуспехи са и мои неуспехи. Вашите победи -- мои победи.

Никой не мърдаше. Всички слушаха напрегнато. Хората явно разбираха мисълта ми.

-- И тъй -- продължих, -- ако искаме да служим на Христос (главата на тялото) и на християните (останалите части), когато се сблъскваме със своите проблеми, не трябва да забравяме и техните. Снощи Бог ни помогна с Джули да направим точно това. Тя стана пример за мен. Аз станах пример за другите. Бог иска да направи същото и чрез вас.

И тъй, Бог употреби нараняванията ми от предишната вечер като платформа, от която да споделя всемъдрия Му план, който позволява на чадата Му да понасят болка за свое добро и за Негова слава.
*****
След около година получих писмо от Стив. По това време вече доста пътувах и беше започнало да ми домъчнява за вкъщи. Насърчителните му думи бяха чудесно обобщение на това, което бях научила вечерта, когато си счупих носа на паркинга. В писмото си той ми напомняше, че страданията ни далеч не ни дават право да се самосъжаляваме, а са чудесна възможност да се учим и да изграждаме другите. Ето част от това писмо:

"И тъй, Джони, когато трябва да говориш десет пъти на седмица, когато челюстите ти се уморят да се усмихваш на доброжелателите, когато те боли гърбът, когато понякога тайно чувстваш в себе си желание да можеш да ходиш, но знаеш, че не можеш да го кажеш, защото хората около теб ще те разберат погрешно, когато ти е мъчно за приятелите ти, когато Библията изглежда скучна, когато се чувстваш несигурна, когато в главата ти се промъкват грешни мисли и настроения, когато се изкушаваш да си представяш, че имаш успех и слава -- с две думи... когато изпитваш желание да носиш по-лек кръст и да се подхлъзнеш малко, "само днес", -- недей. Не се обезсърчавай и не съгрешавай. Не мисли, че във всичко това няма смисъл, защото наистина ти си една от опорите в живота ми, когато имам нужда от пример и когато ми се иска да се предам."

Ние сме на сцената. Другите ни гледат. Може да изиграем добре ролята си и така да помогнем на цялата публика. Но може и да се измъкнем, като се предадем на горчивите си чувства и донесем срам на Драматурга. Изборът е наш.

-- Ей, ти, дето даваш съвети, влез на мястото на Облонски!

Хоп! И самонадеяността на запалянкото се изпарява.

Хората често се дърпат, когато им се отправи предизвикателство да оправдаят хвалбите си. Бог обаче за разлика от нашия приятел на стадиона, няма нужда да се дърпа. Напротив. Понеже наистина е велик и чудесен, Той винаги търси възможност да покаже величието Си на хората. Човешкото страдание е добра платформа за това.

Разбира се, най-очевидният начин, по който Бог използва страданието, за да се прослави, е като го премахне по чудотворен начин. Исус връща зрението на слепите, изцелява прокажените, възкресява мъртвите и върши различни чудеса, за да намали човешкото нещастие. И наистина: "Множествата, като видяха това, страх ги обзе и прославиха Бога" (Матей 9:8).

Но днес? Исус не е вече телесно сред нас, не се разхожда по хълмовете на Юдея, не върши нещата, които е вършил някога. Въпреки че Бог все още може да върши чудеса (и понякога го прави), това не е вече обичайният Му метод. Днес Бог има друг, по-малко явен, но не по-малко мощен начин да употребява страданието за Своя слава.

Може да изглежда странно, но често Бог сякаш не само позволява, но и сам прави така, че чадата Му да преминават през дълги периоди на големи трудности.1 Нещо повече, Той като че ли сам Си противоречи, като позволява тези неща да се случват точно пред очите на невярващи, които после се подиграват с християнството. Нито една смущаваща подробност не убягва от очите на присмивачите и те викат: "Вижте как този уж любящ Бог се отнася към верните Си последователи!"

Почакайте! Ако продължим да наблюдаваме, забелязваме нещо необикновено. Християните, на които Бог изпраща изпитание след изпитание, не желаят да се оплакват. Вместо да размахат бунтовни юмруци към небето и да прокълнат Този, който допуска да им се случи това нещастие, те хвалят своя Създател.

Отначало светът се подиграва. "Този период ще премине -- уверяват се един друг хората. Само почакайте малко." Но изпитанията продължават, а християните отказват да "прокълнат Бога и да умрат". Тогава хората, които ги наблюдават, са принудени да преглътнат думите си, а най-накрая и да отворят уста от изумление и неверие.

Така Бог ни показва един от най-добрите начини, по които страданието може да му донесе слава. Този начин изявява способността на Бога да запази верността на хората Си дори когато преминават през тежки изпитания. Ако това, че сме християни, означаваше само лесен живот и удобства, светът не би научил нищо кой знае колко впечатляващо за нашия Бог. "Голяма работа -- щяха да казват хората. Всеки може да накара другите да го следват, като им слугува." Но когато един християнин покаже вяра и любов към своя Създател дори ако на пръв поглед изглежда, че Той го е забравил, става нещо забележително. Това показва на присмивачите, че нашият Бог заслужава да Му служим дори ако това ни струва големи трудности. Така скептичният свят разбира, че християните притежават нещо истинско.

Спомням си как преди време се запознах в една книжарница в Калифорния с едно момиче. Тя е чудесен пример за това, което искам да ви кажа. Книжарницата се намираше в богат квартал и този ден беше пълна с домакини и добре облечени деца с доволни лица. Приятно беше да се стои там. Беше се образувала опашка от хора, които чакаха да говорят с мен или да им дам автограф.

Докато се навеждах с химикал в устата си да подпиша поредната книга, чух звук, който ми се стори странен сред общата глъчка и блъсканица в стаята. Повдигнах глава, за да видя откъде идва този звук.

В инвалидна количка на края на опашката седеше сериозно увредена млада жена, чиято неспособност да произнася думи я караше да издава високи нечленоразделни звуци, подобни на грухтене и мучене. В различните болници, в които бях лежала, бях срещала много хора, чийто говор беше нарушен по подобен начин. Помислих си, че тази жена вероятно страда от ужасната болест, наречена церебрална парализа. По-късно разбрах, че е точно така.

Докато тя се приближаваше, забелязах, че ръцете й треперят, краката й са извити и изкривени, а от устата й, която тя не можеше да контролира, течеше слюнка. Косата й бе сплъстена, а накриво закопчаната блуза показваше колко трудно е да я обличат. Най-меко казано, недъгът й придаваше доста отблъскващ вид.

Спомних си времето, когато бих се чувствала неудобно край такъв човек. Преди не исках да имам нищо общо с никого, чийто недъг сякаш само подчертава моето състояние и ми напомня за него. Но Бог отдавна вече ми беше помогнал да преодолея подобни чувства и сега аз с нетърпение очаквах да се запозная с това момиче.

-- Джони, бих искала да се запознаеш с Надин -- ни представи болногледачката й, след като приближи количката й до моята. В последвалия разговор, в който сестрата превеждаше доколкото можеше, научих, че Надин е християнка и е на моята възраст. Въпреки че външността й можеше да остави у някого ясното впечатление, че е умствено изостанала, всъщност тя беше интелигентна и начетена жена, която обичаше да пише стихове като хоби.

Този следобед Надин ми даде едно писмо. В него тя казваше, че е харесала някои мисли, които съм споделила в книгата си. След това ми подари едно истинско съкровище -- малка картичка, на която имаше написано стихотворение и няколко ангелчета от коледни честитки. Надин бе изрязала ангелчетата, като бе държала ножицата с пръстите на "по-здравия" си крак. Това се случи преди няколко години. Картичката още виси на стената в къщи.

Докато Надин говореше, мислено се върнах към философските и психологическите книги, които бях чела в болницата през дните на съмнение и скептицизъм. "Бог или има достатъчно любов, за да премахне човешкото нещастие, но няма сила, се казваше в тези книги, или има силата, а няма любовта. Или пък няма нито едното, нито другото. Но в никакъв случай не може да има и двете."

Може би си мислите, че подобно изявление би сложило пръст в раната на мислещ човек като Надин. Тя е настанена в болничен дом и може би никога няма да се радва на удобството да живее с близки приятели или семейство, което да се грижи за нея. Вероятно никога няма да се омъжи или да преживее онези неща, които хората смятат, че съставляват щастието. Защо не прокълне всемогъщия, вселюбящ Бог за това, че се е отнесъл с нея така? Тя би трябвало да бъде един от най-отчаяните хора на земята, без надежда и без цел в живота. Никой не би я обвинил за това. В най-добрия случай би могла да се превърне в обезверен стоик, решил да понася твърдо жребия си в живота, потискайки всички чувства.

Но разговорът с Надин в продължение на почти един час ме убеди, че тя изобщо не мисли така. Надин знае какво означава да изпитваш радост в Господ, да имаш "мира, който надвишава всяко знание". Тя може да каже също като Павел: "Ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява" (I Коринтяни 4:16).

И най-интересното -- тя не само "понася" Бога, но и Го обича. Този Бог, когото тя познава, е толкова незаменим и реален, че тя понася състоянието си доброволно и с радост, щом като това наистина Му е угодно.

Страданието на Надин прославя ли Бога? Разбира се. Защо? Защото Бог го премахва по чудотворен начин? Съвсем не. Страданието й прославя Бога, защото хората, които я виждат и познават, са най-малкото принудени да се замислят над факта, че Богът на Надин е сигурно много необикновен, щом предизвиква такава вярност. Помислих си: Ако някой някога се нуждае от доказателство какво могат да извършат в живота на човек силата и благодатта на Бога, трябва да види тази жена.

Въпреки че има хора като Надин, понякога скептиците се опитват да отрекат, че истинският източник на вътрешен мир у християнина е Бог. За тях всички тези приказки за рая, Бога и радостта са просто начин да се избяга от действителността и да се предпази умът, отказ да се посрещне реалността такава, каквато е. Понякога самата аз съм била обвинявана, че използвам вярата в Бога като психологическа "патерица".

В такива случаи просто посочвам фактите: изключително трудно е някой, който цял живот е бил книжен плъх и си е стоял вкъщи, да се приспособи към живот в инвалидна количка. Но повечето хора са съгласни, че това е дори още по-трудно за човек като мен, който е водил толкова активен живот. Като гимназистка аз не се спирах на едно място -- яздех, играех хокей на трева, перчех се със спортната си кола, вършех какви ли не щуротии. Често казвам на хората: "Когато можех да ходя, не сядах и за минута. Сега трябва да седя цял живот."

Никакъв сборник от правила и закони, никаква моя религиозна философия, никаква вяра в мъглява всемогъща Първопричина, никакво символ верую не биха могли да ме поддържат и да ми дават мир в тази инвалидна количка. И тези неща в никакъв случай не биха могли да ме накарат да се радвам истински в сегашното си състояние. Аз или съм луда, или пък зад състоянието ми стои един жив Бог, Който е нещо повече от теологична аксиома. Той е личностен Бог. Той действа и доказва съществуването Си в моя живот. Това кара много хора по-често да се замислят за Него.