Стъпка напред джони ериксон-тада

Помислих си колко несправедливо е изглеждало на Христос да се отнасят така с Него. Проповедникът продължи: "Приемайки нашите грехове като Свои, Той изпитва неописуем ужас и извиква: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" И знаете ли защо? Този ден Бог изоставя собствения Си Син, за да изтрие напълно греховете ни и да може в замяна на това да ни каже: "Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя." Скъпи приятелю, ако Исус Христос е твой Господ и Спасител, целият гняв, който Бог изпитва към теб поради твоите грехове, е бил излят върху Христос. За теб няма останал гняв."

За мен няма останал гняв! От тези думи се почувствах толкова нищожна! Благостта на Бога наистина ме водеше към покаяние (Римляни 2:4). Господи, молех се със затаен дъх, ето ме-- летя по цялата страна, за да разказвам на хората за Теб, а не съм говорила сериозно със съседката си Кати. Моля Те, прости ми, че бях толкова сляпа и Те нараних така. Прости ми за това, че сметнах собственото си удобство за по-важно от спасението на Кати. И Ти благодаря, че обичаш такъв червей като мен.

На тези, които се чудят, ще кажа, че смятам червея за най- отвратителното същество, което се влачи по земята, яде прахоляк и заслужава да бъде настъпано! Давид е на същото мнение. В 22 Псалм той казва, че не е човек, а червей. За разлика от змията, която издига главата си, съска и отвръща на удара, червеят не може да се защищава. Той знае какъв е. Знае, че ще бъде настъпен. Онази вечер се чувствах точно така. Разбрах, че в мен няма нищо добро. Бях пречупена. Бог ме искаше точно такава.

Без да го осъзнавам, Бог ме пречупваше и ме правеше все повече да приличам на Христос, защото самият Христос е съвършеният пример на пречупен човек. Не че Исус някога е имал покварен характер, който се нуждаел от преправяне. Нищо подобно. Напускайки небесната слава, за да стане човек обаче, Той показва такова покорство към Отца, каквото ние можем да покажем само ако сме пречупени. Това е смисълът на пречупването -- да разберем колко малко право имаме върху своя живот и да се предадем на Бога.

Духом ние трябва да сме като Исус Христос,

"Който, като беше в Божия образ,
пак не счете, че трябва да държи
твърдо равенството с Бога,
но се отказа от всичко,
като взе на Себе Си образ на слуга
и стана подобен на човеците;
и като се намери в човешки образ,
смири Себе Си и стана послушен до смърт,
даже смърт на кръст!
(Филипяни 2:5-8, курсивът мой)

Какъв характер има Христос!

Андрю Мъри казва, че както водата търси най-ниското място, за да го запълни, така и Бог ни търси, за да ни изпълни с характера на Сина Си тогава, когато сме най-изпразнени, пречупени и смирени. Дори само мисълта за това е достатъчна да ни даде жива надежда, за да можем да понесем и най-големите страдания.

Като говорим за изпълване, не мога да опиша как преливаше сърцето ми от небесна радост и вълнение, когато на другата сутрин Кати и Кей влетяха в спалнята ми. Не помня друг път да съм се радвала толкова много да видя някого. Поговорих с Кати за Господа само няколко минути и разбрах, Святият Дух вече е свършил подготвителната работа -- смекчил е сърцето й и е отворил ума й.

Когато наведохме глави и тя с прости думи помоли Христос да влезе в живота й като Спасител и Господ, аз не можах да се сдържа да не я погледна крадешком за миг. Знаеш ли, Боже, усмихнах се вътрешно, като те пречупят, за малко боли, но после става ясно, че си е струвало.

Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него (Евреи 12:11).

Наказанието е ценно, но има и други, по-добри начини, по които Бог използва страданието, за да ни направи подобни на Христос. Например помислете как един добър баща се отнася с 9-годишния си син. Когато детето се отклони и откаже да се покори, той, разбира се, го наказва. Но дори и когато синът се държи добре, бащата му поставя задачи, които често се струват на деветгодишното дете като наказание и са не по-малко неприятни. Задълженията му може би са два пъти седмично да изхвърля боклука или да коси тревата. Може би трябва да внася в банката част от парите, които му дават. Каквото и да е, момчето сигурно си мисли: "Понеже работи по цял ден, татко не позволява и на мен да се забавлявам." Но това изобщо не е така. Мъдрият баща обучава сина си да поема отговорности, та като порасне, да бъде готов да се оправя в живота.

Понякога ние се държим като деветгодишното момче. Представяме си, че Бог ни позволява да страдаме, защото "не иска да се забавляваме", докато Той всъщност ни пази да не мислим за игрите и играчките на този свят. Колосяни 3:1-4 ни призовава да не се привързваме към временните неща на земята, а да обърнем поглед към небесната слава горе, където седи Христос отдясно на Бога.

Докато можех да ходя, ми се струваше ужасно трудно да отправям поглед към небесните неща. Много повече ме интересуваха блестящите дрънкулки на настоящето: да ходя с добро момче, да карам добра кола, да уча в добър колеж и да ме виждат в добра компания. Но когато изведнъж се оказа, че вече няма да мога да ходя, да танцувам, да плувам, да яздя, да свиря на китара, да карам кола или да отбелязвам точки за отбора си по време на игра, се принудих да започна да мисля за небесните неща. Не защото небето изведнъж се бе превърнало в средство за бягство от действителността или в някаква психологическа защита, а понеже започнах да разбирам, че единствената ми истинска надежда за постоянно щастие се намира там. Изведнъж библейските пасажи за целите на Бога в страданието, които преди ми се струваха толкова скучни, привлякоха вниманието ми. Четях ги с по-голям интерес, отколкото борсовият посредник чете за промяната в курса на акциите.

Да изживявам всеки ден в светлината на вечността започна да се превръща в навик и аз почти забравих какво е да живея и да мисля по предишния начин. Съвсем наскоро обаче Бог ми припомни това.

Една вечер във фермата ни бяха дошли група приятели и докато съпругът на сестра ми свиреше на китарата, ние всички седяхме наоколо, като си говорехме, смеехме се и пеехме на светлината на пропукващите цепеници в огромната каменна камина. Гостната ни е на повече от 150 години, като някога е приютявала роби, които са преминали към християнството. На тавана има греди, които татко беше взел от един клипер. Стените са покрити с дебела мазилка, а по тях висят татковите груби картини със сцени от дивия Запад. Ръчно тъканото индианско одеало, окачено срещу плавея, който стои като на пост над полицата на камината, допълва уюта на дома.

Понеже се чувствувам удобно в количката си, аз обикновено седя в нея, докато другите се настаняват на канапето, в креслата или долу на килима, като се облягат на стената. Тази вечер обаче едно от момчетата ме беше пренесло на канапето до приятелката ми Бетси. Когато тя кръстоса краката ми един върху друг, аз изглеждах толкова "нормална", че ако не бяха шините на ръцете ми, никой новодошъл непознат нямаше да разбере, че съм парализирана.

Известно време просто си седях и слушах всичко, което ставаше в стаята -- смеха, ръкопляскането и песните. После Бетси се обърна към мен и ме попита как се чувствам на канапето.

-- Знаеш ли кое ми е интересно? -- отговорих аз, като отново обхванах замислено с поглед цялата стая и после се обърнах към нея -- За краткото време, през което седя на канапето в тази поза, може би не повече от 45 минути, разбрах колко лесно бих забравила Бога, ако бях на крака.

Виждате ли, докато седях на канапето и изглеждах съвсем "непарализирана", можех толкова лесно да си представям как правя различни неща -- да си вземам сама кока-кола от хладилника, да слагам плоча на грамофона, да отварям вратата и да правя други неща като всеки нормален човек. Осъзнах също колко лесно би било, поне за мен, попадайки под властта на дребните неща от ежедневието, да започна да отделям на Бога твърде малка част от мислите си.

И наистина, повечето от нас не биха мислили толкова много за Бога, ако Той не използваше различни проблеми, за да привлече вниманието ни. "Бог ни шепне в нашите удоволствия, говори ни чрез нашата съвест, но в нашата болка Той крещи -- тя е неговият мегафон за събуждането на един глух свят."4 Чудесно бихме си живели, без да удостоим с мисъл нито Него, нито вечната си съдба -- докато не стигнем там. Затова Бог милостиво слага на пътя ни болка и страдание като "спирачки по пътя за ада."5

На едно място Павел и Тимотей казват, че Бог им праща твърде тежки страдания, за да се научат да уповават не на себе си, а на Него (II Кор.1:8,9). Онази вечер си спомних тези стихове. Количката ми напомня постоянно колко много завися от Него. Внезапната болка в гърба ми, скъсаният корсет или раните от лежането ми говорят колко съм безпомощна. Те всички са специални знаци за това, че принадлежа на Бога. Те насочват мислите и надеждите ми към небето. Правят ме да заприличвам повече на Христос.

Кое обичате повече -- да се наслаждавате на красивата торта или да си хапнете от нея? Аз често предпочитам второто и сигурно не съм единствената. Подобно на човек, който харесва климата във Флорида, но има страхотно предложение за работа в източните щати, всеки от нас се е изправял пред трудния избор между два свята, въпреки че с удоволствие би живял във всеки от тях.

Никой не разбира по-добре от християнина колко е трудно да избереш между две противоположни желания. От една страна, Святият Дух му помага да обича Бога и да желае това, което е правилно. Но от друга страна, християнското му посвещение постоянно се предизвиква от изкушенията на собствената му грешна природа. Той би искал да живее и в двата свята, но трябва да реши в полза на единия.

Що се отнася до "големите" грехове като убийство, пиянство или прелюбодейство, много от нас не се колебаят да се покорят на Христос. Именно т.нар. "малки" грехове обаче са тези, за които толкова отчаяно се хващаме -- грехове като недоверие, негодуване или горчивина, които ни държат с единия крак в Божието царство, а с другия -- в света. Понеже тези грехове не се забелязват лесно като другите, сигурно никога не бихме им обърнали внимание, ако Бог не ни принуждаваше. Но тъй като "малките" грехове са големи за Бога, Той ни прави чувствителни и към тях. Методът, който използва, е... познахте -- страданието.

Както можете да си представите, докато в ранните дни в болницата се борех да открия смисълът на парализата си, често съм се изкушавала да проявя недоверие или недоволство или да се огорча срещу някого. Дълбоко в себе си осъзнавах, че тези неща не са правилни, но в ума си се оправдавах, като казвах: "Бог няма да има нищо против, ако от време на време изпускам по малко пара. Ами, в края на краищата, аз съм парализирана!"

И отгоре на всичко, след няколко месеца престой в болницата научих, че трябва да ми направят операция на долната част на гърба. Костта стърчеше извън кожата и трябваше да се изпили. След операцията трябваше да лежа в рамката с лицето надолу в продължение на 15 дни, докато зараснат шевовете. Ако не сте го изпитали, не можете да си представите какво е да бъдеш увит в този ужасен брезентов сандвич, с лице подаващо се от отвор, който ти позволява да виждаш само това, което е пред теб. В моя случай това беше подът. Не стига, че трябва да прекарам целия си живот в инвалидна количка, ами и сега лежа увита в този инструмент на инквизицията и броя плочките по пода, без да мога да помръдна нито една част от тялото си!

Ако Бог ме беше оставил да продължавам в същия дух, скоро щях да се озова в губеща позиция, заравяйки се все по-дълбоко в тази кална яма. Нямаше да съм Му от голяма полза. Какво обаче направи Бог? Прибави ми още един проблем! През първия ден на двуседмичната ми кариера на оплакваща се глупачка в брезентов сандвич Той постави и капака на всичко: Хонконгски грип! Изведнъж обездвижването ми остана на заден план -- сега не можех да дишам добре. И това пулсиращо главоболие!

Защо? -- оплаквах се гневно аз. -- Не ми ли е достатъчно? Но като се замислих, разбрах защо. Бог ме принуждаваше да осъзная какво правя. Моята горчивина вече не беше като процеждаща се струйка -- беше се превърнала в застрашителен разбушувал се поток. Все едно, че Бог бе нарисувал гнева ми на една картина и ми казваше любящо, но твърдо: "Спри да си обръщаш главата и да гледаш в друга посока. Виждаш ли? Ето, това правиш. Това е грях. Сега какви мерки ще вземеш?" Той ме принуждаваше да взема решение.

В този момент Бог ме бе притиснал в ъгъла -- онзи ъгъл, в който всички ние е добре да бъдем притискани от време на време. Трябваше да се изправя лице в лице срещу фактите и да взема решение -- ще се покоря ли на Христос в това отношение или не. Натискът беше станал толкова силен, че аз или трябваше да предам нещата изцяло в Неговите ръце, или да си позволя кратковременното удоволствие да се отдам на гняв и горчивина. Всяко от тези решения щеше да ме облекчи мигновено, но те бяха като две различни лекарства, които не могат да се смесват. Средно положение повече не можеше да има.

Когато се оказах изправена пред този ултиматум, успях ясно да разбера колко зъл и лош е пътят, който отдалечава Бога. Разбрах, че ако искам да бъда вярна последователка на Христос, това ще ми струва греховете ми. Те по-ценни ли бяха за мен от взаимоотношението ми с Бога? Разбира се, че не -- реших и промълвих молитва на покаяние към Бога. И както парата от съда с гореща вода под мен се издигаше и проясняваше главата ми, така и аз знаех в сърцето си, че покорството ми към Бога се издига като благоухание към Него.

Когато докарва в живота ви страдание, независимо дали е незначително или огромно, Бог ви принуждава да вземете решение за неща, които сте избягвали. Принуждава ви да си зададете някои въпроси: Ще продължавам ли да се опитвам да живея в два свята, като се покорявам и на Христос, и на собствените си грешни желания или ще спра да се колебая? Ще бъда ли благодарен в изпитанията? Ще се откажа ли от греховете си? С две думи -- ще бъда ли като Христос?

Бог осигурява страданието, но изборът е ваш.

Бог знае какво прави!*

* Стиховете са преведени от Владимир Райчинов.

ДОКАТО ПОДРЕЖДАМЕ МОЗАЙКАТА

Освен чудесната походка, аз харесвах мигновеното покорство и абсолютното доверие на Оги. Когато излизахме на арената, той започваше тихичко да си танцува и подскача на едно място, без да дърпа юздите си, като помръдваше напред-назад уши в очакване на моята команда. Никога не се налагаше да дърпам главата му -- достатъчно беше само да държа желязната скоба здраво близо до муцуната му и да опъвам ниско юздите. Когато исках да тръгне, трябваше само леко да притисна колене в него и -- хоп! -- той се впускаше напред!

Оги доверчиво достигаше до първата преграда в лек галоп, прелиташе бързо над нея и после отново присвиваше уши, очаквайки да го насоча за следващия ход. После прескачаше и втората преграда, и третата, и четвъртата, и петата, докато не преминеше целия сложен лабиринт от препятствия. Почти никога не се поколебаваше пред някоя преграда. След като свършвахме, Оги беше разпенен и разгорещен и когато го потупвах по хълбока, чувствувах, че е също толкова доволен от представянето си, колкото и аз.

За да преминаваш през сложно подредени препятствия, трябва да имаш доверчив и послушен кон. След всяка преграда ездачът трябва да изправи коня си, за да не се препъне и за да може да насочи походката му към следващата. Ако конят не слуша, и двамата се оказват в беда! Когато почувства, че на няколко крачки пред преградата конят започва да измества тежестта си, ездачът трябва да отпусне юздите, за да може конят да чувствува главата си свободна и да скочи равно и меко. Конят трябва да има доверие на ездача, че ще направи това. Връзката е двупосочна. Трябва да има истинско сътрудничество.

С Оги имахме такова взаимоотношение. Знаех, че доверието му в мен е пълно и безрезервно. При моя команда той беше готов мигновено да се покори. Истинска радост беше за голямото сърце на Оги да изпълнява моята воля. Нямаше значение дали разбира как са разположени преградите пред него. Не се притесняваше колко трудни се оказваха 120-сантиметровите железни препятствия. Не се спираше и пред тройните 150-сантиметрови дървени прегради. Той просто обичаше да скача. И понеже вярваше, че ще го насоча правилно, с желание изпълняваше моята воля.

За нас, хората, бъдещето често изглежда като объркващ лабиринт от трудни, понякога болезнени прегради, които трябва да прескачаме. Колкото по-заплетен става този лабиринт и колкото по-трудна -- самата дисциплина, толкова повече се изкушаваме да се усъмним в мъдростта на Ездача си. Отказваме да се покорим, като се стряскаме пред преградите или се отклоняваме от курса.

Когато пише първото си послание, апостол Петър вече е осъзнал това. Читателите му са живели по време на царуването на лудия Нерон и са знаели какво е да посрещаш всеки ден със заплахата от смърт чрез мъчения. Петър, разбира се, ги насърчава, че в небесата ги чака огромна награда. Но какво да правят дотогава? Как сега да устоят в заплетения и пълен с опасности живот пред тях? Петър им дава следния съвет: "Тия, които страдат по Божията воля, нека предават душите си на верния Създател, като вършат добро" (I Петрово 4:19).

Да предаваме себе си на верния Създател -- това означава да се доверяваме на Бога. Да продължаваме да вършим добро -- това означава да Му се покоряваме.

Ако сте израснали в църква, сигурно много, много пъти сте пели стария химн "Вярвай и се покорявай". Според Петър именно това очаква от нас Бог, когато е трудно да скачаме, и когато начинът, по който са подредени препятствията, е неразбираем.
Да се доверяваме на Бога

Ако помислите, ще разберете, че начинът, по който Оги реагираше на моите действия, не зависеше от това дали той одобрява пътя пред себе си. Всъщност той дори не го познаваше. Беше необходимо само да е сигурен в мен. От години го бях хранила, четкала, извеждала на разходка, а когато станеше студено, го бях водила под заслона. Познавахме се отлично и аз бях доказвала многократно, че съм достойна за доверието му. Бях спечелила верността на Оги и той правеше всичко, което исках от него.

Това доверие се оказа решаващо, когато преди няколко години трябваше да спасяваме живота на конете. По време на инцидента когато някой запали плевнята на баща ми, първата ни мисъл беше за конете. Тъй като огънят може да накара едно иначе кротко животно да подивее от страх, преди да ги отведем на безопасно място покрай ревящите пламъци, ние трябваше да покрием очите им с одеала. Такова изпитание често е непоносимо за един кон. Около него има толкова силен шум, врява и странна миризма на изгоряло, която изпълва ноздрите му, че е нормално в такъв момент той да се нуждае от всичките си сетива и способности. А ето сега някакви хора му покриват очите с одеало, което обикновено слагат на гърба му, и искат от него да ги последва в посока, която дори не вижда. Както казва К. С. Луис, "...(ако конят беше богослов) цялата тази процедура изглежда би хвърлила мрачни съмнения относно "добротата" на човека"6. За щастие, нашите коне не са богослови -- те са си просто коне. В този напрегнат момент, когато не можеха да разберат нищо, те ни се довериха, че ще се погрижим за тях, както винаги сме правили. От тяхна страна нямаше бунт, нямаше предизвикателство към нашата мъдрост и власт. Именно затова успяхме да им спасим живота.

Колко сме различни ние от тези прости животни! Те хранят огромно доверие в господарите си -- обикновени човеци, докато великият Бог, който е решил да ни спаси и изкупи на такава скъпа цена, няма нашето доверие. "Волът познава стопанина си и оселът яслите на господаря си; но Израел не знае, людете Ми не разсъждават" -- чуди се Господ в Исая 1:3.

Коя е причината за тази неразумна липса на вяра? Това е неспособността ни да разберем колко много е направил Бог, за да ни докаже, че е достоен за доверието ни. Ние наистина не знаем Кой и какъв е нашият Бог. Мъжете и жените от Библията гледат на характера и природата на Бога като на каменната основа, на която почива вярата им. "Обаче това си наумявам, поради което имам и надежда -- напомня си Еремия сред ужаса и бъркотията по време на вавилонското нашествие в Израил, -- че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран; голяма е Твоята вярност... затова ще се надявам на Него. Благ е Господ към ония, които Го чакат" (Плач Еремия 3:21-25). Еремия е решил да уповава на това, което знае от Писанията и от историята, че е вярно за Бога. Той не разчита на собствената си преценка.

Вярата на апостол Павел по време на изпитанията му не се основава на собствено предположение от рода на: "Знам защо ми се случва това." Напротив, тя почива на факта, който той заявява твърдо: "Зная в Кого съм повярвал" (II Тимотей 1:12). Богът, в Който той вярва е Този, Който с мощта Си е пуснал в ход слънцето, луната и звездите. Той е Този, който с неизмеримата Си премъдрост е издълбал морето, измислил е пространството и времето, направил е планините, извил е коритата на реките, разпръснал е дъжда и градушката и е заченал в ума Си нашето съществуване. Но за Павел върховната изява на прекрасния характер и природа на този велик Бог е, че Той изоставя Божественото Си величие, приема образ на слуга и умира от мъченическа смърт за нас. "Оня, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?" (Римляни 8:32)

Ако Бог е направил това, не означава ли, че Той има добри намерения? Когато покрива очите ни с одеалото на ограниченото прозрение на нещата, не иска ли да ни покаже собственото ни недоверие? Той заслужава нашето упование.

Ръцете, които създадоха всички

Ръцете, които със мъдрост и обич

Ръцете, които не се затрудняват,

Марион Доналдсън

Когато говоря за това, да имаме вяра в Бога по време на страдание и кризи, нямам предвид някакво чувство. Доверието в Бога не винаги включва доверчиви чувства. То е проява на волята ни. Защото същността на доверието в Бога е да решиш за себе си да действаш според това, което с ума си знаеш, че е вярно, дори и да не чувстваш, че е вярно.

През първите месеци след злополуката ми Божиите обещания изглеждаха всичко друго, но не и реални. Според мен Бог беше полудял. Как можеше тази нелепа парализа изобщо да се вмести в плана за доброто на моя живот? Чувствах, че отчаянието в душата ми е мрачно като сивите каменни стени на болницата, които ме обграждаха. Дори след като се върнах в къщи, изглеждаше невъзможно да се доверявам на Бога. Как можеха да очакват от мен да вярвам, когато всичко вътре и извън мен крещеше точно обратното?