Стъпка напред джони ериксон-тада

Отговорът дойде по време на една от дългите приятни вечери, когато със Стив и Дайана седяхме край камината в гостната на родителите ми и обсъждахме духовни теми. С Библия в ръка Стив обясняваше един пасаж, който беше изучавал през седмицата. Като отвори на 20 глава от Евангелието от Йоан, той започна да чете как няколко дни след погребението на Исус учениците Му се крият от евреите зад заключени врати. Изведнъж Исус се появява насред стаята и потвърждава пред изумените мъже, че действително е възкръснал.

По някаква причина Тома не е в стаята по това време и когато по-късно се връща, изобщо не вярва на вълнуващите неща, които приятелите му разказват.

-- Докато не видя белезите по ръцете и тялото Му, няма да повярвам -- протестира той.

Седмица по-късно в същата къща, когато вратите са заключени, Исус отново се явява на скупчилите се от страх ученици. Този път обаче Тома е там. Господ се обръща към Него:

-- Ела тук, Тома. Виж сам ръцете Ми, докосни тялото Ми. Спри да се съмняваш и повярвай.

Изправен пред очевидното доказателство, единствените думи, които изрича смаяният ученик, са изповед на поклонение:

-- Господ Мой и Бог Мой!

Стив се наведе малко напред, за да придаде сила на думите си и после зачете бавно 29 стих, като отправяше думите право към мен: "Исус му казва: Понеже Ме видя, Томо, ти повярва, блажени ония, които без да видят са повярвали" (курсивът мой).

Този стих ми въздейства много силно. Исус иска да повярвам на думите Му, без да имам веществено или очевидно доказателство. Той действително може да се появи видимо в стаята ми и тогава бих повярвала съвсем лесно. Но Той иска аз да повярвам на Словото Му. Аз не искам ли хората да вярват на това, което казвам? Не ми ли е ставало приятно, когато продавачът от близкия магазин ме е пускал да мина, без да ми достигат някакви дребни пари, като е казвал: "Ще ми доплатиш следващия път. Знам, че няма да ме излъжеш"? Исус не иска ли да се отнасяме с Него по същия начин?

Трябваха ми доста усилия да науча това, но и досега, когато ме налегнат съмнения, започвам сама за себе си да разсъждавам върху нещата, които знам от Словото за Божията вярност. Все още ми се налага от време на време да правя това. Независимо какво чувствам, аз се хващам за думите на Исус, че на небето ще бъда възнаградена, не защото съм видяла и повярвала, а защото, без да сме видели или почувствали нещо, вие и аз все пак сме повярвали. Като се доверим на Бога според Словото Му, без да виждаме с очите си, ние имаме привилегията да Му отдадем почит, като за това ще бъдем похвалени така, както няма да бъдат похвалени дори и дванайсетте ученици.
Да се покоряваме на Бога

Когато Бог ни позволява да страдаме, ние понякога използваме собствените си страдания като извинение за греховете си. Чувстваме, че след като сме понесли такива трудности и по този начин сме оказали допълнителна почит на Бога, Той ни дължи "почивен ден", в който да можем да правим каквото си искаме. Самата аз постоянно се боря с това. Понякога, докато седя на верандата през някой хубав пролетен ден, реалността на затворничеството ми изпъква пред мен внезапно и безмилостно. Тогава се изкушавам да допусна малко порочно фантазиране или пък няколко минути горчивина или самосъжаление. Оправданието е толкова лесно. Не съм ли се отказала вече от много повече неща, отколкото другите християни само защото съм парализирана? -- казвам си аз. Инвалидната ми количка не ми ли дава право на малко бягство от действителността от време на време?

Ако седнем да изследваме нищожните си протести в светлината на Библията, ще видим как те един по един изчезват. В Библията съм открила най-малко три достатъчни причини, поради които страданието не ми дава извинение за греха.

Първо, Бог е обещал на мен и на всеки друг християнин да ни даде желанието и силата да вършим това, което е правилно -- независимо от обстоятелствата! По-рано мислех, че моите изпитания са изключение и Бог не може да очаква от мен това, което очаква от другите, защото моят случай е "особен". Но I Коринтяни 10:13 казва: "Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек."

Докато лежах в болницата, винаги ми се е струвало, че Бог ме прекарва през повече изпитания, отколкото мога да понеса. Но I Коринтяни 10:13 казва: "Бог е верен... няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата."

Понякога когато се изкушавам от силни желания или горчивина, си мисля: "Този път вече не мога да кажа "не" на горчивината и не мога да се освободя от оковите на греха." Но отново I Коринтяни 10:13 ми казва: "Заедно с изпитанието ще ви даде и изходен път, така щото да можете да го издържите."

Е, или аз съм права, или Бог. Винаги, когато се изправя пред подобен избор, знам, че не мога просто така да нарека Бога лъжец. Затова, когато съгрешавам в изпитанията си, то не е защото нямам избор, а защото го искам. Бог ми дава такава благодат да живея в инвалидна количка, каквато не дава на вас, които можете да ходите. Но на вас Той дава благодат да можете да понесете смъртта на съпруга си, загубата на слуха си, трудностите на бедността или нещо друго, което не е дал на мен. Всеки от нас трябва да използва благодатта, която е получил, и с вярност да понася своите страдания.

Сега, когато знам, че мога да се покоря, въпросът е дали ще го направя. Тук вече стигаме до господството на Христос -- втората причина, поради която нямам извинение за греха. Преди всеки от нас да се "запише" да следва Христос, Христос ни дава да разберем, че ще бъде Господарят, и, че докато Го следваме, ще минем през немалко истински трудности. В договора няма вратички. Нашата роля е записана просто в Словото Му от самото начало: "Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си и така нека ме следва -- казва Той. Никой, който е турил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен за Божието царство" (Марк 8:34; Лука 9:62).

Освен това е абсурдно да използваме страданието като причина да съгрешаваме, когато целта на самото страдание е да ни обърне от греховете ни и да ни направи подобни на Христос. Петър казва, че "пострадалият по плът се е оставил от греха, за да живее през останалото в тялото време, не вече по човешки страсти, а по Божията воля" (I Петрово 4:1,2). По време на престоя си в болницата опознах много хора, които, ако бяха здрави, нямаше да отделят от времето си за Бога. Но един хубав леден душ от страдание ги е събудил от духовния им сън. Колко е глупаво да използваме това, което е било предназначено да ни събуди от сън, като повод за духовна дрямка.

Но опровергаването на извиненията за непокорството ми към Бога не е единственото, с което Библията ми помага. Тя ми дава и различни привлекателни подбуди да се покорявам. Радостта например. Има ли по-пълна радост от това, да си с чиста съвест и да знаеш, че не си причинил сам страданията си? И дори когато тези страдания са дошли по твоя вина, като започнеш да се покоряваш отново, знаеш, че си направил първата стъпка извън обсега на наказателната пръчка. На всичко отгоре знаем, че е "блажен онзи човек, който издържа изпитня; защото, като биде одобрен, ще приеме за венец живота" (Яков 1:12).

И последно, да се покоряваме на Божията заповед да обичаме ближните си е едно от най-трудните ни задължения, докато страдаме. Собствените ни крещящи нужди, болки и скърби искат да погълнат изцяло вниманието ни. И все пак, ако им се поддадем, едва бихме се наранили, защото често изцелението идва само когато спрем да мислим за себе си и покажем загриженост за другите и техните проблеми и интереси.

На сватбата на приятелката ми Шерил се чувствах ужасно. Гърбът ме болеше, корсетът ми беше прекалено стегнат и от това главата ми започна да пулсира от болка. Трябва да призная, че и съвестта ми не се отнасяше особено добре с мен. Напомняше ми за някои неща, които бях казала сутринта на един член от семейството ми, въпреки че ги бях изповядала пред Бога. Не се разведрявах особено от всички тези усмихнати лица наоколо. Днес трябва да бъда щастлива. Все пак Шерил е една от най-добрите ми приятелки, а това е нейният специален ден! Но можех само да си сложа на лицето любезна усмивка и да се надявам, че никой няма да ме притисне в ъгъла за разговори.

Гледайки с празен поглед пред себе си, аз виждах, но не забелязвах Поп Бонд -- бъдещият свекър на Шерил, единственият мъж наоколо. Пренебрегвайки момичешкия кикот около себе си, г-н Бонд си проправяше път сред кутии и подаръци, като правеше неочаквани снимки от различни ъгли. Но когато започна да нагласява апарата си, за да ме снима, изведнъж забелязах присъствието му.

-- О, не -- запротестирах. -- Моля те, не мен.

-- Защо? -- усмихна се той и тръгна към мен. -- Изглеждаш много красива днес.

Сведох очи.

-- Поп, не се чувствам красива.

-- Няма проблеми. Този фотоапарат може да направи така, че да изглеждаш красива дори и в лош ден -- пошегува се той, като седна в шезлонга до мен. -- Чакай, нека ти покажа новите лещи, които купих наскоро.

Той отвори кожения калъф и започна гордо да ми показва една по една всички принадлежности на фотоапарата си, като обясняваше:

-- Погледни само тези нови 200-милиметрови лещи. Можеш да сменяш фокуса само с една ръка.

Трябва да призная, че не се интересувах особено от чарковете на фотоапарата, но слушах, докато белокосият господин с блестящи сини очи продължаваше да говори. Каза ми колко е щастлив от затъмнената фотолаборатория в мазето си. Докато разказваше за областните награди, които беше получил за някои от снимките си, в очите му блесна гордост.

-- А-ха -- кимах от време на време, все още не особено впечатлена. Но вниманието ми се изостри, когато той започна да разказва как скоро ходил до конефермата в Сагамор, за да снима някои от техните обори и летни вили. После обясни как след няколко седмици отишъл пак във фермата, за да даде на управителя някои от готовите снимки.

Поп наистина обича хобито си, помислих си аз. Възхищавам му се за това.

Той продължаваше:

-- Управителят толкова хареса снимките, че ме помоли да отида пак, за да снимам жребците им -- възкликна той.

-- Сериозно? -- оживих се малко аз. -- Как накара такива буйни породисти коне да седят мирно, за да ги снимаш?

-- Е, не беше лесно -- засмя се той, като се съгласяваше с мен -- Но ние се сприятелихме и...

Не след дълго започнах да усещам, че ми е интересно това, което Поп разказва. Вече го слушах.

-- Е, Поп -- усмихнах се аз, -- скоро трябва да дойдеш и в нашата ферма. Вземи си фотоапаратите и ще прекараме славно.

Когато празненството свърши, вече знаех колко много всъщност се интересувам от този мил възрастен господин и неговото хоби. Нещо повече -- бях изцяло забравила за болките и виновната си съвест. Интересът, който бях показала към Поп, беше лекарство, което извърши чудеса за мен!

Когато Бог ни призовава да Му се покоряваме в изпитанията си, като поставяме другите преди себе си, Той знае какво прави. Знае, че няма да съжаляваме.
Давайте и ще ви се дава; добра мярка,
натъпкана, стърсена, препълнена ще
ви дават в пазухата, защото
с каквато мярка мерите,
с такава ще ви се отмерва
(Лука 6:38).

* Стиховете са преведени от Владимир Райчинов.

9
От завист... към общение

Всеки човек е попадал в капан. Най-често тези капани обаче не са пред нас, а вътре в нас. Говоря за изкушението да се сравняваме с другите, когато техният живот изглежда по-лесен от нашия. Няколко потапяния в този опасен начин на мислене са достатъчни, за да се оплетем в мрежа от самосъжаление, която ограбва радостта ни и обвинява Бога.

Самата аз се хванах в такава мрежа през ранните години на парализата си. Заробващата й сила действаше особено силно, когато с моята приятелка Шерил ходехме да си купуваме дрехи. Дрехите на Шерил винаги й стояха толкова добре! В сравнение с нея моите сякаш висяха като чували. Като я гледах как пробва някоя дреха, лицето ми пламваше от завист, но никога не й казвах това.

-- Какво мислиш, Джони? -- питаше тя за някой костюм, който си бяхме харесали, като се въртеше първо на едната, после на другата си страна пред огледалото, за да се види от всеки ъгъл.

-- Изглеждаш страхотно, Шерил -- отвръщах аз, като се опитвах да говоря радостно, за да скрия ревността си. Но вътре в себе си горях. Когато тя ме придърпваше пред огледалото, за да пробвам същия костюм, единствената ми мисъл беше: Господи, защо не мога да изглеждам като нея? Не мога да се сравня дори с пластмасовите манекени. На тях дрехите им стоят страхотно, защото поне могат да стоят прави!

По това време току що започвах да раста като християнка и гладът ми за духовна храна ме подтикваше да прекарвам голяма част от времето си с Библията. Но един ден една "хапка" от Словото ме задави. Беше "духовен спанак", който отначало не ми харесваше, но после, като израснах в Господа, се научих да го оценявам. Храната ми се сервираше от Евангелието от Йоан, 21 гл., където изглежда Петър има същия проблем като моя. На един от приятелите му сякаш се пада по-добър дял в живота, отколкото на самия него! Исус току-що му е казал, че след години ще умре от мъченическа смърт, докато за Йоан не споменава нищо.

Вероятно в сърцето на Петър се е надигнала ревност. Не беше ли Йоан този, който седя до Исус на Господната вечеря? Не е ли той особено близък с Господа? Нима Христос ще допусне Йоан да избегне мъченията и да умре от естествена смърт в дълбока старост след един щастлив живот в служба на Бога? Това е твърде много и Петър не може да се сдържи:

-- Ами Йоан? -- пита той. -- Какво ще бъде неговото бъдеще?

Начинът, по който Исус отговаря, ме шокира. Аз, разбира се, очаквах отговор от рода на: "Не се тревожи, Петре. Ще бъда винаги с тебе. Всичко ще бъде наред." Но това, което казва Исус, е точно в Негов стил:

-- Виж, ако Моята воля е Йоан да живее, докато дойда пак, какво те засяга това? Плановете, които имам за него не са твоя работа. Твоята работа е да оправиш собственото си сърце и собствения си живот. Така че спри да мърмориш и Ме следвай!

Отначало това звучи твърде грубо. Но като се замислих, започнах да разбирам, че Исус има право да бъде толкова строг. Първо, самосъжалението не помага на никого. То само увеличава окаяното положение на човека. Със сигурност то не помага и на Бога. Представяте ли си колко слаби биха били проповедите на Петър, ако всеки път, когато се налагаше да говори, трепереше пред слушателите дали тази проповед няма да ги разгневи дотолкова, че да го убият? Второ, като сравнява своето положение с това на Йоан и изисква Бог да им даде равни права, Петър всъщност се съмнява дали планът на Бога за него е добър. А това е грях, защото "без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога трябва да вярва... че той възнаграждава тия, които Го търсят" (Евреи 11:6). Да се съмняваш в добрите намерения на Бога е все едно да пееш: "Исус ме мрази, това аз знам, защото неверието ми ми казва така" (ироничен вариант на известната песен "Исус ме обича, това аз знам, защото Библията ми казва така", б.пр.).

Освен това, въпреки че Бог изглежда ужасно несправедлив, като ни дава по-тежък кръст, отколкото на другите, ние всъщност не знаем какво е в душата на другия човек. Аз може да страдам заради инвалидността си и да завиждам на здравия си съсед, без да знам, че той е с разбито сърце. Петър вероятно не си е представял, че в старостта си Йоан ще вехне с години в заточение на един остров, където ще получи виденията за книгата Откровение. Там Йоан ще отправя копнеещ поглед към очакващата го небесна слава, към специалните почести, приготвени за мъчениците (включително и за самия Петър) край Божия престол и ще копнее неговият живот също да се съкрати.7

Понеже не знаем колко страдат другите или за какви грехове се налага Бог да ги смирява, или какви качества трябва (или не трябва) да изградят в живота си, ние просто не можем да определяме какви и колко страдания да понася всеки човек!

Но макар ние да не знаем всичко това, Бог го знае -- "Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?" (Битие 18:25). В живота на всеки от нас Бог върши нещо съвсем различно от живота на другия. Той дава на всеки особена благодат, с която да носи своя кръст.

Радвам се, че сега Шерил е все още част от кръга близки приятели, с които имам дълбоко и истинско общение -- но сега завистта липсва, благодарение на думите на Христос към Петър. Като си помислите, не би ли било ужасно, ако в тежки изпитания Бог позволяваше всичките ни приятели да имат абсолютно същите проблеми? Тогава кой ще ни повдига? Не е ли по-разумно вместо да завиждаме на приятелите си, които имат по-лек товар, да се възползваме от подкрепата им в общение?
Общението

Когато страдаме, не трябва никога да сме сами. Не казвам, че не трябва да оставаме сами нито за минута, или да не живеем сами в апартамента си. Искам да кажа, че не трябва да изграждаме около себе си стени, които да не позволяват на никого да влезе в живота ни, да види болката ни и да страда с нашите страдания. Бог не иска да носим сами товара на страданието си. "По-добре са двама, отколкото един... Защото, ако паднат, единият ще вдигне другаря си. Но горко на оня, който е сам, когато падне, и няма друг да го вдигне" (Еклесиаст 4:9,10).

Ако нямате семейство или сте вдовец, сигурно чувствате, че няма с кого да споделяте скърбите си. Но вие имате семейство -- другите християни, тялото Христово. Семейство от вярващи е предназначено да осигурява може би най-топлата и интимна приятелска атмосфера на света. Вярвам, а и съм чувала от свои омъжени приятелки, че дори жененият човек греши, когато се опитва да гледа на своя партньор като на единствен източник за общуване. Бог нарочно е направил църквата от млади и стари, мъже и жени, всякакви хора. Ако искаме да задоволим най-дълбоките си вътрешни нужди, трябва да общуваме с всички. Аз изобщо не бих могла да се справя без съчувствието и грижите на християните, с които се сприятелих в моята църква -- приятели от всички възрасти.

Най-тъжното нещо като че ли е да има християнски ръководители, които чувстват, че не могат да споделят своите изпитания с хората от църквата, които са под тяхна духовна грижа. По принцип никой не може да разкрие всичките си лични проблеми пред всеки човек. Трябва обаче да ги споделим поне с някого. Вероятно някои грижи са за пред цялата църква и често те са повече, отколкото обикновено се споделят. Представата, че християнските ръководители трябва да бъдат непоклатими като скала и никога да не допускат другите до своите болки и скърби, не е библейска. Павел свободно се хвали със своите болки и слабости и често иска да се молят за него. Християнски ръководител, който не споделя своите проблеми с хората, за които се грижи, чрез примера си учи и тях да правят същото.

Ами ако вашите взаимоотношения с приятелите ви и членовете на църквата не са толкова близки, колкото бихте желали да бъдат? Тогава от вас зависи да направите нещо. Общуването обикновено се създава, а не се появява наготово! Когато бях в гимназията, приятелката ми Дайана ми показа това на практика. Дайана е от онзи тип хора, които се нервират, ако разговорът не премине отвъд обикновените баналности. Не че беше човек, който не може да се отпусне и да се забавлява. Напротив! Но имаше подход, чрез който да накара хората откровено да споделят своите мисли и чувства. Мисля, че тайната й се състоеше в това, че тя наистина слушаше събеседниците си и им задаваше въпроси за самите тях. Изразът на лицето й показваше, че наистина се интересува -- очите й никога не блуждаеха встрани.

Но Дайана не само слушаше. Тя споделяше. Не е лесно да разкриеш дълбоките си мисли, чувства и грижи пред друг човек. Така правиш себе си уязвим. Но нали точно в това -- в уязвимостта -- се състои любовта? Дайана тактично и с любов навлизаше в света на хората, които срещаше и познаваше, и така ни учеше какво е истинско общение. Например тя казваше: "Защо не се помолим заедно преди да си тръгнеш?" Страдащите отчаяно се нуждаят от дълбоки и смислени разговори с други вярващи. Те не трябва да бъдат подлагани на постоянна диета от банални християнски диалози. Стигат им празните разговори с невярващите.

Когато страдате, можете да правите още нещо, с което да си създадете близко приятелство с други християни. Можете да се молите за това.

Неотдавна хорът на един християнски колеж пътуваше в няколко източни щата през пролетната ваканция. Една вечер изнесоха концерт в съседната църква. След концерта разпределиха певците в групи по двама-трима в различни семейства от църквата, за да ги подслонят през нощта. Две момичета отишли у г-н и г-жа Естес, родителите на Стив.

Докато четиримата седяли в гостната, говорели си и пиели освежителни напитки, г-н Естес и жена му започнали да насочват разговора към Христос по своя топъл и тактичен начин. Те запитали момичетата как са срещнали Господ и как действа Той в живота им. За изненада на домакините двете студентки се спогледали, усмихнали се и очите им светнали от радост.

-- Г-н и г-жа Естес -- възкликнала по-малката, -- не знаете колко се радвам, че зададохте тези въпроси!

Тя започнала да разказва за живота си. Станала християнка преди по-малко от година. Тогава мислите и грижите й съвсем естествено се обърнали към нейните родители. Тя искала те да имат същото лично познанство с Христос като нея, но те като че ли не се интересували от това. Няколко седмици тя без успех се опитвала да накара баща си да дойде с нея на църква, докато накрая една неделна сутрин той се съгласил.

Службата този ден сякаш докоснала сърцето му. Хората били приятелски настроени, проповедта -- подходяща, всичко било чудесно. След това в коридора баща й казал:

-- Трябва да призная, че днешната служба наистина ме трогна. Може би след време ще започна да виждам нещата от твоята гледна точка. Само не ме насилвай.

В себе си момичето грейнало от радост, отправило благодарствена молитва към Бога и си обещало вече никога да не насилва баща си.

Семейството тъкмо се качвало в колата, когато от другата страна на паркинга ги наближил един господин и изревал за поздрав на баща й. Той се оказал един от служителите в църквата, с когото баща й случайно се бил срещал няколко пъти в работата си.

-- Ей, к'во правиш? -- попитал той, като се усмихнал и протегнал ръка на баща й. -- Радвам се да те видя тук. Виждам, че си довел семейството -- той се навел и им кимнал през прозореца на колата си. После казал нещо на бащата, от което сърцето на момичето се свило:

-- Ей, що не ми се обадиш някой път да се съберем и да пийнем по нещо, а? Е, трябва да тръгвам. Айде -- помахал с ръка и заминал.

Когато баща й затворил вратата, изражението на лицето му било такова, че в колата станало горещо.

-- Знаеш ли -- казал той на дъщеря си, когато напускали паркинга, -- за момент помислих, че това място и тези хора са истински. Но те не са по-различни от мен.

С това изявление той затворил сърцето си за благовестието и повече не дошъл на църква и не обсъждал с дъщеря си духовни неща. Всъщност семейството й станало толкова враждебно към новата й вяра в Христос, че когато тя довела една своя приятелка във вилата за великденската ваканция, те любезно я помолили да напусне.

-- Ето защо съм тук на това турне, г-н и г-жа Естес, а не в къщи със семейството си този Великден -- заключила тя. -- Болеше ме много и толкова исках да говоря с някого за тези неща. Хората, в чиито домове отсядах тази седмица, бяха много мили, но не говорихме за нищо друго, освен за времето. Затова днес следобед приятелката ми и аз се помолихме вечерта да ни пратят в дом, където да мога наистина да разтоваря сърцето си и където да споделяме и да се молим заедно! Така че когато насочихте разговора в тази посока, ами... не можах да се сдържа от радост!

Виждате ли какво става, когато помолим Бог да ни даде общение и когато някой направи усилие да направи това общение възможно? Споделянето с други християни -- това е най-добрият отговор за страданието, който познавам!