Стъпка напред джони ериксон-тада

Знам какво си мислят в този момент онези от вас, които са християни: "Ах, удивително как Бог употребява хора като Надин и Джони, за да Се прослави. Но аз нямам никакви сериозни недъзи. Животът ми си тече нормално. Какво да правя?" Ако си мислите така, не си представяйте, че за да са истински ценни пред Бога, изпитанията ви трябва да са травмиращи като моите или тези на Надин. Ако приемате всекидневните трудности на живота с радост в сърцето, това има същия ефект, резултатът ще е същият, макар и в по-малък мащаб.

Мисля си за сестра си Джей и за приятелките си Бетси и Шерил, които често пътуват с мен. Ще ви кажа нещо -- тези жени познават всекидневните трудности на живота! Първо, те се грижат за всичките ми физически нужди. Ако никога не сте се грижили за паралитик по време на пътуване, не знаете колко много работа има да се върши. Често сутрин, за да ме приготвят за ранна среща, те трябва да стават в 5 ч. След като свършат със собствения си тоалет, идва редът на процес дълъг час и половина, през който ме вдигат от леглото, правят ми гимнастика, къпят ме, обличат ме, мият ми зъбите и косата и т.н.

Но това не е всичко. Когато пътуваме, трябва да ме вдигат от количката и да ме преместват в автомобила. За тази цел едно от момичетата се подпира на облегалката на количката и ме хваща под мишниците, докато другото ме вдига за краката. Като ме настанят в колата, трябва да ме нагласят в удобна поза и да ме вържат с колани, докато някоя от тях сгъва количката ми и я слага в багажника на колата. Няма да ви казвам точно колко тежа, но откакто не мога да се движа представлявам доста тежък мъртъв товар! Щом като пристигнем на местоназначението, процесът се повтаря. Вземат ме от колата и ме слагат обратно в количката. На едно скорошно пътуване до Минеаполис Бетси, Шерил и Джей трябваше да ме слагат и изнасят от колата 15 пъти за един ден!

Когато пътуваме заедно, се появяват и други проблеми, с които те често трябва да се примиряват. Говоря за липсата на деликатност у някои хора, които се отнасят с мен като с кралица, а почти напълно пренебрегват сестра ми и приятелките ми.

Да стават рано, за да ме приготвят, да ме носят и слагат в колата, да бъдат пренебрегвани от околните -- сигурно дори няма да наречете тези неща истински "проблеми" като моя недъг и този на Надин. Но когато хората забележат как тези жени се справят с малките си, но истински трудности с любящо сърце и без да се оплакват, това насочва вниманието им към Бога и Той бива прославен.

В известен смисъл хора като Надин, сестра ми и приятелките ми са съвременни Йововци. Спомняте ли си за Йов, който е бил праведен човек, благословен от Бога с всички материални блага? Прославата към Бога, която отправя той, разгневява Сатана.

-- Той Ти служи, защото го благославяш -- изръмжава през зъби Сатана срещу Бога. -- Ако му вземеш семейството и богатствата, ще Те прокълне в лицето.

Сатана иска да каже: "Йов обича благословенията Ти, а не Тебе, Боже. Ти не си достатъчно велик, за да накараш някой да Те последва заради самия Тебе."

И така, Бог позволява на Сатана да прати изпитание на Йов. Йов загубва парите си, здравето си и почти цялото си семейство.

-- Прокълни Бога и умри -- го съветва жена му. Но той отказва. С неочаквано доверие той извиква: "Ако и да ме убие Той, аз ще Го чакам" (Йов 13:15).

Какво свидетелство! Това изявление говори добре за Йов, но много повече то прославя Бога, който може да предизвика вярност у служителите си и в най-тежките им изпитания. Това е старозаветната форма на думите на Павел във Филипяни: "Всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо -- познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия" (Филипяни3:8).

Аз наистина нямам нищо против да търпя неудобства като парализирана, ако верността ми към Бога в инвалидната количка ще Му донесе слава. Мислили ли сте каква слава може да донесе на Бога вашият живот, ако и вие останете верни в своята "инвалидна количка"?

4

Принц Ерик бе застанал върху дървената банкетна маса, привел здравата си фигура в готовност. Юмрукът му стискаше покритата с перли дръжка на меча, който неговият баща, кралят, му бе подарил в последните дни от живота си. Блестящото острие отразяваше лъч слънчева светлина, който се прокрадваше през прозореца, иззидан в дебелата стена на замъка. Това беше най-хубавият меч в кралството.

Около масата, заобиколили принца като акули плячката си, крачеха трима от оръженосците на дука с голи мечове, очаквайки Ерик да отклони вниманието си дори и за секунда. Зорките очи на принца стрелкаха ту един, ту друг, очаквайки кой ще замахне пръв.

Изведнъж иззвънтя удар на стомана! Двама от войниците се спуснаха към принца, но той парира ударите им с меча си, като ловко избягваше всяко острие и сам нападаше със своето.

Пронизване... рана... кръв. Един от войниците на дука се строполи на пода, изпускайки меча си. Но принцът и за миг не се зарадва на тази частична победа: той се завъртя и продължи да се бие с другите двама.

Сега и от двете му страни имаше по един неприятел. Докато отбиваше ударите на врага отдясно, той хвърли поглед през лявото си рамо, за да провери опасността. За миг ръката, с която държеше меча, се отпусна и прекрасното оръжие бе избито от нея.

От тълпата се изтръгна вик. Дамите, облегнати на външната стена, затиснаха с кърпички устните си. Всички присъстващи изтръпнаха от ужас.

Почакайте! Бърз като сърна, принцът се измъкна със скок от обсега на вражеските мечове, извади от колана си кама и грабна пиринчения свещник, който украсяваше масата.

Сам срещу двама, с отчайващо по-слаби оръжия, той се хвърли отново в битката, като отклоняваше ударите с лампата или ги посрещаше с камата си. Като извърна глава, за да избегне един страничен удар, той се изправи отново, пропусна замахването на неприятеля и нанесе смъртоносен удар в сърцето на втория войник.

Зашеметеният оцелял противник се огледа с разширени от страх очи. Двамата с Ерик мълчаливо започнаха да се обикалят в кръг. Когато напрежението достигна връхната си точка, войникът замахна.

Тънка ивица проряза ръкава на Ерик и се обагри в червено. Малко по малко принцът започна да отстъпва и накрая се оказа притиснат до стената. Слабите му оръжия не можеха да се мерят с хубавия меч на противника. Ударите зачестиха. Едва ли щеше да издържи дълго.

Изведнъж войникът замахна с меча. Ерик скочи наляво и ударът, предназначен да прониже сърцето му, едва одраска едната му страна и се заби в стената. Но преди неприятелят да успее да дръпне меча и да възвърне позицията си, Ерик отклони надолу острието с лампата и замахна с камата.

Войникът сграбчи ножа, който се беше забил в рамото му, вдигна другата си ръка, сякаш казваше: "Стига толкова" и призна победата на Ерик. Ликуващите благородници заобиколиха принца, като го поздравяваха високо и от сърце. Те запяха песен, която щеше да стане химн за поколения наред:

С меча отбран принц Ерик е силен,

Ако бях на мястото на Бога, как щях да извърша това? Ами, първо щях да попълня стратегическия си екип с възможно най-умните мъже и жени -- доктори по философия и университетски преподаватели. После щях да подсигуря финансирането на операцията с най-добрите бизнесмени и милионери. Хората, които се занимават с обществени връзки, ще ми бъдат най-добрите специалисти за осъществяване на комуникации, които изобщо могат да се намерят. За да се кандидатират дори за най-обикновено членство в моята организация, хората трябва да бъдат млади, атлетични и извънредно привлекателни.

Слаби хора не трябва да участват. Физически недъгави? В никакъв случай. Хора, които могат да забавят моя прогрес? Никога. Хора, които не са привлекателни? Някой, който може да срине репутацията ми? Как ли пък не. Мъж или жена, чийто живот е изпълнен с проблеми? За нищо на света. Бих избрала само "каймака на обществото".

Но, слава Богу, не аз управлявам света, а Той! Той отваря широко обятията си за бедните, болните, грозните, самотните, слабите, бездарните, неприятните, невзрачните. Това е така поради голямата Му любов, а също и защото това, което е в сърцето на човека, означава за Бога повече от това, което се вижда отвън.

Но има и друга, по-особена причина поради която Бог приема и употребява едни, а не други хора. Ключът може да се намери в историята за принц Ерик. Спомняте ли си думите на песента, която хората съчиняват за него?

С меча отбран принц Ерик е силен,

Всяка схватка между "добрия" герой и "лошите" е сама по себе си интересна. Но когато героят се озове в неблагоприятно положение, както когато Ерик загубва меча си, се въвежда нов елемент. Сега героят е в много по-голяма опасност от преди. Има по-малки шансове да победи. Но ако успее да надвие със свои сили, въпреки неравенството, той става още по-голям герой, понеже е победил със слабо и недостойно оръжие.

Цялата Библия показва, че Бог работи точно по този начин, за да получи възможно най-голяма слава. Апостол Павел заръчва на християните от Коринт да се огледат около себе си и да видят, че като цяло Бог е призовал в тяхното общество най-вече хора, които според човешките стандарти не са нито мъдри, нито влиятелни, нито благородни. Той обяснява, че Бог нарочно избира делото Му да се върши от слаби, страдащи и невзрачни доброволци, така че след това да Се прослави Той, а не ние. Помислете само! Той употребява слабостите и проблемите, които ние намираме за толкова трудни, за да Се прослави! Ние не сме като покрит с перли меч в ръката Му. Ние сме кама и свещник, които вършат работата на меча!

Когато през 1969 г., две години след като си счупих врата, излязох от болницата, бях изпаднала в дълбока депресия. Бях само на деветнайсет години, а ме очакваше живот в инвалидна количка. Имах мъглява представа, че вероятно Библията крие между кориците си отговор на моята ситуация и отчаяно се нуждаех от някой, който да ми покаже точно къде и какви са тези отговори.

Дори и тогава не всеки можеше да дойде при мен с религиозен съвет и да очаква да ме заинтригува и да спечели уважението ми. Разбирате, нали? Преди заемах челно място в живота на гимназията, участвах в отбора по хокей на трева "Удлоун", бях член на Националното почетно общество, ходех с капитана на футболния отбор от съседната гимназия. За да привлече вниманието ми по това време, човек трябваше да бъде интелектуалец, атлет или доста известна личност.

Сигурно си мислите, че Бог ми даде отговорите чрез някой строен, загорял от слънцето популярен младежки ръководител. Такъв човек би привлякъл вниманието ми. Бих могла да бъда впечатлена и от някой умен студент от семинарията "Айви Лийг". Може би, ако Били Греъм беше организирал голяма евангелизация в Удлоун, това би ме вдъхновило.

Но,... не. Знаете ли кого изпрати Бог? Слабо, дълго като върлина 16-годишно момче, което разнасяше вестници. Невзрачен доброволец, нали? Според моите стандарти на това момче наистина му липсваше нещо. Искам да кажа, той не беше нито страхотен младежки ръководител, нито интелигентен студент от семинария. Той беше просто тийнейджър -- с една голяма черна Библия. Но аз слушах! И Бог употреби часовете, които прекарах със Стив Естес -- гимназист в първи курс, -- за да повдигне духа ми и да ми помогне да разбера Словото. Изглеждаше сякаш Бог се наслаждава да показва силата Си чрез едно дете, вместо да изпрати някой библейски учен, подготвен да съветва хора с недъзи.

Когато днес със Стив се връщаме мислено към тези ранни дни от нашето приятелство, ние се смеем и се чудим как Бог употреби такава необичайна дружба, за да започне да променя живота ми. Но тук няма нищо странно. Бог намалява 32 000-та армия на Гедеон до 300 души, преди да ги изпрати да се бият с ордите на мидийците. Избира Давид, едно малко овчарче, да се бие с Голиат, прехваления гигант-боец на филистимците. Дава на Авраам безплодна жена и му обещава народ от потомци, многочислен като звездите на небето. Защо? Защото когато мидийците са победени, Голиат -- убит, а Сара ражда дете, светът разбира, че не човек, а Бог е извършил това.

Ето къде се намесва страданието. То ни поваля на колене в нашата слабост и немощ. Разбираме ли, че точно това е положението, в което Бог иска да ни вижда? Защото именно тогава силата Му се проявява най-добре.

Ако някога някой е знаел какво значи да си слаб, това е апостол Павел. В по-голямата част от второто си писмо до коринтяните той убеждава читателите, че Бог употребява слаби хора.

Изглежда тогава е имало всякакви лъжливи апостоли, които се опитвали да провалят служението на Павел и да изградят свое. Те непрекъснато се хвалели с необикновени постижения, славни видения и успешни служения.

-- Ами ти, Павле? -- подигравали се те. -- Можеш ли да се мериш с това, което ние сме извършили?2

Павел отговаря:

-- Искате да се хваля? Добре, ще се хваля. Чувствам се малко глупаво, но щом искате...

Като четем писмото на Павел, почти си представяме ревнивите му съперници, които високо четат списъците си със заслуги, за да видят дали той може да се сравни с тях. Но за тяхна изненада, той изтъква единствено слабостите и страданията си.

-- Искате да видите какво велико нещо съм извършил ли? Сега ще ви изброя някои от блестящите си постижения. Само да видя... Заплюваха ме. Биха ме. Сигурно искате да разберете колко време съм прекарал в затвора... А, да, претърпях и корабокрушение. Езичниците ме мразят. А евреите -- те не могат да ме понасят.

Той продължава да изброява награди и заслуги:

-- Искате да знаете колко тържествено ме посрещат и изпращат? Ами, една нощ ме спуснаха в кошница през страничен прозорец. Можех да използвам вратата, но там ме чакаха няколко стражи да ме арестуват.

Накрая Павел започва да говори за виденията си:

-- Знам, че вие през ден получавате видения. Нека да ви разкажа едно от моите. То не е скорошно -- всъщност, трябва да е отпреди около 14 години. Там в небето беше доста вълнуващо. Но няма да правя като вас -- да държа под напрежение хората, докато изгарят от нетърпение да чуят всички подробности... Ще ви разкажа обаче едно нещо -- продължава той, -- което ми се случи. Бог толкова Се впечатли от способността ми да се справям с всички тези неща, че заедно с видението ми даде още нещо -- трън в плътта ми, за да ме пази да не се възгордявам!

Тук саркастичните забележки секват. Гледайки опонентите си право в очите, Павел им разказва каква е била първата му реакция към това ново страдание, което Бог му изпратил.

-- Три пъти -- подчертава той, -- три пъти молих Бог да го отмахне от мен. Но Той ми каза: "Доволно ти е моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена" (II Коринтяни 12:8,9 курсивът мой).

Разбрахте ли? Бог казва на Павел: "Аз съм с теб. Ти имаш нужда само от това. Силата ми се проявява най-добре в слаби хора."

Ако Божията сила се показва най-добре в слаби хора, тогава защо трябва да се оплакваме, когато страдаме или сме наранени? Защо вместо това не кажем заедно с Павел:

"И тъй, ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа. Защото, когато съм немощен, тогава съм силен" (II Коринтяни 12:9,10).

5

Вземете например Неговата милост. Бихме ли оценили истински доброто здраве, което ни дава, ако никой от нас не се разболяваше? Би ли ни правила впечатление прошката Му, ако Той не ни позволява да почувстваме пронизващата вина за греховете си? Ами състраданието, с което отговаря на молитвите ни? Как бихме узнали за него, ако нямахме нужди, за които да се молим? Както виждате, проблемите, с които се срещаме, подчертават милостите на нашия Бог.

Но има и още нещо. Проблемите ни служат също като витрина, на която се виждат добрите качества, които притежават и хората. Нека ви дам един пример.

Представете си млад човек, който е увлечен по някое момиче. Той търси начин да й покаже, че я харесва, без обаче да бъде твърде настъпателен. Една вечер, докато се прибира вкъщи от работа, той вижда не кой да е, а същото това момиче, отбила встрани от пътя със спукана гума. Страхотно! Той спира колата си зад нейната, пуска сигналните светлини и й предлага помощта си.

-- Много мило от твоя страна -- отговаря тя, -- но по-добре недей, моля те. Носиш хубави дрехи. Просто ще се обадя на някой сервиз.

-- Не, не -- казва той, търсейки крика в куфарчето й с инструментите. -- Ще я стегнем за нула време.

След няколко минути обаче завалява дъжд. Той настоява тя да почака на сухо в колата му. След като затяга и последния болт и поставя таса на колелото, той сяда до нея в колата си -- мокър до кости и с омазани с масло официални панталони. Тя се извинява, задето му е причинила такива неприятности, но той великодушно отхвърля всяко съчувствие.

-- Хайде -- казва той, като запалва колата, -- ще закараме тази гума в сервиза да я залепят. Не искам да ти се спука някоя друга и да нямаш резервна. Засега колата ти ще почака тук.

След малко, опитвайки се да си придаде безразличен вид, той допълва:

-- Знаеш ли, докато оправят гумата, бихме могли да изпием по едно кафе или нещо друго.

Тя се усмихва.

-- С удоволствие.

Ето ти на! Понякога и неприятностите водят до нещо хубаво! По всяко друго време да закъснееш, да ти се спука гума, да се налага да я сменяш в дъжда и да ти се изцапат официалните дрехи би било досадно и глупаво преживяване. Но в този случай то дава възможност на младия човек да се отнесе към момичето с жертвоготовност и любезност -- нещо, което самият той отчаяно желае. А на нея това й позволява да почувства, че е ценна и че някой се интересува от нея.

Ето каква е ролята на проблемите в живота. Въпреки че сами по себе си са лоши, те дават възможност на хората да покажат един към друг загриженост и любезност по различни начини. Помните ли случката, когато си счупих носа на заледения паркинг? Като ме видяха да треперя от студ, лежейки окървавена върху асфалта, хората съблякоха палтата си и ги натрупаха върху мен, за да ме стоплят. Това е нещо, което наричаме жертвоготовност и от което всички се възхищаваме. Но ако не се нуждаех от нищо, ако в този момент не "страдах", хората около мен не биха имали възможност да покажат тази своя жертвоготовност.

Освен това, за да прояви саможертва в този момент, всеки, който ми беше предложил палтото си, трябваше за малко да остане на студено. За да проявят грижа към мен, хората трябваше да "пострадат". Ако всеки от тях си носеше по още пет палта и ми беше дал на заем едното, за да се стопля, това не би означавало много. Тъй като на самите тях щеше да им е топло, това не би било истинска саможертва от тяхна страна. Но моето страдание им даде възможност да вземат участие в него и затова те трябваше да "пострадат" малко, но истински. Страданието се оказа необходима част от саможертвата, която те показаха онази вечер.

Същото се отнася и за почти всяко добро нещо, което човек може да помисли или направи. Страданието полага основата, на която се изявяват добрите ни качества. Ако никога не изпитвахме страх, нямаше да знаем нищо за смелостта. Ако не ни се налагаше да плачем, нямаше да знаем какво е да имаш приятел, който да изтрие сълзите от очите ти.

Но какво общо има всичко това с Бога? Когато казвам, че страданието може да изяви най-добрите неща у нас, възпявам ли по някакъв начин човешката доброта? Съвсем не! Посочвайки човешката доброта, аз всъщност хваля Божията доброта. Защото, виждате ли, Бог е Творецът на всяко добро и благородно нещо на света (Яков 1:17). Всяка проява на любов, доброта, внимание и прошка, които един човек може да покаже на друг, идва изцяло от Него. Ние сме създадени по Негов образ -- дори тези от нас, които не Го познават. Този образ, разбира се, е замъглен и изопачен от греха. Но той съществува и всеки път, когато направим нещо добро, доказваме това!

От всички страдания, през които може да ни се случи да преминем и които ни помагат да обърнем вниманието на хората към Бога, има едно, което сякаш прави това най-добре. Гоненията. Сигурно сте забелязали как диамантите в бижутерските магазини обикновено са изложени на фон от тъмно кадифе. Това е така, защото мекият черен цвят на кадифето контрастира и подчертава острите линии и блясъка на скъпоценните камъни. По същия начин, когато невярващият хули вярата на християнина, думите му изпълняват ролята на кадифен фон. Те позволяват на изумителната любов, с която отвръща християнинът, да се прояви още по-ярко.

В Новия Завет християните са призовани да обичат тези, които се отнасят зле с тях. Това е така, защото нашият свят жадува за истинска любов. Не говоря за любовта от "сапунените опери", където "Обичам те" обикновено означава "Обичам себе си и искам това, което можеш да дадеш." Не ви говоря дори за "братската любов". Защото, "ако обичате само ония, които обичат вас, каква благодарност ви се пада?... И грешниците обичат ония, които тях обичат" (Лука 6:32,33). Това, за което в действителност говоря, е любов, която струва нещо, любов, която дава, докато я заболи -- дори да знае, че в замяна няма да получи нищо. За да разбере тази любов, светът трябва да вижда християни, които се осмеляват да следват примера на Христос. А какъв е примерът, който Христос ни остави? Той обичаше дори тези, които Го бичуваха и биеха.

"Каква похвала, ако понасяте търпеливо, когато ви бият за престъпленията ви? Но когато вършите добро и страдате, ако понасяте търпеливо, това е угодно пред Бога. Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки; Който грях не е сторил, нито се е намерило лукавщина в устата Му; Който, бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо; Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото... с Чиято рана вие оздравяхте" (I Петрово 2:20-24).

Ако Христос не беше претърпял истински хули, кой щеше да разбере прошката Му? А ако беше заслужил наказанието Си, какво особено щеше да има в това, че го е понесъл доброволно и безропотно? Но поради факта, че Той понесе страданието Си точно по определен начин, светът може да получи вярна представа за същността на Бога. Какво следва от това? Както казва Петър, "с Неговата рана вие оздравяхте"!

Някои от вас, които четат тази книга, са християни със семейства, приятели, близки и колеги, които може би не вярват в това, в което вярвате вие. Може би дори ви го изтъкват! Ще ви запитам: Научили ли сте се да гледате на тези трудности като на отговори, които Бог дава на вашите молитви? Някои сърца могат да се разтопят единствено от топлината на истинската любов. И няма друг начин, по който могат да изпитат тази любов, освен когато някой се отнесе с тях мило точно когато тяхното поведение е ужасно! Ако те се държат добре с вас и вие в замяна ги обичате, каква полза от това? "И грешниците правят същото." Помислете обаче каква възможност ви се предоставя, когато се отнасят лошо с вас! Тогава можете да изложите скъпоценния камък на християнската прошка върху кадифения фон на страданието. И величието на Бога ще се изяви на витрината на вашите проблеми.