Стъпка напред джони ериксон-тада

10
Докато чакаме

Когато през 1976 г. излезе първата ми книга "Джони", нямах представа, че Бог ще я употреби в живота на толкова много хора. Засипаха ме купища интересни писма -- от обикновени поръчки за картините ми и лични приятелски писма , до отчаяни молби за помощ. Някои от тях звучаха така:

Имам племенник, който неотдавна си счупи врата и сега е парализиран. Много е отчаян и непрекъснато задава въпроса: "Защо?!" Питам се дали би могла да му изпратиш копие от книгата си с автограф. Мислиш ли, че ще можеш също да му напишеш кратко писмо, за да му дадеш някои идеи как да превъзмогне обезверението си?

Благодаря ти!
Сърцето ми е изпълнено със състрадание към такива хора. Колко обезсърчаващо е да седиш до леглото на някого, когото обичаш и който страда, и да не можеш да направиш нищо. Колко по-добре би било да можеш да му подариш книга, която да му помогне, или просто да го насърчиш с подходяща дума. Но въпреки че съчувствам на хора в подобно положение, не съм сигурна, че книга или писмо от мен или от когото и да било, е най-подходящата рецепта.

Преди всичко, човек обикновено не е готов да приема съвети или насърчения точно след като му се е случило нещо ужасно. Като се връщам назад във времето, когато 17-годишна трябваше да лежа в рамката през първите няколко седмици след злополуката, едва ли с готовност бих приела книга, написана от някой, който е успял да превъзмогне недъга си. Всъщност последното нещо, което тогава бих искала да видя, е усмихнат човек в инвалидна количка, който знае отговорите на всички въпроси.

Отначало може да изглежда, че човек, който току-що е останал без крак или е открил, че е болен от смъртоносен рак, или си е счупил врата, отчаяно ще търси отговори. "Защо това се случи на мен?" -- крещи той, а ние му завираме Библията и му изреждаме шестнайсет причини защо се е случило това. Но често когато за първи път попита "Защо?", този човек всъщност не задава въпрос. При него това е изблик на чувства -- понякога дори обвинение. Това не е искреното "Защо?" на търсещото сърце, а горчивото "Защо?" на един свит юмрук.

Минава време, докато човек осъзнае, че повече никога няма да може да ходи или че наистина има смъртоносен рак. Той плаче, измъчва се, бори се с чувствата си и едва след това вече е готов да задава въпроси. Тогава би могъл да помогне и нашият съвет.

Мисля, че една от причините, поради които Стив ми помогна толкова да се справя с парализата си, беше това, че се запознахме цели две години след злополуката ми. Това време беше достатъчно дълго да започна да задавам въпроси и да изслушвам отговорите. Други хора са се опитвали да ми окажат същата помощ и преди, но аз просто не съм била готова за нея.

Съществува и друга причина, поради която не бих изпратила книги и препоръчала библейски стихове на някого веднага след като е претърпял ужасна злополука или болест. Не бих искала той да си мисли, че му казвам: "Шт! Не плачи. Изтрий си сълзите и изслушай какво казва Библията за страданието. Тогава вече няма да се чувстваш зле." Не бих искала да създам впечатление, че обяснението на Библията за цената на страданието трябва да измести мъката и скръбта. Чела съм книги и съм слушала проповедници, които са казвали, че ако благодарим за всичко и погледнем страданията си в светлината на Божието Слово, те вече дори няма да ни изглеждат като страдания. Но този нереалистичен, лековат подход към изпитанията не е библейски. "Да благодариш за всичко" не е същото като да не чувстваш никакви тревоги. Ние сме свободни да изпитваме мъка и скръб.

Нека дам пример. Миналата година една моя приятелка на име Джанет и съпругът й загубиха тригодишния си син. Русият, синеок Брадли почина от рак. От година и половина родителите му знаеха, че смъртта наближава. Разбира се, когато той почина, скръбта им беше огромна. Но през цялото това мъчително време те не се огорчиха срещу Господа. Продължиха да Го обичат и да Му служат, като изцяло разчитаха на това, че Той се грижи за тях и знае какво прави.

Около две седмици след погребението на Брадли Джанет отишла на женски библейски урок в тяхната църква. След урока, докато вървяла по коридора с други жени, тя видяла малко момче, застанало на пръсти, да се опитва да пие вода от чешмичката. Гледката веднага й напомнила за нейния малък Брадли, който винаги обичал да се катери по стъпалата, за да пие от същата чешма. Тя се разплакала.

До нея вървяла една от най-близките й приятелки, която разбрала какво се е случило. Тя не казала нито дума -- само прегърнала Джанет, тихо я подържала и я успокоила. Джанет се нуждаела точно от това.

После друга жена, която не познавала Джанет, я видяла да плаче и явно поискала да й помогне. Отишла при Джанет, потупала я и казала:

-- Моля се за теб, скъпа. Слава на Господа!

Тези думи опарили Джанет като огън.

По-късно тя ми каза какво е почувствала в този момент: "Трябваше да помоля Бог да ми помогне да превъзмогна чувствата си към тази жена. Знам, че тя само искаше да помогне. Но начинът, по който каза: "Слава на Господа", ме накара да се почувствам все едно, че ако уповавам на Господа, нямам право да плача." След кратко мълчание Джанет добави замислено: "Може би тя просто не знае, че упованието в Бога не изключва плача. Може би е забравила, че Бог ни казва да плачем с тия, които плачат."8

Джанет беше права. Все пак Исус плаче пред реалността на смъртта, когато застава пред гроба на приятеля си Лазар. Въпреки че един ден ще възкръснем за живот, смъртта си остава ужасно нещо. Всички страдания на тази земя са ужасни. Глупаво е да мислим, че християните могат да разберат ползата от изпитанията си, без да ги почувстват. Когато пролива сълзи на гроба на приятеля си, Исус ни показва, че не е грешно да плачем.

Бог не иска да задържаме сълзите си. Нека и ние не изискваме това един от друг. Защото има "време за плачене,... време за жалеене" (Еклесиаст 3:4).
Песен в нощта

Жалеенето обаче не е достатъчно. Когато тялото ти се разкъсва от болка, а сърцето ти -- от скръб, в ума ти е настъпил хаос, а душата ти е натежала от вина, ти отчаяно се нуждаеш от някой, който да разбере какво изпитваш. Едно от най-добрите места, където можеш да намериш такова разбиране, е книгата Псалми. Това не е обикновена книга, тъй като много от тези песни извират от дълбините на отчаянието и са предназначени за хора, които се намират в дълбините на отчаянието.

Давид -- поетът написал много от псалмите, -- знае какво е страдание. Още млад животът му виси на косъм, когато армиите на Саул го преследват като престъпник. Той загубва в битка най-добрия си приятел Йонатан. Когато става цар, се разкъсва от вина поради това, че е извършил прелюбодейство и убийство. Един от синовете му умира още бебе. До края на живота му семейството и царството му са разкъсвани от кръвосмешения, бунтове, убийства и войни. Ето човек, който наистина е имал проблеми!

Повечето от псалмите на Давид не дават отговори на въпросите ни. Много от тях са просто конкретни отчаяни молби към Бога за помощ. Но когато чета молитвите на този човек (а също и на другите псалмисти), зная, че не съм сама. Има някой, който разбира как се чувствам -- някой, който се е чувствал като мен.

Представям си как двамата с Давид седим заедно на един камък в полето при овцете му. Аз слушам как той с цялата си поетична дарба излива болките на сърцето си пред Бога. По този начин той излива и болките на моето сърце. Да -- казвам си, -- тези думи изразяват това, което мисля. Ето така искам да се моля. Тогава получавам увереност, че Бог чува и разбира мислите ми.

Ето как Давид стене пред Бога в Псалм 6:

Псалм 6:6

Псалм 38:17,18,21

Псалм 38:9

Псалм 38:15

Псалм 40:1-3

Като виждаме промяната в живота на Давид, чувстваме, че ние също имаме сила да чакаме с търпение Господа, че Той ще чуе и нашия вик, ще постави на канара и нашите нозе и ще даде песен и на нашите устни. Когато чуваме как този някога обезсърчен овчар казва: "Обърнал си плача ми на играние за мене, съблякъл си ми вретището и препасал си ме с веселие" (Псалм 30:11), тогава можем да повярваме, че един ден и ние ще се смеем отново. Когато той пише: "Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост" (Псалм 30:5), започваме да вярваме това, което никога преди не сме вярвали -- че нашите проблеми един ден също ще преминат. И когато чуем този поет, който толкова ясно описва ужаса на безсънните нощи, да казва: "И аз легнах и спах; станах, защото Господ ме поддържа" (Псалм 3:5), ние също чувстваме, че вече можем да се успокоим. По някакъв начин Бог използва тези утешителни псалми, за да превърне горчивите ни сълзи в сълзи на облекчение. Както човек, който се чувства по-добре, след като е плакал и е "изхвърлил товара си надалеч", така и Псалмите ни помагат да се освободим от напрежението, изразявайки пред Бога дълбоката си болка и уверявайки изстрадалите си души, че Той още заслужава да Му се доверим.
Да чакаш Бога

Преди шест години със семейството ми се качихме на един седалков лифт който ни отведе до върха на една огромна, покрита с ледници планина. Оттам можехме да видим дивия резерват "Джаспър", разположен в Алберта, Канада. Пред нас се откри гледка от величествени борови гори, дива камениста почва и езера с цвят на тюркоаз. Треперейки под тънките якета от студ и изумление пред прекрасната гледка, ние едва се чувахме заради свирепото фучене на вятъра.

Аз се възхитих от един орел, който се извисяваше над покритата с гори долина и изглеждаше като дребна точица на фона на далечната планинска верига. Наблюдавах го как прави кръгове и се спуска, и се наслаждавах на неговата грациозност и непринуденост.

Ние свързваме орлите с величествени неща -- планини, каньони, дълбоки пропасти, шеметни височини. Виждаме ги винаги в най-изумителните и очарователни кътчета на природата.

Бог говори за орлите. В един от най-известните пасажи от Стария Завет Той използва техния полет, за да опише преживяването, което ще се открие пред страдащия християнин, който Го очаква.
Даже младите ще отслабнат и ще се уморят,
и отбраните момци съвсем ще паднат;
но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си,
ще се издигат с крила като орли,
ще тичат и няма да се уморят,
ще ходят и няма да отслабнат.

Исая 40:30-31

Ония, които чакат Господа...

Човек би предположил, че поради състоянието си аз ще се уморя, ще отслабна и ще се изтощя от живота. Но понеже познавам Бога и с доверие очаквам деня, когато ще ми даде ново тяло, аз имам сила да "се издигам с крила като орел" още сега. Очакването ми дава издръжливост като тази на орела, който с мощните си криле може да се спуска през силните вихри на вятъра между каньоните.

О, да. Има още един начин, по който очакването на Господа ме оприличава на орел. Сега тялото ми е приковано в тази количка. Но надеждата за бъдещето, което Бог ми е приготвил, ми дава свободата да се извисявам до планини от радост и да изследвам дълбокия каньон на великите милости на Бога.
*****
Година след като ме изписаха от болницата, прочетох вдъхновяващата история на една френска аристократка на име мадам Гийон. Тази светица била арестувана през 1688 година и несправедливо обвинена от завистливите църковни ръководители в ерес, магьосничество и прелюбодейство. Била осъдена и прекарала десет години в затвора. През тези дълги и самотни години, тя написала следното стихотворение. То красноречиво изразява силата, която Бог дава на страдащото сърце, което Го очаква.
Аз малка птичка съм,
далече от простора ясен.
Затворена съм във кафез
заради моя глас прекрасен.
За свобода не ще Те моля,
щом, Боже, тъй е Твойта воля.

Съвсем сама в кафеза тесен

Отвсякъде са тез решетки --

О, как е чудно в висините

* Стиховете са преведени от Владимир Райчинов.

ИЗЦЕЛЕНИЕТО -- ЕЛЕМЕНТ ОТ МОЗАЙКАТА?

В далечния край на бюрото ми е книгата, която тези дни все ми се иска да започна. Изглежда само на лакът разстояние. Използвам думата "лакът", защото не си служа с ръцете и пръстите си. Мога да направя следното -- да сложа ръката си до книгата и със слаби, тромави и отсечени движения да я приближа към себе си. Трябваше ми доста време да се науча да правя това. Сега съм благодарна за способността да бутам с лакът. Мога дори да обръщам страниците и да ги задържам, ако книгата е с меки корици.

Но сега, докато поддържаната ми от шини ръка се приближава сантиметър по сантиметър покрай моливника към книгата, виждам потенциален проблем -- малката книга с меки корици е точно на косъм от мястото, до което мога да стигна. Ах... ъх! Ще трябва да се протегна. Мога да достигна с длан до книгата, но не и зад нея така че да я бутна към себе си. Трябва ми друга стратегия. Ей, може би ще мога да я приближа на зиг-заг. Братовчед ми Еди веднъж разказваше за корабоплаването. "Когато искаш да караш лодка срещу вятъра, каза той, не трябва просто да гребеш напред. Трябва да завиваш надясно, после наляво, напред, назад и малко по малко да си проправяш път." Той нарече това "лавиране".

Сега ще "лавирам". Ще бутна книгата наляво към ръба на бюрото. После ще я бутна надясно. И така ще продължа да я придърпвам, докато дойде толкова близо, че да мога да я отворя. Инвалидите трябва да свикнат с мисълта, че и дребните неща ще им костват огромни усилия.

Не съм сигурна обаче дали ще се примиря с това, че не мога да се справям със задачи, които не са проблем дори за инвалид. Тази малка книга се намира само на сантиметри от мястото, до което стигам. Мога да я придвижа, но не към себе си. Хайде, книго, окажи ми съдействие! Всяко бутване сякаш я оттласква все по-надалеч. Единствената надежда остава да се опитам да я дръпна, да притисна тежестта на ръката си към горната част на корицата и с бързо рязко движение да се опитам да я дръпна към себе си. С премерено усилие слагам китката си върху книгата, напрягам слабите си мускули да я притисна колкото мога по-силно и бързо я бутам назад!

В резултат обаче събарям книгата от масата. О, не, книго! Сега лежиш на 20 см под лявата ми ръка и не мога да те достигна. Поглеждам през прозореца. Джей още е навън. Няма да ме чуе, ако извикам оттук. Няма кой да ми вдигне книгата. Не мога да достигна и никоя друга книга. И тъй, ще прекарам следващия час, като седя вбесена до бюрото, гледайки втренчено в полицата за книги и губейки така жадуваното време за четене.

В такива моменти изпитвам желание да съм изцелена. Надявам се, разбирате, че не винаги се чувствам така -- дори не често. Но в дни като днешния здравето наистина ми липсва. Наричам ги "дни, когато искам да можех да си възвърна ръцете". Въпреки че съм се научила да бъда доволна от състоянието си и дори да се радвам в него, възможността да се върна към нормален живот би била много вълнуваща. Съвсем искрено вярвам, че всеки инвалид, независимо дали е християнин или не, би желал да е здрав. Ето защо съвсем естествено, щом взаимоотношенията ми с Бог започнаха да се оправят и научих, че медицината не може да ми помогне отново да си служа с ръцете и краката, аз започнах да се интересувам живо от това, което казва Библията за чудотворното изцеление.

Опитах всякакви изследвания -- изучавах Писанието, четях книги, събирах съвети от приятели и различни християнски ръководители. Едно нещо, с което всички се съгласяваха, бе фактът, че Бог наистина може да изцели всеки човек, независимо колко сериозен е проблемът.

Но това, с което не бяха съгласни, беше дали Той желае да бъдат изцелени всички, които идват при Него с или без вяра. Тук попаднах на две противоположни мнения. Едните твърдяха, че епохата на чудесата е напълно отминала и че днес изобщо не трябва да ги очакваме и търсим. В другия край бяха онези, които смятаха, че чудесата могат да бъдат част от всекидневния живот на всеки християнин и изцелението от болест е важна част от наследството на вярващия. Между тези две противоположни позиции имаше всякакви други мнения. Това противоречие продължава и до днес в християнските кръгове. Искам да подчертая, че и от двете страни има християни, които са изцяло посветени на Исус Христос като Господ и изучават Библията като Божие Слово. Това не е спор между хора, които обичат Бога и хора, които не Го обичат, между "добри" и "лоши". Това е един вид вътрешнохристиянски дебат.

Вземайки предвид всички тези мнения, аз започнах да отсявам възможностите. Преди всичко, не можех да се съглася с тези, които мислят, че днес Бог не изцелява по чудотворен начин. Кой има право да твърди това? Сам по себе си фактът, че не познавам човек, когото Бог е изцелил по чудотворен начин, доказва ли, че Той не го е правил никога през моя живот? Бог се отнася с чадата Си както пожелае. На едни дава живот на относително спокойствие и удобство, а на други -- привилегията да страдат за Него в концентрационни лагери. Някои награждава за вярата им тук на земята, а други -- след смъртта (Евреи 11:32-39). Не мога да взема от ръката на Бога своите преживявания и да ги поставя като абсолютна норма за отношението Му към всички хора. Да твърдя със сигурност, че Бог не е изцелил свръхестествено никого по времето, през което съм живяла, би означавало да съм била навсякъде, за да проверявам всяко съмнително изцеление.

Освен това какво да кажем за всички свидетелства на християни, които твърдят, че са били изцелени по свръхестествен начин? Вземете например една моя лична приятелка, зряла християнка, която страдаше от остро заболяване на костния мозък. Никое познато медицинско лечение не давало резултати и лекарите й предсказвали скорошна смърт. Но тя се молила заедно с други хора и когато отишла отново на преглед, лекарят зяпнал от учудване. Не бил вярващ, но след като няколко пъти повторил кръвните проби, казал на приятелката ми: "Няма естествено или медицинско обяснение, което мога да дам. Вашият случай беше безнадежден. Мога само да кажа, че това е чудо." Това станало преди 15 години. Днес тя още е здрава. Познавам тази жена достатъчно добре, за да твърдя, че не ме лъже, нито пък, че е била подведена да вярва в нещо, което всъщност не се е случило.

Разбира се, има вероятност някои от тези свидетелства за изцеление да идват от свръхемоционални хора, които само си мислят, че са били изцелени. Част от тях може дори да са лъгали, за да им се обърне внимание. В някои библейски пасажи (напр. Матей 7:22,23; 24:24, II Солунци 2:9) се казва, че тези чудеса може дори да идват от Сатана. Но не бих поставила всички в подобна категория.

Вече казах, че има само един начин, по който човек може да бъде сигурен, че докато е живял, не са ставали никакви чудеса на изцеление -- трябва да е бил навсякъде и то с всички хора. Всъщност има още един начин. Представете си, че в Божието Слово има обещание, че след изтичането на определен период от време Бог ще спре да изцелява. Тогава бихме могли да бъдем абсолютно сигурни, че всяко т.нар. "чудотворно изцеление" след този момент или ще е нагласено, или ще идва от Сатана. Има християни, които чувстват, че Библията всъщност казва точно така. Вследствие на това те отхвърлят абсолютно всяко свидетелство за изцеление, без значение колко е убедително.

Тук искам да кажа, че съм съгласна с хората, които сравняват преживяванията си с Библията, а не обратното. Съвременните християни и без това отделят твърде голямо внимание на своите опитности. Така те започват да смятат заключенията си за абсолютна истина, спрямо която трябва да се тълкува всичко друго, и поставят преживяванията си наравно с Библията.

Това обаче не означава, че трябва напълно да пренебрегнем преживяванията си. Има твърде много хора, които твърдят, че са получили чудотворно изцеление и ние не можем да ги отхвърлим просто така. Много от тези свидетелства идват от зрели вярващи, а много други са потвърдени от медицината. Ако сме сред тези, които чувстват, че днес Библията изключва всякакви чудеса, трябва да се замислим, да се върнем назад и да видим дали тълкуваме правилно Божието Слово.

Така че поне засега самата аз бих отхвърлила мненията, че днес Бог не изцелява чудотворно. Смятам, че Библията не го твърди и опитът не го подкрепя.

Скоро след като си счупих врата някои от приятелите ми и хората, които знаеха за състоянието ми, започнаха да споделят с мен именно тези мисли. И до днес получавам десетки писма от християни, които споделят същото убеждение. Някои ми изпращат книги. Много от тях са прекарвали часове да търсят стихове в Библията в подкрепа на идеята, че аз не само бих могла, но и трябва да бъда изцелена. Ето извадки от някои от тях:

"И тъй, без заобикалки, вярвам, че ти можеш да бъдеш изцелена, Джони. Не знам на какво са те учили или какво вярваш относно този въпрос, но в Библията има много места, където се казва, че днес стават изцеления и че те са за всички, независимо от състоянието им..."