ГЛАВА ТРЕТА КЛЮЧЪТ КЪМ ВСЕЛЕНАТА

_________________________

_________________________

През 1998 година Маккена ми изпрати копие от програмата „Нулева времева вълна” – една компютърна програма, която бяхме разработили, за да отворим един прозорец за проникване в миналото и в нашето настоящо време в историята. Поради съвместимостта между тази програма и моя компютър аз не получих възможността действително да видя „Нулевата времева вълна”. Заинтригуваха ме обаче писмото на Маккена, включено в неговата кореспонденция, новаторското му мислене и връзката между науката и местните традиции. Както аз бях тръгнал към Египет и Перу, така и той се съгласи с древната идея за времето като движеща същина, която пътува на цикли през вселената. Именно начинът, по който той мислеше за тези цикли, ме накара да прочета нещо повече.

Използвайки последователността Кинг Уен от I Ching (древната китайска „Книга на промените”) като ключ, Маккена вярваше, че е открил начин да планира новото и нарастващата сложност от промени в курса на времето. Той наричаше тези уникални условия „новост”. Според Маккена, когато новото се планира на карта, в резултат се появява една специална вълнова форма, известна като нулева времева вълна, или просто времева вълна.

Причината да споменавам тук програмата на Нулевата времева вълна на Маккена, са нейните резултати. Съществува една година, която тя посочва като точката, в която можем да очакваме онова, което той е нарекъл максимална сложност и новост в нашия свят. Вероятно не е изненада това, че тя е и точката, която вече е дълбоко гравирана в нашата колективна душа: крайната дата на големия цикъл на маите през 2012 година.

Ето как Маккена описва значимостта на тази програма и онова, което той вярва, че тя разкрива: Ние сме на ръба на възможности, които ще ни направят буквално неразпознаваеми за себе си”, заяви той, „и тези възможности ще бъдат реализирани не през следващите хиляда години, а в следващите 20 години, защото ускорението на откритието и новото и трансфера на информация в тази точка е толкова ускорен”. С други думи, програмата на Маккена посочва 2012 като времето, когато всички комбинации от всичко, което можем да схванем в своите умове, внезапно става възможно.

Без съмнение идеята на Маккена за новото отвори вратата към новите възможности с оглед нашето разбиране на времето. Математиката, подкрепяща нашата работа, е сложна. За някои тя е и противоречива. Преди неговата смърт той и математикът Матю Уоткинс работеха заедно, за да идентифицират силите и слабостите в неговата програма. Използвайки откритията на Уаткинс, ядреният физик Джон Шелиак преразгледа оригиналната програма на Маккена, за да коригира грешките, които беше установил.

С приближаването ни до 2012, идеите на Маккена предлагат мощно проникване в сложността на живота, но за отговорите на моите въпроси за 2012 аз имах нужда от нещо повече от това, което неговата програма можеше да предложи. Ако събитията на миналото се превръщат в семена на бъдещи условия, аз трябваше да разбера самите шаблони. Имах нужда по-скоро да открия ритмите, които се повтарят между циклите, а не новостта на събитията и кога се събират.
Простата вселена

Едуард Телър - човекът, известен като „бащата” на водородната бомба, казва: „Главната причина за науката е простотата”. Изяснявайки това, което е имал предвид, той заключава: „Колкото повече неща разбираме, толкова по-просто става всичко”. От моя опит като учен и ученик на древните култури аз открих, че този принцип изглежда универсален. Колкото повече разбираме за живота и природата, толкова по-прости стават нещата. Това включва и тайните на самата вселена.

Можем да опишем силите на природата с технически термини, които дават на учените речника за проучване на нашия свят. Но моето чувство е, че няма нужда да го правя. Когато стигнем до същината на онова, което кара вселената да тиктака, тези разбирания всъщност са базирани на прости идеи. Докато законите на природата и времето определено съществуват в масов мащаб във вселената, те са все още заземени в много прости концепции. Те се разгръщат по прости начини в нашия живот. И могат да бъдат споделяни просто чрез думи и примери, които ги правят значими. Затова изглежда, че природата и времето са само толкова сложни, колкото самите ние изберем да бъдат.

Ключът към придаването на смисъл на големите неща във вселената е да разберем какво кара тези неща да работят в малък мащаб. След това можем да приложим онова, което сме научили към по-големия свят. Ето как точно един от най-големите умове на 20 век е достигнал до едно от най-дълбоките заключения за самата реалност. Той взел принцип, който разработвал в малък мащаб на бюрото си и се чудел дали може да го приложи към голямата вселена. Онова, което открил сега формира основата на цял клон на науката, който става самостоятелен в ранните години на 21 век.

През 1940-те години Конрад Зусе - човекът, уважаван като открилият първите съвременни компютри, имал проблясък на прозрение относно начина, по който може да работи вселената. Той разработвал простите програми за първите компютри, когато задал въпрос, който звучи повече като сюжет на роман, отколкото като нещо, което да се приеме сериозно като научна възможност.

Ставало дума за следното: възможно ли е цялата вселена да работи както компютрите, които правя? Това е обширен въпрос, засягащ всичко – от идеите за живота и еволюцията до основата на самата религия. Това са същите изводи, които са направени и в популярния филм „Матрицата” през 1999.

През 1940-те години Зузе очевидно беше човек изпреварил своето време. В последните години нови открития насочиха учените отново към неговите идеи. През 2006 година Сет Лойд, дизайнерът на първия квантов компютър, отведе мисълта на Зузе за вселената като компютър една крачка по-нататък. В светлината на новата технология и новите открития той премина от „Какво ако” към „Така е”. Въз основа на неговите изследвания в новата област на дигиталната физика, Лойд описва изводите от този възглед за реалността: „Историята на вселената е едно огромно и непрекъснато квантово изчисляване”.

В случай, че съществува някакво съмнение в нашите умове относно това, което казва тук Лойд, той изяснява своите идеи. Вместо да намеква, че вселената е като компютър, той ни отпраща в най-радикалното описание на реалността да се появи в последните 2000 години, като заявява: „Вселената наистина е квантов компютър”. Така погледнато всичко, което съществува, е резултат от компютъра на вселената. „Докато изчислението се разгръща, и реалността се разгръща”, обяснява той.

Причината, поради която сравняването на вселената с компютър е важна е, че независимо от нейния размер или от това колко сложна може да изглежда, всеки компютър следва един и същи основен принцип: използва програми, за да си свърши работата. Имайки това предвид, сходствата между природата и компютъра стават очевидни. И в двете има кодове, които карат нещата да се случват. Ако успеем да разберем кодовете, ще можем да разберем и начина, по който нещата работят, както и начина, по който да правим промени, когато те са ни необходими.

Някои хора могат да приемат мисълта за това красотата да произлиза от „програма” за обезпокояваща, освен на езика, който може да не е толкова различен от онова, което нашата собствена наука вече е открила. Дефиницията на програма е, че това е код, който „задейства поредица от събития”. Ние знаем, че от атомите до клетките, от орбитите до сезоните, вселената се задвижва посредством шаблони. Ние знаем също така и това, че тези шаблони се повтарят като цикли. Това са програмите на природата.

Програмите на природата съществуват поради това, че нещо - или някой, ги е поставил там. Докато описанието на това нещо или някой варира от „сблъскване на частици, освобождаващи енергия”, до „Бог”, принципът си остава същия: съществува огромен космически двигател, който движи нещата напред. Затова не е толкова странно да се каже, че вселената и всичко в нея е точно там, където е и точно това, което е, понеже кодът – програмата на природата, го е поставил там.

Ключът към разбирането на подобна космическа програма е да се разпознае какво именно прави – да разпознае шаблона, който тя създава. И за да работим с тези шаблони, ние трябва да разберем цифрите, които ги правят възможни. Тъй като природата работи на прости принципи, няма да е чудно ако се окаже, че и самите тези цифри са също толкова прости.

Нобелова награда е спечелена от Пол Дирак, който казва: „Бог е използвал красива математика в създаването на света”. Красотата се открива в елегантната простота. Когато разберем числата, които правят естествените цикли възможни, ние научаваме и езика на Бога. Когато се научаваме да прилагаме тези числа, за да свържем миналото и бъдещето, ние говорим за божествения език на големия програмист на вселената.

Съществуват учебници пълни със сложна математика, които описват кодовете на природата - нашите предци са ни оставили същите идеи като двата прости ключа, които са обяснени в следващата част. Макар че мощното число, което изглежда управлява толкова много от шаблоните на природата и тяхното точно повторение, учените-шамани от нашето минало създали красив мост между световете на чувствена красота и времевите цикли. Посредством този мост тайната на времето става очевидна: всичко е свързано с разпознаването на начина, по който циклите или шаблоните се разиграват в нашия живот.
Шаблони: Ключовете на природата за вселената

Моята първа зима във високата пустиня на северно Ново Мексико беше една от най-студените, вписани в дневниците. Никой не помнеше такива студове от студовете през 1990 насам. Научният ми ум знаеше, че студеният въздух е по-тежък от топлия и се спуска нощем в долините, но до тази първа зима не бях си давал сметка точно колко студени могат да бъдат тези нощи. През първата вечер на декември, в която излязох от къщи, за да гледам звездите и да проверя термометъра, установих това.

Бързо научих, че високите пустинни долини могат да създават опасни условия, където голата кожа може да замръзне за минути. След като разтърсих няколко пъти живака, за да съм сигурен, че всичко е наред, се втурнах обратно към стаята – температурата беше 50 градуса под нулата!

Когато на следващата сутрин температурите се повишиха до 40 градуса над нулата, отидох в града и всички говореха за рекордните студове и затова какво са направили на техните животни, тръби и реколта. На един човек гумите на колата били толкова втвърдени от студа, че станали крехки и се напукали. През нощта температурата отново спадна до почти 50 градуса под нулата.

Докато се разхождах из полето на другия ден видях, че мравуняците бяха по-големи от обичайното и по-високи. Знаех, че за да са толкова широки, мравките сигурно са навлезли много дълбоко в земята. Знаех и това, че колкото по-дълбоко те строяха своите тунели в земята, толкова по-топла беше земята, която ги обграждаше. Тогава обаче не знаех, че съществува връзка между тези факти и рекордно ниските температури. Дали мравките са знаели, че предстоят такива студове и затова са изградили своите домове така?

Следващата зима шаблоните за метеорологичното време се промениха. През декември беше студено и под нулата, но температурата не беше минус петдесет градуса. През есента бях забелязал, че мравуняците не бяха така големи, както преди. Помислих си, че може би мравките ни казваха, че зимата няма да е толкова студена.

Скоро открих, че това, което бях видял в полето, е просто шаблон. И че този шаблон е част от цикъл. Също толкова предсказуем и надежден, колкото и прогнозите, направени посредством високите технологии, но възниква по-рано, отколкото тези прогнози.

Шаблонът е ясен: колкото са по-високи мравуняците, толкова по-дълбоко са мравките в земята и толкова по-студена ще е зимата. Ако през есента мравките се спуснат наистина много надълбоко, това означава, че или трябва да си провеждам семинарите там, където е по-топло, или да си набавя още дърва. Идеята е, че мравуняците и времето са шаблони, които могат да бъдат разпознати. Техните циклични шаблони са част от по-големите шаблони на сезоните.

Колкото повече научаваме за нашата връзка с природата и времето, толкова по-ясно е, че шаблоните и циклите от времето са нещо повече от интересно явление от живота. Всъщност, всичко от биологията на ДНК и законите на физиката до историята на нашата планета и еволюцията на вселената, нашият материален свят следва точни правила, които позволяват на нещата да бъдат такива, каквито са.

Дори в своята смърт ние сме част от един по-голям цикъл. Нашите най-ценени духовни традиции ни напомнят, че смъртта е само краят на един цикъл и част от един по-голям цикъл, който отразява сътворението/разрушението/раждането/смъртта на самата вселена.

Имайки предвид тези идеи, природата ни предлага два мощни ключа, които дават възможност за предсказване на повтарящите се шаблони в циклите на времето. Независимо от мащаба, независимо колко траят циклите – наносекунда или хиляди години, ключовете работят по един и същи начин.

______________________

______________________

Както ще видим в следващите глави, когато приложим тези два прости ключа към времето – минало, настояще и бъдеще, ние отваряме вратата към мощни прозрения относно това кога и колко често можем да предвидим най-големите заплахи за нашите кариери, за нашит начин на живот, нашата цивилизация и даже нашето бъдеще. Ако знаем кога да очакваме условията, ние знаем също така и как да променим обстоятелствата.

Преди да можем да направим нещо от това, обаче, трябва да разберем нашите два ключа: природата на фракталните шаблони и древната тайна на златното сечение.
Фрактали: Кодът в кода в другия код...

В края на 1990-те години имах възможността да използвам всичките си организационни умения, придобити в корпоративния свят в полза на моето семейство. Трябваше да преместя майка ми от нейния дом в един град в друг дом в друг град. Бързо установих, че самото местене беше лесната част – трудната беше подготовката преди това.

Майка ми беше решила, че това преместване е специално и щеше да го направи различно от всичко, което беше правила преди. Всичко, което беше събирала с години беше разгледано, преценено и нещата, които вече не й трябваха, бяха отстранени. И това трябваше да се направи още преди за започнем да опаковаме.

Изправихме се пред натрупаната история на семейството и бяхме потопени в спомени. Майка ми ми показваше съкровищата, които беше събрала – „О, виж това,” казваше тя, докато държеше нещо, което брат ми или аз бяхме направили преди 30 години. Гледах моя рисунка, направена тогава – дърветата изглеждаха като триъгълници, а скалите – като купчина малки квадратчета. Бях нанесъл на хартията онова, което бях видял с очите си, използвайки инструментите, на които бях научен – геометрията на формите. Понеже геометрията, която учехме в миналото се базира на форми, които не откриваме в природата, рисунките ми бяха приближения. Бях използвал най-сходните с видените форми. Сега знаем, че този тип геометрия – евклидовата, просто не върши работа. Защото природата не е направена от кръгове, триъгълници и квадрати. Ясно е, че ни трябва друг вид геометрия, за да опишем света, който преживяваме посредством своите сетива. Сега я имаме. Възникна нова математика, непрекъснато променяща начина, по който мислим за нещата от природата и своите тела до начина, по който мислим за войните и борсовия пазар. Тя се нарича математика на фракталите, или просто, фрактали.

През 1970те години един професор по математика в Йейлския университет – Беноит Манделброт, разработва начин, който да ни помогне да видим структурата, която прави света такъв, какъвто е. Тази структура се прави от шаблони – шаблони в шаблоните в други шаблони... и т.н. Той нарича този нов начин за виждане на нещата фрактална геометрия. Неговият труд „Фракталната геометрия на природата” сега се приема като една от най-влиятелните книги на 20 век.

Преди откритието на Манделброт математиците използвали евклидовата геометрия, която бях използвал като дете, за да опиша нашия свят. Вярването било, че нашата природа е твърде сложна и фрагментирана, за да има една математическа форма, или формула, която да я представя точно. Именно поради тази причина първите рисунки на дървета от децата изглеждат като пръчки. Затова Манделброт започнал да търси нов начин за изразяване на преживяванията.

Той казва следното: „Не вярвам, че евклидовата геометрия е начинът да започнеш да изучаваш математика. Ученето на математика трябва да започне с изучаването на геометрията на планините, на хората. В определен смисъл, геометрията на съвременната природа и на сградите, на голямата архитектура”.

С тези думи Манделброт казва това, което всички ние интуитивно знаем. Природата не използва перфектни линии и извивки, за да прави планините, облаците и дърветата. Тя по-скоро използва неравни фрагменти, които взети като цяло, се превръщат в планини, облаци и дървета. Ключът при фракталите е, че всеки фрагмент, колкото и малък да е, изглежда като по-големия, от който е част. Това е важно там, където започваме да мислим за времето като са фрактален шаблон.

Когато Манделброт програмирал своята проста формула в компютър, резултатът бил зашеметяващ. Чрез представянето на всичко като малки фрагменти и комбинирането на тези сходни фрагменти в по-големи шаблони, получените изображения правели нещо повече от това просто да възпроизвеждат видяното в природата. Те изглеждали точно като нея.
Фиг. 9. През 1970-те години Манделброт програмирал компютър така, че да генерира първите фрактални изображения като това отляво. Независимо от мащаба, общият шаблон се повтаря и изглежда много сходно на себе си. Учените открили, че такива себе-подобни принципи описват природата и могат да имитират даже най-сложните компютърни шаблони, като това на листа отдясно.
Това е точно нещото, което новата геометрия на Манделброт ни показва за нашия свят. Природата се изгражда на фрагменти и всеки е направен от шаблони, които са сходни и при все това – не са идентични. Терминът за описване на този вид сходство е себе-подобие.

_____________________

_____________________

Универсалният апел на този начин на мислене определено изпълва пророческото изявление на физика пионер Джон Уилър за простотата на тестваната от времето мъдрост. Преди своята смърт през 2008 година Уилър предсказва, че всичко трябва да бъде основано на една проста идея. Щом открием тази идея, тя ще бъде „толкова проста, толкова красива, толкова завладяваща, че ще си кажем: „Та как би могло да е другояче?” Една вселена от фрактални шаблони определено пасва на предсказанието на Уилър.

В допълнение към приспособяването на изискванията на толкова много различни начини на мислене, фракталният модел на нашата вселена има и друго основно предимство. То държи ключа към отключването на вътрешната дейност на шаблоните на природата. Ако успеем да разберем шаблона на един атом в малък мащаб, например, значи фракталният шаблон на една слънчева система ще започне да прави смисъл. От нашето разбиране на една слънчева система шаблоните на галактиката също ще започнат да си идват на местата. Всяка от тези системи е с много различни размери, но те са изражения на един общ шаблон; те са фрактали една за друга.

_________________

И рая в дивото цвете,

Задръж безкрайността в дланта си

И вечността – в един час.

През януари 1986 година вървях по платото в Гиза за пръв път. Наблизо се извисяваше една от най-големите неразрешени загадки в историята на нашия вид и паметника, който ме беше очаровал, откакто като дете за пръв път го бях видял на снимка. Стоях в основата на Голямата пирамида.

Отблизо тя изглеждаше по-износена от класическите снимки, на които я бях виждал и които изпълваха туристическите наръчници. Щом я видях, поисках да узная повече. Как е възможно подобна загадка да остане в технологичния свят на 20 век? Кой я е поставил там? И как?

Великата пирамида е една от тези загадки, които изглеждат като бездънна яма с въпроси. Вместо традиционния процес на разрешаването на загадката посредством разкриването на факти, колкото повече знаем за тази древна мистерия, толкова повече откриваме, че не знаем. Но даже в светлината на цялата загадка, един факт за голямата пирамида на Египет е станал ясен: Който и да я е построил, е разбирал силата на едно число, което изглежда прониква живота и формата във вселената. Това е същото число, което е станало средоточие за една от най-успешните загадки в историята.

В романа на Дан Браун „Шифърът на Леонардо”, главният герой открива шифър, който древните приели за константа, съществуваща в природата и вселената. Той казва, че числото, наречено Фи, по принцип се смята за най-красивото число във вселената.

Числото Фи може да е било кодирано в творбите на Микеланджело и Леонардо да Винчи, но то не е тайна за архитектите на Голямата пирамида. Точността на нейната конструкция не оставя място за съмнение, че числата и връзките, използвани, за да ги изградят, са били приложени много внимателно.

Голямата Пирамида е направена от приблизително 2.3 милиона отделно оформени каменни блокове, някои от които тежат по 70 тона. Тя покрива 133 акра скали и е почти перфектно нивелирана по цялата площ – преди била идеално нивелирана, но сегашната малка разлика се дължи на преместванията на земята през вековете. Дължината на пирамидата е 5,449 инча, същият брой, както средната височина на земните маси над морското равнище, и нейното местоположение в Египет е също така географският център на земните маси за планетата.

Като се имат предвид тези факти, можем да бъдем сигурни, че използването на най-красивото число на природата в конструкцията на пирамидата е преднамерено. Не трябва да ни изненадва тогава това, че размерите, които правят този мистериозен паметник възможен, се дължат на числото Фи.

Спорът за възрастта на Голямата пирамида придава на всички размери на пирамидата още по-голяма значимост. Ако датата за построяване на пирамидата се окаже по-стара от общоприетата 2560 г. пр.Хр., това означава, че нейните строители не само са имали напредничавите познания, необходими, за да направят такава конструкция, но и че са я кодирали с число, което изглежда управлява голяма част от вселената – мистериозното число Фи.
Мистерията на числото Фи

Фи изразява отношение на части, за които по-малката част се отнася към по-голямата, така, както по-голямата се отнася към цялото.

Съществува безкраен брой начини нещо да бъде разделено на две части с различни размери - този, който вселената сякаш предпочита, е бил признаван от стотици години. През това време са му давани имена, които варират от златната пропорция и божествената пропорция до златното сечение. Макар че имената варират, числото, което те представят винаги е едно и също: Фи е приблизително равно на 1,618, а фи с малка буква, е равно на .618. И двете са форми на златното сечение. За следващите глави ще използваме фи като равно на .618 при изчисляването на Времевия код. На илюстрацията е даден пример за точно тези съотношения и начина, по който функционират.
Фигура 11. Златното сечение описва специалната връзка между две части на цялото. На тази илюстрация можем да покажем това като вземем отсечка А и я разделим на отсечка В. Каквато и стойност да припишем на общата дължина на линия С, когато я разделим на показаните по-горе пропорции отношението на по-малката секция към по-голямата винаги е приблизително 1,618, а на по-голямата към по-малката е винаги .618.
През 14 век Леонардо Фибоначи - италиански математик, открил безкрайната редица от числа, които златното сечение създава. Най-добрият начин да видим как функционира тя е да разгледаме един пример. Следват първите 20 числа на Фибоначи, известни като редицата на Фибоначи: 1; 1; 2; 3; 5; 8; 13; 21; 34; 55; 89; 144; 233; 377; 610; 987; 1,584; 4,181; 6,765...

Всяко число е резултат от прибавянето на двете числа пред него: 1+1 = 2; 1+2 = 3; 3+2 = 5; 5+3 = 8 и т.н.

След това виждаме, че ако разделим което и да е число от последователността на числото, което непосредствено го предшества, резултатът е близък до златното сечение – много близък, но никога точно. Делението винаги дава стойност, която е или малко по-висока или по-ниска, но никога равна на златното сечение.

Причината е, че подобно деление създава число, което попада в класа на числата, които просто не могат да съществуват при нашия начин на мислене за числата. (То е ирационално число, което просто означава, че не може да бъде описано като точна част). Затова всяко число в последователността е винаги малко над или малко под златното сечение. Колкото по-големи числа делим, толкова повече се приближаваме до точното число 1,618.

Ето няколко примера, които показват, че съотношението на всяка двойка от числата на Фибоначи е или малко по-висока, или малко по-ниска от самото златно сечение.
1÷1 = 1.00 – по-малко от 1.618

2÷1 = 2.00 – по-голямо от 1.618

3÷2 = 1.50 - по-малко от 1.618, но по-близко, отколкото последното съотношение

5÷3 = 1.66 - по-голямо от 1.618, но по-близко, отколкото последното съотношение

8÷5 = 1.60 - по-малко от 1.618, но по-близко, отколкото последното съотношение

13÷8 = 1.625 - по-голямо от 1.618, но по-близко, отколкото последното съотношение

21÷13= 1.615 - по-малко от 1.618, но по-близко, отколкото последното съотношение

34÷21= 1.619 - по-голямо от 1.618, но по-близко, отколкото последното съотношение

Златното сечение е навсякъде. Тъй като то ни обгръща, вероятно не е случайно това, че то въплъщава нещата, с които ни е най-удобно. Точната причина за това остава загадка, но това е факт. Като че ли сме направени така, че да се привличаме от стандарта за красота – и това може би наистина е така.

Същото число е и ключ към нещата, които не можем да видим. Златното сечение се прилага към всичко - от състоянието на мозъка и на съзнанието, до пропорциите на ДНК. Например един пълен оборот на ДНК е 34 (ангстрьома) на дължина и 21 на ширина. Всяка от тези дължини е число от редицата на Фибоначи, която показахме, и както и другите подобни числа, 21 до 34 се приближава до числото .618.

Може интуитивно да знаем това, но е важно да разберем, че нашата представа за красотата може и да не е универсална. Ако внезапно се окажем в някой извънземен свят със същества, основани на други пропорции, те могат да ни се сторят неприятни или отблъскващи поради това, че се придържаме към златното сечение.

Но едновременно с това, ако нашите извънземни приятели са с различни пропорции – например половината от златното сечение – 1.309, може да ни изглеждат толкова странни, колкото и ние на тях. Като знаем откъде произхождат нашите стандарти за красота това може да ни помогне да бъдем по-толерантни към други възможности. Простото разбиране на нашия свят може да стане основа за добри връзки с нашите галактически съседи.

Златното сечение изглежда водещ принцип в циклите и пропорциите на растеж на природата, както и във времето, което отделя нещата, които се случват в живота. Именно поради това, че златното сечение се прилага към природния свят по начин, който е толкова универсален, не бива да бъдем изненадани като открием, че то се прилага към мистериозната същина, отделяща един момент на живота от следващия. Златното сечение се прилага и към самото време.

Когато физикът Джон Уилър бил помолен да дефинира „времето”, той направил това с простота, която можем да очакваме от древен мистик, изолиран в далечен манастир в най-високата част на покрита със сняг планина. „Времето”, казва той, е „онова, което пречи на всичко да се случва едновременно”. Може да се смеем, когато чуем подобен прост отговор от подобен блестящ човек, но ако наистина помислим ще ни стане ясно, че Уилър има дълбоко разбиране на най-обикновената и при все това най-загадъчната връзка, която всеки от нас ще преживее в живота си – нашата връзка с времето, което дефинира нашето съществуване.

Нашата странна връзка с времето, както и нашите опити да я опишем, не е нещо ново. С думи толкова значими днес, колкото са били тогава, свети Августин посочва иронията на нашата връзка с времето. „Какво представлява времето? Ако никой не ме пита, аз знам какво е, но ако искам да обясня на този, който ме попита какво е то - не знам.”

Без съмнение времето е най-загадъчното преживяване за дефиниране и най-трудното за обяснение. Причината е в това, че никой не го е виждал, измервал пряко, или преживял. Не можем да го хванем или фотографираме. Невъзможно е да го съберем на едно място и да го използваме по-късно някъде другаде. Когато се опитаме да опишем какво означава времето в нашия живот откриваме, че единственият начин да направим това, е да опишем по-скоро нашите преживявания във времето, отколкото самото време. Казваме, че нещо се е случило тогава в миналото, че се случва сега в настоящето, или, че ще се случи в бъдеще.

С други думи, като че ли времето не може да бъде отделено от самите събития. Именно това е ключът към един от най-големите скокове в разбирането на начина, по който работи вселената: фактът, че времето и нещата, които се случват в него са вътрешно свързани като двете части на една и съща същност – те не могат да бъдат разделени.

Две революционни открития на 20 век завинаги промениха начина, по който мислим за времето. С тези открития стана възможно да свържем времето с нещата, които се случват в него. С други думи, за нас стана научно „легално” да мислим за времето като за нещо. Ако то се държи като вещество, значи можем да го измерим като вещество.

Понеже времето е естествен процес и понеже толкова голяма част от природата се управлява от златното сечение, естествено би било времето да следва същите шаблони от фрактали, както и златното сечение. И това наистина е така. За да разберем как този начин на мислене разтърсващ парадигмата свързва нещата, които се случват в бъдещето с тези от миналото, първо трябва да разгледаме отблизо загадката на самото време.
Нова интерпретация на пространството и времето

До 20 век западният свят гледаше на времето и пространството поетично – като на нещо, което съществува само защото имаме нужда да съществува в нашия опит. Философът Жан Пол Сартр описва времето като „специален вид разделение” на събитията от живота. Именно това разделяне създава онова ,което наричаме „разделение, което събира отново”.

Гръцките философи били сред първите, които се опитали да дадат дефиниция на времето. В своята творба „Тиматеус”, например, Платон описва начина, по който времето било сътворено заедно с небесата поради специална причина. „[Създателят] искал да направи вселената вечна – доколкото тя може да бъде такава”. Но признавайки, че животът във вселената не би споделил вечността на вселената, според Платон Създателят решил да има движещо се изображение на вечността и когато вкарал в ред небесата, той направил това изображение вечно, но движещо се според число, докато самата вечност почива в единството; и именно това изображение ние наричаме време. От неговото описание виждаме, че Платон вярвал в това, че времето възниква с раждането на вселената и че е било начинът на Бога да осигури дълготрайно творение.

С раждането на науката през 17 век времето започна да придобива ново значение. Когато Исак Нютон оформил законите на движението през 1687 година, той признал, че неговите теории, както и неговите уравнения, са основани на времето. Затова, за да посочи природата на това, от което зависела неговата работа, той дефинирал чистото време като нещо, което „тече еднакво, без връзка с нищо външно”.

С други думи, Нютон мислел за времето като за абсолютно количество. То „е каквото е” и не се влияе от вселената или от събитията на света. Възгледът за времето функционира така, сякаш съществува независим часовник, който тиктака някъде извън вселената и неуморно проследява непрекъснатия поток на времето. Идеите на Нютон бяха приети бързо, защото изглеждаше, че работят добре – при това толкова добре, че въз основана своите възгледи за времето той създаде цяла математическа система.

Изводите, до които доведе възгледа на Нютон за времето като абсолютно количество все още са с нас. Ако неговите идеи са правилни, това означава, че ще бъдем в състояние да изчислим местоположението на всяка частица във вселената. И ако можем да знаем къде е всяка частица и колко бързо се движи, значи ще можем да изчислим нейното точно местоположение и в друг момент от времето.

С приемането на идеите на Нютон цялата вселена започна да изглежда като една голяма машина, направена от частици, които могат да бъдат проследени от едно място на друго. Именно този механичен възглед за реалността и нашите тела доведе до настоящото разцепване между мисленето за нашия свят като за индивидуални частици, които могат да бъдат известни и измерени абсолютно (класическата физика) и концептуализирането им като зони на енергия, описани от вероятностите (квантовата физика).

С теорията на Айншайн за относителността от 1905 година тези поетични възгледи са се променили завинаги. Вместо да мислят за времето като за свой собствен опит и отделно от всичко друго, Айнщайн предложил нещо толкова радикално, че даже учените трябвало да преосмислят основите на физиката, за да схванат какво казва. Основата на теорията на Айнщайн била просто тази: времето е част от вселената и не може да бъде разделено от пространството, в което то се движи.

С други думи, времето и пространството са две части на едно и също нещо. И точно както две нишки се сплитат в една нишка прежда, така и времето не може да бъде разделено от пространството, в което то се движи. Айнщайн казва, че именно времето и пространството, съчетани заедно като пространство-време, формират реалия отвъд нашия познат свят на три измерения – дължина, ширина и височина. Той нарекъл тази реалия четвърто измерение. С приемането на идеите на Айнщайн времето се превърнало в нещо повече от философска концепция. Внезапно то станало сила на природата, с която учените трябвало сериозно да се съобразяват.
Фигура 12. Как изглежда пространство-времето? Учените често го илюстрират посредством изображения, които приличат на горното, където вълните от пространство са огънати и оформени от неща като черни дупки и от гравитацията на планетите. Тъй като времето и събитията на живота не могат да бъдат отделени, обаче, в реалността ние виждаме време-пространството навсякъде около нас като нашия всекидневен свят. От вълните на океана до лицето, което седи до вас, всичко, което познаваме като наш свят, е пространство-времето на вселената, замръзнало в съответното „сега” на настоящия момент.
Докато Айнщайн създава теорията на относителността, то идеята за пространството и времето, вплетени заедно, всъщност възниква от един от неговите колеги и приятели – Херман Минковски. Именно негови са думите: „Възгледите за времето и пространството, които искам да изложа пред вас, са възникнали от почвата на експерименталната физика и именно в нея е тяхната сила. Те са радикални. Затова пространството само по себе си и времето само по себе си избледняват в сенки и само един вид обединяване на двете ще запази една независима реалност.”

Откритията на Айнщайн и Минковски довеждат до една от най-революционните идеи в науката - цялостният термин за реалността, която Минковски описва, сега е известна като пространство-времето на Айнщайн-Минковски.

Айнщайн знаел, че оригиналните записки на теорията за относителността са сложни. В писмо до Хайнрих Зангер през 1915 година той пише: „Теорията е прекрасна отвъд всякакво съмнение. Но само един колега успя да я разбере и да я използва.” Този колега бил математикът Дейвид Хилберт. След появата на теорията на относителността нямало връщане назад. Внезапно вече всички говорели за нея и след повече от 30 години Айнщайн все още бил изумен от това, че неговите идеи за времето и пространството били приети толкова добре от публиката като цяло.

Например в едно писмо до Филип Франк от 1942 година, Айнщайн написал: „Никога не съм разбирал защо теорията за относителността се посреща така живо, дори страстно сред голямото мнозинство от публиката.” В друго писмо до своя приятел и колега Марсел Гросман, Айнщайн пише: „Сега всеки кочияш и сервитьор спори относно това дали теорията за относителността е вярна”.

С думи, които придават изцяло ново значение на нашата идея за времето, Айнщайн описал неговата загадъчна природа, като обяснил: „Времето не може да бъде абсолютно дефинирано, и съществува неотделима връзка между времето и скоростта на сигнала [скоростта на дадена вълна]. С това изречение 300 години от начина, по който мислим за времето и за нещата, които стават във времето, се променили завинаги. Ние продължаваме да говорим за изводите дори днес и много от въпросите, които бяха запалени от идеите на Айнщайн, все още очакват своя отговор.
„Проблемът” на времето

Двата въпроса, които може би озадачават учените най-много, са:

1. Реално ли е времето?

2. Защо изглежда, че времето тече само в една посока – напред?

Тези два въпроса може да звучат като нещо, което бихме очаквали да чуем още на първия ден от курса по философия в колежа, а отговорите на тях са ключът към значението на календара на Маите и на мистерията на 2012 година. Учените задават сериозно и двата въпроса. Причината е, че на тях трябва да се отговори преди учените да могат да продължат напред и да разрешат някои от великите загадки на физиката и вселената.

Усилията се изплащат. Новите проучвания дават нови доказателства, които са изстреляли физиката към нов начин на мислене за вселената. Този нов начин на мислене води точно до това, от което се нуждаем, за да разрешим загадката свързана с 2012 година. Затова да погледнем по-дълбоко към всеки въпрос и да видим къде ще ни отведат доказателствата.

Ако запитате някой заседнал в задръстване на магистралата реално ли е времето, ще ти каже: „О, да. Напълно реално е.” И от квантовата перспектива на създаването на нашата реалност с оглед начина, по който възприемаме нашия свят, те са напълно прави.

Но освен времето между един светофар и друг, може би имаме работа и с друг тип време – времето, което е контейнер за нещата, които стават в света. Именно това време Айнщайн е бил на път да види различно преди един век. И когато това станало, всичко се променило.

Докато теориите за относителността на Айнщайн от 1905 и 1915 година определено ни накарали да мислим за времето по нов начин, те също така създали и проблема, с който физиците все още се борят: правилата, които описват света от гледна точка на вселените и които са приложими към падането на ябълките (класическата физика) като че ли не работят, когато става дума да се опише фината реалност на податомните частици, от които са направени и ябълките и вселените (квантова физика). Всичко се свежда до това какво означава за нас времето в нашата реалност. Неговата роля е била поставяна под въпрос толкова дълго, че физиците са си създали свой жаргон за описването на тази мистерия: наричат го просто „проблемът на времето”.

През 1967 година два от най-блестящите умове предложили начин да се обединят квантовия и класическия светове. Физикът Джон Уилър (от университета в Принстън) и Брис ДеУит (от университета в Северна Каролина) публикували статия с уравнение, което сякаш успешно смесвало и двата начина на мислене за света в едно обединено уравнение, известно като уравнение на Уилър-ДеУит.

Идеята била проста – това уравнение е начин да се мисли за вселената от една гледна точка, която сплита квантовия свят и класическата физика в едно. Но има и малка уловка: за да решим това уравнение трябва да забравим за времето. Точно така – изглежда, че получавайки решението, времето просто изчезва от уравнението.

С други думи, за да се реши уравнението трябва да се пренебрегне самата същност на това, което пречи на всичко да се случва едновременно. Какво ни казва подобно откритие? Възможно ли е на най-дълбоките нива на реалността времето да не съществува наистина?

Именно това е заключението, към което водят проучванията в института по квантова оптика „Макс Планк” в Германия. Именно там физикът Ференц Краус използва лазерна светлина, за да проучи най-фините интервали от време, които можем да си представим: квантовото време. В лабораторията на Краус нещата, които стават по време на проучването се случват толкова бързо и в такъв малък мащаб, че учените трябвало да създадат изцяло нов речник дори само, за да ги опишат.

Една атосекунда, например, е мярка за времето, която е равна на един квинтилион от секундата. Това е число следвано от осемнадесет нули. Това са такива фини моменти от време, че учените са открили място, където няма време – реалия, където пространството между една толкова фина случка и следващата няма значение и не прави смисъл. Нарича се време на Планк. Времето на Планк се измерва като нещо, което се случва в интервал от 10¯⁴³ секунди или по-малко (това е минус 10 с 43 нули след него). Една единица от времето на Планк е по-малко от една трилионна от една трилионна част от описаната по-горе атосекунда. Поне за сега това е най-малката единица от време, която има някакво значение във физическия свят.

Това ни връща към реалността от време и към онова, което става на интервали, които са по-малки от времето на Планк. Основното е това – за нещата, които стават в мащаб под този на Планк, времето изчезва. С други думи, нещата, които се случват в толкова малък мащаб, като че ли нямат смисъл в нашия физически свят. Това е довело до противоречивата идея, че времето може да не е толкова важно, колкото сме мислели, че е, или може би че то не съществува по начина, по който сме мислели за него в миналото. Карло Ровели – физик в университета в Марсилия, Франция, сумира тази възможност: „Може да е най-добрият начин да си мислим за квантовата реалност е да се откажем от понятието за време –фундаменталното описание на вселената трябва да е извънвремево.

С тези думи Ровели описва точно колко далеч сме стигнали в своето мислене за онова, което времето означава за нас. Докато имахме навика да мислим за него като за основа на живота и вселената, ние може би откриваме, че времето, поне на някои места, дори няма значение. Сега имаме всичко, от което се нуждаем, за да адресираме въпроса, поставен в началото на тази част: времето наистина ли съществува, или именно нашето преживяване му придава значение? Интересното е, че отговорът на двете части на въпроса изглежда е един и същи. Този отговор е да. Всичко зависи от това за какво ниво на реалността говорим и от нашето място в реалността.
Когато „Тогава” е „Сега”: Езикът, който отразява реалността

Съвременната наука все още проучва реалността на времето и онова, което тя означава за концепциите на миналото и бъдещето, но нашите предци вече са били добре запознати с тези връзки. Когато в средата на 20 век лингвистът Бенджамин Лии Уорф проучвал езика на индианците Хопи, например, той открил, че техните думи пряко отразявали техния възглед за безвремевата природа на вселената. Тяхната идея за времето и за нашето място в него била много различна от начина, по който ние обикновено мислим за себе си. Те виждали света като единна същност, в която всичко е свързано и се случва в настоящото „сега”.

В своята книга „Език, мисъл и реалност” Уорф сумира възгледа на индианците Хопи: „Според тях времето изчезва и пространството се променя и вече не е хомогенното и безвремево пространство за нашата предполагаема интуиция или за класическата механика на Нютон”. С други думи, индианците Хопи просто не мислят за пространството, времето, разстоянието и реалността по начина, по който го правим ние. В техните очи ние живеем във вселена, където всичко е живо и свързано. И което е най-важното, те гледат на всичко като на случващо се „сега”. Техният език отразява техния възглед.

Когато гледаме един океан, например, ние виждаме вълна и обикновено казваме: „Виж тази вълна”. Но ние знаем, че в действителност тя не съществува сама. Тя е там само заради другите вълни. „Без проекцията на езика”, казва Уарф, „никой не е виждал една единствена вълна”. Онова, което виждаме, е повърхността на вечно променящо се вълнуващо се движение. На езика на Хопи, обаче, за да опишем действието на водата в момента, в който го виждаме, бихме казали, че океанът „вълнува”.

Така в традиционните вярвания на индианците Хопи времето придобива съвсем ново значение.

С други думи, езикът на индианците Хопи използва същите думи, независимо дали описва това, което „е” или което вече е станало. Знаейки, че квантовия свят съдържа шаблона за всички възможности, този възглед за времето и езика правят перфектен смисъл. Когато Хопи казват, че нещо „е”, те описват квантовата възможност, която се е проявила и оставят бъдещето отворено за други възможности.

В невидимия квантов свят може да изглежда, че времето на съществува, но във вселените, шаблоните и циклите то определено съществува. Изглежда, че там, където има време, то плува само в една посока. Това ни води до втората загадка. Според математиците времето може да се движи напред или назад, но ние преживяваме само бъдещото движение, което те наричат „стрела на времето”.
2. Защо изглежда, че времето тече само в една посока?

Когато физиците говорят за времето, техните идеи по принцип следват един от двата начина на мислене. Единият твърди, че времето е субективно преживяване и че начинът, по който го преживяваме се определя от онзи, който осъществява преживяването. От тази гледна точка миналото, настоящето и бъдещето съществуват през цялото време. Във всеки момент те съществуват като поток от енергия и събития, които ние преживяваме като сега”.

Може би този начин за мислене за времето е описан най-добре от самия Айнщайн от 1931 година. „За онези от нас, които вярват във физиката,”, казва той, „разделението между минало, настояще и бъдеще е само илюзия, макар и трайна”. Мнозина физици вярват, че нашата „илюзия” за времето може да е начинът, по който вселената наистина работи и когато се стигне до математиката, която описва времето, съществува мистерия, която изглежда е толкова трайна, колкото и самата илюзия. Тя се нарича стрела на времето или „проблем на времето”.

Проблемът е следния: Времето изглежда тече само в една посока. То се движи от настоящето към бъдещето. Макар във физиката да няма нищо, което да твърди, че то трябва да се движи в една посока, всички ние знаем, че то прави точно това. Или поне така ни изглежда на нас. Достатъчно е да погледнем ежедневния ни свят, за да се уверим в това.

Ако изпуснем яйце на пода и то се счупи, то е необратимо счупено. И може да предположим, че ще остане такова завинаги. Малко вероятно е то да се събере отново и да възстанови първоначалната си форма.

Най-интересното е, че в нашето разбиране в законите на физиката няма нищо, което да попречи на тези неща да се случат. Нищо в законите на физиката известни ни досега не казва, че яйцето трябва да остане счупено завинаги. Физиката твърди точно обратното: принципите, които определят потока на времето във вселената са симетрични – могат да отидат във всяка посока.

Но знаем, че те не го правят. Трябва само да си помислим за разбитото на пода яйце, за потока на пари от чековата ни книжка, или за това как се променяме с годините като пряк свидетел на стрелата на времето. Въпросът е защо? Какво е това, което принуждава времето да тече в една посока и защо тази посока винаги е към бъдещето?

Отговорът е вторият ключ за разбирането на загадката за 2012 година. Всичко тръгва от Айнщайн и от неговото откритие, че времето и пространството са неделими.

Теорията за големия взрив предполага, че едно първично освобождаване на енергия е пуснало вселената в действие. Съществуват спорове кога се е случило това и какво, ако изобщо, е съществувало преди него – данните просто говорят, че се е случило. Новата информация от сателитите показва, че съществуват останки от масивното освобождаване на енергия, която е родила нашата вселена преди 14 милиарда години. Важното е, че изглежда енергията се придвижва като се отдалечава от едно място в центъра на вселената. Данните показват, че тя се разширява и охлажда.
Фигура 13. Изображение от СОВЕ сателита на НАСА, което показва концентрацията на енергия останала от първоначалното освобождаване на енергия при големия взрив. Отдясно: Илюстрация от художник, която показва енергията на вселенвата, която се разширява навън и се придвижва встрани от централната точка. Тъй като времето и пространството, през които се придвижва тя не могат да бъдат разделени, то непрекъснатото разширяване на вселената навън може да обясни загадката на това защо изглежда, че времето се движи само в една посока и то винаги към бъдещето.
В разширяването на вселената навън от централната точка можем да намерим ключа към мистериозния поток на времето в една посока. Тъй като времето е пространството, в което пътува, то се разширява с потока на пространството: навън и встрани от своя източник.

Законите на физиката може да позволяват на времето да се движи напред и назад, към бъдещето или към миналото, но потокът на вселената навън кара тази нейна стрела да се движи в една посока. А какво би станало на времето, ако вселената спреше да се разширява и започнеше да се свива? Щеше ли да започне да се движи в противоположната посока и да започне да става по-малка?

В историята за сътворението на Пураните съществуването на вселената се отдава на вдишването и издишването на дъха на Брахма. Учените описват големия взрив като освобождаване на енергията, която е започнала вселената - подобно на това древният мит трасира началото на вселената до освобождаването на енергията от издишания дъх на Бога. Докато Брахма продължава да издишва навън, вселената расте и се разширява. Древните текстове описват момента, когато Брахма завършва издишването, прави пауза и започва следващата част от цикъла – вдишването. Ако пространство-времето съществува по начина, по който теорията за относителността го обяснява днес, значи през този период ще преживеем времето по много различен начин в сравнение с начина, по който го преживяваме сега. Ето къде нещата стават даже още по-интересни.

Според сегашните теории свиването на вселената би накарало пространството да тече в противоположната посока спрямо посоката, която виждаме днес. С други думи, всички частици, които са се отдалечавали от мястото на големия взрив, биха започнали да пътуват назад - към своята точка на произход. Тъй като пространството е време, времето също би обърнало своя поток.

И така можем да открием, че причината, поради която изглежда, че времето се движи само в една посока към бъдещето е просто в това, е то следва движението на пространството. Ако се окажем на място, където пространството се свива, например в червеева дупка или в скрито измерение, то математиката, която познаваме днес, все още би важала, но с обратна посока.
Формата на времето

Тъй като пространството и времето са различни части от същото „нещо” и поради това, че „нещото” има форма, възниква въпроса: На какво прилича? Каква е формата на времето? Идеята, че времето има форма, не е нова. Именно това е заключението на някои учени с отворен ум в началото на века.

През 1913 година математикът Ели-Джоузеф Картан (1869-1951) предложил нов вид математика, която би обяснила част от мистериите на пространство-времето – нещо, което теориите за относителността на Айнщайн не могли да направят. Резултатът била теорията на Айнщайн-Картан, която описва пространство-времето като нещо, което се движи по специфичен начин, следва специфичен път и създава специален ефект. Пътят е с формата на спирала, а ефектът се нарича торсионно поле.

Да се гледа това, от което е направена вселената като на торсионно поле, води до няколко извода. Най-очевидният от тях е, че формата на пространство-времето е шаблон за начина, по който материята се формира в природата. Не е нужно да търсим далеч, за да открием доказателства, че случаят е точно такъв. Виждаме спиралите на природата навсякъде. Те изглеждат шаблон за вселената такава, каквато я знаем. От галактиките до нещата, които не могат да се видят с невъоръжено око, спиралите на пространство-времето са ключът за кода на природата.

Ето кратък списък, който да покаже доколко универсална е тази форма и колко често се появява в нашия свят и отвъд него.
- Спиралата, която управлява формата на Млечния път и другите спираловидни галактики

- Спираловидните орбити на планетите докато се въртят около слънцето

- Спираловидните шаблони на системите за метеорологичното време, които се движат по лицето на земята

- Спираловидният вортекс, който пресушава водата в нашия умивалник в една посока в Северното полукълбо и в обратната – в Южното полукълбо.

- Спираловидните ветрове на торнадото и ураганите.

- Спираловидната конфигурация на семената, които растат в главата на слънчогледа

- Спираловидните шаблони на защитните черупки – раковините

- Спираловидният шаблон, който дефинира голяма част от човешкото тяло.

Може да мислим за ролята на спиралите в природата, но ясновидци като Теодор Швенк (1910-1986) и Виктор Шаубергер (1885-1958) са посветили живота си точно на това. Благодарение на тях имаме ясна документация за ролята, която спираловидната енергия играе във всичко - от движението на водата в земните потоци и реки до движението на кръвта, която циркулира във вените ни и ни дава живот. Именно поради спираловидния шаблон и торсионният ефект изглежда толкова универсален, че прави прекрасен смисъл да се намери тази мощна форма и в нещото, от което е направена вселената.

Именно тази идея ни връща обратно към най-красивото число на природата. Спиралата, която обикновено виждаме в света, е специален вид, направен от числата, които проучихме преди като последователност на Фибоначи. Наречена е спиралата на Фибоначи. И така, красивото число фи, което определя колко често се повтарят нещата в природата, изглежда управлява и самата форма на нещото (пространство-времето), от което е направена вселената.

Сега можем да отговорим на въпроса каква е формата на времето? Доказателството за наличие на спирали в енергията и природата показват, че вълните от време следват пътищата на тези спирали. Правейки това, те създават торсионни полета, които се движат в цикли през вселената. Имайки предвид тази идея, вече има смисъл да мислим за нещата, които стават в живота и в света като за места, които се появяват покрай вечно разширяващите се във времето спирали. Дали мислим за това време като за секунди, години или еони, тези места могат да бъдат измерени, изчислени и даже предсказани.

Въоръжени с нашето разбиране за формата на времето (спирала) и движението (навън), нека приложим онова, което знаем към ежедневния свят. Всички ние сме чували, че историята се повтаря, но какво наистина означава това? Колко от историята се повтаря и можем ли да знаем кога едно лошо (или добро) преживяване от нашето минало е вероятно да се появи отново в живота ни?

В следващата глава ще използваме простотата на програмите на природата, за да отговорим на този въпрос. Ако знаем къде в спиралата на времето сме, значи можем да открием събитието-семе, което започва цикъла и да определим кога личните и глобалните условия на миналото ще се появят отново в нашето бъдеще.