Тайното учение Богомил Райнов предговор „Няма религия по-висша от истината

Но ако Учителите са се отвърнали от едно движение -нещо, което те сами заявяват, - значи ли туй, че са се отвър­нали от съдбата на човечеството?

Въпросът е излишен. В смисъл, че отдавна е получил точен отговор. Тъкмо в момента, когато хората на Запад, включително и теософите, са забравили за Учителите, започ­ва публикацията на поредица неголеми по обем и странни по съдържание книги. Книгите не са подписани, но характерът им достатъчно ясно подсказва автора. Няма да мине много време и името на този автор ще ни бъде разкрито. Това е един от Учителите. Същият онзи конник, посрещнал преда­ния си ученик в джунглата на Сиким. И ето, ние го виждаме да се явява и пред нас в джунглата на нашата зверска цивили­зация, за да ни озари и да ни вдъхне надежда с правдивото и мъдро слово на Учението. Това е Адептът от Хималаите.

Учителят Мория.

„Ние често изпращаме на хората силни предупреждения, но глухотата е поразителна. Даже чутото ще бъде изопачено от тях до неузнаваемост."

В романа „Регтайм" на американския писател Доктороу е предаден един интересен и вероятно измислен разго­вор между прочутия милиардер Морган и краля на автомо­билите Форд. Морган тактично и отдалече се опитва да разк­рие нещо от окултните си възгледи, додето накрая Форд, умо­рен от толкова заобикалки, го прекъсва, за да каже прибли­зително следното:

- Доколкото разбирам, вие имате предвид прераждане­то. Е, добре, това е единствената истина, в която аз твърдо вярвам. Защото тя единствена обяснява интелектуалното не­равенство между хората.

Теорията за прераждането трудно може да бъде сведена до някакво елементарно обяснение на неравенството между индивидите. И все пак именно тази страна на въпроса обикновено най-първо се натрапва на вниманието. Нерядко личности от едно и също общество, от една и съща среда, понякога дори от едно и също семейство са тъй неравностойни по своите интелектуални и морални качества, сякаш принадлежат на различни епохи, племена, та дори и биологични видове. Всеки от нас би могъл сам да състави една богата гама от човешки стой­ности, като използва образци между индивидите, които позна­ва било лично, било чрез делата им. Подобна гама, започваща примерно с наемния убиец и завършваща ако щете с Айнщайн, предлага обилен материал за размисъл. И нищо чудно, ако при такъв размисъл стигнем и до въпроса: А каква е гаранцията, че Айнщайн, при всичките си прекрасни интелектуални и нравст­вени черти, бележи най-високото ниво на човешката стълбица и че тя не продължава по-нагоре?

Тогава гаранция липсва. Нещо повече - многовековното минало на човечеството свидетелства, че в различни времена и в различни сфери са се изявявали духовни дейци, тъй неиз­меримо превъзхождащи своите съвременници, та нерядко са били обожествявани от тях. Разбира се, необясними явления няма, но обясненията могат да бъдат различни. Изключител­ните духовни способности могат да се вземат за резултат на дълъг низ от превъплъщения, но могат и съвсем прозаично да се разглеждат като обичайна проява на качественото много­образие, съществуващо при всички животински видове. Затуй по-добре е в случая да се задоволим с констатацията на факта и да избегнем споровете по обяснението му.

Още в античността някои особено издигнати личности са се ползвали с реномето на „посветени". Посветени в как­во? В големите тайни на вселената и на битието или, както се е казвало в древен Египет - във Великите мистерии. Хора­та от ония времена са били убедени, че Посветените не се появяват случайно, нито работят изолирано, че те поддър­жат помежду си връзки, за да си сътрудничат и за да въвеждат в Мистериите нови хора, достигнали необходимото ниво на развитие.

Това е Братството. По-точно казано - Бялото братство, Йерархията на Светлината. Уточнението е необходимо, за­щото силите на разрушението и ненавистта също имат свое братство - йерархията на мрака.

Някои от тези Адепти още в далечни времена са живее­ли сред най-високата и най-непристъпна планина на света -Хималаите. Неслучайно според преданието и Питагор, и Аполоний Тиански, и Исус са ходили в Индия или Тибет.

Местожителството на Посветените винаги е предизвик­вало един колкото наивен, толкова и естествен за нас инте­рес. Да имаме точния адрес на едно лице, това според наши­те обичайни критерии означава да имаме доказателство за съществуването на лицето и възможност да го посетим в удоб­но за нас време.

По тоя повод Учителят Мория казва:

„Географът може да бъде спокоен, ние наистина заема­ме определено място на земята; анкетьорът няма защо да се тревожи: ние разполагаме в различните части на света с дос­татъчно свои сътрудници."

При друг случай Учителят пояснява:

„На известно място, което не може да бъде посочено на несведущите, над пропастта е прехвърлено леко мостче, изплетено от растителни влакна. Един поток тътне отдолу с буйните си води. Най-калените членове на вашите алпийски клубове трудно биха се решили да поемат по тоя прелез, ви­сящ като паяжина и изглеждащ овехтял и непреодолим. Всъщ­ност той не е непреодолим, и онзи, който би поел риска и би успял - а той ще сполучи, ако е справедливо да успее, - прис­тига в котловина с несравнима хубост, в едно от нашите мес­та и при неколцина от нашите - неща, за които европейските географи не дават никакви сведения. На хвърлей камък от стария манастир се намира древната кула, от чиято утроба се родиха генерации Будисатви."

Думата манастир, както и представата за една изолира­на местност биха могли да ни внушат, че Учителите и учени­ците са своего рода отшелници, занимаващи се като всички отшелници с молитви и с нравствено усъвършенстване, изоб­що с неща, от които светът - както е прието да се смята -няма никаква полза. Подобно разбиране ще бъде твърде да­леч от истината. Ако тия издигнати хора се занимаваха дори само с размисъл, това едва ли би било безполезно, иначе те не биха го вършили. У милиони хора днес молитвата е дегра­дирала до механично повтаряне на кухи фрази или до жалко просене на лично благополучие за себе си и за близките. Но в своята ранна, още непокварена и неизкористена форма мо­литвата не е била нищо друго, освен чиста мисъл за общото благо, за съдбата на човечеството. И трябва ли да смятаме, че такива мисли са безполезни само затуй, че се касае за мис­ли, а не за физически действия? Неподвижният безшумен озонатор изглежда също на пръв поглед като една непотребна вещ, сравнен с гърмящия автомобилен мотор. И все пак озонаторът в безмълвието си пречиства въздуха, докато мото­рът го замърсява. Благородната мисъл прави същото - пре­чиства въздуха.

В Бялото братство обаче не са пренебрегнати и такива занимания, които нашият прагматичен ум значително по-ле­ко би признал за „полезни". Всеки от членовете на Община­та, като използва запаси от знания, непознати често на нашата цивилизация, работи свободно в областта, която сам си е избрал.

Тази новаторска дейност във всички области на знание­то не е самоцелна, нито призвана да ползва единствено Общината. Много ценни научни постижения на Общината сти­гат по различни неуловими пътища и до нашия свят. Учители­те нямат обичай да ни поднасят сполучливите решения наго­тово и в завършен вид. Учителите се задоволяват да внуша­ват и да насочват, а техните внушения, рано или късно, изця­ло или частично, оказват своето влияние върху умовете на много изследователи.

По същия начин се осъществява и едно друго въздейст­вие, особено важно в драматичните мигове на историята -въздействието върху съдбините на света. Когато си спомня­ме планините от разрушения и реките от кръв, до които е стигало човечеството, когато си мислим за далеч по-страш­ната заплаха, надвиснала днес над нас, иска ни се Адептите да използват нещо по-силно от психическо въздействие, за да поемат пряко кормилото и да изведат от безпътица този сма­зан от страх и насилие свят.

Но Учителите нямат нито правото, нито задължението да предопределят съдбините на човечеството. Цялото насе­ление на планетата също както и всеки негов отделен член, сами решават участта си, използвайки по един или друг на­чин своята свобода на избор. В този именно смисъл и цялото човечество, и отделният индивид са творци на своята Карма, като създават причините, чиито последствия са длъжни да понесат.

Това не означава, че Адептите са просто безучастни сви­детели на нашите големи лудости и дребни успехи. Без да могат да вземат решения вместо нас, без да могат да напра­вят избора вместо нас, те прилагат всички средства, с които разполагат, за да ни насочат към верното решение и правил­ния избор. Махатмите нямат власт да ни предпазят от катас­трофата, към която вървим, но правят всичко възможно да ни отклонят от гибелния път. В това се състои ролята им на закрилници на човечеството, в това се изразява дейността им на невидимо Всемирно правителство. Едно правителство, сво­бодно от политически доктрини, административни функции и амбиции за власт и все пак властно да ни изведе към спасе­ние при едно единствено условие - че самите ние желаем спасението.

В една груба реалност, каквато е нашето всекидневие и при едно стеснено съзнание, каквото е нашият практичен ум, съвсем неспособен да служи за чувствителен психичен прие­мател, Учителите очевидно разбират, че прякото психическо внушение не винаги е ефикасно. Могъщата мисъл, годна да влияе дори на растенията, нерядко се оказва безсилна пред здраво циментираните в предразсъдъци човешки мозъци. За­туй понякога се налага мисълта да бъде облечена в осезаема­та и очебийна форма на словото. Затуй понякога се налага словото да бъде не само писмено съобщено, но и гласно про­изнесено. Така възниква мисията на Пратениците.

Историята на пратениците е дълга. В известен смисъл бихме могли дори да кажем, че историята на пратениците, това е историята на самото човечество или по-точно, това са нейните най-светли страници. Често пратеници са били ня­кои от най-напредналите в развитието си Учители като Буда и Христос или посветени като Мохамед и Лао Це. Само в Европа тия прояви на пряка намеса в събитията могат да се проследят ясно още от дейността на Аполониус Тиански, през Ордена на Тамплиерите и Обществото на Розенкройцерите, До мисията на граф Сен-Жермен в навечерието на Великата Френска революция.

„Всемирното правителство - казва сам Махатма Мория - никога не е отричало съществуването си. То само го е прокламирало, не с манифести, а с дела, които не са отмина­ли, без да бъдат забелязани и отбелязани от официалната ис­тория. Правителството не е прикривало съществуването на своите пратеници в различни страни и, разбира се, тия пра­теници в съгласие с достойнството на Всемирното правител­ство, никога не са се крили. Напротив, те открито са се изя­вявали, посещавали са местните представители на властта и са били познати на мнозина. Литературата съхранява имена­та им и ореолите на легендите, измислени от техните съвре­менници."

Според условията на епохата и изискванията на момен­та пратениците по различен начин и с различни средства са осъществявали своята мисия. Ако Аполониус Тиански и граф Сен-Жермен са се опитвали да въздействат на властелините и да им внушат необходимостта от едно по-справедливо и по-човечно управление, то Блаватска се е обръщала към хо­рата на науката и към по-широките слоеве, за да насочи едни­те към разкриване тайните на битието, а другите - към спло­тяване в името на една нова нравственост.

Преданието поддържа, че по стара традиция пратеници­те на Учителите се явяват в края на всеки век, за да припомнят на човечеството големите забравени истини и да го предпазят от заплахите, дебнещи на прага на новото столетие. Действи­телно фактите показват, че периодичните послания на Адептите са подчинени на известен ритъм, но би било пресилено да мислим, че Махатмите работят по календарен план и че пове­рието за „края на века" отразява някакъв неизменен принцип. Истината е, че едно послание идва точно тогава, когато е не­обходимо и че ако съдбоносните събития назряват примерно нейде към средата на столетието, то Учителите няма да чакат края на века, за да изпратят предупреждението си.

Именно затуй само три десетилетия след като делото на Блаватска и Олкът е приключило, в 20-те години на нашия век пред света се явяват новите пратеници на Махатмите. Това са пак двама души, и пак мъж и жена, и пак светската мисия е отредена на мъжа, а окултната - на жената, изобщо читателят трябва да привиква към необичайните съвпадения в тази необичайна история.

20-те години. Началото на следвоенния период, за кой­то още никой не си дава сметка, че всъщност е предвоенен. Никой, освен Учителите, съзиращи ясно на хоризонта ужас­ния призрак, заплашващ да се превърне в реалност: Втората световна война, най-страшната касапница, преживяна от чо­вечеството.

До началото на войната има още време - цели две десе­тилетия. Въпросът е, дали това време е много или малко. Би могло да бъде много, ако хората проумеят тревожните сим­птоми и обединят усилията си за осуетяване на бедствието. Би могло да бъде малко, ако знаменията и предупреждения­та се оставят без внимание с обичайното утешение, че неща­та все ще се оправят някак си и от само себе си.

Оказва се, че две десетилетия са съвсем малко, за да бъдат заставени някои умове да се пробудят от летаргията. Тревожните послания се сблъскват с тъпото упорство на хо­ра, които държат на глухотата си, като на част от личното достойнство. Призракът се сгъстява, за да добие плътността на вече неотменима реалност. Избухва войната, която ще при­чини смъртта на 50 милиона души, ще донесе неизброими страдания на други десетки милиони, ще превърне в пепел творенията на човешкия съзидателен дух, ще изпълни прост­ранството с всички тези викове на злоба, на страх и на болка, ехтящи все още около нас, тровещи с тежките си еманации атмосферата на нашата болна планета.

А посланиците? А посланията? Тялото на Христос бе разпънато, а учението му изопачено и превърнато в оръжие на хищниците, които той бе заклеймявал. Аполониус не можа да обуздае жестокостта на Домициан. Сен-Жермен не сполучи да предотврати революцията. Блаватска не можа да разгър­не широкото духовно движение, за което бе мечтала. И пос­ледните двама пратеника напразно се опитаха да отворят очи­те на политици и държавници за приближаващата катастрофа.

Посланията? Човек е изкушен да помисли, че дългата история на тези послания е една дълга върволица от неуспехи.

***

Тя се казва Елена, също като Блаватска. Също като нея е рускиня. Също като нея произхожда от стар благороден род, ненавижда светския живот, има склонност към разми­съл и съзерцание. Също като нея притежава странни психи­чески дарби, непознати на обикновените хора. Най-сетне съ­що като нея ще трябва да осъществява мисията си съвместно с друг човек, защото и този път мисията има две страни -разкриване на учението и организиране на широк кръг хора за конкретна обществена дейност.

Но Елена Ивановна Шапошникова, която по-късно ще стане Елена Рьорих, не е Елена Блаватска. И ако в житейска­та съдба на двете има не малко черти на сходство, то не по-малко на брой са и значителните отлики. Е. И. е жена с при­ятна външност, жена в пълния смисъл на думата, която ще роди и отгледа двама сина, призвани също като родителите, да се посветят на интелектуално творчество. Постоянната ду­ховна будност е съчетана у Е. Ш. с външно спокойствие и самообладание. Един жизнен и в същото време уравновесен темперамент. Една непринуденост, съпроводена с изисканост на обноските. Едно умение или ако щете една наклонност да избягва общественото внимание, да стои в сянка, до такава степен, че дори собствените си книги подписва с псевдоними и то, винаги различни.

Елена Ивановна също като Елена Петровна ще трябва да преживее дълги рисковани пътешествия, като нея ще страда от сърце, като нея не веднъж ще се озовава на ръба между живота и смъртта. Сърцето е деликатен орган, това всички го знаем, ала то става особено чувствително, когато се превърне от мускулна помпа в един вътрешен енергиен център, отворен за вибрациите на пространството. Но Е. И. стоически ще по­нася болестта си, без да пише предсмъртни писма и в много случаи, без дори да споделя страданията си с околните.

Правим тия бегли сравнения не за да даваме оценка, а за да очертаем поне в едри линии различието на характери­те. Ако у Елена Петровна се проявява известна противоречи­вост и един напрегнат драматизъм, който нерядко ни покърт­ва, то у Елена Ивановна доминират самообладанието и вът­решната хармония. Колкото до точната оценка, тя не е наша работа. Когато се касае до две същества, тъй всеотдайно пос­ветили живота си на едно голямо дело, по-разумно би било, вместо да се опитваме да им даваме оценка, да се постараем поне малко да им подражаваме.

Защото и Е. И., точно както Е. П. е смятала за основен смисъл на живота си работата в името на Учението, работа­та за делото на Учителя. И тук обаче приликите и отликите между двете вървят ръка за ръка. Старата дама, както видях­ме, понякога получава от „пространството" известни идеи и Даже цели пасажи, но в други случаи бива оставяна сама да Развива изложението и аргументацията на отделни възгледи. С други думи, моментите на пряко внушение са се редували с моменти на по-самостоятелни занимания. Оттук и неравностойността на някои параграфи.

В публикациите на Елена Ивановна подобна неравностойност липсва. Тук почти отсъства рискът за лична интерп­ретация, защото тия трудове са писани, бихме казали „под диктовка", при неизбежната в случая условност на термина. Това са думите на Учителя Мория, които Е. И. се е поста­рала да възприеме и да ни предаде с най-голяма точност. И ако върху книгите не фигурира името на автора, то е само защото такова е било желанието на самия автор. Колкото до личните си произведения, Е. И. тъкмо затуй ги подписва, ма­кар и с псевдоними, за да ги разграничи от другите и да пока­же, че това са нейни самостоятелни трудове, ангажиращи единствено нея.

Ако Елена Ивановна не е Елена Петровна, то Николай Рьорих в още по-малка степен напомня за Хенри Олкът. Вяр­но е, че и тук не липсват моменти на сходство, доколкото и двамата са характери, устойчиви на житейските обрати, трез­ви съдници и реалисти, въпреки интереса си към „отвъдно­то", тактични в отношенията си с хората, деловити, добри организатори, годни не само да стигнат до един оригинален замисъл, но и да го осъществят. И двамата, макар по разли­чен начин и в различна насока спомагат за разгръщането на големи обществени движения - Теософското общество и при­вържениците на Пакта Рьорих.

Но полковникът израства, а в известен смисъл и док­рай остава в сянката на Старата дама, която е голямата твор­ческа личност на движението. Чужда на славолюбието, Е. П. охотно му е предоставила ролята на организатор на Т. О., макар в известни случаи да е обезкуражена от повърхност­ните му знания и от склонността му да прави публични импровизации върху теми, които не са му съвсем познати. Ол­кът добре разбира превъзходството на Блаватска, и все пак понякога се дразни от бележките й. Той е раздвоен между поривите на властната си натура и чувствата на привърза­ност. Тъкмо затуй адмирацията му често отстъпва място на иронията или порицанието, без да говорим за тази фамилиарност с нотка на пренебрежение, установяваща се нерядко при дългогодишно общуване между двама души. Изобщо то­ва е един предан сателит, който знае че е такъв, но не желае и другите да го знаят.

Рьорих е човек от съвсем различна категория. Той е твор­ческа индивидуалност от голям ранг - живописец и декора-тор, писател и художник, мислител и изследвач на древност­та, обществен деец и пътешественик. Той развива своята ко­лосална и многостранна дейност не от суетни амбиции за престиж, а защото престижът е необходим, за да изпълни успешно мисията, възложена от Учителите.

Елена и Николай Рьорих сякаш са разпределили роли­те си с предварително и пълно взаимно съгласие. Той е в цен­търа на общественото внимание, докато тя в сянката му без­шумно и почти незабележимо осъществява голямата си зада­ча. Задачата всъщност е обща, защото с всички свои картини, книги и действия Н. Р. служи на това Учение, което Е. Р. излага в публикациите си. И двамата, макар по различен на­чин, са глашатаи на Учението. И двамата, всеки със своя ми­сия, са пратеници на Учителя.

И не е никак чудно, че връзката, установена между тези Двама необичайни хора, също е необичайна. Трудно е да си представим по-висока степен на духовно родство, на сърдеч­на привързаност, на взаимно уважение. Към заника на живо­та си Николай Рьорих ще напише:

„Четиридесет години не са малък срок. В такова далеч­но плаване могат да се срещнат отвън много бури и заплахи. Дружно преодолявахме всякакви пречки. И препятствията се превръщаха във възможности. Посвещавах книгите си: „На Елена, моята жена, другарка, спътница, вдъхновителка". Вся­ко от тези понятия бе изпитано в огъня на живота. И в Петер­бург, и в Скандинавия, и в Англия, и в Америка, и по цяла Азия ние се трудехме, учехме, разширявахме съзнанието. Тво­ряхме заедно и ненапразно е казано, че прозведенията би тряб­вало да носят две имена - женско и мъжко."

Фамилията на Рьориховци е скандинавска фамилия, во­деща началото си още от Средновековието. Един офицер от шведската армия, късен потомък на тази фамилия, премина­ва на служба при Петър I и се заселва в Русия.

Николай Константинович Рьорих е роден на 27 септем­ври 1874 в Петербург. В най-ранните му спомени присъства странна картина: висока заснежена планина, озарена от ро­зовия залез. По-късно се оказва, че розовият пейзаж, откроя­ващ се върху синята стена на гостната, представлява изглед от Хималаите - прочутият връх Канченденга, на границата на Сиким и Непал. И никой не може да обясни откъде и как този хималайски пейзаж е попаднал в дома на петербургския нотариус, за да се вреже неизличимо в съзнанието на детето.

Когато детето става юноша и завършва гимназия, въз­никва въпросът за следването. Нотариусът естествено иска синът му да стане юрист, за да поеме ръководството на кан­тората, но синът желае да влезе в Художествената академия. Назрелият конфликт бива избегнат благодарение тактичността на младия Рьорих, и сблъсъкът завършва с компромис: Ни­колай ще следва едновременно академията и юридическия факултет. В бъдеще противниците на Н. Р. неведнъж ще го обвиняват в склонност към компромиси, без да си дават смет­ка, че той прибягва само към такива компромиси, които му позволяват да постигне предварително набелязаната цел.

Това умение да заобикаля препятствията, без да се отк­лонява от избрания път Рьорих проявява и в развитието си като художник. Едва завършил академията той се озовава пред бушуващите по онова време борби между традиционалисти и авангардисти. Н. Р. не се присъединява безрезервно към нито един от двата лагера, но и не се стреми към позицията на неутралитет. Той държи да бъде верен не на някакви лаге­ри, а на себе си, не отбягва полемиките, обаче смята, че един художествен възглед най-добре се отстоява чрез творчески дела. И делата не закъсняват. Младият живописец твърде бър­зо привлича вниманието с необичайните си платна, съвсем различни по дух както от традиционализма, така и от само­целното новаторство.

Сюжетите на картините му от онова време са свързани с най-далечното минало, с човешката предистория. Затова съв­сем естествени са и интересите му към археологията. През 1899 при едно пътуване той решава да се отбие в имението на княз Путятин, също археолог. Князът не е у дома си. Се­мейството е събрано в трапезарията. Гостът, поканен да сед­не в предверието, бива сякаш забравен.

Мръква се. В помещението, вече тънещо в здрач, без­шумно е влязло стройно момиче. Светлите му замислени очи са отправени към посетителя:

- Вие... кого чакате?

Ако художникът бе отвърнал „чакам вас", това би било най-точният отговор. Девойката, случайно озовала се в имението, където Рьорих също случайно се отбива, е Елена Ивановна. И тук, в здрача на непознатия хол става първата среща на тези двама души, обречени един на друг за цял живот.

Подир първата среща следват и други. Впрочем не тол­кова много, защото скоро въпросът за брака бива решен. Не закъсняват и усложненията: живописецът трябва да замине на специализация в Париж, а не му достигат средства, за да вземе със себе си и Елена, тъй че сватбата бива отложена. Едва заминал обаче, близките на девойката предприемат ор­ганизиран натиск, за да я принудят да се ожени за друг канди­дат, собственик на параходи и милионер. Е. И. трябва да от­бива тия семейни атаки в продължение на цели две години и по-точно до момента, когато Рьорих се връща и двамата се венчават.

В творчеството на Н. Р., наред с темите от древния сла­вянски живот все по-определено почва да се очертава една друга сюжетна линия - тази на индийските мотиви. Може да изглежда странно, че подобни мотиви ще вълнуват един рус­ки художник, който при това никога не е ходил в Индия, но фактът е налице, а обяснението липсва. Сам Ръорих, когато ще засегне много по-късно този въпрос, ще се задоволи с кон­статации, избягвайки обясненията:

„Връзката с Индия се очерта от самото детинство. На­шето имение „Извара" бе определено от Тагор като санскритско слово. В съседство с нас по времето на Екатерина бил живял някакъв индуски раджа и още личаха следите на монголски парк. В къщи имаше стара картина, изобразяваща някаква величествена планина и винаги привличаща особено вниманието ми. Едва по-късно разбрах от книгата на Брайан Ходсън, че това бе знаменитата Канченденга. Вуйчото на Еле­на Ивановна в средата на миналото столетие бил заминал за

Индия, сетне се появил в прекрасен раджпутански костюм на един придворен бал в Петербург и отново заминал за Ин­дия. Оттогава вече не чули за него. Още от 1905 г. много (мои) картини и очерци бяха посветени на Индия."

Дълбокият интерес на Рьорих към далечната страна е бил поддържан естествено не само от картини и семейни по­верия. Имало е и срещи с живи хора. За някои от тези хора съществуват доста точни сведения - напр. бурятът Агаван Доржиев, довереник и пратеник на Далай Лама. Доржиев по­лучава будисткото си образование в Тибет и когато по една мисия на Далай Лама пристига в Русия, многократно се сре­ща с Н. Р.

Интересът към Индия би могъл, разбира се, да бъде ин­терпретиран и просто като смътно влечение към екзотиката и древната мъдрост на една далечна страна. Но смътните влече­ния не са свойствени на Рьорих. В една страница от неговия дневник, датирана 26 октомври 1917 е записано следното:

„Правя поклон до земята към Учителите на Индия. Те внесоха в хаоса на нашия живот истинно творчество, и ра­дост на духа, и ползотворна тишина. Във време на крайна нужда те ни изпратиха зов. Спокоен, убедителен, мъдър."

Смисълът на думата „зов" е достатъчно ясен от пос­ледвалите събития. Останал във Финландия подир затваряне на финландско-руската граница, Рьорих започва да подготвя пътуването си до Индия. Разказът ни твърде би се облекчил, ако можехме да кажем просто, че се е качил на парахода и е слязъл в Бомбай. Но за да осъществи скромния си проект художникът трябва да изживее пет години на непрестанни усилия и постоянни пречки, да се стреми към необходимата ^виза по всички възможни пътища, да пропътува едва ли не Целия свят - Швеция, Дания, Англия, Съединените щати, Франция, Италия, Швейцария, пак Франция - додето най-сетне в края на 1923 се озовава в Бомбай.

Изглежда, че да бъдеш призован от Учителя, това съв­сем не означава да ти бъде осигурено удобно и приятно пъ­туване, а по-скоро означава да влезеш в дългия и труден ла­биринт на изпитанията. Понеже, също както в древните Мистерии, онзи, който е тръгнал към посвещението, трябва да мине през целия ритуал на една сурова проверка. И не защо­то Учителите се нуждаят от проверка, а защото колкото по-неудържимо се стремиш към светлината, толкова повече пре­пятствия трупат по пътя ти силите на мрака.

Но този период на изпитания е и период на успехи. Из­ложбите, които Рьорих устройва в Европа и в Америка, пре­дизвикват голям интерес. Публичните му беседи привличат широки аудитории. Това е началото на неговата международ­на известност, начало на връзките му с големите представи­тели на културата от двата свята. Рабиндранат Тагор, Хърбърт Уелс, Джон Голсуърти, Франк Брангуин, Бърнард Шоу, Ромен Ролан, Томас Ман, Алберт Айнщайн и много други видни писатели, художници, учени и общественици ще фигу­рират оттук нататък между познатите на Рьорих и ще подк­репят неговите инициативи.

През 1921 в Берлин излиза първата и единствена книга стихове на Рьорих с необичайно и непонятно за мнозина заг­лавие: „Цветя на Мория". Както това заглавие, така и съдър­жанието на сборника ни показват, че духовната връзка на Н. Р. с Учителя продължава и в тия години на изпитание.

Но съществува и по-пряко свидетелство за тази връзка. През 1923 Рьорих оставя за печат в Париж втора книга с дос­та сходно заглавие - „Листа от градината на Мория". Книга­та излиза на следната година. Това не са стихове, а мисли,

формулирани лаконично в отделни параграфи. Авторът не е Н. Р- Името на автора липсва. Затова пък всички параграфи са датирани. Над първия е написано „Лондон. Март, 24,1920". Останалите са от следващите години, като последният носи дата април 28 (1923).

При цялата необяснимост на появата си тая книга обяс­нява много неща. От съдържанието на параграфите е ясно, че това са мисли на Учителя, а от заглавието личи, че този Учител е Мория. Датировката подсказва, че духовната връз­ка се установява постепенно, в началото - инцидентна, а впос­ледствие - едва ли не постоянна, без все пак да бъде подчине­на на някаква календарна периодичност. И, нещо далеч по-важно - за нас става очевидно, че контактът с Учителя може да се установи и без да се ходи до Индия.

Все пак по редица причини съпрузите Рьорих са призо­вани в Индия и както споменахме, в края на 1923 дългоочак­ваният рейс бива осъществен.

Можем да се досетим, че художникът ще се установи по-далече от големите градове и по-близо до Хималаите. Така и става. След едномесечна обиколка из Джайпур, Сарнатх, Бенарес, Калкута, Н. Р. спира в княжество Сиким, близо до Дар-джилинг и не твърде далеч от оня връх Канченденга, чието изображение е запазено в спомените от най-ранно детство.

Пътешествията, предприемани от Рьорих из Сиким през 1924 са само увертюра към вече замислената голяма експе­диция, която трябва да прекоси редица неизследвани райони на Централна Азия от юг на север и от север на юг, за да проучи историята на материалната и духовна култура на на­родите от тази част на света.

През март 1925 експедицията наистина се отправя от Дарджилинг към Сринагар, но въпреки грижливата предварителна подготовка, маршрутът съвсем не се осъществява според набелязания план. Още в Кашмир пътешественици­те едва не стават жертва на въоръжено нападение, органи­зирано от британските власти, третиращи Рьорих като рус­ки шпионин. Подир изпитанието на Кашмир следва изпита­нието на Хималаите - стръмнините, ледниците, тесните пъ­теки, увиснали над бездните, мразът и снежните бури. Се­дем опасни прохода, всеки на височина над 5000 метра би­ват преодолени при най-трудни условия, преди експедиция­та да се насочи към Хотан, където - както читателят се до­сеща - вече дебне следващото изпитание. Местният упра­вител просто обявява за невалидни редовно издадените ки­тайски визи и подлага пътешествениците на всевъзможни издевателства. Те биват задържани и лишени от всякакъв контакт с външния свят чак до януари 1926, когато най-сетне им бива разрешено да продължат пътя си. Тъй стигат до Урумчи и до следваща серия изпитания - грубите произво­ли на тамошния китайски губернатор.

В Урумчи Рьорих успява все пак да се свърже със съ­ветския консул и да получи виза за Москва. Така към средата на юни той е в съветската столица, където предава на Чичерин, комисаря по външните работи, един многозначителен документ - послание на Учителите.

За да разберем доброжелателния тон на посланието трябва да вземем под внимание времето на изпращането му. Това е времето на Непа, когато болшевишката власт сякаш се стремеше да еволюира към по-голяма търпимост спрямо личната инициатива, частната собственост, елементарните граждански права. Засилваше се надеждата, че подир перио­да на военния комунизъм държавното управление се е ори­ентирало към един по-либерален вариант.

Бихме могли естествено да запитаме: Но нима Учите­лите не са били в състояние да предвидят, че Непът съвсем не представлява начало на по-човечен ред, а е само кратка пауза, преди да настъпи най-страшното - зверщината на на­силствената колективизация, безмилостната експлоатация на масите при „голямото строителство" и индустриализацията, кървавите пристъпи на самоунищожението, на политически­те процеси, заточенията, масовите разстрели.

Разбира се, че Учителите са предусещали целия този ужас, надвиснал като близка възможност. Ала една възмож­ност, колкото и да е вероятна, не е фатално неизбежна, поне до даден момент. Човекът и човечеството не са жертва на някаква жестока предопределеност, те нерядко са поставени пред избор. И съвсем ясно е, че Махатмите са целели с пос­ланието си да внушат тактично правилния избор. Нищо пове­че те не са могли да извършат, защото всеки сам е творец на своята карма.

В посланието се утвърждават онези хуманистични принципи, които са характерни за всички големи духовни уче­ния - отрицанието на кастовото разделение, на материално­то неравенство, на експлоатацията, лъжата и лицемерието. Близко до ума е, че документът бива приет от Чичерин като куриоз без значение. Като куриоз бива оценена и амбициоз­ната задача на експедицията да изследва огромните азиатски пространства. И все пак поради връзките на Рьорих с хора като Луначарски, той получава необходимата помощ, за да продължи пътя си.

През август 1926 групата се отправя към Алтай, навли­за в Монголия, а от там се прехвърля в безводните терито­рии на пустинята Гоби. Керванът е принуден да се отбранява от нападенията на разбойнически банди, да се пригажда към трудно поносимия климат, а отвъд Анси едва не бива отне­сен от бурните води на внезапно придошлата река.

Но най-тежкото изпитание тепърва предстои. Навлязъл в тибетска територия, отрядът на Рьорих бива спрян на 6 октомври 1927 от тибетска войскова част и заставен „вре­менно" да се установи на лагер върху пустинно ветровито плато. Генералът, който издава заповедите и ръководи обис­ка, уверява, че проверката няма да трае повече от два дни, подир което експедицията свободно ще продължи пътя си. Но в бележките на Рьорих е написано:

„Генералът замина в Кам и ласкавите два дни се прев­ръщат в свирепи пет месеца стоене в летните палатки при студ минус 60 градуса по Целзий, при ураганни ветрове на височина 15 000 фута. С нас са оставени вечно пияният ма­йор и дивите дрипави войници. Забранено ни е да говорим с минаващите кервани, забранено е да купуваме храна от насе­лението. Керванът бавно загива. Всеки ден при палатките ле­жат нови трупове и глутниците диви кучета шумно си поде­лят новата трапеза. От 104 животни загиват 90. Умряха пет души: трима монголски лами и двама тибетци. Малонов под­пухна от сърдечни припадъци и накрая също умря. Жената на прикрепения към нас майор заболява от възпаление на белите дробове и умира."

„Лешояди и орли спорят с глутниците кучета за пляч­ката... Засилват се студовете и вихрите. По бялата равнина няма жива душа. Падат коне и камили. Искахме да ни пуснат в щаба на генерала в Кам - „не може". Искахме да ни пуснат в Източен Тибет - „не може". Искахме да ни пуснат изобщо назад - „не може". За всичко - „не може".

Обсадното положение бива вдигнато едва в началото на март 1928 и оределият керван се отправя към Нагчу, но произволът от страна на властите продължава. На Рьорих бива запретено да мине през Лхаса и той е заставен да пред­приеме друг маршрут, ненужно удължаващ пътя му цели два месеца. Най-сетне, подир последна поредица мъки, в края на май 1928 експедицията отново стига до Дарджилинг, откъде­то е тръгнала преди повече от три години.

Керванът, изминал 25 000 километра през многоброй­ни непроучени територии, донася материали с неоценимо ху­дожествено и научно значение: старинни ръкописи, етнограф­ски, минералогически, археологически и ботанически колек­ции, фолклорни и исторически документи. С тези находки Рьорих поставя началото на Хималайския институт за науч­ни изследвания „Урусвати" („Светлината на Зорницата"), кой­то бързо си създава широки връзки на сътрудничество с дру­ги научни институти в Америка и Европа. За седалище на Урусвати бива определена долината Кулу в Западните Хималаи, където художникът се заселва със семейството си.

Междувременно в Ню Йорк се осъществява и един друг замисъл на Рьорих. По негов проект бива издигната 24-етаж-на сграда, където с многобройните, предоставени от живо­писеца платна, се подрежда експозицията на т. нар. Рьорих Мюзиум.

Най-значителното културно начинание на художника е от по-друг характер. От много години вече той мечтае за съз­даване на международно споразумение, осигуряващо закри­лата на художествените паметници в случай на военен конф­ликт. През 1929 бива изготвен и публикуван окончателния текст на този документ, който ще влезе в историята под име­то „Пактът Рьорих". Установено бива и знамето на пакта: върху бял фон е описана червена окръжност с три също чер­вени точки в нея.

Това е само началото. Защото от доброто намерение до успешния резултат пътят често е дълъг. И макар в случая да се касае за благороден проект, приемлив в еднаква степен за всички страни, ще изминат много години, преди той да се превърне в реалност.

Тия години са за Рьорих период на широка и напрегна­та дейност. Той установява връзки с културни общества и съ­мишленици от всички краища на света, публикува статии, пи­ше писма, прави посещения на отговорни държавни дейци и шефове на правителства, свиква международни конгреси, до­дето постепенно от изолираните привърженици на пакта се стига до широко и силно движение със свои национални сек­ции в почти всички цивилизовани страни.

Мащабността на разгърнатата от художника дейност сама ни подсказва, че преследваната цел едва ли се свежда до подписване на един документ с хипотетична стойност. С ня­кои свои статии и бележки от това време Рьорих достатъчно ясно дава да се разбере, че за него важното е не само и не толкова парафирането на пакта, колкото привличането на ши­рок кръг от съмишленици, готови да работят за културното сътрудничество и разбирателство между народите в един мо­мент, когато силите на мрака правят всичко възможно за раз­гаряне на национална и расова ненавист.

В тези години Рьорих е вече популярен из целия свят. За това допринасят и заслугите му на пътешественик, и изложби­те му в големите столици, и музеят в Ню Йорк, и дейността му за каузата на Пакта, и не на последно място шумотевицата на вестниците, публикуващи по-охотно измислици и легенди, отколкото точните факти, свързани с Рьорих. Този престиж му открива достъпа до кабинетите на отговорни държавници, а интелектът и чувството за такт му осигуряват благосклонността на събеседниците. За жалост благосклонността се из­разява най-вече в любезни и незаангажиращи никого с нищо фрази. А съществуват сведения, че при някои от срещите си на най-високо ниво Рьорих е носел съответни послания от Учите­лите. И не е трудно да се разбере, че ако мъдрите предупреж­дения, съдържащи се в тия послания, са били възприети с не­обходимата сериозност, събитията в света вероятно биха се развили по-другояче. Уви, приемът се е ограничавал с кухи .любезности и усмивки. Фалшивите дипломатически усмивки, с които неусетно се стигна до Втората световна война.

През май 1934 по молба на правителството на САЩ художникът предприема с научна цел ново пътуване из Азия. Експедицията трае повече от година и приключва мисията си с пълен успех. Но когато Н. Р. прекосява повторно пустиня­та Гоби и се завръща в цивилизования свят, там го очакват не само лаври. Използвайки отсъствието му, директорът на му­зея в Ню Йорк, аферистът Хорш, успява да си присвои цяло­то имущество на института, включително и картините на ху­дожника. Рьорих естествено завежда дело, ала то приключва без резултат, понеже Хорш има зад гърба си силни хора. Ед­ва впоследствие почитателите на живописеца успяват да въз­становят музея, макар с по-бедна експозиция и в далеч по-скромни размери.

Но 1935 е за Н. Р. и година на големи успехи. На 15 април във Вашингтон президентът на САЩ и представители­те на латиноамериканските страни слагат подписите си под Пакта Рьорих. От изказването по радиото, което Рузвелт прави по тоя повод, личи ясно, че той добре е разбрал истинския замисъл на автора:

„Предлагайки на всички страни в света да подпишат то­зи пакт, ние се стремим неговото всемирно признание да се превърне в насъщен принцип за запазване на съвременната цивилизация. Този договор има по-дълбоко значение, откол­кото текста на самия документ."

Европейските страни обаче не бързат с подписването. Малцина вярват сериозно в опасността от война. Малцина вярват, дори когато през есента на 1939 затрещяват оръдия­та. Това е тъй наречената „странна война", съпроводена от слухове за тайни мирни преговори и за бърз безболезнен край. Бърз, наистина... И безболезнен... Пет години на ужаси, и петдесет милиона жертви.

Все пак, макар и цели две десетилетия след апела на Рузвелт, Пактът Рьорих бива приет на свиканата от ООН кон­ференция в Хага, през май 1954. Авторът на пакта обаче вече не е между живите.

Художникът прекарва последните години от живота си по същия начин, както и предишните - в неуморна работа, без оглед на трудностите и неуспехите. Той пише статии в защита на справедливата борба срещу нацизма, създава ре­дица забележителни картини, а получените от тях суми жер­тва за бойците на фронта.

Големият миролюбец доживява края на войната, но не и истинския мир. Когато през 1947 колонизаторите се оттег­лят от Индия, те не пропускат възможността да разпалят кон­фликта между индуси и мюсюлмани, довел до изтребването на петстотин хиляди души. Вълната на насилие обхваща и мирната долина Кулу. Виковете на жертвите стигат чак до дома на художника. Но Рьорих бива пощаден от ужасното зрелище. Той вече е прикован на леглото от болестта и кога­то пита какви са тия крясъци навън, домашните отговарят^че туземците гонят мечки.

На 13 декември 1947 живописецът завинаги затваря очи. Върху статив е поставена последната картина „Заповедта на Учителя". Картината остава недовършена. Но заповедта е из­пълнена.

През всичките тези години Елена Ивановна не само по­мага на мъжа си в неговата обществена дейност, но и осъ­ществява своята голяма мисия, свързана със записване и раз­пространение на Учението. Ние за жалост знаем твърде мал­ко за тази изключителна жена, но даже и това „малко" доста­тъчно ясно ни разкрива целеустремеността и всеотдайността на един благороден дух.

„Когато Серов работеше над нейния портрет - пише Н. Р. - той уверяваше, че нейната основна същност е движе­нието. По-верно би било да се каже - устремът... Да окаже помощ, да ободри, да разясни, без да жали сили - Елена Ивановна е готова на всичко това. Често се удивляваш откъде идват силите, особено като знаеш нейното слабо сърце и всич­ките тези необичайни явления, на които лекарите само се чу­дят. Елена Ивановна пропътува заедно с нас на кон цяла Азия, замръзваше и гладуваше в Тибет, но винаги първа даваше при­мер на бодрост пред целия керван. И колкото по-голяма бе­ше опасността, толкова по-бодра, по-радостна и изпълнена с готовност беше тя. Пулсът й бе стигнал до 140, но тя все пак се стараеше лично да участва в настаняването на кервана и в уреждането на всички пътни затруднения. Никой никога не я е видял в упадък на духа или в отчаяние, макар за това да е имало не малко поводи от различен характер."

„И живее Елена Ивановна в постоянна неуморна рабо­та. Тъй - от заран до вечер. Ще поболедува малко, но бързо ^с Духа си ще преодолее тялото и пак ще чуеш как бодро и бързо трака пишущата й машина. Сега приятелите искат да издадат писмата на Елена Ивановна. Естествено, част от пис­мата, и то в извадки. Ако се издаде всичко, то биха се получи­ли много томове."

„Особена и необичайна е дейността на нашата вдъхновителка. В различни страни цели огнища се поддържат с ней­ната помощ, долитаща с крилата на самолетите. Тя винаги бърза с помощта си. Очакват думи на утеха, потвърждение и пояснение. Даже много от приятелите не знаят, че Елена Ива­новна е написала редица книги. Не под свое име. Тя не обича дори и косвено да споменава за себе си. Не пише анонимно, но има пет псевдонима. Има и руски, и западни, и източни. Странно е да четеш как споменават нейните книги. Хората не знаят за кого говорят. По идея на Елена Ивановна възник­ват женски съдружества. Особената прелест е в туй, че мно­го неща възникват, без дори да се знае истинският източник."

Тези редове са написани през 1938. По това време Е. И. вече е завършила една огромна част от делото си. Публику­вана е цялата поредица книги с беседите на Учителя, започ­ната в 1924 с вече споменатите „Листи от градината на Мория", наречени по-късно „Зов". През 1925 излиза втората част на „Листи от градината на Мория", получила пак по-късно подзаглавието „Озарение". Следват: „Община" (1926), Агни-Йога (1929), двата тома на „Безпределност" (1930), „Йе­рархия" (1931), „Сърце" (1932), трите тома на „Огнен свят" (1933, 1934, 1935), АУМ (1936) и „Братство" (1937-1938).

Тази поредица съдържа словото на Учителя не в преразказ или в резюме, а записано с най-голямата възможна точност. За това ясно е казано в късото предисловие към „Агни Йога":

„Почитаемият Махатма, дал книгите „Зов", „Озарение" и „Община", ни предаде много съвети и знаци на Агни Йога.

Тези практически указания са събрани от нас, в полза на тър­сещите знание."

„Санскрит и Сензар дават своя оттенък на изложение­то и не винаги намират еквивалент в други езици. Но въпре­ки туй значението на тия изрази е запазено точно и участни­ците в съвременния живот ще четат с внимание това мъдро Учение, идващо от опита на вековете."

По повод на езика Сензар в кореспонденцията на Е. И. срещаме и едно добавъчно пояснение:

„Свещеният сензарски език се състои от най-добрите определители, заимстваш от всички съществуващи езици. В него влизат много думи с латински корен... Някои думи не приличат на нито едно от познатите ни наречия. Често от­делна дума предава сложно понятие или действие."

В случая, разбира се, за нас е важен не толкова въпро­сът за езика, на който е давано посланието, колкото въпро­сът за автентичността и смисъла на посланието. Отговорът може да се намери още в началните пасажи на сборника „Оза­рение":

„Ще запитат: „Кой ви е дал Учението?" - Отговаряйте - „Махатмата на Изтока".

„Ще запитат: „А къде живее той?" - Кажете - „Место­жителството на Учителя не само не може да бъде посочвано, но даже не може да бъде произнасяно..."

„Ще запитат: „Кога ще се окажа нужен?" - Кажете: „От този час и до веки".

„Ще запитат: „А кога да се приготвя за работа?" - Ка­жете - „Без да губите ни час".

„А кога ще има зов?" - Кажете - „Даже спете леко".

„А как да работя през това време?" - Кажете - „Като Умножите качеството на труда."

Ние знаем, че указания от рода на цитираните едва ли ще задоволят любопитните хора и че те вече са готови със следващите си въпроси: Къде е дадено Учението? Защо - в такъв вид? Пред каква аудитория? Присъствала ли е там лич­но Елена Ивановна? А в случай, че не е присъствала, по ка­къв път е узнала словото на Учителя?

Макар такива въпроси да нямат особено отношение към характера на самото Учение, но някои от тях са естествени и не съвсем лишени от значение. За жалост ние не разполага­ме с напълно изчерпателна информация, нито можем да си позволим да импровизираме и да представяме личните си до­гадки за реални факти, тъй че ще се задоволим с оскъдните данни, оставени от самата Елена Рьорих и пръснати тук-там в нейната кореспонденция.

Впрочем отговорът на първия въпрос - къде? - се съ­държа още в послеслова на „Агни Йога":

„Дадено в долината на Брамапутра, извираща от езера­та на Великите Нагове, пазещи заветите на Риг-Ведите".

Това свидетелство, при пялата си лаконичност, доста­тъчно ясно потвърждава цитираното вече изказване на Учи­теля: „Географът може да бъде спокоен, ние наистина заема­ме определено място на земята."

Що се отнася до втория въпрос, той представлява в из­вестен смисъл отговор на третия. Формата на изложение в посочените книги подсказва, че се касае за формулировки, напътствия и бележки, давани от Учителя на неговите учени­ци по различни поводи и върху различни теми. И доколкото тия ученици не са били начинаещи труженици, читателят не­избежно ще среща параграфи, изискващи известна предвари­телна подготовка, за да бъдат правилно усвоени. Не ще и съм­нение, че неподготвената публика би предпочела да види тази материя, поднесена в стройното и общопонятно изложе­ние на един учебник. Но, какво да се прави, никое голямо учение не е било давано под формата на учебник. Учебници­те са идвали по-късно, за да обяснят и нерядко да примитивизират идеите на Учителите.

„Вие казвате, - пише Елена Рьорих на един свой корес­пондент - че съветите в „Агни Йога" са тъй пръснати, та е трудно да бъдат събрани в система. Ще отговоря, че това е Учение на Живота в цялата му сложност, и съветите са се да­вали на учениците именно върху жизнени примери, съответ­но на туй как са възниквали предизвикващите ги обстоятелст­ва, и по такъв начин те по-добре са били запомняни. Та нали цялата природа ни показва как съвършеният организъм разви­ва своите членове едновременно, а не поотделно. Така и Уче­нието на Живота е построено тъй, че на всяка нова степен съзнанието да обхваща възможно по-голяма периферия и така именно е влизало в живота, а не се е откъсвало от него."

Всъщност принципите на Учението, макар и да не след­ват елементарната система на справочник, съвсем не са из­ложени безразборно и произволно. Освен че те са обединени около основната тема, фигурираща като заглавие на всяка книга, но и между отделните параграфи съществува опреде­лена логическа връзка. И макар понякога да ни се струва, че едни и същи мисли се повтарят, не е трудно да видим как вече познатото влиза в нови комбинации с още непознатото и по тоя начин ни разкрива постоянно разширяващия се кръгозор по пътя на възходящата спирала.

Що се отнася до туй, дали Елена Рьорих винаги е при­съствала физически там, където Учителят е давал наставле­нията си, това е въпрос, който може да вълнува най-вече несведущите. Колкото до другите, те знаят, че формите на контакт с Адепта могат да бъдат различни и не изискват непре­менно физическо присъствие. Самата Е. И. казва в едно свое писмо:

„Как да намерим Учителя? Да не забравяме, че закони­те на вълните обладават свойството да привличат внимание­то на този, до когото зовът се отнася. Не е необходимо да намерим Учителя в съседната къща, ръководството може да се извършва и от разстояние."

По съвсем понятни причини Елена Рьорих не ни е оста­вила подробни сведения за връзките си с Махатмите. Все пак знае се, че голяма част от книгите си тя е писала, както казах­ме „под диктовка", при цялата условност на това понятие. В случая нямаме предвид тъй нареченото „автоматическо пис­мо" на медиумите, а по-скоро умението да се улавят от разс­тояние и то съвсем точно словата на Учителя. По този въп­рос в кореспонденцията на Е. И. могат да се намерят някои доста конкретни указания.

Преди всичко, що се касае до автоматичното писмо, Еле­на Рьорих е изразила съвсем категорично отрицателното си мнение:

„Сега за механическото писмо. Това също се разглеж­да като известна степен на обсебване, защото при автомати­ческото писмо обикновено се оказва въздействие отвън на физическия център на ръката и даже на мозъка и затова то е твърде вредно... Самата аз никога не съм писала автома­тически."

Колкото до способът на връзка, използван от самата Елена Ръорих, следващият пасаж от едно нейно писмо е твърде многозначителен:

„Огненият проводник на яснослушането се смята за най-пряк, най-близък и съкровен. Само невежата в окултизма може да смята, че писмата, та макар и предадени по окултна поща, доказват по-голям контакт, отколкото непосредстве­ния огнен проводник на яснослушането, който използва по­между си цялото Бяло Братство. Всички книги на Учението ни посочват този пряк контакт. Нима опитът на Агни Йога би могъл да бъде изминат без прекия контакт с Великия Учител! Та нали всички книги са дадени и се дават върху основа­та на този опит."

Едва ли е нужно да се пояснява, че „проводникът на яснослушането", от който явно се е ползвала Елена Рьорих, не може да бъде достъпен за всеки от нас, като телефон или радиоприемник. За това се изисква нашите психически виб­рации да бъдат в съзвучие с вибрациите на Учителя, а е необ­ходима и съответна предварителна подготовка. В кореспон­денцията на Е. И. съществува следният пасаж:

„Понякога Махатмите събират при себе си събратята за известен срок в един от своите Ашрами и подготвят орга­низма им за съкровени възприятия на тънките енергии и им предават инструкции. Така е било с Е. П. Блаватска, която е прекарала три години в техен Ашрам, преди да донесе на све­та „Тайното учение".

Елена Рьорих говори за Блаватска, но горните сведе­ния вероятно важат в известен смисъл и за самата нея. На няколко места в писмата си тя откровено говори за директ­ното психическо въздействие на Великия Махатма, когато се е налагало да й бъде оказвана помощ. Така, на въпроса във връзка с един параграф от учението, Е. И. отговаря:

„Мълнията мисъл, спомената в този параграф, бе изпратена от Учителя, за да укрепи зрението ми, което бе много отслабнало подир работата с дребния шрифт... След това зрението ми значително укрепна. Естествено тази мълния бе на­ситена с особено качество лечебна енергия."

На друго място Елена Рьорих говори за вибрациите, които Учителят й изпраща за укрепване на болното сърце. Те „продължаваха около двадесет минути, след което ставах като възкръснала. Изпитвам твърде често вибрациите, възстано­вяващи моята сърдечна дейност". При това Е. И. пояснява, че е получавала вибрации от различно естество, и че е запи­сала тоя си опит „в няколко десетки тетрадки".

Колкото редки и бегли да са подобни бележки в публи­куваната част от кореспонденцията, те са достатъчни, за да ни подскажат постоянната връзка, поддържана между Е. И. и Бялото Братство. Една наистина необичайна и в същото вре­ме съвсем делова връзка, лишена от ритуалната орнаментика и мистичната тайнственост, в която известни окултни ав­тори тъй обичат да обгръщат висшите контакти.

Очевидно Елена Рьорих има предвид недостоверност-та тъкмо на тоя вид литература, когато пише:

„Смешно е да се чете за висшите степени на посвеще­ние, които могат да се достигнат в съвременните окултни шко­ли. Висшите степени се достигат само с вътрешно усъвър­шенстване, каквото никаква съвременна езотерическа школа не може да даде. Посвещенията се извършват насаме между Великия Учител и ученика и техен резултат е следващата сте­пен на възприемане висшите енергии или лъчи.

Затуй такива Посвещения стават винаги неочаквано и често в спалнята или работната стая на ученика. И този Праз­ник на Духа остава неизгладим в съзнанието и сърцето на ученика. Тези Празници на Духа нямат нищо общо с бутафорните посвещения, описани в някои окултни книги."

Горният пасаж свидетелства, че Е. И. познава от личен опит и достатъчно добре материята, за която говори. И ако можем да съжаляваме за крайния лаконизъм на подобни обяс­нения, то съвсем не е трудно да го разберем. Самата Елена Рьорих многократно споменава в кореспонденцията си, че не може да пише за редица неща, след като не знае в чии ръце ще попадне писмото й. Но в случая не се касае единствено до пред­пазливост, а и до изключителна скромност. Е. И. не желае в никакъв случай и при никакви обстоятелства собствената й личност да се превръща в център на внимание. Център на вни­мание трябва да бъде Учението, а не пратеникът. Е. И. просто иска да се изличи като посредник, да забравим изобщо че има посредник, да останем сами, лице в лице с Учението. „Не мис­лете, че търсим признание - пише тя. - Нищо не е тъй далече от нашите намерения. Даваното сега Учение трябва да се оце­нява и ще се оценява само по собственото му вътрешно дос­тойнство. " И, на друго място: „Отказът да се признаят посред­ниците не може да умали Учението. Затуй много ви моля да уверите всички, че не претендирам за никакъв авторитет и мо­ля да се забрави за съществуването ми."

Да служи за връзка на Учителя със светлите, жадни за чисто знание хора - това е едничката амбиция на Елена Рьо­рих. Нейният стремеж е да бъде пределно точен изразител на словото на Адепта. Тя е толкова съвестна в това отношение, че се спира дори на въпроса за „главните букви", които веро­ятно са разтревожили някои читатели: „Що се отнася до глав­ните букви в местоименията, срещани в книгите на Учението, то вината е моя, ако това изобщо е вина, защото ги поставям от най-дълбока почит и обич към Великите Образи и към Вис­шите Понятия. Мога да твърдя, че в собственоръчните писма ^На Великите Учители такива главни букви не се срещат."

Кореспонденцията, за която говорим, ни разкрива ми­сията на Е. И. откъм нейната втора страна. След като е запи­сала словото на Учителя, тя е принудена да стане и комента­тор на това слово. Казваме „принудена", защото Елена Ръорих съвсем не е претендирала за подобна роля. Но странната поредица от анонимни книги, без да бъде рекламирана или натрапвана, привлича вниманието на хората, търсещи изход в тоя свят на безпътица. Някои от тях се обединяват в групи, за да обсъждат едни или други теми на Учението. Възникват неясни въпроси. И понеже по неведоми пътища става извест­но, че книгите идват от Е. И., то и въпросите почват да се отправят към нея.

При своята изключителна отзивчивост Елена Рьорих -въпреки заетостта си - не може да остави без отговор неп­рестанно прииждащите от всички краища на света писма. Тя пише почти всекидневно до знайни и незнайни хора, като не само разяснява различни страни на Учението, но дава и все­възможни практически съвети, свързани с битовите затруд­нения и здравословното състояние на кореспондентите. Така с течение на времето се натрупва една огромна преписка, особено интересна за недостатъчно запознатия с принципи­те и термините на Учението читател, и не само за него. Защо­то с крайната си добросъвестност и за да избегне каквото и да било произволно тълкувание, Е. И. се е обръщала за ра­зяснението на някои въпроси към Учителя и ние намираме не малко подобни разяснения, цитирани в писмата.

При голямото богатство на информация, съдържащо се в тази кореспонденция, нищо чудно, че редица сътрудници изразяват желание тя да бъде публикувана. Първоначалният отговор на Елена Рьорих е бил отрицателен. Постепенно оба­че доста от писмата започват да се преписват изцяло или частично и да се предават от ръка на ръка. Изправена пред риска да види мислите си изопачени от неумели съкращения или неточно преписване, Е. И. дава съгласие да бъде публикува­на част от кореспонденцията й. Така през 1940 излиза от пе­чат двутомното издание „Писма на Елена Рьорих, 1929-1938".

Това издание е за нас и един от редките източници, чрез които бихме могли да почерпим някакви преки сведения за характера на тази необикновена жена. Един характер, разк­риващ се не в самопризнания, а в спонтанни реакции пред сложни нравствени проблеми и остри социални явления. В тия писма прозира отзивчивост към тези, които търсят исти­ната, толерантност и търпимост спрямо другояче мислещи­те, пренебрежение пред злобата и клеветата. Разкрива ни се една широка осведоменост за съвременните процеси в света, една проницателност за бъдещото развитие, граничеща с ясновидство, един твърд и спокоен оптимизъм пред очертава­щите се страшни сътресения. От думите на тази жена лъха доброжелателност, нравствена чистота, тънка чувствителност, съчетана с духовен стоицизъм, най-сетне, откровеност и прос­тота. И не е никак трудно да усетим, че пред нас се намира човек, у когото съществува пълна хармония между високите принципи и всекидневното поведение.

Елена Рьорих продължава напрегнатата си дейност и в следвоенния период. Подир смъртта на своя съпруг, тя се от­тегля заедно с един от синовете си в усамотена местност сред Хималаите, за да работи от заран до вечер над ръкописите си. Имаме всички основания да предполагаме, че публикаци­ите на Е. И. представляват само част от нейното обширно Духовно наследство.

Някога, като малко момиченце, незнаещо още дори да ^Чете, Елена изпитвала непреодолимо влечение към библейските легенди. Тя взимала тайно от домашната библиотека де­белата книга с илюстрациите на Доре и с мъка я довличала до стаята си, за да разглежда насаме странните рисунки, до­дето постепенно, без чужда помощ, се научила да разчита и текста. Но когато скришно е носела тежкия том на Писание­то, малката Елена едва ли е могла да подозира, че й е съдено някой ден да отнесе на човечеството едно друго непознато и необичайно Писание, в което мъдростта на вечните истини ще бъде съчетана с повелите на новата велика и страшна епо­ха, епохата на Огъня.