Тайното учение Богомил Райнов предговор „Няма религия по-висша от истината

„По планинските пътища не може да се върви нито надясно, нито наляво, а само направо. Не можеш да скочиш в пропастта, нито да се изкатериш по отвесната скала - пътят е един и отгоре се вижда накъде води." (М.)

Едва ли някой си представя, че трябва най-първо да пре­одолеем слабостите си, а чак подир туй да развием достойн­ствата. Ала неправилно е и да се мисли, че превъзмогнатите недостатъци автоматично ще се заменят от чертите, присъ­щи на духовно издигнати същества. Всеки от нас познава хо­ра, ползващи се с реномето на „добри" или „не лоши", но които едва ли ще ни мине през ум да сочим като духовно издигнати. Качествата, също като недостатъците, са различ­ни по стойност и това, че примерно, сме честни в деловите си отношения или добродушни, или отзивчиви още не озна­чава, че сме отишли много напред по пътя на еволюцията.

А защо е нужно да отиваме чак толкова напред? - ще запита човекът без амбиции, приближил се към Учението с единствената надежда, че то ще му помогне да се измъкне изцяло или отчасти от житейските си бъркотии. Разбира се, съвсем не е необходимо, поне за този, който не чувства така­ва нужда. Нещо повече, трудностите, рисковете, заплахите могат да изчезнат лесно и изведнъж за нас, стига да си заро­вим главите в пясъка.

Лесно и изведнъж, наистина, ала само за късо време. Ние най-често тъкмо това и правим - заравяме си главите в пясъка, като се крием от очевидното в суетните грижи, в ма­териалните стремежи, в тръпката на страстите. Само че - за късо време. Защото законът и закономерното развитие са не­отменими. Отменими сме ние, когато се изправяме срещу закона. И тъкмо това е насъщното, което следва да разберем: че освен нас и нашите лични стремежи, съществува и неумо­лимият закон на еволюцията. И че нашето собствено същес­твуване зависи само от това - дали ще вървим по посока, очертана от неумолимия космически развой, или ще тръг­нем срещу него, за да бъдем смачкани и отхвърлени в хаоса.

Именно затуй проблемът на нашето развитие е съдбо­носен проблем, проблем на собствените ни интереси, а не второстепенен въпрос, който може да занимава само люби­телите на духовното самоусъвършенстване. И указанията, ко­ито ни дава Учението, са отражение не на някаква религиозно-етична догма, а на висшия закон на Целесъобразността -онзи верен компас, който толкова много хора търсят, а само малцина намират.

„По-добре да се отива към съня с молитва, отколкото с проклятие. По-добре да се започва деня с благословение, вмес­то с ожесточение. По-добре да се приема храната с усмивка, отколкото с ужас. По-добре да се пристъпва към труда с ра­дост, отколкото с униние." (М.)

Даже прагматикът, който оценява всичко според прак­тическия резултат и материалната полза, би следвало да раз­бере, че самоусъвършенстването е необходимо дори като прак­тическа полза и като материален резултат.

„Самоусъвършенстването е Светлина, Самонаслаждението е тъмнина. Животът може да се строи тъй, че всеки ден да бъде краят, но животът може и така да се просветли, че всеки час да бъде начало... Трябва да се намери смелост, за да се преустройва животът, съответно на новите натрупва­ния. Да се умре в дядовите постели би било белег на средно­вековието. А ние ще посъветваме тези постели да бъдат от­несени в музея - така ще бъде и по-хигиенично. Не трябва утрешният ден да се ограничава според вчерашната мярка, иначе как ще се приближим към познанието на Огнения свят?... "(М.)

Както за освобождаването ни от недостатъците, така и за придобиването на достойнства са създадени най-различни рецепти и ръководства. Без да отричаме ползата от този нат­рупан опит, следва да подчертаем, че Живата Етика не пред­лага система от подобни стандартни методи, защото се съоб­разява с индивидуалното своеобразие на учениците и знае, че туй, което може да бъде подходящо за едного, не винаги ще се окаже подходящо за другиго. Нашите лични стремежи и предпочитания най-добре ще ни подскажат с какво да за­почнем и как да продължим:

„В придобиването на качества не бива да се придържа­ме към някаква единствена система и последователност. Който сърдечно почувства влечение към постигане на търпението, нека изпълнява тази задача. Който се устремява към развити­ето на мъжество, нека натрупва този опит. На желаещия не бива да се запрещава да мисли за състраданието или да се самоизразява в сътрудничество. Най-лоши от всичко са ус­ловните, насилствените методи, когато заставят ученика да се устремява към най-далечното качество, което сега не ще бъде възприето." (М.)

Разбира се, тук става дума за придобиването на духов­ни и нравствени качества, а не на битови привички. Чистият и умерен живот, избягването на месна храна, на алкохол или на пошли наслади, всичко това благоприятства развитието на съзнанието, но не може да бъде самоцел. Много по-съ­ществена е чистотата на мисълта. Именно затуй, в каквато и насока да започнем усъвършенстването, ние неминуемо ще трябва да работим с мисълта.

„Главното е да се научиш да мислиш насаме. Да пом­ниш отговорността на мисленето. Наистина, мисълта разру­шава най-здравите прегради. Съмнението, раздразнение, и са­мосъжалението могат да бъдат съзнателно отстранени." (М.)

Ние и без туй - искаме или не искаме - винаги мислим. Това обстоятелство е достатъчно да ни убеди, че става дума не да мислим по привичка и по старому, нито откъслечно и инертно, нито във формата на тия смътни паразитни мисли, следващи ни като досадни мухи. Ако вече сме разбрали, че мисълта е енергия, следва да разберем и това, че на нея като на всяка енергия е необходим простор за изява и широта на приложението. А туй означава, че трябва да се стремим към онова разширение на съзнанието, с което уви рядко могат да се похвалят и хора, мислители по професия:

„Най-ужасният бич за човечеството е неговият тесен мироглед. Най-добрите хора смятат, че техният кръгозор е главен ключ към спасение на света, но границите на тия све­тогледи не отиват по-далече от физическия свят. Представи­телите на Църквата предлагат на народа духовно спасение, но не отиват по-далече от физическия свят. Народните вож­дове насочват мисленето на своите народи към преустройст­во, но не водят по-далече от низшите сфери. Тъй могат да се изброят всички степени на човешко водителство и става страшно за тази безизходица, в която е навлязло човечество­то. Наистина, само преустройството на Света и прераждане­то на съзнанието могат да разбудят енергиите, нужни за под­държане на планетата." (М.)

И още:

Ако се опитаме да направим инвентар на всекидневни­те ни мисли, ще установим, че те са отражение на себичност­та и са свързани най-вече с тясно личния ни свят. Световните събития - доколкото засягат личното ни бъдеще, икономи­ческата ситуация - доколкото засяга личното ни материално състояние, положението на близките ни - доколкото върху тях са фокусирани всички вътрешни резерви на нашата обич, служебните въпроси, паричните грижи, някое хоби, някоя вес­тникарска рубрика, някоя телевизионна програма - до това в общи линии се свежда теренът на нашите размисли.

Разширяването на съзнанието означава на първо място да се изтръгнем от теснотията и душната атмосфера на тоя обичаен терен. Да се огледаме и да видим, че от него е изк­лючено най-важното: нашата мисъл за бъдещето, но не това, приключващо на гробищата, а истинското, продължаващото в Безпределността; нашата мисъл за хората, но не тия от семейния кръг или учреждението, а цялото човечество; на­шата мисъл за Йерархията, но не служебната, а безсмъртна­та Йерархия на Светлината; нашата мисъл за света, но не тясно личния свят, а Вселената.

„Трябва да се стремим към най-абсолютното. А най-абсолютното притегляне ще бъде към далечните светове. Зем­ната красота се губи в сиянието на надзвездните лъчи. Зем­ната наука, помнеща с труд вчерашния ден и незнаеща ут­решния, е нищожна в течението на зараждащите се светила."

„Как можем да се приближим към посочения Абсолют? С техника не може, с наука земна не може, с изобразително изкуство не може. Може само с разширение на съзнанието, когато земното същество поглъща еманациите на далечните сфери. Затуй, приближилите се до нас или по-вярно до гра­ниците на земната орбита, губят специалността. Само в съз­нанието за всеобемност може да се пренесе блясъкът на све­тилата. Но за да се вмести този блясък, трябва да запалим своите вътрешни огньове." (М.)

Тия думи съвсем не са отрицание на задълбочените поз­нания, нито оправдание на дилетанството. Те просто сочат, че трябва да отидем отвъд границите на тясната си специалност, каквато и да е тя, и да се насочим към необятните простори на Вселената. Човек, както вече се посочи, не може да знае всичко, но той е длъжен да знае най-важното за света и бити­ето, защото само така ще усети живота в цялата му пълнота:

„Чувството за отсъствие на специалност е наше чувст­во, защото ние живеем за целия комплекс на живота. Всеки специалист, приближаващ се до нас, неминуемо губи едноц­ветните си очила. Затова старайте се още от сега специал­ността да бъде едно от блюдата на вашата трапеза. Като пти­ците над земята, като пчелите над всички цветя, ние можем да усвояваме целостта на мирозданието." (М.)

Една от основните придобивки на разширеното съзна­ние е чувството за съизмеримост. Едва когато мисълта ни привикне да обгръща живота в цялото му многообразие - от дребните явления на всекидневието, до далечните светове -едва тогава ще си изработим и реална градацията стойнос­тите, едва тогава ще добием точна мярка за важното и мало­важното.

„Строителят трябва да знае каква тежест да положи вър­ху стълбовете на дома. От несъизмеримостта произтичат -разрушенията, кощунството, лъжата, предателството и всич­ки безобразни явления."

„Нима може да се строи здание там, където на бълхата приписват свойството на гигант; където ценят ръжена повече от Господ; където вихърът се сравнява с полета на комара?"

„Условието на Братството е пълната съизмеримост на мисли и на изрази - това е опора за правдата на красотата. Да се упражнява в живота, леко, без премълчаване и преуве­личение. "

Чувството за съизмеримост ще ни предпази както от обидното подценяване на великите сили и закони, така и от безразсъдното преувеличение на преходни и несъществени явления. Съизмеримостта ще ни даде възможност да наме­рим точното място и на житейските проблеми, и на косми­ческите процеси. Защото Учението желае да насочи погледа ни към далечните Светове, но съвсем не ни съветва да пре­небрегваме земните задачи.

„Нека мислите постигат полезни полети. Трябва да се възпитават тъй, че далечните разстояния да не смущават мис­лителите. Преди да се почувстваш гост на всички планети, следва да приучиш съзнанието си към малките размери на Земята. Особени престъпления са се зараждали от несъизмеримостта на представите за Земята и нейното място във Все­лената..."

„Затова мисълта трябва да обхване не само Земята, но да обича и полетите към далечните светове."

„Смятайте се не земни жители, а вселенски." (М.)

Заедно с това обаче Учителят напомня:

„Не оставяйте Земята безпризорна. Осъзнаването на да­лечните светове трябва да разшири съзнанието, но не трябва да ни отвърне от земното страдание. Иначе всеки ще отлети далече и ще изостави своето огнище."

„Трябва да се съизмерва тъй, че небесното и земното да живеят в мир."

Именно затуй, когато Адептът говори за размисъл на­саме или за съзерцание на далечните светове, това съвсем не е внушение за отшелнически начин на съществуване. Безс­порно следва да намираме място и време, за да се изолираме и помислим спокойно, ала туй ще бъдат само паузи в нашето всекидневие. Въпросът не е да се откъснем от живота и от житейските си задължения, а да ги преосмислим, да се отър­сим от излишното и да се насочим към същественото, да се освободим от рутината, да организираме бита си по новому. Усъвършенстването се реализира именно в живота, а не в някаква специална школа за усъвършенстване.

„Всяко движение на съзнанието трябва да се устремява към потока на еволюцията. Всяка крачка в живота - да се смята неотделима от усъвършенстването. Застиналата фор­ма е пригодна за повторение, но потокът не повтаря нито една вълна. Сънят или будността, работата или отдихът, дви­жението или покоят - всичко еднакво ни носи към завършва­не плана на живота. Като откъснати листа - ще кажат неси­гурните. Като засяти зърна - ще кажат разумните. Като стрели на светлината - ще кажат смелите. Който се плаши от шума на потока, той още не се е родил духовно."

„Който лети с вълната - той може да мисли за далечни­те светове." (М.)

Живата Етика ни учи, че можем да осъществяваме раз­витието си само в движението и действието. Самото понятие „развитие" вече съдържа в себе си понятието движение. Ко­гато всичко около нас се движи, когато цялата Вселена е ед­на необятна симфония от движения, нима е естествено да се стремим към скованост и неподвижност.

„Космическият живот се състои от действия на притег­лянето и на отблъскването, другояче казано, от ритъма на взривовете и натрупванията."

„Дейността на нашите сътрудници не е откъсната от природния закон. Може да се забележи, как тя натрупва съз­нание и не се бои от унищожението на взрива."

„Едно ни е непознато - това е покоят в бездействие." (М.)

И още:

„Сега природните сили са напрегнати. Побегналият ще бъде съборен, но противостоящият ще намери нова сила. Ние помагаме на смелия и у нас в Обителите действат. Новото напрежение ще бъде не умора, но обновление." (М.)

Съществуват всевъзможни действия, включително безполезни и дори разрушителни. Съществува безсмислено суетене, съществува работа по принуда, съществуват злоде­яния. Живата Етика ни насочва към прояви от съвсем друго естество. Тя ни насочва преди всичко към труда и то, не при­нудителния и не механичния, а творческия, способен дейст­вително да ни води към усъвършенстване. Това съвсем не оз­начава, че възприемането на Учението предполага непремен­но да изоставим обичайната си работа и да потърсим някак­ви нови, необикновени форми на изява. Естествено най-добре е, и за собственото ни развитие, и за качеството на рабо­тата, да се насочим към такава трудова дейност, която съот­ветства на заложбите и наклонностите ни. Ала ние не винаги разполагаме с лукса да си избираме професията и служебно­то място, особено ако още отрано не сме проявили необхо­димото упорство в това отношение. Прочее, налага се да се задоволим с работата, която бихме могли да получим, като не забравяме, че всяка работа е добра и, във всеки случай, далеч по-добра от бездействието, че и най-досадният труд ще се окаже полезен, ако го вършим с добра воля и самовзиска­телност.

„Огънят трябва да живее. Бездействието е несвойстве­но на Огъня. Енергията поражда енергия. Особено е вредно човек да бъде откъсван от привичния му труд. Даже при низ­шия труд човек създава проява на огнена енергия. Отнемете му труда и той неминуемо ще изпадне в разложение, другоя­че казано, ще загуби огъня на живота. Не трябва да се насаж­да понятието хора в оставка. Те стареят не от старост, а от погасване на Огъня. Не бива да се гаси Огънят в нищо, дори и в най-дребното." (М.)

И още:

„Ще запитат - в какво е най-добрата пранаяма? С какво се изработва най-добрият ритъм? С какво се побеждава червеят на унинието? - С труда. Само в труда се образува оча­рованието на усъвършенстването. В труда ще дойде и огне­ното кръщение." (М.)

Трудът нерядко се нарича „тежък", „изтощителен", „убийствен", за него се говори като за изтезание и непоноси­мо бреме. В библейското предание трудът е представен като наказание, което Бог праща на Адам, задето е нарушил запо­ведта му: ..."С мъка ще се храниш от земята през всичките дни на живота си... с пот на лицето ще ядеш хляба си..." У много хора в продължение на много векове се е затвърдявало схващането, че трудът е мъка, а бездействието е щастие, достъпно само на охолните.

Прекомерният труд е наистина изтощителен, и някои форми на труда са действително тежки. Ала те стават още по-тежки, когато им се противим. Работата е процес, а вле­зем ли в процеса, следва да влезем и в ритъма. Ако едно зъбчато колело в машината започне да се движи по-бавно от не­обходимото, то няма да спести енергията си, а ще се само-разруши - зъбците му ще бъдат изронени.

Естествено формите, времетраенето, ритъмът на тру­да трябва да бъдат съобразени с човешките възможности. Но няма нищо по-погрешно от схващането, че бездействието е наслада и съхранение на силите, докато работата е наказа­ние и изтощение. Никой не оспорва елементарната истина, че при работата се изразходва енергия. Обаче малцина осъз­нават също тъй елементарната истина, че енергията се при­добива именно когато се изразходва, а не когато седим със скръстени ръце. Можем да се храним с най-калорични хра­ни, но ако се излежаваме, няма да натрупаме мускули. Ще натрупаме тлъстини. Можем да четем най-съдържателни и мъдри книги, но ако избягваме напрежението на мисълта, на труда и на действието, няма да разширим съзнанието си, а само безполезно ще обременяваме паметта. Човекът е като пламъка: пламъкът в горенето непрестанно се самораздава, но и непрестанно всмуква енергия. Престане ли да се само­раздава, той угасва.

„Отдаването е основен принцип на огнената божестве­ност на духа. Сходството с огъня е поразително при всички стадии на развитие. От най-грубите форми на живота, до вис­шите преминава отдаването... На високите степени същест­вата приемат отдаването като радостно задължение... Тогава ние влизаме в равновесие с Огнения принцип и отдаването става получаване. Съществото приема висшите дарове вече без всяка себичност. В такъв ускорен обмен се извършва при­токът на енергия. Такова постоянно възраждане обновява съз­нанието и спасява от прекъсвания на съзнанието при прехо­да в Тънкия Свят." (М.)

Именно върху основата на тази органическа връзка меж­ду отдаването и получаването, се осъществява и нашето обо­гатяване в процеса на труда. И именно защото корелацията отдаване-получаване има своите чисто физически аспекти, Живата Етика ни запознава дори с физическите условия, кои­то са най-подходящи за дейността ни:

„Кое външно условие е необходимо за качеството на работата? - Светлината. Само светлината прави работата про­изводителна и полезна. Пеперудата може да лети, додето ней­ният многоцветен прашец не е изтощен. У човека съществу­ва същата тази многоцветна сила и тя възприема посредст­вом фотоплазмата мощта на светлината. Различни плазми са посредници между видимото и невидимото..."

„Най-добрите съединения със светлината се получават заран, затова не засенчвайте утринната светлина. Работете на светло, решавайте на светло, съдете на светло, тъгувайте на светло, радвайте се на светло... Лъчите на слънцето трябва да бъдат оценени като световно съкровище." (М.)

Действията, водещи до самоусъвършенстване, не се из­черпват с труда. Те обхващат нашето поведение в общество­то, нашите отношения с хората, нашите реакции спрямо про­явите на злото. Учението няма нищо общо с принципа за непротивене на злото, представян нерядко като християнски принцип. Истината е, в скоби казано, че Исус никога не е проповядвал подобна идея, а с камшик в ръка е изгонил тър­говците от храма. И Живата Етика, като ни предпазва, както вече видяхме, от нетърпимостта, безплодното отрицание и безсмислените дискусии, в същото време гледа на борбата срещу злото като на елементарен човешки дълг. В случая ста­ва дума не само за проява на филантропия, а и за естествена самоотбрана, защото ако не реагираме на злото, то ще ни смачка.

„Нека не се смущават от моите изисквания за борба -казва Учителят. - Стоящите на едно място, хиляда пъти пове­че се подлагат на опасност, от онези, които се стремят. Ес­тествено, нека устремът бъде в сърцето и в мислите, а не само в нозете."

Пътят на самоусъвършенстване е безспорно сложен, тру­ден, съпроводен с множество изпитания. Тръгналият по този път скоро дори изпитва усещането, че изпитанията, вместо да намаляват, все повече се умножават. Малодушният започ­ва даже да мисли, че вместо да бъде награден, бива наказван за старанието си, и подобна мисъл нерядко го отхвърля за­дълго или завинаги встрани от пътя.

Каза се, че съществуват злотворни сили, противопос­тавящи се на всяко добро начинание. Но с тях или без тях, на всеки от нас общо взето са орисани от Кармата определен дял изпитания, през които, искаме или не искаме, ще трябва да минем. И изборът на правилния път в никакъв случай не умножава броя на изпитанията, а само съкращава времето на тяхното изживяване. Оттук и нашето впечатление, че пре­пятствията се умножават.

„Да, всеки поел по пътя на служене на Общото Благо, неизбежно е подложен на всевъзможни изпитания, които са последици на усилената духовна и мисловна работа, а също и на ускорено изживяваната карма. Та нали всеки мисловен процес изменя нещо в нашата карма. Затова ако той е насо­чен към доброто строителство, то произтича и съответно пре­чистване, но тия пречиствания биват болезнени. Хубаво е, ако успеем да обикнем трудностите, защото само личният опит, личните преживявания и страдания ни научават на ве­ликото търпение и милосърдие, качества, лежащи в основа­та на всички постижения." (М.)

Прочее, страданията са неизбежни. Ала те съвсем не са наказание или проверка от страна на Учителя, нито са не­отменимо предписани от Космическия закон. Законът на при-чинността и на еволюцията наистина ги допуска в неизброи­мите множества на диференциация, на трансмутация и на съз­даващи се причинни връзки, но не ги програмира фатално. Творец на човешките страдания е самото човечество и затуй справедливостта на Висшия закон изисква човечеството да жъне страданията, които тъй лекомислено е посяло.

„Навсякъде се посочва, че страданието е най-добро пречистване и съкращаване на пътя. Несъмнено, в съществува­ме земни условия това е така. Но могло ли е да се създава Творението с неотменимото условие на страданието? Не. Ес­тествено, великото творчество не ще предвижда необходи­мост от страдание. Хората сами с ужасяваща старателност са се вмъкнали в кръга на страданието. Цели хилядолетия хората се стараят да се превърнат в двуноги. Те се опитват със злоба да угнетяват атмосферата на Земята. Наистина все­ки лекар ще потвърди, че без зло няма да има и страдание. Умението да се избавим от страдание ще наречем стремеж към доброто." (М.)

Ако се постараем да разберем простата истина, че при реалните условия, създадени от човечеството, страданията и трудните изпитания са неотменими, вероятно и с по-голямо самообладание ще погледнем на тях. Някои вождове в древ­ността са изгаряли всички мостове зад войската си, та да бъ­де ясно, че има само един единствен път - пътят напред. Ко­гато съзнаем, че има само един път и че всички отклонения водят до далеч по-големи мъки или до самоунищожение, то­гава навярно по-мъжествено ще приемем неизбежното. Не е изключено да разберем, че то е колкото неизбежно, толкова и необходимо за нас, както са ни необходими стръмните стъ­пала, щом веднъж сме решили да се движим нагоре.

„Всички обстоятелства са добри, ако действието на сро­ка е неминуемо. Пожарът осветява пътя. Гърмът буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни яв­ления. Нашите лъчи покриват с купол на безопасност... Само когато промяната на пътя е полезна, изпращаме запрещение и ново нареждане. Понякога е по-полезно да се заобиколи планината, отколкото да се изтощаваш, преодолявайки от­весни стръмнини."

„Няма какво да отричаме, защото съществуващото е неотрицаемо, а ни остава да прилагаме. Тогава не може да има нито огорчения, нито отчаяние, но само подкрепа. Ние поз­наваме всички треви, израсли на нашата поляна. Ние позна­ваме всичките им свойства и затуй не ги наричаме плевели. Всяка е вредна извън срока, всяка е полезна, когато е неми­нуема." (М.)

Горните истини, при цялата си убедителност, едва ли ще бъдат приети лесно от някои хора. Други ще ги приемат на думи, ала ще продължават да се съпротивляват вътрешно. Самоусъвършенстването е привлекателно, когато ни се пред­ставя като сбор от способи за поддържане на здравето, като спокойна размисъл с книга в ръка, или като духовно общува­не с Учителя. Но когато от нас се изисква напрежение, сме­лост, готовност за рискове и за борба, ние обикновено реша­ваме, че Самоусъвършенстването може да почака, че сега не е точно моментът да почваме такава сериозна работа, защо­то толкова други грижи ни тежат на главата, защото семейс­твото..., защото околните...

В подобна реакция няма нищо престъпно. Хората са то­ва, което са и - както вече се посочи - твърде малък е броят на смелите, готови изцяло и без уговорки да приемат Живата Ети­ка за свое верую. Учителят сам забелязва по тоя повод:

„Някои ще ви кажат - ние сме готови да разберем осно­вите на Братството. Ние сме готови да изграждаме сътруд­ничеството, обаче сме обкръжени от такива непоносими ус­ловия, че не можем да проявим по-добра готовност. Наисти­на, могат да съществуват такива условия, които не позволя­ват да се приложи туй, за което сърцето вече е готово. Няма да излагаме на опасност невинните труженици. Те могат да приложат умението си при други условия. Дотогава нека стро­ят Братството мислено. Те могат с такъв строеж да очистват околното пространство и такава мисъл ще бъде вече целебна. Но нека не изпадат в самомнението, че да се строи мисле­но е вече достатъчно. Не, пътникът ще утвърди достижение­то с човешки ръце и нозе. Също тъй, макар и да закриляме обременените, но ще ги предупредим да не се поддават на неоправдан страх. Не може да съществуват размишления за Братството, когато умът се гърчи от страх. Най-добрият дос­тъп до Братството се затъмнява от страха. Да не забравяме, че хората са свикнали да се боят от всичко и винаги." (М.)

Осъзнаването неизбежността на изпитанията и проу­мяването на техния смисъл ще ни отърват от унинието и без­покойството и ще отворят място в сърцето ни за радостта. Защото страданието е относително, а радостта - безпредел­на, защото превъзмогнатата мъка е най-верният път към ра­достта. В една беседа на Учителя е казано:

„Знаете даже в трудни дни, че силата произтича от ра­достта. Отдавна съм казвал, че „радостта е особена мъдрост". Тъкмо така е, защото радостта трябва да се забелязва, трябва да се разпознава и осъзнава. Унилите хора се помрачават с беди и горести. В това мрачно покривало те не могат да ви­дят радостта. През мрежата на скръбта хората слепеят и гу­бят сили. Те не могат да помогнат на себе си. Не допускат и нашата помощ, защото унинието и раздразнението са непро­ходими. Като че ли никой никога не е говорил на хората за вредата от унинието."

„Наричат унилите хора обезправени. Помислете над пос­ледната дума. А кой е лишил такива хора от присъщото им право? Преди всичко те сами са се лишили от възможности. Те отдавна са започнали своето разрушение. Недоволството, злобата, раздразнението са пресекли пътя към радостта. Тъм­ните помисли са ги лишили от извора на сили. Себичността е попречила да разпознаят радостта. Себичността е шепнела: радостта е само в личната изгода. По такъв начин най-плодо­носната радост се е скривала зад безобразните купища на уни­нието. Слепците на унинието са най-жалките двуноги."

„Човек притежава висшия дар да изпитва радост. Висо­кото чело е дадено, за да се види Висшето. От далечните све­тове до малкото цвете - всичко предлага радост на хората. При всяка радост приижда нов запас от сили, защото ще про­изтече напрежение, което ще отвори още едни врати."

„Кой е дал право на хората да си въобразяват, че те са завинаги обезправени? Невежеството е изкрещяло тази лъ­жа. Но мъдрият герой даже в часа на преследване знае, че пътят към радостта не е затворен. Хората забравят простата истина, че всичко се намира в движение. Скръбта се забравя, но искрите на радостта сияят завинаги. В нашия дълъг живот ние можем да потвърдим, че радостта е незабравима и слу­жи за приток на мощ. Щастливи са тия, които и в Тънкия свят могат да утвърждават радостта. Когато ние казваме - „ра­достта бърза", тя наистина се приближава. Но хората често не желаят да я забележат, защото са свързани с преднамере­но внушение. Така радостта може да остане назад, без жела­ното следствие. Огледайте се нашироко и съберете всички пламъци на радостта."

Радостта не следва да се смята за някакъв празничен десерт на нашата духовна трапеза. Тя трябва да бъде за нас всекидневно явление, защото именно тя предизвиква ония по­вишени вибрации, които ни осигуряват успеха, защото именно нейното сияние очиства съзнанието от всички злотворни токове на униние, колебание, съмнение.

„С какво да постигнем успеха? Запомнете - с радостта. Не с униние, а с радост. Не допускайте мисълта, че ние раз­съждаваме за възможност или невъзможност на успеха... Ние винаги препоръчваме радост. Трябва да признаете и да си спомните, че сте сполучвали, когато сте се радвали. Естест­вено, това не е веселието на теленцето сред поляната, а тво­рящата радост, която преобразява трудностите... Радвайте се и сред цветята, и сред снега, също пълен с благоухание -радвайте се!" (М.)

Едно качество, твърде необходимо при всяка продъл­жителна работа, е търпението. Обикновено ние смятаме, че търпението е въпрос на нерви, но то всъщност е въпрос на знание. Който знае как и кога расте цветето, той няма да го дърпа нагоре, за да ускори растежа му, нито ще се опитва да разтваря с груба ръка цветовете му. Всяко нещо е резултат на определени процеси с определени качества и продължи­телност или, както се казва, всяко нещо - с времето си. Леки­ят ентусиазъм може да има някакъв ефект при еднократно действие, ала е безполезен в дълготрайната работа, защото както бързо е пламнал, тъй бързо и угасва.

В едно свое писмо Елена Рьорих забелязва, че без тър­пението „е невъзможно да започне самоусъвършенстването. Търпението лежи в основата на всички достижения, затова то е и най-голямото качество." Сполуките няма да дойдат вкупом и изведнъж. Преди тях ще има неизбежни несполуки. Не следва да ги приемаме безучастно, обаче не следва и да се дразним. Трябва да гледаме на тях като на поуки за бъдеще­то, да виждаме в тях какво още не ни достига и да умеем - без да се самообвиняваме и самонаказваме - да бъдем безпощадни в самооценките си:

„Към кого трябва да се отнесеш особено сурово? Ес­тествено, към самия себе си. Как следва да се носи Учение-то? - Насаме. Как да се премине между лицемерието и на­халството? - Не край външни свидетели, а като си бъдеш сам съдия! Всеки сам тачи своето достойнство, всеки също тъй оценява бисера на съзнанието си."

„Трябва да умееш пред себе си да носиш Учението, ка­то последен огън, като последна храна, като последна влага. Трябва да проявиш обич и грижливост като към последна въз­можност." (М.)

Без овладяване на търпението ние няма да стигнем и до самообладанието, а без самообладанието е невъзможно да продължим към висшите стадии на самоусъвършенстването. „Самообладанието - изтъква Учителят - е твърде сложно ка­чество. То се състои от мъжество, търпение и състрадание. Но мъжеството не трябва да преминава в гняв, състрадание­то не трябва да граничи с истерия и търпението не бива да бъде лицемерие. Тъй сложно е самообладанието, обаче то е неизбежно нужно при навлизане във Висшите светове. След­ва твърде грижливо да се развива това синтетично качест­во."

Самообладанието е преграда срещу променливите нас­троения и срещу неблагоприятните странични влияния. Чо­век понякога се чувства обладан от безпричинна умора, апа­тия, съмнения в смисъла на предприетата работа, изкуше­ние да прекрати или да отложи започнатото. Такъв човек е като кола, за която не знаеш ще успееш ли да запалиш мото­ра, а ако го запалиш, не си сигурен докога ще работи. С подобна кола е неразумно да се тръгне на път, а още повече - на дълъг път.

Трябва да бъдем неподвластни, както на емоционални­те капризи, така и на насрещните пространствени въздейст­вия и в същото време трябва да бъдем винаги готови да при­емем благотворните мислени послания и да ги превърнем в дела. Това състояние на готовност, наподобяващо работата на приемник, настроен на определена вълна, е резултат на настойчивост и търпение, то не се получава изведнъж.

„Постоянната готовност е качество, което трябва да се създава. Готовността не е нервен порив, не е временно нап­режение, готовността е хармония на центровете, винаги отк­рити за възприятие и въздействие. Човекът, изпълнен с хар­мония, винаги получава и винаги дава. Същността му винаги укрепва в непрестанен ток. Няма даване без получаване. Да се прекъсне такъв ток означава смърт на движението. Всез­наещият ще бъде и вседаващ."

„... Постоянната готовност е продукт на здрава психи­ческа енергия." (М.)

Трябва добре да разберем думите: „готовността не е нервен порив". Защото Учителят често говори за напреже­ние и понякога това понятие се възприема в смисъл на изкус­твено напрягане. Ние знаем от опит, че изкуственото напрягане, освен дето е съпроводено с неприятно усещане, но не е и добър помощник в работата. То пречи на ясната мисъл и на спокойното действие, без да говорим за туй, че предизвиква безполезно изтощение. („Всяко прекомерно напрягане би про­тиворечило на хармонията." М.) „Напрежение" следва да се разбира точно в смисъла на аналогичния термин в механика­та - като интензивност на вътрешните сили. И значението на интензивността в духовния ни живот не е много по-различно от проявите й във физическия свят. Напрежението означава повишен магнетизъм, а повишеният магнетизъм означава на свой ред обилен приток на енергия. С други думи, то не изто­щава, както обикновено се мисли, но подпомага натрупване­то на психическа енергия. Затуй и напрежението е винаги плодоносно, докато вялото състояние е всякога безплодно.

Възприемането на Учението, както вече видяхме, няма нищо общо с показните церемонии и ритуалните посвеще­ния. Живата Етика се опира на естествеността и простотата. Но естественост не значи разпасаност и простота не означа­ва принизяване. В работата ни върху Учението и в мисълта ни към Учителя трябва да има сериозност и уважение. Не защото нашето уважение е толкова нужно някому, а защото е необходимо на самите нас. Смисълът на самоусъвършенстването е да се издигнем до висотата на Великите принципи, а не да снизим тия принципи до личното си ниво. Да ги об­съждаме с пренебрежението, с което обсъждаме проблеми­те на всекидневието, да внасяме в сериозния разговор неу­местни шеги, това означава да обезсмисляме и Учението, и собствените си усилия да се приближим към него. На този въпрос е посветен един параграф от „Община", който ще ци­тираме почти изцяло:

„Мои млади приятели, вие отново сте се събрали в името на Учението и отново у вас се е получила вечер с гости. При туй, казано е и повторено, че часът за беседа върху Учението следва да бъде лишен от делнични сплетни. Нека този час бъде по-рядко, но качеството му трябва да бъде съхранено. Вие идвате по малките улички, вие превъзмогвате умората на трудовия ден, вие носите частица от общото благо, но струпаните вещи в познатото помещение разбиват вашия стре­меж и вие незабелязано се превръщате в прашни обитатели. Не стига туй, някой от вас забелязва случилото се и се прев­ръща в доброволен наставник и потъва в дребнавичко разд­разнение. Тъканта на беседата е разкъсана и започва недос­тойно шепнене. Ние молим да бъдете поне един час съзна­телно отговорни хора. Ако ви е труден един час в седмицата, то по-добре срещнете се след четиринадесет дни. Съумейте да изключите през това време всички безпокоящи животинс­ки привички - пушене, вино, ядене, дребни сплетни, обсъж­дане на дребни дела, осъждане и гняв. Събрали се, поседете няколко минути в мълчание. А ако някой от вас не намери сили да просветли съзнанието си, нека мълчаливо излезе от­ново в студа и мрака. Ние сме врагове на всяка насилствена магия, обаче естественият контрол на съзнанието трябва да стане условие за реални построения... Положете усилия да придадете на беседите красота, простота и чистота."

„Нека най-неочакваните проблеми на знанието, най-сме­лите образи на красотата ви изтръгнат от душния ъгъл. Раз­берете, искам да ви видя, макар и временно, особени и съ­държателни. Тези зърна на съвместното мислене ще ви дадат настойчивост за достиженията. Не само решителност, но и настойчивост е нужна."

„Разберете концентрацията като опит на съзнанието. Нека ви видят да вървите устремено и съзнателно." (М.)

В този смисъл Учителят ни говори, че при възприемане на Учението е необходима определена тържественост. Става дума не за баналната показна тържественост, а за особеното вътрешно чувство, произтичащо от съзнание за значението на мислите, важността на действията и величието на Този, който ни наблюдава и оценява. Тържественост, в смисъла на съсредоточеност, на извисеност на духовното ни същество.

„Да бъдем тържествени. Да не добавяме смут към нап­режението на пространството. Няма да проявяваме суетене, когато можем да предчувстваме действията. Няма да се скри­ем в облак прах, когато трябва да имаме чиста далнина. Да изречем слово на обич като здрав щит." (М.)

Ако в мислите ни, отправени към Учителя, трябва да звучи тържественост, то в отношенията ни с околните трябва да има търпимост. След като говорихме за нетърпимост­та, този въпрос, макар и от обратен аспект е вече засегнат. Следва само да припомним, че и в тоя случай не става дума за етикеция или благонравие, а за поука с принципиално и съвсем практическо значение, почерпена от многовековния и, уви, горчив човешки опит.

„Ще запитат - как да защитаваме Учението, без да от­говаряме на нападките? Най-добрата защита ще бъде разви­ване на действието в невраждебна посока. Враждебните твър­дения могат да бъдат разбити със създаването на нови кре­пости. Знаете, че ние не избягваме враговете, но не бива да се хабят сили по тях." (М.)

И още:

„По-рано сте чели: „И възрадва се духът мой на Бога, моят Спасител", а сега кажете - „И възрадва се духът мой на Бога, твоят Спасител."

Тия думи са от изключителна важност за разбиране сми­съла на Живата Етика. За разлика от толкова движения, стре­мящи се да печелят престиж чрез отричане на „конкурентни­те" школи, Живата Етика се основава не на отрицанието и противопоставянето, а на търпимостта и сътрудничеството.

Да се стремим към сътрудничество - това е още един начин да се стремим към самоусъвършенстване. Сътрудни­чество не се постига насила нито със случайни хора. Но пред­стави ли ни се случай да установим връзка с такива, които също като нас искрено се стремят към истината, подобен слу­чай трябва да бъде използван. Защото усилията на трима ду­ши, събрани в името на едно общо дело, не се равняват на механичния сбор на тия усилия, а прерастват в далеч по-го­ляма величина. Единодействието представлява могъща енер­гия, независимо дали сме заедно или си сътрудничим от раз­стояние:

„Полезно е приятелите да се съветват, да си изпращат взаимно в определен час добри мисли. В такова действие ще има не само укрепване на доброжелателството, но дезинфек­ция на пространството. Последното е твърде необходимо. Отровните еманации не само заразяват човека, но и се наслояват върху околните предмети. При туй такива наслойки са винаги трудно отстраними. Те могат да съпровождат пред­метите и на далечни разстояния... Добрите мисли ще бъдат най-добър пречиствател на обстановката... Но трябва да се учим на такива послания. Те могат да не съдържат определе­ни думи, а само да насочват добро чувство. Така сред обичай­ния живот може да се твори много добро. Всяко такова пос­лание е като очистителна мълния." (М.)

Не само в книгата, многозначително озаглавена „Об­щина", а и на редица други места Учителят ни разкрива зна­чението на сътрудничеството. Идеята за общината обаче не следва да се разглежда като проект за създаване на селища от съмишленици, по примера на различните секти. Адептьт ня­ма предвид елементарните форми на общежитие, превръща­щи се с течение на времето по-скоро в принуда, отколкото в благоприятна обстановка. И Общината, за която става дума, е духовна община, а не физическо местожителство. Елена Рьорих пише:

„Учението на Живата Етика никъде не настоява за тяс­но общежитие. Даже обратното, предупреждава именно про­тив телесната блъсканица. Непрестанно се повтаря, че сът­рудничеството трябва да се проявява във всекидневния бит,

при всички условия, в които ни е поставил животът. Но те­лесната блъсканица и всякакви дреболии на живота създават тежка атмосфера, в която вместо единство се засилва злост­ното разединение. Нужно е съзнателно сътрудничество ви­наги, навсякъде и във всичко. Обаче всички изкуствени обе­динения не са водили и няма да доведат до нищо добро."

„Може успешно да си сътрудничим и когато се намираме в различни градове и даже страни."

„И тъй, общината следва да се разбира не в тесен, а в най-широк смисъл. Именно като сътрудничество с цялото чо­вечество, с всички светове, с всичко съществуващо. Хората тъй страдат от недостиг на дружелюбно отношение един към друг, затова отделянето им в затворени общини още повече ще укрепи отчуждението им от световната община, която вмества в себе си цялото човечество, всички планове на би­тието."

Освен възможното сътрудничество с приятели и близ­ки, съществува и по-висша форма на духовно общуване - връз­ката с хора, които са далеч пред нас в еволюцията си. Така възниква въпросът за Учителя. Разбира се всеки по-издигнат човек може да бъде до известна степен учител на всеки по-изостанал. А ако даден човек е значително напреднал в раз­витието си, той може да напътства духовно и големи групи хора. Такъв е бил случаят с Елена Блаватска, както по-късно и с Елена Рьорих.

Не е изключено обаче да сме лишени от контакт с чо­век, заслужаващ да бъде наш ръководител и дори да нямаме връзка с обикновени съмишленици. Не е ли съвсем нормал­но при такова положение да се усетим изолирани, изоставе­ни сами на себе си? Възможно е наистина да се поддадем на подобно усещане, особено ако още не сме опознали добре Живата Етика. В един параграф Учителят казва, сякаш между другото: „Трябва да се осланяте на незнайните и невидими­те". Това, естествено, съвсем не е казано между другото.

В началото на пътя, а дори и по-късно, ние рядко си даваме сметка, че щом сме тръгнали, значи вече не сме сами. Ако стремежите ни са достатъчно дълбоки и чисти, можем да бъдем уверени, че около нас вече има такива незнайни и невидими, готови да ни помогнат, поне дотолкова, доколко­то им даваме подобна възможност. Това не са непременно Великите Учители, а са светли същества от Тънкия свят, прив­лечени от нашите благородни вибрации. Що се отнася до Адепта, към когото е устремена мисълта ни, то връзката с него зависи изцяло от самите нас. Ако усилията ни са доста­тъчно настойчиви, ако доверието ни е достатъчно силно, ако обичта ни е достатъчно пламенна, Великият Дух не може да не ни забележи: „Когато ученикът е готов, явява се и Учите­лят. "(М.)

Не случайно споменаваме за доверие и обич. Както е казано в една от книгите, „Учителят не се нуждае от почита­ние, но доверието към Учителя ще бъде единствена жизнена връзка с Висшия Свят." Колкото до обичта, тя е най-късият път към всяко достижение. Обичта към хората, към Адепта, към Йерархията.

„Мярката на разбиране е степен на обич. Можеш да научиш редовете дословно и все пак да си останеш мъртвец, ако знанието не се съгрее от обич."

„Истина е, когато се научат да документират еманаци­ите на чувствата, ще видят, че именно обичта преди всичко привлича огъня на пространството. Който е казал - обичай­те се един друг, той е бил истински Йога... В сравнение със сиянието на обичта, най-силната ненавист дава върху отражението само гнусно петънце. Затуй обичта е истинската ре­алност и ценност."

„Говоря за обичта не отвлечено, а като физиолог. Смя­там, че ако необходимостта е двигател, то обичта е просве­тител. "(М.)

Споменаваме за доверие и за обич като за две неща, но в отношението ни към Учителя те са едно и също чувство, онова пламенно чувство, което при достатъчно устремление, ще предизвика съответен отзвук от страна на Учителя и така между ученик и Ръководител ще се установи онази жива сър­дечна връзка, наричана „Сребърна нишка". Тази връзка не се установява лесно, ала веднъж установена, тя завинаги ни да­рява сили и закрила, защото е нетленна. И тежко на онзи, който, получил Сребърната нишка, се окаже недостоен за нея и предизвиква прекъсването й. Той ще понесе възможно най-тежката съдба - съдбата на предателя. Именно затуй Сре­бърната нишка не се дава прибързано. Именно затуй самите ние следва да се уверим в качествата и възможностите си, преди да се устремим към нея.

„Сребърната нишка е символ на сияеща връзка и дове­рие. Представата за връзка може да бъде доведена до такава яснота, че нишката да бъде като осезаема. Образът на Ръко­водителя не ще ни изостави, както и свързващата нишка. Но волята е свободна, тя може да скъса струните на всяка арфа. Вече съм казвал как жално звучат завинаги разкъсаните стру­ни. Наистина, даже в дима на най-ужасното обсебване се чу­ват стенанията на разкъсаните струни." (М.)

Дори без да сме напреднали особено по пътя на учени­чеството, никой няма да ни запрети да се обръщаме мислено към Учителя или да носим образа му в сърцето си. Такова състояние на съзнанието може само да ни пречиства и да уско­рява създаването на сребърната нишка.

Обръщението към Висшите Духове е прието от древ­ността да се нарича молитва. Дали ще го назовем молитва, или мислено послание е без особено значение. По-важно е какво ще бъде неговото съдържание.

„Човек моли за прошка и не изменя начина си на жи­вот. Човек скърби за нещастията си, но не изоставя ни една от привичките, довели го до състоянието на скръб. Ала само молитвата за прошка няма смисъл, ако не се съпровожда с поправяне на живота." (М.)

„Молитвата е възнасяне и възхищение. Молитвата, с която измолваш нещо за себе си, е по-късно явление. Как мо­же човек да се моли за себе си? Сякаш Висшата Мъдрост не знае какво е нужно на човека!" (М.)

За съжаление ние най-често се молим, за да се предпа­зим от нещо или, за да получим нещо, сиреч и в двата случая - от себичност. Подобни молитви са унизителни, без да гово­рим, че са и празно губене на време. Мислените послания следва да бъдат насочени единствено към Общото Благо. Кол­кото по-къси са - толкова по-добре. Още по-добре е, ако пред­ставляват не фрази, а една безсловесна идея и едно силно, излъчено към Учителя чувство. Именно в тоя смисъл Адептът говори и за известния мантрам АУМ:

„Защо да се произнася Аум, ако може да се каже мо­литва. Всъщност то е същото, само че по древността и изтън­чеността си съзвучието Аум ще бъде по-силно по вибрации."

Но и в този случай основното ще бъде духовното пос­лание, съпровождащо нашия мантрам. Ако подобно посла­ние липсва, или ако то е вяло и незначително, произнасянето на Аум в най-добрия случай ще има стойност на дихателно упражнение. Именно затуй споменахме и за предимствата на безсловесната мисъл. Думите имат тази слаба страна, че бързо се заучават наизуст, а подир туй започват и механичес­ки да се повтарят, все по-опразнени от съдържание.

Колкото повече живеем с мисълта за Учителя, толкова повече той ще заема наистина реално място в живота ни. То­ва ще бъде и пътят към естествената ни връзка с Адепта, ко­ято ще се установи неусетно и за самите нас, просто, дейст­вително и без всякакви чудеса. В Живата Етика дори се спо­менава, че стига да желаем, бихме могли да предвидим в до­ма си един стол за Учителя в някой спокоен кът. Тази битова подробност съвсем не означава, че Учителят без друго ще ни посети във видим образ, а още по-малко във физическо тяло, но тя не е и случайна. Адептът може и да не се нуждае особе­но от нашия стол, но този стол означава, че домът ни е отво­рен винаги за Адепта, а в такъв дом няма място за нечисто­тия в обстановката и в отношенията.

„Мястото на Учителя в най-добрия ъгъл не е суеверие. Това е мястото за поканения на трапезата. Той може да влезе всяка минута и ще покажат, че са го очаквали. Този постоя­нен знак на очакване и готовност е като зов в отворения про­зорец. Сред съзиданията и битките да оставим време и за миг­новена усмивка." (М.)

Духът на Учителя може наистина понякога да витае в нашия дом - ако сме го заслужили. Духът на Учителя без друго ще се отзове на молитвите ни - ако сме го заслужили. Духът на Учителя наистина ще ни предостави всичко необ­ходимо за дългия път - ако и ние сме готови да отдадем всич­ко от себе си.

„Нашият идеал не е да бъдем Учители, а сътрудници. Ала затова е необходимо твърдото съзнание, че взаимно ще бъде принесено на полза решително всичко. Когато признаците на такова принасяне са налице, тогава се изгражда ов­ладяването на физическия свят." (М.)

Този етап на сътрудничество с Учителя може да бъде близък за някои, а за други - твърде далечен. Защото, като казваме, че всичко зависи от нас, ние нямаме предвид само субективните желания. Всеки има зад гърба си многовеков­ния опит на не един живот, и за различните хора опитът е различен, и някои от нас, без сами да подозират, вероятно вече са тръгнали по пътя в някое предишно съществуване и може би дори са изминали не малко разстояние.

Само че този път е дълъг. Разстоянията в света на Безпределността винаги изглеждат твърде големи за нашите зем­ни мащаби.