Тайното учение Богомил Райнов предговор „Няма религия по-висша от истината

„Индивидуалността и себичността са като раждането и смъртта. Образуването на инди­видуалността е зараждане на Нов Свят, дока­то себичността е като мъртвите вулкани на лу­ната." (М.)

Първият ни контакт с Живата Етика нерядко предиз­виква у нас настроение на потиснатост. Потиснатост не от принципите на Учението, а от съзнанието колко далеч сме самите ние от тях. Следващите реакции могат да бъдат раз­лични. Някой ще си каже обезкуражен „това не е за мене" и ще изостави книгата недочетена. Друг, по-експанзивен, ще реши „от утре започвам нов живот", но понеже нов живот не се почва лесно, вероятно също скоро ще изразходва ентуси­азма си. Трети не само ще стигне до края на книгата, а ще прочете и всички останали. Това ще му осигури самочувст­вието, че е усвоил Живата Етика, поне теоретически. Колко­то до приложението, то ще бъде предоставено на ближния.

Вече се спомена, че нравственото съвършенство е труд­но нещо и че никой не очаква от нас да го постигнем за една година или за един живот. Важното е да почнем, та дори с най-дребното и най-лекото. Важното е да излезем на пътя и да направим първите крачки. Важното е да осъзнаем недос­татъците си, да си кажем, че повече не бива така и че ако е невъзможно да станем изведнъж ангели, то съвсем не е тол­кова трудно да се издигнем поне малко над това, което сме в момента. С две думи важното е да разберем, че всяко наше постижение, дори най-дребното, ще бъде нещо неизмеримо по-благородно от бездействието и примирението.

Първата пречка за осъществяването на каквато и да би­ло промяна, е инерцията на всекидневието. Ние съзнателно или не, сме разграфили по определен начин своя делник: хо­дим в определени часове на определени места, срещаме се с едни и същи хора, разговаряме на едни и същи теми, дразним се по едни и същи поводи, мечтаем за едни и същи хипоте­тични или съвсем невероятни сполуки. Ако не се опитаме поне отчасти да нарушим този привичен регистър, едва ли ще изменим нещо в поведението и мисленето си, защото вся­ка обичайна постъпка ще ни води към следващата обичайна постъпка и всеки обичаен събеседник ще ни увлича към все същите обичайни разговори.

„Много дракони бдят, за да пречат на всеки напредък. Многоцветни са тези чудовища! Сред най-отвратителните ще бъде сивият дракон на всекидневието. Той се опитва да пре­върне дори най-висшето събеседване в празна, сива паяжина. Но хората умеят дори в делничността да запазят свежестта на обновлението. Хората всекидневно се мият и освежават преди следващия труд. Също тъй и духовното измиване не бива да става прашна вехтория. Малцина умеят да побежда­ват дракона на делничността..."

„Радостта се заражда от необичайността на усещания­та. А Висшето Събеседване не може да стане обичайно. Ску­ката не е в Безпределността, но в човешката ограниченост."

„Да не позволим на сивия дракон да ликува, той съвсем ^Не е силен и неговата отвратителност е само в безобразието на бита. Където нечистотията и безобразието са отстранени там сивият дракон не може да съществува."

„Тъй преодоляването на всекидневието е почит към Вис­шия Свят." (М.)

Много често възможността за промяна ни се струва празна работа, само защото не виждаме как една промяна би могла да се извърши в обичайно разграфения ни делник. И дори през ум не ни минава, че делникът може и да не е така разграфен, че може лесно да стане по-различен и че това за­виси единствено от самите нас. Да избегнем едно безполез­но занимание, да отминем една безполезна среща, да се отър­вем от една безполезна грижа, да потърсим възможност за по-съдържателно прекарване на свободния час, да сменим по­не частично привичния си маршрут из отдавна омръзнали мес­та - и ние ще открием с изненада за себе си, че всекидневие­то е добило друг вкус. „Как може да прекарваме обичайно деня, когато по пътя са разсипани съкровища? Трябва да се привикне към необичайната проява на живота." (М.) И най-обикновеният ден може да ни отведе към нови възможности, но новите възможности едва ли ще ни пресрещнат по стара­та отъпкана пътека на привичното.

Хората, които са се борили с недостатъците, са ни ос­тавили различни способи за целта. Най-простият е, да се опи­таме сами да си съставим диагнозата, като изброим върху лист хартия всичките си отрицателни качества. А след диаг­нозата идва ред на лечението: трябва да започнем да преодо­ляваме един по един осъзнатите от самите нас дефекти.

На пръв поглед всичко изглежда съвсем лесно, ала прис­тъпим ли към действие, бързо ще установим, че в практиката ^нещата стоят по-различно. Работата е, че недостатъците обик­новено са свързани помежду си, и трудно е да ги изолираме един по един, за да ги преодоляваме поотделно. Някой започва напр. с най-лекото: да изчисти речника си от грубости и неприлични думи. Но едва започнал, разбира, че за да не го­вори грубости, трябва да преодолее привичните си до авто­матизъм отрицателни реакции. А за да избегне отрицателни­те реакции, налага се да превъзмогне раздразнението, което често - ако не постоянно - го съпътства. Ето, че вместо един недостатък, насреща ни се задават три.

И тъй, задачата трудно ще се реши само с попълването на един списък. Налага се да анализираме личното си поведе­ние, да разграничим групичките на взаимосвързаните слабос­ти и да видим във всяка групичка кой е възловият недостатък, който пръв следва да бъде преодолян. Налага се също да си дадем сметка за дефекта, причиняващ ни най-много неприят­ности и в случай, че борбата с подобна ключова черта ни се вижда възможна, да почнем именно с нея, а не примерно с някоя битова дреболия.

Ако добре сме избрали първия си „враг" и ако поло­жим известни усилия, сполуките няма да закъснеят, поне до деня, в който най-неочаквано за себе си, ще нагрубим прия­теля или ще ударим детето си. Всичко, което цяла седмица сме градили с такъв труд, рухва за миг и преглътнатите пред­ните дни грубости, се изливат само за минута в мътен водо­пад от устата ни. Най-опасното в подобен провал е, че той може да ни обезсърчи дотам, та да се отчаем от себе си. Тък­мо това не бива да правим. Да се пазим от неуспехи е важно, но не по-малко важно е, да умеем хладнокръвно да ги пона­сяме, след като вече са дошли. Може би за миг инерцията е надвила, може би някоя нечиста същност е решила да ни поп­речи - все едно. Важното е без излишно драматизиране да продължим нататък, защото друг път няма. Дори грешките Да се повтарят и в бъдеще, те ще стават все по-редки.

Но има и нещо друго, не по-малко важно в началото. Това е да разберем реалния смисъл и тежките последици от дребните на пръв поглед недостатъци, да прозрем действи­телния им разрушителен ефект не само за околните, а и за самите нас. И целта на следващите няколко страници е имен­но тази: без каквито и да било претенции за изчерпателност да се спрем на няколко от най-разпространените човешки сла­бости, за да разберем отровната им същност, прикрита под невинна външност.

Още в библията е казано и векове наред е повтаряно, че трябва първо да видим гредата в своето око, преди да търсим сламката в чуждото. Това е една от многото банални истини, по които никой не спори, но с които малцина се съобразяват. Причината донейде е и в туй, че истината е формулирана в най-нещастната възможна форма - тази на назиданието. А известно е, че ние не обичаме да ни поучават.

Бедата при повечето етични школи е, че те именно из­хождат от един априорен кодекс за доброто и злото, който също тъй априорно може да бъде приет или отхвърлен. За да ни попречат да го отхвърлим, някои учения прибягват до зап­лахи, като католицизмът с неговата преизподня в отвъдния свят. Но отвъдният свят изглежда на хората твърде далечен, а католицизмът отдавна сам обезсмисли заплахата си, като създаде практиката на изповедта, водеща обикновено до оп­рощаване на греховете.

Живата Етика сваля етичните категории от високата сфера на абстрактните разсъждения, за да ни ги разкрие като целесъобразност или още по-грубо казано - като практичес­ка полза. Нетърпимостта към грешките или към това, което смятате за грешно у другите хора, предизвиква у нас разд­разнение, а раздразнението се излива в мисли и думи на подигравка, отрицание, неприязън. То представлява натрупва­не и разпръскване на отрова, като в случая думата „отрова" следва да се разбира не метафорично, а в буквалния смисъл.

Реакцията на раздразнение произвежда в организма ни т. нар. „империл", субстанция, водеща в една или друга сте­пен до отравяне и разлагане на тъканите и представляваща неподозираната от нас причина за редица болести.

„Империл" - посочва Учителят - се нарича отровата на раздразнението... Отрова напълно конкретна, утаяваща се по стените на нервните канали и разпространяваща се по та­къв начин из целия организъм. Ако съвременната наука би се опитала да изследва безпристрастно нервните канали, взи­майки под внимание астралните токове, тя би се натъкнала на странно разложение на астралното вещество при минава­нето му по нервните канали - това ще бъде и реакцията на империла."

Отделянето на империл става обикновено в степен, ко­ято изглежда невинна - човек не умира от едно раздразне­ние. Но ако вземем под внимание колко често се дразним, в случай че раздразнението не е наш постоянен спътник, мо­жем да си представим в какви ужасни условия държим своя организъм, без да си даваме сметка, че тъкмо такива условия предизвикват някои ракови заболявания и тежки нервни раз­стройства. И когато при отрицателните си емоционални ре­акции имаме обичай да казваме „отровен съм", ние дори не подозираме, че това е буквалната истина.

Да, вътрешното отравяне. Но то е само едната страна на въпроса, защото с думите на пренебрежение, гавра, нена­вист - все едно дали са изразени мислено или гласно - ние, както вече видяхме, отравяме и пространството наоколо, с Което тровим другите и, разбира се, за втори път - себе си.

„Антипод на молитвата е сквернословието. То смуща­ва и замърсява пространството. В градовете е забранено да има фабрики, пълни с отровни газове, но кощунствата и сквер­нословието са по-вредни по своите следствия. Хората не ис­кат да се освободят от най-гибелното вещество, пораждащо страшни разрушения. Дори не говоря за болестите, причине­ни от замърсяването на атмосферата. По-ужасни от всякакви болести ще бъдат разрушенията на слоевете около планета­та. А колко молитви и добри мисли се изискват, за да се за­пълнят тия пропасти и язви на пространството!... Опазете се от сквернословието!" (М.)

С привичката да омаловажаваме всичко, ние и този път вероятно ще кажем, че една фраза на отрицание или една ру­гатня, изплъзнала се от устата ни, това е нищожна капчица в безкрайния въздушен океан. Само че колко такива капчици пръска всеки от нас всекидневно и какво правят тия десетки капчици, умножени по броя на земното население? Резулта­тът от подобна сметка е наистина потискащ. Той ще стане още по-потискащ, ако вземем под внимание, че милиардите отровни еманации са всекидневни, че те непрестанно се наслояват в пространството - защото са ужасно дълготрайни и техните отвратителни натрупвания продължават вече дълги векове. Единствено човек, добил способността да вижда не­видимата, но съвсем реална духовна атмосфера, която ни за­обикаля, може да има представа каква тъмна и гъста смрад изпълва въздуха около нас, възприеман от късогледите ни очи като прозрачен, ако не и кристално чист.

При това в случая се касае само за един вид отровни еманации - тия на раздразнението. А те, макар и най-чести, съвсем не изчерпват мрачния регистър на злотворните чо­вешки излъчвания. Възникват прочее два въпроса: Първо, необходими ли са реакциите на отрицание и какво печелим от тях? Второ: в случай, че не са необходими, толкова ли е не­възможно да ги преодолеем?

Почти всеки човек, пред когото поставите първия въп­рос, вероятно ще ви отговори, че отрицателните реакции -необходими или не - са във всеки случай естествени и закон­ни. Чрез тях изразяваме своето мнение, даваме своята оцен­ка и дори, може би, помагаме да се преодоляват грешките и глупостите на околните. Изобщо, това е форма на самоизява, легитимна при всяко свободно общество.

Разгледани отблизо, всички възможни отговори от то­зи род няма да се окажат нещо повече от неистини. Ако чо­век не е подтикван от самомнението, той съвсем не изпитва нужда навсякъде и винаги да натрапва личната си оценка. Ако не е подведен от раздразнението, то оценката му би могла да добие по-доброжелателен тон. Най-сетне - и което е най-важ­ното - ако сме готови да мислим без предубеждение, ще се наложи да признаем, че нетърпимостта никога никому в ни­що не е помогнала и че нашите изблици на подигравка или неприязън едва ли ще поправят нещо. Сигурно е обратното: те ще тровят и нас, и околните. Те не ще сплотяват хората, а ще ги разединяват.

„Нищо не поразява така пространството, както дисо­нансът, но когато хората се поддават на злобни разединения, в пространството незабавно се получават опустошителни раз­громи. Такива хора вредят не само на себе си, но и създават пространствена карма, въвличайки в нея много себеподоб­ни. Ужасно е да се води борба с такъв новороден хаос. Хора­та, внасящи разединение, се наричат строители на хаос. Теж­ки са последствията от такива злобни хулители... Хората в злобата си могат да стигнат до разрушаване слоевете на Астрала. Колко усилия на опитни тъкачи ще са нужни, за да се излекуват тия рани на пространството! Ние трябва да се бо­рим срещу разединението. Не песнопеене с арфи, но трудна борба!" (М.)

Казаното по-горе съвсем не означава, че никога на ни­що не следва да се реагира. Сам Учителят забелязва, че е „не­обходимо да се различава възмущението на духа от раздраз­нението". Когато ни се е представила възможност да предот­вратим една несправедливост или едно безобразие, абсурд­но е да се въздържим, под предлог да не внасяме разедине­ние. Съществуват прояви на злото, пред които е престъпно да стоим безучастни. Ала на такива прояви трябва да се реа­гира спокойно, твърдо и, по възможност, с действие. Колко­то до останалите, тези дето най-често предизвикват раздраз­нението ни, то чувството за съизмеримост ще ни подскаже да отминем незначителните, а съзнанието за търпимост ще ни помогне да се отнесем към останалите с доброжелателен съвет. Трябва веднъж завинаги да разберем, че ако искаме да убедим някого в нещо, това най-малко може да се постигне по пътя на отрицанието:

„Трябва да се изгонят всички слова на отрицание. От­ричащият е беден, утвърждаващият е богат. Отричащият е неподвижен, утвърждаващият е устремен. Отричащият не ви­наги е прав, утвърждаващият е прав винаги. Утвърждаващи­ят може да бъде относителен в мястото и времето, отрича­щият е безусловен в мъртвотата. Невежеството е майка на отрицанието. Изгонвайки отрицанието, Учението не поробва никого. Отрицателят е вече робовладелец, защото не иска да изпусне събеседника от своя кръг. Учението на общината трябва да действа за откриване на всички пътища." (М.)

При това, ако сме искрени към себе си, ще се наложи да признаем, че последиците от раздразнението и нетърпимостта не се изчерпват с отрицание или гавра спрямо чуждо­то мнение. Нерядко те ни водят до „невинно" или грубо преиначаване на чуждото мнение, тъй че то да стане още по-уязвимо за подигравките ни. Така хлъзгавата повърхност на раздразнението ни води до озлоблението, а озлоблението -до клеветата. Покушението срещу ближния става още по-гру­бо, а последиците за самите нас - още по-тежки:

„Клеветата е особено вредна за самите клеветници... Вся­ка мисъл, несъответстваща на действителността, създава жи­лище на елементала³. Всичко достойно, строго, жизнено, се събира при творческите мисли и ще подкрепя благотворно съз­дателя си. Но измислените клевети ще призоват към себе си блуждаещи елементали, и те, като не намерят жизнена осно­ва, ще връхлетят върху клеветника. Затуй, когато предупреж­давам хората, да не се поддават на мерзостта на клеветата, не давам съвет по морал, но соча твърде болезнените последст­вия. Неприятно е да се озовеш в Тънкия свят, сред буйните елементали. Ужасен е такъв водовъртеж, изпълнен с остатъ­ците от собствените ти злобни мисли. Всички тия твари се вкопчват, висят, добивайки чисто физическа тяжест." (М.)

Що се отнася до втората страна на проблема, то прео­доляването на раздразнението и нетърпимостта е изцяло в наша власт. Което не значи, че може да се извърши без уси­лия и с един замах. То предполага постигането поне в извес­тна степен на една духовна самодисциплина, при която, без Да се отчайваме от естествените първоначални неуспехи, неп­рестанно ще повишаваме нивото на самоконтрол. И труднос­тите по този път без друго ще ни се сторят незначителни, ако сме в състояние да си представим вътрешното спокойствие, ведрото настроение и прилива на психически сили, до които ще ни доведе сразяването на този привидно дребен, а всъщ­ност страшен противник - раздразнението.

Победата над раздразнението не само ще ни изпълни с увереност относно възможността да преодоляваме слабос­тите и да вървим напред. Тя ще ни възнагради с плодове, не­колкократно по-големи от очакваните. Защото в случая се касае за един възлов недъг, а когато такъв недъг отпадне, дру­гите свързани с него недъзи губят силата си и съвсем лесно биват отстранявани.

Най-трудна е борбата с нашия основен порок - себич­ността. Той има свойството непрестанно да се прикрива, про­явява се съчетан с повечето ни слабости и подхранва повече­то ни слабости. Като някакво черно слънце себичността пръс­ка тъмните си лъчи в нашата душевност и всеки негов лъч е един психичен недъг. Себичността е нашият най-голям враг, но при наличността на неразвито съзнание, ние я възприема­ме не като враг, а като част от самите себе си, като изразител на нашата личностна неповторимост и на нашите законни чо­вешки интереси. Затуй призивът за преодоляване на себич­ността може да се стори на някои хора като нелепост, като призив да се борят срещу самите себе си.

Всъщност подобни хора няма да бъдат много далеч от истината. Всичко зависи от туй, кое именно определяме като „себе си", като свое Аз - дали низшето Его, личността, осъ­дена на разпадане или истинската индивидуалност, висшето и безсмъртно Его.

Себичността действително може да се проявява като говорител на нашето Аз, само че - на низшето Аз. И в такъв "случай следва да решим, дали си струва заради криво разбра­ните и преходни интереси на една преходна същност, да жертваме истинските си интереси и да се обричаме на неизмерими беди в по-нататъшното съществуване, отвъд епилога на тази краткотрайна пиеса, каквато е физическия ни живот. А 0ека не забравяме и това, че тежките последици на себичността обикновено се струпват върху гърба ни още тук, по време на физическото съществуване.

Себичността често се проявява в сравнително невинни форми: славолюбие, суетност, желание да се самоизтъкнем, да станем център на внимание, а по възможност и на адмира­ция. Според някои психолози това са деформации на естест­вения импулс към общуване, според други - осъзнати или неосъзнати прояви на волята за власт. При всички случаи то­ва са стремежи, колкото наивни, толкова и безплодни, запла­щани с чудовищно прахосване на време, на емоции и матери­ални средства. Ако се направи дори най-груба сметка, какви сили и какви богатства прахосват хората, за да правят впе­чатление един на друг, картината ще бъде наистина потреса­ваща.

Колкото повече дадена личност има съзнанието за ус­пех по пътищата на суетата, толкова по-уязвима става тя за нови и нови пристъпи на себичността. Появяват се самовлюбеността, високомерието, пренебрежението, грубостта към околните. Носителят на подобни слабости е отговорен не са­мо за тях, но и за противоположностите им, които предиз­виква у по-нискостоящите - лицеприятието, ласкателството, Двуличието, подлостта, завистта.

Една друга проява на себичността, приемана обикнове­но за невинна слабост и явяваща се донейде като антипод на високото самочувствие у преуспелия, това е самосъжалени­ето. А понеже преуспяващите са незначително малцинство, то можем да си представим какво множество е изложено на пакостното въздействие на самосъжалението. Тая проява е колкото вредна, толкова и безсмислена - също като дерива­тите на суетността. Ако ни запитат какво печелим от тъй при­вичното самосъжаление, едва ли бихме могли да дадем разу­мен отговор. Съчувствие от страна на околните, в случай че се окайваме гласно? Може би. Но известно е, че оплаквания­та предизвикват у околните по-скоро отегчение, отколкото симпатия. Някаква тайна, болнава наслада при мисълта как несправедливо страдаме и как винаги сме жертви? Вероят­но. Но тази наслада е не само безполезна, тя е форма на самоизтезание, на самоизтощаване, на изпепеляване духовна­та ни енергия. Суеверна надежда, че ще принудим невидими­те сили да се смилят и да извършат обрат в съдбата ни? Не е изключено. Особено ако се има предвид, че самосъжаление­то е съпроводено както с проклятия, така и с молитви. Но ние вече знаем, че основните причини за участта ни са у са­мите нас и че никакви висши сили нямат за задача да запис­ват жалбите ни и да уреждат земното ни положение. За сметка на това низшите същности се разпореждат с любителя на са­мосъжалението като със своя беззащитна жертва и още по­вече отегчават съдбата му. Всички знаем от личен опит, че колкото повече се окайваме и губим присъствие на духа, тол­кова по-зле вървят работите ни.

Себичността се изразява и в елементарната форма на плътските страсти, на всевъзможните прояви на лакомията - към ядене, към пиене, към сексуален разгул. Това са вече съвсем примитивни и груби въплъщения на егоизма, при ко­ито ние уеднаквяваме себе си с физическото си тяло и поста­вяме знак на равенство между краткотрайните удоволствия на плътта и благополучието на своето Аз. Естествено всички знаем, че излишествата винаги се заплащат, но се успокояваме с мисълта, че това ще стане много по-късно, а дотогава... Ла нас и през ум не ни минава, че деградацията вече е про­никнала у нас, че някаква невидима, но съвсем реална същ­ност все по-властно ни обсебва и че цената, която по-късно ще трябва добавъчно да заплатим за страстите си, няма да се 0зчерпи с чернодробното или сърдечното заболяване.

Една от най-разпространените и най-узаконени прояви на себичността, това е собственическото чувство. Да бъдеш собственик се смята за съвсем порядъчно, а колкото по-едър собственик си, толкова по-порядъчен изглеждаш в очите на обществото, макар всекиму да е известно, че „своето" богат­ство често се постига чрез отнемане на чуждо имущество. И въпросът в случая не се свежда до съмнителните способи за трупане на материални блага, а до последиците от натрупва­нето на цялата онази духовна нечистотия, която е неизбежен спътник на собственическото чувство.

Още в евангелието е казано - ако имаш две ризи, дай едната на ближния. Ние обаче не обичаме да си даваме ризи­те, даже когато разполагаме с повече от две. А в случай, че пожертваме някоя риза за бедняка, тя без друго ще бъде из­носена или демодирана. Изобщо ние обичаме да съчетаваме в благодеянията си чувството на облекчение, задето сме се отървали от нещо непотребно, с чувството на самодоволст­во, че сме се показали толкова добри.

Важното е не какво даваме, а как и защо го даваме. До­ри някой да се откаже от цялото си имущество, ако той нап­рави това с вътрешно чувство за съжаление или с пресметли­вата мисъл, че си осигурява по-добър живот „отвъд" - жес­тът му няма да има никакъв положителен ефект, напротив: към неприятните черти на благодетеля ще се прибави и лицемерието. Практиката на милостинята, усърдно поощрявана от църквата, понякога не е нищо повече от егоистичен порив да си осигурим божието снизхождение на ниска цена.

Учението не поставя изисквания да раздаваме имущес­твото, спечелено с честен труд и необходимо нарамите нас, нито да се отнасяме с презрение към полезната или красива вещ. Основното зло е не собствеността, а чувството за собс­твеност. В този материален свят човек неизбежно ще прите­жава материални предмети и дори ще им се любува, в случай че са направени красиво и с вещина. Същественото е да не изпитваме робска привързаност към предметите, да знаем, че не можем да ги отнесем със себе си по пътя към Безпределността, да бъдем готови да се разделим без болка с тях, когато потрябва.

„Как различно протичат плановете на съграждането. Ня­кога ние казвахме - отдай всичко. Сега отиваме по-далеч и говорим: вземете всичко, но не го смятайте за свое."

Простият разум ще разбере, как е невъзможно да взе­меш със себе си земните вещи. Но те са създадени с участие­то на духа и затуй не следва да бъдат пренебрегвани."

„Как може да се отминат цветята на природата, но тво­ренията на труда са също цветя на човечеството. Ако техни­ят мирис и цвят е несъвършен, трябва да се съжалява." (М.)

И още:

„Не е леко да се придобие уважение към земното твор­чество и да се постигне освобождение от чувството за собст­веност. Този, който почувства величието на Безпределност-та, естествено ще разбере цялата несъизмеримост на приз­рачната собственост върху такова преходно място като Зе­мята." (М.)

Себичността е свързана и с един друг, колкото пакос­тен, толкова и общоразпространен недостатък - страхът. Ако анализираме изблиците на това чувство, не е трудно да отк­рием, че то е свързано с мисълта за възможни обрати в на­шите земни дела или за нашето физическо здраве, или за зд­равето на нашите близки, изобщо с възникването на някакви опасности на физическия план. С други думи и тук се сблъс­кваме с липса на съизмерност и с неразбиране на причинни­те връзки, при което второстепенното и производното се хипертрофира до степента на нещо съдбоносно. Това съвсем не означава, че не трябва да реагираме на възникналите небла­гоприятни обстоятелства. Но тъкмо за да реагираме спокой­но, а следователно и ефикасно, първото условие е да се осво­бодим от страха:

„Помислете за туй - какво е опасност? Тъй наречената опасност не е нищо друго, освен страха за текущото ни със­тояние. Но ако знаем, че всяко състояние се твори от съзна­нието, което е неотнимаемо, то не може да има никакъв те­лесен страх. Опасността, за която е тъй прието да се предуп­реждава, ще се разтвори от съзнанието. Затуй ръстът на съз­нанието е най-съществената основа за движението напред. Вместо опасностите ще останат само препятствията, но те Ще бъдат само средство за развитие на енергията. Ако плани­ната е съвсем гладка, то няма да се изкачите на върха. Бла­гословени да бъдат камъните, разкъсващи обувките ни при възлизането! Тъй се утвърдете в отсъствието на опасност."

„Нашият щит е в неуязвимостта. Всяко петно на страха е цел на вражеска стрела. Но измили тия позорни петна, щ_е станем нерушими като телата на далечните светове." (М.)

„Ние ще изгоним всеки страх. Ние ще разпилеем по вя­търа всички разноцветни пера на страха. Сините пера на зас­тиналия ужас, зелените пера на предателската тръпка, жъл­тите пера на тайното изплъзване, червените пера на лудото сърцебиене, белите пера на премълчаването, черните крила на падането в бездна. Трябва да се разкрива многообразието на страха, иначе нейде ще остане сивичкото перо на угодливото чуруликане или перушинката на припряната суета, а зад тях е същият идол на страха. Всяко крило на страха увлича надолу." (М.)

Лесно е да се каже... - ще помисли някой, прочел горни­те указания. Наистина, да се освободиш от страха е далеч по-трудно, отколкото да оставиш тютюна или да спреш да сквер­нословиш. При това, за разлика от множество недостатъци, към които хората са привързани, страхът е нещо, от което всеки охотно би се отърсил, стига да знае как. Учителят сам посочва, че не е достатъчно да си кажеш „аз не се боя" или да си повтаряш „не ме е страх", за да прогониш противното чув­ство:

„Освобождението от страха няма да се постигне от самоубеждението при всеки отделен случай; напротив, такива внушения само отблъскват чувството на страх навътре, за да се яви при най-близкия повод в целия си ужас. При това, ужа­сът ще нараства в съответствие с натиска на изкуственото внушение... Страхът може да бъде изкоренен с мерки на съ­поставка." (М.)

И, на друго място:

„Краят на страха е в знанието." (М.)

Страхът е атавизъм от тъмната епоха на човешкото не­вежество. Той може да расте и да се развива единствено вър­ху почвата на невежеството. Когато познаваме истинския ха­рактер на туй, което ни плаши и когато разбираме цялата му относителност в необятността на отсъденото ни безсмъртие, страхът изчезва, а причината му се смалява до реалните си размери на едно препятствие, изискващо от нас да напрег­нем сили, за да го преодолеем. Препятствието наистина мо­же да ни затрудни, но вече няма да ни плаши.

Естествено, понякога възникват заплахи или труднос­ти, изглеждащи непреодолими. Ала това също е заблуда, ид­ваща от старото мислене. Няма такива ситуации, от които да не може да се намери изход.

„Ако човек ви каже - направих всичко, което е по сили­те ми - не вярвайте, той се оправдава, но в същото време се и ограничава. Когато човек си въобрази, че всичко е изчерпа­но, именно тогава той губи ключа към спасителния изход. Често поради невежество или поради леност хората се от­казват от най-добрите решения..." (М.)

С обичайната си склонност да драматизираме нещата, ние често говорим за безизходицата. Но понякога тъкмо при­видната безизходица ни води до спасителния изход. Каза се вече: когато всички пътища около нас за затворени, едва то­гава се сещаме за последната възможна посока и вдигаме очи, за да видим Учителя. Спасителното действие нерядко се осъ­ществява именно при безизходица, предизвикваща крайното напрежение на нашия устрем:

„Много легенди описват осъществяването на желания­та, но не говорят за основното условие, за безизходността, която изостря желанията до неотменимост." (М.)

Разбирането за съизмеримост и закономерност ще ни предпази и от унинието, скръбта, отчаянието, обичайни спътници на малодушието и страха. Ние ще се освободим от тези чувства, стига да се проникнем от съзнанието, че животът е непрестанно движение и вечна трансформация, че всичко се изменя и отминава, включително и туй, което в момента пре­дизвиква скръбта ни. Или както казва Учителят:

„Разлъката предшества срещата, срещата предшества разлъката, затуй по-мъдро е да се радваме на разлъката."

„Хората често изпадат в отчаяние, като не виждат ни­какви възможности. Обикновено те забравят един от главни­те съюзници, забравят течението на събитията."

Вредата от унинието, скръбта, отчаянието не се изчер­пва с туй, че ни потапят в мъчителни настроения, създавайки около нас болнава психическа атмосфера. Като опустошават силите ни, такива настроения ни тласкат към бездействие и летаргия.

„Събуди се, спящий! Хората обичат да повтарят този вик. Особено поразително е, когато го твърдят спящите, про­дължавайки да спят... Спят с години, спят цял живот... и в дрям­ка повтарят чужди неосмислени слова. Няма да говорим за случайните минувачи, но даже вече позналите нещо от исти­ната са подложени на пристъпите на животински сън. Тогава работата на Учителя е да ги разбуди, дори да е нужен удар на мълния. Защото сънят лесно преминава в обсебване." (М.)

Дрямката, апатията, летаргията са израз на погасване на съзнанието. Същностната човешка дейност постепенно замира, а заедно с нея умира и най-ценното - огненото зърно на духа, частицата от Вселенския дух, която всеки носи у себе си.

„Бездушните същества са известни на всички. Това не е символ, а химическа действителност. Могат да запитат - в такова плачевно състояние ли се въплъщават те? Въпросът ще покаже незнание на основите. Никой не може да се въплъти без запас от огнена енергия. Прахосването на Агни ста­ва тук, сред всички чудеса на природата. При прахосването на Агни съвсем не е нужно да се извършват някакви си звер­ски престъпления. Обикновено прахосването на Агни става в делничния живот и в духовен полумрак..."

„Естествено, всеки е свободен в съдбата си и дори в крайното си разложение. Но бездушните същества са твърде заразителни и вредни. Проявата на обсебване е особено лека при такова погаснало съзнание. Не смятайте за преувеличе­но, ако близо половината от населението на планетата е под­ложено на тази опасност. Естествено степента е твърде раз­лична, но започналото разложение бързо прогресира." (М.)

Погасналото съзнание е равносилно на самоубийство за своя носител. Но то е опасно и за околните. Напразни ще бъдат опитите да помогнем на тия хора. Най-разумното, кое­то можем да направим, е да ги отбягваме, както се отбягва всяко разложение:

„Не отдъхвай край пътя под гнило дърво. Не се докос­вай в живота до хора с погаснало съзнание. Неразвитостта на съзнанието не е толкова заразителна, колкото погаснало­то съзнание. Погасналото съзнание е истински вампир. Не може да се напои отвън пропастта на невежественото съзна­ние. Именно тези хора безполезно смучат енергия. След тях - непоносима умора. Трябва да ги отминаваме като зловоние, както отбягваме флуидите на разложение. Трудно е да се различи границата на неразвитостта и на погасването. Но едно качество ще бъде несъмнено. Неразвитостта може да бъде съпътствана от трепет на преданост, ала загасналият кратер е пълен с пепел и сяра. Учението не отказва да израз­ходва енергия за неразвитостта, но съществува степен на угасването, когато не може да залееш бездната с ново вещество.

Само катаклизмът с ужаса на ненадейността може да разто­пи застиналата лава." (М.)

Едва ли е възможно да се установи точна градация на различните недостатъци. Вредата при всеки от тях зависи не само от характера на самия недостатък, но и от туй в каква степен е развит и с какви други слабости е съчетан. Безспор­ното е, че повечето пороци са свързани, както вече се споме­на, с дълбоко вкоренената у нас себичност. Затова и внима­нието ни винаги следва да бъде насочено към нея. При всяко наше намерение и всеки подтик за действие - колкото и без­користни да ни се виждат те - не е излишно да се запитваме: не е ли туй някакво поредно въплъщение на себичността?

Пълното освобождаване от себичността изисква таки­ва продължителни усилия, че един човешки живот едва ли ще ни стигне. Степента на успехите ни в тая насока ще зависи и от пътя, изминат в предишните прераждания. Но силата на стремежа може чудотворно да съкращава и най-дългия път. Важното е у нас да загори подобен стремеж. А ако не можем да го извисим до необходимата степен, нека поне се вслуша­ме в прозаичния глас на здравия разум. Щом още не сме стиг­нали до етапа да съобразяваме и решаваме с оглед на Общо­то Благо, нека поне се опитаме да се погрижим за собствено­то си благо, нека разберем, че именно в интерес на своето Аз, следва да се отърсваме от себичността:

„Трябва да се освобождаваш от себичността, за да прет­вориш и утвърдиш светлото Аз. Себичността като раков оток се заражда от отсъствието на Агни. Да не забравяме, че се­бичността привлича и се храни с плътски въжделения и по­ражда зло..."

„Нека мисълта за преображение на сърцето бъде извор на радост. Много скърби и въздишки са от себичността. Много ужаси са от себичността. Необходимо е да спрем да мислим за ограниченията. Когато ни е дадено огнено зърно, трябва да се радваме, че носим такъв бисер, поради доверието на самата Йерархия." (М.)

Себичността подхранва различни пороци и ни тласка към различни тъмни дела. Но между тях има едно, което е най-страшно. Това е предателството. И съвсем без значение е, кой точно от слугите на себичността ни е подтикнал да извършим непоправимото - страхът, ненавистта или алчност­та. Никак не е важно дали Юда е предал Христос от любов към сребърниците, или от омраза към доброто. Каквито и да са причините, за предателството не съществуват смекчаващи вината обстоятелства, както не съществуват и степени в на­несената вреда. Последствията за жертвата нямат никакво отношение към участта на извършителя. Неговата вина при всички случаи е еднаква. Неговата съдба е при всички случаи решена. Той, именно той, извършителят, се е самоунищожил.

„Кое от злодеянията е най-разрушителното за монадата на злодея? Естествено, предателството. При такова прес­тъпление най-рязко се променя вече включения ток и се по­лучава ужасен обратен удар. Предателят не може да живее дълго в плътния свят. Но когато премине в Тънкия свят, то при отсъствие на животоносна енергия той е въвлечен в хао­са и подложен на разложение... Трябва да се разбере, че въз­връщането в хаоса е преди всичко неизразимо болезнено... Нека тъй предупреждаваме хората, че даже от материална страна предателството е недопустимо. Предателят не само осъжда себе си, но заразява широки слоеве наоколо си, вна­сяйки огнени бури... Няма малко предателство, то е велико в злото и против Мирозданието." (М.)