Тайното учение Богомил Райнов предговор „Няма религия по-висша от истината

„Как можеш да си въобразиш покоя, ако всич­ко съществува в движение и чрез движение? Самото понятие за покой е изнамерено от оне­зи, които са искали да се скрият от битието... Трябва да се мисли не за покой, а за това, как сред вихрите да се запази равновесие." (М.)

Картината на Космоса, разкрита ни още в „Тайното уче­ние", е твърде далеч от църковната догма за сътворението на света, но не се покрива и с данните на Астрофизиката. Ако библейската легенда, взета в буквалния си смисъл, е наивна, то сведенията на науката са непълни и не винаги точни.

И в наши дни все още се втълпява на милиони деца, че Господ е създал света точно за шест дни, като основното му творение е била разбира се нашата планета, докато слънце­то, луната и звездите са били направени, „за да светят на зе­мята", че флората и фауната в цялото си многообразие са извикани на живот мигновено с един замах и че човекът е бил изваян от кал, а после му е била вдъхната душа.

Науката - още от времето, когато се подготвяше „Тай­ното учение" - вече бе постигнала сериозни успехи в изслед­ването на Вселената, а от тогава насам тия успехи неимоверно нараснаха. Но научното познание има един сериозен не­дъг, който не се свежда до неизбежните за даден период не­пълноти и неточности, а до ограничаването на изследвания­та главно във видимата страна на битието, независимо от туй дали тя е „видима" с просто око, или с радиотелескопи. За останалото, сиреч за най-същественото, науката се задово­лява с неясни догадки, а понякога не стига и до догадки.

Според теорията, развита от Е. П. Блаватска, в основа­та на цялата Вселена - непроявена и проявена - лежи една Безпричинна Причина, един Абсолют, който представлява Принципът на единствената Реалност в нейните два аспекта - абстрактното, абсолютно Пространство и абстрактното, абсолютно Движение.

От този „Корен без корен", от тази „Причина без при­чина" произлизат Логосите: Първият Логос, безличен и във философски смисъл „непроявен", който като Първопричина предхожда „проявеното"; Вторият Логос, представляващ Ду­хът на Вселената, Духът-Материя (Пуруша и Пракрити) или Животът; Третият Логос, който е космическата Душа на Све­та, Разумът или космическият Нумен на материята.

В книгите на Учението, които са предмет на нашето вни­мание, тези въпроси - доколкото се засягат - са представени по-просто. В основата на Вселената е Абсолютът, неподле­жащ на анализ и обсъждане, представляващ Тайната на битие­то („Светът се опира върху Тайната. Няма предел на Безпределността" М.). Разбира се не става дума за туй, че някой ни забранява да изследваме Абсолюта, а за това, че нашият ра­зум с ограничените си понятия и представи е неспособен да обгърне безграничното и, в най-добрия случай, ще ни даде едно съвсем примитивно, сиреч непълно изопачено съжде­ние. Както казва по тоя повод Елена Рьорих, Учителите „никога не са поощрявали споровете за Непознаваемата Причи­на. Тя се е приемала като най-велика Тайна, завинаги непос­тижима. Защото ако почнем да ограничаваме Абсолюта, той ще престане да бъде Абсолют и ще стане ограничен. Затуй Абсолютът е непостижим".

Подобни разсъждения при цялата си правилност биха могли да доведат някого до извода, че Учението проповядва непознаваемостта на света, че то представлява някаква вари­ация на Агностицизма. Такъв извод ще бъде погрешен. Уче­нието, тъкмо напротив, не само поддържа, че Вселената е познаваема, но и подканва човечеството да упорства в ней­ното задълбочено изследване. Но доколкото необятният Кос­мос, това е Безпределността, дотолкова и процесът на позна­нието е безпределен. Другояче казано, работата не е в туй, че сме лишени от възможността да проникваме във Вселена­та, а че това проникване в една Вселена без край, не може също да има край. Учителят посочва:

„Светът се опира върху Тайната. За Тайната, за Съкро­веното говорят всички Завети. Обичащите да търсят проти­воречия могат да тържествуват, на тях им се струва, че е на­мерено нещо несъгласуваемо. Обаче те ще мислят от Земята и естествено всичко надземно ще им се стори нелогично. Но приложете същите тия думи към Тънкия и Висшия свят, и земните противоречия ще намерят своето обяснение. Естес­твено, всичко тайно, извършено на Земята, вече ще бъде явно на Висшия план и Тайната, недостъпна в плана на Безпредел­ността, ще се покаже логична."

Ако хората с религиозна насоченост на съзнанието, се съгласят да приемат съществуването на някакъв Абсолют, твърде вероятно е те да го нарекат Бог. Разбира се, тук не става дума за терминология - ние вече видяхме, че Адептите са достатъчно толерантни към нашите терминологични пред­почитания. Що се отнася обаче до въпроса по същество, Уче­нието - както вече бе споменато - не приема и не допуска съществуването на някакъв личностен Бог, творец или влас­телин на Вселената. Още през 1881 Учителят Кутуми в свои­те писмени бележки към един текст на Алън Хюм казва:

„Нито нашата философия, нито самите ние вярваме в Бога, още по-малко в този, чието местоимение изисква глав­на буква. Нашата философия е предимно наука за следствия­та според техните причини и за причините според техните следствия, а тъй като тя е също и наука за творенията, извеж­дани от първоначалното, то преди да приемем такова нача­ло, трябва да го знаем и нямаме право даже да допускаме неговата възможност..."

„Словото Бог е било изобретено за определение на не­известната причина на тия следствия, от които човек се е въз­хищавал или страхувал, без да ги разбира. А тъй като ние твърдим и сме в състояние да докажем това, което твърдим, т. е. - знанието на тази причина или причини, то ние можем да настояваме, че зад тях няма Бог или Богове."

Очевидно е, че в случая спорът не е за думата, а за същ­ността. И ако думата се отхвърля, то е защото нейната упот­реба може да доведе само до изопачаване на смисъла, докол­кото за всички верующи Бог представлява разумно същест­во, всесилно, вездесъщо и безпогрешно, което управлява, съ­образно своята съзнателна воля, вселената и представлява съвършен първообраз на човека. А там, където религиозните хора откриват проявите на своя личен Бог, там още първите будисти са виждали само действието на Космическия закон.

„Аз бих избягвала църковните изрази, когато се има предвид Великия Принцип - забелязва Елена Рьорих в едно свое писмо. - Понятията за волята и завета са вече свързани _с личността и затуй не подхождат за представата на Всеобемното Начало. Струва ми се, че ще бъде по-сполучливо тези понятия да се заменят с космически закон."

И на друго място:

„Където е възможно, словото Господ, Бог, Творец тряб­ва да се заменя с Божествено начало, защото в съзнанието на масите антропоморфическата представа вече твърде се е вкоренила със словото Бог."

Както се вижда Е. И. е готова да приеме определението Божествено в смисъл на „Висше", но не и съществителното Бог, отразяващо антопоморфическото разбиране.

И тъй Абсолютът или Безпричинната Причина, или Бо­жественият принцип, това е основата на единствената и все-обемна Реалност, изразена в пространството на Безпределността и в движението на Великото Дихание. Единствената Реалност, вече не като Неизречен принцип, а като Проявена Вселена, има два аспекта - дух и материя, сиреч две, които правят едно.

Ние можем да говорим само за дух или само за мате­рия съвсем условно, с оглед на това, че разглеждаме Единно­то било откъм едната, било откъм другата му страна. В реал­ността обаче тези две страни са неделими, защото духът мо­же да се проявява само в материята, а материята може да добие форма, т. е. изява само чрез движението на духа.

Още в писмата на Махатмите от 1880-1883 четем:

„Материята е вечна, тя няма начало, защото материята е самата Природа, и това, което не може да унищожи себе си и е неунищожимо, съществува неотменно и затуй не може нито да има начало, нито да престане да съществува."

„Ние вярваме само в материята, в материята като видима природа и в материята в нейната невидимост, като неви­дим, вездесъщ, всемогъщ Протей, в нейното непрестанно дви­жение, което е нейния живот и което природата изявява от себе си, защото тя е Великото Всичко, вън от което нищо не може да съществува."

„Нашите учения сочат само единния принцип в приро­дата - дух-материя или материя-дух."

Природата прочее, това е материята. Материята се на­мира в непрестанно движение („Космосът се изгражда с пулсации, иначе казано, с взривове. Ритъмът на взривовете дава стройност на творението." М.). Материята и нейното дви­жение са подчинени на основни, неизменни закони („Целесъ­образността, произтичаща като следствие от противополож­ностите, господства в цялата Вселена." М.).

Дотук всичко е просто и като че ли познато. Сложност­та се откроява едва в момента, в който си дадем сметка, че духът-материя, увлечен във вечното си движение, се видоиз­меня и преобразява в безкрайно многообразие от явления, че тези явления, подчинени на закона на единството, са свърза­ни помежду си, взаимодействат си, привличат се и се отб­лъскват и по силата на един друг закон - законът на причинността - пораждат все нови и нови следствия и съчетания. При това в неизброимите трансформации и диференциации на материята и движението тъкмо някои от най-основните прояви не са известни на науката и следователно не се взи­мат под внимание при научното обяснение на света.

Науката например нищо не казва или в най-добрия слу­чай предлага само неясни хипотези относно т. нар. Материя матрикс, сиреч първичната материя, лежаща в основата на Вселената. Науката няма данни и за т. нар. Материя люцида, невидима за физическото око, но прекрасна в сиянията си и

съвършено реална за духовното зрение. Науката, макар от векове да се занимава с Пространството, няма понятие, че то представлява своеобразен огнен океан, в който действат могъщи непознати енергии, като се почне от всеначалната Пси­хическа енергия и се свърши с Фохат или комсическото елек­тричество. Учението съдържа неоценими данни за тези не­познати материи и вселенски сили, стига да го изследваме с необходимото внимание.

В тая насока Живата Етика не повтаря сведенията, из­вестни още от „Тайното учение". Тя добавя нови моменти от първостепенна важност и, - което е най-съществено, - изла­га и новото, и вече познатото в съвсем различен план - от гледна точка на жизнените интереси на човечеството в се­гашния етап.

Именно в такъв план Учителят ни приканва да овладе­ем онези сфери на невидимото, които с могъщите си сили могат да се окажат спасителни за бъдещето на планетата. И когато Адептът поставя някои изключително важни задачи пред науката, в този жест е изразено уважението му към на­учното изследване и към неговите труженици, въпреки на­личните предразсъдъци и ограничености:

„Проследете развитието на науката за последния поло­вин век; може да се изумите от прогреса на знанието... Който преследва науката е нечовекоподобен."

Науката обаче все още не може да излезе от омагьоса­ния си кръг, „защото психическата енергия не е призната. Без нея и най-смелият полет си остава детско занимание. Без пси­хическата енергия няма да се открият пространствените пътища". (М.)

Психическата енергия, за която говори Адептът, не бива да се ограничава от нашите повърхностни представи за „психичното и за човешката психика, а още по-малко да се свежда до еманация на мозъчното вещество. Както ще видим подир малко, касае се за нещо съвсем различно и неизмери­мо по-важно.

Така или иначе указанията на Учението за разширяване на човешкото знание в сферата на невидимото, не могат да се реализират, без да се използват методите на Учението. Дру­гояче казано, задачите на Учението се постигат със средства­та на Учението. А това в случая означава, че трябва да разбе­рем ограничените възможности на тясно-специализираните изследвания и да потърсим отговор на големите проблеми по пътя на Синтеза.

Нашият ум непрестанно разчленява явленията с цел да ги опознае. Тази дейност безспорно е необходима в обичай­ното практическо и научно изследване. Но цялостното поз­нание не може да се постигне без синтез, защото само синте­зът е способен да отрази сложните връзки, да проникне от­въд измамната фасада на очевидното.

„Около понятието синтез съществуват много недора­зумения. Някои, макар и да допускат неговата полезност, смя­тат че човек не може да знае всичко при съвременното разви­тие на знанието. Но нима синтез е знанието на всичко? Науката с многото й отрасли не може да бъде усвоена от едно лице, но нейният смисъл трябва да бъде осъзнат. Той може да бъде напълно усвоен и утвърден в съзнанието." (М.)

Ние трябва да се стремим към синтеза и в нашето инте­лектуално познание на явленията. Но всепроникващото поз­нание на синтеза, за което става дума в Живата Етика, не може да се постигне по разсъдъчен път. На Запад подобно извън интелектуално и пряко познание е прието да се нарича интуиция - термин, чието съдържание се формулира различно от различни автори. В Учението подобно висше възприя­тие се нарича чувствознание. И тук обаче се налага да уточ­ним, че не става дума за нашите обичайни емоции, а за знани­ето и опита, натрупани в оня вътрешен център, носещ назва­нието „чаша".

За да разберем по-добре какво се разбира под познание на синтеза, ще цитираме следния параграф от Учението:

„Религията и науката не трябва да се отличават по сво­ята същност. Тънкото изучаване на материята и атома ще до­веде до заключението, че жизнената енергия е не електричес­тво, а Огън. Така науката и религията ще се сближат върху един принцип... Науката не може да разруши понятието за божественост на Огъня, също както и религията не може да запрети тънките анализи, използвани от науката. По такъв начин ще се утвърди разбиране и хармония между понятията на религията и науката... Затуй така важно е учените да при­тежават тънко окултно възприятие. Но само финият органи­зъм може да обладава такъв божествен усет, който не се раз­вива извън, а извътре. Затуй всички велики открития за бла­гото на човечеството не ще идват от огромните лаборато­рии, а ще бъдат намирани по духовен път от учените, които обладават синтез... Естествено дарът на синтеза не винаги се дава, но тези самоотвержени съратници, които обладават син­теза, не се нуждаят от специалност... По пътя към Огнения свят трябва да се почитат Носителите на Синтеза."

Както се вижда, Учителят посочва Огъня като основен принцип, върху който трябва да се сближат различните фор­ми на познанието. Основен принцип, защото това е и основ­ната енергия на Космоса:

„Вечният Огън изпълва всички тела и чрез тях се съединява с висшата огнена енергия. По такъв начин се преработ­ва сокът на Вселената. Не може другояче да се нарече тази обновяваща се съкровена субстанция. Така всичко проявено служи като за обновяване на вечната Субстанция." (М.)

Две са понятията на Учението, които най-трудно се раз­бират и най-мъчно се възприемат. Едното е Йерархията, за която по-късно ще стане дума. Другото е Огънят. Но да не усвоим тия понятия в истинския им смисъл, това на практика означава да не усвоим Живата Етика. Не случайно една от книгите на Учението е озаглавена „Йерархия", а две други -„Агни Йога" („Огнена Йога") и „Огнен свят".

Трудността при възприемане на Огнената Йога произ­тича често от това, че ние свързваме понятието за Огъня с представите си за обичайните му прояви, сиреч за нещо, кое­то пари, обгаря, опожарява, следователно повече ни плаши, отколкото привлича.

Подобни представи не са изцяло погрешни. Учителят сам казва, че можем да гледаме на Огъня не като на някакъв -символ, а като на нещо реално, дори съвсем физическо („Не е нужно да се гледа на работата на Огъня като на нещо пси­хическо. Смятайте, че Огънят е нещо физическо. Тъй на сред­ното съзнание ще бъде по-лесно да мисли." М.). Същевре­менно думите на Адепта ясно подсказват, че подобна предс­тава се приема само като удобна за „средното съзнание", но че тя едва ли изчерпва смисъла на явлението. Защото проза­ичните ни познания за огъня са свързани единствено с него­вата най-плътна и най-елементарна проява. Именно затуй Учи­телят уточнява:

„... Не бива да се мисли, че в Огнения свят неговите същества са постоянно обкръжени от езиците на пламъка.

Огънят може и да кристализира, но обичайното му състояние може да бъде характеризирано като Светлина. Тия сведе­ния са прости, но по-добре да ги споменем, за да се избегне обичайното неразбиране."

И тъй очевидно е, че не става дума само за огъня, който ние използваме при своите домакински и промишлени нуж­ди, че тази енергия - все още почти непозната за нас - прите­жава различни, често дори невидими форми на проявление. И ако не сме в състояние засега да изучим всички тия форми, необходимо е поне да знаем, че най-общо погледнато същес­твуват два вида огън: „Отдавна е казано за двата огъня - тво­рящият огън и унищожителният огън. Ако първият сияе, и грее, и възнася, то вторият изгаря и изпепелява. Но аз съм ви насочвал само към творящия огън." (М.)

Космическият Огън е могъща стихия, проявяваща се във всяко живо същество и изпълваща цялото Пространство. То е неизчерпаема творческа сила на Вселената, ала като всяка стихия, при известни условия може да забушува и като страш­на разрушителна енергия. Именно оттук - и неотложната за­дача, стояща пред човечеството днес:

„Когато се обявява Новата Ера на Огъня, значи тази сти­хия трябва да се овладее. Иначе казано, трябва да се осъзнае жизнеността на Огъня... Където е старото, там новият огън ще изгаря, и животът няма да получи ново благословение."

„Нека думите за огъня не се приемат като отвлечен сим­вол. Говоря за действително съществуващия огън. Вече не за пръв път планетата изпитва въздействието на тази стихия. При смяната на расата огънят се приближава като струя на пречистване. Човечеството помни разрушението, причине­но от съединението на пространствения огън с неговото под­земно натрупване. Защо да се повтаря разрушението на Ат­лантида, ако може да се привлече благотворността на стихията на огъня? Но за да се приближиш безстрашно към огъня трябва да се научиш да мислиш за него и да го приемеш в съзнанието си." (М.)

Следва внимателно да се прочетат многобройните па­сажи от книгите на Учението, засягащи горния въпрос, за да се разбере в подробности за какво става дума. Казано съвсем накъсо, човешките прояви, не само във физическия, но и в Тънкия свят имат своите връзки на взаимозависимост с огне­ната стихия, както във вътрешността на планетата, тъй и в пространството. Все по-голямото развихряне на тъмните си­ли - проявяващо се в тъмните помисли и дела на хората, в насилията, жестокостите, убийствата, хищничеството, аморализма - води и до все по-голямо засилване напрежението на огъня, което на свой ред увеличава психическото напре­жение на планетата. А тази адска механика на взаимно усил­ващи се колосални напрежения на разрушителните сили мо­же да има само един епилог - унищожителният взрив - в слу­чай, че не бъде неутрализирана от градивната пречистваща енергия на Светлината.

„Трябва да се усеща колко голямо е напрежението. Тряб­ва да се признае, че не е имало такова време. Не може да има обичайни мисли в необичайно време. Да разбереш това, вече ще означава да се приближиш към първата редица в битка­та... Също тъй, като здрав щит трябва да се пази съзнанието за Победа. Пространството трябва да се изпълва с победни мисли, тъй като в тях има озон и закрила."

„... При нарастване на космическото напрежение нарас­тва и напрежението на психическата енергия на човечество­то... Подобно на експлозивен газ, тя създава опасност от взрив, "става т бъде насочена в мощното предуказано направле­ние, иначе тя ще сложи край на еволюцията." (М.)

„Хората често са чели за огнената гибел на планетата. Още преди две хиляди години е указано, че Огънят ще погъл­не Земята, още преди много хиляди години Патриарсите са предупреждавали човечеството срещу огнената гибел. Нау­ката не е обръщала внимание на много знаци. Никой не же­лае да мисли в планетарен мащаб... Възможно е да не се про­пусне последният час. Може да се изпрати помощ, но нена­вистта няма да стане лекар." (М.)

В Живата Етика не веднъж се подчертава, че Светлина­та е непобедима, че в грандиозната пространствена битка си­лите на мрака са обречени на поражение и че еволюцията не може да бъде спряна. Именно затуй не е изключено някой да изтълкува като белег на непоследователност цитираната по-горе фраза за евентуалния „край на еволюцията". Но подоб­но тълкувание ще бъде неоснователно. Учителят не форму­лира съжденията си според едни или други дидактични съоб­ражения. Когато говори за възможната гибел, то не е за да ни плаши. И когато изтъква неотменимата победа, то не е, само за да ни ободрява.

Процесът на еволюцията действително не може да бъ­де спрян. Това е космически закон, обаче той съвсем не отме­ня възможността една или друга планета да отпадне от ево­люционното движение под ударите на друг космически за­кон - законът на Кармата. Всеки процес на изграждане дава и своите отпадъци. И само от човечеството зависи дали то Ще влезе в нов период на възход по пътя към безпределност-та, или ще се сгромоляса като отпадък в бездната, за да бъде претопено като инертна материя. Що се отнася до хората, заслужили с помислите, стремежите и делата си по-добра Карма, те ще продължат съществуването си в други форми и на други планети.

Учението отделя твърде голямо внимание и на вече спо­менатата Психическа енергия. Всъщност, както обяснява Еле­на Рьорих в едно свое писмо, „Огънят и психическата енер­гия са неделими, защото последната е качество на огъня. Пси­хическата енергия е всеначална енергия". Именно затуй от­белязахме, че би било съвсем погрешно да отнасяме поняти­ето психическа енергия към феномените на човешката пси­хика. Тази енергия естествено се проявява и у човека, но тя е не чисто човешко, а космическо явление и по-точно - енерги­ята, лежаща в основата на цялата проявена Вселена.

„Огненият свят - казва Учителят - намира израз под наз­ванието психическа енергия. Така хората по-бързо ще разбе­рат. На всеки е ясно, че у него съществува нещо, за което ези­ците нямат название. Силата или енергията по-бързо ще бъде приета, отколкото огнената искра. Човечеството твърде мно­го се противопоставя на Огъня. Огънят поглъща, но не твори - мислят хората. Затуй по-добре им назовете психическата енергия и само на развитото съзнание кажете за Огъня."

Психическата енергия в качеството си на всеначална енергия се проявява на всички планове - от най-висшите, до най-плътните и груби. Другояче казано, тя може да има раз­лични качества, без да променя същността си. „Слоят на вис­шата психическа енергия е свързан с огньовете на простран­ството... Именно качеството на психическата енергия е съ­ществено. Правилно е да се предполага, че потенциалът на психическата енергия е разлян даже в низшите организми. (Там) той дава инстинкт, но не съзнание." (М.)

Психическата енергия изпълва и човешкото същество. Но и тук тя може да бъде от различно качество, в зависимост от качествата на нашите мисли и чувства, от характера на духовния ни живот. „Всяко отделяне на секреция, всяко издишване, изпраща еманация на психическата енергия. Всеки човек щедро насища пространството и поради това е длъжен да се грижи за по-доброто качество на психическата енергия. Ако хората разберяха, че всяко дихание вече има значение за пространството, те биха проявили старание да очистят диха­нието. С най-прост апарат могат да се докажат еманациите на психическата енергия. По колебанията на махалото на жи­вота може да се види как постоянно вибрира енергията. Съ­щият способ ще докаже излъчванията, наричани аура, значи в пространството непрестанно се изпращат частици аура и психическата енергия тъче нова обвивка." (М.)

Човек получава психическа енергия от пространство­то, трансформира я и отново я изпраща в пространството. Това е една преработка, принципно наподобяваща вдишване­то и издишването на въздух, макар и не тъй елементарна. От качеството с което се извършва тази преработка, зависи и качеството на Кармата, която всеки от нас си тъче, а също, в последна сметка - и качеството на планетната Карма.

Ако Живата Етика тъй настойчиво поставя задачата за изследване на психическата енергия, то е не само заради въз­можността тя да бъде използвана като всяка енергия, но и затуй, че едва тогава човечеството ще добие пълна представа за нейното значение и следователно ще започне с по-голямо чувство за отговорност да я произвежда и стопанисва. („Ко­гато хората осъзнаят психическата енергия, ще се утвърди Новата Ера" М.)

Скептикът естествено ще избърза с въпроса: Възмож­но ли е изобщо да се овладее една непозната енергия, в слу­чай че тя изобщо съществува? А прагматикът ще добави и следващия въпрос: Щом е възможно, защо не ни се посочи -по кой начин?

Психическата енергия разбира се е невидима, но това е нещо обичайно за енергиите, и положението с електричест­вото не е по-различно. Вярно е, че при определени условия присъствието на електричество се проявява във видими приз­наци, но същото важи и за психическата енергия, която в на­шия свят добива осезаеми прояви в думи и дела. „Хората го­ворят охотно за приливи и отливи, за светлинни и звукови вълни, за магнетически токове, но психическата енергия ос­тава забравена. При това психическите вълни са далеч по-силни от всички други пространствени токове. Вълните на психическата енергия действат съвършено научно като астрохимически лъчи. Забелязват се пояси на въздействие или противодействие на най-далечно разстояние" (М.). Колкото до психическата енергия у човека, то „не само всеки център е динамо, но и всеки атом произвежда енергия. Може ли да се смята неестествено и ненаучно изследването на психичес­ката енергия?" (М.)

Що се отнася до начина на изследване, той не може да бъде даден наготово по причини, които вече бяха обяснени. От цитираните малко по-горе думи на Учителя все пак доста­тъчно ясно се разбира, че за целта е необходим не особено сложен апарат и че подобен апарат вероятно отдавна вече функционира в някой от ашрамите на Бялото Братство. Све­денията, които намираме по тоя въпрос в едно от писмата на Елена Рьорих, са съвсем недвусмислени:

„Чертежът на апарата, събиращ психическа енергия, ще принадлежи на този, който има кармическо право за то­ва. Същото може да се каже и за апаратите, измерващи нап­режението на огъня в пространството. Ако аз даже бих ви ги описала, те все пак няма да ви дадат много нещо. Но ни­кому не се забранява да търси и намира. Именно, дават се

намеци, и всички такива открития вече са зафиксирани в пространството. Всички споменати апарати действат не са­мо на тънкия план, но даже и на физическия в Крепостта на Великото Братство."

Хората, изморени и изплашени от непрестанните си кон­фликти, винаги са мечтали за хармония. Измамени в надеж­дите си да я открият в човешкото общество, мислители и по­ети са я намирали в природата. Пантеистичното съзнание им е помагало да постигнат душевно спокойствие сред вълните на социалните сблъсъци.

Съвременната наука обаче все повече изгражда у нас една обезпокояваща и неприветна представа за космоса, в ко­ято сякаш няма място за хармония. Пространството е изпъл­нено със смъртоносни космически лъчи, метеори връхлитат планетите, небесни тела загиват в гигантски експлозии, чер­ни дупки всмукват материята, превръщайки я в небитие. За­честяват и природните бедствия на планетата - опустоши­телни урагани, катастрофални земетресения, изригване на но­ви вулкани. Къде е хармонията?

И все пак хармония съществува. Достатъчно е да вдиг­нем очи към звездното небе, за да се уверим в това. Доста­тъчно е да сведем поглед към най-дребното цвете, за да се уверим в това. Представата за хармония не е плод на човеш­кото въображение, тя е възникнала от съзерцание на приро­дата. Човек е открил принципите на хармонията в мъдрата книга на Вселената.

Само че хората с течение на времето - може би в про­тивовес на яростните обществени стълкновения - все повече са били изкушени да разбират хармонията като спокойствие и неподвижност. А подобна идилия на монотонността наис­тина не съществува в никоя сфера на живота.

Независимо дали ще говорим за биполярност, за двойнственост, за цикличност или периодичност, но навсякъде - и у нас, и около нас - съществуват противоположностите на центробежни и центростремителни сили, на покой и напре­жение, на привличане и отблъскване, на свиване и отпуска­не, на действие и противодействие, на приливи и отливи, на положителни и отрицателни заряди, на бодрост и умора, на будност и сън, на растеж и стареене, на изграждане и разру­шение, на живот и смърт, на изгрев и залез, на ден и нощ, на светлина и мрак.

Всичко пулсира - от необятните галактики до човешко­то сърце - и в тази пулсация се изявява Великото Дихание на Вселената. Всичко се движи - от планетите, до атома - и когато това е движение на небесни тела и на стихии, то може да добива неизмерима и застрашителна мощ.

Туй не означава, че в Космоса липсва хармония, а че тази хармония далеч надхвърля нашите човешки разбирания и нашите дребни мащаби. Хармонията не е нещо неподвиж­но, установено веднъж завинаги, а нещо, което постоянно се изгражда от уравновесяването на противоположности. Тя е едно непрестанно самоосъществяване, разкриващо ни се чрез неотменното възникване и преодоляване на противоречията.

Именно тъй можем да си обясним и онова противоре­чие, което в момента ни интересува - противоречието меж­ду Светлината и мрака - като разбира се в случая имаме пред­вид нещо по-важно от чисто физическите явления.

„Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с осветлението, та не могат да си представят, че Светлината е енергия. Няма да надзъртаме в оная Безпределност, където и "мисълта, и светлината, и всичко съществуващо се сливат в едно; да разберем Светлината според земното съзнание като целителна енергия, без която животът е невъзможен. Свет­лината е най-проникващият спасителен пратеник. Ние отлич­но разбираме разликата между ръкотворния огън и косми­ческата Светлина. Не огън, а сияние окръжава всяко живо същество. Добрият мислител се окръжава с дъга и със светлината си носи лечение. Светлината по право може да се на­пече начало, което води към обновление. Мисълта и Светли­ната са дотолкова свързани, че мисълта може да се нарече светоносна." (М.)

Но освен светлината има и мрак. Във физически сми­съл ние сме изкушени да кажем, че мракът като самостойна сила не съществува, че мракът е просто липса на светлина. Това само доказва, че от двете явления активната сила е свет­лината, докато мракът не е нищо повече от нейно отрицание. В духовен план обаче тъмнината също има своите активни прояви и активни дейци.

Учението разбира под понятието „тъмнина" разруши­телните сили, противопоставящи се на еволюционния про­цес - като се почне от силите, целящи да откъснат планетата от предначертаното развитие и се свърши, грубо казано, с произвола в клетките, водещ до раковите образувания. Мра­кът е противоположност на всичко туй, което е светлина. Той се проявява в себичността, в низшето, в необузданата сти­хия, в хаоса.

Всъщност мракът се ползва от сили, принадлежащи по право на светлината, след като разбира се съответно ги тран­сформира и доведе до необходимата степен на деградация. Той използва огъня, но не за да създава, а за да руши; той си служи с мисълта, ала не за да пречиства пространството, а за да го трови; той насочва психическата енергия на човека, само че не за да възвисява човека, а да го принизявало зверщината. Огнената мощ на вътрешния център Кундалини напр., способна да насища и подхранва висшите центрове, деградира под влияние на тъмните сили в резервоар на животинщина и разгул.

Някои хора, надникнали бегло в Живата Етика, недоу­мяват как тъй Божественото начало е могло да допусне за­раждането и развитието на мрака. Това напомня недоумени­ето на верующите - как всемилостивият Бог е създал толко­ва страдания по света. Отговорът на църковниците обикно­вено е, че изпитанията се изпращат за да се провери силата на вярата. За жалост такъв отговор едва ли задоволява пита­щите. Та нали те всеки ден отправят молба: „не ни въвеждай в изкушение и ни избави от лукавия".

Въпросът за тъмнината съвсем не е лишен от основа­ние. Наистина как е възможно в един свят, където Целесъоб­разността е основен закон, да съществуват сили на мрака, чиято цел е именно покушението над целесъобразността? Как е възможно тия разединяващи сили да действат при наличие­то на закон за Единство на Битието? Какви са най-сетне при­чините, които са ги породили в една Вселена, развиваща се според закона на Причинността?

При цялата си привидна логичност обаче тия въпроси тутакси ще отпаднат, ако вземем под внимание диалектическата връзка между детерминираността и свободата на изява. Законът е безусловен, а свободата на изява - условна и ограничена. Но тя съществува, иначе не би имало нито индивиду­ално многообразие, нито отговорност. Това, че ние ще ско­чим от някой висок етаж, няма да отмени закона на гравита­цията. Но и законът на гравитацията не може да ни попречи да скочим и да си разбием главите.

Тъмнината не е символ, а съвсем реално зло. Тя има своя йерархия и свой адепт - Князът на мрака, свои черни ложи и свои убедени съмишленици, както на физическото, така и на тънкото поле. А нейното голямо предимство е, че мнозина дори не подозират съществуването й. Или както гла­си известната поговорка - силата на дявола е в туй, че хора­та са престанали да вярват в него.

Апокалипсисът заклеймява тези, които не са нито го­рещи, нито студени, а топли. Ние бихме прибавили към тях и ония, които не са нито бели, нито черни, а сиви, както и другите, които не са нито добри, нито лоши, а „почтени". Те разбира се външно изглаждат по-безопасни и по-безобидни от отчетливо тъмните. Но тъмните обикновено действат именно чрез тях. Понеже са удобни като прикритие. Понеже са лека плячка за обсебване. Понеже плахостта, колебание­то, бездействието, в последна сметка - и въпреки добрите намерения, - ги правят негласни съюзници на мрака. Те с ни­що не възпират мрака, а само облекчават нашествието му. Те са съюзници на мрака, без дори да подозират това.

„Може ли Светлината да сключи съюз с тъмнината? Тя трябва да се угаси, за да се съедини с противоположното на­чало... Светлината не може да увеличи тъмнината, както и тъмнината не може да увеличи Светлината, значи такива съ­юзи противоречат на Природата." (М.)

Между Светлината и мрака не може да има нито мир, нито примирие. Обаче неправилно би било да се мисли, че предопределението на Бялото Братство е да се сражава с тъм­нината. То има да осъществява далеч по-грандиозни предна-чертания. И ако е принудено да се сражава, това е само, за-Щото тъмнината се стреми да осуети тъкмо най-голямото от тия предначертания - установяването на Новата Огнена Ера, осъществяването на еволюционния план.

„Невежите предполагат - казва Учителят, - че Светозарният идва да мъсти на тъмнината. Но Светлината дори не убива тъмнината. По-вярно е, че тъмнината, приближавайки се към Светлината, се разбива и унищожава. Твърде същест­вено е да се разбере, че тъмнината сама унищожава себе си, когато се приближава към Светлината."

Именно по силата на този принцип мракът не разпола­га с никакви средства да преодолее Светлината: „Тъмнината има край и Светлината е изявена безпределно. Всеки, който знае тази най-проста истина, вече е непобедим. Може да се допуска слаба Светлина и голяма тъмнина - тогава победата е невъзможна. Колкото и да дадеш на неверника, той ще по­топи всичко в океан от тъмнина. Така, да вземем оръжието на Светлината, като най-верното." (М.)

Вече стана дума за тоя тип хора, които малодушно от­бягват всичко, напомнящо сражение или борба. В случая оба­че се касае колкото до малодушие, толкова и до наивност. Човек не може да отбегне борбата. Той само си въобразява, че прави това. Елена Рьорих цитира следните думи на един от великите Учители:

„Всеки човек непрестанно се намира сред три битки... Първата ще бъде между свободната воля и кармата. Нищо не може да освободи човека от участие в стълкновенията на тия начала. Втората битка бушува около човека между развъплътените същности на доброто и злото. Тъй човек става пляч­ка на едните или на другите. Невъзможно е да си представиш яростта на тъмните, опитващи се да овладеят човека. Трета­та битка шуми в безкрайността, в пространството, между тън­ките енергии и вълните на хаоса... Човешкият ум разбира земните стълкновения, но той не може, гледайки в дълбокото небе, да си представи, че там бушуват могъщи сили и вихри. Само овладял земните чувства човек, може да помисли за невидимите светове. Трябва да се привиква към такива мисли. Само те ще направят човека съзнателен участник в безп­ределните сили."

Би следвало да се поясни - за окуражаване на плахите - че в грандиозната битка между силите на Светлината и мра­ка, всекиму се поставят задачи, съответстващи на възмож­ностите му. Единственото, което се иска от нас, е готовност­та да заемем мястото си в битката, не защото участието ни е съдбовно за нейния изход, а защото е съдбоносно за самите нас. И ние ще стигнем толкова по-лесно до тази готовност, колкото по-ясно съзнаваме, че начело на редиците ни се сра­жават Светли Духове с могъща власт.

„Няма такова човешко въображение, което би могло да си представи хаоса на космическата битка! Продължението на битката не е по силите на човешката природа. Хората да­же не могат да приемат в съзнанието си, че над всекидневие­то протичат стълкновения на такива мощни енергии." (М.)

Там, в неописуемата по размаха си космическа битка, воюва за нас Братството на Светлината. Що се отнася до нас самите - остават ни светлите прояви във всекидневието. А също и онези другите, нощем, когато заспим, в сферата на Тънкия свят, които не помним. Обикновено ние помним са­мо сънищата си, а не преживяното в Астрала.