V „Няма да умрем, а ще се изменим." (М.)

„Няма да умрем, а ще се изменим." (М.)

Сред това необятно пространство, царство на неотме­ними закони и полесражение на могъщи сили, какво предс­тавлява този малък свят, наречен човек? Какви са нашите въз­можности, каква е нашата участ, от какво трябва да се осво­бодим и какво трябва да придобием, ако искаме да се издиг­нем до нещо по-съвършено, по-прекрасно и по-неуязвимо от това, което сме днес?

За човешката природа са написани такива грамади от книги, включително и окултни, че това, което ще кажем веро­ятно ще прозвучи на мнозина съвсем елементарно. Но ние искаме да засегнем точно някои елементарни, или ако щете, първоосновни неща, именно защото известни окултисти, представящи се за ученици на Е. П. Блаватска, внесоха свои лични тълкувания, противоречащи в една или друга степен на първоначалните идеи.

В един подобен труд напр. можем да прочетем, че чове­кът е троичен, понеже е създаден по образ и подобие на Бога, който също е троичен (Сила, Мъдрост-Обич и Творческа дей­ност). Ние вече видяхме какво е отношението на Учението към догмата за личния Бог, тъй че няма да се връщаме наново към този въпрос. Нашата задача не е да полемизираме, а да набележим някои най-прости принципи, като предоставим на читателя възможността сам да стигне до истината.

В книгата „Община" на едно място е казано: „Да не забравим, че ние сме микроорганизми, населяващи гънките на планетата". Подобно напомняне би могло да ни подейст­ва доста потискащо, ако не вземем под внимание, че то се прави, за да ни се внуши необходимостта от съизмеримост в оценката на явленията.

Да, човек е наистина един микроорганизъм, видян в ма­щабите на нашата Слънчева система, без даже да говорим какво е той в мащабите на Млечния път или на видимата Все­лена. И все пак този микроорганизъм представлява сам една малка Вселена, в която са отразени принципите на големия Космос, с многообразните процеси на диференциация и трансмутация на живата материя.

Всекиму е ясно, че у човека съществуват поне две стра­ни - независимо как ще ги характеризираме - физическо тя­ло и духовна дейност. За физическото тяло ние съдим по дан­ните на анатомията и физиологията, усвоявани като аксиоми още на училищната скамейка, но съдържащи и до днес, по признанията на самите учени, не малко спорни въпроси и празноти. Духовната дейност пък ни се обяснява в учебници­те по психология, където противоречията и произволите са далеч по-големи, понеже, както е известно, психиката е неяс­на работа. Най-парадоксалното е, че науката дори не прави опит да обясни човека като едно органично и неделимо цяло, каквото той действително е по всеобщо признание, че все още липсва наука, наречена примерно „човекознание", а вместо туй цялостната същност е насечена на части, всяка от които ^е предоставена на отделна дисциплина.

Ако картината, представяна ни от физиологията, макар непълна, е относително ясна, то анализът на духовния живот поражда хаос от несъвместими психологически теории. Но това, което почти от един век насам е ясно поне на някои учени, то е, че теренът, определен от психологията като сфе­ра на изследване, представлява всъщност само малка част от душевността на индивида, следователно резултатите от по­добно изследване не могат в никакъв случай да ни доведат до изчерпателни фундаментални обобщения.

Както е известно, още в началото на века Фройд стигна до извода, че съзнателните психически процеси, определени като обект на психологията, са един твърде ограничен сек­тор на човешката психика, обхващаща далеч по-обширна и съвсем неизследвана територия, която Фройд нарече „несъз­нателното". Това беше твърде значително откритие, същест­вено разширяващо, но донейде и стесняващо областта на из­следване, доколкото фройдизмът извежда в последна сметка всички процеси на несъзнателното от подмолната дейност на биологичния фактор - инстинктите.

Днес науката, въоръжена с нови концепции и нова тех­ника, се опитва да проникне по-дълбоко в този, сякаш проу­чен от край до край, а всъщност все още загадъчен феномен -човекът. Изследва се механиката на наследствеността и ин­формацията, заложена в ДНК, изучават се свойствата на би­отоковете, документира се дейността на мозъка по време на съня, правят се анкети за преживяванията на хората, изпад­нали в клинична смърт, а впоследствие оживели. Всички тия разнообразни проучвания, които нямаме за цел да изброява­ме, са безспорно полезни и постепенно разширяват граници­те на научното познание. И все пак въпросът за цялостната характеристика на човека остава открит.

Човекът може да бъде разглеждан и като единство на две начала, и като троична същност, и като седмостепенен принцип - ние вече знаем, че Учението няма нищо общо с доктринерството и схематизма. Ако определяме човека като духо-материя, той ще бъде едноначален или двуначален, в зависимост от туй, дали броим духо-материята за едно или _За две. Ако си спомним и съществуването на Абсолюта или Божественото начало, пронизващо целия Космос, тогава чо­векът ще ни се представи като троичен.

Бихме могли да възприемем и друг подход: безсмъртно­то човешко Аз и краткотрайното физическо тяло. Човекът от­ново става двуначален. Вземем ли под внимание обаче и меж­динната проява между тези две начала, именно астралната, ще стигнем пак до троичността. А в случай, че се опитаме да разчленим по-нататък изследваната цялост, можем да стигнем до концепцията за седмичността, изложена от Блаватска, а по-късно, с незначителни изменения, и от Елена Рьорих.

Споменаваме някои от възможните варианти на анализ, за да се види, че същественото не е в схемите и че те могат да бъдат различни, стига да ни разкриват основното. А то е, че противно на широко разпространеното схващане, физичес­кото тяло не е равнозначно на човека, нито физическото съ­ществуване - на човешкия живот. Физическото тяло е само част от личността, в която за късо време се проявява истинс­кото Аз, безсмъртната индивидуалност. Или, за да си послу­жим с израза на Елена Петровна, „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер".

И тъй, първият елемент или звено в седмичната верига, това е Физическото тяло, колкото низшо, толкова и основно при земното съществуване, защото именно то е проводник на всички останали принципи.

Вторият елемент е Етерният двойник, наричан поняко­га низше астрално тяло. Съществуването на Етерния двойник не е много по-продължително от това на физическото тяло. Той бързо се разпада подир смъртта.

Третият елемент е Праната или Животът, жизнен прин­цип, неразделен от всички прояви в Космоса.

Четвъртият елемент е Кама или висшето астрално тя­ло. То е средоточието на желанията и страстите и се проявя­ва в два аспекта:

а) Кама-Манас - низшият ум или интелект.

б) Кама-Рупа - субективна форма на мисловните и фи­зически желания.

Петият елемент е Манас, самосъзнанието или Висши­ят Разум, чието излъчване свързва Монадата - за която след малко ще стане дума - със смъртния човек по време на физи­ческото съществуване.

Шестият елемент е Буди, Духовност или Духовната Ду­ша (за разлика от животинската душа Кама). Именно чрез шестия елемент Буди се проявява седмият елемент Атма.

Прочее седмият елемент е Атма. Духът или огненото начало, висшият синтетичен принцип, който е едно с Абсо-люта или изразява Абсолюта.

Седмият елемент Атма, фокусиран в шестия - Буди, об­разува монадата, която е първичното ирационално въплъщаващо се Аз или Его. Ако към седмия и шестия принцип, обе­динени в монадата, прибавим и петия, ще получим и т. нар. висша триада - Атма, Буди, Манас или вече съзнателното безсмъртие (за разлика от ирационалното) на човешкото Его, което остава да живее след разпадане на низшето Его. Дру­гояче казано, висшето Аз, това е Причинно тяло, съзнание и дух. За своето физическо проявление обаче триадата се нуждае от вече посочениячетвърти принцип - Кама.

Разбира се Атма или Духът не може да бъде наречен „човешки" принцип в точния смисъл на думата, защото е вездесъщ във Вселената като проява на Абсолюта. Именно за­туй е и неизменен, докато Егото подлежи на еволюция. Като изтъква привидното противоречие между Веданта и Будизма по този въпрос, Учителят казва:

„Веданта правилно посочва, че духът остава неприкос­новен. Огненото зърно на духа остава в стихийната си ця­лостност, защото значението на стихиите е неизменяемо, но еманациите на зърното се изменят в зависимост от ръста на съзнанието. Тъй може да се разбере, че зърното на духа е частица от стихийния огън, а натрупаната около него енер­гия е съзнанието. Значи Веданта е имала предвид зърното, а Будизмът говори за усъвършенстване на обвивката. Така на­пълно се съчетава подвижното с неподвижното."

„Напълно понятно е, че Буда, устремяващ човечество­то към еволюцията, е посочвал свойствата на подвижността, докато Веданта е имала съждение за основата. Към пламъка на огъня може да се прибави всякакъв химически състав и така да се измени цвета и размерите му, ала стихийната същ­ност ще остане неизменна."

Но ако Духът не се променя, то по-низшите елементи на човешкото същество са подложени на постоянно въздействие от страна на заобикалящата ги среда и колкото по-низши са те, толкова по-податливи са на това въздействие. В случая ня­ма да се спираме върху влиянието на социалната среда, доста­тъчно известно и очевидно, а ще се обърнем към оная среда, която обгръща всичко съществуващо - Пространството.

В обичайното си мислене ние третираме пространст­вото около нас като една празнота. Разбира се всички чуваме и четем за космически лъчи или магнитни бури, всички сме учили за атмосферното електричество и всички знаем, че ра­диоприемникът и телевизорът работят благодарение действието на невидими вълни. Но понеже не виждаме тия неща макар да имаме някакво понятие за тях, ние трудно можем да си представим, че пространството около нас е запълнено. Запълнено в точния смисъл на думата - не само с посочени­те енергии, но и с други, за които съвременната наука разпо­лага само с хипотези, в случай, че изобщо ги подозира.

Ала това, за което най-малко си даваме сметка и което ни е най-трудно да приемем, то е, че пространството е запъл­нено и от нашите човешки еманации, от мислите и чувства­та, излъчвани от нас и представляващи реални енергии като всички останали вибрации.

Голяма част от хората - без да са разсъждавали специ­ално по това - живеят с илюзията, че мисълта е нематериал­на и ограничена в границите на човешкия мозък, че тя се раж­да там и там умира и че може да добие форма на обективно съществуване, само ако прерасне в думи или дела. Фатална заблуда, за която човечеството е плащало и продължава да плаща с неизброими страдания и провали. Въз основа на тая заблуда ние сме твърдо убедени, че мислите, както впрочем и думите, нямат особено значение, а единствено важни са делата. Всъщност е тъкмо обратното: ние определяме своята карма не толкова с делата си, а преди всичко с мислите. И не само това. „Убийствата от изпратените злобни мисли са мно­го повече, отколкото от оръдията. Но и тази истина е още недостъпна за човечеството" - пише Елена Рьорих. А ето какво казва Учителят:

„Но кога хората ще разберат значението на мисълта и на словото? За хората все пак е по-важно да разсипят торба с малоценни зърна, отколкото да сипят унищожителни слова. Всеки гризач ще прибере зърната, но даже Архатът няма да унищожи следствията на мисълта и словото..."

„Някога са отговаряли за действието, след туй са разб­рали значението на словото, сега е време да се узнае пожара на мисълта. Най-добре е да умеем да мълчим и да пречиства­ме мисълта. Нима ревът на тигъра може да бъде по-лош от предателското мислене? Човек трупа тежка карма не само за действията си, но и за мисленето..."

„Безумен е онзи, който ще приеме това предупрежде­ние като заплаха. Заплаха не съществува, имаме само при­мери и грижи. Всеки е свободен да скача в бездната, но тряб­ва да го предупредим."

Мисловните еманации представляват енергии в точния смисъл на думата, способни да въздействат в положителен или отрицателен смисъл, да лекуват или да рушат. А това значи, че и всеки от нас, когато мисли - макар да не си дава сметка - неизбежно помага или вреди. И понеже не само въз­действаме, а сме и подложени на въздействие, на нас също ни помагат или вредят.

Може да звучи съвсем опростено, но всеки от нас -иска или не иска, съзнава го или не го съзнава - представлява едновременно и предавател, и приемник на мисли. („Няма да сгрешим ако кажем, че половината свят изпълнява внушени нареждания." (М.)

Мисловните предавания и приемания се извършват спо­ред още неовладени от човечеството закони. Основното в слу­чая е, че сродното привлича сродното, също като при банал­ното радио: не можеш да го нагласиш на вълната на Виена и Да чакаш да чуеш Париж.

„За да се получи мисъл, или отговор от пространство­то - пише Елена Рьорих, - нужно е да се постигне пълно съответствие на вибрациите. Същият принцип, както и в радиото. Хората по-често, отколкото смятат, улавят пространствени мисли, но тия мисли не винаги са високи. Та простран­ството е изпълнено с всевъзможни мислени послания и ние получаваме от него това, което отговаря на нашия прием­ник. Затуй Учението толкова настоява на очистването на сър­цето и мисленето, за да ни направи звучащи на мислите на Висшия Свят. Тъй наричаните вдъхновения често не са нищо друго, освен съзвучие на вибрациите."

В своето взаимодействие с Пространството човек пред­ставлява своеобразен магнит. Не само силата на този маг­нит, но и качеството му зависи от степента на нашето разви­тие, по-специално - от развитието на съзнанието и от онези средоточия на психическа енергия, наричани „центрове".

„Човекът представлява магнит, чиито свойства са твърде многообразни. Най-добре може да се покаже влиянието, кое­то оказват на човека Висшите Сили и тъмните поробители. Когато центровете и съзнанието се развиват, съответно си­лата на магнита става неуязвима, защото този магнетизъм добива съответствие с Висшата Сила. Но духът, наситен с низки течения, не може да привлича към себе си. Магнитни­те токове се устремяват само от сили, които ги привличат. Загубилият притегателната си сила, не може да отговаря на вибрациите. Човекът е магнит - тъй да запомним по пътя към Огнения свят." (М.)

Личността, чиито вибрации не съответстват на Висши­те сили, остава плячка на тъмни еманации. Подобни хора са най-чести жертви на обсебването. Някаква нечиста същност от Астралния свят се прилепва към тях, за да може чрез тях да уталожва, макар и косвено, незадоволените желания и страсти, става роб на чужда воля, въобразявайки си, че се движи по линията на личните си стремежи и прищевки.

„... Обсебването е не само психическо заболяване, но и зараза на целия организъм... Естествено, тъмният обсебител няма да се грижи за здравето на последователя си. Всяка бо­лест е вече разложение, което е приятно на тъмнината..."

„Стремежът към Висшия Свят е най-доброто средство против обсебването... Възвишените мисли не само влияят на нервното вещество, но и пречистват кръвта..." (М.)

Обсебеният е наистина потърпевш, ала това съвсем не означава, че пред закона на Кармата той е невинна жертва:

„... Ще ви запитат: „Как се извършва справедливостта над обсебените? Кой ще понесе последствията - обсебеният или обсебващият?" А кой може да разграничи, докъде е во­лята на обсебващия и волята, заложена в самия обсебен?"

„Обсебването настъпва едва когато достъпът е открит. Не само това, още преди обсебването злото шепне и подготвя слабия дух. У нуждаещия се от злото ще се появят и привлече­ните от него същности. Кармата на обсебените е тежка!" (М.)

За да настроим приемателния си апарат на съответната чиста вълна и да усилим своя магнетизъм, необходимо е да отворим или пробудим окултните си центрове. „В мозъка има център, наричан камбана, който събира като резонатор сим­фонията на света и е способен да превърне най-дълбоката тишина в страшен акорд. Казано е „който има уши, да слу­ша". Също тъй, както гръбначният мозък се нарича копие, защото, когато искаме да отразим ударите, трябва да напрег­нем този канал. Също тъй, както центровете на раменете се наричат крила, защото при самоотвержен поглед лъчите се Усилват. Легендата за крилата е твърде изобразителна. Също както желанието на древните да носят на гърдите кръгла плас­тинка. Темето се нарича кладенец, защото вълните на чужди­те въздействия проникват по това направление. Навсякъде в древността виждаме покриване на главата, свързано със сим­вола на свещеника, а сега заменено с названието на фирмата, така са оплешивели духовно хората." (М.)

Твърде важен център е и Кундалини, в основата на гръб­начния стълб и който, веднъж пробуден и насочен нагоре, изпраща енергията си подобно огнена змия, като пробужда и храни по-висшите центрове. Но центърът, на който Учителят отделя най-голямо внимание, това е чашата, намираща се в областта на сърцето.

Ритъмът на сърцето ни свързва с ритъма на необятната Вселена: „Усвоението на ритъма е степен към далечните све­тове. Никой не може да възприеме тънките вибрации, ако не е усвоил ритъма и не разбира значението на хармонията. За някого тя е празен звук, но съществува и такъв, който вече е хармонизирал целия си живот. Не ритъмът, изявяван в лоша­та музика, а огненият ритъм на сърцето имам предвид. Ня­кой, чул за ритъма, наел барабанист и заповядал да му бие в ушите - и от това още повече затъпял..." (М.)

Познанието чрез сърцето е познание на синтеза. Учите­лят говори за „прекрасното привличане на магнита на сърце­то, което съединява всички явления".

И още: „Да виждаш с очите на сърцето; ду чуваш звуци­те на света с ушите на сърцето; да прозираш бъдещето с раз­бирането на сърцето; да помниш миналите натрупвания със сърцето, така стремително трябва да вървиш по пътя на из­дигането."

Подобни изрази - да виждаш, да чуваш, да помниш със сърцето - могат да ни се сторят странни, ала това ще означа­ва само, че не сме проумели истинския смисъл на понятието -„сърце" и го възприемаме в духа на физиологията, за която сърцето не е нищо повече от мускулна помпа.

Сърцето, най-сетне, това е центърът, който ни свързва с най-светлото - с Адепта: „Сребърната нишка на съедине­ние на Учителя с ученика е великият магнит на сърцето." (М.)

В трудовете по йогизъм и окултизъм се определят раз­личен брой центрове. Ние нямаме намерение да навлизаме в тази обширна материя и се ограничаваме да споменем само центровете, за които говори Учителят.

Йогизмът в течение на векове е разработил и съхранил сложна система от упражнения и похвати за „пробуждане" на центровете. Без да оспорваме ефикасността на някои та­кива похвати, смятаме за уместно да напомним, че Елена Рьорих многократно обяснява в кореспонденцията си каква опас­ност представляват за западния човек всички опити да разви­ваме самодейно центровете си, въз основа на разни рецепти, случайно прочетени или дочути.

Тук следва да се спомене и за твърде резервираното от­ношение на Учителя към всевъзможните упражнения, целя­щи физическото развитие на тялото, включително и тия на Хатха-йога. Дори когато не се касае до самоцелно развиване на мускулатурата, а до грижи за здравето, този род упражне­ния не се препоръчва особено. Здравето и физическите сили могат да се поддържат по същия начин, по който постепенно може да се стигне и до развитие на центровете. А това е очис­тването на мисълта, разширяването на съзнанието, сърдеч­ната връзка с Учителя, стремежът към далечните Светове. Към тия основни и чисто духовни средства вече могат да се прибавят и грижи от битов характер - чистота на тялото и на обстановката, чистота и умереност в храненето, използване на някои билки, смоли и минерални вещества за поддържане здравето и нервното равновесие.

И все пак, най-важното си остава мисълта. Необходи­мо е винаги да помним, че и собственото ни благополучие, ц това на околните, зависи до голяма степен от мисълта. Всяка мисъл, пратена в пространството, ще застигне някого и ще предизвика съответни последици. А нерядко се случва ми­сълта ни да се върне и към самите нас. Особено, ако това е лоша, нараняваща мисъл. Макар насочена към някой друг, тя често рекушира и поразява самите нас.

Що се отнася до чуждите мисли, които ни връхлитат, те също са в зависимост от нашите, сиреч от собствената ни нагласа. Именно затуй един ще привлича чистите и радостни мисли, а друг - мрачните и злотворните. Ако бихме могли само да видим как насищаме пространството с мислите си, вероятно бихме ги излъчвали с по-голяма предпазливост.

„Всеки миг човек или твори, или разрушава. Светът е изпълнен с противоречиви мисли. Множество болести са за­ложени от мисли на разрушение. Множество убийства ста­ват на далечни разстояния от мисли или от кръстосване на мисли, но почти невъзможно е да се внуши на човека, че не­говото преимущество е в постоянното мислене. Невъзмож­но е да се изрази, доколко е отговорен човек за качеството на мисленето си."

„Безумците не знаят какво владеят! Обикновено към раз­точителството се отнасят с презрение, но нима мисълта не се разхищава? Нима великият дар, получен с труд, не се уни­щожава? Мисълта, като велик дар от Учителя, пропада в не­вежествени действия. Тъй хората са готови да предадат дори своята планета, само за да не помислят." (М.)

Този, който прояви необходимата добра воля и посто­янство да пречисти душевния си живот, се превръща в източ­ник на благотворно въздействие за околните, и заедно с туй става неуязвим за покушенията на тъмните сили. Развитите центрове излъчват силни и съзвучни помежду си вибрации, образуващи невидима, но и непроницаема защитна мрежа, в която се разбиват всички враждебни еманации.

„Защитната мрежа се образува от най-тънки енергии. Всички центрове взимат участие във формирането на този мощен щит. За (образуването на) пълен кръг е необходимо всички духовни центрове да увеличат налягането на своите енергии. От центровете на духа трябва особено да се засили сърцето, защото то в своята мощ може да трансмутира мис­ленето. Правилното мислене ще даде устойчивост, която е първото условие. Устойчивостта ще изгони двойствеността, страха и съмнението. Защитната мрежа може да запази чове­ка, правейки го неуязвим. Но неговият щит може да се утвър­ди само тогава, когато всички тънки енергии са хармонизи­рани... Хората, живеещи с низшите (си) центрове, не прите­жават защитна мрежа. Обсебените нямат този щит." (М.)

Но ако мислите могат да поразяват и да лекуват, ако могат да упражняват въздействие върху хората, без оглед на разстоянията, ако могат при съответна синхронизация на виб­рациите да служат като способ на комуникация, ако могат най-сетне да създават около човека защитна мрежа, то всич­ко туй означава, че те са изключително важни не само в нрав­ствен аспект, но и от материално-практична гледна точка. Тък­мо това се стреми да ни внуши Учителят.

По времето, когато започват да излизат книгите на Жи­вата Етика, подобен възглед се е струвал на мнозина направо абсурден. В наши дни обаче той съвсем не изглежда абсур­ден даже на хора, лишени от всякакви допирни точки с Уче­нието. От години насам в редица строго секретни научни ла­боратории настойчиво се работи върху практичните аспекти на проблема - внушение на разстояние, мисловна комуника­ция на разстояние и пр. И работата, както можем да се досе­тим, се води съвсем не с цел да се облагороди човешкият род, а с цел да се прибави още едно оръжие към колосалния раз­рушителен арсенал.

Може би тъкмо това трябва да накара и нас да оценим оръжието на мисълта и да се постараем - всеки според сили­те си - да го използваме, не като добавъчно проклятие, а ка­то благодат.

Християнският свят в продължение на двадесет века е понасял несгодите на физическия живот, уповавайки се на задгробния. Хората са вярвали или са се стараели да вярват в „отвъдното", без дори да си дават сметка, че ако църковната догма е истинна, това „отвъдно" едва ли ще им предложи спасение. Вярно е, че там нейде трябва да се намира Раят, но Раят е за праведните, а колко и кои са тези, праведните? Що се отнася до останалите, тях ги очаква Адът с неописуемите си мъчения или в най-добрия случай - Чистилището, предс­тавляващо също ад, само че по-поносим, нещо като ад с кли­матична инсталация.

Хората, отказващи да възприемат църковната версия за „отвъдното", са се опитвали да открият някакъв смисъл в са­мото земно съществуване, но обикновено не са успявали. „Жи­вотът - бе казал героят на Шекспир - е история, разказвана от идиот, пълна с шум и ярост и лишена от всякакъв сми­съл." Веруюто на екзистенциализма, оповестено четири ве­ка по-късно, не е много по-различно. Житейската мисия на човека - според тази концепция - е едно усилие за превъз­могване, едно усилие, което може да бъде благородно и ге­роично, но винаги е безполезно. Нещо като изтощителния труд на митичния Сизиф, който тласкал нагоре по стръмнината огромната канара, но едва стигнал с нея до върха, тя отново се сгромолясвала в бездната и всичко трябвало да за­почне отначало.

Именно по повод на скептицизма и на суеверието Учи­телят казва:

„Учените са предложили едно остроумно по тяхно мне­ние утешение: „Човек започва да умира от момента на раж­дането". Утешение бедно и траурно. Но ние казваме - човек се ражда вечно и особено в момента на тъй наречената смърт."

„Служителите на изопачените религии поощряват сво­ите питомци да купуват места на гробищата, където, при сво­евременна грижа, те ще лежат по-изгодно и по-почтено от другите, по-бедни и незаслужаващи поради туй дълги молит­ви. Тамянът за тях, бедните, ще бъде долнокачествен и пев­ците ще пеят твърде зле."

„Но кажете най-после, кое истинско Учение е заповяда­ло това уродство? Наистина, стига гробове, гробища и сплаш­ване!..."

„Признакът на отношението към смъртта е твърде ва­жен за характера на Учението, в него се съдържа разбиране­то за превъплъщението."

Пак във връзка с този въпрос е казано:

„Духът потръпва при мисълта за смъртта. Но когато съзнанието прониква в същността на Битието, тогава се ут­върждава понятието за Единство. Когато духът разбере как непрекъснато текат проявите на живота, тогава може да се посочи непрекъснатостта на всички звена. Звеното на мисъл­та, звеното на действието, звеното на действията, звеното на последиците, звеното на стремежите, звеното на съществу­ванията. Едно звено предопределя друго. Творчеството на жизнения магнит се състои от тези звена. И духът трябва да тре­пери не при смъртта и промяната, а при мисълта за прекъс­ване на веригата." (М.)

Неуспехът на много хора - включително и на големи умове - да намерят смисъл и цел в човешкото съществуване, се определя от една и съща неизменна причина: те смятат, че съществуването започва с раждането и приключва със смърт­та, те го свеждат до един единствен човешки живот, без да подозират, че то представлява дълга върволица от прераждания и че смисълът може да се прозре, едва когато огледаме цялата върволица, а не когато се взираме в отделния изоли­ран етап.

Частицата Абсолют или Огненото зърно или Атма, об­гърната от обвивката на съзнанието или Буди, представлява една монада, на която е съдено да измине неизмерим път на проявления, от най-плътните форми на духо-материята, през проявите на една все по-развита индивидуалност, до сияйни­те върхове на Адептите, а подир туй и още по-нататък - чак до неназовимата Тайна.

Физическият живот, взет изолирано и сам по себе си, ни се струва безсмислен именно защото - дори когато е на­ситен с дела и постижения - свършва нелепо и насред път. Учението за прераждането ни възвръща към отдавна загубе­ното съзнание за смисъла, единствено значителен и единст­вено възможен - смисъла на самоусъвършенстването, на дви­жението по възходящата спирала, на еволюцията. Безсмис­лието и катастрофата са само в онова прекъсване на верига­та, за което предупреждава Учителят и което може да ни от­хвърли в казана, дето се претопяват космическите отпадъци.

Преражданията не следват автоматично и мигновено едно подир друго. Подир смъртта на физическото си тяло човек се озовава в Астралното поле, дето малко по-късно се разпада и Ефирният двойник. Личността прочее остава да съ­ществува като Кама или висше астрално тяло.

Времетраенето на това съществуване е твърде различ­но и зависи до голяма степен от самите нас. Защото Астральт или Кама Лока е не просто определено място, а по-скоро състояние, тъй че всичко се свежда до туй - ще можем ли да се отърсим и кога ще се отърсим от състоянието, в което сме изпаднали.

Тънкото поле, също както и физическото, представлява в известен аспект илюзия, Майа, така че неговите обитатели го възприемат не като състояние, а именно като пространст­во и то с различни слоеве, от най-плътни и тъмни, до най-ведри и светли, а също и с различно население - от най-низшите и отвратителни същности, за които Учителят дори из­бягва да говори, до най-чистите и благородни духове.

Между тези планове няма непреодолими граници. Гра­ниците ние сами си ги създаваме, и всеки от нас обикновено се оказва точно на този план, където му е мястото, според познатия вече принцип, че сродното привлича сродно. Ако си спомним, че Кама, това е низшият ум, заедно с физически­те желания и мисли, лесно ще разберем че светът на Астрала е до голяма степен продължение на нашите земни стремежи, желания, страсти. Тук е именно мястото, където трябва да се освободим от целия този обременителен багаж, ако искаме Да се издигнем до по-високите сфери на невидимото. Но ос­вобождаването от багажа не винаги е лесно. Понякога тъй здраво сме привързани към него, че той задълго ни задържа в низшите слоеве и ние дори не си даваме сметка за съществу­ването на други, далеч по-сияйни и чисти места.

„Да сравним земния живот с надземното пребиваване. С малки изключения пребиваването в Тънкия свят е несравнимо по-дълго. Значи следва да се готвим не за късите спир­ки и трябва особено да ценим онова, което ще бъде необхо­димо за дългото пребиваване. Всеначалната енергия, мисъл­та, съзнанието, въображението и въодушевлението представ­ляват неизмеримо имущество..."

„Хората трябва да бъдат в постоянна подготовка за бъ­дещето... Даже когато се местят в по-добро помещение, хора­та избират най-доброто си имущество, и никой не носи със себе си нечистата вехтория. Също тъй предвидливо и достой­но човек трябва да си приготви жилище в Тънкия свят. (М.)

Чрез качеството на стремежите и желанията в земния си живот, ние вече сме си приготвили и съответното място в Астрала. Низшата същност ще гравитира в полумрака сред отблъскващите видения на низшите слоеве, творческият дух ще се стреми нагоре, към красотата на чистите багри и свет­лината. Колкото по-груби са страстите, които носим със се­бе си, толкова по-големи мъки ще ни причиняват те. Ако сме живели като роби на алчността, лакомията, алкохола или блудството, ще страдаме още повече от тия страсти, поради невъзможността да ги задоволим.

Висшите слоеве на Тънкия свят, също както и низшите, са в последна сметка Майа. Именно затуй те ще се предста­вят в различен изглед за различните си обитатели и всеки ще вижда в тях точно толкова красота, колкото е способно да му предложи собственото въображение. По тази причина, особено важно е да развиваме у себе си т. нар. Крияшакти: „Крияшакти е мисловна енергия - пояснява Елена Рьорих. -За да се твори в тънките сфери е нужна натрупана и високо развита психическа енергия, при въображение, способно за отчетливи представи. Ето защо са тъй необходими занимани­ята с изкуствата."

Преминаването от по-низшите към по-висшите слоеве на Астрала се извършва посредством натрупаната енергия на стремежа и собственото ни пречистване. Учителят ни по­казва този принцип в цялата му простота, което разбира се не значи, че на пратеника нещата протичат също тъй просто и без особени усилия от наша страна:

„Справедливо е да пожелаем да узнаем как се извърш­ват преходите от различните сфери. Не е трудно да се разбе­ре, че очистеният Агни е решаващо условие. Ако постепенно пълним балон с огненоносен газ, той ще започне съответно да се издига. Ако балонът не задържи газа - ще падне. Ето груб пример за прехода в различните сфери на Тънкия свят. Тънката същност може със свои сили да се издигне, ако огне­ното зърно бъде съответно напълнено."

Върху същия принцип почива и преминаването от Тън­кия свят в Огнения или от Астралното поле в Причинното:

„Може ли най-добрият обитател на Тънкия свят да се издигне оттам в Огнения свят? Може, и неговото преобра­жение ще бъде прекрасно. По пътя на пречистването тънко­то тяло започва да свети. Огънят се разгаря, и накрая обвив­ката пада като тънък пласт пепел; и огнената същност не мо­же да остава в предишния слой и се издига в Огнения свят. Това, което в Тънкия свят е било непоносимо сияние, става в Огнения свят най-мъждивото - такава е стълбата. Трябва да свикваме да си представяме многото слоеве в Тънкия свят. От аления пламък до най-прекрасното сияние на дъгата се преливат тия предели като вълнуващо се море и тъкат все­възможни съчетания. Но за тъмнината, за низшите бездни, сиянието ще бъде като далечен отблясък. Който иска Светли­на, нека не се бои да бъде огнен." (М.)

Времетраенето на пребиваването в Астрала може да бъде твърде различно - от няколко години, до цели векове.

Обикновено колкото по-назад е в своето развитие дадена лич­ност, толкова по-продължителен е нейния престой в Тънкия свят. След като този период приключи, астралното тяло на свой ред се разпада. С това угасва и последното звено на чо­вешката личност.

А какво остава? Остава най-същественото - човешката индивидуалност, Висшата триада - Атма, Буди, Манас - или висшето съзнателно Его. Тази индивидуалност продължава съществуването си в Невидимия свят и по-точно в Девашан -понятие, обозначаващо не толкова определено място в прос­транството, колкото определено състояние. Едно състояние на покой и духовно блаженство, сред обаятелните и скъпи образи, оформяни от собственото ни въображение, ала възп­риемани като примамлива реалност. Една компенсация за пре­живените страдания и напрежения. Най-сетне, един продъл­жителен отдих, преди следващите изпитания на предстоящо­то прераждане.

По времето на Блаватска, пък и по-късно, подробнос­тите около пребиваването в Девашан са били обсъждани дос­та оживено и около тях се е натрупала цяла литература. То­ва е съвсем понятно. В един свят на грижи и болки хората изпитват естествено влечение към перспективата за някакво, ако не вечно, то поне дълготрайно щастие. В книгите на Жи­вата Етика обаче този въпрос е засегнат съвсем бегло. И то­ва също е понятно. Състоянието на Девашан не се отказва никому, и всеки е свободен да се възползва от него, обаче Учителят поставя ударението не върху безоблачното спокойс­твие, а върху радостната действеност, която също може да бъде възприета като щастие.

Защото Тънкият свят, както и физическият, е място не само за отдих, но и за творчество. И колкото по-рано се подготвим за такова творчество, толкова по-добре за нас и за бъдещата ни участ. На въпроса - как да се развива работоспособността в Тънкия свят, - Елена Рьорих отговаря:

"Преди всичко трябва да се започне с туй, постоянно да се чувстваш, че живееш в два свята. И това съвсем не е трудно, защото ние всяка нощ преминаваме в Тънкия свят, където при достатъчно развито тънко тяло, можем лесно да прилагаме нашите тънки енергии. Като се отправяме към съ­ня не с мисъл за отдих, но с устрем към Йерархията на Свет­лината и с мисъл за полезна работа, ние с това насочваме своята енергия към действена помощ там, където тя е най-нужна. "

Ясно е, че следва да привикваме да живеем на Астрал­ното поле, додето сме още тук - на физическото. Това има особено значение и за по-късното ни пълно преминаване в Тънкия свят, където при съответна предварителна подготов­ка, тутакси ще се почувстваме „у дома си" и където, при лип­са на подготовка, ще ни очаква стъписване, страх, продължи­телно вцепенение и безсмислено блуждаене в здрачевината на низшите слоеве.

И още нещо: именно от тази подготовка ще зависи „мяс­тото", в което ще се озовем. Особено важна ще бъде в случая настройката на съзнанието ни в критичния миг, насоката на последната ни земна мисъл. Ако тази мисъл е устремена с не­обходимата енергия към по-високите сфери, голяма е вероят­ността да се озовем изведнъж в тия сфери, пресичайки стреми­телно мрачните области, населени от низши същности.

Колко време ще мине до следващото ни въплъщение, в каква нова личност ще се проявим и как ще протече бъдещо­то ни земно съществуване - това зависи изцяло от закона на Кармата. Без да навлизаме в подробности, ще се задоволим да припомним, че всички наши мисли и дела представляват причини, чиито следствия неизбежно ни очакват в бъдещето. Или както са казвали още в древността: „Всяко действие, доб­ро или лошо, е една родилка." И още: „Каквото си сял, това ще жънеш."

Очебийното неравенство между хората, що се отнася до телосложение, здраве, външност, семейна среда, възпита­ние, обществено положение, житейска участ - изобщо всич­ко това, което ни кара да мислим за несправедливостта на съдбата - всъщност е израз на онази върховна справедливост, наречена Кармичен закон. Няма мъка, която да не е заслуже­на, няма усилие, което да не бъде компенсирано, няма жерт­ва, която да остане невъзнаградена.

Неумолимостта на Кармата обаче в никакъв случай не бива да ни тласка към фатализъм. Фатализмът води до при­мирение и до бездействие, с което добавъчно отегчаваме съд­бата си. А детерминизмът на закона, както вече се спомена, не изключва свободата на избор. Човек не може да отмени космическия закон, обаче може, съобразявайки се с особе­ностите му, да избере най-верния път за действие. Понякога проявите на възвишен устрем и себеотрицание са в състоя­ние да ни освободят в една или друга степен от бремето на тежката карма.

По същата причина не следва да отминаваме с безучастие и страданията на околните, като се осланяме на разсъж­дението, че всеки сам си е виновен. По този въпрос Елена Рьорих забелязва: „Можем ли да твърдим, че положението, в което се е озовал човек, е изцяло негова карма? Ако започ­нем да разсъждаваме тъй, то скоро ще вземем да си отказва­ме помощ един на друг, обяснявайки отказа си с нежелание да се намесваме в чуждата карма. Има даже такива заблудени, които отказват помощ на ближния от страх да не услож­нят своята лична карма. Но не ще ли бъде това проява на най-голяма себичност? Често, срещата с обременен човек е имен­но наша карма, и отказвайки му помощ, ние с това обременя­ваме себе си."

Както се вижда, проявата на кармичния закон е слож­на, и вместо да се опитваме да търсим нейното обяснение в миналото, което е практически невъзможно, по-добре е да съблюдаваме кармичния принцип с оглед на настоящето и на бъдещето, което е изцяло в наша власт. Човек не бива да ра­боти за общото благо с оглед на по-късни награди и компен­сации, но не следва и да забравя, че по силата на неотмени­мата причинност, компенсацията - в един или друг смисъл -е неизбежна.

„Как величествен е законът на Причинността! В него е заключен отговорът на всеки въпрос. Човешкият ум се сму­щава от въпроса за бедствията, но законът на Причинността води до закона на Карма. Човек негодува пред бедствията, но законът на Причинността му сочи последиците. Човек се изу­мява от странните нарушения на равновесието, но космичес­кият закон призовава към Висшата Справедливост. Който ду­хом се приобщава към закона на Причинността, той вече е приобщен към истината." (М.)

Навремето някои опоненти на Учението са забелязва­ли, че ако човек е имал минали съществувания, то той би трябвало да ги помни, а щом не ги помни, значи възгледът за прераждането е фикция. По този повод Блаватска съвсем Уместно запитва: А спомняме ли си своето съществуване през първите 18 месеца на детството? И ако не си го спомняме, означава ли това, че през тия 18 месеца не сме съществува­ли?

Работа е там, че, както вече се отбеляза, личността в последна сметка умира, а се преражда само индивидуалност­та. Но с личността умира и физическият мозък, сиреч отпада и паметта, като негов атрибут. Как би могла тогава една нова личност с един нов мозък да си спомня за неща, останали в паметта на съвсем друга и отдавна мъртва личност?

Наистина миналите съществувания не отминават безс­ледно. Те оставят своя отпечатък върху безсмъртното Его. Но духовното Его рядко бива съзнавано от своя проводник -личността. „Духовното Его може да действа, само когато лич­ностното Его е парализирано", пише Блаватска. В много ред­ки мигновения на физическия или астрален план, се случва да бъдем озарени от нещо като спомен или реминисценция за нашия минал живот. Понякога даже обикновени хора пред даден факт или събитие изпитват странно и ненадейно усе­щане, че някога много отдавна вече са видели или преживели това. И единствено твърде напредналите в духовния си раз­вой индивидуалности имат възможността наистина да позна­ват предишните си съществувания.

Човек нерядко се чувства обременен дори от теглото на спомените, натрупани в един единствен живот. А какво би станало, ако бяхме обречени да носим със себе си и споме­ните от всички по-раншни? И каква полза от този страшен товар, щом нищо от миналото не може да бъде изменено и поправено? Учителят неведнъж предупреждава, че е безпо­лезно и даже вредно да живеем с миналото и непрестанно да се озъртаме назад.

Вярно е, че от преживяното могат да се извличат поу­ки. Но хората най-малко затова се обръщат към него. Те просто вайкат по невъзвратимото, търсят там храна за носталги­ята си и в най-добрия случай изпитват някакви безполезни, никому ненужни угризения. Колкото до поуките, ние ги носим у нас - искаме или не искаме - там, в опита на нашето висше Его, ала бедата е, че личността рядко се вслушва в гласа на духовното Аз и често повтаря допуснатите по-рано грешки, макар отлично да съзнава, че това са грешки.

И тъй, Учението ни призовава да насочим вниманието си към настоящето и да оценяваме всяко действие в настоя­щето, с оглед на последиците, които то ще предизвика в бъ­деще. По този начин, работейки за своето настояще, ние ще изграждаме и своето бъдеще.