VIII „Устремете се към бъдещето. Текущото вре­ме трябва да се приема като мост над гърмя­щия поток."

„Устремете се към бъдещето. Текущото вре­ме трябва да се приема като мост над гърмя­щия поток." (М.)

Материята, която ни занимава е от такъв характер, че непрекъснато си служим с понятието Учител, като при това ;. го пишем с главна буква, за да стане ясно, че не се касае за какъв да е учител. И когато споменаваме за Махатмите или за Великите Учители на Бялото Братство, би следвало да се знае какво точно имаме предвид.

„Никога не забравяйте - пише Елена Рьорих, - че Ма­хатмите на Братството са тия седем Най-велики Духове, кои­то са дошли от висшите планети на Земята в края на третата раса, за да ускорят еволюцията на нашето човечество. Тяхна­та духовна сила, тяхното величие не могат да се сравнят с никакви признати човешки гении..."

Дейността на Учителите протича в сфери и форми, съв­сем непроницаеми за обичайното разбиране. Ние дори не мо­жем да си представим колосалното напрежение на тяхната ра­бота при все по-честите кризисни моменти за планетата. Имен­но затуй трудно можем да очакваме, че ще видим някой от Учителите да пътува из големите градове и да изнася лекции за любознателната публика. За да приключим с тоя въпрос, ще цитираме следващия пасаж от едно писмо на Елена Рьорих:

„Не трябва да се мисли, че Последният Велик Учител ще се яви в плът и ще ходи сред нас, поучавайки, както това са правили Буда и Христос. Всяка епоха изисква своите про­яви. Затуй и типът на Учителя, движещ се с група ученици от селище в селище, вече е потънал в Лета. Някои Старши братя сега още носят физическо тяло за особени цели, но не за сре­щи с тълпите..."

„Трябва да се разбере, че Великите Властелини прие­мат и запазват един или друг образ в съответствие с нуждите на Света. Защо е тъй трудно да си представите, че Великата Индивидуалност не се нуждае от физическо тяло за своите прояви? Освен туй, фактите на миналото и примерите на съв­ременния живот ни показват как са били посрещани и с как­во са били съпровождани всички появи на Великите Духове сред невежествените двуноги. В най-добрия случай те са би­ли награждавани с епитета шарлатан или шпионин, а по-точ­но и с двата..."

„Величайшата Индивидуалност не може да се появи се­га сред хаотичното мислене и вибрациите на разюзданите тъл­пи. Великите Властелини следват във всичко закона на целе­съобразността. И тъй, разберете, че при състоянието на съв­ременното човечество проявата на Височайшето Его във фи­зическа обвивка е съвсем невъзможна и би била разрушител­на за цялата еволюция. Великият Властелин, невидимо ви­дим, ще ръководи и вече ръководи, обгърнат от всички Лъчи, мощна но незрима лаборатория. Скоро, скоро тези Лъчи ще бъдат насочени за пробуждане на духа в човечеството..."

Вече се изясни, че хората са твърде различни по своите способности и степен на развитие. Каза се също, че това неравенство не свидетелства за „несправедливостта" на Космическия закон, а напротив, говори за пълното безпристрастие на причинността и на Кармата. Всяка индивидуалност носи в себе си огненото зърно на Безсмъртния Дух - и в това е равенството. Но развитието на всяка индивидуалност е и развитие на свободната воля с всички произтичащи от това последствия - и оттук е неравенството. Всеки сам по свой път и с различно усилие се движи през етапите на превъплъ­щенията. Така се създава една огромна амплитуда между все по-бързо напредващите и все повече изоставащите.

„Обширна е областта на човечеството, с върха си тя докосва Висшия Свят в лицето на героите; долу тя произвеж­да космическа смет, която изпълва с камъни съседните пла­нети. Неизмеримо е разстоянието между героя, вече осенен от Светлината на Висшия Свят и утайките на сметта."

„Трудно е да си представим, че потенциалът на основ­ната енергия е бил даден на всеки човек, но колко различно са се отнесли хората с великия дар! Даже въображението не може да обгърне такава пропаст." (М.)

Нека оставим настрана безнадеждно проигралите сво­ето съкровище, деградирали дотам, че да бъдат изхвърлени от цикъла на човешката еволюция и да се превърнат, както казва Адептът, в камъни на съседните планети. Нека оставим настрана и другите, за които все още не е ясно дали ще бъдат сполетени от подобна печална участ, или ще намерят сили да се изтръгнат от гибелта. Остават онези, които действително заслужават да бъдат наричани човеци. Ала амплитудата и тук е огромна - от едва прохождащите и още неукрепнали сът­рудници, до великите Учители и дори още по-нагоре. Една гигантска пирамида или, ако щете, една необозрима стълба, от нашия тъмен свят до сиянието на Далечните светове. Тази необятна стълба наричаме Йерархия на Светлината.

Йерархията на Светлината няма нищо общо с устано­вените от хората земни йерархии. Възлизането тук е еднакво достъпно за всеки. То не носи никакви облаги, особено ако не сме свикнали да приемаме за облаги все по-голямото нап­режение и все по-високата отговорност. Най-сетне, то не се регламентира от стоящите на върха, а от неотменим косми­чески закон.

Макар да изглежда съвсем ясен и естествен, законът на Йерархията трудно се разбира. Много хора смятат, че прие­майки го, се лишават от свободата си. Те дори не си дават сметка, че космическият закон е напълно безучастен към на­шето приемане или неприемане. Той просто съществува. Не съзнават, че той не е потискане, а движение нагоре. Че не е израз на ничия воля за господство, а е обективен принцип на еволюцията. Че отказът да се присъединиш към Йерархията на Светлината не ти осигурява свобода, а автоматически те подчинява на йерархията на мрака, дори без да го искаш и без да го съзнаваш, защото във Вселената има само Светлина и мрак и между тях не съществуват неутрални територии.

„Да, - пише Елена Рьорих - нищо не предизвиква тол­кова възмущение у средния интелигент, както понятието за Йерархия. Всички те така се боят да изразят признанието си към някакъв висш авторитет и в същото време на всяка крач­ка се подчиняват на съжденията и постановленията на нищо­жества. Това откъсване от висшето и подчинение на низшето или изравняване с низшето е и проклятието на нашето вре­ме, водещо към разложение и към преждевременна гибел на планетата."

Фактът, че хората отбягват единственото начало, кое­то може да им осигури спасение, наистина е чудовищен аб­сурд, обясним само с бясно разгърналата се дейност на тъмните сили в нашия физически свят. Мрачната стихия при бушуването си увлича в бездната множество немощни духове, но тя е безсилна пред крепостта на Йерархията.

„От всички водещи принципи, принципът на Йерархия­та е най-мощният" - казва Учителят.

И още:

Нашето време с огромните си рискове е тъкмо съдбо­носно минаване над пропаст. Затуй и връзката с Йерарха е по-съдбоносна от всякога.

Подир хилядолетия на материално развитие ние можем без сянка на колебание да установим, че днешната цивилиза­ция представлява твърде немощно и доста съмнително дос­тижение. Във века на космическите полети и електронните апаратури нравственото съзнание на най-видни представите­ли на цивилизацията е по-ниско от това на дивака. Човечест­вото нерядко си е въобразявало, че еволюира, докато в дейс­твителност е еволюирала само кройката на дрехите.

„Човечеството често без нужда е прекроявало дрехите си. Ту без мярка е скъсявало, ту е мъкнало подире си цели опашки. Ръкавите са се влачели по земята или са изчезвали съвсем. Ту горната част е била широка, ту долната е била необхватна. Като че ли на ръката не е било все едно в какъв ръкав ще сграбчи съседа за гърлото." (М.)

Велика еволюция, наистина. И все пак, еволюцията се е извършвала, макар и не от кроячите на дрехи, нито от изобретателите на нови способи за узаконен грабеж. Еволюцията се е извършила, извършва се и ще се извършва. Такъв е Кос­мическият закон. Въпросът за нас е - ще възлизаме ли наго­ре, включени в течението на еволюцията, или ще бъдем изх­върлени от центробежните сили пън от светлата спирала, в бушуващите тъмни вълни на хаоса.

„Естествено, еволюцията ще се осъществи, но защо да бъдем премазани, когато е съдена песен на радост!" (М.)

Песимистите виждат в разрушителните процеси на варварщина и насилие в съвременния свят достатъчно ясно до­казателство за това, че идеята за човешката еволюция е само трагична илюзия, че мисълта да се строи ново общество от този стар, негоден материал е нелепост.

Подобни мнения, при цялата си външна мотивираност, са неоснователни и вредни. Те твърде много напомнят за оная нещастна наша слабост - самосъжалението. Под предлог, че ни отварят очите за реалността, те всъщност ни изпълват с униние и страх.

Вече се каза, че наистина минаваме през изключително тежък период. Това е Кали-Юга, Черното време. Но нека си спомним, че всеки период има своя край и че болката винаги предхожда радостта. След мрачините на Кали-Юга неотме­нимо се възцарява сиянието на Новата Ера, на Сатиа-Юга.

Разбира се и в този случай някой може да възрази: А щом идването на Новата Ера е предречено, не е ли по-добре да я дочакаме и тогава да пристъпим към ново поведение и нови взаимоотношения, вместо да се блъскаме да строим в такива враждебни условия, при които строежът ни е обречен на провал?

Наистина, илюзия е да се мисли, че сред сегашните условия може изцяло да се изгради и завърши едно ново общество. Но обществото на бъдещето не е въпрос на бъдещето, а на настоящето. За да се оформи в цялата си красота утре, то трябва да бъде подготвено още днес.

„Може ли да се построи животът сред ненавистничеството в края на Кали-Юга? Но цялото задание на бъдещата Сатиа-Юга, трябва да се изрази още сега сред враждата и уни­щожението." (М.)

Да насочваме силите си към задачите на бъдещето, то­ва именно означава на практика да се движим по възходяща­та спирала на еволюцията. „Главното недоразумение - казва Учителят - си остава в това, че хората се готвят за смъртта, вместо да се възпитават за живота." Ние трябва да се възпи­таваме за живота, а той не е зад гърба ни, но пред нас. Ние трябва да се възпитаваме за онова, което идва и което бихме желали да дойде, а то е светлата ера на Сатиа-Юга.

И нека неизбежните опасности будят не уплаха, а сме­лост. И нека препятствията ни се представят не като катаст­рофа, а като нови възможности. И нека заобикалящият ни мрак не потиска духа, а го насочва към звездите. Както е ка­зал Учителят:

„Понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за Свет­лината."
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ

Намерението ми да публикувам кратък и популярен очерк за Учението Жива етика или Агни Йога датира от есен­та на 1978. Живеехме още в мразовития климат на Студена­та война и под строгия диктат на партийните догми, доказали - за кой ли път - своята непоколебимост при сразяване на Пражката пролет.

Но от пражкото покушение върху волята за свободен живот бяха минали вече близо десет години. Тежкият спо­мен почваше да избледнява. Ръководителите на соцстраните даваха вид, че нищо особено не се е случило. Животът про­дължаваше, а обещаното светло бъдеще бе пак тъй сияйно и все така недостижимо, без грандиозни скокове, но и без ка­тастрофални сривове. Застойно време.

Тъкмо през това застойно време у нас в областта на културата бе започнало някакво обнадеждаващо затопляне. Някои ветерани го посрещнаха с неприязън, убедени, че вся­ко затопляне предизвиква опасно размекване. Скептиците съ­що бяха подозрителни. Практиката ги бе научила, че единст­вено лошите промени са трайни. Колкото до добрите, те -едва започнали - приключват бързо, удавени в безбрежната рутина.

Нещо подобно действително щеше да се случи и с на­шенското духовно затопляне, ала не внезапно и не веднага.

Относителната продължителност на нашенския освежителен полъх се дължеше вероятно на това, че той бе започнал поч­ти неуловимо именно като лек полъх, а не като заплашител­на буря.

Казано е, че не следва да се налива младо вино в стари мехове, но по онова време у нас, при липса на друга възмож­ност, тъкмо това се правеше. Стари мехове в случая - колко­то щеш. Красиви лозунги - с лопата да ги ринеш. Под път и над път се повтаряше, че човек - това звучи гордо, че трябва да работим по законите на красотата, понеже ние строим за­вода, а той строи нас, че трябва да се борим за мир и дружба между народите и пр. и пр. - репертоарът на примамливото словоблудство е известен още от Френската революция, из­дигнала принципа на Свободата, Равенството и Братството, преди да утвърди принципа на гилотината.

Поривът към обновление през 70-те години се изразя­ваше отпърво именно в този външно невинен стремеж за ле­ко изместване на акцентите от папагалското повтаряне на опразнени от съдържание формули за човечност и красота, към възстановяване на техния истински първоначален сми­съл. Целта на операцията обаче не бе трудна за отгатване и троглодитите на партийното мислене бързо разбраха това, което някои днешни коментатори се правят, че не разбират. „Какъв реформатор е била тази Живкова, бе? - дразнят се те. - Ами че тя постоянно си служеше с комунистическа фразе­ология!"

Вярно, служеше си. Понеже по онова време някои не­ща нямаше как да се казват направо, а просто се подразбира­ха. И понеже не може да пледираш за мъдри спокойни реше­ния, като крещиш „Долу царя!" Особено ако царят в случая е собственият ти баща.

Споменавам Людмила Живкова не само защото по оно­ва време тя бе начело на Комитета за култура, сиреч отгова­ряше официално за развитието на процесите в духовната сфе­ра, а защото новаторската й роля далече надхвърляше оби­чайния административно-управленски стил на ръководство. „Людмила Живкова - както ще заяви по-късно Святослав Рьорих, - е единственият в XX век държавен деец, видял в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата фило­софска мисъл".

Делото на Людмила стана пресечна точка между въж­деленията на една необичайна личност, дълбоко предана на благородния си идеал, и напреженията, натрупани в духов­ния ни живот от онзи период. В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите кано­ни, от кодекса на задължителните отговори по всички жи­тейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки твор­чески или просто човешки порив.

Днес, четвърт век по-късно, додето подготвях за печат настоящето ново издание на книжката си, изпитах искрено недоумение пред своята някогашна наивна надежда, че очер­кът ми би могъл да види тогава бял свят. Единственото обяс­нение на тази просто душна надежда бе самоотверженото по­ведение на Людмила. Тя вече на практика беше доказала, че с политическото си влияние и с упорството си е в състояние да реализира неосъществими до вчера неща. Няколко месеца по-рано бе ме помолила да преведа някоя от книгите на Ни­колай Рьорих, слабо познат у нас и то като отявлен мистик. Преведох сборника стихове „Писмена" (носещ в първото си издание красноречивото название „Цветя от градината на Мория"). Невероятно, но факт - книгата веднага бе публику­вана. Приготвих и монография за живописта на Рьорих. Мо­нографията също излезе бързо от печат - едно луксозно, спо­ред тогавашните критерии, издание, съпроводено с предго­вор от Живкова.

Пък тя организира голяма изложба от картини на Ни­колай Рьорих, а също научна сесия, посветена на делото му като мислител и художник.

Днес всички тези инициативи изглеждат естествени и обикновени. Толкова обикновени, та по правило биват заб­равяни или пренебрежително отминавани. Но в онези годи­ни те изискваха от Людмила да поема съответни политичес­ки рискове, включително риска да влезе в конфликт с баща си. Което в крайна сметка и стана.

Подир споменатите по-горе инициативи съвсем логич­но беше да помислим и за обнародване на някои произведе­ния от поредицата „Агни Йога", а също и на встъпителен очерк, чието написване бе възложено на мен. Вече съм раз­казвал историята на това нереализирано начинание, тъй че тук ще спестя излишните подробности. Отпърво Живкова възприе с ентусиазъм идеята, но по-късно реши, че не бива да бързаме, че сега не е моментът и трябва да почакаме. Подо­зирах, че разговорите ни се подслушват и бях убеден, че бе­ше й даден настойчивият съвет да си опича акъла и да внима­ва какви ги върши.

Междувременно бях вече написал встъпителния си очерк, който на практика се оказа встъпление към едно тя­гостно дългогодишно мълчание, чак до 1991. Людмила за една нощ го прочете и с обичайния си оптимизъм отсече, че трудът ми не е отишъл напразно и че очеркът без друго ще излезе, щом като му дойде времето. Само че когато това вре­ме наистина дойде, Мила отдавна вече си беше отишла.

Машинописът ми, озаглавен първоначално „Учителят и Учението", бе изваден през 1991 от чекмеджето, отупан от праха и лекомислено издаден от Николай Петев в тираж, кой­то днес би изглеждал направо фантастичен. Книгата, озагла­вена вече „Тайното учение", се изчерпа бързо, вероятно по­ради обстоятелството, че родният пазар още не бе пренаситен от стотиците далеч по-привлекателни съчинения на чуж­доземни автори.

Изобилието и разнообразието на всевъзможна литера­тура, предлагана днес на читателите, е наистина едно от го­лемите завоевания на обществото ни след промяната. За жа­лост, както често се случва, доброто има и свое опако. Цена­та на книжната продукция отдавна вече драстично се разми­нава с финансовите възможности на масовата публика. Съ­що тъй неприятно, макар и неизбежно е, че част от тази про­дукция едва ли си заслужава да бъде купувана. Това важи и за не малко образци на тъй наречената езотерична литерату­ра. Злоупотребявайки с обичайното любопитство към свръ­хестественото, всевъзможни самозвани йоги, гуру или про­фесори по окултни науки спекулират с порива към една спа­сителна вяра, подменяйки я с пошлостите на суеверието. Та­ка сред комерсиалната врява на различните лъжепророци заг­лъхват спокойните и ведри гласове на истинските апостоли на правдата и доброто.

Циниците ще кажат: „Ами нека викат по-силно тези апостоли, та да ги чуем!" Само че това не са учители по надвикването. Нещо повече, тяхната повеля е проста и ясна:

„Не натрапвайте никому Учението! Не вербувайте пос­ледователи!"

Което струва ми се, едва ли означава, че ние, обикнове­ните последователи, трябва без друго да мълчим. Всяка сър­дечна беседа за мисията на тези висши същества ще бъде от полза, не за тях, а за самите нас.

Би могло да се възрази, че вместо да се четат или слу­шат беседи за учението, по-полезно ще бъде да се запознаем с указанията на самите Учители. Така е. Ако при първото из­дание на настоящия труд тия указания все още не бяха дос­тъпни за широката публика, то днес по-голямата част от книгите на Агни Йога са вече преведени на български език и об­народвани. В такъв случай за какво са необходими посредни­ци, нагърбили се да ни обясняват това или онова. Нали най-точните сведения за Учението могат да се почерпят от само­то Учение.

Уви, практиката показва, че хората, готови да жертват усилия и време за задълбочено проучване на автентичните текстове, не са толкова много. По този повод Елена Рьорих пише:

„Членовете на (Рьориховското) общество би следвало сами да разберат голямата важност да разполагат с пълната поредица книги на Живата етика. Ала рядко сърцето на няко­го е дотам пламенно, та у него да загори желанието да се запознае с цялото Учение и да пристъпи към самоусъвършенстване... Всичко това очаква новите духове, които ще дойдат да сменят нашата залязваща, разложила се раса".⁴

Всеобемността и сложността на част от засяганата ма­терия в теориите и школите на окултизма предлага и широко поле за работа на тълкувателите. Библията е не само дълбо­ка, но и обемиста книга, ала нейният внушителен обем е дреб­на работа, сравнен с обема на стотиците произведения, съз­дадени от нейните тълкуватели. В този смисъл Учението съ­що предлага неизчерпаеми възможности: за всеки термин или всеки негов принцип могат да се напишат цели обемисти то­мове. Такива томове впрочем са вече наистина написани -дори на нашия пазар могат да се намерят обширни моногра­фии за Кармата, за прераждането или за задгробния живот.

Задачата на моята малка книга е далеч по-скромна и достатъчно ясно набелязана в изложението, за да я преповтарям тук. Думите ми не са отправени към читателя специа­лист, между другото и затуй, че сам не се смятам за голям специалист. Далеч съм от опасната амбиция да подменям Уче­нието с лични импровизации или, както казва Морис Магр, да го изопачавам, додето го обяснявам. Не да подменям Уче­нието, а да насоча добронамерения читател към неговото ус­вояване - такава е била моята цел.

В името на същата цел се явява и настоящето ново из­дание. То е донейде носталгичен отглас на някогашната мла­дежка вяра, че бихме могли поне мъничко да помогнем за промяната на света към нещо по-добро. Но тази ми цел веро­ятно е рожба и на една горчивина, - на тягостното чувство, което ме обзема пред хаоса на днешното книжовно пазари­ще, където всеки хвали стоката си, докато безценните скри-жали на учението са не само забравени, но и неоткриваеми сред грамадите на предлаганата с рекламни крясъци стока.

Чувал съм как хора културни и „отворени" за нестан­дартните възгледи обясняват този абсурд с обстоятелството, че учението" не ни се предлагало в достатъчно популярен и конспективно строен вид. Този въпрос бе вече засегнат, тъй че добавъчните обяснения са излишни. Бих искал само да добавя, че читателите, петимни за добавъчен коментар към Агни Йо­га, могат да го получат от най-осведомения и най-проникно­вен тълкувател на Учението, цитиран често и в тази книжка.

Това е Елена Ивановна Рьорих.

Добре известно е, че именно Елена Рьорих е най-до­вереният посредник между Големите Махатми и човечество­то, че тъкмо тя е най-добрият тълкувател на Жива етика, че чрез нейните съчинения (подписвани от скромност винаги с псевдоними) и чрез стотиците, а вероятно и хиляди писма до следовници от целия свят, тя пояснява и утвърждава идеите на Агни Йога.

Но Елена Рьорих не е просто доверен посредник. По своеобразния уникален окултен начин на сътрудничество с Учителите тя изиграва такава неоценима роля, та бива наре­чена от тях „Майка на Агни Йога".

Догадките за начина, по който Е. И. Е получавала ука­занията на Бялото Братство, предизвикват многократно спо­рове и произволни тълкувания. Вече беше посочено, че тя отхвърля в кореспонденцията си примитивните съждения по въпроса: „Не е необходимо да намерим Учителя в съседната къща. Ръководството може да се осъществи и от разстояние". Опровергано е и мнението за т.нар. „автоматично писмо", практикувано от някои медиуми и което, според Елена, е сте­пен и форма на обсебване: „Самата аз никога не съм писала автоматически", отбелязва тя.

Елена Рьорих не е медиум, а творец в най-висшия и бла­городен смисъл на думата. Не в смисъл, че тя досъчинява и дописва указанията на Учителя си, а в смисъл, че те добиват най-верния си словесен израз и стават достояние на човечес­твото, благодарение на уникалното сътрудничество между Духа на един велик Махатма и Егото на една жена с необи­чайни психически способности, пребиваваща все още в гру­бите условия на физическото поле.

Именно за особеностите на това невероятно сътрудни­чество авторката разказва в раздела „Огнен опит", поместен в сборника „На прага на Новия свят", публикуван за първи път през 1993 в Москва от Международния Рьориховски Център.

В първия раздел на книгата авторката описва някои свои сънища - от детството до зрелостта. Това са красиви, стран­ни и пророчески видения, които - обединени по такъв начин - придобиват особена внушителност. „Събрах всички свои сънища и видения, - пише Е. И. Рьорих в 1949. - Получи се грандиозна картина, наистина Апокалиптична."

Третият раздел е съставен от 30 писма на Е. И., непуб­ликувани до този момент, и засягащи периода подир края на Втората световна война (1945-1949).

Особено интересен и принципно важен е вторият раз­дел „Огнен опит", от който получаваме редица непознати подробности за Бялото братство, за загадъчната Шамбала и за окултното сътрудничество на Елена Рьорих с нейния Учител.

По повод на изключителната роля, която Елена Рьорих изпълнява в утвърждаване на Агни Йога, Учителят Мория казва:

„Ние имаме на нашата планета довереница, изпила ча­шата на опита. Тя ни е изпратена като свидетелка на космическите явления, като носителка на Моите заръки, като ваша пророчица на бъдещето."

Страниците от дневника, публикувани под надслов „Ог­нен опит", са свързани с един твърде ранен етап от работата с Учителя и в един кратък обсег от шест месеца. Но сътруд­ничеството с Бялото братство е продължило още дълги годи­ни, чак до есента на 1955, когато Елена Рьорих завършва зем­ния си път в градчето Калимпонг, разположено в Източните Хималаи. Един невероятен път, уникален по своята красота, но и по жестоките си страдания, осеян с тежки препятствия, понеже открай време мисията на всички велики Пратеници е била белязана с изпитания и страдания.

„Докараха ме тук почти полумъртва, - пише тя в едно от късните си писма. - Наложи се да викат лекар и сестра от Бомбай... Вече съм на 70 години и съм преминала Огнената Йога... колко неземно трудно е да поемеш огнените енергии с физическото си тяло... Сърцето ми често замира. ..Ай вре­мето ми не стига, защото много часове отиват за съобщения­та (от Учителя) и преписването им. Зрението ми също е отс­лабнало и ми е трудно да продължавам записките си... Всич­ки тези записки следва да бъдат поставени в ред, а притокът на нови не секва..."

Записките... Нейните дневници за връзките с Братята от Шамбала, в продължение на десетилетия, нейните лични съчинения, ката и не видели бял свят, нейните стотици не­публикувани писма... Запитах веднъж Светослав Рьорих съ­ществуват ли необнародвани материали, останали от майка му, като имах пред вид, че публикацията на поредицата Агни Йога прекъсва през 1938. Отговори ми утвърдително, като поясни, че става дума за ръкописи от хиляда страници.

- Не е ли възможно поне част от тия хиляди страници да бъде обнародвана? - продължих да питам.

- Всичко може да бъде обнародвано, но времето още не е дошло.

Естествено, че времето още не беше дошло, като имам предвид, че разговорът се водеше през пролетта на 1978. А Святослав добави:

- Майка ми сама е определила сроковете за публи­кациите.

През 1990 той предостави на Международния Рьорихов Център цялото непубликувано книжовно наследство на майка си, заедно със задължението да се съблюдават сроко­вете. Но ако МРЦ стриктно спазва ангажиментите си, нами­рат се и фактори, чиито действия се определят единствено от комерчески интереси.⁵

Така или иначе, непубликуваната част от духовното нас­ледство на Елена Рьорих е в надеждни ръце и в едни или дру­ги срокове предстои да стане достояние на човечеството. По тоя начин, макар и напуснала физическия свят, тя ще продъл­жава да ни напътства през мрачините на страшната Кали Юга към светлите простори на предречената Кали Юга.