Таргум/фелдхайм първа публикация 1995г

Съществува общият талмудически принцип: “Схар мицва беай алма лейка”, (Няма награда за мицва в този свят). Ние изпълняваме заповедите тук, а наградата за тях е подготвена за нас в Света на Бъдещето. Този свят има граници и всички действия в него са ограничени, завършени. За разлика от него Света на Бъдещето е безкраен, резултата от нашите постъпки по време на живота ни се изразява в него в безгранични величини. Земната мицва (заповед) се заплаща там в еквивалентни величини и мярката за тази еквивалентност е безкрайността.

 Интересното е, че почти всички мицвот представляват по себе си физически действия, само малко от тях се изпълняват мислено или само посредством намерението. Това означава, че мицва “сработва” при изпълнение на физическо действие, които намират отклик в духовната сфера. Накратко, действието става тук, а резултатът му е там. В нашия свят няма награда, защото наградата за мицвот са самите мицвот. Истинската награда е затворена в тези последствия, към които ще ни доведе тази мицва, която нашата душа, “нешама”, изпитва върху себе си в Света на Бъдещето. Изменението и духовното издигане ставащо в душата на човек, който извършва мицва е и самата награда.

Връзката между този и Бъдещия Свят се поддържа с помощта на мицвот. Тялото извършва мицва, а душата усеща нейния резултат. Тъй като нашия свят се обитава от тела, а висшия свят се обитава от души, мицва хвърля мост между двата свята.

Да разгледаме тази тема по-подробно. Когато тялото е заето с изпълняване на мицва е необходима съответната настройка на разума. Когато извършва своята работа в материалната среда, разума излиза от рамките на физическите усещания и в резултат на това физическото начало се преобразува в духовно. Ако човек изпълняващ мицва е действително настроен да извършва духовно действие, считайки го за един от елементите на своето служене на Твореца, неговите физически усилия достигат духовното ниво и установяват пряка връзка между материалната и духовна среда. Ако мицва се изпълва не с възвишено намерение, тя остава само във физическия свят.

Законът на духовния свят гласи: за всичко трябва да се заплаща в съответната мяра. Поради това чисто физическото действие може да има само физически последствия. И обратното, ако действието е започнато в трансцеденталната сфера, този компонент на човешката личност, който сам по себе си е трансцедентален, т.е разумен, такова действие може да живее и във висшия свят. Ето защо “кавана” – настройката, намерението играят толкова важна роля в изпълнението на заповедите. Необходимо е всеки път твърдо да се осъзнава, че мицва се извършва само заради самата мицва, защото Б-г ни е заповядал да я изпълним.

В действителност се зачитат даже тази мицва, която се извършва без надлежната духовна мотивация (“кавана”); ако тя отговаря на минималните алахически изисквания, предявявани към дадената мицва, тя навярно ще остави следа във вечността. В книгата "Месилат йешарим" на Рамхал , е казано, че Б-г въздава даже на най-бездуховното изпълнение на мицвот, защото "аКадош барух ху ейно мекапеах схар кол брийа”, (Пресветия, благословен да е Той не лишава от награда Своите творения”. Ако човек извършва мицва заради някаква изгода, например, дава “цдака”, пожертвование, той ще има заслуги според представите на обкръжаващите го, тогава няма да има съмнение, че той ще получи своята награда, но при условие, че той макар и частично е имал намерение да изпълни дадената мицва.

 Обаче в самия подбор на думите в изречението "ейно мекапеах схар кол брийа" е скрито важно и сурово предупреждение: тук се има предвид награда, която Тора е приготвила за кучетата. Хумаш ни казва: когато евреите напускали Египет, нито едно куче не е залаяло. Като награда за това мълчание Тора е определила да се хвърлят на кучетата остатъците от мъртвите животни. Получава се така, че Б-г награждава справедливо даже кучетата и другите живи същества, които нямат свободна воля: ”Б-г не лишава от награда своите творения”. От тук ние правим извод, че даже лошото изпълнение на мицва, т.е. направено с абсолютно минимално намерение, ще бъде наградена по достойнство. Но колко издевателство е скрито в самото изречение от "Месилат йешарим", където наградата за мицва, извършената без  надлежната духовна настройка се уподобява на мършата, хвърлена на кучето за мълчанието в нощта на Изхода!

 В същото това време даже една единствена мицва, изпълнена с "лешем шамаим”, (в името на  Небесата), може да обезпечи на човек вечно пребиваване в Света на Бъдещето. Заповедите се изпълняват във физическия свят, но трябва да се “инвестират” не тук, а в Света на Бъдещето. Ако ние желаем да имаме истински живот в този възвишен духовен свят, ние сме длъжни да му посветим всички наши земни дела.

 Истина е, че някои последствия от извършването на мицвот ние усещаме и в този свят, понякога даже получаваме за тях нещо подобно на награда. В светлината на изученото от нас принципно нищо удивително няма: делата живеят там, където те са били “вложени”. Когато мицва способства непосредствено за подобряване на някой от аспектите на този свят, то може да се прояви не само в Света на Бъдещето, но и тук на Земята. Мишна ни съобщава, че за някои добри дела наградите се плащат още в този свят, а самия капитал може да се поиска в Света на Бъдещето: “Ето, добри дела, плодовете, на които човек жъне в този свят, но заслугата му се запазва (във вид на капитал) и за Света на Бъдещето…”.

Може да се приведе и по-нагледен пример за това, че мицва, ако трябва образно да се изразим, живее само там където е посадена. Не рядко се задава въпроса: защо праведниците така често страдат, а негодяите процъфтяват. Един от класическите отговори гласи: страданията избавят праведниците от малкото им недостатъци и грехове извършени в този свят, за да могат да преминат в Света на Бъдещето чисти, “като стъкълце”. Защото и най-достойните хора понякога извършват недостойни постъпки и тогава, за да получат истинско с нищо незатъмнено блаженство в духовния свят, на тях ще им се наложи да минат през грехоочистващите страдания тук на Земята.

И обратното, лошия човек може да изпитва щастие в този свят, всички негови желания се изпълняват, като награда за не многобройните мицвот, които е извършил (заслуги имат даже и завършените негодници). Но не си струва да му се завижда: в Света на Бъдещето той няма да получи никаква награда, защото за всички негови заслуги вече е извършено разплащане – тук в земния му живот.

 Обаче възниква трудния въпрос: ако истинската награда за мицвот се дава не тук, а в Света на Бъдещето, както ние току що разбрахме, то къде е справедливостта? Та нали даже грешникът заслужава да му бъдат оценени мицвот, като мицвот, т.е. по мащабите на Света на Бъдещето. На нас ни е известно, че даже една мицва е достатъчна за вечна награда. Защо към неговите заслуги отношението не е такова, както към заслугите на праведниците?

 В това е и цялата работа: злодеят по своята същност не е заинтересован да “инвестира” свои заслуги, където и да било освен в този свят. Такъв човек живее тук и само сега. Всичките му придобивки се намират в този свят, освен земни блага за него повече нищо не съществува. А ние учихме, че човек живее само там, където строи своя живот. Ако той не създава духовна среда за себе си, не расте духовно, то това измерение за него просто не съществува. Мицвот, извършвани от такъв човек, това не е нищо повече от физическо действие във физическо измерение. Просто казано, как може той да получи награда в този свят в тази среда, където него просто го няма? Разбира се заповедта  съдържа безкрайно огромен потенциал, но тя трябва да се извършва с осъзнаване на този факт. Ако личността е затворена в тесните рамки на физическото битие, нейните действия изпитват върху себе си същите ограничения, тя не е в състояние да преодолее границата на своето естество. Когато човек предпочита крайното пред безкрайното е способен да реализира себе си само в действия ограничени от физическите рамки. На него не му се полага награда във висшия свят – защото него там просто го няма.

 Мицва и разум, тяло и душа. Тези две двойки могат да влияят на задпределните сфери. Висшият съюз на физическото и духовно начало в крехката обител на човешката личност, това е и тази многообразна реалност, която отразява Б-г и Неговото Творение. Вкарвайки тялото и душата в съзнателно изпълнимите мицвот, ние ставаме живо въплъщение на Висшия съюз.

Глава 17
Пурим и скритият свят

Някои тайни, които формират връзката между скрития и външния свят се отнасят към темата за Пурим. Изучавайки Пурим ние по нов начин ще оценим разгледаните в тази книга идеи, ще ги сравним във всички исторически епохи: от Адам и Дървото на Познанието, та чак до този дългоочакван момент, когато напълно ще ни се открие истинската връзка между сферите на духа и материята.

Думата “мегила” означава свитък. От този ивритски корен се образува думата “мегале” – разкривам. Когато ние разгръщаме свитъка, той ни разкрива своите дълбоки тайни. Това сходство е още по-знаменателно, защото в “мегила” за Пурим на пръв поглед няма никакви откровения. От всичките книги на еврейския закон тя се оказва най-разбираема и приземена: в нея нито един път не се споменава Името на Б-г и всички описани събития, като че ли стават по естествен начин. В този свитък не са открити чудеса, нито пламенни речи на пророци.

Как така? Нима е възможно книга, която е написана, за да скрие тайната, в действителност да я разкрива? Отговорът на този въпрос може да ни помогне да намерим ключа за разбиране на тези страни от нашия живот, които ни се струват загадка. В Пурим ние се смеем, защото на нас ни е дадена възможност да получим радост от скритото измерение, от това, което по логиката на нещата трябва да предизвиква печал. За да разберем тази мисъл нека се върнем към основите на Творението.

Гемара пита: „Аман мин аТора минаим”, (Къде може да се намери името на Аман в Тора?) Този въпрос изисква предварително обяснение. Известно е, че в Тора има абсолютно всичко. Както вече беше казано, Тора е източник на всичко съществуващо, затова тя трябва да съдържа в себе си източниците на всички аспекти на мирозданието.

Появата в света на всеки човек или предмет се предшества от гени, в които са закодирани всички индивидуални особености на човека или предмета. Тези гени трябва да се търсят в Тора, при това най-важните гени на индивида са заключени в името му. Защото, както вече отбелязахме името изразява същността.

“Име” на иврит е “шем” . От този корен е образуваната и думата “шам” – “там”, защото “там” – това е крайния етап на всяко движение или процес, това е неговия “тахлит”, главното предназначение. Докато има движение към целта, тя е винаги „там”, оставайки фокус и обект на това движение. От корена “шам” произлиза и думата “шамаим”, небе или, в абстрактния смисъл, духовния свят, който се явява главното предназначение, “тахлит”, на всички движения в този свят, неговото абсолютно “там”. Крайният пункт на назначение на всичко, което съществува в света се явява името, изходното обозначение на същността.

Но защо на Гемара и трябва да търси името на Аман в Тора? Явлението, което представлява Аман е длъжно да има изходен пункт в Тора. Ако ни се отдаде да намерим неговото име в текстовете на Тора, ще можем да издигнем същността на неговата личност, да покажем духовния ген на Аман. Тогава ще разберем, какво представлява той и каква роля е определена за него и всичките му потомци и всички подобни на него в този свят. Аман, потомъкът на Амалек, народа, чиято единствена и главна цел се състояла в унищожаване на еврейския народ, трябва да има своето място в Тора. Намирайки неговото име ние ще разберем, кой е той и какво представлява по себе си Амалек.

Гемара намира името на Аман в началото на Петокнижието. След като Адам откъснал забранения плод от Дървото на Познанието, Б-г се появява в Едемската градина и го попитал: ”Амин аЕц…”, (Ти (яде ли) от дървото…?) Думата “амин” е и ”Аман”. Тора е написана без гласни, затова думата “амин” може да се прочете като “Аман”. Когато Б-г пита човек: “Ти яде ли от дървото…”, в Неговия въпрос присъства думата “амин” – Аман.

“Ти яде ли от дървото?” – Какво тук е общото с Аман? Какво отношение има Аман към въпроса, който Творецът задава на Адам? Несъмнено тук е скрита някаква много важна истина, доколкото тази фраза е била произнесена в началото на Творението. Ние виждаме началото на грехопадението. Ролята на Аман в света по някакъв начин тясно е свързана с източника на греха.

Б-г се обръща към човека, който е извършил грях и повече не е в състояние точно да чува Неговите думи. Да разгледаме по-подробно това положение.

Въпросът зададен от Б-г, е характерен с тази дистанция, която е възникнала между Твореца и човек в резултат на грехопадението. След извършването на греха Адам се крие в Градината. Появява се Б-г и пита: “Къде си?, а след това – “Ти яде ли...?” какво означават тези въпроси? Та Творецът, вероятно е знаел, къде се намира Адам и че е откъснал забранения плод. Тук и да се пита не е необходимо. Разбира се, че Той всичко знае, но човек се държи така, като че ли Б-г не го вижда, и Всевишният се обръща към човека точно така, както човекът се обръща към Него.

Адам толкова е откъснат от реалността, толкова е избутан встрани, че убеждава себе си, че може да се скрие от Него, Този, който вижда всичко. Но нали само до преди малко е общувал с Твореца, водил е с него пряк и открит диалог, нима е забравил с кого си има работа? Не, той познава Б-г и поради това се крие от Него! Адам е стъпил вече в илюзорния свят, чувства вина и срам пред Владетеля на вселената, но си е въобразил, че е възможно да се скрие от Него. Адам вече е загубил своето ясновидство. Отдалечавайки се от Твореца, той губи перспективата и се лишава от контакта с Източника на реалността. Но с това не се ограничават загубите: Б-г се държи по същия начин! Щом Адам се крие, колкото жалък и глупав да е в своето поведение, Б-г решава да приеме правилата на неговата игра: “Къде си?” – Властелинът на вселената, като че ли иска да му каже, че Той не го вижда. “Ти яде ли…? – като, че ли Властелинът на вселената не знае, ял ли е той или не. В света идва съмнението. Възможно е, сега можеш да се криеш, възможно е Той да не те види, възможно е Той да не знае, че човек е сгрешил. Между Б-г и Неговите създания се образува разрив, дистанция, пропаст от съмнения. Името на този разрив, името на това съмнение е – Амалек. Гематрията потвърждава аналогията: думата “Амалек” има такова числено значение, каквото има и думата “сафек”, съмнение. Източникът на Амалек пробива в този свят - ражда се Аман.

Думата “амин” – това е просто самият въпрос. В изречението “Ти яде ли…?” думата “амин” изпълнява само синтактична функция изразена във въпросителна форма. Това е и Амалек, това е и Аман: духовна сила представена от Амалек, която отделя Б-га от света, тя ослепява човек и му пречи да види висшата истина. Амалек  - това е дистанцията между Б-г и света.

Но именно това е искал Адам в своето трагично и необратимо заблуждение. Той е откъснал забранения плод, защото се е стремил да направи своята роля в този свят по-значителна, него не са го задоволявали предишните изяви на свободната му воля, която се свеждала само до въздържание от извършване на единия грях. Адам е чувствал, знаел,  че е способен на много повече и разсъдил, че ако спусне света и себе си заедно на ниво, отдалечено от Б-г, ще му се отдаде след това да се върне на същото място и да се възвиси до предначертаното му съвършенство, че той ще съумее да приближи света до Твореца със собствения си труд, със своите лични усилия. Та нали ако няма дистанция то няма и място за работа. Какво съм способен да направя аз лично, какво мога да достигна, ако всичко и така вече е направено и ако всичко е идеално? Така, че не е ли по-добре да рискувам, помислил си Адам, не е ли по-добре да отделя света от идеала, за да мога след това да го върна по-близо до него. Та нали Б-г не ме създал напразно, именно на мен ми предстои да реша тази важна задача.

По-късно ще се върнем към тази идея и ще опитаме колкото е възможно по-точно да определим източника на това заблуждение, а сега само ще отбележим, че грехът на Адам е увеличил дистанцията между човек и неговия Източник. Когато такава дистанция съществува, възникват множество проблеми. Когато има много пространство за маневра, която позволява да се игнорира Б-жественото Присъствие, хората започват по всички възможни пътища да утвърждават своята суверенна воля. Да, свободата на избора значително нараства, но затова се налага да се плаща много скъпо: сега за нас е достъпно всяко зло, каквото могат да направят хората, и светът е открит за това зло.

* * *

Ние сме длъжни да свидетелстваме за този факт с целия си живот с цялата си история. Амалек от своя страна изначално се стреми да унищожи нашето свидетелство, да го ликвидира на всяка цена. Амалек е готов да пожертва себе си за изпълнението на тази задача, за да унищожи всяко доказателство за иманентното присъствие на Твореца в нашия свят. Той е готов на всичко, за да се запази дистанцията между човек и Б-г, и той ще жертва всичко, за да достигне тази цел. При такова екстремално поведение съществува всякаква причина: тази дистанция му е необходима за собственото му оживяване, без нея той не може да съществува. Той в същност е тази дистанция, тази пропаст, която разделя хората и техния Творец. Ако дистанцията изчезне ще изчезне и Амалек. Амалек това е разрива между физическото и духовното, той живее в това пространство и е готов да се бие на живот и смърт за неговото запазване.

Между Амалек и еврейския народ се води постоянна война с наистина космически размах. Амалек се опитва да ни унищожи и на нас ни се налага да се борим за своето оживяване. На практика тази война има много по-големи мащаби: Амалек се бори с Б-г и Неговото присъствие. Такава е причината за всички световни конфликти и войни. Амалек – това е мрака и могъществото на злото, гибелта на Амалек ще доведе до ликвидиране на разрива между Б-г и човечеството, до възстановяване на тази близост, която разкрива Неговото Единство във всичко  съществуващо.

* * *

Тора описва срещата на Амалек и евреите: “Ашер карха баДерех”, (Този който те срещна по пътя). Думата “срещнал” предполага случайно стечение на обстоятелствата, “карха” е образувана от корена “кар” в значението му “хладен”, но този корен има още две производни – “микре”, случай, съвпадение и “кери” – нечистота в интимната сфера. Да разгледаме всичките три значения.

Х л а д е н. Амалек е охладил душевния подем на евреите и възхищението на другите народи, които са наблюдавали даряването на Тора. Когато народите узнават, че света скоро ще получи Тора, те в някакъв момент също пожелали да се насочат към планината Синай, за да признаят Тора и нейното значение за цялото човечество. Амалек разбрал, че ако това се случи той няма да има никакъв шанс за оцеляване и без да се съобразява с безнадеждното си положение се хвърлил в бой, за да не допусне всеобщото признаване на Тора. Амалек атакувал евреите и въпреки, че бил разгромен и почти унищожен поставената от него цел била постигната: светът видял, че евреите могат да бъдат нападани, че те са само хора и в крайна сметка теоретично са уязвими. Разбирайки това народите на света решават да не участват на Синайското Откровение. Раши привежда следната аналогия. Човек скача в котел с кипяща вода. Той получава тежки изгаряния, но с тялото си охлажда водата. Евреите са горели от любов към Б-г и жадували да получат Неговата Тора. Огънят на тяхната страст е бил в състояние да запали света, но Амалек охлажда този пламък.

С ъ в п а д е н и е.  В основата на идеологията на Амалек лежи принципът: всичко е случайно, всичко е съвпадение. Поради това казва той, всяко свидетелство, потвърждаващо съществуването на Твореца и Неговото пряко участие в делата на човек е само случайно стечение на обстоятелствата, а не доказателство. В света всичко се случва и не трябва да му се придава значение. Всички доводи са съмнителни, всички доказателства са измислени. Това е Амалек и неговия девиз е: съмнение и дистанция.

Н е ч и с т о т а. Ние евреите служим като пример за вярност в отношенията между мъжете и жените и тази вярност намира отражение в нашия “брак” с Твореца. Амалек разкрива тази връзка и твърди, че такава лоялност е безцелна, че не са необходими доводи, за да има изпълнение. Според него в света не всичко има свое предназначение. А точно обратното, казва Амалек - обкръжаващите ни вещи и явления нямат цели и са лишени от значимост, между тях няма връзки. Така че, защо да не отдадем на необуздана разпуснатост? Ние евреите, въплъщаваме в себе си “брит”, всички ние сме в Завета. Амалек символизира разрива в Завета.

Ние свидетелстваме, че в света няма нищо друго освен реалността, открита от нашите очи, което е нашия собствен ограничен опит. Амалек от своя страна се опитва да докаже обратното: светът е само това, което ние възприемаме. Той отстоява правото на силния и казва: “Аз управлявам и моите интереси са над всичко”. Амалек идва, за да скрие реалността под маска, а ние се стремим да разрушим тази маска.

* * *

Когато Амалек ни е атакувал в пустинята, Йошуа възглавявал еврейските полкове, за да даде отпор на врага, а Моше застанал над полето на сражението. Моше вдигнал ръцете си и евреите започнали да побеждават. Но когато ръцете му натежали и започнали да се отпускат, хода на сражението се променя: Амалек започнал да ни надвива. Какво означава това? Докато Моше е държал ръцете си над главата ние побеждавахме Амалек. Нашия национален девиз е: "Наасе веНишма”, (Ще го направим и (след това), ще го чуем и разберем). Ние се кълнем във вярност на Б-г още преди да разберем или даже да се опитаме да оценим значението на Неговата Тора и преди да узнаем, къде ще ни доведе тази вярност. Ние Му се кълнем, защото Той е Творецът и Той е истината. Само такава позиция може да се смята за интелектуално честна.

Амалек се опитва да опровергае тази позиция, той целият е потопен в своето его в своите “неотменни права”: аз съм важен, аз съм центъра на мирозданието. В началото аз съм длъжен да разсъдя и да разбера и чак тогава е възможно аз да реша да действам, а може и да не реша. Всичко зависи от това до колко това ще ми бъде изгодно. На първо място е моето разбиране, моята глава и чак тогава е възможна моята практическа отговорност, моята готовност за действие, моите ръце. И затова Моше е държал високо ръцете си. Когато ръцете са над главата, - ние побеждаваме. Когато главата е по-високо от ръцете – побеждава Амалек.

* * *

Няколко века по-късно става още един сблъсък. Цар Шаул се отправил на война с Амалек - било му заповядано да разгроми и напълно да унищожи врага. Трябва да се отбележи, че физическата битка между армията на цар Шаул и силите на Амалек става само в ниската, физическа реалност. Аналогично космическо сражение се е водило на висше духовно ниво. Ако на Шаул му се беше отдало изцяло да унищожи Амалек в нашия свят, то той би премахнал разрива между света и Твореца. Като резултат Б-г незабавно би разкрил Себе си и би установил Своето вечно Присъствие. Би започнала месианската епоха. В тази битка между Шаул и Амалек действително залозите са били високи. Но Шаул не се справил със задачата. Побеждавайки Амалек и почти унищожавайки го, Шаул пощадява живота на Агаг, царя на амалекитяните. На практика неуспехът на Саул е било само повторение на вече миналото. Грехопадението на Адам увеличава дистанцията между човек и Твореца. Адам е искал да предостави на човек повече свобода, да разшири диапазона на неговата активност и отговорност. Шаул фактически се е сблъскал със същата дилема: да унищожи Амалек, т.е. да ликвидира дистанцията между човек и неговия Създател и едновременно да отнеме свободната воля на човек, или да остави известен разрив, за да има възможност човек да постига независим успех, без да гледа на този разрив и благодарение на него.

Агаг живял само една нощ. На следващия ден пророк Шмуел лично убил водача на амалекитяните. Но вече е било късно: тази нощ, Агаг прекарал с жена си и семето му се съхранило в света. Жена му родила дете. По този начин се продължил рода на Амалек, наследник, на който става Аман.

Забележителното е, че Агаг е имал и други наследници – мъдреците на Устния Закон, които учили и преподавали Тора в Бней-Брак. Какъв е смисълът от това двойно родословие: от една страна – Аман, а от другата страна – мъдреците на Тора? Идеята е такава. Докато е жив Амалек, между света и Твореца ще се запази разрива и в света ще управлява тъмнината. Но именно тъмнината дава възможност да се създаде светлина. Амалек това е тъмнината, а Тора е светлината. Ако светът е потопен в тъмнина, Тора може да донесе в него светлина. Получава се така, че именно благодарение на тъмнината съществуват мъдреците на Устния Закон, които ни обучават на Тора и довеждат Б-г в нашия свят. Това същото действие, което установява разрива между човек и Твореца, съхранява живота на Агаг и способства за раждане на Аман - то помага на Тора да освети света.

Такава е била целта на Адам, на този факт се основава целия негов разчет, когато той решава да разшири диапазона на своята свободна воля и да увеличи дистанцията между Твореца и света. Не трябва да се отрича логиката на Адам, неговите доводи са много убедителни. Разбира се той не е бил прав. Той е действал против волята на Твореца и ние досега се разплащаме за неговото решение. Но в крайна сметка, сега ние виждаме, колко грандиозна е била неговата дилема. Да, той не е послушал Всевишния и е загубил. За Б-г е по-важно нашето послушание, отколкото най-великите ни жертви и както е казал пророкът Шмуел: “Нима всеизгарянето и жертвите са толкова желани от Г-спод, колкото вслушането в гласа на Г-спод? Та нали послушанието е по-важно от жертвите, подчинението тук е по-добро от жертвените овни”. Но благодарение на тази неудача се е появил шансът за нейнотото поправяне, провала поражда семената на бъдещето тържество.

Сега ние виждаме, че началото на Аман, Амалек и замисъла на Пурим е било положено още в Градината на Еден, в зората на човешката история. Амалек се създава с усилията на самия човек и с нашите усилия той трябва да бъде окончателно победен. В Пурим ние четем Мегилат Естер, свитък, от който ние научаваме, че Б-г скрито управлява света. Самата дума “Естер” на иврит означава “скрит”. На въпроса “На кое място в Тора може да се намери името Естер?” Гемара отговаря: “В стиха ВаАнохи хастир астир панай…”, (И Аз съвсем ще скрия лицето Си…).

Именно тази скритост ни подбужда да приложим всички усилия, за да се прояви ръката на Твореца на арената на историята. По време на Пурим („пур” на ивр, означава жребий, бел. на бълг. ред.) евреите са преживяли събития, които може лесно да се изтълкуват, като случайност, но те са съумели да разпознаят в тях направляващата Ръка, с което да потвърдят своята най-дълбока и безусловна вярност към Тора. При планината Синай Тора е била видяна от всички, за да се разбере божествената и същност не са били необходими никакви усилия и в резултат човек се оказва там, в някакъв смисъл във второстепенна роля. В Пурим се създава друга ситуация: Б-г скрива Своето лице от евреите, защото тяхното признаване на властта на Твореца тогава е имало по-важно значение.

Амалек понася тежко поражението си от Моше и Иошуа, но поражението на Аман в епохата на Естер е било по-съкрушително. Да се види ярката, всепоглъщаща светлина не е трудно, да се открие светлина в адската, непреодолимата тъмнина – това е героизъм. Пурим е времето на маските. На тази част от еврейската история Б-г се е „скрил”, като си сложил маска. Но Той не се отдалечил. Защото ако някой се отдалечава не му е нужна маска, за да не го познаят. Достатъчно е само разстоянието. Не, маската е нужна, когато ти се намираш близо, но не желаеш да те познаят.

Светът – това е маска, природата скрива Неговото Присъствие. Но е достатъчно да се свали маската от този свят, от тази природа и пред нас ще се разкрие техния Източник. Нашето съмнение е главното ни изпитание. Всичко, което се случва около нас може да ни се струва, че е случайно съвпадение. В съвременната култура преобладава идеологията на Амалек: нищо няма абсолютно значение, абсолютна ценност, всичко е случайно. Маската е тежка и убедителна. Но тя не трябва да ни плаши. Ние ще продължим нашата работа, целта на която е да се открие Реалността под маската.

Глава 18
Парадоксът на личността

Много е важно да се изясни, каква е нашата роля при установяване на контакта между висшия и нисшия светове. Затова трябва да се върнем към източниците, да разгледаме внимателно събитията от първия ден на историята на света, когато Адам се сблъсква с проблема за подчинение на Висшата воля на Твореца. В какво конкретно се е състояло изпитанието, на което е бил подложен Адам? Осъзнавайки важността на този епизод, ние ще разберем всички страни на човешката природа, та нали всеки от нас в известен смисъл е бил Адам.

Но къде става сблъсъка в този съдбоносен епизод? И какъв урок следва да се направи за цялата история и за тези нейни периоди, които лично всеки от нас трябва да изживее? Както вече беше отбелязано на изпитание е бил подложен стремежа на човек към свобода и независимост, неговото “его”.

Адам се разкъсва между необходимостта от това да се подчини и стремежа му към струващата му се свобода. Послушанието би означавало да изпълни волята на Твореца и в следствие на това да установи с него близък контакт, но от друга страна това би означавало да се лиши от своята лична независимост. Тук е скрит коренът на проблема: ако става дума за първичното изпитание, то трябва да стане източник на всички духовни изпитания и да даде универсален ключ за разбиране на човешкото съвършенство. Тук се разпалва битката, тук тя се води всеки ден. Да опитаме да се ориентираме.

На Адам му е било заповядано да не яде от плодовете на Дървото на познанието на добро и зло. От него се е искало само едно: да изпълни заповедта. Ако той бе издържал и беше се подчинил, то всичко би било добре – светът щеше да постигне върховете на съвършенството само за няколко часа и би останал такъв завинаги. Но на Адам му се сторило, че в това съвършенство в тази ситуация на него не му стига нещо важно: какъв ще бъде неговия личен принос в това съвършенство? Само пасивно бездействие и въздържане от едно единствено прегрешение?  Но нали той е способен на много повече. Той има сили за грандиозни дела, той може да създаде цял свят! Такава задача за него ще бъде много трудно изпитание, но той убедително ще докаже любовта си към Твореца.

Адам разсъждавал, че ако той откъсне плода и с това ще се спусне заедно с целия свят от върха на изтънчената и почти абсолютна духовност на земното ниво на обикновения материализъм с всички присъщи му съблазни и опасността да се падне на самото дъно, но въпреки всичко ако издържи това изпитание, независимо, че  се е откъснал от Б-г ще съхрани верността си към Него, това ще бъде по-убедително проявление на лоялност, много по-трудно служене, в сравнение с въздържанието от една проста постъпка изразена в неподчинение. На практика той е искал да разшири диапазона на своята свободна воля, да поеме по-голяма отговорност и с това да създаде повече възможности за приближаване към Б-г за сметка на личните усилия.

Адам е чувствал, че неговата свободна воля притежава много по-мощен потенциал за изразяване отколкото е позволявала дадената ситуация. Той е бил прав и същевременно неправ. Прав в този смисъл, че неговия потенциал действително е бил огромен. Благодарение на своето величие и практически безгранична сила той плътно се доближил до Б-г. Но неговата заблуда се е състояла в това, че действайки въпреки Б-жествената заповед се е отделил от реалността.

Важно е да се разбере този момент. Във всяка проява на свободния избор е заключена могъщата илюзия за независимостта: “Никой да не смее да ми казва, какво трябва да правя!” Стремежът към самоусъвършенстване ти завъртва главата и се създава илюзия за твоето могъщество. Но във всяко действие насочено в разрез с Б-жествената воля е заложена смъртта. Та нали ние определяме Б-г като източник на живота, от тук следва неизбежния извод: всяко действие насочено срещу Твореца, с каквото и мощно чувство за реалност да ни напълва, неизбежно извежда човек извън рамките на съществуването.

       На човек му е присъщо да се съпротивлява на всякакъв диктат, указание получено отвън. В подчинението е заложено отричането на своето “аз”, отричане на своите желания на такова  дълбочинно ниво на личността, където се намира качеството свободен избор. В такова послушание има също усещането за смърт: на нас ни се струва, че от нас взимат и унищожават някаква заветна част от нашето естество.

Да разгледаме по-нататък тази тема. В какво е скрит източникът на такова парадоксално изпитание? Защо душата на човек се стреми към независимост, към утвърждаване на своята свобода? Защо в нас е заложен стремеж към Твореца, но и се страхуваме, че такова сближаване ще ни лиши от нашата индивидуалност? Накратко, защо ние сме устроени толкова противоречиво?

Работата е там, че личната независимост, която ние отстояваме, също се явява Б-жествено качество и от него човешката дума взима своето начало, “нешама”. Тук възниква проблем. Изпитанието за което стана дума не е лек съблазън, то е много по-дълбоко. Да изучим по-детайлно този въпрос.

В книгата “Дерех аШем” на Рамхал е описана целта на Творението. В общи черти и с отчитане на обясненията в други източници, става дума за следното. Бог е добър. Всяка доброта предполага даване, не можем да бъдем добри, ако се намираме в изолация. Необходим елемент за реализиране на добротата е готовността да се отдава безкористно в полза на ближния. Такава е същността на тази концепция. Но за да се дава е необходим получател. Ето защо Б-г е създал човек. Човек е такова същество, самата основа на съществуването, на което е да  получава от Твореца. Затова, стремейки се да достави максимално удоволствие на човек, дарявайки му висшето благо, Б-г е създал Света на Бъдещето. В началото този свят е бил една особена сфера, където човек е можел да получи най-прекрасния подарък, с нищо не сравнимото благо, каквото е Самият Творец. В Света на Бъдещето човек изпитва близостта на Б-г, която става все по-осезаема докато не се превърне в пълно сливане, абсолютно единство с Него. Човек е способен да получи великия дар из между всички мислими блага – Самия Всевишен. Светът на Бъдещето е това място където се реализира това даряване.

Но ако се даде това висше и неизразимо благо незаслужено, то няма да достави на получателя удоволствие. В йеудаизма съществува концепция известна като "наама дексуфа" - хляб на срама. Когато човек получава нещо безплатно той изпитва срам и безпомощност. Този, който живее на подаяния има чувството, че е едва жив, зависимостта му от другите му причинява дълбоко страдание. Да се предостави на човек блажената близост на Твореца незаслужено без всякакви усилия от негова страна означава да го обречеш на вечен срам и унижение. За това Б-г е създал този физически свят, целта, на който е да ни помогне да заработим своя дял в Света на Бъдещето. Тук в този свят, човек се труди свободно по своя воля и желание, на него му е дадена възможност да се стреми към лично усъвършенстване, да се заложи база за своето бъдеще съществуване в Света на Бъдещето. Нашият свят е мрачен и пълен с проблеми.  Такъв е бил и замислен и неговата цел е да се предостави на човек сцена за разкриване на своя потенциал. Като средства за разкритие служат проблемите на този свят и нашата свободна воля, която помага да се определят и преодоляват тези проблеми.

Такава е целта на Творението. В този свят ние  се трудим и заработваме, а в следващия свят получаваме наградата и се наслаждаваме на резултатите от жизнените си действия. Нашият земен труд е необходим, за да не се срамуваме от незаслужени подаръци.

Но тук е уместно да се попита: защо Творецът не ни е създал такива, че да можем просто и без комплекси да се радваме на неговите безвъзмездни и щедри дарове? Защо Той ни подлага на изпитания в този свят с всевъзможни нещастия и съблазни? За какво съществува този риск? Защо светът не е създаден прост без противоборстващи страсти, за да се намираме в постоянна близост до Б-г, без да изпитваме необходимостта да я заработваме, без терзания за свободния избор, за да живеем само с едно усещане – най-дълбоко наслаждение от тази близост?

Отговаряйки на този въпрос, ние ще получим ключ за решаване на много проблеми. Отговорът е следния. Ако ние получавахме живота и удоволствието пасивно, без да прилагаме някакви усилия, за да ги заслужим то ние не бихме изпитвали никаква близост към Твореца. Загадката на нашето съществуване се заключава в това, че ние сме създадени "беЦелем Елоким" - по образа на Всевишния. Иначе казано Б-г – Творец и човек – творец, Б-г е свободен и човек е свободен. Подобно на Твореца, който свободно, по Свое желание създава и разрушава световете, човек също е свободен да създава и разрушава светове. Реално е свободен. Бидейки създаден по образа на Б-г означава да приличаш на Него в най-конкретния смисъл на тази дума. Освен това ние свободно творим самите себе си. Ние имаме способността да развиваме своите лични качества и да се стремим към съвършенство.

Ако човек е пасивно същество, лишено от свободна воля, то той би бил абсолютна противоположност на Твореца. Ако ни обрекат на вечно съществуване без необходимостта да генерираме тази вечност, ние бихме останали почти безжизнени марионетки, които по нищо не биха приличали на своя Творец. Ние бихме били негов антипод: Той - Творецът и ние творението. Той е контрольора, а ние – контролираните, Той – даващия, ние – получаващите. Подобна схема би ни отделила безкрайно от Всевишния. В това се състои и тайната на единството на Творението: Б-г и съществата, които Той е създал по свой образ, са длъжни взаимно да се отразяват един друг. Ние отразяваме Него, ние много сме подобни на Него. В това е скритият потенциал на нашето сближение с Него. “Хляба на срама” е унизителен именно с това, че той създава усещането за отделеност от Б-г.

От тук следва, че стремежът на човек към независимост е заложен в неговия Б-жествен образ. Нашата задача е да изграждаме света. Ние отразяваме Б-жествения свят най-пълно именно в тези минути, когато строим и устройваме обкръжаващия ни свят. Именно поради това на Адам се е паднало най-трудното изпитание: да се подчини е означавало да жертва своята независимост, да се откаже от нея, да отстъпи своята свобода. Но неговата същност се разбунтувала, тя изисквала да се отстоява свободата, да се укрепи свободната воля. Та нали в края на краищата тази активност съответства на замисъла на Твореца, изразява Неговия образ. Адам е стоял пред тежката дилема не защото неговото низше начало, неговата груба физическа същност е жадувала за самоизява. В действителност, такава физическа същност просто не е имало. Не самоизразът му е търсел висшето начало, неговия Б-жествен образ, който се стреми към независимо проявление на заложената в него свобода на избора - дълбоката, съкровена основа на неговата личност.

Адам е бил изпъден. Той е бил уверен, че е създаден за това да реализира своята свобода, а не да я потиска. Подчинението на една проста заповед далече не е изчерпвало неговия запас от свободата на избора. На практика за какво му е неговата свобода, ако той само се подчинява и наблюдава, как светът се усъвършенства без неговото лично активно и героично участие? Не, Всевишният вероятно е имал предвид нещо друго в Своите заповеди . Възможно е той само да е искал да каже, че е опасна самата храна, толкова опасна, че трябва се въздържа от нея. Възможно е тази заповед да е само предупреждение. “Тогава – мислил Адам, - аз ще Му покажа, че аз съм готов за такава опасност, че аз не се колебая, да поставя на карта своя живот и смърт, и Той ще разбере, какъв съм в действителност аз”. Душата на Адам се е терзала от маса противоречиви чувства. Нека да ги разберем.

Възниква парадоксална ситуация. Когато човек се бори за своята независимост той е нищо, само буца протоплазма, която отстоява мащабите на своето нищожество. Но когато той отхвърля своята независимост, отрича се от своето “аз”, неговата личност започва да се разтваря в реалността на висшето Същество, и накрая той достига най-реалното си съществуване. При това той съществува не като непозната частичка от нещо по-голямо и цяло, не той самия става известна личност. Моше вероятно е бил най-велик сред хората и Тора еднозначно показва причината за неговото величие: той е бил най-смирения, най-скромния човек през цялата история. Моше е можел напълно да отхвърли своята независимост и изцяло да се прилепи към Твореца. В резултат на това той не само, че не е изчезнал, не се е разтворил, а точно обратното прославя се за векове, става най-знаменитата личност в историята.

Но в какво се състои истинското значение на свободата на волята, с която ни е надарил Г-спод? Отговорът звучи парадоксално: висшата цел се състои в това да се откажем от нея и да я подчиним на Б-г. Тук е скрита главната идея: отказ от свободата на избора е великата проява на тази свобода. Подобен отказ изобщо не означава, че ние жертваме своята воля, а точно обратното, с това ние самите я утвърждаваме на най-високо ниво. Именно такава дилема е била предложена на Адам: използвай своята воля да желаеш само това, което Аз желая, не убивай своя свободен избор, а ликвидирай само тази негова част, която се стреми да отдели теб от Мен. Използвай своята воля, но само за това, за да ми я отдадеш на Мен. Само тогава ще станем Единни.

Не търси подвизи, не се стреми да покажеш, на какво си способен. Просто се подчинявай. Всичко останало  - не е нищо повече, от самоутвърждаване на твоето “его”. Такова утвърждаване на личността е приятно само в първия момент, то доставя дълбоко удовлетворение, защото в него се реализира човешката същност, но на практика всичко това е илюзия. Не се стреми към свобода стреми се към подчинение. Връзката с Мен в състояние на подчинение  - това е и истинската свобода.

Жертвайки своето “его”, е много лесно да попаднеш в заблуждението: да се унищожат негативните аспекти на “егото”, своите лични интереси няма да доведе до унищожаване на волята. Този който усмирява “егото” си, изобщо не е длъжен да се превърне в пасивен бездушен робот. Точно обратното, той е длъжен да гори от желания. Когато ние посвещаваме на Всевишния своята способност “бехира”, свободата на избора, това въобще не означава, че ние я принасяме в жертва. При това най-голяма грешка ще направим ако потискаме всяка мотивация и превръщаме личността си в безчувствен вакуум. Не, от нас не се изисква това. Истинския духовен път се състои в това да заострим волята да я наточим, като бръснарско ножче, да превърнем пламъка на мотивацията в бушуващ пожар и след това, когато оживим и активизираме своята воля трябва да я посветим на Твореца.

Когато евреите приели Тора те казали: “Наасе веНишма – Ще направим и чуем”.  Те се съгласяват да се подчиняват още преди да разберат, в какво се състоят техните задължения. Тук е скрит много дълбок смисъл, но за нашата дискусия най-актуално е че Тора, както вече се каза, е комплект от задължения. Евреите са знаели това. Те са знаели също така, че трябва да получат Тора и задължително да изпълняват нейните закони . Те се заклеват в Б-г без всякакви уговорки. В това се състои истинската същност на тази клетва: главното е – че това е мое задължение пред Теб, а не моето разсъждение дали ще мога да изпълня всичко,което съм обещал. Те приели Тора, като чисто задължение. Но те сами избират това задължение, завинаги да свържат себе си с Б-г.

Затова в хода на Синайското Откровение Тора е била наложена със сила. Б-г насила ни връчва своята Тора, без да ни остави избор. Но нали еврейския народ вече е бил приел Тора към този момент. Защо е била наложена насила? Цялата работа се състои в това, че ние сме приели Тора, като задължение, а не в качеството на доброволна готовност да се изпълнят заповедите и. Еврейският народ е решил завинаги да се раздели със своята свободна воля в тази сфера, той предпочел да вземе върху себе си задължението и да се възползва от свободата, за да свърже себе си с възли. Това е било крачка по пътя към поправяне на изначалната грешка на човека. При планината Синай еврейския народ достига нивото на Адам до неговото грехопадение.

Такъв е единственият пътя на поправяне на коренните проблеми на битието. Този проблем остава нашето вечно изпитание и нашия път към неговото решаване – това е пътят на Тора. Тора като задължение, Тора като средство за използване на свободната воля за прехода на тази воля на по-високо ниво. Така се свързват световете.