Таргум/фелдхайм първа публикация 1995г

II.

Тора отразява безкрайната дълбочина на мирозданието. Във физическата плоскост на Тора - това е точката на контакт с духовния свят. Тя е искра, запалена от вечния огън в нашия ограничен илюзорен свят.

Еврейският народ е сравняван с огън и пламък, а нашите изначални врагове със слама. Казано е: „ве Айя Бейт Яаков еш, уБейт Йосеф леАва, уБейт Есав леКаш“, (И ще бъде дома на Яаков огън, дома на Йосеф пламък, а дома на Есав – слама). Какво означават тези сравнения?

Отговорът ще намерим в мидраша. В предишните времена за запалването на огън в къщи са използвали горящи или тлеещи въглени. Продавачите на такива въглени наричали „пехами“. Разказва се притча за „пехами“, който търгувал с въглища на градския пазар. Веднъж на този пазар пристигнал търговец на слама и започнал да разтоварва сноповете. Тонове слама запълнили целия пазар и скоро въобще не останало място. „Пехами“ се изплашил, че няма да има къде да търгува.

Тогава при него подходил, стоящ не далеч от него, мъдрец и му казал: „От какво се боиш? Когато неговата слама се окаже прекалено близко до твоя огън, целият проблем ще се реши с една искра, която ще отлети от въглените“.

Тази притча предсказва края на дългата борба на еврейския народ и Тора с враговете, които се опитват да го унищожат. Народът на Есав е представен като слама. Ценността на сламата зависи от количеството й и нараства пропорционално на увеличението на общата маса. Народите и културите противостоящи на духовността, ценят материалните вещи, значението, на които нараства според ръста на количеството им: този, който има повече имущество се счита за по-богат. В Тора е описана сцена, където върналият се в родината си Яаков предлага на брат си щедри дарове, последния в началото се отказва като твърди, че и той е богат. „Аз имам много“ - говори Есав. Богатството му се оценя по количеството на натрупаната собственост - „Аз имам много“. Народите на Есав мечтаят да погълнат евреите и да установят световен ред, свободен от морални норми и духовни принципи, те охотно биха се възползвали от своята превъзходяща маса, ако можеха да унищожат Яаков.

Но Яаков има достоен отговор за съобщението на брат му за натрупаното богатство - „Аз имам всичко“. Духовните ценности се ценят повече от физическата маса и обем. Никаква количествена мярка за материални ценности не подхожда на определението - „Аз имам всичко“. Във физичния свят е невъзможна завършеността, но зад неговите предели тя е естествена.

Ето защо Яаков е сравняван с огън. Сламата придобива ценност само в голям количество, докато огънят си остава огън, колкото и малък да е. Една искра е достатъчна, за да се подпали целия свят, запълнен със слама и в тази последна и неизбежна битка между силата на мускулите и светлината на истинската духовност, победа ще удържи малката искра от истинския огън. Когато балите от слама, която представлява само отпадъка от зърнените снопове, външната обвивка на скритите вътре семена, достигнат критична маса и почнат да застрашават самотния търговец и тлеещите му въглени, една единствена искра от тези въглени ще възпламени целия свят и в резултат всичко повърхностно ще се превърне в светлина.

Но това ще стане само при едно условие: въглените трябва да са горещи. Не е важно в какво количество са. Главното е качеството на огъня. Ако въглените съхранят и една истинска искрица, всичко замислено ще се изпълни. Но ако огънят умре, останалите въглени ще загубят всякаква ценност, те ще станат по-евтини от шепа слама. Нашата задача се състои в това да се съхрани в еврейските сърца и умове искрата истински огън.

Глава 8
Светът на задълженията

Ние анализирахме някои разминавания между принципите на Тора и секуларните ценности и изследвахме структурата на материалния свят, нейната симетрия и ред. Сега ще разгледаме, как всичко това е свързано помежду си. Правилното разбиране на тази тема, ще ни помогне по-дълбоко, да се ориентираме в конфликта между вътрешния и външния свят в съвременната епоха.

Духът на Тора – е дух на задълженията. Действително цялата Тора са уплътнени задължения: евреинът е задължен да изпълнява всички съдържащи се в нея повели и да не нарушава заповедите. Всяка дума на Тора ни задължава. Даже на пръв поглед, такива неутрални думи, като „дните ни са преминаваща сянка“ се тълкуват от мъдреците в същия дух: задължени сме да извлечем максимална полза от всеки ден.

Първото кредо на човек, живеещ по Тора е да приеме бремето на задълженията пред Б-г. Мъдреците поясняват тази мисъл с нагледен пример. Един народ помолил царя да им даде закони, по които да могат да живеят. Царят им казал: „В началото ме признайте за свои цар. Чак след това, аз ще мога да изисквам от Вас изпълнението на моите закони“. Без строгите задължения, законите няма да са закони: ако хората ги приемат доброволно, то с времето те също така доброволно могат и да ги отхвърлят. Животът по Тора – това е преди всичко, особена настройка на ума, принципна отговорност да се изпълняват задълженията. На тази основа се формира чувството за преданост към всяка отделна заповед, решимостта да се изпълнява от начало до край.

Приемайки Тора на планината Синай, евреите се заклели : „Наасе веНишма“, (Ще направим и чуем (разберем)“. Съгласието на еврейския народ да признае задължителността на законите на Тора има фундаментален и безапелативен характер. Евреите се заклели да изпълняват заповедите й, още преди да са разбрали, какво означава тяхното изпълнение на практика и чак след това са започнали да изучават това съкровище, което получили от Твореца.

С други думи, в началото ние изцяло се отдаваме във властта на Твореца, на окръжаващата ни вселена, а после пристъпваме към нейното устройство.

Тора изисква от нас преданост, лоялност и готовност в изпълнението на предписанията и. Тора не проповядва свобода. Обратно, в Талмуда е казано, че истинската свобода може да се придобие, само чрез педантичното следване на законите на Тора.

Обаче съвременното общество цени, на първо място – свободата. Всевъзможни харти и конституции на светски, демократични държави на всички нива възхвалят свободата. Самата идея за задължения, дълг е съвършено непопулярна в нашето поколение. За висша цел се счита правото на безпрепятствено самоизразяване.

Принципът за неограничената свобода е провъзгласен едва ли не като абсолютна ценност на обществото. Даже сред евреите се наблюдават опити да се внедри тази идеология. Всевъзможни групи и течения се опитват да променят йеудаизма на Тора, постепенно да отсекат всички намиращи се в нея изисквания, и в края на краищата да го оставят без единна задълженост, като цъфтящо дърво без клони. Но йеудаизмът е невъзможен без задължения. Още по-голяма тревога предизвиква грешната представа за взаимоотношенията между човек и Б-г, която може да се формулира по следния начин: ако сам определя задълженията си – значи сам съм си господар и тези задължения са просто формално прикриване на пълновластието на моето собствено его. В рамките на Тора най-точният критерии звучи така: каква е мотивацията ми? Какво ме движи? Стремя ли се да определя задълженията си и изцяло да ги изпълнявам, без оглед трудностите или искам преди всичко да облекча живота си? В първия случай следвам законите на Тора, във втория се въвеждам в приятно, но опасно заблуждение. Ако първата ми цел се заключава в търсенето на истинските ми задължения, наградата ми ще бъде истината. Ако, на първо място, се стремя към личен комфорт, моята представа за света ще изгуби реалните очертания – цялото му пространство ще бъде запълнено от раздутите ми амбиции и ще попадна в плен на лъжливия мит за свободата. Тъй като истинска свобода притежава само робът на истината.

Нека сега подробно да разберем диаметрално противоположното отношение на Тора и съвременното общество относно идеята за задълженията. Но преди всичко да разгледаме идеята, класически формулирана от покойния равин Деслер, става въпрос за учението с условното название „да даваш и вземаш“, щателно разработено от философията на йеудаизма. Нека накратко да го формулираме, за да разберем, как е свързано с нашата тема. Напомням ви, че говорим за централната роля на задълженията в светогледа на Тора.

Всички взаимоотношения между хората се изразяват с две понятия: да даваш и вземаш. В това уравнение едната страна дава, а другата получава, понякога сменяйки ролите си. Всеки от нас взаимодейства с другите хора и с целия окръжаващ свят по схемата „дава-получава“. В по-дълбок смисъл тези взаимоотношения представляват по себе си два свята: висшия – духовния и низшия – материалния. Да даваш е качество на Всевишния, в дадения случай, става въпрос за най-първоначалното свойство на Твореца, което сме способни да възпроизведем. Да се взима – не е Б-жествена черта, тя е чужда на Твореца. Тъй като получаването подразбира дефицит, отсъствие на нещо, определена нужда, която може да бъде ликвидирана от даващия. Очевидно е, че на Всевишния такава зависимост е несвойствена, тъй като Той от нищо не се нуждае. На кратко: даващият е близко до Б-г, а вземащия се отдалечава от Б-жествения образ.

„Соне Матанот Йиье“, (Ненавиждащият подаръци ще живее). Този, който обича да дава, се приближава до Б-жествените качества, този който обича да получава, влиза в конфликт с този идеал. Даващият изразява един от аспектите на добротата и самодостатъчността, а при взимащият се проявяват симптомите на дефицит и недостатък. Този, който обича да взима, който е свикнал да взима, се приучава да живее във вакума на постоянния недостатък и зависимост.

В някои случаи, както знаем, получаващият става даващ. Когато изключителната личност великодушно приема дар от своя почитател, тя всъщност сама го дарява. Тук именно даващият се нуждае да дава, получаващият първоначално не се е нуждаел от този дар, но го приема само, за да окаже услуга на даващия. Всъщност се получава, че получателят на дара е и истинския дарител. Тук главното е – същността на изпълненото действие и характера на взаимоотношенията между страните, а не самото преминаване на физическия предмет от един човек към друг. В идеалното партньорство, например в идеалния брак и двете страни умеят с благодарност да дават и получават, едно от най-великите блага на съпружеския живот се състои във възможността да се изпълнява роля на даващ един към друг.

И така да се дава – е Б-жествено качество, да се взема – в най-добрия случай човешко. Да погледнем как се осъществява на практика този фундаментален принцип, обливащ със светлина съвременното общество (и мястото на евреина в него). В човешките взаимоотношения полюсите „даваш“ и „вземаш“ могат да се определят като „задължения“ и „права“. Моите права са твои задължения. Например, правото ми върху моята собственост, огледално е отразено в твоето задължение, да не я крадеш. Моето право свободно да изказвам мнението си, е твое задължение да ми обезпечиш свобода на словото. Правото на работника на заплата, е задължение на работодателя да плати заплатата. Ти си длъжен да следиш, своите права да остават неприкосновени. Всяко право предполага задължение. Правата на човека са задължение на цялото общество по отношение на него.

Тук е важно да разберем, че правата и задълженията тясно си взаимодействат едно с друго. Едното без другото губи всякакъв смисъл. Както не може да има получател без даващ, точно така не може да има права без задължения.

И така ние видяхме, че правата означават „да вземаш, а задълженията означават „да даваш“. Ако моите права ми се полагат, аз мога при необходимост да ги изискам, защото са мои. Задълженията, това е нещото, което трябва да правя за теб, длъжен съм да се огранича, да се откажа от част от своите свободи и желания, за да обезпеча твоите права. Защитавайки своите права, аз ставам взимащ, изпълнявайки своите задължения, ставам даващ.

В обществото са необходими, както права така и задължения. Всеки индивид има право да получи това, което му се полага и е длъжен да дава на другите, всичко, което му е отредено. Но тук възниква главният въпрос: Какво е главно за теб? За кое те е грижа повече – твоите права или задължения? Човек, загрижен за правата си е взимащ, загриженият за задълженията си е даващ. Този, който отстоява правата си, се грижи на първо място за себе си: той постоянно мисли за своите нужди и се стреми изцяло да ги удовлетворява. Този, който се старае да изпълнява задълженията си, се грижа на първо място за другите хора, на него му е по-близка функцията на даващия.

Тази различна ориентация на своите права и задължения има важно практическо значение. Мидрашът описва идеалните отношения, между еврейският господар и роба: робът е длъжен да работи за господаря си с пълно самоотдаване, а господарят е длъжен да се отнася към роба си като към роден брат. В резултат, ако и двамата изпълняват задълженията си един към друг, техните взаимоотношения са продуктивни и хармонични. Но ако господарят мисли само за това, че робът му е длъжен усърдно да се труди, а робът започне да изисква, господарят му по-добре да се отнася с него и пренебрегне своя трудов дълг, ако и единият, и другият забравят за своите задължения и отстояват само правата си , то накрая между тях ще възникне сериозен конфликт. При това и двамата ще подкрепят позициите си като се позовават на Тора! Господарят ще напомни на роба, че трябва да се труди честно, а робът ще каже на господаря за дълга му да общува по братски и двамата ще бъдат абсолютно прави. Проблемът е в това, че всеки от тях отбелязва само една част от сделката им.

Да вземем двама съпрузи: ако всеки се стреми да дава на другия повече, отколкото получава, между тях ще се установят прекрасни, идеални отношения. Но ако съпрузите само изискват един от друг изпълнението на брачните задължения, в семейството им ще започнат раздори. Стигаме до удивителния парадокс: най-верният способ да изгубиш личното си щастие – е да го изискваш от съпруга/та си като свое законно право.

Този принцип е универсален: той действа на всички нива. В развитото индустриално общество, където работодателите уважително и справедливо се обръщат към работниците, а последните на свои ред, честно се трудят цари социален мир. Но ако работниците са загрижени само за правата си, те нерядко се обединяват в профсъюзи за защита на правата си. Профсъюзът е способен да парализира цял отрасъл от промишлеността. За да се противостоят на тази заплаха, собствениците на предприятия формират собствено обединение: национална асоциация на работодателите и накрая между двата блока се разгаря непримирима борба.

Съвременното общество се стреми, на първо место, да отстоява правата си. За да се убедите в това, е достатъчно да погледнете в конституциите на западните страни: там цялото внимание е отделено на правата. Самата конституция, фактически, се превръща в детайлен списък за правата на личността в даденото общество. Всяко демократично общество, свято тачи собствените „сметки за правата“.

Съвършено по друг начин е съставена Тора – еврейската конституция. В Тора съвършено не се упоменават права, тук са фиксирани само задължения. Тя никъде не говори за правата на човек върху личната собственост, има само задължението, да не се краде. Никъде не се говори за правото на живот и свобода, вместо тях има само строги забрани: не убивай и не засягай свободата на ближния. Няма да видите в Тора нито едно споменаване за правото на щастие, достойнство, материално благополучие и обезпечение на елементарните нужди, в нея звучат само категоричното изискване да се помага на другите хора и т.н.

Права разбира се има и в йеудаизма, на тях също е отделено много внимание. В Устната Тора подробно са обсъдени правата на личността. Но това не е главното. В съвършеното общество, където точно се спазват законите на Тора, хората се стремят, на първо место, точно да изпълняват задълженията си. Ако всеки човек е акуратен в изпълнението на задълженията си, правата се обезпечават автоматично. С други думи, ако никой не краде, то няма нужда да се отстоява правото на собственост – то действа от само себе си. Ако никой не пречи на другия, на всеки е гарантирана личната му свобода. Когато хората се стремят да дават един друг, настъпва всеобщото щастие. Когато всички дават, то и всички получават.

Там където се грижат за правата, се плодят „взимащите“. Там, където се стремят да изпълняват задълженията се множат „даващите“. Това е фундаментален принцип, който е много по-важен от разликата в политическите системи. Всъщност, нито една политическа система няма да е ефективна, ако в нея живеят убедени потребители на права, във всеки случай те ще се стремят само да взимат от системата и винаги ще им се струва, че получават малко. И обратно, практически всяка политическа система великолепно ще се прояви, ако хората внасят по-голям дял в общото благо, в крайна степен, да не дават по-малко от колкото получават.

Такава е скритата основа на социално-политическата стабилност на всяко общество – гражданите му трябва да се стремят да „отдават“. Това иска от нас Тора. Човек израснал в света на Тора, от детството си е обучен на съзнателно отношение към задълженията си. На такъв член на обществото винаги може да се разчита, той ще се държи разумно и отговорно, дори и в тези минути, когато никой не го контролира.

Тук има една важна забележка: човек може безогледно да дава на обществото само на основата на взаимност, ако така се държат и останалите хора. Обществото на „взимащите“ жив ще погълне алтруиста, стремящ се честно да изпълнява задълженията си и пренебрегващ правата си. Затова педагогичната цел на Тора се състои не само в това, да възпита човек да се стреми „да дава“, но и в това, той да умее да отстоява себе си, когато е необходимо.

Съвременното общество се стреми към свобода от задълженията. Говорейки за нравственото състояние на хората в предмесианската епоха, Тора с горест предсказва: „Лицето на поколението ще бъде като муцуна на пес“. В това сравнение има много скрити значения. Да приведем едно от тях. Кучето бяга пред господаря и постоянно се оглежда, да види къде се насочва той. На пръв поглед ни се струва, че кучето води човека, но в действителност е обратното – човекът води кучето, стоейки отзад. Когато господарят свърне по друг път, кучето се връща и го догонва и отново бяга отпред, по избрания път. И така, независимо, че кучето е винаги първо, всъщност то следва човека. В навечерието на идването на Машиах в обществото ще се насложи именно такова положение: на всички ще им се струва, че хората ходят зад ръководителите си. Обаче ролите ще са сменени: ръководителите ще почнат да служат на масите и послушно да ходят в тяхната посока. Постоянно оглеждайки се в тълпата и опитвайки се да познаят, накъде ще завие тя, лидерите на поколенията ще си дават вид, че именно те указват направлението.

За човек, израснал в западна либерална традиция, тази оценка може и да му се стори странна, но това е истинското положение на нещата в съвременното демократично общество. Съвременната демокрация, гордостта на западното либерално мирозрение, функционира в точно съответствие с предсказанията на еврейските мъдреци. На ръководителите им се струва, че те вървят начело на колоната, но в действителност те изцяло зависят от волята на народите си. Цялата им цел е в това да удовлетворяват исканията на избирателите, иначе ги чака неминуем провал на следващите избори. Те се наслаждават на високия си статус, но в действителност цялата им власт е съсредоточена в ръцете на тълпата, с избирателните бюлетини.

В наше време обикновените избиратели не се интересуват от задълженията си, тях ги вълнуват само правата им. Затова те не признават авторитета на лидерите си и ги дължат в пълна зависимост от „гласа на народа“. На кратко, лидерите – въобще не са лидери.

Ръководителите на съвременните демократични страни открито се боят от гласа на избирателя. Решенията им се диктуват не от морални съображения, а от стремеж за популярност. Политическите дейци открито признават, че целта им е да получат властта. Политиката става арена на борба за лидерство и за съхраняване на постигнатата власт. Тези цели никой не крие, те се провъзгласяват открито и безсрамно. Кой сега помни, че ръководителят, на първо място е длъжен да обезпечи благополучието на народа и страната и на последно място интересите на поддържащите властта? Секуларните лидери са привикнали не да дават, а да вземат, заради съхранението на властта те често са готови на всякакви престъпления, чак до убийство.

Тора определя лидерството като бреме от задължения, а не привилегия. В еврейските ръководители от древни векове е ценено смирението и ... нежеланието да бъдеш лидер! Моше Рабейну е убеждавал Б-г, че не става за ролята на вожд и Всевишният буквално го е заставил да възглави еврейския народ. Давид пасял овцете на баща си, когато го извикали, за да го помажат за цар. Много пророци са изпълнявали мисията си по принуда Свише. Когато синовете на Исраел странствали по Синайската пустиня, длъжността на старейшини заемали тези самоотвержени лидери, които намирайки се в Египет, доброволно са приемали върху себе си телесните наказания заради другите евреи. Накратко, главният критерии за еврейския ръководител е била готовността да страдаш за своя народ, а не стремежа за власт и почести. Интересно е, че в древността за лидери често са издигани пастирите (лидери не само в управленски, битов, но и в по-важния духовен план – пастири са били раби Акива, раби Елиезер и др. бел. на бълг. ред.). Грижейки се за стадото, защитавайки овцете от хищници и опасности, те попътно се готвели за бъдещата отговорност към хората. Такъв стаж е бил къде по-полезен от многолетния опит на жестоката политическа борба.

Всъщност стремежът за неограничена свобода прави обществото почти неуправляемо. Неговите ръководители притежават само формален авторитет. Законите лошо се спазват, тъй като те отразяват само волята на народните маси. Когато законите са установени от хората, може да бъдат отменени, в момента, в който почнат да не се харесват на обществото и по пътя на гласуването, да се въведат нови закони, да се създаде нова реалност. Законите не са абсолютни, те са резултат от политическата договореност и настроение на масите, по същество – прищявка на поколението.

Ако законът ме задължава само в такава степен, с която аз съм съгласен, то това не е закон – той въобще е лишен, от каквато и да е сила. Ако обществото само установява границите на допустимото – това не са граници: те ще се променят произволно и варират според прищявките на масата. Волята на народа е първична, а законът – вторичен.

В Тора действа обратния принцип на предпочитание, в съответствие с известния афоризъм: в демократичното общество народът установява законите, в Тора - Законът управлява народа.

Да разгледаме идеята „давам“ и „вземам“ в още по-дълбок смисъл. Взимащият действа в сегашно време: когато взимам, получавам, това, което искам сега. Даващият внася своя дял в бъдещето: когато давам, то наред с непосредственото удоволствие от самото действие, аз не виждам в него други дългосрочни последствия, в дадения момент, аз просто усещам, че жертвам, разделям се с нещо ценно. Еврейският живот е вноска в бъдещето, такова е скритото значение на понятието „емуна“, вяра. Аз правя това, което съм длъжен да направя, защото това е правилно, защото съм задължен да правя това и не чакам бърз резултат. Моят стремеж да давам и изпълнявам задълженията си, е насочен към друго време и друг свят. Селянинът сее семената и предано се грижи за тях, макар да знае, че ще получи урожая си през бъдещия сезон. Така и вярващият човек: той сее кълновете на своята вяра в този свят, разбирайки, че те ще започнат да дават плодове в друго време и на друго място.

Така разсъждава зрелият човек, незрелият разум винаги търси бързо решение, незабавна награда. Ние сме принудени, със съжаление да отбележим, че нашето поколение се стреми към бързи решения. Занятията изискващи време и търпение, сега са непопулярни. Вещите, недаващи мигновена изгода не се търсят. Само преди двадесет години (книгата е писана 1995г, бел. на бълг ред.) чаят се приготвяше с няколко процедури: първоначално се разпалваше чайника, после няколко минути се запарват листата чай, загряваше се чашата, преди в нея да се налее чай и накрая се изливаше отварата на тънка струя. Кой сега прави чай така? Пресата рекламира изчислителните машини, изпълняващи няколко милиона операции за част от секундата. Само до неотдавна за изпълнението на тези операции изминаваха години. Скоро и тези машини ще остареят, защото вече се подготвя по-съвършен модел, правещ изчисленията за наносекунди. Търпението стана остатък от миналото.

Потребността от незабавно възнаграждение е симптом на незрялост, черта на инфантилизма. Тя изхожда от повишеното внимание към своята персона и стремежът да се взимат пред вид личните желания. За да изработим зрялост в себе си и истинска дълбочина на мисленето, е необходимо да се възроди отдавна забравеното изкуство търпеливо да се чака. Без него е невъзможно да се създаде личност, която винаги и при всички условия, ще се стреми не да получава, а да дава.

В понятието задължение има още един смислов аспект. „Гадол аМецуве веОсе...“, (Велик е този, на който е заповядано и който го прави...). Съгласно това положение, човекът извършващ постъпка, за да изпълни заповед, заслужава по-голяма награда, отколкото този, който действа спонтанно. Но нима можем да пренебрегнем интуицията? Та импулсните действия изискват самоотверженост и решителност, те винаги повече са ценени. Всеки ще каже, че действието предизвикано от вътрешна подбуда, заслужава повече похвала, отколкото действието подбуждано отвън. Нима не е така?

На този въпрос има няколко класически отговора. Единият от тях гласи: когато на човек е заповядано да действа, това първоначално предизвиква в него вътрешна съпротива. Неговият собствен „йецер аРа“, низката подбуда излиза и говори: „Не ми диктувай, какво трябва да правя!“. Вътрешното „аз“, този дълбок корен на личността (по-точно, духовното й ядро), се стреми към самоутвърждение, то не желае, да се подчинява на принуда отвън. Затова, за да изпълни заповед, човек трябва да преодолее вътрешното си съпротивление. В това преодоляване е скрита тайната на духовното му развитие. В основата на личния ръст лежи самоконтрола, който може да се развие с дисциплина, приучаваща човек да се подчинява.

Когато човек действа спонтанно, той не трябва да преодолява вътрешното си съпротивление и самата постъпка се извършва по-леко и естествено. Постъпката не изисква самоконтрол и затова в нея е включен малък потенциал за личен ръст.

Тук присъства още едно важно скрито от очите обстоятелство. Когато човек действа спонтанно, под въздействието само на импулсите, възникващи в собственото му съзнание, той изразява вътрешните си подбуди. Самоизразяването е добро нещо, но не по-велико от самия човек извършващ действието. В най-добрия случай такова действие може да помогне на човек най-пълно и убедително да изрази себе си. Но когато човек изпълнява Б-жествена заповед, той изразява не своята, а Б-жествената воля. Този, който действа в изпълнение на заповедите, става пълноправен партньор на Твореца. Той сякаш се внедрява в безкрайността и открива в земния свят, това което се стреми да му разкрие Самият Б-жествен Източник. Думата „мицва“ е образувана от корена, значението, на който е „заедно“, „партньори“. Накратко „гадол аМецуве...“ (велик е този, на който е заповядано и прави!) секретът на това величие се състои в това, че преодолявайки личните си ограничени възможности и благодарение на това преодоляване, човек установява контакт с по-велика Личност, той се удостоява с близост до Източника на всичко съществуващо.

Да се върнем към отправната точка на нашата глава – задълженията. В какво е връзката между чувствата за задължение и по-рано разгледаната тема за структурата и симетрията?

Подреденият ум – това е съсъд на личността, в който се съдържа чувство за задължение. Сред качествата, присъщи на така подредения ум, стремящ се към изпълнение на задълженията, важно място заема усещането за структура, съразмерност. Неорганизираната, разхвърляна личност не чувства своите задължения. Да разгледаме детайлно това положение.

Както вече видяхме, задълженията предполагат ограничения. Ако живея в съответствие с моите задължения, съм длъжен да извършвам едни постъпки и не съм длъжен да извършвам други. Аз налагам на поведението си ред ограничения. Тъй като структурата означава също и наличието на граници, защото структурираната, организирана форма има свои контури. Говорейки за организирана форма, ние имаме пред вид границите й, такива са правилата на симетрията и баланса. Не бива да нареждаме детайлите на око, трябва да следваме определени правила и да търсим хармонията.

Така изглежда вътрешната връзка между структурата и задълженията. Само организираният и структуриран ум може да усети порядъка в системата на задълженията.

На още по-дълбоко ниво ние стигаме до извода, че само този ум може да постигне същността на истината. Тъй като истината е ограничена в своята висша проява: на всеки конкретен въпрос съществуват множество, безкрайно множество неправилни отговори. Но истината е винаги една, тя се ражда в света на Единството, затова нейната същност е единна и неизменна. Има множество вариации на лъжата, но истината е винаги една. В този смисъл истината се явява висшия ограничителен фактор и като следствие – висша проява на свобода. Неорганизираният ум блуждае сред лъжливи концепции. Организираният, подреден ум следва пътя на истината и избира само тези пътеки, които водят към нея.