На второ ниво - „седер лешем тоцотав“ - порядъка се постига заради резултата

II.

Рав Елхан Васерман не веднъж е отбелязвал, че ако в библиотеката има каталог, то колкото повече книги тя съдържа, толкова по-добре. Но ако каталог отсъства, то колкото повече книги има в библиотеката, толкова по-лошо. Без каталог, който да помага на читателя да намери нужната книга, самият ръст на книжния фонд създава проблем. Същото се отнася и за човешкото мислене: колкото по-добре е организиран мозъкът, толкова по-полезни са натрупаните в него факти. Недисциплинираният, неорганизиран мозък по-добре да мине с по-малко количество информация – тя ще бъде по-лесно намирана в условията на умствен безпорядък. Този, който иска много да знае, трябва в началото да усъвършенства и подреди мисленето си.

III.

Като пример за такъв порядък може да служи сложния механизъм, чиято точна работа се достига благодарение на оптималното взаимодействие на детайлите му. Всеки отделен детайл, сам по себе си е безполезен, но заедно те успешно изпълняват стоящата пред тях задача. Тази организация не трябва да бъркаме с порядъка от предишното ниво. Порядъка, който създаде библиотечния каталог, обезпечава функционирането на библиотеката като цяло, но всяка отделна книга притежава самостоятелна ценност, свое собствено „лице“. Даже ако каталогът изчезне и книгите се окажат в хаотично състояние, всяка от тях въпреки това, ще съхрани своята ценност – книгата си остава книга. За разлика от книгите, детайлите на механизма нищо не представлявате по отделно, само съединени и взаимодействайки един с друг, те придобиват важност. Библиотечният каталог открива достъп до всеки самодостатъчен елемент от системата, в което и се състои ползата от него. В механизма, порядъкът и организацията съставляват единствената основа, заради която съществуват детайлите му, нито един детайл, не може да бъде полезен без останалите.

Да вземем друг пример. В карбуратора на автомобилен двигател има малко винтче, което практически няма никаква самостоятелна ценност – не струва и грош. Но без него двигателят не работи. Да си представим, че автомобилът, оборудван с такъв двигател, се движи по опасен терен и се разваля – от карбуратора изпада това винтче. В този момент то ще струва за шофьора по-скъпо от цялата кола. Без този дребен детайл автомобилът е мъртъв. Докато двигателят работи нормално, шофьорът не забелязва това винтче и не го цени. Но в момента на пропадането на винтчето, ценността му става очевидна.

Системи, в които всички елементи са необходими и отсъствието на кой да е от тях, парализира цялата система имат още едно свойство. Тук всеки детайл изпълнява парадоксална двойна функция: той е нищо и той е всичко. Нищо – защото извън системата този детайл е абсолютно безполезен, всичко защото, дори и другите детайли да работят, всеки на своето място, той става жизнено необходим. Иначе казано, ценността на всеки детайл изцяло зависи от всички останали детайли. В този смисъл той се намира в пълна зависимост от тях, но и другите детайли зависят от него, което го прави изключително важен.

Такава система се явява еврейския народ. Всеки отделен евреин е важен и незаменим, всеки участва в изпълнението на глобалната задача, която стои пред народа на Исраел и всеки може да се изгуби като нищожно малка биологична частица, ако не откликне на своето еврейско призвание. В по-широк план, цялото човечество и цялата вселена формират такава система: всичко, което има в света е уникално на своето място и функция. Ще дойде време и всеки елемент на Творението ще разкрие незаменимата си роля в грандиозната мозайка на реалността.

След Изхода от Египет евреите ходели през пустинята в походен ред – според знамената в пустинята (игленино мидбар): на всяко коляно било определено специално място при престоя, съответстващо на характерните му особености и задачи, който то е изпълнявало в еврейския народ. Колената се делили, на свой ред на родове, всеки от които имал определена собствена функция, така както отделния човек в семейството му. В процеса на формиране на еврейския народ, всяка негова съставна получавала своя особена роля.

Всички ние формираме единно цяло и всеки от нас е незаменим като индивид. Този принцип е отразен в нашите емоции. Както вече казахме, човешката психика разкрива дълбочинната енергия на Творението, заложено в нея. Нейното детайлно изучаване ни дава ключ към постигането на тайните на мирозданието.

Така сме устроени емоционално, че живо откликваме и на двете си роли в обществото: както на своята уникалност и отлика, така и на принадлежността си към колектива. По принцип тези роли са пряко противоположни една на друга. Ако човек се стреми да се прояви като ярка, значима индивидуалност, него не го устройва загубата на тази индивидуалност в група. Обаче, колкото и да е парадоксално, него го въодушевява и този и другия статус.

Представете си екстремална и плашеща ситуация, в която се оказва група хора. Всички са разтревожени, парализирани от страх и само един човек действа решително и самоотвержено, ликвидирайки сам опасността. Впечатляваща сцена, не е ли истина? Подобни фантазии са присъщи на много млади хора. На тях им се иска да вярват, че спасяването на много хора може да зависи от един човек. Самотата на героя, отсъствието на странична помощ, необходимостта да разчиташ само на себе си, пораждат в младия мечтател мощен прилив на егоцентризъм, усещане за собствената значимост.

Но на човешкото съзнание е присъщо и привличането към колективизма. Ние се стремим към сливане в групата, където всички съставни образуват хармонично единство, което изтрива различията между отделните елементи. Спомнете си, с нищо не сравнимото зрелище на масовите гимнастически изяви по стадионите и площадите, когато огромна маса хора, сред които не може да отделите никой, действа като единен шлайфан организъм, предизвиквайки особено чувство на приповдигнатост във зрителите и самите участници. Считаме особено зрелищни именно тези групови видове спорт, където успехът зависи от точността на взаимодействието на всички членове на отбора. Индивидуализмът тук е абсолютно противопоказен: ако някой участник извърши и най-малко самостоятелно движение, желаейки да предизвика внимание към себе си, да подчертае присъствието си, ще провали цялото впечатление.

На нас ни импонират, например, представленията на синхронните акробати и представители на други колективни видове спорт, за които се изисква пределна съгласуваност на действията. Ако ви се е налагало да марширувате в многохиляден военен строй, навярно сте изпитвали несравнимото с нищо усещане, че вие растете, че вече не сте отделна личност, а част от колектива. Това обикновено е много силно чувство.

Ние реагираме на тези външно противоположни роли именно поради това, че такива са нашите естествени вътрешни стремежи: всеки от нас е неповторим и надарен със собствена глобална значимост, но ние достигаме върховете на своята уникалност само в момента, когато хармонично се вписваме в по-голяма структура. Забележително е, че именно универсализацията, сливането с общия поток при максимално разкриване на личните качества и способности ни помага да разберем, че никой друг човек не може да изпълни отредената ни роля, никой друг не може да се окаже на наше място и да направи това, което е възложено на нас. Ситуацията е проста: аз добре се вписвам в колектива, затова моята индивидуалност е неразличима, но при това тя се разраства до мащабите на вселената. Аз съм нищо и аз съм всичко. Във всеки човек е отразен неповторимия образ на Твореца и цялото мироздание като цяло свидетелства за Единството на Б-г. Между тези два феномена, по същество няма никакво противоречие.

С помощта на тази идея сме способни по-добре да разберем предназначението на човек като личност. На пръв ред, сме длъжни да разкрием своята индивидуалност, да разберем, в какво се състои нашата частна задача, какъв участък от вселената ни е отделен за строителство. Този въпрос е изключително важен. Ако човек се стреми към нереална и недостойна цел, животът му е загубен. Още по-лошо, той е вреден, тъй като подбива основите на мирозданието. Ако малкото и на пръв поглед, незначително винтче от карбуратора, който дадохме като пример, изпадне от мястото си и се разнесе из цилиндрите и клапаните, той може да извади от строя целия двигател.

И второ, трябва да знаем, че в усещането за единството има повече зрялост, отколкото стремежа на всяка цена да останеш самотен. Незрялата личност се опитва да излезе от строя, за да усети по-добре неповторимоста си. Нея не я смущава, че със действията си тя поставя под угроза цялата система. Тя не е в състояние да види истинската красота и хармония в подчинението на своите индивидуални особености на общата цел за пълната реализация на заложения в нея потенциал. Тя не знае, че в това и се състои единствената възможност за истинското саморазкриване.

Удивителната особеност на еврейския религиозен живот, живота по Тора, се състои в това, че той е нормативен на практика, но при това способства за развитието на ярко изразените индивидуални черти. На някой това твърдение може да му се стори парадоксално, но е факт.

Животът по Тора изисква внимание към ежедневните дреболии, затова на светските хора им се струва, че строгото спазване на алахическите правила превръща вярващите в еднакви роботи, скроени по една мярка. На пръв поглед, такова мнение е напълно логично. Обаче в действителност всичко е обратно: развитата личност, живееща по законите на Тора, притежава ярко изразена индивидуалност. Това е известно на всеки, който познава отвътре света на религиозното еврейство.

Та Тора е цяла вселена. Изучавайки я и следвайки я на практика, ние по-добре осъзнаваме своята индивидуалност и предназначение. Животът по Тора размразява, води до блясък индивидуалното величие и едновременно води до хармония разделените елементи на единната система.

Да разгледаме сега по-подробно двойствеността на скрития - вътрешен свят и явния - открит свят. “Ейн аБраха Мецуя ела беДавар аСамуй мин аАйн”, (Благословение може да се намери само в това, което е скрито за очите). Когато някоя вещ се показва във външния, ограничения свят, това става само в рамките на физическата среда, в която тя присъства. Но ако вещта е скрита, ако тя съществува в безпределния недостъпен за нашите възприятия духовен свят, за нея не съществуват ограниченията на физическата реалност.

В света на неразкритите възможности могат да съществуват всички вещи в цялото им многообразие, но във физическия свят всяка вещ съществува в даден момент само в един вариант. За да се появи в материалния свят на нея и се налага да се откаже от всички други форми, в които тя е имала възможност да се въплъти с изключение само на един образ, в който тази вещ физически се реализира. Тук вещите кристализират, приемайки материална форма и могат да имат в конкретен момент само един външен облик.

Тялото съществува във външния свят. То притежава физически свойства и се възприема механически, с помощта на ограничени във времето и пространството средства. “Нешама” (душа), личността живее в скрития свят, тя може да бъде постигната само чрез вътрешни усещания. Няма такива физически прибори, които биха позволили да се установи непосредствен контакт с душата. За това има други средства – вътрешната възприемчивост, изтънчената духовност, умението да се чувства безграничното. Накратко инструментите трябва да съответстват на тази работа, за която те се използват.

Целия свят се състои от тази двойственост: вътрешна реалност, “душата” и физическото “тяло”. Вътрешната реалност се движи, мотивира, тя е смисълът. Тялото – това е средство за изразяване на душата, то я реализира в света и разкрива нейния смисъл. На глобално ниво тази двойнственост характеризира цялата Вселена: Б-жественото Присъствие – това е скритата вътрешна енергия, физическият свят – това е Неговото конкретното изражение. Вътрешният свят съдържа мъжкото начало, в него е заложено семето за потенциалното израстване. Външния свят представлява женското начало. То облича този потенциал в конкретна форма. (Ние на практика се обръщаме към Б-г, използвайки мъжки категории, а на създадения от Него свят даваме женски черти.).
Нашето поколение е ориентирано към външната реалност. Ценностите на Тора са диаметрално противоположни на това, което проповядва съвременната секуларна култура. Тора концентрира вниманието си върху вътрешния свят. Даже имайки работа с външните явления ние трябва да се стремим да ги използваме за установяване на контакт с вътрешната реалност.

Съвременното общество безсрамно разголва всичко, което има отношение към жената. Обществото, което живее по законите на Тора , реагира на това крайно болезнено. Защото именно жената реализира душата в нашия материален свят (думата “некева”, жена означава буквално - фиксиране, установяване в конкретни граници, както в израза "наква схарха алай веетена” (кажи си цената и аз ще я платя”), на нея и само на нея е известно, как да запази от грубо проникване, своето скрито измерение, своя вътрешен свят. Ако обществото се стреми да разсъблича жената това означава, че превес взимат материалните ориентири, ако то почита женската скромност, това означава, че се цени духовното повече от физическото.

В света, който не познава Тора, се изучава и изследва само физическия аспект на човешкия живот. Вътрешният аспект или се пренебрегва, или се отпраща на заден план. Съгласно общоприетите концепции, ние хората сме само случаен продукт от стихийни биологични процеси. Даже признавайки наличието на вътрешната реалност, адептите на материализма я свеждат до набор от инстинкти, определящи поведението на “организма”.

За да се изследва вътрешния свят на разума и душата, са необходими чувствителни прибори. Приборите, които се използват за изследване на външния свят, като правило не ни дават възможност да погледнем вътре, но ако все пак ние ги използваме, резултатите ще бъдат парадоксално безсмислени. В нашата епоха е прието да се смята, че единствено надеждна апаратура за всякакъв анализ се намира в научните лаборатории и за това учените искат с тяхна помощ да проникнат в тайните на човешкия разум и поведение. Резултатът може предварително да се предскаже. Работата е там, че свободната воля и духовните търсения не се поддават на тези методи на научния анализ, които са годни при изследване на тялото. Когато се направи опит да се оценяват духовните явления по същите параметри, в същото пространство, в което се намира физическото тяло, те се вкарват в тесни рамки и се получава изкривена картина. Накратко приборите трябва да съответстват на своето предназначение.

Когато човек се изследва със същите технически средства, с които се изследват и животните, следва неизбежния извод: човек е особено биологично същество. Имплантираните електроди в човешкия мозък няма да покажат нищо, освен биологични процеси, аналогични на процесите, протичащи в главата на животното. Сферата, която ни различава от животните се намира извън биологичната плоскост. Това е сферата на разума. Тя предшества механичното мислене и дейност на мозъка, тя не може да бъде измерена с електроди и други материални средства. Такива средства се изработват в процеса на изучаване на Тора и практическото прилагане на законите и. Друг достъп до вътрешния свят просто няма. Да се проникне в него е възможно само с помощта на такива средства, които са приемливи за него.

По съвременните представи ние сме животни. Цялата наша дейност, включително различните аспекти на вътрешния живот, се разглеждат в чисто механични категории и се оценяват само като функция за оцеляване. Нашите реакции и емоции, като че ли нямат абсолютно никакво значение и се смятат, като резултат от дълга верига на случайни процеси. Поради това човек не е нищо повече от животно, което е възникнало случайно и живее безцелно.

Когато ученият търси истината на идеалистично ниво, тогава той с това си търсене само потвърждава, че той не е животно, защото нито един от представителите на животинския свят не се занимава с търсене в сферата на абстрактните идеи. Такъв научен изследовател може да бъде обвинен в непоследователност,защото е представител на тази група, която отрича възможността да се провеждат трансцедентални търсения в нещо по-високо, от обичайната физическа среда, което означава, че не признава съществуването в света на абстрактните ценности. На практика всеки човек, колкото и да е материалист, вярва в дълбочината на душата си, че такива ценности съществуват и че самия той не е животно. Точно това разбиране лишава от душевен покой много светски мислители с изключение на най-непримиримите и убедените (убеждаващите?) ревнивци и ги води в забранената за тях зона за търсене на истината и защита на хуманитарните ценности, въпреки че съществуването на такава зона е несъвместимо с концепцията за случайността и животинската същност на човека.

Много преданни защитници на теорията за еволюцията се държат така, като че ли техния живот и жизнените им връзки са натоварени с дълбок смисъл. Те убеждават себе си и другите, че всички техни стремежи са насочени към осмисляне на съществуването им, но това е само механичен инстинкт за оцеляване, но да живееш съгласно инстинктите си не се получава. Даже най-непоколебимите адепти на чисто биологическата концепция на човешкото битие изпитват истинска душевна болка, когато се сблъскват с проблемите в отношенията им с другите хора. Върлият дарвинист може колкото си иска да ни поучава, че човешката любов не е нищо повече от инстинкт за чифтосване, изработен в процеса на дългата еволюцията на млекопитаещите, но когато неговата жена започне роман с друг, то той няма подобно на горилата, равнодушно да наблюдава любовните и игри с другите особи. Усещайки своята човешка уязвимост, той разбира се трезво ще разсъди, че този проблем е чисто биологически, но дълбоко в истинската му човешка душа ще останат горчиви съмнения.

Въпреки, че самата горещина на дискусията по тези екзистенциални въпроси показва преди всичко човешката истина, водещите умове на съвремието продължават да твърдят, че в подобни мисли няма нищо, което да излиза извън рамките на случайните биологични процеси.

Този парадокс придобива понякога забавна форма. Един равин наблюдавал в самолета, как на седяща до него жена и подали вегетарианско блюдо. Той се поинтересувал, какво я е накарало да заяви това блюдо: възможно ли е тя да е религиозна еврейка и за това да се страхува да не наруши законите на кашрута? Но жената се оказала вегетарианка по убеждение, тя веднага с голямо негодувание осъдила тези, които ядат животинска храна. “Лично аз – заявила тя - не ям други животни”. Равина вежливо завършил дискусията, въпреки, че му идвало да направи язвителната реплика: “А защо пък не? Та нали другите животни се ядът помежду си”.

Тази привърженица на вегетарианската храна не вижда очевидното противоречие в своите убеждения. Тя отнася себе си към животинския свят и за това смята, че е несправедливо да се яде месото на животните. Но така може да разсъждава само човек. Нито едно животно не изпитва угризение на съвестта и жалост към обекта на своите гастрономически въжделения. Нейната морална позиция се обяснява с простия факт, че тя не е животно, а човек. Тук ние не говорим за достойнствата на вегетарианската храна, главното за нас е да покажем същността на човека. Неговото съсредочено внимание към такъв род проблеми е отличителния знак, че е същество, което няма нищо общо с животните.

Глава 7
Думите - реални и нереални

Думите на Тора винаги изразяват същността. Когато се зачетеш в тези думи, започваш да разбираш същността на описаните от тях идеи. В секуларния свят думите изпълняват подобна функция: езикът на всяка култура разкрива дълбочината и. Ако съсредоточено се вслушаш в словесното изражение на идеите на дадено общество, ще ти станат понятни ценностите му.

В Тора думите изразяват същността, защото в тях е включена основата на тези неща, които те описват: светът е бил създаден по думите на Б-г, Той е произнесъл думи, които сами са се превърнали в обект на Творението. На иврит „дума“ и „вещ“ звучат и се пишат по един и същ начин - „давар“, тъй като всички неща в света – това всъщност са Б-жествените думи, облечени в материална форма. Думите по себе си представляват самата среда на Творението, затова, този, който правилно разбира думите, ще разбере и съставните елементи на Творението.

В езика на окръжаващата ни секуларна култура има една удивителна категория думи, която няма еквивалент в Тора. Тези термини не се превеждат на автентичен иврит – няма да намерите за тях нито един източник в свещените книги. Много от тези думи изразяват главните идеи на обществото, но съществуват само извън рамките на Тора.

Какъв смисъл има езикът на Сътвореното слово, не съществуващо в Тора? Отговорът напира от само себе си: тези думи описват неща, които не се явяват част от истинското Творение, от реалния свят. Те не отразяват материализираната Б-жествена енергия и не могат да представляват нищо друго, освен човекът, който ги е изобретил. Те отразяват концепции, които са ясни в контекста на дадената култура, но фактът, че езикът на Творението и дълбоката истина не ги съдържат, в лексическия си арсенал, показва, че тези концепции са илюзорни. Такива думи могат да съществуват във въображението на хората, да описват и мотивират човешки действия и поведение, но в края на краищата, си имаме работа само с продукт на словообразувателната дейност на простосмъртните.

Всъщност, във философията на йеудаизма има думи, отсъстващи в библейските източници. Те са образувани от мъдреците и описват концепции, които са разбираеми за човешкия разум, но нямат абсолютна или обективна основа. В качеството на пример можем да дадем думите: „сафек“ със значение „съмнение“ (или „вадай“ - безспорен, несъмнен) и „тева“ природа. Съмнението, разбира се, не е обективен елемент на Творението: нищо в света не е създадено „със съмнение“, всички неща или присъстват или не. Думата „съмнение“ определя субективния човешки опит на неувереността. Този опит се характеризира само от хората, Б-жествената обективност няма към него никакво отношение. (Разбира се, увереността също не се явява обективна категория на Тора, ако не може да има съмнение в абсолютното значение на тази дума, това означава, че не може да има и увереност. В реалния свят вещите съществуват не „просто така“, а си съществуват. Увереността става релевантно понятие само там, където е възможно съмнението.)

Както изяснихме, в една от предишните ни глави, природа, в значението и на независима, самовъзпроизвеждаща или самодостатъчна система всъщност също е илюзорна. Струващото ни се самостоятелно функциониране на света, без очевидното управление от страна на Висшия Източник – е разбира се, само субективно човешко възприятие, това възприятие е и истинското значение на думата „природа“. Обаче в Тора този термин го няма, тъй като е грешна самата представа за света като независима среда.

С оглед на гореказаното би било поучително да отделим в езика на съвременното общество тези думи и изрази, които се отнасят към дадената категория. В хода на това търсене, с удивление ще намерим ред термини, сякаш заемащи централно място в мисленето на нашето поколение и даже на цялата култура, но зародили се изключително в ума на това поколение и недрата на културата му.

В списъка на тези термини ще влязат и „влюбеност“, „етикет“, „рицарство“, „приключение“, „зрелище“ и много други. Трябва да напомним, че тези думи обозначават идеи и ценности, които са важни за съвременното общество и съставят неотменна част от неговия живот. Да разгледаме някои от тях, за да разберем, съответстват ли те всъщност на нашето определение за идеята, съдържана в илюзорните елементи. Открихме, че тези идеи и ценности представляват само повърхностни явления, те действително съществуват във физическия свят, но в духовния свят са повече от илюзия.
Влюбеност. В нейната основа са бурните страсти, породени от нова връзка. В иврит няма дума, изразяваща това понятие – относителната илюзорност „увлечението“ се обяснява с това, че влюбеният още не е успял нищо да пожертва, заради обекта на своята страст. Ивритската дума „ахава“, любов, съдържа в основата си елемент на жертване, готовност за отдаване. Тъй като любовта идва в резултат на стремежа да се дава безвъзмездно (а не да се взима, както грешно смятат в съвременното общество), този принцип се явява съставна част от Тора. Истинската способност да отдаваш себе си ражда любов и тази любов е реална, а не илюзорна. Но усещането за новина, мимолетното увлечение, породено от първото повърхностно впечатление – това е не повече от илюзия. Тя бързо изчезва и се съхранява само до момента, докато нейната жертва не повярва, че това вълшебно чувство ще продължи вечно. Тази илюзия, разбира се, има своя цел – тя е призована да вдъхновява човек, да му предаде енергия и надежда относно отношенията с обекта на неговото увлечение. В това е смисълът на влюбеността – истински дар, но тя не може да се сравнява с истинската любов, тя даже няма име в светия език.

Съвременното общество бърка любовта с влюбеността. То широко рекламира чувствената страст, влюбеността, представяйки я за истинска любов и когато увлечението премине, което само по себе си е неизбежно, от неговите отломки остава само болката и разочарованието. За съжаление никой не учи младежта, че истинската любов се изгражда с постоянен, самоотвержен труд, главния елемент, на който е готовността да даваш, жертваш. Младежта иска само да взима и когато няма какво повече да се вземе, връзката пропада и се прекратява.

Влюбеността възниква в началото на запознанството, любовта идва после. За висше достижение в отношенията между мъжът и жената е прието да се счита т. нар. „любов от пръв поглед“. В самия израз е заключено въпиещо противоречие: любовта е невъзможна от пръв поглед, тъй като субектите на тази любов още не са успели нищо да си дадат един друг. Първият поглед преоткрива само външната обвивка, за да се погледне по-дълбоко се изисква време и усилия.

Етикет. В понятието на етикет влизат правилата за добро поведение. Умението да се държим добре съответства на духа на Тора. Но тук възниква въпросът: къде е източникът за правилно поведение, какво го движи? Изразява ли той вкоренените положителни черти от характера или това е само показен педантизъм, стремеж да се произведе добро впечатление на околните? Тази част от етикета, която отразява характера на човек, безусловно е важна (във всички повърхностни, дори и лъжливи идеи и обичаи присъства рационално зърно – иначе не биха могли достатъчно дълго да съществуват). Но етикетът, това на пръв ред са правила за поведение, които трябва да се следват, заради самите тези правила, с други думи, важни са правилата, а не тяхната цел. Хората просто се стараят да не излизат от рамките на външното приличие, защото това изисква от тях общоприетият етикет. В каквото и да се изразява той: в разположението на вилиците и ножовете на банкетната маса или в умението на сервитьорът красиво да поднесе чаша вино – всичко това като правило е разчетено за външен ефект. Много обичаи, предвидени от етикета, действително са важни и необходими в цивилизованото общество, те свидетелстват за доброто възпитание и благонравие на човека, но по същество са празни.

В йеудаизма няма етикет и подобни условности. Тук всяко изискване се опира на мъдростта на Тора, всички постъпки отразяват конкретна същност и култивират в човек положителните черти на характера (всъщност и едното, и другото имат общ източник). Във всичко, на което ни учи Тора, дори избор на дрехи, начинът за завързване на връзките на обувките и маниера на поведение (например, кога трябва и кога не да се дава предимство на жената) има скрит дълбок смисъл. Тук нищо не се прави заради външното приличие или за да се направи впечатление и за характера на човека съдят по това, как неговото поведение съответства на вътрешните му качества.

Един млад човек, скоро върнал се към Тора, се обърнал към своя равин и учител с въпроси. Той прекрасно владеел добри маниери и правилата за галантно поведение, приети в светското общество и сега опитвал да усвои законите на „дерех ерец“, правилното поведение по Тора. Когато с жена си излизали на улицата, кой трябвало да излезе пръв? Длъжен ли е той да отваря вратата на колата на жена си, както правел по-рано или това е нееврейска условност, която няма място в новия му живот по Тора? И т.н., в същия дух. Равинът търпеливо му обяснил: „Главното е да се държиш разумно. Всичко зависи от конкретните обстоятелства: ако вали дъжд, качи първо жена си, а ако е топло седни в колата първи и отвори прозореца, за да проветри“. Еврейските закони „дерех ерец“ учат на конкретно, деликатно поведение и помагат за усъвършенстване на характера. Преди всичко трябва да се погрижиш, затова вътрешната същност винаги да хармонизира с външното и проявление.

Приключение. В основата на това общоприето понятие лежи стремежът да правиш нещо, заради самото действие, особено в условията на опасност. Както вече отбелязахме, всички проблемни концепции съдържат зрънце на истина и духовност. Този пример не е изключение. Обаче Тора не признава влечението към опасни авантюри, към приключението, заради самото приключение. Кой разумен и отговорен човек ще се постави в опасност без причина? Обикновено такова поведение се мотивира от стремежа да се пробва вкуса на живота, „да се почувстваш жив“. Този, на който не му стига истинския усет за живота и радостта от духовен ръст, търси в приключенията изкуствен заместител. В това явление има и други интересни аспекти, но тук не е мястото да ги разглеждаме. Достатъчно е да кажем, че Тора, в никакъв случай, не поощрява подобен род занимания. Истинската работа над себе си, непрекъснатото усъвършенстване ни даряват с най-ярките преживявания, затова не изпитваме потребност да правим бънджи скокове.

Мисълта е ясна. Читателят, стремящ се да получи по-пълна картина по обсъжданата тема може самостоятелно да анализира други понятия и концепции, разпространени в съвременния свят и отсъстващи в Тора. Такива явления съществуват във всички сфери на обществения живот, мислещият и тънко чувстващ евреин е длъжен внимателно да изучи своето обкръжение, преди да приеме една или друга форма от нееврейското битие. Това ще му помогне да отдели зърната от плявата, да отличи разумното от глупавото.

Светът на естетиката е притегателен, но има ли дълбочинна същност? Красотата заема централно място в Тора, но тази красота е призована да изразява и разкрива духовната същност, само тогава сме готови да я приемем. Когато външната красота изразява само себе си, това означава, че тя се използва не по предназначение. Не е удивително, че висшата цел на изкуството е заключена в девиза: „Изкуство заради изкуството“. Именно това счита съвременното общество, върха на художественото самоизразяване в чист вид, отделен от всичко земно, утилитарно. Но в света на духа право на съществувание има само това, което служи на този свят. Всичко останало трябва да се извиси до нивото на духовността, да бъде средство, а не цел.