Таргум/фелдхайм първа публикация 1995г

2.

3.

Не трябва обаче това ниво да бъде недооценявано. Въпреки, че човек достигайки до него, чувства че той е недостатъчно подготвен за борба с илюзорността на физическия свят и избягва участието в естествените процеси, той все пак се удостоява със способността да разкрива пътя към чудесата, без да рискува своята вяра във Висшата сила. С това той защитава своята душа от опасни мисли тъй като нашите физически усилия са способни да оказват самостоятелно влияние в материалния свят.

В тези две нива, второто и третото, е по-леко да се ориентираш сравнявайки ги. Цадик от второто ниво не се бои от опасностите, произлизащи от материалната страна на битието и не избягва контакта с нея. За тях главната заплаха се състои в забравянето на ръката на Твореца, която управлява материалния свят. Те непрестанно преодоляват тази тенденция, ползвайки естествените атрибути така, както когато имаме работа с реални независими средства, но при това постоянно си напомнят, че физическия свят е празен и ефимерен.

В същото това време представителите на третото ниво далеч не са сигурни, че използваните атрибути от физическия свят ще им помогнат да придобият такава убеденост. Те не искат да рискуват, боят се да участват в живота на материалния свят за да не скрие той от тях духовната перспектива. Тези хора избягват всичко материално. Те предпочитат Б-г да прояви Себе Си без техните усилия и с това сам да ги принуди да видят истинската природа на нещата.

Колкото и да е парадоксално, висшите нива на духовност изискват по-често използване на естествените средства, а по-нисшите – повече явни чудеса.

В Мидраша са приведени класически примери на преходните стадии, които разделят тези две нива. Става дума за четирите еврейски царе, всеки от които е използвал собствени методи при решаването на проблемите “иштадлут” и “битахон” при решаване на конфликта между сферата на практическата дейност и осъзнаването на задкулисното Б-жествено влияние върху ставащите събития.

Всеки от четиримата царе – Давид, Асе, Иеошафат и Хизкия – са имали нужда от конкретната помощ на Всевишния и всеки от тях е очаквал от Него определена степен на участие.

Цар Давид казал: “Аз ще преследвам моите врагове и ще ги настигна и няма да се върна, докато не ги унищожа”. Мидрашът пояснява: „Б-г му казва: ”Аз ще направя това”. Така и се случва – Давид преследвал враговете и ги унищожил с помощта на Твореца.

Цар Аса казал: “Аз нямам сили да ги унищожа и за това аз ще ги преследвам, а Ти ще направиш това”. Б-г му отговорил: “Аз ще направя това”. Аса преследвал враговете, а Б-г ги унищожил.

Цар Иеошафат казал: “Аз нямам сили да ги унищожа, дори да ги преследвам, поради това ще те възпея (Теб в молитви и благословения), а Ти направи това.” Отговорил му Б-г: “Аз ще направя това”. Иеошафат възпял Твореца и врага бил разгромен без всякакви военни действия.

Цар Хизкияу казал: “Аз нямам сили нито да унищожа нито да преследвам (врага), нито (даже) да възпея (Б-г), за това аз ще си спя в леглото, а Ти направи това”, Отговорил Б-г; “Аз ще направя това”. Нощта, когато Хизкия спял станало чудо: врагът бил разбит.

В този Мидраш са приведени четири вида поведения. Цар Давид напълно използва възможностите на физическия свят. Когато започва война, той разгръща бойните действия, осъществява всичките им етапи. Той се спуска да преследва враговете и влиза в сражения с тях. Цар Аса прави по-малко – той преследва врага, но се въздържа от битки. Неговата армия само настига неприятеля и след това наблюдава свръхестествената му гибел. Иеошафат прави още по-малко – той даже не преследва врага, всичките му действия се свеждат до молитва и хвалебствен химн към Твореца без да прави опити за каквито и да било военни операции. В резултат на това става чудо: врагът е разгромен. И накрая, цар Хизкия въобще бездействал. Когато в страната му се втурва вражеската армия, той си ляга да спи! Краят е зашеметяващ: тази нощ врагът бягал безпорядъчно без всякакви усилия от страна на еврейските защитници.

На пръв поглед ни се струва, че пред нас са четири нарастващи нива на духовно величие: цар Давид е бил принуден да използва много усилия, за да победи, цар Аса губи по-малко сили, останалите още по-малко. В резултат на това цар Аса се удостоява с чудо в сравнение с Давид. А цар Хизкия, без да губи въобще сили е дарен с най-голямото чудо. Обаче нашият предишен анализ на тази тема ни показва обратната картина: цар Давид, който стои на най-висшето ниво на духовност, външно се държи така, като че ли успехът на военната кампания изцяло зависи от неговите собствени усилия. При това той настойчиво подчертава, че неговите действия не са истинската причина за постигнатата победа. Давид прилага физически усилия, за да опровергае вярата в своите лични заслуги. С всяка своя постъпка и даже жест той демонстрира с пределна убеденост: всичко, което се случва е от Б-г. По свидетелствата на Мидраша преди да предприеме, каквото и да е Давид призовава Твореца да направи всичко необходимо за успеха му и само тогава, когато се е убеждавал, че резултатите ще съответстват на Б-жествената воля той извършвал конкретно действие.

(В това се и състои ролята на Давид, предтечата на Машиах: нашият месиански цар, същността на който е отразена в личността на Давид, е бил длъжен да свидетелства за присъствието на Всевишния в този свят.

За да може по-дълбоко да се разбере тази мисъл, уместно е да се запита: защо въобще ние е необходим Машиах? Та нали когато Б-г реши, че е дошло време за Неговото разкриване в този свят, Той може да го направи без помощта на човек. За какво ни е необходим цар–избавител? По-скоро точно обратното, трябва да се сложи край на царството на хората, за да може по-ярко да се разкрие истинското и висше Царство на Твореца. Но истината има и друга логика: царят–месия е призван да ни показва максимално високото ниво на човешките стремежи и достижения, висшата цел на нашето съществуване в неговите най-ярки прояви, готовността да поставим своето “Аз” в служба на Твореца. Машиах ще бъде най-развитата и велика личност, която можем да си представим, най-могъщия и силен цар измежду, някога управлявалите на Земята. Но независимо от своето съвършенство той ще покаже, че самия той е очистен от всички атрибути на независимото съществуване, че всичко в света – това е Б-г и че цялата власт принадлежи само на Него. "Ейн од милвадо" – няма нищо в света, освен Него. Такъв смисъл влагат мъдреците в концепцията за “малхут”, Царството, най-пълно представено от цар Давид и формулирано в думите: “Лейт леи мигармей клум“ – (Той няма нищо свое.)

Да се върнем към нашия мидраш. Разглеждайки галерията от еврейски царе в тяхната историческа последователност ние откриваме постоянно снижаване на тяхното духовно ниво. Цар Аса чувства, че ако той извърши всички тези действия, които е предприел Давид, то пред него ще възникне сериозна опасност: той може непреднамерено да повярва, дори даже и за една минута, че човешките усилия имат независимо влияние. Поради това той е бил принуден да ограничи своите действия и да даде възможност на Твореца да прояви Себе Си по чудесен начин, ярко да продемонстрира истинската същност на реалността. Цар Иеошафат още по-остро е усещал този проблем; той знае, че даже ограничена военна операция може да се окаже важно средство за достигане на бъдеща победа и приема радикално решение: да не предприема никакви военни действия. Той се моли и пее хвалебствена песен за Твореца, за да покаже на света, Кой тук е истинския Господар.

Цар Хизкия достига до още по-невероятна мисъл: даже хвалебствената песен, смятал той е твърде много, даже това скромно усилие може да бъде изтълкувано погрешно, като ефективно средство, необходимо за постигане на желания резултат. Той си ляга, заспива и спи по времето на целия опасен период, когато мощната вражеска армия се готви за смъртоносна атака. С това самия Хизкия демонстрира с абсолютна убеденост, че човешките усилия са съвършено излишни в реалния живот.

(В периода, когато е управлявал цар Хизкия всички усилия на еврейския народ са били съсредочени към изучаване на Тора - с материална и икономическа дейност никой не се е занимавал. За духовния климат на тази епоха свидетелства и фактът. Хизкия закачил меча си над входа в бейт мидраш (дома за учене) и обнародвал указ: всеки, който се откаже да изучава интензивно Тора, ще бъде пронизан с този меч. Възниква естествения въпрос: защо така сурово се е наказвало отклонението от ученето? Къде е казано, че “битуль Тора”, пренебрежението към Тора се наказва със смърт?).

В светлината на нашата дискусия отговорът е разбираем: поколението на цар Хизкия изцяло се е посветило на изучаването на Тора, евреите не са се занимавали с практически дела, не са прилагали физически усилия – “иштадлут”. Те просто са избягвали такива усилия. Съдейки по царския указ и меча, окачен на входа в бейт мидраша, самото им оцеляване изисквало отказа от физическата дейност. Да напуснеш бейт мидраша и да се заемеш със светски дела?! – Е равносилно на смърт! Накратко царският указ е бил напълно уместен: когато еврейския народ изцяло е посвещавал себе си на изучаване на Тора, нищо друго не му е трябвало. Освен това всеки опит да се манипулират естествените процеси би могло да подкопае кристално чистото убеждение, че всичко в този свят зависи от Б-жествената воля. Ако еврейският цар е бил длъжен да легне да спи, за да демонстрира истинската природа на нещата, то още повече всеки опит на евреина да излезе от бейт микдаш, за да се занимава с практическа дейност неизбежно се е разглеждал като предателска и крайно опасна постъпка. Такъв евреин е представлявал реална угроза за безопасността на нацията и мечът закачен над входа на бейт мидраша (бил сурово предупреждение за неминуемо смъртното наказание, за нарушаване на царския указ) е бил напълно уместен: работата не се е свеждала до пренебрежението на Тора, а в това, че в следствие на това пренебрежение се е угрозявало благополучието на нацията.

Четиримата царе са прилагали различни по вид и степени усилия: цар Давид – значителни усилия. Цар Аса – по-малко, цар Иеошафат – още по-малки и царя Хизкияу – въобще никакви усилия. Но независимо от това, какво са правили царете, реакцията на Всевишния е била винаги една: “Аз ще направя това”. Разгледаният мидраш ни учи, че при всички случаи Б-г се проявявал, като истинска причина за събитието, ролята на човек се свежда само в това да реши, колко усилия са необходими във всеки отделен случай за максимално разкриване на тази истина.

В Талмуда е разказана необичайна история, която може да се разбере само на основание на изучаваната от нас концепция. На един човек му умряла жената и на него не му стигали пари да наеме кърмачка за бебето си. Тогава се случило чудо: на този човек му израснали гърди и той успял да нахрани бебето. Най-любопитното обаче не е самата история, а различните мнения на мъдреците за този вдовец и станалото с него чудо. Едни се изказали одобрително: “Колко е велик този човек заради когото се е случило това чудо”, другите казали: “Колко е низък този човек, заради когото е бил изменен естествения ред на Творението!”

В какво се състои същността на този спор? Защо мненията на участниците са диаметрално различни? В светлината на изучаваната от нас тема ще се опитаме да се ориентираме. Всичко зависи от това, как ние ще се отнесем, към случилото се чудо, от какво ниво го оценяваме - от второ или от трето. Ако е от позицията на трето ниво, където чудесата се считат за важно средство за доказателство, че природата е само маска, то подобно чудо ще свидетелства за величието на нашия вдовец: та нали, за да бъдеш удостоен с лично чудо трябва да бъдеш необикновен човек – “колко е велик този човек…!”

Но от позицията на по-високото, второ ниво, което изисква да се демонстрира ефимерността на физическия свят без помощта на чудеса, без да се прибягва до свръхестествени явления, за да се опровергават представите за природата, като реален феномен, такова чудо е свидетелство за неуспех, провал. Ако човек се подаде на общата илюзия и вярва, че природата – това е независима реалност, ще се наложи да се променя естествения порядък на нещата, за да бъде избавен от заблуждението. Такъв човек има сравнително нисък статус, той не е способен самостоятелно да измени своята представа за природата и на него трябва да му се помогне. Накратко - “Колко е низък този човек…!

Същността на талмудическия спор се състои в определяне на критерия, който е най-приемлив за оценка на този вдовец и станалото с него чудо. Трябва ли да се подхожда към него с високите мерки на второто ниво, на което човек е способен благодарение на своите духовни сили без странична помощ да разкрива тайните на висшия свят, ако той трябва да бъде оценяван от гледната точка на третото ниво, когато на човека му е необходим външен ориентир във вид на свръхестествено явление за проява на истинската същност на Творението? На такава висока духовност непостижима за нашето поколение, чудото се дава за заслуга в знак на признаване на величие или колкото и парадоксално да е, то означава неудача, неспособност самостоятелно да се усвои истината, която се налага да се постигне с явен и пряк способ – чрез Б-жественото откровение.

Преди да завършим разглеждането на тези три висши нива на духовно величие и да преминем към тези нива, които са близки до нашето поколение, ще отбележим, че тук ние не сравняваме хора, а типове на поведение и способи на взаимодействие на човек с обкръжаващия го свят и неговите проблеми. Въпросът не е в това, стоял ли е цар Давид на по-високо или на по-ниско ниво на духовност от другите известни личности, а в това, каква “инстанция” – човек или ситуацията – определят правилния баланс между човешките усилия (иштадлут) и упованието на Всевишния (битахон), помагащ да се появи скритата под маската реалност.