Първото ниво е „седер лешем седер“, ред, заради реда

I.

Между вътрешната и външната система се наблюдава тънко взаимодействие: когато са в хармония, наблюдаваме синхронния им „танц“, когато хармонията между тях се нарушава – възниква дисонанс. Оказвайки се в ситуация, където преобладава редът и симетрията, реагираме на тази симетрия в зависимост от собственото усещане на ред или отсъствието му. Например, когато пътуваме с влак и чуваме равномерния звук от релсите (та-тък-татък, та-тък-татък), отношението ни към ритъма ще бъде в зависимост от вътрешното ни душевно състояние в този момент. Ако сме настроени благоприятно, вътрешно омиротворени, предвкусвайки приятната среща, този ритъм ще ни се струва като музика. Вътрешната и външна симетрия хармонично резонират една с друга. Но, ако сме разтревожени, разстроени, ако например ни предстои да преживеем тежко, неприятно събитие и мислите и чувствата ни са в упадък, този звук от релсите ще стане непоносим. Външната хармония сякаш се надсмива над вътрешната хармония и този присмех ни причинява болка.

Представете си човек, който се прибира в къщи в добро, безгрижно състояние след успешно преминал работен ден. Влизайки в хола, той вижда нарушение на обстановката, например единият от столовете е отдалечен от масата, повече от другите. Този човек, специално ще отиде до стола и ще го оправи, защото му е нужна хармония, защото вътрешния духовен ред изисква подобен ред във външния свят. Обаче, ако денят е бил нервен и тежък и връщайки се в къщи, намира пълен порядък – всички столове стоят в пълен ред, е възможно, поддавайки се на мрачното си настроение, да ги разхвърли навсякъде. Абсолютната симетрия в домашната обстановка го дразни, когато в собствената му душа цари безпорядък и той се опитва да превърне хармонията в хаос. В такива случаи, човек излива гнева си не само на мебели, но и на най-близките си хора, най-невиновни за неприятностите му. Нарушението на вътрешната хармония влече след себе си дисхармония в общуването с другите.

Казано по друг начин, ако във вътрешния ни свят е станал пробив, той ще се отрази и на външния. Разказват, че когато раби Симха Зисел, блестящ познавач на мусар (правилата за еврейско нравствено поведение), посещавал в йешива сина си, първата му работа била да влезе в стаята на сина си, в общежитието и внимателно да огледа обстановката. Ако обувките на сина му стояли акуратно под леглото, той си тръгвал, дори без да се види със сина си. Рав Зисел знаел: ако вещите на сина ми са в пълен порядък, в същия ред са и мислите му, поради което бащата е нямало смисъл да пречи на обучението на сина.

Уточнили, взаимодействието на вътрешната и външната структура, сега ще разберем как функционира съвременното западно общество. Всяко общество има някакъв вътрешен идеал или самосъзнание, което се разкрива във външните проявления. За да изследваме самосъзнанието на поколенията, да видим как то се отразява в различните видове изкуства и в поведението. Подобно, както в творчеството на художника са отразени ума и сърцето му, изкуството като цяло е проява на колективния ум и сърце на обществото.

Проследявайки развитието на изкуството на Запада и разглеждайки четири, пет века, ще видим удивителна закономерност. Във всеки вид изкуство се сменят реда и безпорядъка. Тук няма детайлно да анализираме историята на изкуството, но кратък обзор ще ни ориентира в това.

В галериите на съвременното изкуство са изложени платна с безредно нацапани краски, с безсистемно залепени към платното материали. Понякога може да видим платно на цяла стена в един единствен цвят и едно единствено цветово петно в ъгъла. Съвременният художник може да рисува картина със затворени очи или да ходи по платното с боядисани обувки, за да се сдобие с оригинален ефект. В резултат се получават още по-странни произведения. Ако такива работи бяха показани преди двеста, триста години, хората биха помислили, че са създадени от психопати.

Твърдейки, че изкуството отразява колективния разум на поколението и културата му, стигаме до неизбежния извод: вкусът към симетрия и структура предполага вътрешното усещане за тези качества, а вкусът или в крайна степен, благосклонното отношение към дисхармония и деструктивна безсистемност свидетелства за нарушение на вътрешното чувство за порядък. В рамките на дискусията ни, не разглеждаме въпроса за това, може ли да се нарече изкуство, използването на изобразителните средства на безпорядъка и дисхармонията, искаме просто да покажем, че творческото кредо на нашето поколение е станало увличането по този дисонанс.

В това русло се развиват и другите видове изкуства. Да вземем например поезията. Преди четиристотин години, всички английски поети строго се придържат към правилата на ритъма и размера на стиха. Поетичните форми са определяни по външната им структура, напр. сонетът се е считал за особена форма на стихоплетство и всички са писани по един класически шаблон. Накратко, в поезията от този период са действали строги правила. В съвременната поезия правила няма. Сега болшинството произведения се пишат, като демонстративно се нарушават граматико-стилистичните правила на английския език, още повече и законите на стихоплетството. В съвременните стихотворения стиховете са с различен размер, започват не винаги с главни букви, пишат се без ясни рими и фиксиран ритъм. Пак повтаряме – не обсъждаме дали е хубава или лоша тази поезия: само отбелязвам, че редът и симетрията в стиховете се е сменил с безпорядък.

Сега да преминем към драматургията. Тук се наблюдава същата тенденция. По-рано драмата е била високо организирано, стилизирано изкуство. Комедията е имала своите отличителни особености, трагедията свои. За познавача на театъра не било трудно да разпознае характерните стилови елементи във всяко сценично произведение. Майсторството на драматурга се състояло в умението творчески да използва съществуващите форми, а не да измисля нови.
Съвременната драма не се подчинява на никакви правила. Нагледен пример е т.нар. „театър на абсурда“: пиесата написана в този жанр, може въобще да няма сюжет. В основата на замисъла лежи, като правило, съзнателния отказ от структура. Зрителите виждат на сцената, примерно, две персони, които беседват в продължение на цялото действие, седейки в кофи за смет или героите на пиесата безнадеждно чакат спасение, което така и не идва. Замисълът на такива произведения е очевиден: в основата на сценичното творчество лежи екзистенциалния страх за изразяването, на който се използват причудливи авангардни средства.

Архитектурата и вътрешния дизайн на помещенията – не са изключение. Когато разглеждаш дом, в английския класически стил, се създава впечатление, че пред теб има галерия от изискано орнаментирани приемни. Отваряйки вратата на една стая, забелязваш на другия и край, точно такава врата. Но тя е фалшива – не води никъде. Защо е нужна тогава? Отговорът е ясен: в епохата, когато е строен този дом е било немислимо да се оформят вътрешните покои асиметрично. Ако на едната стена има врата, то срещу нея също е трябвало да има идентична по форма и размер такава. Иначе се нарушавало стиловото равновесие и намирайки се в такава стая, човек би се чувствал неуютно.

Докато сега няма да намерите хармонична симетрия, практически в никой архитектурен проект. Нашият съвременник не приема абсолютната симетрия, тя му навява скука. Сега стените на една стая се боядисват в различен цвят, в дизайна се използват необикновени и лошо съчетаващи се една с друга геометрични форми. Осъвремените хора се чувстват психологично по-комфортно в хаотична обстановка.

За подобен феномен в изкуството можем още много да говорим, но главната мисъл е ясна.

Очевидно, че вътрешното състояние на човек търси само изразяване във външните форми. Според степента на приближаване към епохата на Машиях, в обществото все по-отчетливо се наблюдават характерните пред месиански конфликти и общ разпад, художественото творчество с точност отразява вътрешния хаос, обхванал човечеството.