Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| По тоя начин днес Силистра и селата брояха многобройни пришелци от Бяла черкова, които извършваха там ролята на пионери на цивилизацията; защото, между другото, те дадоха на онова място десетина попа и двайсет и двама учители. Прочее, за белочерковци тоя беше най-правият път за Силистра.
При всичкото му фатално значение, славата на Силистра йолу цъфтеше и днес и привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки н изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни. Когато Соколов и Огнянов пристигнаха, Силистра йолу шумеше вече от веселата дружина. Между другите там бяха и Николай Недкович, развит и просветен момък; Кандов, студент от един руски университет, дошъл за поправка на здравето си, човек начетен, но краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма; г-н Фратю; Франгов, учител, гореща глава; Попов, екзалтиран патриот; поп Димчо, тоже патриот и пияница, и Колчо Слепецът. Този подпреният, лишен съвсем от зрение, беше дребничък момък, с изпито страдалческо лице, но интелигентно. Той беше твърде вещ на флаутата, с която кръстосваше цяла България, весел разказвач и смехотворен и затова неизбежен във всички весели събрания. Обядът беше наслаган вече въз един шарен месал на тревата. Два полвяка, един с бяло, друг с червено вино, се изстудяваха във воденичната вада, която течеше край самата морава. Циганите теглеха лъка по гъдулките си и пееха с издути гърла турски маками. Един кларнет и две дайрета, с гърмежа на тенекийките си, допълняха тоя шумен оркестър. Обядът беше твърде весел. Наздравиците заследваха една след друга, те се правеха седешката, по тогавашния обичай. Пръв пи наздравица Илийчо Любопитният: - Наздраве, дружино! Кой що желае, господ да му даде; който нам зло мисли, господ да го очисти! Който нас мрази, по корем да се татрази! Чашите се гаврътнаха шумно. - Да живее компанията! - извика Франгов. - Аз пия за Силистра йолу и за поклонниците му - провъзгласи поп Димчо. Попов издигна чаша и извика: - Братя, пия за балканския лев! Музиката, която беше млъкнала, захвана пак и пресече наздравиците; но г-н Фратю, който не беше казал още своята, махна на цигуларите да млъкнат, стана прав, озърна се и извика възторжено с чаша в ръка: - Господа, прокламирам моя тост за българското liberte. Vivat! - И изпи чашата си. Но дружината, която не разбра добре тоста му, държеше чашите си пълни, като мислеше, по възторжения му вид, че той има реч. Господин Фратю се позачуди, че не прие никак отзив, смути се и седна. - Какво искате да кажете, господине? - попита студено Кандов, който стоеше срещу Фратя. Фратю се намръщи. - Mисля, че говорих доста ясно, господине: пих за българската свобода, - Тая дума Фратю произнесе ниско, като погледна подозрително циганите. - Какво разбирате под свобода? - попита пак студентът. Соколов се обърна: - Аз мисля, че трябва да пиеш за българското робство - никаква българска свобода не съществува. - Не съществува, но ще я сдобием, приятелю мой. - Как ще я сдобием? - Като пием - отзова се някой иронически. - Не, като се бием! - отговори Фратю разпалено. - Фратю, опитвай се: вол се връзва за рогата, а човек - за езика - каза насмешливо Илийчо Любопитният. - Да, мечът, господа! - каза разпалено господин Фратю, като си посочи юмрука. - Кога е така, аз пия за здравето на меча, господът на робите! - каза Огнянов, като издигна чашата. Това наелектризира дружината. - Агуш - извика един, - засвирете "Поискал гордий Никифор". Това беше тогава българската марсейлеза. Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато дойдоха до стиховете: "Сечи, коли, отечество да се освободи", въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха. Господин Фратю беше грабнал един голям нож и страшно сечеше атмосферата с него. В едно разпалено замахване той удари едно голямо стъкло с червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца лятното сетре и панталони. - Магаре! - изкрещя Фратю. - Господин Фратю, не се сърди - каза му поп Димчо; - щом има сеч и клане, и кръвнина ще падне, то се знае. В това време всичките гълчаха шумно, без да се чуват един други, защото музиката беше подхванала някакъв турски марш и дайрето заглушително блъскаше. Огнянов и Кандов се бяха отделили от другите и под едно дърво разпалено се препираха за нещо си. При тях беше се приближил и Николай Недкович. - Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба - продължаваше Кандов начнатия разговор, - защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст. - Но слушайте, господин Кандов - отговаряше Недкович. - Вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята си и съдбините си. Кандов махна с глава отрицателно. - Но вие ей сега ми тълкувахте друго нещо. Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите; понеже не щете шейх юл исляма, прегръщате друг, който носи име екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти. Налагате на народа началници и унищожавате всяка идея за равенство; вие освещавате правото за експлоатация на слабия от силния, на труда от капитала. Дайте на борбата си цел по-съвременна, по-човеческа; направете я борба не само против турското иго, но и за възтържествуването на съвременните принципи; сиреч унищожението на тия глупави порядки, осветени от вековни предразсъдки, като трон, религия, право на собственост и на юмрук, които човешката дивота е въздигнала в неприкосновени принципи. Четете, господа, Герцена; Бакунина и Ласаля. Оставете се от тоя узкоживотински патриотизъм и дигнете знамето на съвременното разумно човечество и на трезвата наука. Тогава аз съм с вас. - Идеите, които вие изказахте - възрази живо Огнянов, - доказват вашата начетеност само, но дяволски красноречиво говорят за незнанието ви българския въпрос. Под такова едно знаме само вие един ще се намерите: народът няма да го разбере. Забележете, господин Кандов, че само една цел разумна и възможна можем да поставим пред него: строшаването на турския ярем. Ние видим засега само един враг - турците, и против тях въставаме. Колкото за принципите на социализма, с които ни угощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля, и те нито сега, нито кога да е, не могат да намерят почва България. Вашите шумни принципи и знамена на "съвременното мислещо човечество и трезви науки на разума" само хвърлят мъгла въз предмета. Тук е работата да запазим огнището си, честта си, живота си от първото краставо заптие. Преди да развързваме общечовечески въпроси, или по добре мъгляви теории, трябва да развържем себе си от веригите. Ония, на които ученията четете, нито мислят, нито знаят за нас и нашите страдания. Ние не можем да се опираме освен на народа, а в тоя народ туряме и чорбаджии, и духовенство: те са сили и ние ще ги употребим. Унищожи заптието, и народът постига своя идеал! Ако вие имате друг идеал, той не е негов. В това време музиката беше престанала и шумът утихнал. Слепецът засвири на флаутата и чудни сладостни тонове се разляха из пространството. - Елате тука бе, какво философствувате там? - извикаха към троицата събеседници. Но те нито се обърнаха: разговорът беше горещ. Слепецът свири още няколко време всред тържествена тишина, щото всичките, ако и с малко или много запалени глави, се наслаждаваха от упоителната мелодия, която излазяше из черното флауто на слепеца. Изведнъж той спря да свири и каза: - Знаете ли какво видя сега? Всичките се усмихнаха. - Отгадайте де! - казваше Колчо. - Какво даваш, ако усетим? - казаха неколцина. - Давам астрономическия си телескоп. - Де е той сега? - На месечината. - Чакай, ти видиш сега червените бузи на Милка Тодоричкина - каза поп Димчо. - Не е то. Аз тях по мога да ги ухапя - не да ги видя. - Виждаш господина Фратя - каза Попов, защото господин Фратю се беше изправил пред слепеца и махаше пред очите му. - Не е: вятъра можеш ли да видиш ? - Слънцето? - Не, вие знаете, че съм кавгалия с него, та съм се заклел, дорде съм жив, да го не видят очите ми. - Виждаш нощта - каза докторът. - Не е и то; аз виждам една чаша вино, която ми подават: забравихте ме бре! Няколко души наляха тозчас и му поднесоха усмихнати. - Наздраве, дружина! - каза той и изпи чашата си. - А аз какво печеля, дето вие не можахте да отгадаете? - Останалите чаши, дето ти наляхме. - Колко са? - Свети Седмочисленици. - Аз повече уважавам св. Четирийсет мъченици - забележи поп Димчо. - Наздраве! - Да живей! - Vive la Bulgarie, vive la republique des Balkans!- викна господин Фратю. Колчо запя тропара на калугериците. Веселбата се продължи до вечерта. Дружината стана да си иде в града. - Баювци, па утре в училището на репетиция - извика им Огнянов. - Какво представление ще давате? - попита студентът Огнянова. - "Геновева". - Отде избрахте тая антика? - Реши се "Геновева" по две причини: първо, че тя няма възбудителен характер - на това настояха чорбаджиите; второ, че всички са я чели и желаят нея. Трябваше да се угоди на вкуса. Целта нали е за повече доход? Трябва да купим вестници и книги за читалището и "други" работи. Дружината, шумна и развеселена, потегли към града. Тя скоро се изгуби в дърволяка на бостаните, въз които падаше вече вечерният полумрак. След четвърт час тя влазяше победоносно в помрачелите улици на града, като пееше из цяло гърло бунтовнически песни. Това метежно шествие извикваше на вратните купове жени н деца. Само Огнянова нямаше там. Едно момче бе му пришъпнало нещо в ливадата и той се отдели от другарите незабелязан. XV. Неочаквана среща Огнянов се упъти на север. Той отиваше към балканското гърло. Свечеряваше се. Слънцето беше залязло тихо и величествено. Последните му зари, които позлатяваха високите бърда на Стара планина, изчезнаха. Само няколко облачета, със златорумени краища към запад, се усмихваха още на слънцето от своята ефирна височина. Долината беше цяла в сянка. Белите сипеи на запад потъваха във вечернята дрезгавина, която застилаше все повече и повече манастирските ливади, скалите, брястовете и крушите, чиито очертания ставаха груби и неясни. Никой птичи глас; никое цвъртение. Крилатият народ, който веселеше денем долината, сега се гушеше мълчаливо в гнездата си, закрепени по клоновете или скрити под стрехите на манастирските зидове. Заедно с тъмнината възцаряваше се и тишината, чудна и меланхолическа, на нощта. Само гръмотът на планинските водопади изпълняше самотията. Сегиз-тогиз ветрецът донасяше дотук отдалечено дрънкане на звънци на закъснели стада, които се прибираха в града. Скоро блесна и месечината и увеличи обаянието на тоя идилически час. Златна ведрина заля и ливада, и дървета, които хвърлиха на земята чудновати сенки. Сипеят се очерта по-ясно, замязал на стена от старовремска развалина; новият купол на манастира се бялна ярко над стрехите и тополите манастирски, а зад него върховете на Стара планина се вдигаха високо, високо към небето и се потапяха във възтъмната му лазур. Огнянов мина зад гърба на манастира, влезна в затъмнелия пуст дол и след няколкоминутно лутане из камъняците приближи една воденица. Дядо Стоян го посрещна извън вратата. - Какво има? - попита бързо Огнянов. - Дошъл е приятел. - Какъв приятел? - Наш челяк де. - Наш челяк? - А бе народен челяк. - Кой е той? - Не го зная. Спуснал се тая вечер от планината и право при мен. Уплаших се най-напред: хайдутин, рекох си. То да му видиш каяфета само. Крака като клечки. Че то излезе наш челяк. Дадох му хляб. - Заведи ме при госта си! - Аз съм го турил на скришно, ела по мене. - И дядо Стоян въведе Огнянова във воденицата. Тя беше тъмна. Той запали газева ламбица, прекара Бойча между зида и воденичните камъни и между два хамбара и се спряха пред една врачка, увисналите и раздраните паяжини по-която свидетелствуваха, че е стояла затворена дълго време. - Как, той е тука запрян? - Ами? Покритото мляко котки го не лочат... не е ли тъй, даскале? И дядо Стоян почука и извика: - Господине, излез, ваша милост! Вратата се отвори и един човек, като се приведе, излезе из нея. Той беше дребничък, сухичък момък, рус, с твърде дребно лице, небръснато отдавна, с жив поглед и леки движения; но той порази Огнянова със страшната си мършавост и слабост. Той беше облечен в бяло хъшовско облекло, добре прилепнато на дръгливото му тяло, напъстрено с традиционните висулки, шарила и гайтани по гърба, гърдите и коленете и изпокъсано страшно, така щото се виждаха голите меса на скитника. Още при пръв поглед той н Огнянов изпуснаха по един зачуден вик. - Муратлийски! - Кралич! И те се стиснаха за ръцете н се целунаха в устата. - Как, ти? Откъде?-питаше Огнянов, който позна в Муратлийски един другарин от четата тяхна. - Аз? Ами ти де беше, а де те виждам?! Ти ли си бе наистина, Кралич? Краличът се извърна сепнато, озърна се във воденицата и към дяда Стояна, който неподвижен и зяпнал все държеше ламбата пред тях. - Дядо Стояне, духни свещта и затвори вратата.. Но не: ние да излезем навън. От гърмеж няма да се чуем. Дядо Стоян тръгна напред със свещта и притвори вратата зад тях, като им издума: - Хай погълчете си вие всичко, а пък аз ще си легна. Когато и вам се доспи, влезнете и легнете си, както завърнете! Долът беше съвършено в мрак, но отсрещната урва беше добре сгряна от месечината. Огнянов и другарят му отидоха още по на тъмно, настаниха се въз един голям камък, край който извиваше и тихо шумеше реката. - Дай сега да се целунем пак, братче - каза Огнянов с чувство. - Е, Кралич, кажи ми, какъв чорт? Аз те зная в диарбекирския рай! - Ами ти? Добре, още ли не си минал на въжето? - изсмя се Бойчо. Фамилиарността се въдвори между тях. Еднаквата съдба и страдания сближават и най-чужди един другиму човеци. А Бойчо и Муратлийски бяха вече братя по оръжие и по идеали. - Е, казвай сега - подзе Муратлийски, - Ти си от по-далеч. Затова ти имаш първенство. Кога се завърна от Диарбекир? - Искаш да кажеш, кога бегах? - Как? Ти побягна ли? - През май. - И сполучи да минеш безопасно дотука? Отде си дойде? - От Диарбекир тръгнах пеша до руска Армения, оттам през Кавказ в Русия, та в Одеса, все с руска помощ. От Одеса с парахода на Варна. Оттам, през планините, та в троянските колиби. После през Стара планина, та в Бяла черкова. - Ами защо избра именно Бяла черкова? - Страх ме беше да ида, дето нямам никого познат. А пък дето имах познайници, не ги знаех на кой ум са сега и не бях сигурен. Спомних си, че в Бяла черкова е най-добрият бащин ми приятел, един много благороден човек. И освен него бях уверен, че там никой друг не ме познава; та и той нямаше да ме познае, ако да не му се бих обадил. - Ами аз как те познах изведнъж? И тука остана? - Да. Пак тоз човек, бащиният ми приятел, ми помогна, та постъпих учител, и досега, слава богу, всичко добро. - Та ти даскаллък ли захвана, Кралич? - Официално-даскаллък; тайно - стария занаят. - Апостолство? - Да, революция. - Е, как отива по вашия край? Ние я оцапахме. - Засега - добре. Духовете са силно разбудени, почвата е вулканическа: Бяла черкова е била едно от гнездата на Левски. - Е, какъв е планът? - План нямаме още. Готвим се само теоретически, тъй да се каже, за въстание и чакаме времето да ни научи. А брожението расте всеки ден и тука, и наоколо: рано или късно въстание ще има. - Браво бе, Кралич! Бабанка си! - А ти разкажи своите митарства сега! - Че знаеш вече работата. В Стара Загора се оцапахме до шия, та ни е срам да гледаме хората. - Не, не, ти захвани от началото: откак се разби четата ни и от нашата раздяла. Осем години в Диарбекир, нищо не съм чул, ни за тебе, ни за толкова другари. Муратлийски се изтегна цял на камъка, сключи ръцете си под главата и в това спокойно положение дълго разказва историята си. Той бил участвувал в софийското съзаклятие под Димитра Общий и в ограбването на орханийската поща. Попаднал в тъмницата, подир издайството, той избягнал Диарбекир или бесилото само по едно чудо. После отишъл във Влашко, дето година и половина се скитал и борил с глада и мизерията, а оттам с мисия минал пак в България, да се бори с опасности и страхотии, които придружават един агитатор. Тая пролет той се озовал в Стара Загора и с ентусиазъм работил за приготвянето на бунта. Подир печалния изход на движението, в който случай бил леко ранен от турците в малкото сбиване при Елхово, той уловил Стара планина, гонен от турски потери и от самите българи колибари, до които се обръщал за хлебец или за селски дрехи, за да замени хъшовските. Десетина деня се скитал така из Балкана, изложен на хиляди опасности и страдания. Страшният глад бе го принудил да слезе от планината и да попроси хляб от първия жив човек, който му се мерне, като допре револвера си до гърдите му. За щастие, той налетял на дяда Стояна. Твърде покъртен, той разказа за добрия прием, който намери у воденичаря, първия човек, който се е отнесъл братски към него, откогато се е заскитал по Стара планина. Огнянов следеше с вълнение разказа на Муратлийски за опасностите и приключенията му. Той преживяваше сам всичките тревоги, страдания, горчиви разочарования и срама за подлите проявления в народа, които сподирват крушението на всяка революция, Той с братско участие размишляваше сега за съдбата на Муратлийски. Муратлийски млъкна. Реката шумеше под краката им. Наоколо беше пусто и тихо. Сгрените скали отсреща немееха; само по върха им нощният ветрец люлееше самораслите люляки и други ниски дръвчета. XVI. Гробът говори Сутринта Огнянов се упъти към града. Той измина балканското гърло и излезе при манастира. На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифяни гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия. Огнянов и игуменът се здрависаха. - Хубави места, отче - каза Огнянов, - честити сте вие, че можете да живеете по-близо до природата и да се радвате спокойно на нейните божествени прелести. Ако някога добия охота да мина във вашето звание, то ще е само от любов към тая вечно хубава природа. - Пази се, Огнянов, от апостол да станеш монах: ще слезеш няколко стъпала по-ниско. Стой си в мир. Па освен това, аз не бих те приел в моя манастир; ти, какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея - каза шеговито игуменът. - Що за птица е тоя старец? - внезапно попита Бойчо. - Един твърде благочестив и почтен брат, който много прилича на господа Саваота, но има един недостатък: копае си парите, та зеленясват.. Колчем сме му позагатвали да даде за обща работа, все се втелява. Та сме го взели на пословица: "Втелява се като отче Йеротея", казваме за някого си. Ами отдека идеш тъй рано? - Преспах в дядовата Стоянова воденица. Игуменът го изгледа малко слисан. - Да нямате нещо страх? - Никак, ами дошъл е там един брат. И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски. - Ами защо не дойдохте в манастира? - каза игуменът укоризнено. - Там сте спали на чувалите с жито. - Наш брат комита знае и две, и двесте. - Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името? - Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква. Отец Натанаил се изсмя. - Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие стомната на третия път... - Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите - каза и се усмихна знаменателно Бойчо. - Ба, ти си си донел и карабината? - извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една върба. - Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди света и сега всеки ден имам музика пред манастира. Тая охота ще молепса дор и мъртвите не мене, стар грешник. - Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене. Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ. Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова. Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел друга, както знаем, в манастирската река. Тъй запустяла и обрасла в бучиниш, тя приличаше на гроб в тая прекрасна местност. В това време Мунчо се беше крадешком приближил, спрял и втренчил очи в Огнянова. По безсмисленото му идиотско лице играеше някаква странна усмивка. В тоя лишен от разум поглед се четеше и дружелюбност, и страх, и удивление, които възбуждаше Бойчо в душата на Мунча. Преди години той беше изпсувал Мохамеда пред един онбашия, който го беше прострял мъртъв от бой. Оттогава в затъмнялото му съзнание беше оцеляло само едно чувство, само една мисъл, само един проблясък: ужасна, демонска омраза против турците. Като се улучи случаен зрител при убиването на двамата във воденицата и при погребението им в ямата, той доби непостижимо удивление и страхопочитание към Огнянова. Това чувство приличаше почти на култ. Той го наричаше "Руссиан", неизвестно добре защо. Из най-напред се уплаши от него на чардака, нея нощ, по-после привикна на Огнянова, който посещаваше често манастира. Той се пулеше в него и не сваляше очи; считаше го свой покровител. Когато го обиждаха манастирските ратаи, той ги заплашваше с Руссиана: "Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!" И търкаше пръста на гърлото си. Но никой не отбираше смисъла на думите му; и за щастие, защото той ги повтаряше и в града, когато ходеше. Игуменът и Бойчо не обърнаха внимание на Мунча, който продължаваше да върти глава и да се хили приятелски. - Я виж, онбашият иде насам! - каза игуменът. Действително, онбашият се задаваше с пушка на рамо и с чанта на гърба. Той отиваше на лов. Той беше 35 годишен човек, с подпухнало жълтеникаво лице, с голямо изпъкнало чело, с малки сиви очи и с поглед ленив и заспал. Види се, че той ядеше афион. След като се здрависаха и размениха няколко думи по тазгодишната ловитба, онбашият взе карабината на игумена, прегледа я внимателно като всеки страстен стрелец и каза: - Деспот ефенди, добра карабина; накъде ще хвърляш? - Че аз и това гледах. Шериф ага... не съм я взимал от година време, та рекох барем да я изпразня. - Де избираш нишан? - попита онбашият и свали мартинката си от рамото с явно желание да си покаже изкуството. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|