Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка.
Рада с глух глас произнесе друго име. Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов й зададе друг въпрос. Тоя път момичето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бега, та се скри при майка си. Всички чувствуваха мъка и товар на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето дете. Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото й, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите й. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите, идеше й да заплаче с глас - и едвам се удържаше. Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние по дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващето лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи се устремиха напред. Из публиката излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо: - Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и ученици от V клас. Пожалейте тия неопитни деца. Па като се обърна към Рада, попита: - Госпожице, позволявате ли? И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече девойчета. Общо облекчение се почувствува. Съчувствен и одобрителен шум посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички симпатии. Пуснатата от Хаджи Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата. Лицата на зрителите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен. Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата. Повикаха другото девойче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си. Тогава всички тия деца, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички; те се запрепираха коя да излезе по напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха. Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута. Пръв път тя срещаше, и то един непознат, топло и братско участие. Тоз ли бе шпионинът! Той сега стоеше като ангел хранител неин! Той стъпка Стефчова като червей. Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде - и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето й се изпълни с признателно вълнение, а очите й със сълзи... На третото момиче Огнянов зададе такъв въпрос: - Райно, я ми кажи, при кой български цар българите станаха християни, покръстиха се? И той гледаше кротко и приятелски невинните очички обърнати към него и по които още стояха следи от сълзи. Момиченцето помисли малко, помръдна си устните, па извика с гласец ясен, тънък и звънлив, като на чучулига, кога заран пее из въздуха: - Българският цар Борис покръсти българите! - Много хубаво, браво, Райно. Кажи ми сега, кой изнамери българската азбука? Тоя въпрос позатрудни момичето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути. Огнянов му помогна: - Нашето А, Б, Райно, кой го написа? Детския поглед светна. Райна простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. Тя показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към нея. - Тъй, тъй, кузум, св. Кирил и Методий - извикаха няколко съюзни гласа от предните столове. - Да си жива, Райно! Св. Кирил и Методий да ти помогнат и ти да станеш царица - избърбори поп Ставри трогнат. - Браво, Райно, иди си - каза приветливо Огнянов Райна, сияеща и победоносна, припна към майка си. Тя я прегърна, стисна я до гърдите си и я обсипа с безумни целувки и сълзи. Огнянов се извърна към учителя Климента и му повърна книгата. - Господине, попитайте и наша Събка - каза чорбаджи Мичо на Огнянова. Едно живо, русокосо момиченце стоеше вече пред него и го гледаше кротко в очите. Огнянов помисли малко и попита: - Събке, кажи ми сега, кой цар освободи българите от гръцко робство? - От турско робство освободи българите... - захвана момичето погрешно. Мичо чорбаджи извика: - Събке, стой! Ти кажи, татовата, от гръцко робство царят, дето ги освободи, а то от турското има кой цар да ги избави. - Което си е речено от бога, то ще стане - продума поп Ставри. Простодушието загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по много лица. Шъпот и глухо кискане се разнесе из залата. Събка извика звънливо: - От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия! Тя зле разбра думите на баща си. Цялата зала утихна подир думите на ученичката. По много лица се изобрази недоумение и безпокойство. Машинално всички хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и наведе смутено глава. Гърдите й се издигаха високо от вълнение. Някои от тия погледи бяха укоризнени, други - одобрителни. Но на всички беше неловко. Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно. Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турците и искаха да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие, тъй живо допреди малко към Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката мълчеха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан. Той се уплаши сега от думите си и четеше на ума си: "Помилуй мя, боже." Но в женската страна по живо се проявиха лагерите. Хаджи Ровоама, особено разярена от Стефчовото засрамяване по напред, гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше високо. Тя нарече даже последния "бунтовник", без да мисли, че преди няколко дни го разгласяваше за шпионин. Имаше други, които не по-малко дръзко се изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше, щото я чуха наоколо: - Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг! - Лудетино, мълчи мари! - шушнеше майка й. Сама Събка стоеше като попарена. Тя слушаше всеки ден от баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане. Стефчов стана и се обърна към предните столове: - Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям. Нечо Пиронков и трима четворица още го последваха. Но Стефчовият пример нема повече подражатели. Подир минутно стряскане видяха, че работата не заслужва особено внимание. Едно дете, по невинност, казало няколко безместни, но прави думи... та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото съчувствие към Огнянова, който приимаше отвсякъде приятелски погледи. Той беше героят днес имаше на своя страна всичките честни сърца и всичките майки. Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие. Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано: - Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно, за мене и за моите девойчета. Няма да забрава тая услуга. И нейният дълбок поглед страстно светеше. - Госпожице, аз съм бил учител и влязох в положението ви. Нищо повече. Поздравлявам ви за добрите успехи на ученичките ви - каза Огнянов с топло и съчувствено ръкуване и си замина. Подир него Рада вече никого не виждаше от гостите, които се прощаваха с нея. XII. Бойчо Огнянов Появлението на Бойча Огнянов (Краличът усвои името, с което Викентий неволно го назва пред Соколова, при срещата им при к...ските гробища), появление, което в късо време привлече вниманията въз него, биде решено в едно съвещание с новите му приятели: Викентий, доктор Соколов и игуменът. Отначало те не се съгласяваха, но Огнянов лесно обезоръжи страхуванията им. Той ги увери, че в далечния Видин, дето почти не идат белочерковци, освен Марко Иванов друг надали го знае, а още по-мъчно би го познал. Осемгодишното му заточение в Азия, теглилата и климатът бяха го застарили и съвсем изменили. Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване. Съдбоносни случаи ни го показаха на дело. Да, той идеше в България да работи за освобождението й. За човек като него, избягал от заточение, живущ тук под лъжливо име, без никакви семейни и обществени връзки, всеки час изложен да бъде издаден или открит, без бъдеще, без заря в живота - само такава една велика мисъл могла би да го привлече в България, а след двете убийства, да го задържи в нея. Как щеше да работи и да бъде полезен? Каква беше тука почвата? Какво може да извърши? Постижима ли беше целта му? - Той не знаеше. Знаеше само, че има да срещне големи пречки и премеждия, които не се забавиха още в първия час да го сполетят. Но за такива рицарски природи пречките и премеждия са стихията, с която се калят силите им. Тях съпротивлението ги укрепява, гоненията ги притеглят, опасностите ги настървяват, защото това е борба, а всяка борба възмужава и облагородява. Тя е хубава у червея, когато повдига главата да ухапе ногата, която го е настъпила; тя е геройска, когато човек я предприема за самосъхранението си; божествена - кога е за човечеството. В първите дни пуснатият от Хаджи Ровоама слух оттласкваше от него лицата, с които приятелите му искаха да го запознаят. Великодушното му пламване на изпита, предизвикано от низостта на Стефчова, в един миг затвори устата на клеветата и му откри всички врати и сърца. Огнянов стана любезен гостенин на целия градец. Той прие драговолно поканата на Марка Иванов и Мича Бейзадето и се хвана учител, за да има повече благовидност стоението му там. Другарите му бяха: Климент Белчев, главният учител, Франгов, взаимноучителят Попов и псалтът Стефан Мердевенджиев, също и учител по турски език. Първият беше руски семинарист и като такъв - добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите, колчем го посетяха, стихове от Хомякова и Державина ("Бог"). Но бай Марко предпочиташе да му разказва за величието на Русия и за Бонапарта. Третият, момък буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революции и чети. Той прие с възторг новия си другар и му се привърза страстно. Само Мердевенджиев беше противна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език. Първото показваше ум, обвит в плесен, второто - поклонник на бича; защото, за да обичаше българинът турският език, трябваше да обича самите турци или да очаква облага от тях. Естествено бе, че това сходство на вкусовете го свързваше със Стефчова. По приетото задължение, Огнянов даваше уроци и в девическото училище; следователно, всеки ден се виждаше с Рада. Той откриваше всеки път нови прелестни черти в душата на тая мома и една прекрасна заран той се събуди влюбен в нея. Нужно ли е да казваме, че и тя го любеше вече тайно? Още в деня, когато той така великодушно я защити, тя биде обхваната от онова силно чувство на жежка благодарност, което в първия миг е благодарност, във втория - любов. Това бедно сърце, изжъдняло за нежна милувка и за съчувствие, залюби Огнянова пламенно, чисто и безгранично. То видя в него неясния идеал на сънищата и надеждите си и под очарованието на това животворно чувство Рада взе да хубавее и цъфти като майски трендафил. Не трябваше нито много време, нито много забикалки на тия преки и честни сърца да се разберат. Всеки ден Огнянов се разделяше с нея по пленен и по щастлив. Тая любов зацъфтя и заблагоуха в душата му при другата любов. Едната - исполински бор, който очакваше бурните веявици, другата - нежно цвете, жъдно за слънце и за росица, а и двете порасли на същата почва, само от две разни слънца осветлявани. Но често тъжни мисли падаха като куршум на сърцето му. Какво ще стане това невинно създание, което той привързваше към неизвестната си съдба? Де го водеше той? Де отиваха двама? Той, борецът, той, човекът на премеждията и случайностите, увличаше в своя страшен път това ясно, любеще дете, което току що захвана да живее, сгряно от благодатните лъчи на любовта. То искаше, то очакваше от него щастливо и ясно бъдеще, дни радостни и безбурни, под новото небе, което беше си създало. Отде беше задължена тая мома да усети ударите, които съдбата готвеше само за Огнянова? Не, той трябва да й открие всичко, да снеме булото на заслеплението й, да й обади с какъв човек се свързва. Тия мисли тежаха страшно на честната му душа и той реши да потърси облекчение в откровение, в благородна изповед. Той тръгна към Рада. Тя се беше преместила от метоха в една училищна стая, скромно и сиромашки наредена. Едничкото приятно украшение там беше самата й обитателка. Огнянов бутна вратата и влезе. Рада го посрещна с усмивка през сълзи. - Радо, ти си плакала? За какво тия сълзи, пиленце? - И той нежно обгърна главата й, като я милваше по заруменелите й бузи. Тя се оттегли, като избрисваше очите си. - Защо това? - попита слисан Огнянов. - Госпожа Хаджи Ровоама одеве беше тука - отговори с пресекнат глас Рада. - Нещо те е оскърбила калугерицата? Пак те е тиранизирала? Бре, песните ми... я ги виж, някой ги е стъпкал! Радке, обясни ми! - Ти видиш, Бойчо, госпожа Хаджи Ровоама ги стъпка, намери ги на масата. "Бунтовнически песни!"- извика, и издума такива грозни думи за тебе. Та как да не плача? Огнянов стана сериозен. - Какви грозни думи може да каже за мене? - Че какво не? Бунтовник, хайдутин, кръвник!.. Боже мой, как нема жалост тая жена! Огнянов изгледа умислено Рада и й каза: - Слушай, Радке, ние се запознахме, но се не знаем още, или по-добре, ти ме не познаваш. Грешката е моя. Би ли ме обичала, ако бъдех такъв, какъвто ме кичат пред тебе? - Не, Бойчо, аз те зная добре, ти си най-благороден човек; и затова те обичам. - И тя детски се обеси на врата му и го гледаше глезено в очите. Той се усмихна горчиво, трогнат от тая простодушна доверчивост. - И ти ме познаваш, нали? Инак ние не бихме се обичали - шепнеше Рада, като го гледаше с големите си пламенни очи. Огнянов ги целуна любезно, па каза: - Радке моя, дете мое, за да бъда благороден човек, както ти ме наричаш, аз трябва да ти открия работи, които ти не знаеш. Моята любов ме не допущаше да те огорчавам, но съвестта ме кара на противното. Трябва да знаеш с какъв човек се свързваш.Аз нямам право повече да мълча. - Обади ми всичко, ти пак си тоя за мене - каза тя смутено. Огнянов я тури да седне и той седна при нея. - Радке, Хаджи Ровоама каза, че съм бунтовник. Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник. - Така, така, Бойчо, тя е много зла жена - каза бързо Радка. - Но аз съм наистина такъв, Радке. Радка го погледна зачудено. - Да, Радке, бунтовник, и не на слова, но който мисли да готви въстание. Той помълча. Тя нищо не отговори. - Мислим да вдигаме въстание напролет, затова съм в тоя град. Рада мълчеше. - Това е моето бъдеще, бъдеще неизвестно, пълно с опасности. Рада го гледаше смаяно, но нищо не каза. Огнянов видя в това студено мълчание присъдата си. При всяка негова дума предаността на това момиче се изпаряваше във въздуха. Той направи усилие над себе си и продължи изповедта си: - Това е моето бъдеще. Сега да ти кажа моето минало. Рада впери безпокойно очи в него. - То е по тъмно, Радке, ако не по бурно. Знай, че аз бях осем години заточен в Азия, за политическа причина. и избягах от Диарбекир, Радке! Рада стоеше попарена. - Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и за това? - Не зная - отговори сухо Рада. Огнянов постоя малко мрачно замислен, па подзе: - Тя ме нарича кръвник и убийца.. Тя и това не знае, Радке, тя преди няколко време ме наричаше шпионин. Но слушай. Тоя път Рада почувствува, че има нещо страшно, и побледня. - Слушай, аз убих двама души, и то неотколе. Рада се отмести неволно. Огнянов не смееше да я погледне; той говореше към стената. Сърцето му се късаше, като че го дърпаха железни клещи. - Да, аз убих двама души турци; аз, който муха не бях убивал. Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче - пред мене и пред баща му, когото свързаха. Да, аз съм и кръвник, и мене пак Диарбекир ме плаши или - въжето. - Казвай, казвай. - прошушна тя отпаднала. - Всичко ти казах, знаеш ме вече цял - отговори с разтреперан глас Огнянов. Той чакаше да чуе страшната присъда, която четеше по лицето й. Рада се хвърли на врата му. - Ти си мой, ти си най-благородният човек - извика тя. - Ти си моят герой, моят хубав рицар. И двамата млади хора се прегърнаха силно и страстно, като хълцаха от любов и щастие. XIII. Брошурата Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата. Бойчо се ослуша и каза: - Тая хала е докторът. Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога. - Четете - каза той, като подаде една брошура на Огнянова. - Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш!. Да целуна златната ръчица, дето е написала това! Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, oваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища. Соколов беше като пиян от прочита й. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му. - Чакай, чакай аз да ти чета! - извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова: - Огън, огън, братко!. На, ти чети това. уморих се. Не, дай сам, ти четеш песни като поп Ставри "отче наш", ще ми изхабиш впечатлението. Вземи ти, Радке! - Вземи, Радке, ти добре декламираш! - каза Огнянов. Девойката зачете. Стихотворението, както и прозата на брошурата, се отличаваше с много воден патос, възклицания и бездарност, но Радка го чете с умение и чувство. Звънливият й треперлив глас придаваше на всеки стих изкуствен живот и сила. Докторът гълташе всяка дума и силно тропаше по пода. На най интересното място вратата се бутна, без да се потропа, и клисарката бабичка влезна. - Викате ли ме? - попита тя. Докторът я изгледа свирепо, тласна я в гърба, без да й продума, ритна вратата силно и я заключи зад нея. Бедната бабичка, която живееше отдолу, слезна попарена и поръча долу на децата клисарски да мълчат, че даскалицата дава урок на даскала и на доктора. Току що излезна бабичката, вратата пак се почука или по-добре натисна силно. - Кой дявол иде пак? - изкрещя докторът отчаяно. - Чакай да го хвърля из прозореца! - И той отвори вратата. Влезе едно момиченце с писмо в ръката. - Кому носиш това? - попита той грубо. Момиченцето пристъпи към Рада и й даде писмото. Рада прегледа надписа, който й беше непознат, позачудено отвори писмото и захвана да чете. Бойчо се беше спрял учуден и я гледаше. Той забележи, че румени петна заиграха по лицето й и най-после усмивка се изобрази по него. - Какво е? - попита Бойчо. - Писмо. Нa, чети! Бойчо взе писмото. То беше любовно писмо от Мердевенджиева. Бойчо се изсмя яката. - Ах, този Мердевенджиев! Сега той е мой съперник, Радо, по-страшен още. Аз се чудя тая куфа глава как е могла да изкове и такова писмо. Трябва да видим в писмовника от колко места е скърпено. Рада съдра писмото, като се смееше. - Защо го скъса? Отговори му! - й каза Соколов. - Как да му отговоря? - Пиши му: "Оооо сладкогласнейший славею! Оооо музикословеснейшая патко! Оооо нежносърдечний папуняко! Имах високата чест, днес, часа на шест" - продължаваше Соколов, като погледна часовника, после прибави към Бойча: - Видиш ли, че тоя хаплю е страшно подло човече? Видиш ли гнусно интригантче? Шпионин, а? Моят комплимент! Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. На твое място и плесница бих му ударил. - Глупец, зарежи го! - Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Ти го остави на мене! - каза докторът заканително. - Що ти трябва! В рядка кал камък не хвърляй, ще те опръска. - Ах! Чакай! - извика докторът и се хвана за челото, като да задържи някаква мисъл, която му хрумна. - Какво? - Едно нещо! Чакай! - И той се изсмя яката. Огнянов го гледаше въпросително. - Нищо, нищо. Сбогом. Па утре не забравяй: на Силистра йолу! - Пак ли? Какви са тия сарданапалщини, джанъм? - Ще се видим пак, сбогом! - И докторът излезе бързешката. Той отиде у тях си, написа на Мердевенджиева с почерк, приличен на женски, следните думи: "Благодаря. Писмено не намирам за добре. Очаквам Ви довечера в бабината Якимчина градина. Вратичката ще бъде отворена. - Ах! Ах! 28 септемврий 1875. Вам известната." Псалтът се показа точен на любовното приглашение. Но вместо Рада него го посрещна със страшен рев Клеопатра, която Соколов беше довел и държеше вързана в един тъмен ъгъл на градината, съседна с неговото жилище. XIV. Силистра йолу Тъй се наричаше една прекрасна зелена морава и манастирския дол, обиколена с кичести върби, до самата манастирска река. Макар вече и есен, това прелестно кътче, поради своята усойност, запазваше още неприкосновена своята зеленина и свежест, като Калипския остров, дето вечна пролет владее. През кичестите клони, на север от тая щастлива морава, се виждат двата върха на Стара планина: Кривините и Остро бърдо. Между тях се разтваряше балканското гърло със стръмните си урви и увиснали скали, в дъното на които шумеше реката. Горският прохладен ветрец люшкаше нежно листата и, заедно с балканските миризми, носеше тук и глухия гръм на водопадите. Оттатък, през реката, се издигаха високите бели сипеи, страшно изрязани и изхълмени от пороите. Слънцето отиваше към пладне и неговите зари, като минуваха през листнатите дървета, сипеха въз моравката дъжд от златни, трептещи търкала. Чудна прохлада и радост царуваха в това поетическо кътче, което носеше такова прозаично и невярно название. Защото никакъв път, ни силистренски, ни други, не минуваше през тая усамотена морава, тъй приятно загнездена в полите на непристъпната тук Стара планина. Названието й се дължеше не на географическото й местоположение, а на друго едно обстоятелство, тъй да кажем, историческо. Нейната прикритост, прелест и прохлада няколко години наред вече бяха я направили любимо място на всичките пиршества, веселби и оргии. В тая белочерковска Капуа се бяха разсипали много леки търговци и мираз-ееджии в ерфенета и парси и после отишли на нова печалба в Силистренско, дето, благодарение на дивотата и изобилието на оня край, те намираха лесно поминък и работа, даже и забогатяване. Сполуката на най първите Язоновци от Бяла черкова привлече и другите пропаднали братя в обетованата земя - силистренските полета. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|