ПШЕНИЦАТА, ПРЕДИ ГЕНЕТИЦИТЕ ДА Й ВИДЯТ СМЕТКАТА

смесят хромозомите и да се получат четирийсет и шест хромозоми, с които да създадат наследника си, те са съчетали четирийсет и шест хромозоми от мама с четирийсет и шест хромозоми от татко, в резултат на което вие да имате деветдесет и две хромозоми. При висшите видове това не се случва, разбира се. Такова допълнително натрупване на хромозоми в растенията се нарича полиплоидия.
Лимецът и неговият еволюционен наследник – емеровата пшеница, са били популярни в продължение на няколко хиляди години, достатъчни, за да завоюват мястото си като основни храни и религиозни икони, въпреки относително слабите добиви и нежелателните характеристики на изпичане в сравнение със съвременната пшеница. (От тези по-гъсти сурови брашна трудно биха се получили качествена чабата или „мечешка лапа“.) Емеровата пшеница вероятно е била онова, на което Мойсей се позовава в скрижалите си, както и кисметът, споменат в Библията, и цялото разнообразие, изобилствало до началото на Римската империя.
Шумерите, за които се твърди, че са развили първия писмен език, са ни оставили десетки хиляди глинени клинописни плочки. Пиктографските символи, изчертани върху няколко таблички, датирани от 3000 г. преди Христа, описват рецепти за хляб и сладкиши, като всички се приготвят с помощта на хаван и чукало или мелничен камък с ръчно въртене за емеровата пшеница. Към сместа често пъти е бил добавян и пясък за ускоряване на трудоемкия процес на смилане, в резултат на което жителите на Шумер оставали с нащърбени зъби при дъвченето на хляба.
Емеровата пшеница е изобилствала в древен Египет, а цикълът и на растеж е бил пригоден към сезонните прииждания и разливи на Нил. Счита се, че египтяните са се научили как да „втасват“ хляба чрез добавянето на мая. Когато евреите бягали от Египет, в бързината си не успели да вземат заквасващата смес със себе си, което ги принудило да ядат безквасен хляб, приготвен от емерова пшеница.
Някъде през хилядолетията, предхождащи библейските времена, двайсет и осем хромозомната емерова пшеница (Triticum turgidum) се кръстосала по естествен начин с друга трева, Triticum tauschii, давайки в резултат първичната четирийсет и две хромозомната Triticum aestivum, най-близката в генетично отношение до зърнената култура, която днес наричаме пшеница. Тъй като тя съдържа съвкупността от хромозомното съдържание на три уникални растения с четирийсет и две хромозоми, в генетично отношение тя е най-сложна. Следователно генетично тя е най-„ковка“ – факт, който осигурява достатъчно работа на бъдещите генни изследователи за хилядолетия напред.
С течение на времето, осигуряващите по-високи добиви и по-лесно изпичащите се видове Triticum aestivum, постепенно засенчили родителите си айнкорнова и емерова пшеница. В продължение на много следващи столетия пшеницата Triticum aestivum почти не се променя. Към средата на XVIII век великият шведски ботаник и класификатор на биологията Карл Линей, бащата на системата на Линей за категоризацията на видовете, изброил пет различни разновидности, спадащи към рода Triticum.
Пшеницата не се е развила по естествен път в Новия свят, а е била донесена от

Христофор Колумб, чийто екипаж първи засява няколко зърна в Пуерто Рико през 1493 г.
Испански пътешественици случайно донасят със себе си пшенични семена в един чувал с ориз в Мексико през 1530 г. и по-късно я внедряват в американския югозапад. Авторът на името на Кейп Код и откривател на лозата Марта, Бартоломю Госнолд, пръв донася пшеницата в Нова Англия през 1602 г., скоро след това, последван от пилигримите, които пренесли пшеницата със себе си на кораба „Мейфлауър“.
И така тръгнаха нещата – постепенно разрастване на диапазона на пшеничните растения с помощта единствено само на скромна и постепенна еволюционна селекция.

Изтегляне 1.6 Mb.

Сподели с приятели: