БАЛАНСИРАНЕ НА ПРИЕТАТА И ИЗРАЗХОДВАНАТА ЕНЕРГИЯ

Ако приетата храна превишава енергийния разход на организма, излишъкът се наслоява като патологич­на тъкан, която вреди и пречи на нормалните функ­ции и предизвиква болестни състояния. Приетата енергия посредством храната трябва да е равна на из­разходваната.

Прехранването на първо място разстройва хранос­милателната система. Както всеки орган, така и стома-

хът има своите ограничени възможности за работа. За излишно приетата храна сокове или не се отделят, или се отделят в недостатъчно количество. Системно натоварван, стомахът първоначално се уморява, а впоследствие заболява. Храната, за която не са отде­лени сокове, неминуемо развива гнилостни процеси, ферментации и газове. Асимилацията на храната е непълна. Има ли гниене, образуват се токсични мате­риали, които отравят целия организъм!

Прехранването е основен фактор за затлъстява­нето, наднормените килограми, захарния диабет, ви­сокото кръвно .налягане, инфаркта на миокарда, мо­зъчния инсулт, както и за нарушаването на хормо­налното равновесие. И от всичко това следва тежка старост, съкратен живот и ненавременна смърт.

Деца, които повече от необходимото са хранени с мед, бонбони, сладолед, подсладени напитки, сладки­ши и всякакви други захарни изделия, са застрашени не само от напълняване и последващите ги заболява­ния, но и от забавяне на растежа.

Ако човек още от най-ранно детство се възпитава от родителите си, възпитателите и учителите според изискванията на природата, той не само ще запази добро здраве, но и естествения си инстинкт. Здравият човек винаги има запазено чувство кога да яде, колко и какво точно* При лошо възпитание, когато в детските години се насърчава към непрекъснато тъп­чене с храна или се насилва, този инстинкт се притъ-•пява и загубва - едно съвсем обикновено явление в света на цивилизацията.

Пълна демонстрация на липсата на разбиране и на култура по въпроса в целия цивилизован свят са хората с наднормено тегло. Би трябвало още от най-ранна детска възраст да стане като

Човекът с наднормено тегло е не само обременен, но той е- един потенциално болен човек. Именно затова теглото винаги трябва да бъде в допустимата норма. Според нашата медицина изчисляването на нормално­то тегло става като от височината в сантиметри се из­вади 100. Но според по-нови източници тя е занижена с още 10%, а дори и повече.

Пълнотата и затлъстяването у децата и младите хора са съществена пречка за тяхното нормално разви­тие - физическо и интелектуално.

За човешкото тяло - от раждането до пълното му израстване и развитие - са необходими около 20 годи­ни. Ако този човек е расъл и се е развивал при по-благоприятна обстановка и при просветени родители с изградена култура по въпросите на храненето, той ще оформи красиво и хармонично тяло с точно НЕОБХО­ДИМИТЕ килограми. При това положение органите му ще бъдат развити така, както ги е запланувала природата спрямо собствения му ръст. Сърце, бял дроб, черен дроб, бъбреци, жлези и т. н. се развиват и оформят до размери, необходими за обслужването на тяло с това тегло. Техният обем се увеличава само при болестни състояния.

Всяко отклонение от теглото, дори да е само с Г-2 килограма (а обикновено наднорменото тегло е по-го­лямо), заставя вътрешните органи да полагат „извън­реден" и в повечето случаи непосилен труд. И поради спецификата на този труд - обслужване на жизнени процеси - той е без прекъсване, скоро настъпва умора, после умората прераства в преумора, а преумората во­ди до болестни състояния. Животът на органите е сък­ратен, а с това и на техния невеж и нехаен притежател. Статистиката е категорична: установен е по-кратки­ят живот на хората с наднормени килограми.

Допуснатите отклонения в теглото - натрупване-то на наднормени килограми - водят до израждане на тъканите и оттам до заболявания като склероза, диа­бет, високо кръвно налягане, сърдечна недостатъч­ност, нарушения в обмяната, инфаркт и какво ли още не. Но не само физиката е поразена - всички тези заболявания се съпровождат със съответните пси­хични отклонения. Психичната форма на човека е за­губила нормалния си вид.

Често оправдание при натрупването на килогра­мите е, че това е следствие от нарушената обмяна. Но вярно е точно обратното - натрупаните килогра­ми нарушават нормалните обменни процеси. Че то­ва е така, доказва фактът, че със свалянето на ки­лограмите и връщането на нормалното тегло се нор­мализира и обмяната.

Задължение на всеки е да знае нормалното си тег­ло. Да знае размера на талията и ханша си. Да следи за най-малките и незначителни отклонения, тъй като те често говорят за сериозни нарушения в работата на вътрешните органи.

Нека помислим и за естетическите критерии: дали отпуснатият тлъст корем, удебеленият врат или натру­паната тук-там по тялото мастна тъкан могат да задо­волят един изискан вкус?

Особена неяснота по този проблем съществува сред възрастните, от което следва да се запитаме

ДАВА ЛИ НИ ВЪЗРАСТТА ПРАВО ДА ПЪЛНЕЕМ?

Поради погрешната информация у нашите възрас­тни хора е насадена мисълта, че с напредването на годините увеличаването на телесното тегло е съвсем естествено, т. е. натрупването на тлъстини е разрешено и едва ли не е в реда на нещата. Малцина се замислят доколко това е допустимо.

Но нека разгледаме проблема в неговата последова­телност. Докато човек е млад и силовият му заряд е на висота, той води подвижен живот, нормално функци­ониращите му органи се справят дори и с превишено­то количество храна. Обикновено увлечен в младеж­ките си занимания и залисии, той не се стреми нито към редовно приемане на храна, нито към гастроно-мически угаждания, поради което тялото му запазва нормалния си вид и тегло.

Но с напредване на годините под влияние на соци­алната среда се променят и навиците, и поведението на младия човек: първоначалното несъзнателно под­държане на „улегналия" начин на живот на възраст­ните, а по-късно принудителното обездвижване в службата и семейството се превръща във втора при­рода. Небрежното, но истинско първоначално отно­шение към храната се измества от порочната предс­тава за семеен уют, където основно се налага „редов­ното" обилно хранене, което неминуемо води до уве­личаване на телесното тегло.

В годините на младостта, докато вътрешните орга­ни работят с пълния си капацитет, дори и да се преви­ши количеството на храната, организмът се справя. Трансформирана в сила, храната дава големи въз­можности. Но настъпва момент, когато тези органи, като всеки работещ механизъм, с всяка измината годи­на започват да се похабяват и силовият им заряд за­почва да отслабва и намалява. С напредването на го-

дините напредва и тяхната амортизация. И точно тук следва логичният въпрос - следва ли амортизирани­те и отслабнали вътрешни органи да се товарят със същата работа както преди?

Нека разгледаме най-напред средната възраст на човека - тази между 40 и 60 години. През този период човек все така продължава да работи интензивно. Ста­билизираното семейство му осигурява възможност за редовно приемане на храна, и то в изобилие и обикнове­но твърде калорична. Талията, както и коремът, посте­пенно започват да увеличават обема си. Вместо посте­пенно и незабележимо да започне намаляване на коли­чеството на приеманата храна поради отслабване рабо­тоспособността на вътрешните органи, менюто става все по-обогатено в сравнение с това в младостта. Функциите вече са двойно натоварени: от една страна, със завише­ното количество на храната, от друга - с увеличените килограми, също товар на организма за тяхното под­държане. През това време безспорно е в ход и текущият трудов процес, явяващ се като трето натоварване. При подобен подход амортизирането и остаряването на органите тече твърде бързо.

Възрастта напредва и настъпва пенсионирането. Като натоварване трудовите задължения отпадат, а всичко друго си остава така, както е било, дори грижа­та за храната става по-голяма, както и редовното й приемане. Обикновен модел е при това положение же­ните да се отдадат изцяло на кулинарията, като непре­къснато се въртят из кухнята. Изобщо не се мисли за това, че теглото продължава да се увеличава. Значи­телно отслабналите и похабени органи (а често те вече са сериозно болни и изискват щадене) са натоварени с храна, която изисква съответната преработка. От друга страна, сериозно завишените килограми (в повечето случаи) също се нуждаят от сили и възможности за поддържането им.

Логичният извод в случая е ясен и простичък: С всяка прибавена към възрастта година да огра­ничаваме по малко сервираната на трапезата храна, съобразявайки се с възможностите на ор­ганизма. Контролът над килограмите трябва да бъде непрекъснат - снизходителното отно­шение е неуместно. Стегнатата форма на корема и гъвкавостта на талията не са привилегия само на младостта. Те трябва да се поддържат и в по-напред­нала възраст с разбиране и съзнателност.

Пенсионната възраст трябва да бъде прекрачена не като грохнал старец, а като истински жизнен и рабо­тоспособен човек със запазени системи и функции на организма, макар и с леко отстъпил силов заряд. Обре­меняваме с излишни килограми не трябва да има.

В годините, в който живеем сега, когато броят на младите работоспособни хора намалява, а този на хо­рата в пенсионна възраст расте, би трябвало да се помис­ли как да се удължи и съхрани тяхната работоспособност, за да не бъдат непроизводителното бреме на обществото.

Необ^емененият с излишни килограми човек и без наслойки от патологични тъкани, пречеши на нормалните функции на органите, запазва и тяхното здраво състояние. Няма болести на старостта, има само лошо стопанисване на физиката с изобилна и зле подбрана храна, груб а невеж под­ход към собственото ни тяло.

Не се ли ограничи количеството на храната, не се. ли направи подбор според природните изисквания, не­минуемо се стига до пълнота, водеща след себе си и друг проблем, върху който предварително трябва да се помисли, за да не се допуска

ГРОЗНАТА ПАТОЛОГИЧНА СТАРОСТ,

която непрекъснато наблюдаваме около нас, с физичес­ки и душевни израждания - мъчителна и тежка - проб-

лем не само за този, който я е допуснал, но и за хора­та около него. Такива хора са тежест не само за се­мейството, но и за болничните заведения, почивните станции или старческите домове. Това е и голям со­циален проблем. Понякога тези хора, превърнали се в жив инвентар на собствения си или на старческия дом, водят истински паразитен живот, разчитайки из­цяло на грижите и услугите на младите.

Допуснатите до крайност патологични отклонения - старческо слабоумие, недъгавост, невротични проя­ви, мудна мисъл, неврастения - будят неприятни чув­ства и този, който се грижи за такъв човек, винаги трябва да полага усилието да ги преодолява.

Още повече че е залегнало разбирането, че всичко това са естествените последствия на остаряването, как­то и на представата, че шейсетгодишната възраст е вече реално време за остаряване. Прехвърлилите 50-те приемат за нормално да мислят за старостта, за склерозата, за емфизема, за влошаването на зрението и слуха, за всички болестни прояви. А всичко това са само признаци на преждевременната и ненавремен­ната старост.

Ако надникнете в старческите домове, ще видите хора с подпухнали и обезформени лица, подути клепа­чи, зад които очите вече не се виждат, угаснал поглед, плъзгащ се апатично към околния свят. От буйната някога коса са останали жалки посивели снопчета, ко-ремът е увеличен и затлъстял, ръцете са с възлести и сковани стави, както и краката, които се движат с бав­на и несигурна стъпка. Ако сте познавали този човек на младини и не сте го виждали дълго време, вие ще се изненадате до каква степен дегенерациите и проце­сите на израждане са променили целия му облик - до неузнаваемост.

Не се ли корени тук причината за отбягването на общуването с възрастните хора? Техният отблъскващ

вид кара младите да избягват срещите с тях, ужася­вайки се от мудната им мисъл, неврастеничното и не­гативно поведение, закостенелия фанатизъм, както и често допусканите немарливост и нечистоплътност.

Основна причина за всичко това е начинът на хранене - изгубване на мярката, характерният уве­личен апетит, стигащ до лакомия. Въпросът е дали всичко това може да бъде избегнато? Отговорът е -МОЖЕ! Това ни го доказват хората от другата страна на проблема - те са с приятна външност, весел нрав, стегната фигура; макар и побеляла, косата си е на мястото, излишно натрупани килограми няма, очите им гледат весело и с интерес околния свят, а мисълта им е ведра. Те все още мислят! Независимо от нап­редналата си възраст, те се движат леко и винаги са включени в някаква трудова дейност - грижат се за своята градинка или просто са в помощ на младите.

Много са примерите на хора, които и в напреднала възраст (според нашите представи за това) продължа­ват занаятчийската или творческата си дейност и са запазИли своята работоспособност и творчески инте­лект.

Жив пример беше един наш съвременник, големи­ят учен океанограф Жак Ив Кусто, който на 90 годи­ни все още работеше интензивно като ръководител на големи морски и океанографски изследвания. С приятна и стегната външност, подвижен и инициати­вен, той беше не само уважаван от младите си сът­рудници и колеги, но и техен желан приятел и вдъх­новител.

Много творци са доказали, че човек е в състояние да запази големи творчески сили и духовна висота и в най-напреднала възраст. Вагнер на 70 години компо­зира „Парсифал". В още по-напреднала възраст, на 80 години, Верди написва „Фалстаф", изключително про­дуктивният Тициан на 99 години рисува своята „Пие-

та", творба, която по нищо не отстъпва на създадени­те от него в по-ранна възраст. Гьоте завършва втора­та част на „Фауст" на 83-годишна възраст, само два месеца преди смъртта си. Големият труженик на из­куството Микеланджело, създал едно изключително зряло творчество, работи интензивно до самия край на живота си - 89 години. Тези хора не са допуснали нито старческо слабоумие, нито старческа неврасте­ния, а са останали уравновесени и дейни до послед­ните си дни, за да ни оставят своя голям пример.

Докато в цивилизованото общество подобни въз­растни хора са само изключение, при дълголетните на­роди, за които вече споменахме, старостта е в здрава и перфектна форма. Това, което ние наричаме „болести на старостта", там изобщо не съществува.

Хунзийците, чиято продължителност на живота обикновено достига до 120 години, въпреки дълбоката си възраст не са грохнали старци, запазват работоспо­собността си до края, като остават приятни и интерес­ни събеседници, необременени от патологичните стар­чески деформации.

При изследване на столетниците в Кавказ френска­та геронтоложка Сула Бенет среща столетничката Кхят Лазурия, която е на 138 години. Никога не е боледувала от нищо с изключение на първата хрема в живота си, споходила я същата година. За нея тя-питае: „Мъничка, слабичка, очите й светеха с весели пламъчета... Аз ре­ших да проверя зрението й, като й дадох да вдене игла. Оказа се, че тя има великолепно зрение - вдяна иглата, преди да успея да я снимам. Това беше направено мно­го бързо. Престанала да работи едва преди 4-5 години, Кхят е омъжвана 4 пъти и последният й брак е бил на 108 години!"

Общото впечатление от столетниците при всички из­следвани дълголетни народи е, че няма особена раз­лика във фигурата на младите и старите - слабички,

стегнати, стройни, с подвижни стави и лек вървеж. Там не се допуска наднормено тегло.

Изводът е, че щом тази стегната форма на старостта е постигната при кавказци, хунзийци и други дълголет­ни народи, тя може да бъде постигната и при нас, стига да се подхожда с разбиране и съзнателност.

Независимо от географското местонахождение, чо­вешкото тяло се подчинява на едни и същи природни закони и изисквания. Следвайки природосъобразния начин на живот и на хранене, съчетани с придобивки­те на културата, ние можем да постигнем много.

Докато човек е още в своята младост, в пълната си физическа готовност с ясна мисъл, със здрави и силни мускули, както и с добре запазени волеви способности, той лесно може да маневрира със себе си. Следи ли за стройната и стегната фигура, гъвкавостта на гръбнака и запазването на силовия заряд и най-важното - да не допуска напластяването на каквато и да е патологична тъкан, запазената форма ще остане до старостта. Доб­рата физическа форма осигурява добра психическа и душевна кондиция, човек преодолява годините и сти­га до една истинска и СЛЪНЧЕВА СТАРОСТ.

Напреднат ли годините, храната трябва да бъде ограничена, без капризи и увлечения. Килог­рамите не трябва да се увеличават, а леко да се намаляват. Колкото един орган е по-слаб, толкова по-малко трябва да се товари с работа, за да се удължи животът му и да се предотврати неговото заболяване.

Съществува още един болезнен въпрос, свързан с установилите се в живата ни вредни навици и пред­разсъдъци, и това е безогледното

С тази глава искам да защитя милите малки дечи­ца, безпомощни да се противопоставят на невежест-

веното и грубо отношение към тях, на което те стават жертва по-често, отколкото се предполага.

Обикновена практика е този, който се грижи за дете­то, да определя по свое усмотрение порцията храна, коя­то трябва да му поднесе при поредното хранене. И тъй като при възрастните превишаването на количеството е станало нещо обикновено и редно, това се практикува и при децата, без да се вземат предвид изискванията на детския организъм. Обслужвайки предразсъдъка, че колкото повече храна се поглъща, толкова повече сили и здраве дава тя, детските порции системно и съзнателно се превишават както по количество, така и по калории.

Освен това съшият този „възпитател", бил той майка­та, бабата или „лелката", има амбицията неговото детен­це, детенцето, което отглежда, да бие на очи с налятата си фигурка и закръглените бузки, което според техните разбирания означава, че е по-здраво от другите.

Превишаването на порциите на детето дори с няколко хапки на ден - това е вече първото сериоз­но отклонение спрямо количеството на приеманата храна. За пораженията, които носят тези „няколко хап­ки", никой не се замисля, както и за трагедията, на коя­то по този начин се слага началото.

Отначало детето приема наложената му храна, .за­щото е добро същество, дошло на този свят с пълно дове­рие към него. Но настъпва моментът на пресищането и то започва да се противопоставя. Инстинктът, вложен от природата, т. е. „вътрешният лекар", започва да си казва думата - АПЕТИТЪТ ИЗЧЕЗВА! Докато възпи­тателят не държи сметка за количеството на необходи­мата за детето храна, „вътрешният природен лекар" от­чита всяка приета хапка в повече. Настъпва паника -детето не иска да яде!

Ако срещу детето има обаче възпитател с необходи­мата култура и с по-задълбочено аналитично мислене, той веднага ще разбере допуснатата грешка. Но за съ-

жаление мнозинството хора, на които се поверяват де­цата, дори и самите родители, нямат нито отношение, нито разбиране по въпроса. И тъй като насилието е взело преднина в нашия живот, не се мисли за нищо друго, освен как да се накара това нещастно дете „да слуша" и да си изяжда предоставената му порция.

Развихреното въображение започва да обмисля начини, които да заставят детето „да си изяде всичко". И това, което се измисля и предприема в случая, е в толкова богати варианти, че би било трудно да се спрем на всички, но интересен е фактът, че в основата на всеки един от тях е принудата. Никакво съобразя­ване с изискванията на природата.

Най-обикновеното нещо при това положение е включването на храна, която да възбуди апетита - нещо подсладено, пикантно или предпочитано от детето лаком-ство. Появяват се бисквити, кексове, цолбаси, въобще всичко, което може да привлече вниманието на детето. С това се постига някакъв частичен временен ефект, но положението си остава същото - апетитът липсва. Но това не остава без лоши последици. Освен поражения­та, нанесени на организма от нездравата храна, вкусът на детето вече завинаги е покварен. Оттук нататък то вече цял живот ще се стреми към сладкото, соленото, към пикантното, към храните, от които не може да се чака добро здраве... Вкусът и стремежът към реално здра­вословните храни е на заден план или съвсем отстъпва. На преден план са шоколадът, бонбоните, вафлите, сладо­ледите, саламите, а по-късно - кафетата и алкохолът.

Друга практика при отказ от страна на детето да изяде определената му порция е отвличане на внима­нието му с разказване на приказки, разиграване на трикове или нещо друго, докато съдържанието на чи­нията се прехвърли в устата му. Тук умело и хитро се използва повишеният интерес на детето към заобика­лящия го свят, който то опознава. И докато" слуша ин-

тересната приказка или гледа разиграния трик, меха­нично приема подадената му храна. То дори е готово още да му сипят, само и само да му разказват нещо интересно. Възпитателите са наясно с това и хитрини­те им успяват. Но и тук пагубните последици не закъс­няват. За храната, за която не е проявено желание, не се отделят необходимите сокове и тя предизвиква гни-лостни процеси, които от своя страна впоследствие да­ват жестоки поражения върху храносмилателните ор­гани. Освен това, заслушано в разказа и загледано в триковете, детето механично нагълтва храната и не я сдъвква добре. А и то все още не е приучено да дъвче - тази задача е една от основните на възпитателя - да 'го научи да дъвче. Затова той трябва да е търпелив и съзнателен, да създава правилни навици на хранене.

Друга поредна хитрина на възпитателя е да дава желани от детето обещания - водене на куклен театър, на разхбдка, на цирк, купуване на желана играчка. И при това обещание порцията храна е преминала авто­матично в стомаха на детето. Дали обещанието ще бъде изпълнено, или не - няма значение, но поставената цел от страна на родителя или възпитателя е постигната.

Особено драматично е положението там, където се действа със заплахи. Детето е деликатно и неукрепнало същество и като физика, и като психика. Уплашено, то с мъка гълта хапка след хапка. Строгият тон и острият поглед на неговия възпитател го сковават върху стола и то не смее дори да се разплаче. Възпитателят отново е победил - порцията е изядена. Под влияние на травми-раната нервна система се травмира и стомахът. За нор­мално отделяне на сокове, както и за нормално проти­чане на храносмилателния процес не може да се мисли. Към пораженията от насила приетата храна се приба­вят и пораженията от отрицателните емоции.

Нека надникнем в нашите детски градини, където майките са поверили своите деца, разчитайки на ком-

петентността на персонала, който поема грижата за тях. Нека напомним, че това става в една възраст, ко­гато се създава I база за здравето през целия живот. Дали е оправдано доверието?

Животът в детската градина е колективен и детето се приобщава към него. То все още не знае кое е вредно и кое полезно за него. Храната се сервира в определени часове. За някои от децата това е реалният час на хране­не, но за други - не е. Лишеното от избор дете трябва да се подчинява на колектива. В разрез с хигиената на хра­ненето то втори път трябва да се подчини на колектива и да изяде поднесената му храна, независимо дали тя е при­емлива или желана в момента от неговия организъм.

Бих искала тук да засегна, без да коментирам, един въпрос: Дали храната, приготвена от специалистите ка­то дневно меню за децата, отговаря на необходимата за формирането на тяхното добро здраве, растящ и разви­ващ се организъм? Резултатите при децата, които поре-щават детските домове, са отчайващи и не говорят в полза на практикувания хранителен режим - в повечето случаи е постигнато едно лабилно физическо и психическо здраве. Тогава естествено си задаваме следния въпрос: не трябва ли специалистите да напра­вят преоценка на предлаганото хранене на децата?

В детския дом е обичайно явление детето да отказ­ва поднесената му храна по някакв'и вътрешни подбу­ди, продиктувани му от все още съхранения инстинкт. Обикновено това става, когато му се поднасят мазни яхнии, готвени с месо. Но в този детски дом малкият човек е без право на избор - определената порция трябва да бъде погълната. Без много сантименти то е заставено да се подчини. Понякога (и то твърде често) методите са толкова огрубели и примитивни, че часо­вете за хранене се превръщат в часове на психичен терор и тормоз, които по-късно довеждат до функцио­нални разстройства, а още по-късно до патологични и

дегенеративни процеси.

Но тук се намесва още един въпрос - невежество­то на родителите. Често по тяхно настояване се апе­лира детето им да се заставя да изяжда сервираната храна. Съображенията са, че „детето расте" и трябва да бъде нахранено добре, а се взема и предвид, че за храната е заплатено...

Един доста разпространен начин за предизвикване на апетит у детето е честото прибягване до лекарства и билки. И тъй като парите са голям двигател - шар­латаните са се погрижили и за това. Загрижените ро­дители ги купуват и, към утежненото състояние на дет­ския организъм се добавя някаква съмнителна смес -детето се заставя да я погълне. И отново е победено -апетитът е събуден, а пазещият го природен инстинкт е притъпен - то вече яде всичко, което му се поднася.

Детето става закръглено, пухкаво, желанието за движение намалява, повече му се седи пред телеви­зора или пък предпочита настолни игри, които не изискват физически усилия и много движение. То до­ри може да започне да отбягва общуването с други деца и тяхната компания.

С превишаването на теглото детето губи естествена­та си лекота и подвижност. То е обременено не само физически, но и психически. Приетата в повече храна води до забавяне на ре4)лексите, затвореност, меланхо-личност, забавяне на мисленето, неприязън, изострена чувствителност, плачливост, мързел, отпуснатост и т. н.

С напредване на болестното състояние нервността се засилва, детето губи веселия си детски дух, жизне­ният му тонус е спаднал, то става податливо към ин­фекции и простудни заболявания.

Когато на детето се дава само количеството храна, което желае, то ще запази не само апетита си, но и своя природен инстинкт, ще запази здравето си, ще бъде пъргаво, лекоподвижно, стегнато, инициативно, със

здрав цвят на кожата. Светът ще го развеселява, ще бъде бъбриво, ще играе и ще проявява естествения си стремеж към движенията, защото те ще му доставят удоволствие. Интересът му към света ще е повишен.

Едно от лошите последствия на прехранването, особено с храни от животински произход, са болните сливици.