Тема 1: Морално развитие. Същност и разбирания
Тема 7: Същност и развитие на емпатията. Прояви на емпатията. Емпатия и морални когници
Изтегляне 164 Kb.
|
| Тема 7: Същност и развитие на емпатията. Прояви на емпатията. Емпатия и морални когници
Емпатията е непосредствен емоционален отговор в ситуации, в които Аз-ът е свидетел на страданието на другия. В ситуации на нараняване на другия емпатията се трансформира във вина. В ситуациите на избор емпатийната вина може да се допълни с емпатийно преживяване на несправедливостта, със симпатия, с емпатиен гняв и да повлияе на избора, с който Аз-ът ще изрази своята отговорност. Емпатията създава сигурност, усещане за взаимна принадлежност, за заедност. Благодарение на нея индивидът е способен да преживее и разбере това, което се случва с другия. Емпатията помага на индивида да се “навлезе” във вътрешния свят на другия. Тя създава особено пространство, запълнено с взаимно признаване, сигурност. другият може да изрази своите преживявания свободно – без безпокойство. Емпатията е начин да бъда с другия, начин за непрекъснато изграждане на заедността. Тя е основана на близостта в опита, което прави възможно преживяването на чуждите преживявания - чрез завръщане в преживяванията си. Моите преживявания не се преживяванията на другия, но изпитаните от мен преживявания ми дават възможност да разбера какво изпитва или може да изпита другия. При участието си в емпатията Аз–ът запазва съзнание за своите преживявания, като различни от преживяванията на другия. Аз–ът не загубва себе си в другия. Изпитваните емоции се преживяват от Аз–а като отговор на емоциите на другия. Чрез емпатията Аз засвидетелствам признание на другия. Емпатията засилва доверието. Другият осъзнава своите преживявания, остава открит за тези преживявания, предизвикан е да се отправи без страх към тяхното преосмисляне, да улови и най – нежните емоционални движения. Емпатията придава на смисъл на постъпките на Аз–а. Емпатията изтръгва безразличито към другия. Тя поставя Аз-а в ситуация, в която е отговорен. Емпатията освобождава другия от света на баналното, всекидневното и го поставя в ситуация на неповторимост, където другия е забелязан. В срещите лице в лице емпатията изразява засилена чувствителност към чувствата на другия; настроеност към нюансите на смислите. Индивидът непосредствено преживявава чуждото преживяване – емпатията не е знание за чуждото преживяване, а приживяване, което е отговор на това преживяване. Аз–ът може да изпита чувства, които са близки до чувствата, изпитвани от другия, или пък такива, които са отдалечени от чувствата на другия. Във втория случай говорим за по – дълбока съпричастност - моето преживяване не е като преживяването на другия; в моето преживяване другият няма да открие това, което е преживял – няма да открие отново безизходността на своя живот; моето преживяване е обогатяващо преживяване. Тези чувства могат да се изразят като – притеснение, гняв, вина, безпокойство, обич, симпатия и др. Всички тези чувства са емпатийни, защото са отклик на ставащото у другия, защото са свързани със ситуацията, в която се намира другият. Обвързаността на емпатийната съпричастност с жизнения път на другия се открива особено силно в две ситуации. В ситуация, когато другия не осъзнава своята жестока участ (например ситуация на неизлечимо заболяване). При срещата с участта на другия Аз–ът може да изпита тъга и състрадание, независимо, че другият може да не страда и да не подозира предстоящото страдание, което ще бъде неизбежно в оставащия му живот. Тъгата и страданието за другия са причинени не от случващото се в тяхната среща, а от трагизма на живота, от неговата безизходност. При втората ситуация другият е изправен пред смъртта – срещата със смъртта напомня за битието, за отговорността да живея малкото останал живот, да завърша делото на моя живот. В тази ситуация емпатийната съпричастност се изразява в споделянето на радостта, но това е радост, която никога не забравя тъгата от трагичната участ, радост, която е изпълнена с любов, която подкрепя другия в изпитваната радост като отговор на желанието да живее, радост, която напомня за живота, а не за смъртта, която крещи: аз никога няма да те изоставя сам в последното ти пътуване. Чрез емпатията Аз–ът запазва достойнството на другия. В тези ситуации емпатийната съпричастност достига до много сложни форми, в които страданието и тъгата се редуват с любовта, топлината и радостта, които напомнят на другия, че не е сам, че не е изоставен, че неговият живот не е бил напразен. Уилям Деймън (1988) отделя няколко форми на емпатията, които могат да се открият в отделните възрасти. Глобална емпатия - това е емпатийният отговор при малките деца; при това емпатийно отношение се открива връзка между чувствата и потребностите на детето и чувствата и потребностите на тези, които се грижат за него (Хофман, 1983). След като дете на 11 месеца е видяло как друго дете се е наранило, то изразява своето отношение, като започва да плаче и закрива своето лице в скута на майка си. Но детето може да реагира на чуждата болка и с любопитство. Независимо че емпатията се открива при децата през първата година, това не е типична реакция. След първата си година децата започват да диференцират по-добре чувствата и неразположенията, породени от чуждия дистрес. Те осъзнават, че другите могат да имат чувства, които ги нараняват, и че те могат да изразят и преживеят тези чувства. Детето разбира чувствата на другите, както и необходимостта от утеха, но то не може да преобразува това разбиране в действие, което би подпомогнало тяхната промяна. Например когато детето открие, че неговата майка е нещастна, то може да й даде своята играчка. След третата си година детето става чувствително към това, че перспективата на другия е неповторима и че чуждото отношение - възприемане и преживяване на ситуацията, може да е много различно от неговото. Това разграничаване е причина за изграждането на един по-адекватен отговор на чуждия дистрес. Например 6-годишно дете може да осъзнае, че при определени обстоятелства по-добре би било човекът, който страда, да бъде оставен сам, отколкото да се направи нещо за него, или да се избере подходящото време, за да бъде утешен и се откликне на неговата болка. Оценката на чуждия дистрес е много по-обективна. След 10-ата година детето може да прояви емпатийни отношения и към хора, които имат нещастна съдба и живеят при тежки условия. Размишленията за другите отиват зад преживяванията „тук и сега". Размишленията обхващат темите за нещастието, бедността, страданието... и тази обща чувствителност може да се изрази в грижовно отношение за страдащите. Емпатията може да се определи като реакция на чуждите чувства. Това е емоционален отговор, отразяващ чуждата емоция. Въпреки че емпатията е емоционално състояние, тя включва в себе си и когнитивен компонент - способността да се размишлява върху вътрешните състояния на другия (Айзенберг, 1992). Детето може да реагира емпатийно, но за едно по-дълбоко алтруистично поведение то трябва да отчете много повече емоционални състояния и да антиципира действията, които могат да преобразуват тези състояния. От анализа на алтруистичното поведение Хофман развива идеята за когнитивната основа на моралното поведение и обвързаността на когнициите с афективннте процеси. Емпатията, симпатията и вината са тясно свързани с когнитивното развитие и ролевото поведение, което също е когнитивно детерминирано. Когнитивното развитие обаче не е „чувството за Другия”, а представата за него. Чувството е афективно образувание. Емпатията е афективна реакция спрямо дистреса на другия, аналогия на преживявания от самия индивид дистрес в подобна ситуация. Трансформацията на емпатията в симпатия протича на три етапа, свързани с трите равнища на когнитивното възприемане на Другия. Реакциите на първия етап се характеризират като „примитивни”, „пасивни”, „неволеви”, дори „неадекватни”. На втория етап вече може да се говори за адекватност на поведението. И едва на третия етап се формира симетрията, която мотивира разгърнатата и адекватна реакция, насочена към Другия. Нарастването на когнитивните способности помага първоначалното емоционално отношение към другия да се трансформира в поведение към него. Социалната роля определя алтруистичните мотиви на поведение. Някои условия, причиняващи алтруистично поведение: - влиянието на родителите (Хофман, 1975, Айзенбърг, 1992) - те могат да повлияят върху постъпките на детето чрез собствените постъпки и позиция. Тези постъпки създават определени преживявания и помагат на детето да разбере смисъла, който се крие зад тях; - обясненията, обхващащи връзката между поведението (на детето) и чувствата, които се пораждат у другите; Боб Латане и Джон Дарли (1970) също показват, че за да се прояви отзивчивост към другите, трябва да се случат някои неща: - да се открие, че нещо е станало; - да се повярва, че другият се нуждае действително от помощ; - да се приеме отговорността, че трябва да се направи нещо конкретно; - да се знае какво да се направи; - да се знае как да се направи. Изпълнението на всичките тези неща предполага чувствителност към другия, насочване на вниманието към това, което се случва около нас. Когато ние сме потопени в себе си и в собствените си грижи, не забелязваме какво се случва. Всяко едно ограничаване на виждането затваря възможността за насочване към чуждото нещастие, тази тъжна истина е потвърдена в един твърде ироничен експеримент на Дарли и Бейтсън. (притчата за „Добрия самарянин”) Експериментът на Милгръм пък показва как под въздействието на силата на авторитета идеите за състрадание и съчувствие могат да бъдат потиснати. Алтруистичното поведение е възможно само ако се съхрани отговорността за моето участие като незаменимо от никого в ситуация, в която някой се нуждае от мен. Изтегляне 164 Kb. Сподели с приятели:
|