Тема 52. Фискална децентрализация и местно самоуправление

Дефиниране и обхват. Причини за пораждането й. Показатели за измерване степента на ФД. Положителни страни и рискове.

За осъществяване на своите функции централизираното и децентрализираното ниво на управление на публичния сектор трябва да разполагат с ресурси /собствени бюджети/, което поражда сложна система на взаимоотношения между бюджетите на централизираното и децентрализираното ниво. Тези взаимоотношения са обект на изследване от теорията на бюджетния федерализъм. Бюджетният федерализъм предполага определена степен на самостоятелност не само при задоволяването на определени потребности от обществени блага, но и в предоставянето на ресурси за тяхното финансиране.

Фискалната децентрализация увеличава отговорността на местните власти пред техните избиратели. Индивидите имат възможност да упражняват по-голям контрол върху публичните решения на местно, отколкото на национално равнище и предпочитат местните власти да притежават повече функции и отговорности. В този смисъл проблемите на фискалната децентрализация са пряко свързани с цялостния процес на демократизацията на обществото.

Разпределението на функциите във връзка с предлагането на публичните блага и свързаните с тях финансови ресурси в отделните страни, може да се измери най-общо чрез коефициент за централизация. Той разкрива пропорцията, в която ресурсите в публичния сектор се поделят между централното правителство и местните административни единици. За България, коефициентът на централизация надхвърля 80%. Този коефициент показва голямата централизация на ресурси и необходимост от повече децентрализация. Друг показател за фискална децентрализация е процентното съотношение между разходите, направени от общините и БВП. През последните години в България общинските разходи са малко над 7 % от БВП. За сравнение, този показател, като среден за страните от ЕС, надхвърля 14%.

Съотношението между централизация-децентрализация е проблем на организацията на държавното управление и е свързано с въпроса доколко централизирана трябва да бъде системата на управление на една държава и доколко да се предостави самостоятелност на местните органи на властта.

Причини за пораждането й

Процесът на фискална децентрализация обикновено се аргументира с необходимостта от постигането на по-високо ниво на развитие и по-равнопоставено положение на общините и създаване на условия за тяхната ефективна интеграция в националната и глобалната икономика.

В крайна сметка основната цел на фискалната децентрализация е оптимизиране на системата по вземане на решения за предоставяне на публични блага чрез прилагане на принципът на субсидиарност. В основата на термина стои латинската дума subsidiarius – помощен, допълнителен. Най-краткото описание на принципа на субсидиарност гласи: „Решенията да се вземат на възможно най-ниското ниво.” По-високите нива на власт трябва да извършват само помощни, допълнителни действия единствено, когато е наложително.

Вече се посочи, че едно от предимствата на фискалната децентрализация е по-високата ефективност при използването на ограничените ресурси на публичния сектор. Второ предимство е по-добрата мобилизация на ресурси - местните правителства се справят по-добре от централните при организиране на мобилизирането на ресурси, тяхното дефиниране и събиране най-вече поради ограничената им георгафска площ и близкия контакт с местните жители. И последното предимство засяга спецификата на местните потребности от локални публични блага.

На макроравнище се посочват следните недостатъци на фискалната децентрализация:

Първо, децентрализацията може да застраши макроикономическата стабилност, като намали контрола на правителството върху публичните ресурси. Общинските дефицити може да осуетят усилията на правителството да ограничи разходите в публичния сектор и бюджетния дефицит. Такива сериозни проблеми обаче могат да възникнат само в страни, в които общинският сектор контролира големи ресурси, или в които ползването на заемен капитал от общинските власти не се подлага на правителствен контрол. Нито едно от тези условия не е налице в България, където финансовата автономия на общините е доста малка в сравнение с европейските стандарти.

На второ място като недостатък на децентрализацията се сочи факта, че тя би намалила кантрола и финансирането от страна на правителството на общите публични разходи, както и би намалила регламентирането на общинските дейности на централно ниво. За привържениците на централизма това е недостатък, а за тези, които искат общините да имат по-голям избор и по-голяма отговорност за финансирането на местните приоритети в публичните услуги – това е предимство.

Третият недостатък на фискалната децентрализация се нарича още организационен риск. Възможно е не всички общини да имат достатъчно административни или технико-експертни кадри и съответно възможности да поемат приходно-разходните отговорности на фискалната децентрализация. Този въпрос перманентно се решава чрез обучение и експертна помощ на ангажираните кадри в общинските администрации. В международната практика, колкото по-големи са възможностите на общините, толкова по-голяма финансова самостоятелност им се предоставя. На общините с по-малки възможности може да се предоставят по-малко разходни пълномощия.

В литературата се споменава още за риск от междурегионална конкуренция – данъчни намаления с цел привличане на инвестиции от други общини и морален риск – той произтича от факта, че по-неефективно управляваните общини, получават по-големи субсидии.

За недостатъци на фискалната децентрализация може да се говори и на микро (общинско) равнище.

Като първи такъв недостатък се посочва взаимната незаинтересованост – гражданите не са достатъчно мотивирани да плащат местни данъци и такси, а общинските институции да повишават ефективността при доставянето на местните публични блага.

На второ място като недостатък може да се посочи кризата на доверие – гражданите смятат, че са платили значително повече отколкото са получили от общините, а местните органи смятат, че общинските приходи са обречени на несъбираемост и в резултат на това общинският бюджет на хроничен дефицит.

На трето място, се създава реципрочна нагласа – от страна на общината, че гражданите не трябва да очакват високо качество на местните услуги, и от страна на гражданите, че могат и да избегнат плащането на местни данъци.

И накрая, се счита, че фискалната децентрализация създава за много граждани прекалено лесен достъп до услуги от местен характер – много граждани не декларират доходи, особено от наеми и продажба на имущество, а очакват облаги от общината.

Принципи за изграждане на местните бюджети. Класификация на местните приходи. Особености на формирането на приходите на общините от данъци, такси, общинска собственост, държавни трансфери и общински дълг.

Правата и задълженията на местните органи на управление за организиране на предлагането на чистите публични блага на територията на общината като здравеопазване, основно и средно образование, култура и социално осигуряване, както и на местните публични блага – благоустрояване на територията, изграждане на пътища, паркове, водоснабдяване, канализация, градски транспорт и др. са свързани с финансиране на тяхното създаване, с необходимостта от набирането на финансови ресурси, което се осъществява чрез приходната система на местните бюджети.

Както и при набирането на средства за Държавния бюджет, основните източници на ресурси за общинските бюджети са брутния вътрешен продукт и националното богатство.

Изграждането на приходната система на местните финанси се подчинява на следните принципи:

1. 
   Принцип за данъчно облагане, според ползите от потреблението на публичните блага. Този принцип изисква всеки жител на общината да плаща данъци или такси в зависимост от потребяваното количество местни публични блага. Принципа е приложим по отношение на делимите местни публични блага, тези които се предлагат на парче и се консумират в различна степен от отделните жители – снабдяването с вода, превозите с градския транспорт, потреблението на административни услуги и др. Но той не може да се приложи по отношение на неделимите публични блага – градски паркове и алеи, противопожарна охрана, бърза медицинска помощ, поддържането на улиците и тротоарите и др.
   
2. 
   Принцип на данъчно облагане, според възможносттите за плащане. Чрез този принцип се създава хоризонтална справедливост между данъкоплатците. Хората с равни доходи и имущество плащат еднакви данъци. Този принцип се спазва в момента от общините, тъй като те разполагат със свобода в определянето на размера на местните данъци, особено става дума за имуществените данъци. В много страни те са прогресивни данъци, което допринася за реализирането на този принцип. Доскоро и в България имаше прогресия при облагането на недвижимото имущество. Сега отново се поставя и дебатира въпроса за така наречения данък „лукс” - за притежателите на по-големи недвижими имоти и за притежателите на луксозни леки автомобили. Този принцип може да се приложи и по отношение на местните такси – например таксите за посещения на детски ясли, градини и др.
   
3. 
   Приходите от търговските дружества на местно подчинение (общинските фирми) постъпват преди всичко в бюджета на общината. Това води до увеличаване на финансовата заинтересованост на общината от дейността на общинските фирми и от ефективността на тяхното производство.
   
4. 
   Приходите на общината трябва да се формират и от дейността на останалите търговски дружества с държавна, частна или смесена форма на собственост, за да са заинтересовани общините от тяхната дейност. При този принцип става дума за постъпления в общинските бюджети от облагането на доходите и печалбата на всички форми на търговските дружества. До 2003 год. в България имаше данък за общините при облагането на печалбата на търговските дружества, който формираше съществена част от собствените приходи на общините. В развитите страни данъците върху доходите и печалбата за общините са постоянна практика.
   
5. 
   Приходите да се акумулират така, че да стимулират общината за разкриване на допълнителни източници на ресурси. Това означава, че приходите от новоразкрити и специфични за общините приходоизточници трябва да остават на разположение на общината.
   
6. 
   Приходите да се формират така, че да отчитат стоящите пред общината социално-икономически задачи. Например при общини, които, според спецификата си, предлагат по-широк кръг местни публични блага, трябва да има осигурени допълнителни приходоизточници.
   
7. 
   Преразпределението на приходите на общината в нейната територия по кметства и райони да се извършва така, че да се създават равни финансови възможности за развитие на нейните подразделения.
   

В теорията и практиката на местните финанси се срещат множество класификации на приходите на местните власти, които ги групират по различни признаци в зависимост от характеристиките, предназначението, произхода и пр. на отделните видове приходи и приходоизточници.

1. 
   Данъчни приходи
   
2. 
   Неданъчни приходи.
   

1. 
   Собствени средства.
   
2. 
   Трансфери от висшестоящи бюджетни звена.
   
3. 
   Привлечени (заемни) средства.
   

1. 
   Общи приходи.
   
2. 
   Целеви приходи.
   

1. Собствени приходи от:

2. Държавни трансфери за:

3. Трансфери между разпоредители с бюджетни кредити.

Всички класификации на местните приходи дават възможност за анализ и оценка на приходната система на общинските бюджети от различни гледни точки. Най-голямо, в това число, и оперативно значение има последната класификация - според Закона за общинските бюджети. По-нататък в курса ще се спрем подробно на различните видове приходи, според тази класификация.

Особености при съставянето и изпълнението на общинските бюджети

Общинският бюджет е самостоятелна финансова сметка за приходите и разходите на общината за една година. И местните бюджети, както и бюджетът на държавата, представляват балансиране на приходите и разходите на общината за една година. Бюджетният период на общинския бюджет съвпада в този на републиканския бюджет - започва на 1 януари и завършва на 31 декември на съответната година.

С общинския бюджет се определят и осигуряват парични средства, с които се финансират местни и делегирани от държавата дейности.

Общинският бюджет е и срочен финансов план на общината за разкриване на съответни средства и целевото им изразходване за финансиране дейността на общинските органи, учреждения, фирми и различни мероприятия.

Общинският бюджет се съставя самостоятелно и независимо от републиканския бюджет, което му придава автономност. Той се приема от местния законодателен орган - общинският съвет, което му придава задължителна сила, както по отношение на държавните и общинските субекти, така и по отношение на живеещите на територията на общината. Действието на общинския бюджет се разпростира в рамките на общината.

Основните принципи при съставянето и изпълнението на общинските бюджети са: а) законосъобразност; б) целесъобразност; в) ефективност; г) ефикасност; д) публичност.

И при общинските бюджети се спазва определена бюджетна технология или бюджетен процес, който представлява съвкупност от последователно извършвани дейности. Те включват съставянето, приемането, изпълнението, контролът и отчитането на изпълнението на общинския бюджет.

Първата стъпка на бюджетния процес е разработването на проектобюджет. Проектобюджетът на общината се съставя на основата на:

 приетите от общинския съвет стратегия и прогнози за развитие на общината и общинския план за развитие; бюджетната прогноза, в съответствие с общоикономическите изисквания, очертаваща параметрите на общинския бюджет за следващите три години; прогнозата за държавния бюджет и условията за отпускане на субсидии и субвенции;

Съставянето на проекта за общинския бюджет се организира от кмета на общината със съдействието на кметовете на кметствата и районите , финансовия отдел и общинската администрация. Най-важното тук е максималното разкриване на всички възможни приходи и пестеливост при изразходването на финансовите средства. Кметът на общината представя в МФ прогноза за размера на собствените приходи и местните разходи, както и предложение за размера на целевата субсидия от централния бюджет за капиталови разходи. Заедно с прогнозата, кметът на общината представя в МФ и намеренията на общината за поемане на общински дълг.

Изпълнението на общинския бюджет се организира от кмета на общината. Във връзка с това той като първостепенен разпоредител с бюджетни кредити със заповед определя правата и отговорностите на кметове на кметства, райони и ръководители на бюджетни звена ( здравни заведения, училища и др) , финансирани от общината, като разпоредители с бюджетни кредити от втора и трета степен. Най-важното за изпълнението на общинския бюджет е събирането в срок на предвидените в него приходи, което се извършва от общинската администрация и целенасоченото, пестеливо извършване на разходите. Операциите по касовото изпълнение на общинския бюджет, включително съхраняването на парични средства и ценности, се извършва безплатно от БНБ чрез български търговски банки. Изпълнението на бюджета е огромна всекидневна работа, която се извършва от постоянно действащ апарат - финансовите отдели към общините.

При възникване на временен недостиг на средства в процеса на изпълнение на бюджета могат да се ползват заеми с разрешение на общинския съвет. Те могат да бъдат заеми от извънбюджетни средства и фондове на общината, от търговски банки и други финансови институции и други източници.

Собствените приходи са свързани с територията на съответното ниво на местна власт, защото възникват на тази територия. Те се получават от гражданите на дадената територия и в този смисъл изразяват пряката връзка между местните власти и гражданите, които извършват плащанията към общината. Концепцията за собствените приходи не означава непременно, че местните власти имат абсолютен контрол върху собствените приходи. На практика това рядко се случва. Тази група местни приходи е най-силно свързана с изискването за финансов контрол и отчетност. Обикновено собствените приходи са с общ, а не с целеви характер, което означава, че местните власти имат свобода да насочват по свое усмотрение средствата от тези приходоизточници за покриване на своите разходи.

В групата на собствените приходи се включват най-вече т. нар. изключително местни данъци. Най-често те са законоустановени данъчни плащания, а на местните власти е предоставено правото да определят данъчните ставки, но често пъти това става в граници, фиксирани в закон, т.е. определят се максимални и минимални данъчни ставки.

В България местните данъци се определят законодателно от парламента чрез Закона за местните данъци и такси. В момента, според този закон в тази група се включват:

1. данък върху недвижимите имоти;

2. данък върху наследствата;

3. данък върху даренията;

4. данък при възмездно придобиване на имущество;

5. данък върху превозните средства;

6. други местни данъци, определени със закон – патентни данъци от 1.І. 2008 г.

Местните данъци се събират и администрират от общините. В страните от ЕС местните данъци формират около една трета от общите финансови ресурси на общините. У нас този процент е по-нисък и доста различен за отделните общини, в зависимост от качеството най-вече на наличния жилищен фонд.

Другият основен приходоизточник на собствени средства са местните такси. Техният размер изцяло се определя от общинските съвети. Това са такси:

1. 
   за битови отпадъци;
   
2. 
   за ползване на пазари, тържища, панаири, тротоари, площади и улични платна;
   
3. 
   за ползване на детски ясли, детски кухни, детски градини, домове за социални грижи, лагери, общежития и други общински социални услуги;
   
4. 
   за добив на кариерни материали
   
5. 
   за технически услуги;
   
6. 
   за административни услуги;
   
7. 
   за откупуване на гробни места;
   
8. 
   туристическа такса;
   
9. 
   за притежаване на куче;
   
10. 
    други местни такси, определени със закон
    

1. 
   възстановяване на пълните разходи на общината по предоставяне на услугата;
   
2. 
   създаване на условия за разширяване на предлаганите услуги и повишаване на тяхното качество;
   
3. 
   постигане на по-голяма справедливост при определяне и заплащане на местните такси.
   

Недвижимото имущество на гражданите е част от тяхното богатство поради което данъците върху недвижимите имущества са данъци върху богатството. Без оглед на това за какви цели е придобито недвижимото имущество – за осигуряване на подслон, уют, за бизнес цели или просто като вложение на парични средства - недвижимото имущество, като елемент на богатството е обект на облагане. Ако то носи доходи на своите притежатели се облагат и самите доходи. При облагане на недвижимото имущество данъците се диференцират в зависимост от големината, местоположението и качеството на притежаваното имущество. Ако приемем имуществото като елемент на богатството, то данъците върху него отговарят на принципа за облагане според възможността за плащане, според данъчния капацитет на данъкоплатеца, което понякога е спорен въпрос. Спорен защото при имуществените данъци има разминаване между обекта на облагане и източника за плащане на данъците. Много често се срещат случаи при които данъкоплатците разполагат с имоти, но нямат достатъчно източници на текущи средства за плащане на данъци върху тях.

Независимо от това, в повечето страни данъците върху недвижимата собственост представляват съществен приходоизточник за местните бюджети. Това се дължи на широката данъчна база, високите проценти за данъчно облагане и високата степен на събираемост на тези данъци.

В България имуществените данъци нямат особено голямо фискално значение. Например, през последните години те са около 4% от приходите на консолидирания държавен бюджет. В същото време тяхното плащане винаги поражда негативни реакции от страна на данъкоплатците. За това има няколко причини:

1. данъкоплатците считат, че данъчната оценка на имуществата е завишена и те плащат по-високи данъци;

2. данъците върху недвижимите имущества се плащат директно от данъкоплатците, което създава впечатление, че те са високи данъци;

3. данъкът върху имуществата като процент от тяхната данъчна оценка го превръща в регресивен данък. Създава се впечатление, че той е много по-тежък за дребните собственици и от тук, че има несправедлив характер.

4. данъкоплатците са почти безсилни да противодействат на решенията на местните правителства за размера на данъчната база и данъчните проценти за облагане на имуществата. Те просто трябва да ги приемат като такива.

С данък върху богатството се облагат периодично (годишно) жилищата, производствените сгради, машините и земята. Богатството може да се облага и еднократно, когато се продава, прехвърля върху други лица или се оставя в наследство. В практиката се среща и еднократно данъчно облагане на имущества над определен размер. То се прилага в следвоенни или следкризисни периоди, за да се елиминира спекулативно обогатяване на отделни индивиди и домакинства.

Ако дефинираме богатството като обща стойност на нетните активи, които са собственост на даден индивид или домакинство и могат да се използват като средство за генериране на доходи или като собственост, която носи полезност на неговите притежатели, то мотивите за облагането на богатството са:

1. 
   Предимства, извличани от притежаване на богатството:
   

б) често богатството може да бъде източник за извличане на доходи – наеми, ренти и др, които имат постоянен характер;

в) тъй като собствеността върху богатството има постоянен характер, тя се наследява, то тези хора трябва да се облагат по-високо;

г) притежаването на по-голямо богатство намалява потребността от спестявания.

а) чрез данъците върху богатството може да се насърчи продуктивното използване на някои от неговите активи. Ако те не се облагат директно, индивидите биха ги задържали в непродуктивни форми, няма да ги използват като стопански ресурси. Например, при земята, ако няма поземлен данък тя се държи в голяма степен необработваема, както се наблюдава сега в България.

б) чрез облагането на богатството се насърчава предприемаческата дейност на собствениците, които могат да продадат непродуктивните си активи и да инвестират получените средства в по-високодоходни активи. Чрез данъците върху богатството се стимулира инвестирането в по-рентабилни активи.

3. Преразпределение на богатството – данъците върху различните активи на богатството допринасят за по-справедливо разпределение на богатството чрез ограничаване на голямото му концентриране в малък брой индивиди.

4. Дискриминация по отношение на наследеното богатство – изразява се в дискриминационно данъчно третиране на наследените имущества, защото те се получават от индивидите без жертви, за разлика от индивидите, които трябва да спестят пари и си купят богатство.

5. Платеж за повишаване пазарната стойност на имуществата – доколкото общините поддържат улиците, проектират квартали, осигуряват чистотата, пожарната и полицейската отбрана, с което повишават стойността на жилищните имоти, то собствениците на тези имоти трябва да плащат данък на общината за консумацията на посочените услуги, които са повишили стойността на имота им. В подобни случаи е логично да се обвържат размерите на някои данъци и такси със стойността на недвижимото имущество, за да се диференцират в зависимост от богатството на индивидите. Ето защо се правят различни данъчни оценки на жилищата, които са разположени в централни и периферни квартали на даден град.

Характеристика на таксата като местен приходоизточник

Основна отговорност на местните власти е да снабдяват местното население с услуги, които най-добре отговарят на нуждите и предпочитанията на местната териториална общност. За тази цел населението плаща такси. В този смисъл таксите за консумация на местните публични блага и услуги са важен източник на собствени ресурси. В последно време те имат нарастващо значение като приходоносител.

Характеристиката на таксата като местен приходоносител се изразява в следното:

1. 
   Мотивът за плащане на таксата е получаването на определена услуга, която може да се предостави само от държавата или общината.
   
2. 
   Получената услуга е своеобразен еквивалент на платената такса.
   
3. 
   Искането на услугата е по собствена воля на гражданите, като плащането на таксата има доброволен характер.
   
4. 
   Финансовото състояние на платеца не се взема в предвид при плащането на таксите.
   
5. 
   В основата на определянето на размера на таксите стои себестойността на извършваната услуга. Това е логично, защото държавните и общинските структури не формират печалба по смисъла на корпоративните финанси.
   

Начинът на плащане на таксите създава прецизен механизъм за разкриване на действителните предпочитания на местните жители към делимите публични услуги с локално измерение: търсят се толкова от тях, колкото местните жители са готови да платят. В този смисъл при ползването на тези услуги за които се изисква плащането на такса се изключва проблема на „пътника без билет”. Таксата е цена, която определя равнището на търсенето и предлагането на делимите публични услуги в дадена община.

Някои такси имат по-голяма прилика с данъците и често се приемат като данъци, защото се третират според принципа на ползите от потреблението. Други си приличат с данъците, защото се внасят по същата технология, както и данъците. Някои са задължителни и принудителни – таксата за битови отпадъци. В този смисъл, таксите носят някои от характеристиките на данъците.

Определяне на размера на таксите

а) теоретични основи на ценообразуването на таксите

Чрез плащането на такси не трябва да се осигурява печалба на общината и нейните служби, но в същото време те са механизъм за самофинансиране, с което се намалява или отпада бюджетното субсидиране. Това дава възможност предлагането на местните услуги да се възлага на специализирани общински фирми.

На практика съществуват различни алтернативи за определяне размера на таксите:

- на база „калкулация на разходите”;

- на база „пределни разходи”, което поражда необходимостта от бюджетна субсидия за фирмата производител.

- на база „средни разходи”, което осигурява печалба на фирмата и следователно възможности за инвестиции и модернизация на капитала;

- на база не на разходи, а на получаваните изгоди или ориентирани към търсенето.

- може да се приложи и механизъм на диференцирани цени при потреблението на местни услуги. Например таксата за вода или парно отопление на територията на общината може да е по-висока за фирмите и по-ниска за местните жители. Възможна е диференциация в таксите за потребление на услуги и между самите жители в зависимост от зоните на тяхното живеене и различията в техните доходи. Тези различия, обаче пораждат хоризонтална несправедливост, в потреблението на комуналните услуги, което противоречи на принципа на фискалния федерализъм. Поради тази причина прилагането на диференцирани цени не се препоръчва и трябва да се ограничава.

При избирането на методика за определяне на размера на таксата и цената на услугите и правата, трябва да се прави разлика дали става дума за „по-скоро частна” услуга – като ползването на тенис корт; смесена услуга – таксата за битови отпадъци; колективна услуга – унищожаване на комари, кърлежи и др.

б) такси за комунални услуги

В тази група влизат таксите за събирането и извозването на сметта, почистването на улиците, снабдяването с вода, отопление, градски транспорт – като разновидности на местни публични услуги. Почистването на улиците и събирането на битовите отпадъци са неделими в процеса на потреблението. Разходите за тях се споделят от всички домакинства в общината, които образуват клуб „поддържане на хигиената и чистотата в града”. В този смисъл таксата за хигиенизирането на населените места е клубна такса и се образува на базата на пределните разходи: Р = МС .

В България тази такса се нарича „такса за битови отпадъци” и се заплаща за следните услуги:

- събирането;

- извозването;

- обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци;

- поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места.

Размерът на таксата за битови отпадъци се определя в годишен размер с решение на общинския съвет, въз основа на план-сметка, включваща необходимите разходи за осъществяване на дейностите по:

1. 
   Осигуряване на съдови за съхраняване на битови отпадъци – контейнери, кофи и др.
   
2. 
   Събирането на битовите отпадъци и транспортирането им до депата за обезвреждане.
   
3. 
   Проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата или други инсталации и съоръжения за обезвреждане на битовите отпадъци.
   
4. 
   почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и др територии за обществено ползване.
   

- в левове в зависимост от вида и броя на използваните съдове за смет от отделните домакинства. По този начин таксата се обвързва пряко с количеството на битовите отпадъци;

- когато не е възможно да се установи за всеки отделен имот вида и броя на използваните съдове, размерът на таксата се определя пропорционално на ползвател или на основа определена от общинския съвет на съответната община. Този втори начин се използва най-често в жилищните комплекси и в централните градски части, където в една сграда има имоти на различни граждани и битовите отпадъци се изхвърлят в общи съдове. У нас този въпрос се решава чрез определяне на размера на таксата пропорционално (в зависимост от определените размери на ставката) на данъчната оценка на имота. Това е крайно несправедливо, защото не се отчита количеството на изхвърляните битове отпадъци. По този начин таксата за битови отпадъци се явява като втори данък върху недвижимото имущество, още повече, че тя е задължителна и принудителна. Нарушава се и принципът на европейското право – „замърсителят плаща”.

ЗМДТ допуска в течение на годината общинският съвет да промени размера на таксата, при промяна на разходите за услугата. Това става при значителна промяна на разходите и в резултат на това таксата може да бъде увеличена или намалена. Ако таксата е увеличена, тя не се събира от лицата, които са предплатили за съответния период.

Другите такси за комунални услуги като снабдяване с вода или ползването на градския транспорт са за делими блага и услуги. Тяхното потребление се измерва и заплаща от всеки потребител. Те изглеждат като частни стоки.

в) такси за услуги с пиков характер в тяхното потребление

Едно от решенията за преодоляване на проблема с пиковия характер в потреблението на услугите, т.е. задръстването в процеса на тяхното потребление е въвеждането на диференцирани ставки – високи за часовете на задръстване и по-ниски в останалото време. Но това е временна мярка. Целесъобразно е общината да търси други решения, най-вече свързани с ново строителство.

В общините се предлагат много частни услуги и поради трудността за измерване на доходите от тях се въвежда патентна такса (данък). В този смисъл патентът замества личното подоходно облагане с окончателен данък или такса, при които не се определя данъчна основа, а те са фиксирани и диференцирани в зависимост от вида на извършваната услуга и населеното място където се прави тя. Затова в теорията патентният данък (такса) се определя като данъкоподобна форма, тъй като неговия размер не зависи от реализирания доход. Това се счита за основен недостатък и несправедливост, спрямо лицата платци на този данък. Затова при по-нататъшното усъвършенстване на системата на личното подоходно облагане е логично да се очаква промяна при облагането на тези дейности на база реализирани доходи. Въвеждането на годишни патентни такси или данъци, както е в момента в България има и редица предимства:

1. Това е просто администрирана форма за плащане при упражняване на определени от закона дейности. Патентът е фиксиран, което позволява прецизното планиране на приходите от тези данъци в общината.

2. Патентният данък (такса) в България легализира редица дейности и услуги, от които по-рано почти не се събираха данъци. Данъчният контрол при този данък е много икономичен и ефикасен, особено след като той премина в групата на местните данъци.

3. Патентният данък (такса) е изгоден и за самите занаятчии. Той облекчава воденето на счетоводните сметки, тъй като не зависи от размера на реализирания доход, стимулира данъкоплатците за реализиране на по-големи доходи и премахва рисковете от деклариране на неверни счетоводни отчети.

Причините за въвеждането на патентни данъци (такси) от страна на общините са, че от една страна, се експлоатира съвкупното търсене на територията на общината и патентът представлява закупуване на правото да се предлага определена стока или услуга, поради което тези данъци са по-често под формата на лицензни такси. От друга страна, патентът е плащане за реализиран доход от индивидите и в този смисъл е вид подоходен данък.

1. имотите и вещите, определени със закон;

2. имотите, предназначени за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация;

3. други имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от общинския съвет.

Плодовете и приходите от имотите и вещите - публична общинска собственост, са частна собственост на общината.

Частна общинска собственост са всички други общински имоти и вещи. Имотите общинска собственост носят приходи преди всичко чрез отдаването им под наем.

Придобиването, управлението и разпореждането с имоти и вещи - общинска собственост, се извършват под общото ръководство и контрол на общинския съвет.

Концесията е право на експлоатация върху обект или на услуга от обществен интерес, предоставено от концедент на търговец - концесионер, срещу задължението на концесионера да изгради и да управлява и поддържа обекта на концесията или да управлява услугата на свой риск.

Концесията се предоставя въз основа на дългосрочен писмен договор с определен материален интерес, сключен между концедента и концесионера.

Според предмета си концесиите са:

Концесията се предоставя за срок до 35 години. Конкретният срок се определя, като се вземат предвид финансово-икономическите показатели на концесията и техническите или технологичните особености на обекта на концесията или на управлението на услугата от обществен интерес. Не се предоставя концесия при опасност за националната сигурност и отбраната на страната, за околната среда, за човешкото здраве, за защитените територии, зони и обекти и за обществения ред, както и в други случаи, определени със закон. На концесия се предоставят обекти от обществен интерес които са публична или частна общинска собственост. При концесията за услуга обектът на концесията може да е собственост на концесионера.

1. Министерският съвет - за обектите - държавна собственост;

2. Общинският съвет - за обектите - общинска собственост;

3. Публично-правна организация - за обектите нейна собственост;

Подготвителните действия и внасянето на предложение за предоставяне на концесия за обект - общинска собственост се осъществяват от кмета на съответната община.

Концесия се предоставя при спазване на следните принципи:

1. публичност и прозрачност;

2. свободна и лоялна конкуренция;

3. равнопоставеност на всички кандидати и участници в процедурата за предоставяне на концесия и недопускане на дискриминация.

Паричните постъпления от концесионни плащания за общински концесии се разпределят от Общинския съвет.

Държавни трансфери

Чрез системата на държавните трансфери се осъществява политика на разпределение на предоставяните публични услуги и финансовите ресурси за тяхното финансиране между централни и местни власти.

Като четвърта причина за необходимостта от държавни трансфери към общините може да се посочи обстоятелството, че реализирането на някои общински проекти, често е свързано с големи капиталовложения – транспортни възли, водоснабдяване и др. Сумите за тяхното изграждане, често не са по възможностите на общинските бюджети. Това налага субсидиране от републиканския бюджет.

На пето място, републиканските субсидии, често са резултат от усилията на народните представители да се отблагодарят на своите избраници. Те често се застъпват за субсидии и по този начин подкрепят политиката на фискално подпомагане на общините.

И на шесто място може да се посочи, че чрез държавните субсидии централното правителство оказва контрол върху разходите на общините.

Ако трябва да се обобщи казаното за републиканските субсидии, то трябва да се акцентира върху мотивите за достигане на фискална еквивалентност в потреблението на местните публични блага; създаването на хоризонтална справедливост между общините, чрез което се гарантира едно минимално равнище на потребление на местни публични блага; спечелването на политическа рента или на вота на местните жители.

Класификации на субсидиите.

Субсидиите за общините могат да бъдат класифицирани в зависимост от четири критерия:

1. 
   ограничения в използване на субсидиите;
   
2. 
   методи за определяне на техния размер;
   
3. 
   начина на финансиране на общинските разходи;
   
4. 
   размера на субсидиите и начина на тяхното разходване.
   

В зависимост от метода за определяне на размера на субсидиите, субсидиите се подразделят на:

Предоставянето на субсидии по формула определя размера на субсидиите чрез различни параметри и позволява автоматично да се определи размера на субсидията. Тези субсидии се определят по-обективно, без политически пристрастия, в случай, че формулата включва всички критерии, които водят до различия в общините по отношение на потребността от общински разходи.