Тема 19. Глобално попечителство, сделки с ценни метали и инструменти на паричния пазар

Глобално попечителство. Сделки на банките с ценни метали. Банкови сделки на паричния пазар.

Пазарът на Глобално попечителство се доминира от сравнително малко на брой ключови играчи – банкови концерни, частни банкови бутици и други специализирани финансови институции.

Клиентската база на банковото глобално попечителство е изключително широка:

• 
  Пенсионни каси и др осиг институции
  
• 
  Банки
  
• 
  Застр компании
  
• 
  Публичноправни институции
  
• 
  Други институционални клиенти от страната и чужбина
  
• 
  Мениджъри на паричния пазар, брокери и дилъри
  

• 
  Съхраняване на ценни книжа
  
• 
  Разпределение на доходи и инкасиране на дивиденти и лихви
  
• 
  Доставка на активи в процеса по търгуване на ценни книжа
  
• 
  Транзакции на титули
  
• 
  Кеш-мениджмънт
  
• 
  Личен консултинг
  
• 
  Контролинг
  

• 
  Отчитане на сделките с ценни книжа съгласно изискванията на международните счетоводни стандарти
  
• 
  Заемане на ценни книжа
  
• 
  Фандово администриране
  

• 
  Комплексна и точна оценка на имуществените ценности
  
• 
  Клиентът изнася аналитични, обработващи и административни дейности към своя попечител, което му спестява време и му позволява да се концентрира върху своите най-съществени компетенции
  
• 
  Компетентни мениджъри за контакти са на постоянно разположение на клиентите по всички въпроси
  
• 
  Прозрачността и ефективността се отчита не само по отношение на резултатите, но и на разходите. Високата сигурност, мобилност и ефективност на разходите се превръщат в приоритети на централното управление на позициите.
  

Видове пазари на ценни книжа: международни пазари; свободни местни пазари; контролирани локални пазари; нерегламентирани черни пазари.

Търговията със злато и ценни метали е атрактивна за банките поради няколко причини:

• 
  Дава възможност за реализиране на доходност и диверсифициране на източниците на печалба.
  
• 
  Участието на банките в сделки с ценни метали съдейства за поддържането или повишаването на тяхната обща ликвидност.
  
• 
  Спецификата и универсалния характер на златото като благороден метал, който притежава уникални монетарни свойства, допълнително провокира интереса на банките към търговията с ценни метали.
  

Сделките с ценни метали притежават и др предимство – поемането на относително умерен кредитен, пазарен и ликвиден риск.

Сделките на международните пазари се сключват благодарение на клирингова система за безналични разчети.

Банките участват в търговията на ценни метали като дилъри или депозитари. По-активни са дилърските операции на банките, при които търгуват от името на клиента. Участието им като депозитар се състои в приемане и пласиране на депозити в ценни метали и изплащат лихва.

Банките са изложени на :

• 
  Кредитен риск – вероятността за неизпълнение на поети ангажименти от ответната страна в сделката.
  
• 
  Ценови риск – възможността за неблагоприятни промени в пазарната стойност на ценните метали
  
• 
  Ликвиден риск – вероятността за реализиране на загуби при управление на активите и пасивите в ценни метали в резултат от небалансирани позиции по суми и срокове.
  
• 
  Пазарния риск – обуславя се от спекулативните сделки на банките с ценни метали
  
• 
  Оперативен риск – свързан най-вече с грешни стратегии и решения на банковия мениджмънт в търговията с ценни метали
  

Характеризират се с висока ликвидност и относително нисък инвестиционен риск. Те са пазари на едро, т.е. на тях се търгуват ликвидни краткосрочни финансови инструменти в големи обеми. Паричните пазари са еднородни и хомогенни. Представляват съвкупност от взаимосвързани пазари, на които се търгуват различни финансови инструменти.

Освен банките има и др участници в търговията на паричните пазари: държавен сектор; небанкови финансови посредници; компании от нефинансовия сектор; заможни частни инвеститори.

• 
  Съкровищни бонове(T-bills) – характеризират се като най-ликвидният инструмент и същевременно са най-сигурната краткосрочна инвестиция. Обикновено се издават с отстъпка от номиналната им стойност. Определят се като безрискови и затова имат ниска възвръщаемост. Доходността им зависи от дискаунта, номиналната стойност и срока до падежа.
  
• 
  Депозитни сертификати(CDs) – търгуеми инструменти издавани от банките за приети от тях депозити с фиксиран падеж между 14 дни и 18 месеца. Имат висока ликвидност, обусловена от активната търговия с тях на развитите вторични пазари. Лихвата може да е фиксирана или плаваща с надбавка над Libor или друг подходящ индекс. Предлагат малко по-голяма възвръщаемост от съкровищните бонове, която е свързана със съществуващия риска на емитента, които се определя от рейтинга на банката емитент.
  
• 
  Търговски книжа (Commercial Paper) – необезпечени полици, издадени от банки и големи компании с висок кредитен рейтинг. Използват се като интрументи за краткосрочно финансиране. Издават се най-често като „запис на заповед” на преносител с фиксиран падеж. Емитират се с отстъпка от номиналната стойност независимо дали са олихвяеми или не. Срока им може да е от 2, 3 месеца до 270 дни. Оценяват се като нискорискови, поради първокласните си емитенти и краткия им срок на погасяване.
  
• 
  Банкови акцепти – заменят търговския кредит с банков. Акцептиращата банка създава ликвиден краткосрочен финансов инструмент, който може да бъде търгуван вторично на паричния пазар. Търгуват се като ценна книга на преносител с дискаунт от номиналната си стойност, който отразява рейтинга на банката гарант и текущите нива на пазарните лихвени проценти. Предлагат умерена доходност на минимален риск.
  
• 
  Междубанкови депозити – банките участват на пазара на междубанкови депозити, за да си набавят необходимия краткосрочен ресурс или да пласират временните си излишъци от налични средства. Търгуваните депозити могат да бъдат безсрочни и срочни – с фиксиран падеж от едно денонощие до 5 години. Лихвените проценти се определят на базата на общоприет референтен индекс (либор или еуробор) и рискова премия, в зависимост от кредитния рейтинг на контрагента в сделката.
  
• 
  Репо-сделки – вид краткосрочни кредити, обезпечени с ценни книжа. Длъжникът в сделката продава на кредитора ценни книжа срещу незабавно плащане. На определена бъдеща дата се извършва обратна сделка – длъжника купува от кредитора същите ценни книжа на по-висока стойност. Разликата в продажната цена на книжата и цената на ре-купуването им по своята същност представлява вид лихвено плащане върху предоставената парична сума за съответния срок. Банката кредитор извършва покупка на ценни книжа със задължението да ги продаде обратно на техния първоначален притежател на уговорената бъдеща дата. Срокът рядко надхвърля 30 дни, най-чести са овърнайт репо-сделките.
  
• 
  Квази-правителствени ценни книжа – емитирани от общини например, краткосрочен матуритет, нисък риск и висока ликвидност. Могат да се емитират в налична и безналична форма и при представянето им, на фиксирана дата се изплаща дължимата по тях сума. Издават се и се търгуват с дискаунт от номиналната си стойност.
  

Споразумение между две страни за размяна на един тип парични потоци за други при предварително съгласувани условия и параметри. Базови условия:

• 
  Валутни суапови сделки – извършва се насрещно закупуване на една валута срещу друга, с уговорката за обратна операция на фиксирана бъдеща дата. Включват само замяна на главниците без обмен на лихвените потоци.
  
• 
  Лихвен суап – предвижда само обмен на лихвени потоци без реалната замяна на самите главници.
  
• 
  Лихвено-валутния суап – първоначална размяна на суми в две различни валути и последващо изплащане в предварително уговорени срок и начин на плащане. Този вид суап включва замяната на главниците и лихвените потоци.
  
• 
  Кръстосан лихвено-валутен суап – извършва замяна на главниците в началото на сделката и обратна размяна на падежа, поради факта, че обикновено една валута е с плаващ, а друга с фиксиран лихвен процент.
  

Същност и функции на застраховането. Компенсационна характеристика на застраховането. Застраховаеми и незастраховаеми събития. Ограничаване на застрахователната отговорност.

Следователно:

1. 
   Застраховането е обществено приемлив способ, при който хората работят в свой интерес и си помагат помежду си, като заплащат сравнително малка премия в замяна на сигурността, че ще бъдат финансово компенсирани за потенциално големи по размер вреди.
   
2. 
   Застраховането въвлича голям брой индивиди, които са изложени на едни и същи събития.
   
3. 
   Застраховането позволява на всеки индивид да разхвърли своите загуби върху всички участници в застрахователните правоотношения при условията, които застрахователят постави.
   
4. 
   Застраховането акумулира парични фондове по установена схема от застрахователни премии, които се изчисляват на базата на прогнози за бъдещите вреди.
   
5. 
   Застраховането обезщетява засегнатите лица съобразно условията на подписания застрахователен договор.
   

Дискриминацията води до различни ценови оферти не само между различните групи застраховани лица, но и между различните застрахователни компании, защото техните застрахователни съвкупности са специфични по брой и рискови характеристики. Логично индивидите ще предпочитат тези застрахователни компании, които им предлагат най-ниска застрахователна премия. Проблемът е в това, че те знаят за високия риск, на който са изложени, но въпреки това искат по-ниска цена. Това потребителско поведение се нарича антагонистична (враждебна) селекция.

При наличието на антагонистична селекция застрахователните компании коригират своите застрахователни премии, защото очевидно не са успели да оценят коректно личните очаквания за вредите на своите клиенти. От друга гл.т. застрахователните компании в известна степен печелят от антагонистичната селекция, защото тя подпомага действието на Закона за големите числа. За целта те формират провизии или въвеждат гратисни периоди за изплащане на обезщетения, за да могат да посрещнат негативните ефекти от антагонистичната селекция.

Компенсационна характеристика на застраховането

Повечето застрахователни договори регламентират обезщетенията да са в размер на причинените вреди. Застрахователите не трябва да плащат обезщетения в размер по-голям, респективно по-малък, от фактическата стойност на вредата. Така застрахованото лице няма да може да се облагодетелства от застрахователната услуга.

• 
  застрахователните правоотношения трябва да възникват при наличието на застрахователен интерес. Едно лице има застрахователен интерес, когато може да претърпи загуба от възникването на застрахователното събитие. Застрахователният интерес не винаги се свързва със собствеността върху дадено имущество или грижата за личното здраве и живот. В общото застраховане застрахователният интерес трябва да съществува в момента на възникване на вредите, докато в живото застраховането той трябва да съществува още в момента на подписването на застрахователния договор и да бъде присъщ до изтичане на неговия срок.
  
• 
  застрахователните правоотношения трябва да се основават на суброгацията. Чрез суброгацията застрахователят придобива правото да урежда претенциите на своите клиенти към трети лица, като преди това им изплаща обезщетения за причинените вреди.
  
• 
  застрахователните правоотношения трябва да изплащат обезщетения в размер точно на фактическата стойност на вредите.
  
• 
  застрахователните правоотношения трябва да изключват двойното застраховане на една и съща вещ. При общото застраховане една и съща вещ не може да се застрахова при няколко застрахователи. Изключение прави живото застраховането. При него застрахованото лице може да има няколко застраховки при условие, че е платежоспособно и може да ги обслужва.
  

Застрахователните компании застраховат основно чистите събития и по изключение някои от спекулативните събития. Не всички чисти събития обаче са застраховаеми. Съществуват шест изисквания за предоставяне на застрахователна защита. Разбира се, на практика е невъзможно всичките шест изисквания да бъдат изцяло изпълнени, но е достатъчно застрахователните компании да се придържат към тях в максимална степен. Събитията, които перфектно отговарят на застрахователната дейност следва:

1. 
   Много на брой обекти трябва да са застрашени от събитието.
   
2. 
   Вредите трябва да възникват инцидентно и неочаквано.
   
3. 
   Вероятностното разпределение на вредите трябва да е известно.
   
4. 
   Вредите трябва да се поддават на оценка, т.е. да са измерими.
   
5. 
   Събитията не трябва да са катастрофични.
   
6. 
   Премията трябва да бъде приемлива за клиента.
   

• 
  Ако се покриваха умишлените вреди, тогава неосезаемите рискови обстоятелства (измамите) значително щяха да нараснат, което ще доведе до увеличаване на премията по застраховките.
  
• 
  Законът за големите числа предполага събитията да възникват случайно. Ако се знае, кога събитието ще възникне, тогава прогнозните данни няма да са верни.
  

При равни други условия застрахователните компании избягват катастрофичните събития, но те са неизбежни. За да се преодолее този проблем се предприемат няколко действия:

• 
  презастраховане;
  
• 
  териториално разпределение на обектите;
  
• 
  използване на финансови инструменти за прехвърляне на риска от типа на т.нар. катастрофични облигации.
  

Съществува разлика между незастраховаеми и незастраховани събития. Незастрахованите събития са застраховаеми такива, но изключени от застрахователното покритие по желание на застрахованото лице.

За да ограничат своята отговорност застрахователите използват няколко подхода:

1. 
   Изключват определени рискове от застрахователното покритие.
   

2. 
   Въвеждат условия за лично задържане (франшиза) - в практиката се използват две основни форми на франшизата – условна и безусловна.
   

Привържениците на франшизата изтъкват като нейни достойнства следното:

• 
  намалява се броя на пострадалите обекти, за които следва да се прави оценка, тъй като щетите им са под размера на франшизата;
  
• 
  намалява се сумата, която застрахователят плаща под формата на обезщетение;
  
• 
  мотивира се поведението на застрахования да се грижи по-добре за своето застраховано имущество;
  
• 
  създават се условия за намаляване размера на застрахователната вноска, която застрахованият плаща.
  

• 
  чрез франшизата не се намалява особено много работата на застрахователя, тъй като следва да се направи оценка на щетата, за да се установи дали тя е под или над размера на франшизата;
  
• 
  има условия за умишлено завишаване размера на щетите, когато те са около границата за възприетата франшиза;
  
• 
  намаляването на сумата за изплатените обезщетения не е пропорционално на изключения, чрез франшизите брой щети;
  
• 
  намаляването на застрахователната вноска е незначително, което в известна степен не оправдава въвеждането на франшизата;
  
• 
  намалява се пълнотата на застраховането;
  
• 
  инфлационните процеси могат да доведат при интегралната франшиза малките щети да преминат границата, определена с франшизата.
  

3. 
   Предлагат непълно застрахователно обезщетение
   

Q – застрахователно обезщетение

S – застрахователна сума

W – застрахователна стойност

T - щета

Възможни са четири варианта:

• 
  когато застрахователната сума = застрахователната стойност (S = W) В този случай максимално дължимото застрахователно обезщетение е договорената застрахователна сума.
  
• 
  Застрахователна сума > застрахователна стойност (S > W) – застрахованият получава размера на уговорената застрахователна сума. Надплатената застрахователна премия не е дължима на застрахования, както е горницата на застрахователната стойност.
  
• 
  В случай на подзастраховане (S < W) се прилага правилото за пропорционалност, като обезщетението е съотношение между застрахователната стойност и застрахователната сума. Т.е. обезщетението винаги ще бъде не цялата договорена застрахователна сума, а част от нея:
  

, т.е.

- ако една и съща вещ е застрахована за едни и същи рискове при повече от един застраховател, тогава те са пропорционално отговорни до размера на застрахователната стойност.

4. 
   Предоставят възможност за сключване на съзастрахователен договор.
   

• 
  Общо съзастраховане – застрахования подписва общ застрахователен договор със всички съзастрахователи. Ако възникне вреда той има право да изисква обезщетение от който и да е съзастраховател. Те помежду си са солидарно отговорни за възстановяване на вредите.
  
• 
  Вътрешно съзастраховане – сключва се един договор между застрахования и водещия съзастраховател. Водещ е този с най-голямо участие в сделката. Той определя условията и тарифите които се приемат от останалите. Водещият съзастраховател представлява другите пред застрахованото лице и урежда неговите претенции. Съзастрахователите не са солидарно отговорни. Вътрешното съзастраховане е наложена практика в страните в ЕС.
  
• 
  Външно съзастраховане – отделни застрахователни договори с всеки съзастраховател. Всеки от тях поема част от общата отговорност която обикновено е процент от застрахователната сума. Тук застрахованото лице трябва да предяви искове за възстановяване на вредите към всеки един от съзастрахователите. Може да се получи двойно застраховане, ако не се синхронизират разпоредбите в сключените застр договори.