Terry pratchett

— Сигурно ти омекнат ръцете, като си крал—мъдро каза жената. — Сигурно от махането.

— Винаги съм си мислил — започна монархистът, като измъкна лула и започна да я пълни с тежкия вид на човек, който се кани да изнесе лекция, — че един от основните проблеми на това да си крал е опасността дъщеря ти да я бодне нещо.

Последва замислена пауза.

— И да заспи за сто години — упорито продължи монархистът.

— Ах! — рекоха другите, неимоверно облекчени.

— Пък и съществува амортизация и износване на граховите зърна—добави той.

— Е, сигурно има—измънка жената неуверено.

— Като трябва да спи върху тях през цялото това време—каза монархистът.

— А да не споменаваме стотиците матраци.

— Точно така.

— Така ли? Мисля, че мога да му ги доставя на едро — каза Гърлото. Той се обърна към Ваймс, който беше изслушал всичко това с оловно униние. — Виждаш ли, Капитане? А ти ще си в кралската гвардия, предполагам. С някое и друго перо на шлема.

— Вие всички сте луди! — изкрещя Ваймс. — Нищо не знаете за него, а и той даже не е победил още!

— Малка формалност, предполагам—каза жената.

— Това е огнедишащ дракон! — изпищя Ваймс, припомняйки си онези ноздри. — А той е само едно момче на кон, за бога!

Гърлото го ръгна лекичко в нагръдника.

— Ти нямаш душа, Капитане. Когато в града, под гнета на дракон, пристигне чужденец и го призове на двубой с бляскава сабя, амиии, съществува само един изход, не е ли така? Това може би е съдба.

— Гнет? — изкрещя Ваймс. — Гнет? Ах, ти, крадливо копеле, вчера продаваше пухкави дракони-кукли!

— Това беше просто бизнес, Капитане. Няма защо да се горещиш толкова—любезно каза Гърлото.

Ваймс се върна обратно при хората си в мрачна ярост. Каквото щете казвайте за хората на Анкх-Морпорк, но те винаги бяха оставали горди и независими, без да отстъпват никому правото си да крадат, мамят, да злоупотребяват и да убиват на равни начала. Това изглеждаше абсолютно справедливо за начина на мислене на Ваймс. Не съществуваше никаква разлика между най-богатия човек и най-бедния просяк, с изключение на това, че първият имаше много пари, храна, власт, хубави дрехи, и добро здраве. Но поне той не беше по-добре. Просто по-богат, по-дебел, по-властен, по-добре облечен и по-здрав. И така беше от стотици години.

— А сега им замириса малко на хермелинов плащ и всички се разлигавиха—промърмори той.

Драконът кръжеше бавно и предпазливо над площада. Ваймс проточи врат да види над главите пред него.

Както многобройните хищници имат силуета на плячката си почти програмиран в гените си, беше възможно и фигурата на някой на кон, стиснал сабя в ръка, да щракне няколко клапана в съзнанието на дракона. Той проявяваше силен, но не нахален интерес.

Отзад в тълпата Ваймс сви рамене.

— Даже не знаех, че сме били кралство.

— Е, от векове вече не сме — каза Лейди Рамкин. — Изхвърлихме кралете и адски добра работа свършихме. Понякога могат да са доста страшни.

— Но ти си, ами... от сой... от високопоставено семейство. Бих предположил, че си „за" кралете.

— Някои от тях бяха страшни келемета, да ти кажа. Навсякъде имаха съпруги, а и отсичаха главите на хората, водеха безсмислени войни, ядяха с ножа си, мятаха недоизядени пилешки кълки през рамо, такива ми ти работи. Изобщо не бяха от нашата класа.

Площадът стихна. Драконът беше отлетял бавно до отсрещния край и стоеше почти неподвижно във въздуха, ако не броим бавното пулсиране на крилата му.

Ваймс усети как нещо забива леко нокти в гърба му и тогава Еръл вече беше на рамото му, сграбчил го със задните си крака. Тантурестите му крила пулсираха едновременно с тези на по-големия екземпляр. Той съскаше. Очите му бяха фиксирани върху кръжащото туловище.

Конят на момчето танцуваше нервно по плочите на площада, когато то слезе от него, извади сабята и се обърна да посрещне далечния враг.

Той определено изглежда самоуверен, помисли си Ваймс. От друга страна, как така способността да убиеш дракон пасва на царствеността в наши дни?

Определено беше много бляскава сабя. Трябваше да го признае човек.

А сега вече беше два часа на следната утрин. И всичко беше наред, като изключим дъжда. Отново ръмеше.

В мултивселената съществуват няколко града, които си мислят, че знаят как да имат хубаво време. Места като Ню Орлийнс и Рио смятат, че не само знаят как да организират работата по прекарването му, но и да го направят така, че да се запомни; но в сравнение с Анкх-Морпорк и при това без той да си прави много труд, те са просто едно уелско селце в два часа следобед през дъждовен неделен ден.

Фойерверки трещяха и искряха в мокрия въздух над мътната кал на река Анкх. Всякакви питомни животни се изпичаха по улиците. Танцьори се носеха от къща на къща, като често пъти успяваха да задигнат някой и друг хлабав орнамент в движение. Лееше се алкохол на големи глътки. Хора, които при нормални обстоятелства не биха си и помислили, че са способни да го направят, сега крещяха „Ураа!".

Ваймс крачеше мрачно из претъпканите улици и се чувстваше като единственият маринован лук в плодова салата. Беше пуснал хората си да почиват тази вечер.

Хич не се чувстваше роялист. Не смяташе, че има нещо против кралете като такива, но гледката на Анкх-Морпоркианците, развяващи знамена, необяснимо защо го разстройваше. Това беше нещо, дето го правеха само глупавите, поробени хора, и то в други страни. Освен това, самата идея за кралски пера на шапката му го отвращаваше. Винаги си беше имал едно наум за перата. Перата, един вид, ами, те предаваха, казваха на всички, че не принадлежиш сам на себе си. А той искаше да е като птичка. Това щеше да е последната капка.

Блуждаещите му крака го поведоха обратно към Двора. В края на краищата, къде другаде можеше да отиде? Квартирата му го потискаше, а хазяйката му се оплакваше от дупките, които, въпреки всичкото крещене, Еръл продължаваше да прави на килима. И от миризмата, която излъчваше Еръл. А тази вечер Ваймс не можеше да иде и да пие в някоя кръчма, без да види неща, които щяха да го разстроят дори още повече от нещата, които обикновено виждаше, когато беше пиян.

Беше уютно и тихо, макар че през прозореца се чуваше далечният шум от пируването.

Еръл се смъкна от рамото му и се захвана да яде въглищата от огъня.

Ваймс се облегна назад и вдигна крака на масата.

Ама че ден! И какъв бой! Отклоняването на ударите, вплитането, крясъците на тълпата, младият мъж, изправен там дребен и уязвим, драконът, който си поема дълбоко дъх по начин, вече така познат на Ваймс...

И който не изригва пламъци. Това беше изненадало Ваймс. Беше изненадало тълпата. То определено беше изненадало и дракона, който се опита да примижи срещу собствения си нос и впи отчаяно нокти в огнепроводите си. Беше останал изненадан така, точно до мига, когато момъкът се пъхна под единия му нокът и заби сабята.

И последва гръм.

Човек би си помислил, че сигурно ще останат някое и друго парче от дракона.

Ваймс придърпа лист хартия към себе си. Погледна към бележките, които си беше записал вчера:

Пункт: Тежък дракон, ама все пак може дъ лети дубре;

Пункт: Огъня биде страшно горешт, и въпреки това придизвикан от едно живо Нешто;

Пункт: Блатните Дракони са ного Жалки Създания, ама тая чудовишна Форма е пораснала страхотно голяма;

Пункт: Отде иде никой не знай, нито где утива, нито къде е помежду туй;

Пункт: Защо изгаряше тъй пудредено?

Той придърпа писалката и мастилото към себе си и с бавен и кръгъл почерк добави:

Пункт: Може ли дракон да бъде унищожен в абсолютно нищо?

Помисли малко, после продължи:

Пункт: Зашто тогава той Експлодира тъй, че никой не може да го намери, колкото и да търси?

Мъчен въпрос беше тоя. Лейди Рамкин казваше, че когато ексшюдирал блатен дракон, навсякъде наоколо било покрито с парчета от дракон. А този беше адски голям. Честно казано, вътрешността му сигурно представляваше алхимичен кошмар, но гражданите на Анкх-Морпорк все още би трябвало да прекарват нощта в изриване на останките му от улиците. Явно никой не се бе притеснил от това. Но поне моравият дим беше доста внушителен.

Еръл привърши с кокса и се залови с машите. До настоящия момент тази вечер той беше изял три павета, една ръчка на врата, нещо неидентифицируемо, което откри в канавката и, за всеобщо учудване, три от наденичките на Сам-Си-Прерязвам-Гърлото, приготвени от истински свински органи. Хрущенето на вече погълната маша се смеси с трополенето на дъжда по прозорците.

Ваймс отново се вгледа в листа и после написа:

Пункт: Как могът кралете да се появят от ништото?

Дори не беше видял момчето отблизо. Изглеждаше доста представителен на външен вид, не точно много умен, но определено с оня профил, срещу когото човек не би имал нищо против да го вижда върху банкнотите. При това, след като уби дракона, той можеше да е и кривоглед таласъм. Тълпата го беше понесла триумфираща към двореца на Патриция.

Заключиха Лорд Ветинари в собствените му подземия. Той не оказа голяма съпротива. Само се усмихваше на всички и вървеше кротко.

Какво щастливо съвпадение за града, че точно когато се нуждаеше от герой, който да убие дракона, се появи крал.

Ваймс отхвърли за известно време тази мисъл назад. После отново я изкара напред. Взе перото и написа:

Пункт: Каква щастлива случайност е това, за едно момче, да е Крал, че има Дракон, да бъде убит, за да докаже несъмнено „блъгуродньиъ си происхот".

Беше далеч по-добре от знаците по рождение и сабите, това беше абсолютно сигурно.

Той повъртя перото известно време, след което надраска:

Пункт: Драконът не беши Механично устройство, но сигурно е, че никой магьосник не притежава силата да създаде звяр от такава вел. вели. велич. Размер.

Пункт: Защо в Решаваштия Момент той не можа да изригне Пламък?

Пункт: Откъде дойде той?

Пункт: Къде отиде?

Дъждът заудря по-силно върху стъклото. Шумът от празненството стана отчетливо мокър, а после заглъхна напълно. Заромоли гръм.

Ваймс подчерта няколко пъти „отиде". След като помисли още малко, добави още две въпросителни:

"??"

Беше извършено престъпление. Усет, за който Ваймс не предполагаше, че го има, древен полицейски усет, накара космите по врата му да щръкнат и му съобщи, че е било извършено престъпление. Сигурно беше толкова странно престъпление, че не фигурираше никъде в книгата на Керът, но все пак беше извършено. Шепата високотемпературни убийства бяха само началото му. Той ще го разкрие и ще го назове.

После се изправи, откачи кожения си дъждобран от куката зад вратата и прекрачи в голия град.

Ето къде отиваха драконите.

Те лежат...

Не мъртви, нито заспали. Не чакаха, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е...

...ядосани.

Той си спомняше усещането за истински въздух под крилата си, както и истинското удоволствие от пламъка. Над него бяха празните небеса, а под него— един интересен свят, пълен със странни бягащи същества. Съществуването имаше различна структура там. По-добра.

И точно когато беше започнало да му харесва, бяха го осакатили, бяха го възпрели да изпепелява и го бяха отблъснали с удари, като някакво космато бозаещо кученце.

Бяха му отнели света.

В драконовите синапси на съзнанието му се породи идеята, че, само като вероятност, е възможно той да си възвърне света. Бяха го призовали, после позорно го бяха пропъдили отново. Но може би съществуваше следа, мирис, нишка, която да го отведе до небето...

Може би съществуваше пътека на самата мисъл... Припомни си съзнание. Свадливия глас, така зает със собствената си дребна значимост, съзнание почти като на дракон, но в миниатюрен, твърде миниатюрен мащаб. Аха! Той протегна криле.

Лейди Рамкин си направи чаша какао и се заслуша в дъжда, който клокочеше отвън.

Изхлузи омразните бални обувки, които дори и тя беше готова да признае, приличаха на двойка розови канута. Но така е с благородството, както би се изразил смешният дребен сержант, и в качеството си на последен представител на една от най-старите Анкх-Морпоркски фамилии, тя се беше видяла принудена да отиде на бала в чест на победата, за да демонстрира добра воля.

Лорд Ветинари рядко организираше балове. Но сега вече само балове ги чакаха.

Тя не можеше да понася баловете. Колкото за едното развлечение, и дума не можеше да става то да се

сравни с почистването на тора от драконите. Човек беше наясно с това, с изриването на тора на драконите. Човек не трябваше да се поти и черви, или пък да яде глупави неща на клечки, нито да носи рокли, дето го правеха да изглежда като облак, натъпкан с херувимчета. Малките дракони пет пари не даваха как изглеждаш, стига да държиш паница с манджа в ръцете си.

Смешно, наистина. Тя винаги си беше мислила, че са необходими седмици, месеци, за да се организира един бал. Покани, украса, наденички на пръчки, страховита пилешка смес, която да се натъпче във формите за сладкиши. Но всичко беше свършено за броени часове, да не повярва човек! Едно от чудесата на услугите, очевидно. Тя даже танцува с... поради липсата на по-добра дума—новия крал, който й каза няколко учтиви реплики, макар че бяха доста неясни.

А утре — коронация. Човек би си помислил, че ще са нужни месеци да я подготвят.

Тя още разсъждаваше върху това, докато забъркваше среднощната храна на драконите от нефт и торф, със сяра за вкус. Не си направи труда да съблече балната си рокля, а само нахлузи тежката гумена престилка отгоре, надяна ръкавиците и шлема, смъкна забралото над очите и се втурна, стиснала баките с храната, през поройния дъжд към навеса.

Разбра го още щом отвори вратата. Обикновено пристигането на храната беше приветствано с бухане, подсвирване и кратко избухване на пламък.

Драконите, всеки в кошарата си, се бяха изправили в напрегнато мълчание, втренчени през покрива.

Беше някак страшно. Тя издрънча кофите една в друга.

— Няма защо да се страхувате, няма го вече гадният, голям дракон! — бодро каза тя. — Хайде, съвземете се, деца!

Един-два от тях я погледнаха за миг, след което се върнаха отново към...

Какво? Те не изглеждаха уплашени. Само с много, много повишено внимание. Беше като бдение. Те очакваха нещо да се случи.

Гърмът изклокочи отново.

Няколко минути по-късно тя беше вече на път към мокрия град.

Съществуват някои песни, които никога не се пеят в трезво състояние. „Нели Дийн" е една от тях. Такава е и всяка една песен, която започва с „Както си вървях..." В района около Анкх-Морпорк, най-любимата мелодия е „Магьосническият Жезъл Има Топка На Единия Край".

Отрядът беше пиян. Поне двама от тримата в отряда бяха пияни. Бяха придумали Керът да опита и хич не му беше харесало на вкус. Пък и не знаеше всичките думи, а много от онези, които знаеше, тях пък не ги разбираше.

— О, разбирам — най-сетне се сети той. — Това е един вид шеговита игра на думи, нали така?

— Знаете ли — замечтано каза Колън, вглеждайки се в сгъстяващата се мъгла, която се кълбеше над Анкх, — понякога в такива моменти ми се иска стар...

— Не го казвай — рече Ноби, като се олюляваше леко. — Ти се съгласи, че няма да го споменаваме, няма смисъл да говорим за това.

— Това беше любимата му песен—тъжно промълви Колън. — Той беше добър висок тенор.

— Стига, Сержант...

— Той беше добродетелен човек, нашият Гаскин.

— Нищо не бихме могли да направим — намусено рече Ноби.

— Можехме да тичаме по-бързо.

— Какво се е случило там? — попита Керът.

— Той умря—отвърна Ноби, — при изпълнение на служебния си дълг.

— Казвах му—рече Колън, като отпи глътка от бутилката, която си бяха взели, за да ги подкрепя в нощта, — казвах му. По-бавно, виках му. Ще си докараш някоя беля, виках му. Не знам какво го прихвана тогава, да се втурне така напред.

— Аз обвинявам Гилдията на Крадците — рече Ноби.—Да пускат така хора по улиците...

— Т'ва беше оня мръсник, дето го видяхме да краде една нощ — нещастно каза Колън. — Точно пред нас! А Капитан Ваймс, той рече: „Хайде!", и ние се втурнахме, само че проблемът е в това, че не трябва да бягаш твърде бързо, схващаш ли. Иначе може да ги хванеш. А това води до най-различни проблеми, да хващаш хората...

— Това не им се нрави — вметна Ноби. Изклокочи гръм, после връхлетя дъжд.

— Това не им се нрави — съгласи се Колън. — Но Гаскин взе, че го забрави, продължи да тича, сви зад ъгъла и, ами, онзи мръсник и няколко като него чакаха...

— Всъщност сърцето му го довърши — намеси се Ноби.

— Хубаво. Както и да е. И това беше всичко. Капитан Ваймс много се разстрои от това. В Нощната Стража не трябва да бягаш бързо, момче. Можеш да си или бърз страж, или стар страж, но не можеш да си бърз стар страж. Горкият стар Гаскин!

— Не би трябвало да е така—каза Керът.

Колън дръпна от бутилката.

— Да, но е така — рече той. Дъждът тропаше по шлема му и се стичаше по лицето му.

— Но не би трябвало — спокойно каза Керът.

— Но е така—отвърна Колън.

Още някой в града имаше проблеми. Това беше Библиотекарят.

Сержант Колън му беше дал значка. Библиотекарят я премяташе отново и отново в големите си, внимателни ръце и се опитваше да я отхапе.

Не защото градът внезапно имаше крал. Орангутаните са традиционалисти, а по-традиционен от краля — здраве му кажи! Но те също така обичаха нещата да са подредени, а нещата не бяха. Или по-скоро, бяха твърде подредени. Истината и реалността никога не бяха толкова подредени. Внезапните наследници на стари корони не растяха по дърветата, това той го знаеше.

Освен това никой не търсеше неговата книга. Това са то, човешките приоритети.

Книгата беше ключът на проблема. Сигурен беше в това. Е, съществуваше само един начин да разбере какво има в книгата. Беше опасен начин, но Библиотекарят непрекъснато се движеше по опасен начин.

В тишината на спящата библиотека той отвори писалището си и взе от най-скритите му дълбини един малък фенер, грижливо направен така, че да възпира случайния гол пламък. Трябваше много да се внимава с всичката тази хартия наоколо...

Той взе още плик с фъстъци и, след кратък размисъл, и голямо кълбо връв. Отхапа една къса нишка

от него и я използва, за да провеси значката на врата си като талисман. После завърза единия край на кълбото за писалището и, след мигновено съзерцание, пое сред рафтовете с книги, като размотаваше кълбото след себе си.

Знанието е равно на сила...

Нишката беше важна. След малко Библиотекарят спря. Съсредоточи цялата си библиотекарска сила.

Силата е равна на енергия...

Хората бяха много глупави понякога. Те си мислеха, че Библиотеката е опасно място, поради всичките магически книги, което беше вярно, но това, което наистина я правеше едно от най-опасните възможни места, беше простият факт, че е библиотека.

Енергията е равна на материя...

Той кривна по алея от рафтове, която наглед беше дълга няколко стъпки и отривисто се разхожда около половин час по нея.

Материята е равна на маса.

А масата изкривява пространството. То се изкривява в поличастичното Б-пространство.

Така че каталожната система на Дюи може и да си има своите добри страни, но когато тръгне да търси нещо в мултиизмерните дебри на Б-пространството, това от което наистина се нуждае човек, е кълбо връв.

Сега дъждът полагаше големи усилия. Лъщеше по плочките на Площада на Счупените Луни, осеяни с разпокъсани флагчета и знамена, изпочупени бутилки и тук-там с нечия повърната вечеря. Наоколо още се носеха обилни гръмотевици, както и зелена, свежа миризма във въздуха. Няколко кълба парцалива мъгла от Анкх кръжеше над камъните. Скоро щеше да се съмне.

Стъпките на Ваймс отекваха мокро по околните сгради, докато си проправяше път през площада. Момчето беше стояло тук.

Той се взря през парцаливата мъгла към околните сгради, като се опитваше да се ориентира. Така, драконът кръжеше... той направи няколко крачки напред,

— тук.

— И — каза Ваймс,—точно тук беше убит. Той затършува из джобовете си. Там имаше всевъзможни неща — ключове, парчета канап, тапи. Пръстът му се спря върху късче тебешир.

Когато свърши, той се приближи към центъра на очертаната фигура и прокара ръце по каменните плочи. Даде си сметка, че почти очаква да са топли.

Определено трябваше да има нещо. Някаква—ох, не знаеше—може би някаква мас или нещо такова, някое и друго хрупкаво, изпържено драконово парче месо.

Еръл започна да дъвче счупена бутилка с всички признаци на задоволство.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече Ваймс. -Мисля, че той е отишъл някъде. Отново удари гръм.

— Добре, добре — промърмори Ваймс. — Само така си помислих. Не беше чак толкова драматично. Еръл спря насред хрускането.

Много бавно, като че го бяха качили върху много гладки, добре смазани лагери, драконът обърна глава, за да погледне нагоре.

Това, в което той така внимателно се взираше, беше отрязък от празен въздух. Май нищо повече не можеше да се каже за него.

Ваймс потрепери в наметката си. Това беше тъпо.

— Виж какво, стига си се мотал. Там няма нищо. Еръл започна да се тресе от страх.

— Това е само дъждът—рече Ваймс. — Хайде, довърши си бутилката. Хубава бутилка.

Тънък, притеснен звук се откъсна от устата на дракона.

— Аз ще ти покажа — рече Ваймс. Той се огледа и съзря една от наденичките на Гърлото, изхвърлена от някой гладен гуляйджия, който беше решил, че никога няма да огладнее чак толкова много. Взе я.

— Виж—каза той и я метна нагоре.

Беше сигурен, наблюдавайки траекторията й, че би трябвало да падне обратно на земята. Не би трябвало да пропадне нанякъде, сякаш я беше хвърлил точно в някакъв тунел на небето. А тунелът не би трябвало да отвръща на погледа му.

Наситено морава светкавица връхлетя от празното пространство и порази къщите откъм близката страна на площада, плъзгайки се ниско по стените няколко ярда, преди да изгасне толкова внезапно, че това почти отрече някога изобщо да е била.

После избухна отново, но този път удари стената по посока на ръба. Светлината се пръсна в мрежа от пронизващи филизи, пълзящи по камъните.

Третият опит се отправи нагоре, образувайки стълб, който най-накрая се издигна петдесет или шестдесет стъпки във въздуха, видимо се стабилизира, и после бавно започна да се върти.

Ваймс почувства, че се изисква коментар. Каза:

— Арргх!

Еръл се покатери сред суматоха от нокти по гърба на Ваймс и здраво се прикрепи за рамото му. Мъчителната болка припомни на Ваймс, че има нещо, което точно сега трябваше да прави. Беше ли време да изпищи отново? Пробва с ново: „Арргх". Не, най-вероятно не.

Въздухът замириса като горящо тенеке.

Каретата на Лейди Рамкин изтрополи на площада с шум като от колелото на рулетка и се отправи директно към Ваймс, наби спирачките, при което колата се завъртя в полукръг и принуди конете или да се обърнат и те, или да си преплетат краката. Едно яростно видение в кожа с подплънки, специални ръкавици, тиара и трийсет ярда мокър, розов тюл се наведе към него и изкрещя:

— Хайде, скапан идиот такъв! Една ръкавица го подхвана под отпуснатото рамо и го издърпа целия върху капрата.