Terry pratchett

— Неформално облекло, госпожо — нагло отвърна Ноби. — Специални Човекоподобни Услуги.

— Много похвално. Наистина много похвално — каза Лейди Рамкин. — И от колко време си орангутан, човече?

— Ууук.

— Уук.

За един миг съставът се почувства така, сякаш току-що са се завърнали от далечна провинция, която всеки сам поотделно е завладял. Почувстваха се, всъщност, страхотно насърчени, както почти със сигурност би се изразила Лейди Рамкин и което определено беше няколко пункта по-високо в скалата спрямо обичайния начин, по който се чувстваха. Дори и Библиотекарят се почувства зачетен и за пръв път остави обръщението „човече" без коментар.

Шумът от нещо, което капе, и силна химическа миризма ги накараха да се обърнат.

Добродушният Биндъл Леки клечеше с изражението на глуповата невинност до нещо, което беше не толкова петно на килима, колкото дупка. Няколко струйки дим се виеха нагоре по краищата.

Лейди Рамкин въздъхна.

— Не се притеснявайте, гос'жо — обади се Ноби весело. — Скоро ще го почистят.

— Опасявам се, че често правят така, когато са развълнувани.

— Чудесен екземпляр си имате, гос'жо — продължи Ноби, наслаждавайки се на новооткритото усещане от светското общуване.

— Не е мой — отвърна тя. — Сега вече принадлежи на капитана. Или на всички вас, може би. Един вид талисман. Казва се Добродушният Биндъл Леки.

Добродушният Биндъл Леки се изправи стоически под тежестта на името си, после подуши един от краката на масата.

— Прилича повече на брат ми Еръл — каза Ноби, залагайки на нахалната карта на веселото обично градско врабче. — Има същия вирнат нос, моля да ме извините, милейди.

Ваймс погледна към животинчето, което сега разучаваше новото си обкръжение, и осъзна, че то вече беше, безвъзвратно и завинаги, Еръл. Малкият дракон отхапа за проба част от масата, подъвка я няколко секунди, изплю я, сви се на кълбо и заспа.

— Нали няма да запали нищо, а?—притеснено попита сержантът.

— Не мисля. Май още не е разбрал за какво са му огнепроводите — отговори Лейди Рамкин.

— Но пък няма какво повече да учи по въпроса за успокояването — каза Ваймс. — Все едно, момчета...

— Уук.

— Ъъ — обади се припряно Сержант Колън, — аз, ъъъ... като те нямаше и така де, и като щяхме да сме по-малко хора... Керът тука вика, че всичко било според закона и че... накарах го да положи клетва, сър. Орангутана, сър.

— Накара го да положи клетва като какъв, Сержант? — попита Ваймс.

— Специален Полицай, сър — каза Колън, като се изчерви. — Знаете, сър. Един вид гражданска Стража. Ваймс вдигна ръце във въздуха.

— Специален? Та той е уникален! Библиотекарят дари Ваймс с широка усмивка.

— Само временно, сър. Докато трае, туй де—умоляващо рече Колън. — Добре би ни се отразила малко помощ, сър, и... ами, той май е единственият, който ни харесва...

— Аз мисля, че това е адски добра идея — каза Лейди Рамкин. — Браво на този орангутан.

Ваймс сви рамене. Светът така или иначе вече беше достатъчно сбъркан, какво би могло да го обърка повече?

— Добре. Добре! Предавам се. Чудесно! Дайте му значка, макар че проклет да съм, ако знам къде ще си я закачи! Чудесно! Да! Защо не?

— Добре ли сте, Капитане? — попита Колън много загрижено.

— Чудесно! Чудесно! Добре дошъл на новата Стража! — отяде се Ваймс, докато маршируваше разсеяно из стаята. — Страхотно! В края на краищата, плаща ни се с фъстъци, нали така, значи съвсем спокойно можем да назначим и една майму...

Ръката на сержанта плясна почтително Ваймс през устата.

— Ъъ, само едно нещо, Капитане—припряно каза Колън пред удивения поглед на Ваймс. — Не използвайте тази дума. Вдига му кръвното, сър. Нищо не може да направи по въпроса, губи самообладание. Като червено на... как му се викаше. „Човекоподобно" е наред, сър, но не и тази дума. Защото, сър, когато се ядоса, той не просто се цупи, сър, ако разбирате какво искам да кажа. Като изключим това, не създава абсолютно никакви проблеми, сър. Ясно? Само не му викайте маймуна. О, по дяволите!

Братството нервничеше.

Беше ги чул да си говорят. Нещата се развиваха твърде бързо за тях. Беше си мислил, че ги въвежда в съзаклятието стъпка по стъпка, като никога не им дава повече истина от онази, която малките им мозъчета можеха да храносмелят, но въпреки това пак ги беше надценил. Беше нужна твърда ръка. Твърда, но справедлива.

— Братя—каза Върховният Старши Учител,—Белезниците на Правдивостта подсилени ли са надлежно?

— Какво? — разсеяно попита Брат Наблюдателна Кула. — О! Белезниците. Ъхъ. Подсилени. Така.

— А Черните Птици на Повика, те съответно смъкнати ли са?

Брат Мазача трепна виновно.

— Аз? Какво? О! Чудесно, няма проблеми. Смъкнати. Да.

Върховният Старши Учител спря.

— Братя. Толкова сме близо. Само още веднъж. Само няколко часа. Още веднъж и светът е наш. Разбирате ли, Братя?

Брат Мазача провлече крак.

— Ами... Искам да кажа, разбира се. Да. Не се бой за това. Зад теб са сто и десет процента...

Сега ще каже „само че", помисли си Върховният Старши Учител.

— ...само че...

— Аха!

— ... ние, така де, всички, се чувстваме... странно, наистина, чувстваш се толкова различно, не е ли така, след призоваване на дракон, някакси...

— ... да, все едно като че нещо е...—Брат Наблюдателна Кула се забори със змиите на себеизразяването, — взело е нещо от теб...

— Пресушени — обади се Брат Мазача.

— Да, точно както той каза, а ние... ами, то май е малко опасно...

— Все едно страховити създания от Отвъдното изтръгват нещо от живия ти мозък—каза Брат Мазача.

— Аз самият бих казал по-скоро като страхотно главоболие — безпомощно промълви Брат Наблюдателна Кула. — Та ние се чудехме, така де, за цялата оная работа за космичния баланс и прочее, защото, ами, виж какво стана с горкичкия стар Даникин. Може да е нещо като възмездие. Ъъ.

— Беше просто един побъркан крокодил, скрит в градинската леха — отвърна Върховният Старши Учител. — Можеше да се случи на всекиго. Но разбирам чувствата ви все пак.

— Така ли? — попита Брат Наблюдателна Кула.

— О, да. Те са съвсем естествени. Всички най-велики магьосници се чувстват леко притеснени, преди да предприемат велико начинание като това. — Братството се изпъчи. Велики магьосници. Това сме ние. Йеее! —Но след броени часове всичко ще свърши, а аз съм сигурен, че кралят ще ви възнагради както подобава. Бъдещето ще е величаво.

Това по принцип вършеше работа. Но този път май не проработи.

— Но драконът... — започна Брат Наблюдателна Кула.

— Няма да има никакъв дракон! Той няма да ни е нужен. Вижте—започна Върховният Старши Учител, — много е просто. Момчето ще има великолепна сабя. Всеки знае, че кралете имат великолепни саби...

— Това трябва да е великолепната сабя, за която ти ни разказваше, нали така? — попита Брат Мазача.

— И когато тя докосне дракона—каза Върховният Старши Учител, —той ще... буум!

— Ъхъ, така правят—обади се Брат Пазача.—Чичо ми ритна блатен дракон веднъж. Сварил го да му яде тиквите. Проклетата гадина за малко да му откъсне крака.

Върховният Старши Учител въздъхна. Още няколко часа, да, и после — край на всичко това. Единственото нещо, което още не беше решил, беше дали да ги остави на мира — кой ли би им повярвал, в края на краищата? — или да изпрати Кралската Стража да ги арестува за проявена глупост.

— Не — търпеливо каза той, — искам да кажа, че драконът ще изчезне. Ще го изпратим обратно. Край на драконите.

— Хората няма ли да станат малко подозрителни? — попита Брат Мазача. — Няма ли да очакват късове от дракон навсякъде наоколо?

— Не — победоносно отвърна Върховният Старши Учител,—защото едно докосване със Сабята на Истината и Справедливостта ще унищожи напълно Семето на 3лото!

Братството го зяпна.

— Това е, което те ще повярват, поне—добави той.

— Можем да се погрижим за малко мистичен пушек, като му дойде времето.

— Страшно е лесен, това мистичният пушек — каза Брат Пръсти.

— Без парчета, значи? — попита Брат Мазача малко разочарован.

Брат Наблюдателна Кула се прокашля.

— Не знам дали хората ще приемат това. Звучи малко прекалено подредено, така да се каже.

— Слушайте — скара се Върховният Старши Учител, —те ще приемат всичко! Ще го видят да се случва! Хората ще са толкова нетърпеливи да видят, че момчето печели, че даже няма и да се замислят за това! Можете да разчитате на това! А сега... да започваме...

Той се съсредоточи.

Да, ставаше по-лесно. Всеки път все по-лесно. Усещаше люспите, усещаше яростта на дракона, когато той стигна до мястото, където се прибираха драконите и го облада.

Това беше мощ, а тя беше негова.

— Оуу!

— И много съжалява—остро каза Керът. — Покажи на сержанта колко съжаляваш. Хайде.

— Ууук—рече Библиотекарят глуповато.

— Не му позволявайте да ме целува! — изписка Колън.

— Мислиш ли, че сграбчването на някого за глезените и трясването на главата му в пода се вписва в глава „Удряне на Висшестоящ Офицер"?—попита Керът.

— Аз не предявявам обвинения — припряно отрече сержантът.

— Можем ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Ваймс. — Ще идем да видим дали Еръл може да надуши леговището на дракона. Лейди Рамкин смята, че може и да си струва да се опита.

— Искаш да кажеш да направиш дълбока дупка, заредена с капани отстрани, с метални щракащи уловки, въртящи се ножове, задвижвани от водна сила, строшено стъкло и скорпиони, за да хванеш крадеца,така ли, Капитане? — попита сержантът със съмнение в гласа. — Уау!

— Да, не искаме да изгубим дирята — каза Лейди Рамкин. — Престани да се държиш като голямо бебе, Сержант.

— Брилянтна идея, да използвате Еръл, гос'жо, ако мога така да се изразя—рече Ноби, докато сержантът се изчерви под превръзката.

Ваймс не беше сигурен колко дълго ще може да понесе Ноби в качеството му социален катерач.

Керът нищо не каза. Той постепенно свикваше с факта, че може би не е джудже, но кръвта на джуджетата течеше във вените му в съответствие с известния принцип на морфичния резонанс, а гените, които беше придобил, му подсказваха, че нищо няма да е толкова просто. Намирането на съкровище, дори и когато драконът не си е у дома, беше доста рисковано. Все едно, той беше сигурен, че ще познае, ако има някое наоколо. Наличието на големи количества злато винаги караше ръцете на джуджетата да засърбят, а неговите не го сърбяха.

— Ще започнем от оная стена в „Сенките" — каза капитанът.

Сержант Колън погледна изпод вежди към Лейди Рамкин и установи, че му е невъзможно да прояви малодушие. Задоволи се само с:

— Това разумно ли е, Капитане?

— Разбира се, че не е. Ако бяхме разумни, нямаше да сме в Стражата.

— Я виж! Всичко това е страхотно вълнуващо — каза Лейди Рамкин.

— О, мисля, че вие не трябва да идвате, милейди... — започна Ваймс.

— ... Сибил, моля те!...

— ... това е квартал с много лоша слава, нали разбираш.

— Но аз съм сигурна, че ще бъда в абсолютна безопасност с хората ти. Сигурна съм, че разбойниците просто се изпаряват, щом ви видят.

Това е от драконите, помисли си Ваймс. Те се изпаряват, щом видят драконите, и само сенките им остават по стените. Когато усетеше, че забавя ход, или че губи интерес, той си припомняше тези сенки и сякаш изсипваха жар върху гръбнака му. Не биваше да се допускат такива неща. Не и в града ми.

Всъщност „Сенките" не бяха проблем. Много от бърложаните им така или иначе бяха навън в търсене на съкровището, а онези, които бяха останали, имаха далеч по-малко желание от преди да се спотайват из тъмните улички. Освен това по-разумните от тях разбраха, че Лейди Рамкин, ако случайно я причакаха из засада, най-вероятно щеше да им каже да си оправят смъкнатите чорапи и да не правят глупости, с тон, така свикнал да повелява, че те най-вероятно щяха да го направят, преди да са се усетили.

Още не бяха съборили стената и тя си стоеше със зловещия стенопис. Еръл подуши наоколо, изприпка веднъж-два пъти по уличката и заспа.

— Не стана — каза Сержант Колън.

— Но беше добра идея—лоялно възрази Ноби.

— Предполагам, че може да е от всичкия тоя дъжд и от хората, дето минават наоколо — рече Лейди Рамкин.

Ваймс вдигна дракона на ръце. Все едно, беше напразна надежда. Просто беше по-добре да правят нещо, отколкото нищо.

— Най-добре да се връщаме. Слънцето залезе.

Тръгнаха мълчаливо назад. Драконът е укротил дори и „Сенките", помисли си Ваймс. Обладал е целия град, даже и когато не е тук. Всеки момент хората ще започнат да връзват и девици към скалите.

Този дракон е метафора на скапаното човешко съществуване. И отгоре на всичко е едно скапано огромно, горещо летящо нещо.

Извади ключа за новата щаб-квартира. Докато ръчкаше из ключалката, Еръл се събуди и започна да скимти.

— Сега, ей сега—каза Ваймс. Гърбът му прищрака. Нощта едва що започваше, а вече се чувстваше страшно уморен.

Една керемида се плъзна от покрива и се разби върху паветата до него.

— Капитане — изсъска Сержант Колън.

— Какво?

Нещо от гласа на сержанта прониза Ваймс. Той не беше развълнуван. Не беше уплашен. Той просто съдържаше нотка на тъп, оловен ужас.

Той вдигна поглед. Еръл заподскача нагоре-надолу под мишницата му.

Драконът надничаше любопитно иззад улука. Само лицето му беше по-високо от човек. Очите му бяха с размерите на много големи очи, оцветени в тлеещо червено и пълни с интелигентност, нямаща нищо общо с човешките същества. Беше далеч по-стара, като начало. Това беше интелигентност, която далеч преди времето, когато група почти маймуни се е чудела дали ходенето на два крака е стъпка напред в кариерата, вече е била полята с лукавство и е била маринована в хитрост. Беше интелигентност, която нито имаше нещо общо, нито дори разбираше, изкуството на дипломацията.

Нямаше да си играе с теб, нито да ти задава гатанки. Но тя разбираше напълно от арогантност и сила, и жестокост, и ако човек случайно успееше да се справи с нея, тя му изпепеляваше главата. Защото така й харесваше.

Точно в този момент беше дори още по-ядосан от обикновено. Усещаше нещо зад очите си. Миниатюрно, слабо, чуждо съзнание, подпухнало от самодоволство. Беше подлудяващо, като сърбеж там, където не можеш да се почешеш. Караше го да прави неща, които не искаше да прави... и го възпираше да прави неща, които много искаше да направи.

За момента тези очи бяха фокусирани върху Еръл, който обезумяваше. Ваймс си даде сметка, че единственото, което стои между него и милионите градуси горещина, беше смътният интерес на дракона към това защо Ваймс е гушнал по-малък дракон под мишницата си.

— Без резки движения — долетя гласът на Лейди Рамкин зад гърба му. — И не показвай, че те е страх. Винаги разбират кога те е страх.

— Дали не можеш да ми предложиш някой друг съвет сега? — бавно попита Ваймс, опитвайки се да говори, без да си мърда устните.

— Ами, да ги погъделичкаш зад ушите често помага.

— О! — немощно отрони Ваймс.

— Както и високо, остро „Не!" и да им вземеш купата с храната.

— А?

— И перване по носа с навита на руло хартия е нещото, което правя в крайни случаи.

Драконът си поемаше дълбоко дъх.

Поглъщането на въздух спря. Ваймс погледна в мрака на огнепроводите и се зачуди дали ще види нещо, дали ще има някое миниатюрно бяло пламъче или нещо подобно, преди яростната забрава да го помете завинаги.

В този момент прозвуча тръба.

Драконът вдигна глава озадачено и нададе вой, който прозвуча леко въпросително, без по никакъв начин да прилича на дума.

Тръбата отекна отново. Звукът като че имаше цял куп еха, всяко от които водеше свой собствен живот. Прозвуча като предизвикателство. Ако това не беше каквото беше, тогава тръбачът много скоро щеше да си има неприятности, защото драконът изгледа Ваймс с премрежен злобен поглед, разпери огромните си криле, подскочи тежко във въздуха и, противно на всички закони на аеронавтиката, отлетя бавно по посока на звука.

Нищо на този свят не би могло да лети така. Крилата бухаха нагоре-надолу с шум като уловена гръмотевица, но драконът по-скоро лениво се носеше из въздуха. Ако престанеше да размахва крила, движението подсказваше, че просто ще се плъзне и ще спре. Плаваше, не летеше. За нещо с размерите на хамбар и с гръб на бронирани плочи, това беше доста хубав номер.

Премина над главите им като шлеп и се устреми към Площада на Счупените Луни.

— Последвай го! — изкрещя Лейди Рамкин.

— Това не е редно, да лети така. Съвсем сигурен съм, че в един от Законите по Магьосничество има нещо — каза Керът, докато си вадеше тетрадката. — И разруши покрива. Наистина трупа нарушение след нарушение, да знаете.

— Добре ли си, Капитане? — попита Сержант Колън.

— Погледнах право в носа му — замечтано проговори Капитан Ваймс. Очите му се фокусираха върху разтревоженото лице на сержанта. — Къде отиде? — попита той. Колън посочи нататък по улицата.

Ваймс погледна намръщено към силуета, който изчезваше над покривите.

— Последвай го!—каза той.

Тръбата прозвуча отново.

И други хора бързаха към площада. Драконът се носеше пред тях като акула, устремена към вятърничав надуваем дюшек, а опашката му плющеше бавно наляво-надясно.

— Някой луд ще се бие с него! — каза Ноби.

— Знаех си, че все някой ще се опита—рече Колън. — Горкият му кучи син ще се опече в собствената си ризница.

Това изглежда беше и мнението на тълпите, скупчени около площада. Населението на Анкх-Морпорк имаше прост, без излишни глупости подход към забавленията, и макар че очакваха с нетърпение да видят дракона убит, нямаха нищо против да се задоволят с гледката някой да бъде опечен жив в собствената си броня. На човек не му се удаваше случай всеки ден да види как някой се опича жив в собствената си броня. Щеше да е нещо, което да запомнят и да разказват на децата.

Тълпата се блъскаше и отскачаше от Ваймс, докато нови хора прииждаха на площада зад тях.

Тръбата изсвири трето предизвикателство.

— Това е охлювна хорна — авторитетно каза Колън. — Като камбана, само че с по-дълбок звук.

— Сигурен ли си? — попита Ноби.

— Аха.

— Фъстъци! Фигини! Хот-дог! — изскимтя един глас зад тях. — Здравейте, момчета! Привет, Капитан Ваймс! Всички на смъртта, а? Вземете си наденичка. Заведението черпи.

— Какво става, Гърло? — попита Ваймс, увисвайки на подноса на продавача, щом около тях се изсипа нова вълна от хора.

— Някакво хлапе е пристигнало в града и заявило, че ще убие дракона — отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Имал вълшебна сабя, казва.

— А има ли вълшебна кожа?

— Никаква романтика няма в душата ти, Капитане — каза Гърлото, като свали много гореща дълга вилица от миниатюрния тиган на подноса му и я допря леко до бута на една едра жена пред него. — Отстранете се, госпожо, търговията е жизненият сок на града, много ви благодаря. Разбира се—продължи той,—по право трябва да има и девица, прикована към скала. Само че лелята се опънала. Това е то проблемът с някои хора. Никакво чувство за традицията. Това момче вика, че то било и законният насметник.

Ваймс поклати глава. Светът наоколо съвсем определено се побъркваше.

— Не те разбрах.

— Насметник — търпеливо повтори Гърлото. — Сещаш се. Насметник на трона.

— Какъв трон?

— Трона на Анкх.

— Какъв трон на Анкх?

— Сещаш се. Крале и прочее — Гърлото придоби замислен вид. — Де да знаех как му беше скапаното име. Поръчах в денонощната грънчарница на Игнеус Трола три каруци от халбите по коронацията и голяма работа ще падне, докато се изпишат всичките имена след това. Да те запиша ли за двама, Капитане? За теб деветдесет пенса, и с това сам си прерязвам гърлото.

Ваймс се предаде и си запробива път назад през тълпата, като използваше Керът за фар. Волнонаемният полицай стърчеше над сборището, а останалата част от отряда се беше прикачила към него.

— Всички са се побъркали. Какво става, Керът?

— Има едно момче на кон насред площада. Има лъскава сабя, да ви кажа. Като че не прави нищо особено в момента, обаче.

Ваймс си проби път на завет до Лейди Рамкин.

— Крале — каза задъхано той. — На Анкх. И Трон. Има ли?

— Какво? О, да. Имало е—увери го Лейди Рамкин.

— Преди стотици години. Защо?

— Някакво хлапе казва, че било наследник на престола!

— Точно така—обади се Гърлото, който беше последвал Ваймс с надеждата, че ще изкрънка да му продаде нещо. — Произнесе голяма реч за това как ще убие дракона, ще отхвърли узурпаторите и ще поправи всички неправди. Всички се развеселиха. Горещи наденички, две за долар, направени от истинско прасе, защо не купиш една за дамата?

— Свиня ли имате предвид, сър? — предпазливо попита Керът, докато оглеждаше лъскавите от мас цилиндърчета.

— Начин на изразяване, начин на изразяване— бързо каза Гърлото. — Определено действителни свински продукти. Истинско прасе.

— Хората се развеселяват от всякакви речи в този град—изръмжа Ваймс. — Това не означава нищо!

— Вземете си прасешки наденички, пет за два долара! — каза Гърлото, който никога не позволяваше на разговор да застане на пътя на търговията.—Може да е добре за бизнеса, това монархията. Прасешки наденички! Прасешки наденички! В хлебче! И да поправи всички неправди. На мен ми звучи като сериозна идея. С лук!

— Мога ли да ви предложа една гореща наденичка, гос'жо? — попита Ноби.

Лейди Рамкин погледна към подноса около врата на Гърлото. Хилядите години добро възпитание й се притекоха на помощ и в гласа й се долавяше само едва доловимо загатване за обзелия я ужас, когато тя каза:

— Ами, не изглеждат зле. Каква чудесна храна.

— И те ли са направени от монаси на някоя загадъчна планина? — попита Керът. Гърлото го изгледа странно.

— Не — търпеливо отвърна той, — от прасета.

— Какви неправди? — припряно попита Ваймс. — Хайде, кажи ми. Какви неправди ще поправи?

— Амиии... — рече Гърлото, — например, ами, данъци. Това е неправда, като начало. — Той има благоприличието да се позасрами малко. Плащането на данъци беше нещо, което в света на Гърлото се случваше само на другите хора.

— Точно така — обади се една възрастна жена до него. — И улукът на къщата ми тече ужасно, а хазяинът нищо не ще да направи. Това е неправда.

— И преждевременното оплешивяване — добави мъжът пред нея.— И то е неправда. — Ченето на Ваймс увисна.

— А! Кралете могат да го лекуват, знаете ли — рече учено един друг протомонархист.

— Всъщност—каза Гърлото, докато тършуваше из чантата си, — аз имам едно шишенце останало от онзи удивителен мехлем, направен...—той изгледа свирепо Керът, — от едни древни монаси, които живеят на една планина...

— И не ти се сопват, знаете ли—продължи монархистът. — По това ще ги познаеш, че са крале. Абсолютно неспособни са да го направят. Има общо с това да си снизходителен.

— Представи си— каза жената с течащия улук.

— И по парите — добави монархистът, възрадван от вниманието.—Не ги носят. Ето така винаги можеш да познаеш един крал.

— Защо? Не са чак толкова тежки — каза мъжът, останалата коса на когото се беше пръснала по голото кубе на главата му като останките от разгромена армия. — Аз мога да нося стотици долари, няма проблеми.