Terry pratchett

— Много добре. Но ще очаквам напредък до довечера, разбра ли ме?

Сега пък защо трябваше да се чудя дали има леговище?—помисли си Ваймс, когато прекрачи и излезе на дневната светлина и на претъпкания площад. Защото не изглеждаше истински, ето защо. Ако той не е истински, тогава не е необходимо да прави нищо от онова, което ние очакваме. Как може да излезе от улица, в която не е влизал?

След като човек изключи невъзможното, тогава останалото, колкото и невероятно да е, трябва да е истината. Проблемът беше да определи кое е невъзможното, разбира се. Точно в това се състоеше номерът.

Оставаше и странният инцидент с орангутана посред нощ...
Денем Библиотеката бръмчеше от живот. Ваймс неуверено се движеше из нея. Ако говорим съвсем точно, той можеше да отиде където пожелае в града, но Университетът винаги беше считал себе си за подвластен единствено на магическите закони, и той инстинктивно усещаше, че не би било много мъдро да си създава врагове там, където човек е късметлия да завърши битката при същата телесна температура, а какво остава пък за същата форма!

Откри Библиотекаря прегърбен над писалището си. Маймуната го изгледа с очакване.

— Още не сме я открили. Съжалявам. Разследванията продължават. Но ти можеш малко да ми помогнеш.

— Ууук?

Библиотекарят се огледа във всички посоки, след което сграбчи Ваймс за ръката и го въведе в закътаното пространство между няколко рафта с книги. Едва тогава той кимна с глава.

— Някой, когото са познавали?

Свиване на рамене, след което ново кимване.

— И затова ни каза на нас, нали?

— Ууук.

— Ууук.

Библиотекарят сви рамене, определено изразителен жест за едно тяло, което по начало представляваше чувал между двойка плешки.

— Е, и това е нещо. Ако се случи и друго необичайно, ще ме уведомиш, нали? — Ваймс вдигна поглед към грамадите рафтове. — Съвсем необикновено, имам предвид.

- Уук.

Библиотекарят го почерпи с банан.

Ваймс се почувства в странно приповдигнато настроение, когато отново излезе на градските пулсиращи улици. Той определено различаваше неща. Бяха само малки парченца от неща, като детски пъзел. Нито едно от тях нямаше самостоятелен смисъл, но всички те загатваха за една по-голяма картина. Само трябваше да намери ъгъл или поне крайче...

Беше съвсем сигурен, че не е бил магьосник, независимо какво си мислеше Библиотекарят. Не и същински магьосник, на когото се плаща. Такова нещо не беше в техния стил.

А оставаше, разбира се, и въпросът с леговището. Най-разумният ход би бил да почака и да види дали драконът ще се появи и тази вечер, и да се опита да види къде. Това означаваше някъде нависоко. Съществуваше ли някакъв начин за различаване на самите дракони? Той беше хвърлил едно око на драконовите детектори на Диблър „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото", които се състояха единствено от парче дърво на метална пръчка. Когато пръчката прегореше, значи си намерил дракона. Като по-голямата част от изобретенията на „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото", то беше напълно ефикасно по свой собствен специален начин, като едновременно с това беше и съвършено безполезно.

Трябва да съществуваше и по-добър начин за откриване на нещото, отколкото да чакаш, докато ти изгори пръстите.

Залязващото слънце се разля на хоризонта като недопържено яйце на очи.

По покривите на Анкх-Морпорк стърчаха цял куп водоливници даже и при нормални обстоятелства, но сега те бяха оживели и с цял куп толкова призрачно страшни лица, каквито никога не бяха виждали извън дървените гравюри за злините, които причинява пиенето на джин сред некупуващите дървени гравюри слоеве от населението. Много от лицата бяха прикачени към тела, стиснали страховит набор от домашни оръжия, които са били предавани от поколение на поколение с векове, а често пъти и с известно насилие.

От мястото, на което беше кацнал върху покрива на Наблюдателницата, Ваймс виждаше как магьосниците се нареждат по покривите на Университета, а тълпите надяващи се търсачи на съкровища чакат по улиците с лопати в ръце. Ако драконът наистина имаше легло някъде в града, то утре щеше да спи на земята.

Някъде изотдолу долетя викът на Диблър „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото", или на някой от колегите му, който продаваше топли наденички. Ваймс изпита внезапен прилив на гражданска гордост. Определено има нещо много хубаво у това гражданство, щом пред лицето на опасността се сеща да помисли и за наденичките, които да продава на участниците.

Градът чакаше. Показаха се няколко звезди.

Колън, Ноби и Керът също бяха на покрива. Колън се цупеше, тъй като Ваймс му беше забранил да използва лъка и стрелата си.

На употребата им не се гледаше с добро око в града, тъй като пускането на стрели от такъв голям лък можеше да ги изпрати през невинния страничен наблюдател, стоящ на стотина ярда разстояние оттам, вместо към невинния наблюдател, към когото е била отправена.

— Точно така — каза Керът, — Указът за Метателните Оръжия (Гражданска Безопасност), 1634 г.

— Я стига си цитирал всичките тия глупости—сопна му се Колън. — Нито един от тези закони не е в сила вече! Това е остаряла работа! Всичко е далеч по-... к'во му се вика сега. Прагматично.

— Със или без закон — намеси се Ваймс, — казах да го оставиш.

— Но, Капитане, голям специалист бях по тая част! — запротестира Колън. — Пък така или иначе — свадливо добави той, — много хора са с лъкове.

Това беше абсолютно вярно. Съседните покриви стърчаха остри като таралежи. Ако горкото създание решеше да се появи, щеше да си помисли, че прелита през плътна дървена стена с прорези в нея. За малко да му станеше жал на човек.

— Казах, остави го — повтори Ваймс. — Няма да позволя хората ми да изпозастрелят гражданите. Така че, остави го.

— Много правилно — одобри Керът. — Тук сме, за да пазим и да служим, нали така, Капитане. Ваймс го изгледа косо.

— Ъ. Ъхъ. Да. Точно така.

А върху покрива на къщата си горе на хълма Лейди Рамкин нагласи един доста неподходящ сгъваем стол връз керемидите, приготви телескопа, каничка с кафе и сандвичи на парапета пред себе си и се настани удобно да чака. С тетрадка на коленете.

Мина половин час. Сноп стрели приветстваха някакъв преминаващ облак, няколко злощастни прилепа и после, изгряващата луна.

— Копелетата провалиха цялата работа да си играят на война — каза Ноби, най-накрая. — Подплашили са го.

Сержант Колън свали пиката си.

— Така изглежда.

— А и става хладно тук горе — каза Керът. Той учтиво сръга Капитан Ваймс, който се беше тръшнал до комина и мрачно зяпаше в пространството.

— Май вече трябва да слизаме, сър? Много хора вече си тръгват.

— Хммм?—рече Ваймс, без да си мръдне главата.

— Май се кани и да завали—добави Керът.

Ваймс не каза нищо. От известно време наблюдаваше Кулата на Изкуствата, която представляваше центърът на Невидимия Университет и се славеше като най-старата постройка в града. Определено беше най-високата. Годините, климатът и недоизпипаните ремонти й бяха придали чепат и груб вид, като дърво, дето е било свидетел на твърде много гръмотевици.

Опитваше се да си спомни формата й. Както е с много твърде познати неща, той в действителност не я беше поглеждал от години. Сега се опитваше да убеди самия себе си, че гората от малки кули и зъбери на върха й тази вечер изглежда, каквато е била и вчера.

Това малко го затрудняваше.

Без да откъсва очи от нея, той сграбчи Сержант Колън за рамото и лекичко го насочи в правилната посока.

— Виждаш ли нещо странно на кубето на кулата? Колън се вгледа известно време нагоре, след което се засмя нервно.

— Ами, изглежда като че отгоре седи дракон?

— Да. И на мен така ми се стори.

— Само че, само че, само че, когато се вгледаш добре, то... виждаш, че той просто се е образувал от сенките и бръшляна и прочее. Искам да кажа, ако си притвориш едното око, прилича на две старици и количка.

Ваймс го опита.

— Цъ. Пак си прилича на дракон. Огромен при това. Леко изгьрбен и гледа надолу. Ето, можеш да видиш и крилата му как са сгънати.

— Моля да ме извините, сър. Това е само една счупена кула, която създава това впечатление. Наблюдаваха я известно време. Тогава Ваймс заговори:

— Кажи ми, Сержант—питам от чисто любопитство — от какво мислиш, че се причинява ефектът от двойка огромни разперени крила?

Колън преглътна.

— Мисля, че се причинява от двойка огромни крила, сър — отвърна той.

— Съсредоточи се, Сержант.

Драконът падна. Не беше връхлитане. Той просто тупна от върха на кулата и полу-падна, полу-полетя право надолу, скривайки се от погледа зад сградите на Университета.

Ваймс се улови, че се ослушва за тупването.

И тогава драконът отново се появи пред погледа им, устремен като стрела, устремен като метеор, устремен като нещо, което по някакъв начин е превърнало падането с 32 стъпки за секунда на квадрат, в неудържимо връхлитане нагоре. Той се плъзна над покривите на малко повече от една глава височина, още по-ужасяващ и поради добавения шум, сякаш бавно и внимателно разпаряха въздуха на две.

Стражата се просна по очи. Ваймс успя да зърне нещо огромно, смътно наподобяващо кон, преди то да отлети нататък.

— Шибан задник такъв! — обади се Ноби някъде откъм улуците.

Ваймс учетвори силата, с която прегръщаше комина, и се вдигна на крака.

— В униформа си, Ефрейтор Нобс. — Гласът му почти не трепваше.

— Съжалявам, Капитане. Шибан задник такъв, сър.

— Къде е Сержант Колън?

— Тук долу, сър. Държи се за водосточната тръба, сър.

— О, за бога! Помогнете му да се изправи, Керът.

— Божичко! — възкликна Керът. — Вижте го как си отива!

Човек можеше да определи мястото на дракона по трещенето на стрелите из града, както и по писъците и хриптенето на всички онези, ударени от неуспешните изстрели и рикошетите.

— Че той още не е плеснал с криле!—извика Керът, докато се опитваше да се изправи на капака на комина. — Вижте го как си отива!

Не би трябвало да е толкова голям, помисли си Ваймс, наблюдавайки как огромното туловище се вие над реката. Дълъг е като улица!

Над доковете избухна пламък и за един миг създанието закри луната. И тогава размаха крила, само веднъж, със звук като от мокрите кожи на расово стадо, изплющели върху скала.

Той се обърна с малък кръг, удари във въздуха няколко пъти, за да набере скорост, и се върна.

Когато мина над Наблюдателницата, той изкашля стълб от раздвоен бял огън. Плочите под него не просто се разтопиха, те изригнаха в нажежени до червено капки. Групичката комини експлодира и посипа дъжд от тухли през улицата.

Чудовищни криле разтресоха въздуха, когато създанието закръжи над горящото здание, а огнените филизи пронизваха това, което светкавично бързо се превръщаше в нажежена купчина. И тогава, когато остана само една разрастваща се локва от разтопени камъни с интересни поточета и мехурчета из нея, драконът се издигна с презрително перване на крилете и се зарея далеч и нагоре, над града.

Лейди Рамкин остави телескопа и бавно поклати глава.

— Това не е на добро — прошепна тя. — Това хич не е на добро. Не би трябвало да е способен на подобни неща.

Отново вдигна обектива и примижа, като се опитваше да види какво гори. Долу, под нея, в дългите си колибки, малките дракони виеха.

По традиция, когато човек се събуди от блажено безметежен припадък, той се пита: „Къде съм?". Това сигурно е част от расовото съзнание или нещо такова.

Ваймс го каза.

Традицията допуска избор на следващите думи. Ключов момент при селекционния процес е проверка да се види дали тялото си има всичките части, които си спомня, че е имало и вчера.

Ваймс провери.

После идва частта със залъгването. Сега, когато снежната топка на съзнанието започва да се търкаля, дали то ще открие, че се събужда в едно тяло, проснато в канавката с нещо многократно, съществителното след прилагателно като „многократно" няма никакво значение, никога нищо добро не следва след „многократно"; или пък това ще е случай на чисти чаршафи, успокояваща ръка и една делова фигура в бяло, която дръпва завесите и пуска яркия нов ден? Всичко ли е свършило вече, и единственото, което те очаква сега е слаб чай, питателна каша, къси, укрепващи разходки в градината и може би кратък платоничен любовен роман с грижовен ангел, или пък всичко това е било само моментно изключване, а сега някое надвесило се над теб копеле се кани да се заеме със същинската работа с тъпия край на дръжката на кирката? Ще има ли кютек, това е което иска да научи съзнанието?

Точно в този момент някой външен стимул е много полезен.

„Всичко ще бъде наред" е най-любимият, докато „Някой записа ли му номера?" определено е лош знак; но пък е по-добър от „Вие двамата, извийте му ръцете на гърба."

А всъщност някой каза:

— За една бройка си беше заминал там, Капитане.

Усещането за болка, което се бе възползвало от безсъзнанието на Ваймс, за да офейка за една метафорична бърза цигара, се втурна обратно.

Ваймс каза:

— Арргх.

И после отвори очи.

Видя таван. Това изключи един конкретен набор от неприятни алтернативи и беше най-сърдечно приветствано. Замъгленото му зрение също така разпозна Ефрейтор Нобс, което беше прието по-хладно. Ефрейтор Нобс нищо не доказваше; човек можеше да е мъртъв и пак да види нещо като Ефрейтор Нобс.

Анкх-Морпорк нямаше много болници. Всички Гилдии поддържаха собствени санаториуми, а имаше и няколко обществени, ръководени от по-странните религиозни организации, като Балансиращите Монаси, но като цяло медицинската помощ не съществуваше и хората трябваше да умират неквалифицирано, без помощта на лекари. По принцип се считаше, че съществуването на илачи поощрява разпуснатостта и във всеки случай най-вероятно противоречи на естествения ход на Природата.

— Попитах ли вече „Къде съм?" — едва-едва отрони Ваймс.

— Да.

— Не знам къде е това място, Капитане. На някаква изискана женска е. Каза да те донесем тук горе.

Макар че мозъкът на Ваймс май беше пълен с розов захарен петмез, въпреки това той сграбчи две нишки и ги настави една с друга. Комбинацията от „богата" и „тук горе" означаваше нещо. Както и странният химически мирис в стаята, успял дори да омаломощи по-ежедневните миризми, които се разнасяха от Ноби.

— Да не би случайно да говорим за Лейди Рамкин? — предпазливо попита той.

— Може и да си прав. Бая закръглено пиленце. Луда по дракони.

Гризачоподобната физиономия на Ноби се разплу в най-ужасното многозначително ухилване, което Ваймс някога беше виждал.

— В нейното легло си.

Ваймс се огледа наоколо, усещайки началните увертюри на смътна паника. Защото сега, когато можеше наполовина да се фокусира, успя да различи определената липса на мъжко присъствие на това място. Носеше се лек мирис на талк.

— Нещо като „бодоар" — каза Ноби с тон на познавач.

— Чакай, чакай малко. Спомням си дракона. Точно над нас...

Споменът се надигна и го удари като озлобено зомби.

— Добре ли си, Капитане?

... ноктите, щръкнали, широки колкото разперени ръце; бумтенето и трясъка на крилата, по-големи от платна; вонята на химикали, един бог само знае какви...

Бе се приближил толкова, че Ваймс видя даже и миниатюрните люспички по краката му и червения блясък в очите му. Нещо повече от очи на влечуго. Бяха очи, в които да се удавиш.

И дъхът му, толкова горещ, че изобщо не приличаше на огън, а нещо почти твърдо, което не изгаряше нещата, а ги взривяваше на парчета...

От друга страна, той беше тук и беше жив. Усещаше лявата си страна сякаш са я ударили с желязо, но съвсем определено беше жив.

— Какво стана? — попита той.

— Младият Керът — обясни Ноби. — Сграбчи теб и сержанта и скочи от покрива, точно преди драконът да ни уцели.

— Едната страна ме боли. Трябва да ме е улучил— каза Ваймс.

— Не, мисля, че това беше, защото ти уцели покрива на клозета. А след това се претърколи и се удари в бъчвата с водата.

— Ами Колън? Той наранен ли е?

— Не е наранен. Не точно наранен. Той се приземи един вид по-меко. Нали е доста по-тежък, та мина през покрива. Говоря за кратък гейзер от...

— И после какво стана?

— Ами, един вид настанихме те удобно, и после всички се пръснахме напосоки да викаме и да търсим сержанта. Докато не открихме къде е, разбира се, после се спряхме по местата и пак викахме. И тогава притича тази жена и закрещя—каза Ноби.

— За Лейди Рамкин ли говориш?—хладно попита Ваймс. Ребрата вече го боляха страхотно.

— Аха. Голямо дебело парче — отвърна Ноби, без да се трогне. — Ама ха! Да знаеш как командва хората! „О, горкичкият ми човечец, трябва незабавно да го пренесете в къщата ми." Е, това и направихме. Пък и на спокойно място. Долу в града всички търчат нагоре-надолу като обезглавени пилци.

— Какви поразии е направил?

— Ами след като ти излезе от играта, магьосниците го поразиха с кълбовидни мълнии. Това хич не му хареса. Като че само му даде сила и го ядоса още повече. Унищожи цялото Крило, дето е Обратно на Часовниковата Стрелка на Университета.

— И?...

— Това е май. Подпали още няколко неща, а после трябва да е отлетял в целия тоя пушек.

— Ако са видели, не щат да кажат. — Ноби се облегна назад и се ухили похотливо. — Наистина отвратително, да живее в такава стая. Имала сандъци с пари, разправя сержантът, няма защо да живее в обикновени стаи. Каква е ползата да не искаш да си беден, ако на богатите им се разрешава да живеят в обикновени стаи? Би трябвало да е мрамор. — Той изсумтя. — Както и да е, поръча да съм я повикал, като се събудиш. Храни си драконите сега. Ама странни малки копеленца са това. Удивително, че са й позволили да ги задържи.

— Какво имаш предвид?

— Така де. Нали са от един дол дренки и прочее. Когато Ноби се измъкна навън, Ваймс огледа стаята още веднъж. На нея наистина й липсваха златните врати и мрамора, които Ноби считаше за задължителни при хората с висок жизнен статус. Всички мебели бяха стари, а картините на стената, макар и без съмнение ценни, изглеждаха точно от онези картини, които се закачат в спалнята, защото хората не могат да измислят нито едно друго място, където да ги поставят. Имаше и няколко аматьорски акварела на дракони. Общо взето, имаше вида на стая, която открай време се обитава от един човек и разсеяно се е оформила по неговия модел с течение на годините — същински стар костюм, но с таван.

Това съвсем ясно беше стаята на жена, която бодро и без никакви глупави депресии си живее живота, докато цялата онази сълзлива и романтична история се случваше на други хора някъде другаде, и която е адски доволна, че всичко това й е спестено.

Облеклото, което се виждаше, е било избрано заради разумни, държеливи на тежки условия качества, може би от някое предишно поколение, ако се съдеше по вида им, а не заради употребата му като лека артилерия в борбата между половете. На тоалетката старателно бяха подредени шишенца и кутийки, но известна строгост на стила подсказваше, че на етикетите им сигурно ще пише неща като: „Да се втрива нощно време", отколкото „Само леко пръсване зад ухото". Човек можеше да си представи как обитателката на тази стая през целия си живот е спала в тази стая и как нейният баща й е викал „малкото ми момиченце" чак до четиридесетата й година.

Зад вратата висеше голям, сдържан халат. Ваймс знаеше, даже без да поглежда, че на джоба му има зайче.

Накратко, това беше стаята на жена, която никога не е очаквала, че мъж изобщо ще надникне в нея.

Нощната масичка беше отрупана с ръкописи. С чувство за вина, но правейки го все пак, Ваймс се вгледа в тях.

Темата бяха драконите. Имаше писма от Комитета за Пещерни Клубни Изложби и от Лигата на Дружелюбните Изригващи Пламъци Дракони. Имаше брошури и апели от Слънчевата Обител за Болни Дракони... „Огънят на горкичкия малък Вини почти се задуши след Пет години Жестока Употреба като Отстранител на Стара Боя, но сега..." Имаше и молби за дарения, и покани за беседи, и други неща, дето говореха за едно сърце, толкова голямо, че да побере целия свят, или поне онази част от него, която имаше крила и бълваше огън.

Ако човек оставаше съзнанието си по-задълго в стаи като тази, рискуваше да приключи цялата работа странно натъжен и изпълнен с необяснимо, отвлечено състрадание, което би го накарало да повярва, че може би не е никак лоша идеята да изтрие цялата човешка раса от лицето на земята и да започне всичко отначало с амеби.

До купчината хартия имаше книга. Ваймс се извъртя с болка и погледна към заглавието отстрани. Пишеше: „Болести по драконите, от Сибил Дидре Олгивана Рамкин."

Той прелисти коравите страници с ужасено очарование. Те му откриха един нов свят, свят на доста шокиращи проблеми. Лепкаво гърло. Сух Дроб. Сторгус. Виене на свят. Астма, Сълзене. Камъни. Какво чудо, реши той, след като прочете няколко страници, ако някой блатен дракон изобщо доживееше да види повторно утрото. Дори самото преминаване през стая трябваше да се счита за техен биологичен триумф.

От старателно изработените илюстрации моментално отмести поглед. И той му беше предостатъчен за всичките тези карантии.

На вратата се почука.

— Аз съм. В приличен вид ли сте? — весело избоботи Лейди Рамкин.

— Ъ-ъ...

— Донесох ви нещо адски питателно.

Ваймс незнайно защо си представи, че ще е супа. Беше чиния, отрупана с бекон, пържени картофи и яйца. Чу артериите си да се паникьосват само при вида й.

— Направила съм и хлебен пудинг — каза Лейди Рамкин малко смутено.—Обикновено не готвя много, само за мен си. Знаете как е, да се грижиш само за един човек.

Ваймс си помисли за храненето в неговата квартира. По някакъв начин месото винаги беше сиво, със загадъчни нишки по него.

— Ъъ — започна той, несвикнал да се обръща към дами от легнало положение в собствените им легла.— Ефрейтор Нобс ми каза...

— О, какъв колоритен дребосък е този Ноби! —възкликна Лейди Рамкин.

Ваймс не беше сигурен, че може да се справи с това.

— Колоритен ли? — немощно попита той.

— Истински характер. Великолепно се разбираме.

— Така ли?

— О, да. Какъв страхотен запас от анекдоти има!

— О, да. За това няма проблеми.

Ваймс винаги се учудваше как Ноби се разбираше

чудесно на практика с всички. Трябва, беше решил гой, да има нещо общо с общия знаменател. В целия свят на математиката просто не можеше да съществува знаменател по-общ от Ноби.

— Ъъ — започна той и установи, че не може да се отърве от това ново средство за протакане,—и езикът му не ви се струва малко, ъъ, зрял?

— Солен — весело го поправи Лейди Рамкин. — Трябваше да чуете баща ми, когато се ядосаше. Както и да е, установихме, че имаме много общи неща. Това е удивително съвпадение, но моят дядо веднъж заповядал да бичуват неговия дядо за злонамерено просрочване.

Това трябва на практика да ги прави семейство, помисли си Ваймс. Ново внезапно бодване откъм ударената му страна го накара да потрепери.

— Натъртил сте се доста лошо и може би имате някое и друго счупено ребро — каза тя. — Ако се обърнете по корем, ще ви сложа още малко от това. — Лейди Рамкин измъкна бурканче с жълт мехлем.

На лицето на Ваймс се изписа паника. Инстинктивно дръпна чаршафите до врата си.

— Не ставай глупав, човече. Няма да видя нищо, което вече не съм виждала. Всички задници са едни и същи. Само дето онези, които обикновено виждам, имат и опашки. А сега, обръщай се по корем и вдигай нощната риза. Беше някога на дядо ми, да ти кажа.