Terry pratchett

Не можеш да се съпротивляваш на такъв глас. Ваймс си помисли да поиска да извикат Ноби като помощник, но след това реши, че това ще е дори още по-лошо.

Кремът гореше като лед.

— Какво е това?

— Всякакви неща. Ще облекчи натъртването и ще подпомогне растежа на здрави люспи.

— Какво?

— Госпожо, аз съм Капитан от Нощната Стража възропта Ваймс, давайки си сметка още докато го казваше, че това е най-глупавото нещо, което изобщо може да изрече.

— И полугол в леглото на дама—рече Лейди Рамкин, без ни най-малко да се трогне. — А сега се изправете и си изгълтайте чая. Трябва да ви укрепим и подсилим.

Погледът на Ваймс се изпълни с паника.

— Защо?

Лейди Рамкин бръкна в джоба на мърлявото си яке.

— О, дракона.

Ваймс се поотпусна. Точно сега драконът му се струваше доста по-безопасна перспектива.

— Направих и някои изчисления. Само едно мога да ви кажа: това е много странен звяр. Не би следвало да може да лети.

— За това сте права.

— Ако е устроен като блатните дракони, трябва да тежи около двайсет тона. Двайсет тона! Това е невъзможно. Всичко се свежда до пропорциите в тежестта и размаха на крилете, нали разбирате.

— Видях го да пада от кулата като лястовичка.

— Знам. Би трябвало крилата му да се разкъсат и от него да остане една огромна кървава дупка в земята — непоколебимо каза Лейди Рамкин. — Не можеш да си правиш шегички с аеродинамиката. Не можеш просто да скочиш от малкото на голямото и така да си остане всичко, разбираш ли. Всичко е въпрос на мускулна сила и на вдигащи повърхности.

— Знаех си аз, че нещо не е наред. — Ваймс се поободри. — И пламъкът, и той. Нищо не може да съществува с такава горещина вътре в него. Как успяват да я понесат блатните дракони?

— О, това са само химикали — отвърна Лейди Рамкин като да се оправдае. — Те просто дестилират нещо запалително от това, което са яли и запалват пламъка точно когато излиза от трахеята. Те всъщност изобщо нямат огън вътре в тях, освен ако случайно не се задавят.

— И какво става тогава?

— Изчегьртваш дракон от пейзажа—весело отвърна Лейди Рамкин. — Опасявам се, че не са много добре конструирани създания, това драконите.

Ваймс слушаше.

Те изобщо не биха оцелели, добре че техните родни блата бяха усамотени и липсваха хищници. Не че беше страхотна манджа да изядеш дракон, така или иначе — веднъж като му свалиш кожата и огромните летателни мускули, това, което оставаше, сигурно беше като да захапеш зле ръководена химическа фабрика. Нищо чудно, че драконите винаги бяха болни. Разчитаха на постоянни стомашно-чревни проблеми за доставката на гориво. По-голямата част от умствената им енергия отиваше за контролирането на обърканото им храносмилане, което можеше да дестилира даващи пламък горива от най-невероятни съставки. Те дори можеха да преподредят вътрешното си устройство за една нощ, за да се справят с трудните процеси. Живееха на един вид химично острие на бръснача през цялото време. Едно погрешно кихване и се превръщаха в география.

А когато въпросът опреше до избора на места за гнездене, женските имаха здравия разум и майчинския инстинкт като на тухла.

Ваймс се чудеше защо хората толкова са се притеснявали от драконите едно време. Ако в някоя пещера близо до теб имаше някой, трябваше само да почакаш, докато се самозапали, взриви се във въздуха или пък умре от болезнено лошо храносмилане.

— Вие наистина сте ги изучила, а? — каза той.

— Все някой трябваше да го направи.

— Ами големите?

— О, да. Те са голяма загадка, да ви кажа — рече тя, а изражението й стана крайно сериозно.

— Да, казахте го вече.

— Съществуват легенди. По всичко личи, че един вид дракони започнал да става все по-голям и по-голям и тогава... просто изчезнал.

— Измрял, искате да кажете?

— Не... появявали се от време на време. От някъде. Пълни със сила и мощ. И един ден престанали да идват изобщо. — Тя дари Ваймс с победоносен поглед.

— Аз мисля, че са открили място, където наистина могат да бъдат.

— Наистина да бъдат какво?

— Дракони. Където могат наистина да изразходват потенциала си. Някое друго измерение или нещо такова. Където гравитацията не е толкова силна и прочее.

— Когато го видях, си помислих—започна Ваймс,— че не може да съществува нещо, което лети и има такива люспи.

Те се спогледаха.

— Трябва да го открием в леговището му — каза Лейди Рамкин.

— Никой скапан летящ тритон няма право да ми подпалва града.

— Само си помисли за приноса към познанията за драконите.

— Слушайте, ако някой някога подпали този град, това ще бъда аз.

— Това е удивителна възможност. Съществуват толкова много въпроси...

— За това сте права. — Една фраза от речника на Керът мина през главата на Ваймс.—Това може да ни помогне в разследването — предложи той.

— Но утре сутринта—каза Лейди Рамкин непоколебимо.

Изразът на горчива решимост се стопи от лицето на Ваймс.

— Ще спя долу, в кухнята — весело добави Лейди Рамкин.—Обикновено си разпъвам походно легло там долу, когато е време за снасяне на яйцата. Някои от женските винаги имат нужда от помощ. Не се притеснявайте за мен.

— Много ми помогнахте — промърмори Ваймс.

— Изпратих Ноби до града да помогне на останалите да възстановят щаб-квартирата ви — каза Лейди Рамкин.

Ваймс беше забравил напълно Наблюдателницата.

— Сигурно е пострадала много.

— Напълно разрушена. Само петно от разтопен камък. Така че отстъпвам ви място в „Двора на Псевдополис".

— Моля?

— Но този район... искам да кажа, на улиците има истински павета... без да броим наема, искам да кажа, Лорд Ветинари нямали...

— Не се притеснявайте за това—тя го потупа приятелски. — А сега наистина трябва да поспите.

Ваймс лежеше в леглото, а мозъкът му препускаше. „Дворът на Псевдополис" беше от Анкхианската страна на реката, в един район с доста високи наеми. Гледката на Ноби или Сержант Колън, вървящи по улицата посред бял ден сигурно щеше да има същия ефект върху квартала, както и откриването на болница за чумави.

Той задряма, като се унасяше и се сепваше от един сън, където гигантски дракони го преследваха, размахали бурканчета с мехлем...

И се събуди от шума на тълпата. Лейди Рамкин, която се изправя надменно в цял ръст, не беше гледка, която да забрави човек, макар че можеше и да се опита. Беше все едно наблюдаваш континентално течение наопаки, докато многобройните субконтиненти и острови се скупчваха, за да образуват една масивна, ядосана протожена.

Счупената врата на драконовата къща се люлееше на пантите си. Обитателите й, вече с опънати нерви като арфа на амфетамини, се побъркваха. Малки топки пламък избухваха срещу металните плочи, докато те тъпчеха в паника напред-назад в кошарите си. — Какво означава това? — попита тя. Тълпата изпълни счупената врата. Някои от тях размахваха най-различни остри инструменти с характерното за размирници движение „нагоре-надолу".
— К'ддья — започна водачът,—драконът, вътре? Последва хор на сподавено съгласие.

— Е, и какво от това? — попита Лейди Рамкин.

— К'ддья. Той опожарява града. Те не летят надалеч. Ти имаш дракони тук. Може да е някой от тях, нали така?

— Ъхъ.

— Така че, нещото, което шъ напрайм е, да ги премахнем.

— Точну тъй.

— Ъхъ.

Пазвата на Лейди Рамкин се вдигаше и спускаше като империя. Тя посегна и сграбчи вилата за разхвърляне на тор от куката й на стената.

— Още една стъпка насам, предупреждавам те, и горчиво ще съжаляваш.

Водачът погледна през нея към обезумелите дракони.

— Тъй ли?—рече той гадно.—И к'во шъ напрайш,а?

Устата й се отвори и затвори веднъж-два пъти.

— Ще извикам Стражата! — каза тя най-накрая.

Заплахата нямаше ефекта, който очакваше. Лейди Рамкин никога не беше обръщала много внимание на онези части от града, които нямаха люспи по себе си.

— Ами, туй ще да е много лошо — каза водачът. — Това наистина си е за притеснение, а? Чак ми се разтреперват коленете, точно тъй.—Той измъкна един дълъг сатър от колана си. — А сега просто се отдръпни, госпожо, защото...

Струя зелен огън избухна откъм дъното на навеса, профуча една стъпка над главите на тълпата и извая изпепелена розетка в дървенията над вратата.

След което се чу глас, който представляваше захаросаното мъркане на истинска смъртна заплаха.

— Това е Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV — най-горещият дракон в града. Може за секунда да ти стопи главата.

Капитан Ваймс пристъпи куцукайки откъм сенките.

Един малък и извънредно уплашен златен дракон беше приклещен здраво под мишницата му. Другата му ръка го държеше за опашката.

Въстаниците го наблюдаваха хипнотизирани.

— Сега знам какво си мислите — продължи Ваймс меко. — Чудите се, след всичкото това вълнение, дали му е останал достатъчно огън? И, знаете ли к'во, и аз самият не съм много сигурен...

Той се наведе напред, взирайки се между ушите на дракона, а гласът му забръмча като острието на нож:

— Това, което трябва да се запитате, е: „Аз късметлия ли съм?"

Политнаха назад, щом той тръгна напред.

— Е? Вие чувствате ли се късметлии?

В продължение на няколко секунди единственият звук беше от стомаха на Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV, който куркаше зловещо, докато горивото се вливаше в камерите за пламъка.

— Ама виж, ъъ — започна водачът, а очите му бяха приковани в главата на дракона, — няма нужда от такива ми ти неща...

— Всъщност, той може да реши просто така сам да си побълва пламъци. Трябва да го правят, за да спрат образуването на газове. А те се образуват, когато се нервират. А, как да ви кажа, струва ми се, че вие здравата сте ги нервирали всичките.

Водачът направи каквото се надяваше, че е неопределено помирителен жест, но за нещастие го направи с ръката, която все още държеше ножа.

— Пусни го—остро каза Ваймс, — или си история.

Ножът издрънча на плочите. В дъното на тълпата настъпи боричкане, тъй като доста хора, метафорично казано, се намираха доста надалеч и не знаеха какво става.

— Но преди всички вие, останалите примерни граждани, да се разпръснете тихичко и се заемете всеки с работата си — заплашително каза Ваймс, — предлагам ви да погледнете внимателно тези дракони. Случайно някой от тях да изглежда дълъг шейсет стъпки? Бихте ли могли да кажете, че те имат осемдесет стъпки размах на крилете? Колко горещ пламък могат да изригнат, какво ще кажете?

— Н'нам — отговори водачът. Ваймс лекичко повдигна главата на дракона. Водачът изцъкли поглед.

— Н'нам, сър — поправи се той.

— Искате ли да разберете?

Водачът поклати глава. Но успя да си намери гласа.

— Ти кой си, обаче? — попита той. Ваймс се изправи в цял ръст.

— Капитан Ваймс от Градската Стража.

Това бе посрещнато с почти пълно мълчание. Единственото изключение беше закачливият глас, някъде в дъното на тълпата:

— Нощна смяна, тъй ли?

Ваймс погледна надолу към нощната си риза. В бързината да се вдигне от леглото, той беше намъкнал набързо един чифт от пантофите на Лейди Рамкин. Чак сега видя, че те имаха розови помпони отгоре.

И точно това беше мигът, в който Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV реши да се оригне.

Не беше нов тласък от бучащ огън. Беше просто една почти невидима топка влажен пламък, който се отърколи над тълпата и опърли няколко вежди. Но определено направи впечатление.

Ваймс се повдигна величествено. Нямаше начин да са забелязали краткия момент на абсолютния му ужас.

— Това беше само за да привлече вниманието ви — каза той с безизразно лице. — Следващият ще е малко по-ниско.

— Ъъ — обади се водачът. — Прав си. Никакъв проблем. Ние тъй или иначе тъкмо тръгвахме. Тука няма големи дракони, съвсем вярно. Извинявайте, че ви обезпокоихме.

— А, не — победоносно рече Лейди Рамкин. — Няма да ви се размине толкова лесно! — Тя се пресегна към един рафт и извади тенекиена кутия. Тя имаше процеп на капака. Издрънча. От едната й страна беше изписано: „Слънчевата Обител за болни дракони".

Първоначалната обиколка събра четири долара и трийсет и един пенса. След като Капитан Ваймс посочи многозначително с дракона, се зададоха като по чудо нови двайсет и пет долара и шестнайсет пенса. И тогава тълпата побягна.

— Излязохме с печалба от деня, все пак — каза Ваймс, когато отново останаха сами.

— Това беше адски смело от ваша страна!

— Само да се надяваме, че няма да се разчуе — каза Ваймс, докато внимателно връщаше изтощения дракон обратно в кошарата му. Почувства се леко замаян.

Още веднъж усети поглед, вперен в него. Погледна настрани към дългото, изострено лице на Добродушния Биндъл Леки, изправил се на задните си крака в поза, най-добре описана в „Последното Кученце в Магазина".

За свое най-голямо учудване, той усети как се пресяга да го почеше зад ушите, или поне зад двете остри неща отстрани на главата му, които се предполагаше да са му ушите. Той му отвърна със странен шум, който прозвуча като сложен блокаж в пивоварна.

— Всичко е наред — обади се Лейди Рамкин. — Стомахът му къркори. Това ще рече, че те харесва.

За свое удивление, Ваймс установи, че това му е доста приятно. Доколкото можеше да си спомни, нищо през целия му живот досега не беше си помисляло, че той струва и пет пари.

— Мислех си, че ти, ъъ... ще се отървеш от него.

— Предполагам, че ще се наложи — каза тя. — Знаеш как е, обаче. Като те погледнат с тези големи, одухотворени очи...

Последва кратко, споделено, неловко мълчание.

— Ами какво, ако аз...

— Не искаш да кажеш, че би искал... Те спряха.

— Това ще е най-малкото, което бих могла да направя — каза Лейди Рамкин.

— Но ти вече ни даде новата щаб-квартира и пр.!

— Това просто беше мое задължение като добра гражданка — отвърна Лейди Рамкин. — Моля те, приеми Биндъл като... като приятел.

Ваймс усети, че го изтикват над много дълбока бездна върху много тънка дъска.

— Аз дори не знам какво ядат те.

— Всъщност са всеядни — отвърна тя. — Ядат всичко, с изключение на метал и вулканични скали. Не можеш да си много придирчив, ако се раждаш в блато, нали.

— Но, но трябва ли да се извежда на разходка? Или да полети и прочее?

— Спи през повечето време. — Тя почеса грозното създание по люспестата глава. — Трябва да ти кажа, че той е най-спокойният дракон, който някога съм отглеждала.

— Ами, ъъ... сещаш ли се? — Той посочи към вилата за разхвърляне на торта.

— Ами, основно са газове. Само го дръж някъде на проветриво място. Нямаш много скъпи килими, нали? Най-добре да не му позволяваш да ти лиже лицето, но могат да бъдат научени и да си контролират пламъка. От голяма полза са за паленето на камината.

Добродушният Биндъл Леки се сви на кълбо сред бент от клокочещи шумове.

Имат осем стомаха, спомни си Ваймс; рисунките в книгата бяха много детайлни. А там вътре има и цял куп други неща, като тръби за частична дестилация и побъркани алхимични прибори.

Никой блатен дракон не би могъл някога да тероризира кралство, освен поради чиста случайност. Ваймс се замисли колко ли са били избити от предприемчиви герои. Ужасно жестоко беше да причиниш нещо подобно на живинки, единственото провинение на които беше, че могат да се взривят по невнимание на парчета насред въздуха. Доста се ядоса, като си го помисли. Порода клети слабаци, ето това бяха драконите. Родени, за да губят. Живей бързо, умри с размах. Всеядни или не, това, от което наистина живееха, май бяха нервите им, докато пърхаха извинително през света в смъртен ужас от собствената си храносмилателна система. Семейството тъкмо е успяло да се съвземе след експлодирането на бащата и някакъв си мискинин в доспехи вече е нагазил в блатото, за да си забие сабята в чувал с карантия, дето така или иначе е само на една крачка разстояние от самоунищожението.

Хм. Интересно би било да види как великите убийци на дракони от миналото биха се изправили пред големия дракон. Броня? По-добре без нея. Във всеки случай ще е все тая, но поне овъглените ти останки няма бъдат препакетирани в собственото им фолио.

Той гледаше и гледаше уродливото малко създание, а идеята, която през последните няколко минути тропаше на вратата на вниманието му, най-сетне бе пусната да влезе. Нямаше човек в Анкх-Морпорк, който да не искаше да открие леговището на дракона. Или поне да го открие празно. Някое дървено чучело нямаше да свърши работа, в това беше сигурен. Но, както се казва: пусни крадеца...*

* Изразът „Пусни крадеца да хване крадеца" по това време (след упорити протести от страна на Гилдията на Крадците), вече беше изместил една много по-стара и типична Анкх-Морпоркска пословица, която гласеше: „Направи дълбока дупка, заредена с капани отстрани, с метални щракащи уловки, въртящи се ножове, задвижвани от водна сила, строшено стъкло и скорпиони, за да хванеш крадеца."

— Дракон може ли да подуши друг дракон? Искам да кажа, да проследи миризмата му?

Изнесох се от дома на Г-жа Пам, защото тука има една дузина спални. Беше много тъжно и ми направиха торта, но мисля, че така е по-добре, макар че Г-жа Пам изобщо не ми е искала да плащам наем, което беше много мило от нейна страна, като се има предвид, че е вдовица с толкова много хубави дъщери, които трябва да отгледа плюс зестрата им и т.н.

Освен това се сприятелих с маймуната, която наминава оттук, за да види дали не сме открили книгата му. Ноби казва, че бил въшлив тъпак, защото му отмъкнал 18 жетона, докато играли на „Сакатия Г-н Лук", което е игра на късмет с карти и аз не я играя. Казах на Ноби за Декретите за Комар (Контролиране), а той ми каза да се разкарам, което мисля, че е нарушение на Правилника за Благопристойното Поведение от 1389 г., но реших да прибягна до Благоразумието си.

Капитан Ваймс е болен и за него се грижи една Дама. Ноби казва, че било всеизвестно, че тя е Куку, но Сержант Колън казва, че това е само защото живеела в голяма къща с много дракони, но пък че струвала цяло Състояние и браво на Капитана, че си бил напъхал краката под масата. Не разбирам какво общо имат мебелите с това. Тази сутрин отидох на разходка с Рийт и й показах много интересни образци на коваческото изкуство, които могат да се намерят в града. Каза, че било много интересно. Каза, че съм бил съвсем различен от всички останали, които познавала. Твой любящ син, Керът.

РS. Надявам се, че Минти е добре."
Той сгъна внимателно листа и го пъхна в плика.

— Слънцето залязва — каза Сержант Колън. Керът вдигна очи от восъка, с който лепеше.

— Което ще рече, че скоро ще е нощ — продължи Колън педантично.

— Да, Сержант.

Колън прокара пръст по яката си. Кожата му беше забележително розова, в резултат на сутрешното търкане, но хората продължаваха да стоят на почтително разстояние.

Някои са родени да командват. Някои се домогват до командването. А на други им натрисат командите и сержантът понастоящем беше включен в тази категория и не беше особено щастлив от факта.

Всеки момент, знаеше си го, той трябваше да каже, че е време да излязат на проверка. Не искаше да излиза на проверка. Искаше да си намери някой хубав сутерен някъде. Но щом беше на служба, трябваше да го направи.

Не беше толкова самото командване, което го тормозеше. Беше командването, което жив го опичаше от тормоз, и което му създаваше проблеми.

Освен това беше съвсем сигурен, че ако много скоро не доложеха някакви новини относно тоя дракон, то Патрицият щеше да се натъжи. А когато Патрицият се натъжеше, той ставаше много демократичен. Откриваше сложни и болезнени начини да разпространи тази тъга възможно най-надалеч. Отговорността, помисли си сержантът, е ужасно нещо. Както и това да те измъчват страховито. Доколкото той можеше да види, двата факта скоростно се насочваха един към друг.

И затова изпита страхотно облекчение, когато една малка карета спря пред Двора. Беше много стара и очукана. На вратата й имаше избелял герб. Изписано на гърба, и доста по-ново, се четеше: „Изцвили, ако обичаш дракони."

И от нея, като потрепери от болка, докато слизаше, се появи Капитан Ваймс. Следваше го жената, известна на сержанта под името Лудата Сибил Рамкин. И най-накрая, подскачайки послушно на каишка, се появи малък...

Сержантът беше твърде нервен, за да държи сметка за действителния размер.

— Е, мътните ме взели! Те са го хванали без мене!

Ноби вдигна очи от масата в ъгъла, където от доста време насам все не успяваше да научи, че е почти невъзможно да играеш на ловкост и блъфиране срещу противник, който непрекъснато се усмихва. Библиотекарят се възползва от отвличането на вниманието му, за да си помогне с няколко карти от дъното на колодата.

— Не ставай глупав. Това е само един блатен дракон —рече Ноби.—Много си е добре тя, Лейди Сибил. Истинска дама.

Другите двама стражи се обърнаха и се втренчиха в него. Това го беше казал Ноби.

— Вие двамата най-добре да престанете—каза той. — Защо пък да не мога да позная някоя дама, като я видя? Тя ми поднесе чай в чаша тънка като хартия със сребърна лъжица в нея—добави с тона на някой, който е надникнал над платото на социалното разделение. — А аз й я върнах, така че можете да престанете да ме зяпате така!

— Ти какво точно правиш в свободните вечери?— попита Колън.

— Не ти влиза в работата.

— Ти наистина ли върна лъжицата? — попита Керът.

— Да, по дяволите, върнах я!—разгорещено отвърна Ноби.

— Внимание, момчета—каза сержантът с облекчение.

Останалите двама влязоха в стаята. Ваймс удостои хората си с обичайния си поглед на безропотно слисване.

— Взводът ми—смутолеви той.

— Чудесни мъже — отбеляза Лейди Рамкин. — Добрите стари редници и храбреци, а?

— Редници, поне—каза Ваймс.

Лейди Рамкин засия окуражаващо. Това предизвика странно раздвижване сред мъжете. Сержант Колън, благодарение на известно усилие, успя да накара гръдния си кош да изпъкне по-напред от корема му. Керът се изправи от обичайното си изгърбване. Ноби затрепера във войнишка стойка, прилепил здраво ръце до тялото, с палци, щръкнали право напред и с пилешки гърди, така издути, че рискуваше краката му да се отлепят от земята.

— Винаги съм мислела, че всички ние можем да спим по-спокойно в леглото, като знаем, че тези храбри мъже бдят над нас—каза Лейди Рамкин, докато обхождаше спокойно редицата, като галеон със злато, който се носи по вятъра. — А кой е това?

Трудно е да накараш един орангутан да застане мирно. Тялото му може и да се справи най-общо с идеята, но кожата му не може. Библиотекарят правеше каквото беше по силите му, обаче, застанал в един вид почтителна купчина в края на редицата и поддържаше онова сложно отдаване на чест, което може да се постигне само от ръка, дълга четири стъпки.