Terry pratchett

— Това ти ли си, Разследвател Сержант Колън? -попита Ноби.

— Точ'тъй! А сега можеш ли да разкриеш вратата към клозета, Разследвател Ефрейтор Нобс? Търсим ниска, тъмна врата с неугледен вид, ха-ха-ха.

Чу се поредица от дрънчене и приглушени ругатни от Ноби, докато той се запрепъва по улицата, последвани от вой, когато една от безбройните иви котки на Анкх-Морпорк пробяга между краката му.

— Чие си, маце -рече Ноби, под сурдинка.

— Нуждата не чака — каза Серж. Колън и се озова срещу някакъв сгоден ъгъл.

Собствените му размишления бяха прекъснати от ръмженето на ефрейтора.

— Ти ли си това там, Сержант?

— За теб Разследвател Сержант, Ноби—учтиво напомни Колън.

Гласът на Ноби беше припрян и внезапно много трезвен.

— Не вдигай врява, Сержант, но току-що видях да прелита дракон!

— Виждал съм да прелита конска муха. И обикновена муха. И листна въшка даже съм виждал да прелита. Но никога не съм виждал дракон да прелита.

— Разбира се, че си, тъпак такъв—нетърпеливо каза Ноби. — Слушай, не се будалкам. Имаше крила като... като... като страхотни големи крила!

Сержант Колън се обърна величествено. Лицето на ефрейтора така беше пребледняло, че се открояваше в тъмнината.

— Честно, Сержант!

Сержант Колън обърна очи към мокрото небе и към окъпаната от дъжда луна.

— Добре, покажи ми.

Зад гърба му долетя шумът от плъзгане и няколко керемиди се размазаха на улицата.

Той се обърна. И там, на покрива, стоеше драконът.

— На покрива има дракон! — изгъргори той. — Ноби, това там е дракон на покрива! Какво да правя, Ноби? На покрива има дракон! Гледа право в мен, Ноби!

— Като начало, можеш да си вдигнеш гащите — обади се Ноби иззад най-близката стена.

Дори и лишена от пластовете й защитно облекло, Лейди Сибил Рамкин си оставаше внушително висока. Ваймс знаеше, че варварските народи от централните земи имаха легенди за огромни, облечени в ризници, в метални сутиени, яхнали яки коне девици, които се спускат над бойните поля и отнасят мъртвите воини, щом паднат, в един величествен, разгулен нов живот, докато пеят с приятно мецосопрано. Лейди Рамкин можеше да е една от тях. Тя би могла да отнесе цял батальон. Когато заговореше, всяка дума беше като мощен удар по гърба и звучеше с аристократичната самоувереност на съвършеното добро възпитание. Самите гласни биха могли да разцепят тиково дърво. Рунтавите предци на Ваймс бяха свикнали на такива гласове, обикновено от тежко въоръжени мъже на гърба на бойни кавалерийски коне, които им обясняваха защо би било такава хубава идея това, не се ли сещате, да атакуват врага и да го треснат за шестима. Краката му искаха да застанат мирно.

Праисторическите хора биха я боготворили, и всъщност, удивително точно бяха успели да издадат подобни статуи още преди хиляди години. Тя притежаваше изобилие от кестенява коса; перука, както покъсно научи Ваймс. Никой, който имаше много вземане-даване с дракони не си задържаше собствената коса за дълго.

Освен това тя носеше дракон на рамо. Беше представен като „Замахнинокти Винсент Вундеркинд от Куирм", наричан за кратко Вини, и който като че даваше значителен принос към необичайния химически мирис, изпълнил къщата. Тази миризма просмукваше всичко. Дори и щедрото парче кейк, което тя му предложи, имаше неговия вкус.

— Това, ъъ...рамото... изглежда... много хубаво — каза отчаяно, за да поведе разговор.

— Глупости. Просто го дресирам, защото тези, които могат да седят на раменете, вървят на двойна цена.

Ваймс промърмори, че понякога е виждал дамите от обществото с малки, цветни дракони по раменете и му се струвало, че е много... ъъ... красиво.

— О, звучи красиво. От мен да го знаеш. А после си дават сметка, че това ще рече сажди, опърлена коса и курешки по целия им гръб. Пък и ноктите им се впиват. И после решават, че нещото става прекалено голямо и миризливо, и преди да се усетиш, то вече е или в Морпоркския Слънчев Приют за Изгубени Дракони, или са му видели сметката с въже около врата в реката, горкичките малки създанийца.—Тя седна, надипляйки пола, от която биха излезли платната за цяла една малка флотилия. — И така. Капитан Ваймс, нали така бяхте?

Ваймс се обърка. Отдавна споминали се Рамки-новци го гледаха откъм украсените рамки високо по сенчестите стени. Между, около и под портретите се намираха оръжията, които те най-вероятно бяха използвали, и то добре и често, ако се съдеше по вида им. Доспехи бяха наредени като аптекарски шишета покрай стените. Доста от тях, нямаше как да не го забележи, имаха големи дупки по тях. Таванът представляваше избеляла колекция от изядени от молци знамена. Нямаше нужда човек да провежда съдебно разследване, за да разбере, че праотците на Лейди Рамкин никога не бяха се измъквали позорно от битка.

Удивително беше, че тя е способна да направи нещо толкова миролюбиво, като да изпие чаша чай, например.

— Моите предци — тя проследи хипнотизирания му поглед. — Нали разбирате, нито един от рода Рамкин не е умрял в леглото си през последните хиляда години.

— Да, госпожо?

— Извор на семейна гордост, така да се каже.

— Да, гос'жо.

— Някои от тях са умрели в чужди, разбира се. Чашата с чая заподскача в чинийката на Капитан, Ваймс.

— Да, гос'жо.

— Капитан е толкова смел чин, винаги съм си го мислила. — Тя го дари с блестяща, крехка усмивка. — Искам да кажа, полковниците и т.н. са винаги толкова старомодни, майорите са надути, докато човек винаги чувства, че има някакси нещо сладостно опасно у един капитан. Та, какво трябваше да ми покажете?

Ваймс сграбчи вързопа си като пояс на целомъдрието.

— Чудех се—запъна се,—колко голям... ъъ... блатния...

Той млъкна. Нещо ужасно се случваше с долните му части.

Лейди Рамкин проследи погледа му.

— О, не му обръщайте внимание — весело каза тя.

— Ударете го с възглавничката, ако ви досажда.

Един дребен възрастен дракон беше изпълзял изпод стола му и беше настанил зъбатата си муцуна в скута на Ваймс. Той душевадно се беше втренчил с големите си кафяви очи и лекичко лигавеше нещо доста разяждащо, ако се съди по усещането, върху коленете му. И вонеше като киселинна баня.

— Това е Капка Роса Мабелин Замахнинокти Първи — обясни нейна светлост. — Шампион и баща на шампиони. Но няма вече огън у него, горкото ми, сълзливо старче. Обича да го чешат по корема.

Ваймс тайничко се опита със злобни тръсвания да отмести стария дракон. Той скръбно примигна срещу него с ревматичните си очи и оголи края на устата си, разкривайки стобор от почервени от сажди зъби.

— Само го отместете, ако ви досажда—весело подсказа Лейди Рамкин. — И така, какво питахте?

— Чудех се колко големи стават блатните дракони? — попита Ваймс, като се мъчеше да промени положението си. Чу се леко ръмжене.

— Дошъл сте чак дотук, за да ме попитате само това? Ами... като че ли си спомням Замахнинокти Добродушни стана цели четиринайсет палци висок, от краката до главата—разсъждаваше Лейди Рамкин.

— Ъъ...

— Само толкова? — попита Ваймс с надежда. В скута му старият дракон лекичко захърка.

— Боже мой, не! Той беше нещо като изключение, всъщност. Повечето не стават по-високи от осем палеца.

Капитан Ваймс замърда устни в бърза сметка.

— Две стъпки? — плахо попита той.

— Браво. Това са петлаците, разбира се. Кокошките са малко по-малки.

Капитан Ваймс нямаше намерение да се отказва.

— „Петлак" ще рече мъжки дракон, нали така?

— Само след като е навършил две години — победоносно каза Лейди Рамкин.

Капитан Ваймс седеше замаян, ядеше ужасния кейк, панталоните му постепенно се разтваряха, а потокът информация течеше над него; как мъжкарите се бият с пламък, но в сезона на снасянето на яйцата само кокошките* издишват огън, от горенето на сложни вътрешни газове, за инкубацията на яйцата, които се нуждаят от такава жестока температура, докато мъжкарите събират дърва за огън; група от блатни дракони била „свиване" или "притеснение"; женската била способна да снесе до три люпила от по четири яйца всяка година, повечето от които били стъпквани от разсеяни мъжкари; и драконите и от двата пола почти не проявявали никакъв интерес един към друг, и всъщност, към нищо друго, с изключение на дървата за огън, освен веднъж на два месеца, когато те ставали целенасочени като циркуляри.

* Само до третото им люпило, разбира се. След това стават майки.

Видя се безпомощен да предотврати изкарването си навън при колибките им в задния двор, екипиран от глава до пети в кожена броня, покрита със стоманени плочки, и въведен в дългата, ниска постройка, откъдето беше дошло свиренето.

Температурата беше ужасна, но не чак толкова лоша, колкото коктейлът от миризми. Той се завлачи безцелно от една оградена с метал кошара към друга, докато крушовидни, писукащи малки ужасии с червени очи биваха представяни като „Луннопени Дукеса Мартенскаболи, която в момента е бременна" и „Луннамъгла Замахнинокти II, който беше Най-Добрият от Котилото в Псевдополис миналата година". Струи от блед зелен пламък играеха по коленете на капитана.

Много от преградите имаха розетки и сертификати, закачени над тях.

— А този, струва ми се, е Добричкият Биндъл Леки от Куирм — безпощадно рече Лейди Рамкин.

Ваймс се взря замаян над овъглената преграда в малкото създание, свито на топка на средата на пода. То приличаше почти толкова на всички останали, колкото Ноби — на средностатистическия човек. Нещо в родословното му дърво му беше отредило двойка вежди с почти същия размер, колкото и ниските му крила, които никога не биха могли да го вдигнат във въздуха. Главата му имаше неправилна форма, като на мравояд. Имаше ноздри като смукателна помпа. Ако някога въобще успееше да полети, нещата щяха да го теглят назад като двойка парашути.

Освен това, то насочи към Капитан Ваймс най-безмълвния интелигентен поглед, който някога беше срещал у животно, включително и у Ефрейтор Нобс.

— Случва се—тъжно каза Лейди Рамкин. — Всичко е в гените, нали знаете.

— Така ли? — попита Ваймс.

По някакъв начин, създанието концентрираше цялата сила, която събратята му хвърляха по пламъка и шума, в поглед като термично копие. Не можа да се сдържи и си спомни колко много искаше кученце, когато беше малко момче. Но да не забравяме, тогава те гладуваха—всяко нещо с месо по него щеше да свърши работа.

Чу стопанката на драконите да казва: — Човек се опитва да отгледа добър пламък, дълбочина на люспите, правилния цвят и т.н. Трябва просто да се примири с някоя тотална издънка от време на време.

Малкият дракон насочи към Ваймс поглед, който сто процента би му спечелил наградата за „Дракона, Който Съдиите Най-Вероятно Ще Си Вземат У Дома И Ще Го Използват Като Подвижна Запалка".

Тотална издънка, помисли си Ваймс. Той не беше сигурен за точното значение на думата, но можеше да рискува с интелигентна догадка. Звучеше като остатъка, след като си извадил ама съвсем всичко от каквото и да било значение. Като Стражата, помисли си той. Тотална издънка, всеки един от тях. И също като него. Това беше сагата на неговия живот.

— Това е то Природата — рече нейна светлост. — Естествено, и през ум не би ми минало да искам потомство от него, пък и той, така или иначе, не би могъл.

— Защо не? — попита Ваймс.

— Защото драконите трябва да се чифтосат във въздуха, а той никога няма да успее да полети с тези крила, струва ми се. Ще ми е мъчно да загубя кръвната линия, разбира се. Негов баща беше Дървоядната Яркалюспа на Бренда Родли. Познаваш ли Бренда?

— Ъ, не—каза Ваймс. Лейди Рамкин беше от хората, които приемат, че всички останали познават всекиго, когото тя познава.

— Очарователно момиче. Все едно, братята и сестрите му се оформят много добре.

Горкото малко животинче, помисли си Ваймс. Това е то Природата, во кратце. Винаги изгаднява с изтърсаците.

Нищо чудно, че й викат майка...

— Имахте нещо да ми показвате — подсказа му Лейди Рамкин.

Ваймс безмълвно й подаде пакета. Тя свали тежките си ръкавици и го разви.

— Гипсова отливка от стъпка — каза направо. — Е и?

— Напомня ли ви на нещо? — попита Ваймс.

— Може да е блатна птица.

— О! — Ваймс беше съкрушен. Лейди Рамкин се засмя.

— Или наистина голям дракон. Взели сте я от музей, нали?

— Не. Взех я от улицата тази сутрин.

— Ха? Някой си е направил шегичка с теб, мили ми приятелю.

— Ъъ. Там имаше, ъъ... косвено доказателство. Разказа й. Тя се облещи срещу него.

— Draco nobilis—дрезгаво каза тя.

— Моля? — попита Ваймс.

— Draco Nobilis. Благородният дракон. Обратното на тези тука... — тя махна с ръка по посока на сбутаните редици виещи гущери, — Draco Vulgaris, това са повечето от тях. Но всички големи са измрели. Това наистина е глупост. Няма два мнения. Всички са измрели. Красиви неща, наистина. Тежали тонове. Най-големите неща, които някога са летели. Никой не знае как са го правили.
И тогава те научиха.

Изведнъж стана много тихо.

По редиците с прегради, драконите се смълчаха, с пламнали очи и застанали нащрек. Гледаха към покрива.

Керът се огледа. Във всички посоки надалеч се простираха рафтове. Върху тези рафтове — книги. Направи премерено предположение.

— Това е Библиотеката, нали? Библиотекарят продължи внимателно, но здраво да държи момчето за ръката и го поведе из лабиринта от пътеки.

— Има ли тяло? — попита Керът.

Би трябвало да има. По-лошо и от убийство! Тяло в библиотека. Това може да доведе до всичко.

Накрая маймуната тупна й спря пред един рафт, не по-различен, както изглеждаше, от стотиците други. Някои от книгите бяха приковани с вериги. Там имаше дупка. Библиотекарят посочи към нея.

— Уук.

— Е, и какво от това? Някаква си дупка, където би трябвало да има книга.

— Взели са книга. Взели са книга? Викаш Нощната Стража — Керът се изпъчи гордо, — само защото някой е взел книга? И ти си мислиш, че това е по-лошо от убийство?

Библиотекарят го изгледа с поглед, какъвто останалите хора пазят специално за онези, които казват нещо подобно на: „Какво толкова лошо има в геноцида?"

— Това на практика е наказуемо деяние, да губиш времето на Стражата — каза Керът. — Защо просто не го кажеш на главните магьосници, или на каквито и да са там?

— Уук. — Библиотекарят посочи с няколко изненадващо оскъдни жеста, че повечето магьосници и с две ръце не биха могли да си намерят собствените задници.

— Е, не виждам ние какво можем да помогнем. Как се казва книгата?

Библиотекарят се почеса по главата. Това щеше да е малко трудничко. Обърна се с лице към Керът, сключи кожените си като ръкавици ръце, после ги разтвори.

— Знам, че е книга. Как се казва? Библиотекарят въздъхна, после вдигна ръка.

— Четири думи? — каза Керът. — Първата дума. — Маймуната пристисна два сбръчкани пръста един към друг. — Малка дума? Как? Какво? А...

— Уук!

Орангутанът изръмжа и театрално задърпа голямо космато ухо.

— О, звучи така. Пръсти? Ръка? Прибавяме. Викове. Да срежа. По-малка дума... Зов. Зов! Първа сричка. Малка. Съвсем малка сричка. Заедно? На. От. До. При. При! Зов. При. Зов. При. Призов! Призов-аване? Призов-аваме? Призоваваме. Призоваваме. Как да призоваваме Нещо? Ама че смешна работа! Четвъртата дума. Една цяла...

Той се взря внимателно, докато Библиотекарят загадъчно се въртеше в кръг.

— Голямо нещо. Страхотно голямо. Размахва криле. Нещо страхотно голямо, което подскача и размахва криле. Зъби. Пухти. Бълва. Страхотно, ужасно, голямо нещо, което бълва и размахва криле. — Пот изби по челото на Керът, докато той послушно се опитваше да разбере. — Смуче пръсти. Смуче някакви пръсти. Изгорено. Горещо. Огън. Нещо огромно, което размахва криле и бълва огън...

Библиотекарят завъртя очи. Хомо сапиенс? Дръжте си го за вас.

Огромният дракон танцуваше и се въртеше и тъпчеше въздуха над града. Беше в цвета на лунната светлина, която хвърляше отблясъци по люспите му. От време на време се извърташе и се плъзгаше измамно леко над покривите, опиянен от абсолютната радост на съществуването.

И всичко това никак не е редно, мислеше си Ваймс. Една част от него се възхищаваше на неподправената красота, но друга, настойчива и бдителна малка групичка от мозъчни клетки откъм погрешната страна на синапсите, дращеше тънкия си щрих по стените на почудата.

Това е адски голям гущер, присмиваха се те. Сигурно тежи тонове. Нищо, дето е толкова голямо, не би могло да полети, не и с красиви криле дори. И защо са му на един летящ гущер огромни люспи по гърба?

Петстотин стъпки над него копие от синьо-бял пламък избуча в небето.

Не може да направи нещо подобно! Та той сам ще си изпепели устните!

До него Лейди Рамкин стоеше със зинала уста. Зад нея малките оковани дракони скимтяха и виеха.

Огромният звяр се обърна във въздуха и връхлетя над покривите. Пламъкът се стрелна отново. Под него изникнаха нови жълти пламъци. Направи го толкова тихо и стилно, че на Ваймс му бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае, че, всъщност, няколко сгради вече горят.

— Божичко! — възкликна Лейди Рамкин. — Виж! Използва въздушните течения! Затова е огънят! —Тя се обърна към Ваймс, с безнадежден блясък в погледа. — Даваш ли си сметка, че ние може би сме свидетели на нещо, което никой не е виждал от векове?

— Да, това е един скапан летящ алигатор, дето ми подпалва града! — изкрещя Ваймс. Тя не го слушаше.

— Трябва да има тяхно котило някъде. След всичкото това време! Къде мислиш, че живее?

Ваймс не знаеше. Но се закле пред себе си, че ще го открие и че ще му зададе няколко, ама много сериозни въпроса.

— Едно яйце — прошепна драконовъдката. — Да пипна само едно яйчице...

Ваймс се облещи срещу нея в най-искрено учудване. Осени го мисълта, че той самият може би е нещо сбъркан.

Под тях нова сграда избухна в пламъци.

— Колко далече точно — започна той, много бавно и внимателно, все едно говореше на дете, — са летели тия неща?

— Те са много териториални животни — промърмори нейна светлост. — Според една легенда те...

Ваймс усети, че му се готви нова порция знания относно драконите.

— Само фактите, милейди—каза нетърпеливо.

— Не много надалеч всъщност — отвърна тя, леко изненадана.

— Много ви благодаря, госпожо, бяхте изключително полезна—изломоти Ваймс и се втурна да бяга.

Някъде в града. Извън него нямаше нищо друго, освен ниски поля и едно блато. Нямаше начин да не живее някъде в града.

Сандалите му шляпаха по паветата, докато летеше като хала из улиците. Някъде в града! Което беше абсолютно смехотворно, разбира се. Абсолютно смехотворно и невъзможно.

Не заслужавах това. От всички градове из целия този свят, където можеше да налети, избра моя...

По времето, когато стигна до реката, драконът беше изчезнал. Но над улиците висеше облак дим и вече бяха сформирани няколко живи вериги с кофи, които си предаваха вода от реката за към пострадалите сгради.*

* След много оплаквания, миналата година Патрицият обяви Гилдията на Огнеборците извън закона. Причината беше, че ако човек си купеше контракт от Гилдията, къщата му се пазеше срещу пожар. За зла учaст, колективният Анкх-Морпоркски дух много бързо взе връх, така че огнеборците започнаха да посещават домовете на потенциалните клиенти на групи, като коментираха на висок глас, неща от рода на: „Много пожаронеобезопасено място е това, ммм-даааа", и „Сигурно ще избухне като фойерверк само от една невнимателно изпусната клечица кибрит, знаеш какво искам да кажа, нали?"
Работата значително се затрудняваше поради потоците от хора, които се изливаха по улиците, помъкнали покъщнината си. По-голямата част от града беше от дърво и слама, а те нямаха никакъв шанс в случая.

Всъщност, опасността беше удивително малка. Загадъчно малка, като се замислеше човек.

Ваймс незабележимо беше почнал да си носи тетрадка със себе си в последните дни, и отбеляза инцидента, сякаш самият факт на записването му по някакъв начин правеше света по-разбираемо място.

„Пункт: Една пустройка за коли (принадлежашта на един мирен бизнесмен), който видя как новата му карета избухва в пламъци).

Пункт: И малка зарзъватчийница (абсолутно точно я уцели)."

Ваймс се учуди от това. Беше си купувал ябълки оттам веднъж и не му беше направило впечатление да има нищо, което би могло по някакъв начин да обиди дракон.

И все пак, много внимателен дракон, мислеше си, докато си проправяше път към Наблюдателницата. Като се вземат предвид всичките площи с дървен материал, купи сено, сламени покриви и складове за гориво, които случайно би могъл да удари, той бе успял наистина да уплаши всички, без да засегне града.

Лъчи от ранното утринно слънце пронизваха кълбата дим, когато той отвори вратата. Това беше дом. Не голата малка стаичка над магазинчето за свещи на Уиксънска уличка, където спеше той, а тази гадна кафява стая, която миришеше на непочистени кюнци, на лулата на Сержант Колън, на тайнствения личен проблем на Ноби и, напоследък, на боята за ризницата на Керът. Беше почти като у дома.

Беше празно. Той не се изненада много. Изтрополи до мястото си и се отпусна на стола си, възглавницата на който би била изхвърлена с отвращение оттам даже и от всяко едно мърляво улично псе, нахлупи шлема връз очите си и се опита да помисли.

Нямаше смисъл да се действа прибързано. Сред целия този пушек и смут драконът изчезна също така внезапно, както и дойде. Имаше достатъчно време да се действа. По-важното беше да реши в коя посока да се действа...

Оказа се прав. Блатна птица, а! Но откъде, по дяволите, трябваше да започне човек, когато търси шибан, огромен дракон в един милионен град?

Усещаше как дясната му ръка, съвършено неволно, е отворила най-долното чекмедже, а три от пръстите му, действащи по тайни заповеди от малкия му мозък, са надигнали бутилка. Беше една от онези бутилки, дето сами се изпразваха. Разумът му подсказваше, че понякога, от време на време, той трябва случайно да отвори някоя, да счупи пломбата и да проследи как кехлибарената течност се надига искряща към гърлото му. Само дето не можеше да си спомни усещането. Сякаш бутилките пристигаха вече изпраз-нени две трети...

Вгледа се в етикета. Приличаше на Старото Уиски от Подбрана Драконова Кръв на Джимкин Мечкаря. Евтино и силно, човек можеше огън да подпали с него, или пък да излъска лъжици. И не трябваше да изпиеш много, за да се напиеш, което също беше чудесно.

Именно Ноби го разбуди с новината, че в града има дракон, а също и Сержант Колън си е изпатил гадно. Ваймс седеше и примигваше късогледо, докато думите се носеха край него. Очевидно появата на огнедишащ дракон, който се съсредоточава с интерес върху нечии долни части от разстояние няколко стъпки, може да разстрои и най-силната натура. Подобно изживяване може да остави трайни последици у човек.

Ваймс все още храносмилаше това, когато се появи Керът, следван по петите от Библиотекаря.

— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — попита той.

— Всички го видяхме — рече Ваймс.

— Знам всичко за него! — победоносно заяви Ке-рът. — Някой го е довел тук с магия. Някой е откраднал книга от Библиотеката и познайте как се казва тя?

— Даже и идея си нямам — немощно рече Ваймс.

— Казва се „Как да призоваваме дракони!"

— Уук—потвърди Библиотекарят.

— О! За какво се разправя? — попита Ваймс. Библиотекарят завъртя очи.

— Ами, за това по какъв начин да се викат дракони. С магия!

— Ууук.

Ваймс изпъшка. Това означаваше магьосници. Човек можеше само проблеми да очаква от тях.

— Дали — започна той, — не бихме могли да намерим някой друг екземпляр от тази книга, а?