Трите родословия утринни слова трите родословия моето верую

5.ДЕ Е ЧОВЕКЪТ?

Ще прочета първа глава от Евангелието на Марка.

“В начало бе Словото”
Ако ви попитат защо четете Свещените книги, защо че­тете Библията, ще кажете: “Търсим Истината.” Така ще отго­во­рите. Някои ще кажат, че търсят упътвания. Мъчно е човек да опише какво нещо е Истината. Може на пръв поглед да е лес­но да кажеш истината. Или вземете предвид, ако ви попи­тат какво нещо е човекът? Да опишете какво нещо е човекът. Взе­мете човека първоначално, когато се ражда на Земята. Най-първо той е едно малко детенце, след туй расте и се изме­ня, дойде до пълна възраст, после ­ на преклонна въз­раст, и след туй умре и замине от Земята. Де е човекът сега, в детството ли? И във възрастта не е, и в старостта не е, и в уми­рането, и там не е. Къде е? Някъде. Вие мислите, че сте виде­ли човека. Казват: “Хубави очи има, хубав нос!” То е все едно да кажат: “Хубава къща има, хубав кон” или: “хубави овце”, или: “Има много слуги там.”

Ако някой ви попита в какво седи вашата вяра? Конкрет­но в себе си човек да си даде една ясна представа в какво седи неговата вяра ­ той мъчно може да си представи това. Запример сега мнозина от вас каз­вате: “Човек в мъчнотии не трябва да се колебае. Той тряб­ва да има вяра в Бога!” Мно­го може да се говори. Но пред­ставете си, че вие имате вяра. Или проповядвате: “Човек тряб­ва да бъде смел, да се не колебае, не трябва да се плаши.” Но влезнеш в гората, вър­виш и ето една мечка, тя върви на­сре­ща ви. Най-първо се молиш, да се отбие, това-онова, но най-после ти се упла­шиш, забравиш вярата си и се качиш на дървото. И пак имаш вяра, на дървото пак се молиш. Пи­там сега: Какво те е заста­вило? Ти казваш: “Човек е съз­даден по Образ и Подобие [Бо­жие]”, мечката е по-низко съ­щество, а ти си по-високо; а при това по-низкото същество те накара да се качиш на дър­вото отгоре. Какви са съображе­нията?

Сега, когато се дават някои примери, мнозина не са изу­ча­­ва­ли всичките примери. Както и да изучавате една све­ще­на истина, не е обяснението, което обяснява. Светлината раз­­крива света. Но самата светлина не е светът. Светлината раз­­крива света, но самата светлина не е светът, а разкрива света. А какво е светът извънка светлината? Значи, тя раз­кри­­­ва известни предмети. Ако вие сте в тъмнина, всичко ще ви бъде тъй еднообразно; а пък ако имате виделина, ще види­те, че пред вас всичко съществува, светът съществува. Но и туй, което съществува, то още не е светът; вие го наричате “света”. “Света” значи... Какво значи “светлина”? Вие каз­вате: “Онова, което свети.” Е, кое е туй, което свети? “Свет­лина” и “свет”* е една чужда дума, не е българска дума. Зна­чи: туй, което е проявено, което е влязло в съзнанието на човека. Туй, което виждаш и което съзнаваш, то е прояве­но. От думата “светлина” са излезли много други думи. Свет­лина е онова, в което светът се проявява. Чрез светли­ната светът се проявява.

Сега, на какво се дължи светлината? Най-първо човек казва: “Светлина.” Но светлината е външната страна на ня­как­ва проява, на някакво проявление. Светлината е проявя­ване на човешкия ум. Дето има мисъл, има светлина; дето няма мисъл, няма светлина. На какво се дължи мисълта?

Ми­сълта се дължи на живота. Дето има живот, има мисъл;

* свыт, свытлина ­ по правописа до 1945 г.

дето има мисъл, има светлина; а дето има светлина, има про­явяване на външния свят. Това са такива тънки процеси. И вследствие на това, вземете познанието.

Казвате: “Този е духо­вен човек, а този е светски.” Е, по какво се отличава духовният и светският човек? Или човекът на детството и възрастният се отличават с една черта. Детето вся­кога ще се хване за тебе, ще те пипне. Светският човек, щом те види, ще те пипне, а духовният не те пипа. Светският, като те пипне, все ще остави едно леке, а духовният няма да ти остави леке. Кой е светски човек? Който все за мостра ще остави едно леке, един подарък, да го помниш; а духов­ният няма да ти остави никакво леке.

Аз не казвам, че това сега е така. Вие ще кажете: “Ние знаем какво нещо е светски чо­век.” Не. Да познаеш, то още не значи да знаеш що е свет­ски човек. Тогава тъй е от нашето духовно гледище. Пък свет­ски­ят човек, коя е причината, за­що светският човек иска да те пипне? Пипането ­ ние иска­ме да пипнем нещата, за да видим дали са реални или не. Искаш да знаеш туй, което виж­даш, един мираж ли е или е реално. А духовният човек, като мисли, че той знае нещо, той само Бога има предвид. Той, като види един човек, той казва: “Той е отражение на Бога.” Той няма какво да го пипа. Понеже не мисли, че ти си реалност, няма какво да те пипа. А светският човек, понеже нищо не знае за Бога, той трябва да пипа, за да наме­ри Господа. А духовният не те пипа, понеже той е намерил Господа.

Добре. Сега, да кажем, че сте светски хора и търсите Гос­пода; или, че сте духовни и сте намерили Господа. Право ли е? Не значи още, че не сте Го намерили. Тогава ще ви по­пита някой: “По какво може да знаеш, че си намерил Гос­пода?” Разни са пътищата, по които може да намерите Гос­по­да.

Аз искам да ви наведа на една истина, която да не е в стълк­новение с онова, което знаете. Защото религиозните хора, като им обясняваш една истина, те казват: “Туй, което каз­ваш, е криво. Само туй, което аз зная, е право.” И да ви на­веда един пример. И те си правят някой път погрешка. Ко­гато дойдоха евангелистите в България... Евангелистите, това са християни. Като се яви християнството, най-първо източната и западната църкви се разделиха, за една много малка работа.

Ще ви дам едно оприличение. В Америка имало две сек­ти. Те се раздвоили за една много малка причина. Членовете на тази секта, на туй верую, едните, казват, че когато се прави Гос­подня вечеря, чашата с виното трябва да се дигне, а дру­гите казват, че не трябва да се дигне. Едните се наричали “въз­не­сен­ци” ­ които възнасят чашата, а другите се нарича­ли “по­сто­янци” ­ не въздигат чашата. И като не могли да се спо­­ра­зумеят, образували две църкви. Един ден, когато възне­сенците направили Господнята вечеря, забравили да дигнат ча­шата.

Сега и православните се разделиха във веруюто. Имат една дума, ще я намерите, няма да ви я кажа. За какво се раз­делиха православните?

Но сега навеждам другото. Сега оста­­вям, да може вие да си намерите това. След като дойдоха еван­­гелистите, те ка­за­ха на православните: “Вие не сте на пра­вия път, понеже хо­дите на църква, палите свещи, кадите тамян. Те са от Ста­рия Завет, еврейска работа. Не трябва да се вярва по този начин. Ще изучавате Евангелието и ще изу­ча­вате стиховете. Ще повярвате в Исуса Христа.” И най-после някои повярваха и отидоха в евангелската църква, из­лез­наха от православната църква. Но дойдоха още по-право­верни от евангелистите ­ дойдоха баптистите. И казват: “Вие сте православни, така кръщавате, евангелистите ­ пак така.” А баптистите казват: не като православния поп, пък нито като евангелисткия поп, но ти на 33 години в реката ще се кръс­тиш прав. И човек сега търси Господа. Той като право­сла­вен мисли, че Го е наме­рил. Евангелистът казва: “Не си Го намерил.” Еванге­лис­тът мисли, че не Го е намерил. Баптис­тът казва: “Ти още не си Го намерил, ако не се кръс­тиш.” И човекът каже: “Кръщавам се.” Тогава дойдоха още по-правоверни ­ дойдоха съботяните. Те казват: “Ти не си право­верен, ако не държиш събота. Ти съботата и нея ще я почи­таш.” Ха, станаха събо­тяни. Най-после дойдоха и други, дето духовете говорят чрез тях. Те казват: “Вие може да сте право­славни, може да сте евангелисти, баптисти може да сте, съботяни, но ако Духът чрез вас не говори, вие нищо не сте.” И казват: “Да заговори Духът.” И тези, които така мис­лят, те скачат, викат. И в България едва сега са дошли, но те от­давна са. Знаете откъде водят? От Петдесятницата, във вре­мето, когато е слезнал Духът. Преди 2000 години не зная как са говорили, но когато отива един, слушал в Америка, в миналия век, в едно събра­ние, казва: “То е такова силно викане, такъв шум, такова бръщолевене, цялата нощ всички говорят. Всеки гово­ри там. Всеки: “тър, тър, търа, търа” ­ всичките говорят. Всич­ките ­ пророци.” Той се чуди в кой пророк да вярва. Всич­ките ­ пророци.

И представете си сега един човек, който влиза да изучава християнството, минава по този път ­ какво ще каже? Къде е Истината? Навсякъде има право нещо. И право­славните са прави, евангелистите са прави, баптистите, събо­тя­ните, петдестятниците са прави. И вие, които ме слушате, и вие сте прави. Какво търсите? Истината.

И тогава ние определяме: По какъв път търси човек Ис­ти­­ната? Истината се отличава по едно качество. Тя дава и външна, и вътрешна свобода на човека. Външна и вътреш­на свобода дава. А свободата е вече израз на външния и вът­реш­ния живот. И най-после ние идваме до външната страна на живота, това [е] израз на Любовта. А Любовта, това е образ, с който ние познаваме Бога. Едва като дойдеш до Лю­бов­та, само отдалеч може да надзърнеш Господа, да Го ви­диш. Някой мисли, че като дойде до любовта, ти ще пре­гърнеш човека. Туй, което прегръщаш, то е нещо външно. Ня­кой мисли, че като прегърне някого, че е любов. Тя, Лю­бовта, не седи в никакво прегръщане. Едва тогава ти ще дой­деш да надзърнеш Господа отдалече. Но туй, което ще ви­диш, то ще осмисли всичко в тебе. Всичко само тогава ще се осмисли. И ще видиш отношението, което съществува. Всич­­ките противоречия в живота ти ще станат ясни. И про­тиворечията ще изчезнат.

Запример сега ако противоречията изчезнат, животът ще стане безсмислен. Да допуснем, че вие се движите на физи­ческото поле, боли ви вас кракът. Трябва да минете през един мост. Вие ще накуцвате, неприятно ви е да ходите, а трябва да вървите. Донякъде ще дойдете и ще кажете: “Не мога повече да вървя.” Обаче, ако сте в един по-висш свят, при тия условия... За един по-висш свят турят ви вас на един аероплан и вие седите на един стол, а аеропланът лети. Но вие седите, без да се мърда кракът ви.

Сега, на физическото поле като вървиш, показва, че на физи­ческото поле си здрав. Човек, който върви е здрав. На един човек, който хвърка във въздуха, още не може да пока­жеш, че той е здрав.

Сега, аналогията ­ искам да ви покажа, защото някой каз­ва: “Който мисли, той хвърка.” Мисълта не всякога е здрава. Има и болни мисли. Някой има, който много мисли. Е, кой много мисли? Който е болен. Кой малко мисли? Който е здрав. Но тук има крайности. Трябва да разберете. Тогава ще кажете: “Трябва да сме болни.” Не трябва да се мисли мно­го. Може да имате много стока, но калпава, изгни­ли рабо­ти има вътре, ако я очистиш; значи всичката ти стока не е такава, за каквато ти я препоръчваш. Има нещо изгнило, ко­ето ти постоянно трябва да пречистиш.

Казваш: “Как тъй?” Да ви наведа на една мисъл. Казваш: “Как тъй да се раз­валят, много ако мисля?” Аз ще ви наведа на една малка мисъл. Аз ще ви приведа чиста една мисъл, за да не се съблазните. Вие сте сестри, имате една приятелка, ко­ято най-първо много обичате. Прегръщате я няколко пъти на ден. Но утре дойде някоя друга сестра, която вие обикнете повече от първата, която почва да ви изстива малко от сър­цето. И като я видите, казвате... Най-първо, като я обичахте и я видехте, вие є се зарадвахте, че сте я видели. А като дойде да обичате втората, онази, първата, като дойде, вие каз­вате: “За­що иде тя?” Вече има едно различие, не ви става толкова ра­достно. Питам: Първата и втората мисли еднакви ли са по качество? Едната мисъл ви е приятна, а другата ­ чувству­вате една малка неприятност. Значи първата ви любов, към първата, е почнала малко да позагнива вече. И след време съвсем ще изчезне. И казвате: “Аз мислех, че е благородна, а тя ­ съвсем проста работа. Не искам да имам рабо­та с нея.” Но то са ваши заключения. Обаче тази, гнила­та ябълка, ко­ято вие отхвърляте, друг се хванал за нея и я държи. Тогава, как ще обясните това? Вие казвате: “Ябълка­та е гнила”, а друг казва: “Тя е здрава.” И кой от двамата е прав?

Това не е истина. Това е само да ви обясня сега. По някой път, аз когато обяснявам истините... Запример не е позволено на един проповедник, като говори, да се смее на амвона. Той трябва да бъде сериозен. И после, не трябва да се вто­рачва, да гледа някого. Само да говори, пък публиката, ако иска, го слуша. Той трябва да бъде като една свещ, която да свети. Е, питам сега: такъв проповедник срещали ли сте? Има ги, аз съм виждал много такива проповедници. Когато се молите ­ има ги такива проповедници ­ вие си замижавате очите. Аз гледам, че замижава, но като влезне някой, той ми­жи, но като се отвори вратата, той поглежда.

Пак се засмях­ме сега. Не е право. То е грешно. Аз да се смея имам право, но вие нямате право. Аз да се смея, аз да бъда сериозен имам право, а вие какви трябва да бъдете? Вие мислите, че сте грешни. Вие не трябва нито да се смеете, нито да бъдете сериозни. Е, какви трябва да бъдете сега? Да се смееш, когато ядеш ­ разбирам тогава. А да се смееш, ко­гато няма нищо пред тебе, това какво е? Защото човек, когато яде, той се смее. Ти си отваряш устата: ядеш, ядеш ­ пред тебе има нищо. Следователно, ако има ядене, смей се. Ще се смееш, но не се смей много, понеже, като се смееш много, ти губиш ­ може да изскочи яденето навънка, няма да го възприемеш. Има един психологически закон. Някой път се поусмихнеш малко, но някой път, след като си се смял дълго време, че като се върнеш вкъщи, има една реак­ция ­ ти си неразположен. Много си се смял и не си се наял.

Човек трябва да се смее при едно условие. Две неща има, при които човек може да се смее. Когато види някое дете, което турило на дяда си дрехата и обущата и мисли, че е като дядо си, човек може да се поухили малко, да каже: “Това дете си представлява туй, което не е.” След като си турило га­щите и обущата и шапката на дядо си, то мисли, че има всич­кото знание и сила на дядо си. А някой път този дядо, кой­то е станал толкова умен, по някой път пък и той е като мал­ките деца. Казва и той по неговия език, става малко дете. Туй старите го нямат, но като им дойдат малки деца, той им говори на техен език. Вземат техните маниери. И тогава човек може да се позасмее малко. Той, старият, мисли, че е дете. Нито малкото дете е стар човек, нито старият е малко дете. Старият има разположение на дете и детето има разпо­ло­же­ние на стар човек; а не че детето е стар човек ­ детето има разположение да бъде стар човек. Това може. То е вярно, но че е старо детето, това не е вярно. И старият може да има раз­положение да бъде дете, може да бъде; но че е дете, не е вярно.

Сега моята работа къде излезе? След като ви обяснявам, вие се притеснявате ­ какво искам да ви кажа? Ще ви приведа един пример. Отива един, иска да вземе пари назаем отня­къде. Отива при един богаташ. Сега ­ една дипломация. Из­вед­нъж ако му каже, че му трябват пари, той вижда, че може да му откаже. И отива, най-първо го поздравлява и за­почва тъй, политически, за едно говори, за друго, за трето, чет­върто ­ все увърта, увърта, но този все му казва: “Но на въп­роса.” Той пак обикаля. Пак ­ на въпроса. И най-после, отива до едно място и казва: “Не зная, искам да Ви кажа нещо, но не зная дали ще се съгласим и двамата.” Богатият каз­ва: “Може, ако сме от едно верую и възгледите ни са ед­накви; ако възгледите ни не са еднакви и веруюто не е еднакво, тогава може да изникне някое противоречие.” Този, който иска пари, нищо не казва, а онзи, от когото искат пари­те, казва: “Тебе окото ми не те хваща.” Този казва: “Искам пари.” ­ “Бих желал да ти дам пари, но да ти кажа, че окото ми не те хваща. И тия пари, които ми искаш, не мога да ти [ги] дам. И защо не ми хваща окото? Може да ти дам пари и ще си разваля приятелството. Ние сме съседи. Не искам външ­ни­те хора да кредитирам. Може на основание: аз имам един син и видях, ти имаш една дъщеря; хвърлил око той на нея, влю­бил се, та от няколко месеци в дома не може да се свърти, не може да намери мира вкъщи. Дъщеря ти го размирила в нашия дом. Виж, ако можеш да наредиш тази работа, тогава тия пари ще ти ги дам ­ окото ми те хваща тогава.” Тъй казва. “Ама твоят син не ми пълни окото” ­ казва сиромахът.

Е, питам сега: Как ще разрешите този въпрос? Това е про­ти­во­речието. Това са малки работи, които могат да се из­гладят. Но казвам: Психологически, вие се намирате в съ­щото противоречие, в което и богатият казва на този сиро­мах: “Окото ми не те хваща. Окото ми не пълниш”, а сирома­хът казва на богатия, че неговият син не му пълни окото. А въп­росът трябва да се разреши. Питам: Какво е станало? Сега може вие да кажете: “Взел ли е сиромахът пари от бога­тия? И богатият момък оженил ли се е за момата?” Разреше­те вие въпроса. И ако го разрешите правилно, във вашата къща ще проникне един нов лъч.

Някой път ние казваме: “Ама аз трябва да зная.” ­ “Как­во трябва да знаеш?” ­ “Ама ти трябва да ми кажеш” ­ казва той. “Е, какво да ти кажа?” ­ казва. ­ “Добър човек ли съм?” Казва така: “Онзи, Който те направи, зная, че Той е добър, но дали ти си добър човек, не зная. Но Майсторът, Кой­то те направи, зная, че беше много добър, и умен. Но ти дали си добър, това не мога да кажа.”

Е, може ли едно гърне, което е направено от един добър човек, че да бъде гърнето лошо? Може. Пръстта е такава. За­щото всичките гърнета не са направени от една и съща пръст. В дадения случай качеството на един човек зависи, ние оценяваме един човек според онези преодоляющи мисли, които населяват неговия ум и чувствата, които населяват него­вото сърце и постъпките, които населяват неговата ду­ша. От трите вида зависи. Постъпките, които населяват ду­ша­та. Постъпките са жители на душата. Чувствата са жители на духовния свят, на сърцето. А мислите са жители на умстве­ния свят, на Духа. Следователно човек се определя от него­вите мисли. Външната страна се определя от неговите мисли, а вътрешната страна се определя от неговите чувства. А са­мият човек се определя от жителите на неговата душа.

Е, какво е приложението сега? Аз ще ви приведа само един пример. Аз съм срещал само един музикант, който беше човек много разположен. Той беше чех. Имаше си една лула и пушеше. Отличен музикант, разположен, веселяк. Някой път сериозен, с нищо не може човек да го смути. Но като взе­меше някой фалшив тон, някой тон невярно, той извед­нъж, както седи, маха с ръката и излиза навънка. И се разхо­ди, и пак се върне с лулата си. Ако вземеш втори път пак по­греш­но тона, той пак си маха ръката и пак излиза навънка. Той нищо няма да ти каже, но непременно ще излезе навън. Той се наричаше Фалтес. Какво значи “фал”? Защо си махаше ръ­ката? И излиза навън. После пак ще се върне на­зад, пак е разположен. Един ден аз го питам защо прави така. Той се поусмихна, казва: “Пазя си ушите, да не би да влезнат в мене фалшиви тонове.”

Че, това мърдане на ръката, психологичес­ки аз го обяс­ня­вам: той като мърда ръката си, музикално пресича ония вълни на онзи ученик, комуто преподава урока. Той има уче­ници, на които преподава музика. Той не му казва да млъкне, защото взема фалшиво тона, но като си маха ръката, пресича вълните, да не го безпокоят; и като походи, походи, пак се върне. Та, постоянно влиза и се връща, пресича вълните на фал­шивите тонове. Някой път той вземе цигулката, изсвири както трябва и казва на ученика: “Чуваш ли?” По някой път казва: “Спри сега!” Той си взема цигулка­та и казва: “Слушай сега и свири!” После онзи пак свири погрешно ­ той пак ма­ха ръката си и излиза навънка. А този Фалтес имаше уче­ни­ци, при които не си махаше ръ­ката. Тъй като ги погледне, и си надига тялото и главата ­ значи, че свирят хубаво. Тогава дава си ухото, приятно му е.

Докато ние си махаме ръката, около нас има звуци, по­каз­­ва, че не върви музиката както трябва. Условия вън­шни. Зна­чи, аз тълкувам: външните условия са неблагоприят­ни. В отношенията на нашите мисли, чувства и постъпки има не­що дисхармонично, което те безпокои. Казвам: Още се­ди ми­сълта. Този човек си пушеше, ядеше месо, всичко това, но имаше нещо много благородно в него. И няма тъй силно да си маха ръката, но мръдне ръката малко и излезе навън. И пак спокойно се върне и си пуши лулата.

Казвам: Хубаво, в живота ще махаш ръката си. Той не мър­даше езика си. А сега правоверниците не си мърдат ръ­ката, а си мърдат езика. Така. Ти може да кажеш на ученика: “Ти не можеш да свириш.” Или казваш: “Той не е христия­нин. Той не вярва, той няма понятие какво нещо е духовен живот.” И аз бих желал... Досега не съм срещал автори, които да... Тоест много съм срещал, които пишат за онзи свят. Има отлич­на окултна литература, много окултисти са писа­ли. Но всич­ко туй, което са го писали, това са неща, които от­части са верни. Има нещо е вярно, но туй, което те описват, то не е вярно. Те описват онзи свят по подобие на този свят. Онзи свят всъщност не може да се описва. И то е немислимо да се опише.

Ще кажеш: “Защо да не може да се опише?” Питам сега: Ако дойде един вол, как ще опише на другите волове какво е пиано? Как ще обясни музиката той? Как ще обясни диеза и бемола в музиката? Как ще опише той един инстру­мент, струните “сол”, “ре”, “ла” и “ми”? По кой начин ще пре­даде това той? Това са непонятни неща за вола. Вол е това! Как ще го обясни? Не може.

Има много неща, които ста­ват в човека, трябва да вле­зеш в света вътре. Някой се напъ­ва, казва: “Да стана яснови­дец.” Казва: “Да видя аз не­ща­та.” Ти можеш да бъдеш ясно­ви­дец и пак няма да знаеш не­щата. Ти можеш да мислиш и пак да не знаеш нещата; ти мо­жеш да чувствуваш и пак да не ги знаеш; ти можеш да постъпваш добре и пак да не ги зна­еш.

Ти не можеш да познаваш живота без любов. Ти не мо­жеш да имаш знание без светлина. И не можеш да имаш свет­лина и знание, без да си мъдър, да имаш мъдрост. Ти не мо­жеш да бъдеш свободен и да имаш широта, ако истината не е в тебе. То са немислими неща. Свободата вънка от исти­ната е немислима, не съществува. Ти в момента, когато на­пра­виш най-малката погрешка, ти изгубваш всичката своя сво­бода. При най-малката погрешка, ти си изгубил свободата си, не изведнъж, но ти си изгубил ­ пътят на свободата е зат­во­рен. И което припечелиш, ти го губиш. И често във ва­шата опитност, имате едно хубаво настроение, мислите, че сте постигнали нещо ­ една малка простъпка и вие изгуб­ва­те онова, красивото, което е в душата ви. И после ставате замислени.

Та казвам сега: Когато четете Писанието, де е човекът? Пър­вият образ на човека е: човекът е човек, когато има обра­за на Лю­бов­та. Човекът е човек, когато има образа на живо­та. Образа на мисълта, да мисли човек. След туй, във всяка една мисъл има съдържание. А във всяко съдържание има известна цена. Спо­ред мене постъпките на нещата показват ценността на не­щата. Ценността. А пък съдържанието, това е тежестта. Като кажат: човек трябва да има тежест ­ за да има някакъв си устой, той трябва да има една положителна мисъл. Туй е вът­решната страна. Запример ти се молиш и се безпокоиш дали Господ те е послушал или не. Ти живееш между хората и се безпокоиш дали те разбират или не. Не е важното човек дали ви разбира или не. То е второстепенно. Всички трябва да имате един стремеж да разбирате. Всеки трябва да разбира онова, което Бог е създал, не създаденото да те разбира. Не хо­рата да те разбират. Понеже всичко в света, което е съз­дадено, то е предметно учение. Ти трябва да считаш хората като едно предметно учение за себе си и трябва да ги проуча­ваш. А не да искаш да те разбират.

Например, да кажем, ти влезеш в училището, нали така, и ис­каш дъската, на която ти пишеш, тя да се влюби в тебе. Ти искаш всичките ученици, с които учиш, и те да те обичат, да се влюбят в тебе. Че, те тогава ще тръгнат подире ти. И дъската ще тръгне подир тебе, всичките предмети, които оби­чаш, ще тръгнат подир тебе ­ тогава какво ще правиш? Тога­ва вие ще се намерите в едно трудно положение.

Един, който изучавал в древността магията, и като до­шъл да опита дали може да предаде живот на нещата... Той бил млад и не­женен. И, според науката, не трябва да се жени. Но той имал голямо желание да има деца. А деца да има, тряб­­ва да има жена. А не трябва да се жени. Той до жена не тряб­ва да се допира, а дете иска, сега? И понеже, като знаел зако­ните, как стават децата, един ден, той имал един чувал жито и произнесъл една формула и тогава всичките житни зрънца станали все на деца вътре. И всичките като креснали, като го видели! Искали всичките да ядат. Храна искат сега от него. И всичките оживели. И той усетил, според правила­та, какво ще прави. Та взел едно дърво и почнал да ги бие. Бил ги, бил ги и най-после едно дете се скрило зад вратата. Че като ги изтрепал всичките, казва: “Освободих се.” А то ка­­за­ло: “Татенце, остави ми на мен поне живота!” Казва: “Ти как остана?” Погрешката е, че направил много деца. Остана­ло само едно. Спрял се на него, че го погледнал. “Ако и тебе пре­трепя, тогава ще бъда нещастен в света. Другите ги пре­тре­пах.” Но понеже иска да има едно дете, като го погледнал, казва му: “Ще ме слушаш ли?” ­ “Ще те слушам, само да не ме утрепеш, татко. Ще те слушам.”

Верующите всякога... Неизбежно е, човек в своите по­стъп­­ки все ще направи някоя погрешка. Не е лесна работа чо­век да бъде съвършен. Някой ми говори: “Да бъде човек съвър­шен, да обича Бога.” Тия работи, ей, говорят. Но тези работи имат голяма дълбочина. Да знаеш как да живееш, как да мислиш, как да чувствуваш, това е нещо велико! Ти не можеш да го научиш отвънка само. Само един начин има ­ ти можеш да се научиш да мислиш правилно, да чувствуваш пра­вилно, да постъпваш правилно само при едно условие в света, дето можеш да станеш такъв. Както ви описах степен­та, като дойдеш до Любовта и надзър­неш този Образ на Бога отдалече, в тебе тогава ще почувству­ваш какво нещо е пра­вил­ната мисъл, правилното чувство и пра­вил­ната постъпка.

Както и да мислиш в живота, ти вся­кога ще имаш едно проти­воречие. И верующ да бъдеш, и да вярваш, и да не вяр­ваш, всякога ще имаш едно противоречие. И мъж да бъ­деш, и жена да бъдеш, и философ да бъдеш, и стар да бъдеш, и млад да бъдеш, и светия, каквото и да е, все ще има едно противоречие.

Сега някого гледат и казват: “Той е светски.” Това е ва­ше схващане. Аз ви казвам пътя, де е човекът. И всичките сега мислят, казват: “Ние не сме такива, каквито трябва да бъ­дем.” Аз ви казвам как можете да бъдете такива, каквито тряб­ва да бъдете. Сега другото възражение: “Че досега не сме ли го намерили?” Да ви преведа. Нима животните не са наме­рили това, което ние намерихме? Нима буболечиците не намериха това? Животните живеят в света и растенията жи­веят. Но каква грамадна разлика между една буболечица и едно растение и човека. Това са степени на разбиране. Пос­ле, каква грамадна разлика има между един човек и един ангел. И каква грамадна разлика ­ между един ангел и един херувим и един серафим. Това са степени. Това са разбира­ния в живота.

Та казвам: Дотогава, докато ние се спираме на външната страна на живота, ние разбираме живота външно. Даже вчера един познат тук ми говори: “Виждам тук, на Изгрев, ня­кои хора са много добри, но те са само външно добри, а вът­решно не са добри.” Прав е той. Външно някои са много добри, но вътрешно нямат туй съдържание. Ще дойде някой при тебе... Тук преди няколко дена идват двама души, худож­ни­­ци, поставени в лоши условия. Аз вървя, забързал съм се, качвам се по стълбата, те подир мен ми четат молитва. “Учи­телю, ти си много добър, слушали сме много добри работи за тебе.” Казвам: “С какво мога да ви бъда полезен?” ­ “Е, за­късали сме тук, имаме нужда от малко средства, гладува­ме.” Аз им казвам, че нямам пари сега. И всъщност нямам. Не съм ги сякъл. Аз че имам пари в джоба, парите не са мои. Веднага ми хрумва на мен една мисъл, да се освободя от тях. Имах 50 лева в джоба си. Казвам си: “Да им дам 50 ле­ва, да си вървят по пътя.” Но да им дам 50 лева, това ще бъде една обида за тях. Казвам: “Изложете си картините в салона, че може някой да дойде, да види картините. И така може някоя да се продаде.” Тъй че да не се наруши чувството на художника. Аз си гледах работата, не слезнах долу. После слез­нах. Те изложиха картините: двама старци, някои япон­ски картини. Тъй, по новата мода. Питам го: “Защо ти ги нарисува тия?” Единият художник казва: “Така по-лесно се продават.” Нарисувал ги по въображение.

Има и друга една сестра ми беше искала пари. И на нея от­казах, че нямам пари. Мислех, като дам 50 лева на тия, но исках да разреша въпроса, казвам на тази сестра, която ми ис­каше пари: “Питай го колко пари иска!” Тя пита: “Колко ис­каш?” “Е, 30­35, но 30 лева.” Давам парите на тази сестра и є казвам: “Избери си една хубава картина ­ є казвам, ­ дай 30 лева на него, 20 на тебе.” И аз се освободих от всичко туй. Минавам сега, някой казва: “Защо така?” Има други зако­ни, по които минаваме. Навлезли сме в един свят на дра­ки и глогове в пътя. Някой казва: “Защо така постъп­вам?” Чудни са хората, като казват “защо така постъпвам”. Аз съм като че съм паднал от небето между драки и глогове. И трябва да излезна с най-малко издиране. Че ще има закача­не тук-там, аз го зная, но по възможност, ако може, да не се скъса дрехата.

Та, в света, в който се намирате, вие разрешавате една го­ляма задача. Не мислете, че е лесна работа. Не се плашете от погрешките. Но човек трябва да мисли. Сега, като ми го­ворят тия хора, аз разсъждавам, защо ме хвалят. Аз им каз­вам: “Не ме хвалете. Ти, дето ме хвалиш, ти за мен си слушал много лоши работи, а сега, понеже се намираш в трудно поло­жение, искаш да извадиш от торбата си само малките неща, които знаеш хубави зарад* мен.” Тъй зная аз работите.

Сега аз ви привеждам тия примери, само да изясня ония проти­воречия, в които всички се намирате. Не е лесна работа на един човек да му дадеш хляб. Може да му дадеш ­ това не е изпълнение на закона. Ти можеш да обичаш един човек ­ пак не изпълняваш закона. Обичаш го, но любовта ти не е та­кава, чиста. Ти можеш да мислиш, но мисълта ти не е така­ва, каквато трябва да бъде. Този човек може да е недо­волен. Много пъти хората са недоволни от нашата любов. Даже много пъти хората не са доволни от нашата мисъл. А някой път не са доволни от нашата постъпка. Е, каква мярка ще имаш? Да знаеш как да го погледнеш, как да го поздра­виш, как да мислиш за него. То е цяла наука. Значи, всичко онова, което Бог е създал, да му дадеш онази преценка, която то съдържа.

То е както когато четеш една книга. Аз някой път съм виж­дал някои, като сте чели някой роман, най-първо от нача­лото почне, после в средата търси да види тук-там, а няма тър­пе­ние да прочете целия роман, а се интересува от послед­ната глава, да види разрешението, как е станало. Е, в какво седи разрешението на романа, както го описва авторът. Списа­телят го увърта, увърта и най-после казва в какво седи рома­нът. Че двама души има, които се влюбили и те не са ста­ри, но млади. И около тия, младите, има и стари, от всич­ките възрасти има, и слуги. И най-после или се оженват, или не се оженват, че умират. Една такава развръзка, че мо­мата е богата, момъкът е сиромах, или че момъкът е бо­гат, а момата ­ бедна. И иска авторът да покаже, че е благо­ро­ден. Някой път той описва, че е много благороден, а утре, като се ожени, жена му като погледне друг мъж, пита той: “Защо го гледаш?”

Представете си тогава, Господ би ти дал от всички зърна да излезнат деца? Ти, който си ревнив. Тога­ва аз ще ви кажа как трябва да разрешите въпроса. Той ще ти даде една жена

* зарад, заради ­ диал. за.

много красива, но сляпа и глуха, тъй щото да се не съблазнява тя от нищо. Питам тогава: Тя няма да се съблазнява, но и тебе нито ще чува, нито ще вижда. Питам тогава: Ти искаш да отмахнеш съблазънта от нея, но ти ще махнеш и най-краси­вото от тази жена, от тази душа. Щом е глуха и сляпа, не може да те чува, тогава какви отношения може да има между нея и тебе? То ще се ожениш за една жена, която има отворени очи и отворени уши. И ще я оставиш да гледа всич­ки­те мъже, без да се съблазниш в нея. И като слуша всичките мъже каквото є говорят, пак да не се съблазниш. И като про­говори на всичките мъже, пак да се не съблазниш. И ако ти мислиш, че твоята жена са я пипали много мъже, тогава много просто разсъждаваш. Нейният автомобил може много да са го пипали, но тя никога не е пипана. Една жена или един мъж само Господ може да ги пипа, а никой друг. Нищо повече. Тъй седи в моя ум истината. А този морал, че този човек пипнал жена ти, че той я хванал или прегърнал или че я целунал ­ това са човешки разбирания за автомобила. Не­що хванете, развалите това-онова. Оставете тези въпроси, разваляте всичко това. Вие ще бъдете поне майстори. Щом се скъсат дрехите, какво правите? Всички тия прозорци, които ние имаме по дрехите, това са били най-първо теркове за кройки. И цялата мода, която хората имат, е излязла все от кръпки. Имаш ти един джеб, то е една закръпка. Най-първо платът може да се е скъсал, човек направил джеб. Скъ­са се от другата страна ­ направи другия джеб. Скъса се отпред ­ направи палтото така, отворено. Отзад се скъса ­ едно време бяха тия фракове, направили тия, разрязаните отзад. Сега, защо фракът да е разцепен? И после и джобове ще има и отзад.

Аз искам да ви наведа на вътрешната страна. Туй не е онова, същественото. Външният свят е един израз на онзи жи­вот, който ние имаме в себе си. И външния свят може да го поправим само тогава ­ ние не можем да поправим неща­та, ако нямаме правилно разбиране за нещата отвътре. Това е то разбиране!

Та, казвам на всинца ви... Сега какво да ви кажа? На всин­ца ви трябват пари. Ще ви говоря за туй, което ви мъчи ­ на всинца ви трябват пари. И ще ги имате. На всинца ви трябват къщи. И ще ги имате. На всинца ви трябва знание. И ще го имате. И има неща, които ще ги имате, де. Има нещо, което е смешно.

Ще ви преведа. Когато Господ направил човека, този чо­век не могъл да ходи, понеже нямал крака. Той искал да работи, но нямал ръце. Искал да гледа, но нямал очи. Искал да слуша, но няма уши. И най-после се явила у Бога мисъл да помогне на човека. Тогава дошли Добродетелите ­ две сестри от Небето. Господ ги направил крака на човека. Каз­ва им: “Вие постоянно ще му наумявате за доброто, което човек носи в света.” Тогава дошли други две Добродетели ­ Прав­дата, два ангели. Той ги направил ръце на човека, казва: “Вие на човека постоянно ще му напомняте, че той справед­лив трябва да бъде.” Дошли още два ангели, които носели Исти­ната. Той ги направил очите на човека и казал: “Винаги ще му кажете: всичко, което виж­да в света, това е реално.” Дошли други два ангели, направил ги уши и казва: “Вие ще му напомняте, че знанието за Бо­жест­ве­ния свят му е потреб­но.” И най-после дошла Любовта сама. Казва на Господа: “Ис­кам и аз някъде да бъда.” Казва: “Вече службата на кра­ката е взета; службата на ръцете, и тя е дадена; очи, уши, нос всичко това. Но има още една служба. Език има вътре. Ти ще учиш човека как да говори.”

Та, сега, Любовта възпитава човека, иска да го възпита как да говори. И още не го е научила хубаво да говори. Очи има, уши има и всичко. Но ви казвам: Слушайте Любовта! Каквото казват кра­ка­та, слушайте; каквото казват ръцете, слушайте; очите, уши­те, носът. Но слушайте и каквото Лю­бов­та ви каже чрез вашия език!