ОТНОШЕНИЕ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ КЪМ ПРЕВРАТА ОТ 1934 ГОДИНА

3.3. ОТНОШЕНИЕ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ КЪМ ПРЕВРАТА ОТ 1934 ГОДИНА

На 19.05.1934 година, след продължителна криза в управляващия Народен блок, е извършен преврат от офицери свързани с военния съюз и дейци на политическия кръг “Звено”¹². Така е прекъсната краткотрайната политическа нормализация и страната е изправена пред неясно бъдеще, като сред извършителите на преврата и актуалните политически фактори няма единно становище по бъдещото и политическо развитие. Вариантите за бъдещето на политическата система в България се простират от възстановяване на демократичния обществен живот (след преврата Търновската конституция формално не е отменена, а цар Борис III настоява Н. Мушанов да върне получения дни преди това мандат за съставяне на правителство и по този начин превратаджийското правителство на К. Георгиев е утвърдено съвсем “законно”¹³), през временно авторитарно управление с цел преодоляване на икономическата и политическа кризи, до установяване на откровен фашистки режим.

С редица ловки политически ходове цар Борис III успява да отстрани от политическата сцена неподвластните му политически и военни фактори и от 1935 година страната е управлявана от “безпартийни” правителства подчиняващи се и отговорни единствено пред цар Борис III¹⁴. В светлината на случилото се след преврата и изложената по горе хронология, събитията от 19.05.1934 година не дават възможност да се предвиди последвалото политическо развитие на България от съвременниците му. Много изразително свидетелство за това е факта, че водачите и политическите активисти на Демократическата партия и БЗНС “Врабча – 1” запазват пълно спокойствие и призовават към такова и своите поддръжници, а Радикалната партия дори изразява позиция, че “делата на новата власт ще бъдат подкрепени от всички добри граждани, щом са полезни за страната”¹⁵.

Евангелските църкви съставляващи протестантската общност в България, както беше споменато многократно, са отделени от държавата и по своя произход и визия за развитие нямат необходимост да бъдат закриляни и лансирани от властта. Това е сериозна предпоставка политическите предпочитания на евангелските християни да гравитират към демократичната система, светската държава с пълно отделяне на църква от държава¹ и на втори план все пак една консервативност на това управление, като противовес на нравствения релативизъм по отношение на християнския морал на левите идеологии². В този смисъл събитията от май 1934 година би трябвало да бъдат посрещнати негативно от евангелската общност и тя би трябвало да чувства потенциална заплаха за нормалното си съществуване в тях³.

Поне в официалната реакция на евангелските лидери това предположение не се оправдава. От една страна причина за това е страхът да бъде изразена резервирана позиция към установяващата се диктатура. Не бива да се изключва и факта, че евангелските лидери са хора, живеещи в България, самите те имат свои лични пристрастия и се вълнуват от съдбата на страната. Това също влияе върху позицията им и не е трудно да се присъединят към преобладаващото в общественото мнение одобрение и надежда, че превратът е изход от създалия се в страната хаос.

В тон с тези обществени настроения са и статиите във вестник "Зорница" в навечерието на преврата, като "Кой ще ни защити от игото на партиите и алчността на партизаните"⁴ от пастир А. Симеонов с дата 16.05.1934 година. В броя от 18 април същата година в статията "Свобода или хляб"⁵ също се предсказва изходът от "полическото безредие" в идваща диктатура.

Положителното отношение към извършения преврат личи в статиите "Думата на новата власт"⁶ от пастир Д.Н. Фурнаджиев; "Естествено беше"⁷ от пастир В. Фурнаджиев и "Пречистване" от пастир Г. Сивриев. Показателни за духът на тези статии са следните думи в публикацията на пастир Сивриев: "... българският народ с облекчение и затаен дъх посрещна новия ред на нещата ... Ние българските евангелисти с радост посрещаме първите стъпки на новата власт, дошла в името на едно пречистване и обновление"⁸.

С тази позиция властта е запозната в писмо на религиозния представител пастир Д.Н. Фурнаджиев от 5 юли 1934 година до министъра на външните работи⁹, където от името на евангелската общност заявява "ние имаме пълно доверие в днешната власт". Действителното състояние на нещата кара това доверие бързо да отстъпи място на страха от тотално възпрепятстване на нормалната дейност на църквите и пълната им забрана. Още в цитираното писмо се споменават многобройни насилия на местните власти срещу евангелските църкви, предимно петдесятни.

Скоро тази тенденция се задълбочава и се превръща в основен проблем на евангелската общност.

3.4. РЕСТРИКТИВНА И РЕПРЕСИВНА ПОЛИТИКА НА АВТОРИТАРНАТА ВЛАСТ СПРЯМО ЦЪРКВИТЕ. ПРОЕКТ НА НАРЕДБА-ЗАКОН ЗА ВЕРИТЕ

През 1935 година положението на евангелските църкви в страната, основно петдесятните, се влошава значително. Изготвен е от Дир. изп. проект на Наредба-закон за верите, в който петдесятната църква изобщо не е призната за съществуващо вероизповедание. По този повод Общия съвет на СЕПЦ изпраща писмо до министър-председателя с дата 18.04.1935 година¹⁰, в което наред с факта че със своите 50 църкви и 20 общества петдесятната църква е най-значителната евангелска общност в страната, се съобщава за множество случаи на закриване на молитвени домове и църковни салони, арести на пастири, недопускане на погребения на петдесятни вярващи, уволнения от служба на вярващи, налагани глоби на родители за това, че децата им не посещават православните храмове, а в случаите когато посещават - тормоз над децата, че не се кръстят, конфискации на Библии, сборници с духовни химни, религиозна литература и брошури. В писмото се подчертава, че тази политика е в противоречие с борбата на българското общество и държава за защита на българските национални малцинства в съседни страни. Изразява се още веднъж готовността на петдесятната общност за сътрудничество с властта - "с вашата програма за една обновена България"¹¹.

Важен момент е изразената готовност на петдесятното ръководство "да се възприеме и узакони един общ съюз на ОЕЦ, т.е. да се организира една Обединена евангелска църква, към която да бъдат заставени да се присъединят всички евангелски деноминации в страната"¹². Интересно е до колко тази позиция на ръководството на СЕПЦ е съгласувана с другите църкви на ОЕЦ и как биха защитили в тази нова организация характерните учения и специфики на петдесятното движение, в името на които то е създадено и съществува. Първият възможен вариант е страхът от една тотална конфронтация с държавата да кара ръководството на СЕПЦ да е готово на всякакви компромиси, които да обезличат напълно църквата. Тази теза се подкрепя от изразеното в писмото становище, че подобно насилствено обединение на евангелските общности: "е в хармония и в духа на новото време и ще съответства на програмата на новата власт"¹. За съжаление тя е в хармония и с провежданата от нацистката власт в Германия политика по отношение на евангелските църкви по същото време².

От друга страна виждайки ясно очерталите се в евангелската общност тенденции, петдесятните ръководители може да считат, че съвместният живот на евангелистите ще приобщи всички тях към петдесятното учение и практика. Във всеки случай възприетия до този момент модел на сътрудничество - да се съставят общи доктрини - за евангелските християни според онова което се среща при всички, игнорирайки спецификите, не дава поводи за такива очаквания.

Петдесятният съюз проявява своята активност срещу готвените от държавата мерки и в рамките на ОЕЦ. На заседание на бюрото на ОЕЦ се разглежда готвената Наредба-закон и се изготвят възражения³. Тези възражения са изпратени с писмо на религиозния представител до Дир. изп. с дата 08.07.1935 година⁴. Писмото започва с познатото вече изтъкване на лоялността на евангелските християни към "царството и царя", като се изброяват техни (на евангелистите) заслуги в миналото. Следва апологетика на религиозната свобода, изтъкваща ползата от нея. От приложения към писмото закон се вижда, че в чл. 3⁵ са признати следните малцинствени изповедания: римокатолическо, армено-григорианско, израелтянско, евангелско съборно, методистко епископално, баптистко, евангелско-лютеранско, мохамеданско. Тук предложението на религиозния представител е да се включи и евангелско-петдесятно изповедание.

В чл. 5 се забранява прозелитизма, а чл. 7 изключва възможността да се избягват задължения по действащото законодателство по религиозни причини⁶. И давата члена не са оспорени.

В чл. 8 проекто-законът постановява създаваните от религиозни общности болници, благотворителни и образователни учреждения да се отварят с разрешение на МВнР и изп. Тук религиозното представителство настоява да не се иска такова разрешение за вече откритите учреждения.

Според чл. 11 уставите на изповеданията се одобряват от МВнР и изп. се утвърждават с царски указ. Членовете 16, 17, 18, 20, 21, 22, 23 разглеждат възможностите и реда за промяна на вероизповеданието. Според тях лицето желаещо промяна на вероизповеданието се явява при чиновника по гражданско състояние към съответната община и доказва че е здрав психически и не страда от болест, пречеща на волеизлиянието му. Това трябва да се потвърди и от двама свидетели, познати на въпросния чиновник. След това чиновникът съставя акт, който роднините на лицето желаещо смяна на вероизповеданието си, могат да оспорят в едномесечен срок. Това оспорване образува производство, което се решава от Дир. изп. Промяната се счита за действителна, ако е изтекъл срока за оспорване или има решение на Дир. изп. Накрая проекто-закона постановява, че "никоя духовна власт не може да приеме в своето вероизповедание лице, което не е излязло по горния ред от предишното вероизповедание". Разбира се тези текстове са оспорени по редица етични и правни основания.

В чл. 26 законът изисква минимум 100 семейства в едно населено място за учредяване на религиозна община. Тук възражението е, че така практически се забранява дейността им, за разлика от българските емигрантски общини в Америка напр.

Чл. 29 допуска чужди поданици да имат религиозни общини, но се забранява членуването на български граждани в тях.

Чл. 30 предвижда религиозната община да може да използва имотите си само за издръжка на свещенослужителите си, молитвените домове и религиозните заведения. Религиозният представител нарича това ограничение унизително.

Чл. 35 предвижда община която изгуби едно от условията за своето съществуване, да се "разтуря” от МВнР и изп., като престават да съществуват и създанените от нея учреждения.

Според чл. 37 назначаването на Върховен управител на вероизповеданието става от министъра на външните работи и изповеданията, след произведено по устава на изповеданието предложение. Тук религиозното представителство предлага редакция, според която министърът утвърждава, а не назначава върховната управа на вероизповеданието.

Чл. 38 на закона позволява само каноническа и догматическа връзка с църковни власти или организации в чужбина. Възражението на религиоозния представител е, че универсалния характер на християнското учение и църква, предполага да съществува и органическа връзка.

В чл. 39 законът предвижда съборите на вероизповеданията да стават с разрешение на Дир. изп., като неин представител следи за спазването на дневния ред.

В чл. 47 се забранява представителят пред властта на изповеданието да напуска страната без разрешение на МВнР и изп.

Чл. 48 предвижда строежът на молитвени домове да става само след разрешение на МВнР и изп., като не се разрешава строеж ако това предизвиква негодувание от православното население, а чл. 54 предвижда, че имотите могат да бъдат само колкото е необходимо за нуждите на изповеданието. И двата члена са оспорени.

Чл. 57 предвижда свещенослужителите задължително да имат навършени 25 години и да имат завършено духовно образование.

Според чл. 59 се предвижда да се иска предварително съгласие от Дир. изп. за всеки конкретен случай на въвеждане в духовен сан. Членът е оспорен.

В чл. 61 се забранява на свещенослужител да извършва религиозни обряди извън своя район, като се допускат някои изключения. В чл. 62 се забранява събирането на църковен данък в натура, а чл. 63 предвижда свещенослужителите да имат установено специално одеяние. Въпреки, че тези членове не са оспорени, те очевидно ограничават селските църкви, както и нарушават характерни разбирания на някои евангелски общества (напр. петдесятното).

В чл. 70 се забранява получаването на финансова и материална подкрепа от чужбина без разрешение на МВнР и изп., в случай на бедствия. В оспорването на члена религиозният представител посочва, че помощите не се получават от чужди държави, а от църковни и благотворителни организации.

В чл. 71 се предвижда изготвянето и изпълнението на бюджетите на вероизповеданията да се контролира от министерство на финансите, а в чл. 72 се предвижда същото за изразходването на евентуален бюджетен излишък. Тези членове са оспорени, като се изразява готовност за постоянни ревизии от министерство на финансите.

В чл. 88 се предвижда, ако съпругът е източноправославен, бракът трябва да е благословен от православната църква, в противен случай се обявява за нищожен. Религиозният представител предлага да се допуска възможността при желание да бъдат венчавани от църквата на съпругата.

В чл. 105 се предвижда при спиране на съществуване на религиозна община или нейното закриване с разпоредба на властта, имуществото й да преминава към държавата. Според предложението на религиозното представителство имуществото трябва да остава за вероизповеданието.

Нарушаването на разпоредбите на закона се наказва с глоба до 20 000 лева или 6 месеца затвор, като наказанията се налагат от МВнР и изп. (чл. 107, чл. 108). Тук религиозното представителство иска тези наказания да могат да бъдат оспорвани пред Върховния административен съд.

В чл. 111 се предвиждат всички възможни наказания за свещенослужители, които се налагат от МВнР и изп., а именно: 1. мъмрене; 2. глоба от 50 до 1 000 лева; 3. отстраняване от служба от 1 месец до 1 година без право на заплата; 4. понижаване в длъжност; 5. уволняване и лишаване от права на свещенослужител. Религиозното представителство оспорва, че МВнР и изп. не е компетентен орган по отношение на свещенослужителите и че това е невъзможно по отношение на православните свещеници например.

В чл. 113 се предвижда наказанията да са без право на обжалване. Тук отново религиозното представителство иска те да могат да бъдат обжалвани пред Върховния административен съд.

В заключение религиозният представител подчертава, че тенденцията в общественото развитие е за отделяне на църквата от държавата и добавя: "Религията засяга духовния мир на човека, който трябва да бъде свободен и независим, разбира се дотолкова, доколкото не е във вреда на някои публични интереси. Да се регулира духовния живот на човека е много рисковано. Всеки, който бъде засегнат от една такава регламентация не ще бъде доволен от нея, той ще стане един противник, даже враг на оня, който е дръзнал да посегне на неговите вътрешни убеждения. Вътрешният мир на човека е нещо подвижно и живо, то се прелива и еволюира. Тъкмо за това е опасно и рисковано да се посяга на онзи мир. И най-добрия гражданин и най-предания патриот, който обича своята родина и е готов да се жертва за нея, не би останал равнодушен, когато по един пряк или околен начин се създава ограничение за неговото верую. Той ще се яви противник на всеки източник от където биха излезли ограничения за религиозната му свобода.

В законопроекта се предвиждат разни вписвания и отписвания за вероизповеданието на този гражданин. Без да искаме да бъдем пресилени в нашите изрази, но именувайки нещата със собствените им имена, нека ни бъде позволено да кажем, че в подобни регистрации има нещо крайно унизително за човешкото достойство."

Като се абстрахираме от емоционалната страна в текста на заключението, е видно, че в закона се отнема всякаква възмоожност за развитие и самостоятелен живот на вероизповеданията. Държавата в лицето на Дир. изп. получава тотална власт над всяка област от техния живот: кадрова политика, имуществена и финансова, структурна и организационна. Практически църквите стават един придатък на държавната администрация, техните служители са отговорни повече пред назначилата ги и санкционираща Дир. изп., отколкото пред учението, църквата и вярващите. В закона са предвидени лесни и безапелационни пътища за ликвидиране на всяко вероизповедание. Поставя се под въпрос и самото съществуване на църкви с изискванията за 100 семейства за всяка религиозна община, а свободното изповядване и пропагандиране на идеи става немислимо.

Всички тези факти свидетелстват за желанието на авторитарната държава за пълно обезличаване на религиозните общности, а методите с които тя преследва тази си цел, се родеят с тоталитарните режими, където всякаква форма на живот, нерегулирана от държавата и нейните организации и неръководена от нейната идеология е смазана.

За огромно съжаление, източното православие, се оказва идеологията в религиозния живот, която една държава, използваща тоталитарни методи на контрол и власт над личностното съзнание, налага и употребява за своите цели. В действителност това не подпомага и самото православие, то се оказва средство за налагане на идеологически контрол над българските граждани и тоталитарен контрол над духовния им живот и лична съвест. От тази ситуация в дългосрочен план православната църква също се оказва губеща.

Самата Наредба-закон за верите за дълго време няма да влезе в сила. От момента в който проекто-закона е изготвен се сменят правителствата на ген. П. Златев и това на А. Тошев¹, като страната се разминава по щастливо стечение на обстоятелствата с нов военен преврат², а Военният съюз, който стои в основата на събитията от 19.05.1934 година до този момент, все повече губи възможността да влияя на политическото развитие. Правителството на А. Тошев се отдава на усилена законотворческа дейност, като е изготвен дори проект за нова конституция³, който е напълно в духа на налаганите и с проекто-закона за верите ценности.

Събитията от есента на 1935 година около арестуването на Дамян Велчев и въвеждането на военно положение⁴ отварят вратата за поредната смяна на правителството и установяването на управление максимално близко до двореца. Тази ситуация поставя подготвените закони встрани от актуалните събития. През декември 1935 година започва шумен съдебен процес срещу дейци на Военния съюз, като след приключването му е сложен край на съществуването на военната организация, добила печална слава⁵. Страната навлиза в период в който цар Борис III проучва пътя към най-подходящия за представите му за развитие на България политически режим, като междувременно власта се стабилизира и овладява механизмите за контрол на обществения и икономически живот, без да затваря окончателно вратите към евентуална демократизация⁶. Освен това се натрупват значителни по брой проекти за нови закони и проекта за закон за верите попада в създадената от правителството Кодификационна комисия, която има за цел да унифицира изготвените закони⁷.

Самото му изготвяне обаче представлява явно доказателство за това което очаква евангелската общност и нейният живот в "новата" държава. Нейни видни представители дават своите мрачни оценки и предвиждания: "Грозно ни свързват в примки тия хора, Бог да ни е на помощ"⁸ пише до пастир А. Георгиев касиер на ОЕЦ, пастир С. Градинаров секретар на алианса. Няколко месеца след изпращането на писмото с възраженията, председателя на СЕПЦ пастир П. Рахнев пише до пастир С. Градинаров: "Както се научавам много малко са взели под внимание петицията на нашето религиозно прадставителство. Нашите църкви според закона ще бъдат затворени, а вашите и другите ще съществуват там, гдето имат 100 семейства при всичките драконовски предвиждания на проекта. Тези хора си плетат кошницата, а ние стоим със скръстени ръце и чакаме да бъдем обесени ... Аз мисля, че това е една грамадна грешка да се мълчи ... въобще не съм спал и не мисля да приема със спокойствие ритника на неприятеля. Дано Бог не позволи нищо лошо."

Всъщност въпреки забавянето на закона за верите, държавата продължава да засилва натиска върху църквите.