Учебно помагало по История на българската журналистика и книгоиздаване

Така оформилата се българска диаспора в Румъния ще се окаже един от ключовите фактори в цялостния процес на националното възраждане. Икономическата инициативност и стопански просперитет, предопределят приноса на българската общност зад граница към културните, литературните и обществено-политическите процеси, засягащи формиращата се нация.²² Благоприятните условия на икономическа и относителна политическа свобода, които дават възможност българската емиграция да реализира своя потенциал, са отбелязани и от наблюдаващите внимателно процесите руски дипломатически представители. В един от служебните си доклади руският консул в Румъния барон Офенберг изтъква, че съществуващата в румънското княжество свобода за печатане и удобствата за разпространение на изданията чрез търговските пътища по река Дунав спомагали за разгръщането на политическия живот сред българите. От друга страна, либерално настроените румънски политически среди се отнасят със съчувствие и уважение към обществено-политическите тежнения на българите. Ето как това личи в реч, произнесена на 28 ноември 1868 г. пред румънския парламент от депутата Михаил Когълничану по повод сформирането на български чети в Румъния: “Ние сме в конституционна държава с пълна свобода на събранията, с пълна свобода на словото, с пълна свобода на печата, следователно не може румънската администрация да наложи на българите, намиращи се у нас, гробно мълчание, не може да заглуши вика на сърцето разпространението на словото, сътрудничеството.”²³

По стечение на историческите обстоятелства е напълно закономерно, когато става дума за културно-просветните начинания на българската емиграция в Румъния, на първо място да се поставя Браила. В този град се оформя една от най-активните и авторитентни български колонии. Дейността на българските преселници в този град го нарежда сред поселищата, най-непосредствено свързани с постиженията на Българското възраждане. Наред с Одеса, Цариград и Букурещ, Браила заема едно от първите места в духовния живот на българите. Но ако Одеса е средище, оказало изключително силно влияние върху процесите във вътрешността на българските земи през 40-те години на XIX в., ако Цариград е “най-големият български град” (според точната метафора на проф. Тончо Жечев) по отношение на политическите борби около борбата за независима църква, ако Букурещ е центърът на обществено-политическите прояви на емиграцията, то през втората половина на същия този век Браила се е превърнала в културна столица на многобройната българска емиграция във Влашко и Молдова. Повечето от проявите на браилските българи по отношение на просветата и културата имат общонационално значение.

Със своето разположение по долното течение на Дунав, към средата на XIX в. Браила се оформя като един от големите търговски центрове по поречието на голямата европейска река. Той се разраства като характерния за многонационалната империя космополитен град, в който си дават среща култури и религии. Важен момент в развитието на града е Руско-турската война от 1828-29 г., когато се създават изключително добри предпоставки за превръщането му в сериозно търговско средище. Тъй като по силата на Одринския мирен договор отпада статутът на подчиненост по отношение на Високата порта на големите пристанищни градове по левия бряг на Дунав, Браила става съставна част от Влашкото княжество. Това обстоятелство съвпада с едно от най-сериозните български преселения през целия този век. Голяма част от емигрантите, последвали руските войски при оттеглянето им отвъд Дунав, се установяват тук.

След замяната на имперската администрация с румънска градът се променя с бързи темпове. Нововъведенията, главно в благустройството, го оформят като типичен източноевропейски пристанищен град от долното поречие на Дунав. Промените засягат и населението на града – то бързо достига до около 30 000 човека. При това заселниците се ползват с данъчни облекчения и административна подкрепа при осъществяваната от тях стопанска дейност. По този начин през 40-те години на XIX век Браила бързо се превръща в град с многонационално и стопански инициативно население, сред което изключително важна роля играе установилата се тук българска колония.

Българите в Браила излъчват преди всичко своя стопански елит. В града има свое представителство фирмата на големите български търговци и банкери Христо и Евлоги Георгиеви. В града изключително добре е представено и социалното съсловие, което всъщност е икономическият фундамент на Възраждането – представителите на различните занаятчийски еснафи. Като се има предвид, че българският елемент присъства и в социалното равнище на градската беднота (чираци, калфи, слуги в канторите, хамали), то определено може да се говори за една многочислена и социално диференцирана колония. Тя обаче е обединена от характерните за времето центростремителни идеи на национализма. Точно те предполагат формирането на процеси и събития, свързани с културно-просветна, издателска и научна дейност, оформили Браила като негласна културна столица на многобройната ни емиграция в Румъния. Един от първите въпроси, който търси разрешение в тази насока, е основаването на българско училище. Логично е данни за основаването му да не се откриват през 30-те години на века, за разлика от вътрешността на империята. След появяването на Габровското училище във вътрешността на страната интензивността, с която се откриват взаимоучителни училища, е респектираща. За българските емигранти в Румъния обаче все още е твърде рано. Първите години след заселването им в чуждата държава уреждането на стопанската дейност и укрепването на материалното им състояние е първоначално средоточие на житейските им усилия. В тези години децата на емигрантите посещават чуждоезични учебни заведения – румънски и гръцки.

Първото частно българско училище в Браила се свързва с името на Г. С. Раковски. След Браилските бунтове от 1841-1843 г. то обаче прекратява по обясними причини съществуването си. Показателно за важната роля на това първо училище е, че неговият възпитаник Н. Стефанов през 1842 г. също създава частно училище – пансион.

За най-сериозна стъпка във формирането на българско образователно средище в Браила може да се говори в началото на 60-те години. През 1861 г. е открито ново българско училище, а според данни от периодичния печат²⁴ само две години след своето основаване в него се обучават над 130 ученици. Вниманието, което оказват на училището и представители на румънската държавна администрация (също според сведения от периодичния печат), свидетелства за неговия безспорен авторитет.

Най-важни за уреждането на българското училище в Браила са годините, когато тук учител е Добри Войников. Характерната за времето свързаност на училището (като първообраз на задължителната стандартизирана и регулирана държавна образователна система) и театъра (като културна институция) най-добре се проявява в биографията на този бележит възрожденец. Съсъществуването на училището и театъра като културни феномени, проектиращи идеологията на национализма, е подчертано европейска практика. При задаването на езикова или пък на ценностна норма посредством високия културен език чрез примера на учителската катедра или сцената необичайно предимство имат актьорите – поне по отношение на факта, че въздействат върху много по-големи и неограничени във възрастово отношение аудитории. По този повод Ерик Хобсбом отбелязва: “ Тези начала се осъществяват от много по-малък брой хора, които действително са говорили “високия” или културния език. Това са най-вече актьорите, които са изпълнявали новите произведения, станали езикова класика (норма – б.м., Ю.П.). Защото при отсъствието на държавен стандарт за това, кое е правилно в Германия, стандартите за правилност са се създавали в театрите (подч.м, – Ю.П.).”²⁵ Този извод може да бъде допълнен с тълкуване в българския контекст на проявата по отношение на “стандартите за правилност” от гледна точка на разбирането и възприемането на националната история, след като драматургията на Добри Войников е преимуществено историческа в сюжетите си.

С името на Войников се свързват първите драматични опити и първите театрални прояви в Браила – ученическите диалози и кратки сценки, представяни по време на традиционните изпити в края на учебната година. Това начало естествено преминава в оживена театрална дейност. На базата на авторското драматургично творчество на Добри Войников българският театър реално прави първите си наистина сериозни стъпки в Румъния, а любопитни и показателни факти от това време са театралният дебют на Христо Ботев и присъствието на първите жени актриси Аника Костович и Екатерина Василева.

В Браила българските емигранти създават и други две важни за възраждането на националната идея институции – читалище и женско дружество. Ролята на читалищата като необичайно и компенсаторно в същността си културно пространство през XIX в. е многократно коментирана. Важното е, че чрез появата им съответното населено място показва потенциалната си готовност за формиране на колективен модерен живот, създаване на обществено мнение, първообраз на гражданско поведение при общуването и решаването на проблемите пред общността: “Хората не само четяли или слушали четенето на друг, но се и опитвали да тълкуват това, което са прочели или чули, дискутирайки и така създавайки собствено мнение по теми и въпроси от местно и национално значение. Така читалищата надминали чисто образователните си начални цели и се превърнали в истински клубове за гражданственост.”²⁶ Отделно стои и въпросът (за това ще стане дума по-нататък в настоящата работа), че читалищата на практика формират ангажирано отношение на своите посетители към периодичния печат и като медийно пространство на директния контакт подготвят бъдещото общуване с модерната медия на отсъствието – вестника.^

По-активна дейност българското читалище в Браила започва да развива през втората половина на 1869 г. Своите обществени ангажименти то изпълнява чрез една често практикувана за времето форма – уреждане на популярни беседи и сказки. За лектори са привличани уважавани представители на българската интелигенция – най-често от града. Сведенията от периодичния печат за тези събития говорят, че в читалището се събирали много любопитни, които оставали “всякога задоволни от тия публични лекции”. Тук съществува още една важна връзка между беседата и вестника. Оказва се, че практика през възраждането е при подготовката на беседите и словата голяма роля да играе публикуването на техни образци в периодични издания. В своите мемоари Илия Р. Блъсков разказва, че при подготовката на словата си често е прибягвал до помощта на вестника.²⁷

Колкото до създаденото през 1870 г. женско дружество, то свидетелства за налагащото се и естествено за градската среда еманципирано присъствие на жената в публичния живот. Тук интересен факт, свързан отново с периодичния печат е, че точно една година преди основаването на женското дружество в. “Дунавска зора” публикува реклама за откриването на “възпитателно заведение за госпожиците в Браила”. От текста на рекламата може да се разбере какъв е идеалът на младата жена от онова време, а в това отношение знаенето на чужди езици е първостепенна величина. Според обявата се изучават шест чужди езика плюс ръкоделие и пиано.²⁸ Задачите на женското дружество в Браила са повишаване на културното равнище на българските жени и включването им в обществена и благотворителна дейност – една все още спорна практика, щом в съобщението за откриването на женското дружество в града става дума, че съпругата на българин с фамилията Гудович не е получила неговото разрешение да се включи в събранията му.²⁹ Много по-подробна информация за събитието помества в. “Македония”. В кореспонденцията се посочва, че при откриването речи произнасят Ив. Ценова и Ст. Берон. Подчертава се участието на Аника Костович и Екатерина Василева в представянето на историческата драма “Велислава” по повод празнуването на деня на Кирил и Методий и учредяването на дружеството.³⁰

От изключително значение за културния развой на града е и оживената издателска дейност на браилските българи. В разстояние на четири десетилетия до навечерието на Априлското въстание от 1876 г. българската общност в Браила фигурира чрез различни свои представители като спомоществувател на 42 български заглавия, записани чрез общо около 3 400 бройки. Сериозна е подкрепата, оказана на Васил Чолаков, който издава сборник с народни песни, а между заглавията на издадените в Браила български автори присъстват Христо Ваклидов с неговия “Буквар на французкий язик”, преводът му на “Скитникът евреин” на Йожен Сю, част от драматургичното творчество на Добри Войников, “Иванко убиецът на Асеня I-ви” на Васил Друмев и т.н.^

Изключително важна роля по отношение на основния проблем на настоящата работа играе фактът, че в Браила в началото на 60-те години е създадена първата българска печатница в този град. Тя е резултат от усилията на Хр. Ваклидов, който пристига тук, след като до този момент е бил в Цариград, където участва в издаването на в. “България”. Христо Ваклидов създава акционерно печатно дружество “Гутенберг”, което включва около 80 акционери от Браила, но така също и от Болград, Букурещ, Галац, Виена, Измаил, Одеса. Със събраните пари е закупена печатарска техника, която е включена в производствените мощности на Румъно-българската печатница на Ст. Расидеску. В началото печатницата издава в. “Българска пчела” (1863-64) и сп. “Зорница” (1864). Недоразумения със съакционерите принуждават Хр. Ваклидов да разпродаде печатницата и да напусне Браила. Но така или иначе техниката продължава да бъде използвана, тъй като част от нея закупува Д. Войников, който вече е назначен за директор на българското училище. През 1867 г. дейността на печатницата е възстановена от пристигналия в града Д. Паничков. За период от около десет години тук са оптечатани около 30 книги и десетина периодични издания. Определено може да се твърди, че сериозното присъствие на Браила в историята на възрожденската журналистика и периодичния печат са резултат именно от наличието на тази печатница.³¹

Важно събитие, с което Браила остава в българската културна и научна история, е основаването на Българското книжовно дружество. Основано през 1869 г., това средище на българската научна мисъл има за свое седалище точно този град. Всъщност българите от Браила са сред най-ревностните радетели на идеята за учредяване на дружеството, което в техните виждания трябва да се превърне в обединителен център на националната научна мисъл, литература и фолклористични проучвания. За тази цел още в средата на 1868 г. те изработват проектоустав на бъдещото дружество. Според текстовете на този проект основна цел е: “да разпространява всеобщо просвещение между българския народ и по възможности да показва пътя за неговото веществено обогатяване”. Тази цел трябва да бъде постигана по различни пътища, които включват обработване и усъвършенстване на езика, историята и фолклора. Обръща се внимание върху уреждането на училищата и подобряването на тяхното състояние, откриването на девически учебни заведения, систематизирането на изследвания в областта на народното творчество и т.н. Повече от ясно е, че програмата, а и бъдещата дейност на Българското книжовно дружество е много повече от първоначално замислената. Неслучайно една от първите публикации във възрожденския периодичен печат по повод на книжовното дружество е съобщението във в. “Македония” от 18. 04. 1870 г. за телеграмата, която членовете му изпращат до великия везир с молба за съдействие и за разрешаване на българския черковен въпрос.

Като към всичко това се прибавят и факти, свързани с музикалната култура на Възраждането. На базата на сведения за концертите на филхармоническото дружество “Муза”, може да се каже, че културната, литературната и научна деятелност на българската емиграция в Браила определено представя града като едно от главните средища на българското духовно възмогване. Съвсем естествен акцент в тази картина е и решаващият принос на града във формирането на българската журналистика и историята на възрожденския периодичен печат.

3. Мястото на Браила

във формирането на българския емигрантски периодичен печат

(Общ преглед на заглавията)
Важно значение не само за отразяването и документирането, но в сериозна степен и за стимулирането на процесите на модернизация, обхванали българската общност в Румъния от това време, има укрепването и развитието на периодичния печат. Показателен в този аспект е фактът, че първият български вестник, излязъл в Румъния, е появилият се през 1863 г. в Браила в. “Българска пчела”^. От този момент нататък приносът на браилската българска общност в развитието на възрожденската журналистика и възрожденския печат е безспорен. Разпространяването и списването на български вестници и списания в Браила от една страна стимулира културните и образователните потребности на етническата общност, но от друга е и първостепенен фактор в изграждането на национално съзнание и политическа ангажираност.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в. Браила вече се е оформила като един от най-големите центрове на българския периодичен печат. В рамките на около 14 години там са се появили 21 заглавия на периодични издания – списания и вестници. В това отношение по-напред остават единствено безспорната културна и политическа столица на възраждането – Цариград - и Букурещ. Освен това в града чрез системата на абонаментите се получават и над 20 периодични издания като “Любословие”, “Дунавски лебед”, “Български книжици”, “Македония”, “Свобода”, “Читалище” и т.н. Показателно е, че общността в Браила оказва сериозна подкрепа в началото на 50-те години на “Цариградски вестник” (всъщност първото издание, което дава трайност и устойчивост на идеята за българско периодично издание след неуспеха с “Български орел”). Друг вестник, който в определен момент също се радва на доверието на българите в Браила, е доста оспорваният като редакторска политика вестник на Драган Цанков “България”.

Една от най-важните предпоставки, оказали влияние върху общата оценка за мястото и специфичното присъствие на Браила в историята на българската журналистика, така или иначе си остава “емигрантският фактор”. Тук става дума вече не за онази първа преселническа вълна, която на практика основава българската колония в града. Във времето след Кримската война (1853-56 г.), в което процесите на национално осъзнаване водят до радикализиране на националната идеология и популяризиране на идеята за политическо разрешение на борбата за независима църква, емигрантските среди в Румъния започват да променят своя (доскоро устойчив) социално-политически профил. Съществува становище, че поляризацията в българското общество в навечерието на 70-те години по отношение на политическите перспективи на желаната бъдеща държавност оказват отрицателно влияние – особено в емигрантските среди, където по обясними причини взаимните нападки са доста остри и явни за обществото. От друга страна обаче този полемичен тон на публично общуване се оказва изключително важен стимул за изграждането на модерната българска публицистика в авторските публикации на Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Т. Икономов, Н. Бончев и др.

Първият български вестник в Браила, а и в Румъния, е “Българска пчела”. Сигналният му брой излиза на 31. 05. 1863 г. Подготовката за издаването му започва много по-рано. Всъщност акционерното дружество, свързано с печатницата на Хр. Ваклидов, е създадено и с цел издаването на вестник. За настоятели на бъдещото периодично издание са избрани д-р Иван Селимински, Ив. Лазарович, М. Попович, Н. Ценов, К. Попович, Д. С. Налбантов, а за редактор на вестника е посочен Хр. Ваклидов. Най-важни аргументи за този избор са изключително сериозната му ерудиция и подготовка – той е завършил Френския (Бебек) колеж в Цариград и е бил редактор на в. “България”. Ваклидов има разностранни интереси, за което свидетелства и фактът, че между неговите издателски проекти е и преведената и отпечатана в Цариград през 1858 г. книга “Електрически телеграф” – нововъведение, което променя облика на световната журналистика през първата половина на века.^

Според титулната страница и обяснението под главата на в. “Българска пчела” той е “вестник политически, любословен и търговски” – един задължителен за времето публицистичен формат. В програмата му е записано, че: “Тъй да насърчи всичко, което са съединява, за да спомогне на умственото и нравственото развитие на народат и да прогони и унищожи сичко, което чрез зломислена система клони да вспре това развитие – ето в малко думи програмата й.” Тази доста неопределена в същността си програма е по-интересна в частта, където се коментира бъдещото отношение на вестника към Високата порта: “Колкото за положението на “Българска пчела” към правителството на провинциите, които населяват българи, то ще бъде искрено, чисто и решително”. В декларираната решителност не може да не се отбележи нормалното чувство за редакторска свобода, така характерно за периодичните издания, печатани извън границите на империята.

В заявената периодичност “Българска пчела” така или иначе няма амбицията да надмогне формата на “седмичник” (надминат единствено през 1877 г. от в. “Секидневний новинар”) – тя излиза всеки петък. Размерите са на таблоид – 31 на 41 см., а между сътрудниците на вестника са Н. Геров, Л. Каравелов, Нат. Зографски, П. Оджаков, Т. Шишков, Р. Блъсков.

Интерес при списването на вестника представлява това, че първата страница е посветена на “политически изглед на международното положение и по-специално на Балканите”. Подобна редакторска подредба свидетелства за една устойчива представа в българското общество – решенията на националния въпрос са фрагменти от голямата европейска политика. В това отношение неслучайно уводните си статии в “Дунавски лебед” Г. С. Раковски ще пише на български и френски, търсейки чрез авторитетния език на европейските политически взаимоотношения международно внимание и съчувствие. Тази пък редакторска политика дава основание той да бъде разпознат като “първия ни журналист международник”³².

Списъкът с настоятелите на в. “Българска пчела”, които гарантират получаването и разпространяването му, свидетелства, че той е насочен предимно към големите български градове колонии извън пределите на империята и предимно в Румъния. Освен това е обезпечено получаването на изданието в Одеса, а така също и в Цариград. За сериозната като потенциал аудитория на вестника свидетелства и фактът, че, планирайки издаването на в. “Гайда”, П. Р. Славейков отпечатва реклама за предстоящото събитие именно в “Българска пчела” и едновременно разпраща отделни обяви до по-известните възрожденци.³³

Във времето, в което “Българска пчела” се печата без някакви затруднения, на 28 януари в Браила се появява и първият брой на литературното списание “Зорница”, отново с издател Христо Ваклидов. Според титулната страница това е също седмичник. Важна подробност е, че списанието е представено като бъдещ проект чрез нарочно “Обявление”, издадено два месеца преди отпечатването на първия брой. Като се има предвид, че издателската концепция на това литературно списание е “да избирам (за списанието) най-добрите романи и любопитни работи, за да мога сякога да задоволя читателите”, то съвсем естествено е по това време във възрожденския периодичен печат да се появи литературният феномен “четиво с продължение” или “подлистник”. В случая става дума за първата публикация на един от най-популярните романи през XIX век сред българите - “Скитникът евреин” на Йожен Сю, а на базата на този факт може да се твърди, че чрез появата на “Зорница” българският периодичен печат почти се изравнява във времето с процеси, характерни за европейската журналистика. Тук става дума за обстоятелството, че дебютът на “Скитникът евреин” става в периода от юни 1844 г. до юли 1845 г. във френския вестник “Le Constitutionel” под формата на подлистник (четиво с продължение). Всъщност с написания само две години по-рано роман “Парижките мистерии” Йожен Сю създава един нов литературен жанр, който ще се радва на изключителен успех в цяла Европа. Но това е жанр³⁴, роден от динамиката и ограничеността на вестникарската страница, откъдето пък идват и острите сюжетни обрати и внезапни прекъсвания на литературния текст. Истинска слава на Сю обаче носи “Скитникът евреин”, който е откупен от автора за сумата от 100 000 франка. Така всъщност се ражда фейлетонът (от “фолио” – подлистник), което първоначално означава роман с продължение, започващ от първа страница.^

Съществуват преки предпоставки да се смята, че Христо Ваклидов е първият и единствен преводач и издател на “Скитникът евреин” през Възраждането. Това става през 1860 г. в Браила. Именно поради обстоятелствата, че разполага с готовия преведен текст, може да се предполага, че Ваклидов създава литературното списание “Зорница”, разчитайки да го популяризира и закрепи на трудния и ограничен български книжен пазар главно чрез един от първите литературни европейски бестселъри. Тук трябва да се има предвид, че в европейската култура романът с продължение все още представлява ново явление, което илюстрира промените, предизвикани от периодичните издания като средство за масова комуникация.³⁵ От друга страна неговата насоченост към масовата публика изключително сериозно допринася за раждането на популярната литература – мощен стимул за езиково, културно и обществено обединяване.

Изводът, който може да бъде направен е, че появата на “Зорница” е културен факт, поставящ българската периодика в почти синхронен етап на развитие с европейския печат^. Неслучайно и белетристичният дебют на българската литература – повестта “Нещастна фамилия” от В. Друмев - е изключително повлиян от европейски литературни образци (Йожен Сю, Кристофор Шмит)³⁶ и отново се появява като четиво с продължение в сп. “Български книжици” в същата тази 1960 г., за която стана дума по-горе.

Освен романа, който главно запълва страниците на списание “Зорница”, в него са поместени разказите “Нещастията на една възкръснала”, “Историята на Теленева” статии с научно-популярен характер - “Остров Ява”, “Бисерът”, стихотворения от Р. Жинзифов, Т. Боровски и др. Списанието се разпространява по подобие на “Българска пчела” сред емигрантските центрове в Румъния и Бесарабия. Прави впечатление доброто присъствие на “Зорница” и във вътрешността на империята – в почти всички големи градове. Естествено е настоятели на списанието да са изявени възрожденци като Кръстю Пишурка, Йоаким Груев, П. Оджаков и т.н.

Във времето, в което Ваклидов осъществява издаването на “Зорница”, в Болград се появява друго списание - “Духовни книжки за поучение на всяк християнин”. Негов редактор и издател е Рашко Блъсков. От книжка трета списанието започва да се печата в Браила (от март 1864 до март 1967 г), за да достигне две пълни годишнини – до юли 1868 г (последните броеве се издават отново в Болград), съставени от общо 20 книжки. В съзвучие с житейския консерватизъм (в буквалния жизнен и политически^ смисъл на това понятие) списанието си поставя за цел да укрепва “прадедовата вяра”, но и “развитието и просвещение народно”. То включва нравоучителни разкази, стихове, религиозни слова, а от втората годишнина и календар. В него сътрудничат Добри Войников, Н. Жеков, а така също и синовете на редактора му - Илия и Димитър Блъскови (присъствие, родило прословутото Ботево определение “съзвездието Блъскови”). Приносният характер на “Духовни книжки” като посредник между високи образци на европейската култура и българите е в преводът на песен първа от “Изгубеният рай” на Джон Милтън (въпреки негативната оценка за необходимостта от подобен тип четива на Хр. Ботев). Характерно за списанието е, че по отношение на религията то остава в контекста на нравствено-религиозната проблематика (което личи и от названието му), а не се ангажира с политическите параметри на църковната борба. Всъщност точно оттук идва и острият тон на оценките от страна на радикалните среди в българската интелигенция.

Любопитна е картата на разпространение на списанието, която очертава един напълно различен социокултурен профил на читателите му в сравнение с аудиторията на “Зорница”. В по-голямата си част те са жители на малки градове и села, много често свещеници. Този факт говори, че възрожденската литература и книжовност вече имат своя фрагментирана читателска публика, което предполага наличието и на висока, и на масова култура.

През 1867 г. в Браила се създава вестник, който, така или иначе, остава сред най-доброто, създадено от българската журналистика в този град. Това е редактирания от Добри Войников в. “Дунавска зора”. Важен факт, свързан с присъствието на “Дунавска зора” в полето на възрожденския периодичен печат е, че този вестник става част от една политическа тенденция в средите на българската емиграция. Става дума за стремежа на националните представителства “под формата на политически организации да се легитимират с печатана реч”.³⁷ Пример за това е търсеният публичен авторитет чрез прословутата, напечатана на френски език брошура “България пред Европа” от декември 1866 г., както и чрез известния “Мемоар до султана” от март 1867 г. В контекста на тези действия са и две периодични издания, появили се почти едновременно – в. “Народност” (21. 10. 1867 г.) и в. “Дунавска зора” (13. 11. 1867 г.^). В оценката на програмните обръщения на редакторите на двата вестника прави впечатление, че периодичният печат има неприкритата амбиция компенсаторно да изразява националното представителство при липсата на същестуващо национално правителство. От своя страна чрез подкрепата на Мемоара до султана на практика “Дунавска зора” също дава своя принос за утвърждаването на Тайния централен български комитет, основан през май 1866 г. в публичните представи.

Интересна приемственост с едни други политически и публицистични амбиции може да се търси и в посоката на избор на название на вестника. Прилагателното “дунавска” логично свързва вестника на Д. Войников с първия наистина политически радикален емигрантски вестник на възраждането – “Дунавски лебед” на Г. С. Раковски, а най-важната приемственост е в представата, че българският национален въпрос трябва да търси своите решения чрез политическото му обговаряне по страниците на периодичния печат и чрез формираното по този начин обществено мнение не само в емигрантските среди, но и във вътрешността на страната.

Полиграфическата практика на “Дунавска зора” е свързана с една особена и не твърде често прилагана по това време практика. Редакторът приема страниците да бъдат номерирани от брой в брой без прекъсване – от първа нагоре. Така последната страница на първата годишнина (13. 11. 1867 г. – 4. 11. 1868 г.) на вестника е 202, а през втората (11. 11. 1868 г. – 29. 03. 1870 г.) е до 208 страница. Това отбелязване на страницата свидетелства за предварителния замисъл на редактора да се правят отделни обложки (свезки) на вестника, които да бъдат удобни за четене в рамките на едно книжно тяло. Подобна практика е свързана с презумцията за изготвяне на годишно течение на периодичното издание и съхранението му в обществена библиотека или читалище.

Подготовката за издаването на вестника Д. Войников започва точно два месеца преди появата на първия брой. На 12. 09. 1967 е отпечатано и разпространено Обявление, в което е оставено място за запълването на бъдещи спомоществуватели. В краткия анонс редакторът обяснява, че вестникът ще говори: “само за онова, що се касае до интересите на българите било в политическо, било в морално, било във веществено отношение”. Подчертава се, че печатането на подобен вестник точно в този момент е изключително важно, защото той ще се появи при “днешните обстоятелства, дето става дума и за участта на българския народ.”³⁸

Програмата на вестника представлява интерес по отношение на важното за всяко периодично издание съотношение между факт и коментар, изразяващо същността на редакционната политика. В програмата се казва: “Дунавска зора ще гляда колкото може да достави новини, собствени да занимаят любопитството на нашите съотечественици в странство, които желаят да се известят за онова, що ся говори и върши в полза или вреда на народът ни, тя ще се старае да бъде искрений язик на болките и страданията и на неговите законни правдини. В политическо отношение Дунавската зора ще ся занимава само с онова, що ся отнася до моралните и веществени интереси на народа ни; всичко онова, що ся касае до всеобщата политика, ще бъде изключено за нея...” По отношение на паралелите, които могат да бъдат проследени с периодични издания с подобни амбиции в други европейски страни, интересно сравнение може да бъде направено с програмната статия на Джузепе Мацини, издавал също в емиграция в. “Млада Италия” ( Giovine Italia). Там Мацини пише: “Нациите са гладни за истината. Италия няма глас, който може да изрече тази истина сега.” Разбирането на вестника като “искрен език” (глас), изричащ цялата истина за болките и страданията на угнетения народ, компенсиращ нейната липса, а така също и “любопитството на нашите съотечественици” е обща редакторска практика за периодичния печат в Южна и Източна Европа – новите нации, които търсят своя политически и културен ренесанс в рамките на Австрийската и Османската империя. Друг характерен момент е отношението към “голямата” политика на европейските държави. Националната центростремителност и себедостатъчност, вглеждането в собствената съдба предполага разказ и коментар за международната политика единствено ако тя по някакъв начин засяга националната кауза – “всичко онова, що засяга всеобщата политика ще бъде изключено за нея”. Всъщност това е и един от белезите, които доста различават емигрантската и вътрешната преса – вътрешната е много “по-международна”.

Между сътрудниците на вестника личат имената на Д. Великсин, П. Кисимов, Хр. Ботев, Ив. Мънзов, Р. Жинзифов, Л. Каравелов и др. В бр.14, год I от 12. 02. 1968 г. е публикувано за първи път Ботевото стихотворение “Към брата си”.

Показателни трансформации претърпява жанровият определител под главата на вестника. След като първоначално е било “Вестник за волните българи”, през втората годишнина то претърпява редакция, която до известна степен тушира заявената радикална позиция чрез понятието “волни” (свободни). От бр. 35 на 3. 04. 1869 на втората годишнина вестникът излиза като “Вестник за български работи”, а от 12. 06. 1870 г. “Вестник за гражданствени, книжевни и забавителни работи”. През четвъртата годишнина (1878 г.) то става “Лист, отворен за сякой дописник”, а на следващата е вече с неутралното “Лист за политика и книжевност”.

В края на 60-те години на XIX в. известният печатар Димитър Паничков поставя началото на една публицистична практика, която в статистически аспект наистина спомага Браила да бъде онзи културен и емигрантски център, в който са се появили около 20 % от всички заглавия на периодични издания през Възраждането. Става дума за издаването на редица вестници предимно със сатирично-хумористичен характер и с мимолетно присъствие на книжния пазар, с недобре издържана полиграфическа форма. В европейски контекст подобна тенденция е по-характерна за XVI-XVII в. (времето на Реформацията), когато за пръв път се появява първообразът на модерния вестник – сатиричният лист, запълнен с карикатури или стихотворения по злободневни теми. Показателно е нещо друго – тази публицистична практика представя силна свързаност с народната култура, фолклорното словесно творчество. Може би оттам идва онзи в същността си нарушен принцип на устойчива периодичност, задължителна за журналистиката на модерното време. Това е и причината един от най-пунктуалните изследователи на периодичния печат през Възраждането Г. Боршуков да каже, че описването, установяването, систематизирането на библиографските данни за вестниците на Димитър Паничков е “истинска мъка” за библиографи и историци на печата. Свързаността с народната смехова култура, за която стана дума по-горе, личи и в избора на название на първия от тази поредица вестници – “Хитър Петър”. Неустановеността на редакторската политика е и в честата смяна на текстът под главата – почти във всеки запазен брой той е различен – “Малък лист за люде без работа”, “Малък лист за млого работи”, “За народност и гражданство” и т.н..

От вестника са съхранени девет броя от 1870-1871 г. (I и II год.), но при номерация, от която трудно може да се разбере подредбата. В редактирането на вестника са участвали Д. Войников (с псевдонима си Див Дядо), а по-късно Ангелаки Савич. По отношение на очакваната периодичност в първия брой може да се отбележи самоиронията, че българското общество все още няма своя всекидневник – “излиза секи 7 без 6 деня в неделята”. Подобно отношение към трудното поприще на възрожденския журналист и редактор има и в уточнението: “Ще излиза на разход кога ще, когато може и кога е хубаво времето и когато някои родолюбец не вземе ключовете от стаята му.” Вестникът включва статии, диалози, сатирични строфи – най-често по църковната борба и други обществени въпроси в хумористичен стил.

В съвременната оценъчност на това явление силно впечатление прави изключително острото отрицание от страна на големия сатирик на тези години – Хр. Ботев. Той определено разбира важното значение на сатирата в списването на един вестник. Неслучайно в отзива, публикуван във в. “Знаме” (г. 1, бр. 19 от 22. 06. 1975 г.) по повод повторното издаване на в. “Тъпан”, Ботев пише: “С една дума – ние не сме имали досега юмористически вестник в пълното значение на думата”. Във връзка с опитите в това отношение на Димитър Паничков Хр. Ботев е показателно краен: “Боже мой, и г. Паничков захванал да блее^, а ние сме имали слабост да мислим, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за “чревочист” по касапниците. Но както е да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появат още един “Хитър Петър”, още един “Гражданин” и още един “Напредок”, то българският народ ще да отнеме Баламук и лудите ще да останат без столнина.”³⁹

С този вестник започва излизането на цяла една серия от периодични издания, предимно хумористични, без високи публицистични качества. За съществуването на повечето от тях сведения може да се черпят от други вестници, критични бележки и съобщения, тъй като не са намерени съхранени броеве. Изреждането на тези вестници, издавани в Браила, започва с в. “Кукуригу”, появил се през 1870 г. с редактор Божидар Запрянов. Това е хумористичен лист, печатан в печатницата на Димитър Паничков, от който излизат пет броя. Няма запазени екземпляри, а първите сведения за съществуването му дава румънският учен Василе Христу (сп. “Балкански преглед” 1946 г., кн. 6, с. 36).

В края на 1869 г. Божидар Запрянов подготвя издаването на вестник “Читалище”, но се отказва от избраното име, заради замисленото вече и готово за реализация в Цариград сп. “Читалище”. Той се спира на името “Пътник” (асоциациите с поемата “Горски пътник” на Г. Раковски имат логика), “Лист за книжевност, полезна забава и търговия”. Този вестник се издава в Болград и Браила (след осми брой), а за периода 15. 02. – 4. 09. 1870 г. са отпечатани десет броя.

Иронизираният от Хр. Ботев в. “Гражданин” е редактиран от А. Савич през 1871 г. Това трябва да бъде вестник със злободневен и сатиричен характер, от който са излезли един или два броя, но екземпляри от тях не са открити. Според замисъла вестникът излиза и на румънски с название “Urbanul”.

През 1871 г. съществуват сведения за появата на в. “Кърлеж”, редактиран от Д. Войников. Предполага се, че мимолетното съществуване на вестника както и неговата публицистична цел са предопределени от личностни конфликти на редактора му и Българското книжовно дружество. Показателно е, че и времето на поява съвпада със споровете между В. Друмев и Д. Войников по отношение на драматургичното майсторство на втория. От този вестник са излезли два броя, но също няма запазени екземпляри.

На 5. 09. 1871 г. в Браила излиза първи брой на в. “Оса”. Един екземпляр от вестника е открит в архива на Никола Обретенов от Георги Боршуков. Това е също хумористичен и сатиричен лист с най-вероятен редактор Д. Войников, но също така може да е и едно от изданията на Д. Паничков.

За печатания в Браила, вероятно през 1871 г., в. “Комар” сведения дава единствено Г. Боршуков (вестникът не е упоменат в описа на периодичните издания от М. Стоянов). Предполага се, че е редактиран от Н. Живков.