Учебно помагало по История на българската журналистика и книгоиздаване



страница1/6
Дата28.09.2017
Размер1.35 Mb.
  1   2   3   4   5   6


Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”

Факултет по хуманитарни науки
УЧЕБНО ПОМАГАЛО

по

История на българската журналистика и книгоиздаване
БЪЛГАРСКИЯТ ВЪЗРОЖДЕНСКИ ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

(Характеристики на националната журналистика

и културния феномен Браила)
доц. д-р Юрий Петров Проданов

Шумен

2012

Съдържание

Увод ...................................................................................................................... 2
1. Емигрантската и вътрешната преса през Възраждането –

паралели с два европейски модела на журналистиката ............................ 4
2. Значението на Браила като културно средище

на Българското възраждане .............................................................................15
3. Мястото на Браила във формирането на българския емигрантски

периодичен печат (Общ преглед на заглавията) ......................................... 24
4. Браилската преса и националното движение

за независима църква ....................................................................................... 44

5. Публицистичните образи на политическата автономност ................... 69
Заключение ........................................................................................................100
Литература ....................................................................................................... 102


Увод

Във всички периодизации на българското Възраждане от пръв поглед е видим един впечатляващ хронологичен дисбаланс. Първият период, свършващ с подписването на Парижкия мирен договор и края на Кримската война 1853 – 1856 г., продължава повече от столетие. Вторият период е малко по-дълъг от две десетилетия, но интензивността на случващите се събития, лавинообразното натрупване на факти, имена, социални, културни и политически събития оформят представата за обществен живот, цялостно променен от някакъв важен фактор. Разликата между двата периода не е само в количествен аспект. Тя е и в още нещо – в променената представа за хода и темповете на времето. Двете десетилетия след Кримската война и поколенията българи, реализирали идеите за църковната и политическа независимост, сякаш са се вслушали в стиха-препоръка от отпечатаната през 1857 г. поема “Горски пътник” на Г. Раковски: “Време иде, време бежи, векове са крилати! Полза има кой може с разум да ся захвати”. Като се има предвид програмният характер на тази поема по отношение на втория период, то в него сякаш наистина се е наложила представата за динамичното “бягащо” време на модерния свят – свят на състезание на идеи, народи, технологии, производства и т.н.

Катализатор на тази динамика, един от решаващите фактори, предизвикали модернизацията на българското общество, е появилият се в навечерието на Кримската война периодичен печат. Една от важните колективни представи, която периодичният печат носи на българите, е свързана с усещането, че стават част от голямото семейство на народите и излизат от своята регионална откъснатост. Втората, също така важна представа, е изграждането на чувство за общност на етноса – точно периодичният печат първи определя демографските граници на българите, изписвайки по страниците на вестниците числото от 7 милиона българи. Чувството за общност на територията също е дело на вестниците – дори и с наличието на заглавия като “Македония”, “България”, “Отечество”.

Още в началните си стъпки българската периодика знаково демонстрира двата възможни пътя на развитие – първият вестник се печата в Лайпциг от един емигрант, търсещ високото европейско образование. Две години след като с “Български орел” е поставил началото на линията на емигрантската периодика, Иван Богоров създава и вътрешната преса с първия брой на “Цариградски вестник”. От този момент историците на българския периодичен печат ще отчитат специфичните пътища, по които вървят задграничните (извън Османската империя) и вътрешните вестници. Различните условия (най-вече по въпроса за взаимоотношенията с цензурата и турската администрация), свързани с най-важната характеристика на медията – свободата на словото – формират различен тип редакционна политика, трансформираща се чрез публикациите в различни представи за социалните перспективи пред българите. Оттук може да се твърди, че периодичният печат не само официализира и изгражда авторитета на българската интелигенция, станала по-късно национален политически елит. Възрожденските вестници формират социални модели, както и представи за стилистиката на публичния език, които ще се окажат изключително устойчиви, за да се проявят дори в посттоталитарна България след 1989 г. Важно е и нещо друго – разграничителната линия между емигрантска и вътрешна преса ще положи началото на публицистичните дебати и полемики в историята на българската журналистика, очертавайки пътищата на либералното и консервативното политическо поведение.

Изтеглянето на българската икономическа и културна предприемчивост извън границите на Османската империя и оформянето на български колонии в големи градове на Балканите и в Русия може да се разглежда като предпоставка за “зони на свободното слово”, в които се появяват българските емигрантски вестници. Такива условия се създават в румънския град Браила, за да се стигне до заслужаващия анализ феномен там да се появят 20 % от всички заглавия, описани в историята на българската журналистика през Възраждането.

1. Емигрантската и вътрешната преса

през Възраждането –

паралели с два европейски модела на журналистиката

Когато през 1620 г. Френсис Бейкън произнася прословутата фраза :”Пресата, барутът и компасът измениха същността на света”, той неслучайно поставя на първо място в посочената триада типографския механизъм. Една от същинските и вече осъществени в края на XVII век промени на света обаче е в човешката представа, че той е станал по-малък и познаваем, че може да бъде радикално променян посредством нови технологии и тяхното практическо приложение. Всъщност една от главните трансформации в усещането за мащабите на света като овладяемо пространство е в онова “преодоляване на далечината чрез писмото”, за което говори Освалд Шпенглер. Това е принципът, че чрез съхраненото посредством печатната машина слово, човек осъществява контакт с хора, които никога не е виждал, а и едва ли ще види.1 В същността си тази констатация пряко предполага и разсъждения, демонстриращи връзката между идеите на модерния европейски национализъм и книгопечатането. Представата за нацията като “въобразена общност”2, събрала в себе си многомилионните членове на голямото етническо семейство, е свързана с факта, че подобно усещане за емоционална, историческа, езикова и т.н. близост може да бъде поддържано, а и развивано главно чрез наложилото се присъствие на културните феномени – книга и вестник. Необходимата устойчивост на общуването при този процес се постига по две линии – репродуктивност и преносимост. Книжното тяло или страниците на вестника са свидетелство за технически улеснената възпроизводимост на стандартизирания чрез пресата текст - уеднаквен и нетърпящ вторични редакторски намеси. На второ място взаимностимулираното развитие на периодичния печат и системата за разпространение чрез куриерските служби3, пък свидетелства за повишената мобилност на текста, достигащ и до най-отдалечените точки на една територия, която скоро ще се превърне в национална държава. Подобна, неподозирана до този момент достъпност на писаното слово преминава в качествено нова демократизация на акта на четене4. Тя ще създаде на първо място милионните читателски аудитории, а чрез тях и най-важната придобивка на обществата след навлизането на книгопечатането – общественото мнение.

През XIX в. българските параметри на идеята, че една потенциална читателска аудитория може да бъде преобразявана в духовен аспект чрез влиянието на писаното слово, може би най-добре метафорично е изразена в многозначителната фраза на Иван Богоров: “Преди да направим България, трябва да направим българи”. Създаването на националната държава като модерен проект е логично следствие от набелязаната и обговаряна по-рано обществена и публицистична визия за това, как трябва да изглежда държавата в колективните представи. Показателно е, че подобно прозрение е изречено от първия български вестникар. То носи в себе си идеята, че изграждането на обществената представа (мнение) за наличието на национална идентичност5 е първата и най-необходима стъпка към възможната национална държава. И това трябва и може да стане чрез периодичния печат.

Във връзка с това трябва да се отбележи,че в културната история на Българското възраждане началото на периодичния печат е поставено с един привиден абсурд: първият български вестник “Български орел” се появява през 1846 г. в Лайпциг – отдалечено от родната територия място, което едва ли е най-удобно по отношение на оперативността при събиране и обработка на фактите и събитията във вестникарски хроники и статии. Извън чисто прагматичните житейски предпоставки именно в Лайпциг д-р Иван Богоров да осъществи българския дебют в полето на журналистиката, може да се говори за няколко многозначителни закономерности. Именно в Лайпциг се печата един от първите европейски седмични вестници (1632 г.), а този град отдавна се е превърнал в авторитетен европейски център на книгопечатането и книгоразпространението6. Той безспорно е на път да се превърне в център и за книгоиздаването по българските земи. Когато през 1861 г. П. Кисимов прави повторен опит да открие печатница в Търново, той получава уверения от везира Къбръзлъ Мехмед паша, че ще получи разрешение за начинанието си. Така при едно пътуване до Лайпциг той купува ръчна преса, печатарски материали и хартия.7 Тези факти свидетелстват за така добре усвоения от представители на българската интелигенция “внос” (в буквален и в преносен смисъл) на модерна култура. И наистина, големите културни постижения на Българското възраждане много често са осъществени далеч от земите, населени с българи – Нови сад, Москва, Прага и т.н., или пък в градове с големи български колонии, но също така далеч извън територията на хинтерланда – Болград, Цариград, Одеса и т.н. Освен всичко друго, това е свидетелство и за характерната за времето мобилност в реализацията на формиращата се българска интелигенция. Промяната на местоживеенето и средата, усвояването на чуждия културен, икономически и социален опит (житейско поведение, което може да бъде охарактеризирано като “културно номадство” – същностна проява на модерния европейски свят) катализират бързите промени на обществото.8

В този смисъл едва ли трите издадени броя от “Български орел” оказват някакво отчетливо влияние върху колективното съзнание на формиращата се българска нация. Но сам по себе си този факт е повод за самочувствие, дори и поради това, че българите имат вестник на собствен език само 15 години след появата на първото подобно издание в Османската империя – Istanbul Moniteur, който пък се списва на френски – езикът на модернизацията и реформите. Показателно е, че издаваният в следващите години на турски, гръцки, арменски и персийски Takwimi Vakayi9 не разпознава в българите потенциални читатели. Това пък от своя страна е добре, защото доста преди да се появят списваните на български официози “Турция”, “Дунав”, “Едирне” и т.н., които могат да бъдат определени като “вестници в ливреи”, излизащият на български “Цариградски вестник” се е превърнал в едно от най-авторитетните периодични издания за цялото Възраждане.

На второ място разностранната личност на д-р Иван Богоров като основоположник на българската журналистика ще потвърди развитието на българската култура в един напълно европейски контекст, за който е валидно твърдението: “Журналистите са политици и писатели, които се занимават с журналистиката като с втора професия – към нея са достигнали, носени от вълната на националното си възраждане. Това е някаква допълнителна активност, която има задача да популяризира и разширява основното им занимание – политическо или културно”10. Може да се добави, че творческите биографии на другите големи редактори, публицисти и издатели на това време – Г. С. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Д. Войников и т.н., не правят изключение, а напълно потвърждават тази закономерност.11 Неслучайна е принадлежността на Богоров към Одеския литературен кръг с ключовия принос на тази група от млади представители на българската интелигенция към формирането на жанровата картина на възрожденската литература. В този смисъл възрожденският вестник като резултат от усилията на личност, принадлежаща към този литературен кръг, потвърждава твърдението на Б. Андерсън, че “вестникът всъщност е книга – с огромен тираж и с мимолетна популярност”. Разбирането през XIX в. за книгата, учебника и вестника като различни прояви на синкретичния статус на текста като образователен, развлекателен и информационен личи в думите на Жак Пиер Брисо – редактор на Le patriote francais: “Трябва да се изнамери ефикасно средство, което се различава от книгата и с помощта на което французите биха се образовали на ниска цена, а и формата да е лека и развлекателна. Такова средство са политическите вестници.”

Сигурно подобна мотивация ръководи и Иван Богоров, след като под главата на “Български орел” е отбелязал: “известник граждански, търговски и книжовен”12. Тук трябва да се отбележи, че езиковият пуризъм на Богоров поставя началото на една интересна традиция в българската журналистика – налагането на понятието “граждански”, разбирано именно като “политически” – сиреч, вестник за политика. Отчетливата тенденция за отграничаване от чуждите езици и “изчистването” на българския език като част от характерната за времето на национализма езикова нетърпимост не позволява първите ни вестници да се назоват политически, въпреки наложеното присъствие на термина в европейската културна традиция. Само две години по-късно обаче в характеристиката на второто си периодично издание – “Цариградски вестник” – Богоров специално ще подчертае и ще вкара в обращение определението “политически”13

След дебюта на българския периодичен печат в средата на XIX в. следват десетилетия на изключително интензивно развитие. Още тук обаче се наблюдава една изключително интересна закономерност. Различните пътища, които чертае издателската политика на вестниците, издавани във вътрешността на империята, и другите, отпечатвани зад граница, очертават и разделянето на българския периодичен печат на вътрешен и външен (емигрантски). Фактите, свързани с появата, развитието и спецификата на периодични издания, дават дори и основание за самостоятелна периодизация в развитието на вътрешния печат:14



Първи период – Това е времето на поява на първите периодични издания до годините на Кримската война. В ситуация, при която много от вестниците се издават извън границите на Османската империя, те все още се разпространяват легално във вътрешността й. Това дава основание печатът все още да не се разчленява тематично на вътрешен и външен (емигрантски).

Втори период – Във времето след Кримската война до Балканската криза от 1875 г. българското общество търпи процес на модернизация, стимулиран изключително чрез навлизането на вестниците във всекидневното общуване. Вътрешният печат е центриран основно върху движението за независима българска църква, формирането на Българската екзархия, диспутите около националното представителство при създаването на екзархията. При външния печат ситуацията е напълно различна и периодизацията на принадлежащите към него издания не може да бъде налагана върху българската журналистика в цялост.

Трети период – В краткото време след Априлското въстание до края на Руско-турската война вътрешният печат се радикализира до такава степен, че на практика тази проява слага край на съществуването му. Това обаче всъщност отъждествява функциите му с емигрантския печат.

Извън тази същностна характеристика в развитието на българската журналистика, предопределена от предимно политически обстоятелства, не може да се подмине и обстоятелството, че в своите пътища на развитие вътрешните и емигрантските вестници усвояват европейския опит в това отношение по два различни канала. Подобно усвояване на висок опит пък от своя страна е свързано с факта, че в развитието на европейската журналистика още от XVI в. се забелязват две тенденции.15 Едната може да се определи като “англосаксонска”, и тя според Джовани Гоцини трябва да се анализира като “особен случай в историята на журналистиката, поради два фактора – първият е английската буржоазна, антиабсолютистична революция, която намалява силата на короната.”16 При това положение вестникарството може свободно да се развива, въпреки че е постоянен предмет на сблъсък на интереси между монархическите институции, правителството, парламента и съда. Всъщност именно тук трябва да се припомни произволната и грешна етимология, популярна и днес при разбирането на понятието “четвърта власт”. Този образен синоним на журналистическата професия е разбиран главно като допълнение към трите основни власти на парламентарните демокрации – законодателна, изпълнителна и съдебна. Всъщност понятието “четвърта власт” е родено от историческата реч на английския парламентарист Томас Карлайл през 1840 г., произнесена по повод на споровете трябва ли журналистите да присъстват и да отразяват хода на парламентарните диспути.17 Коментирайки изказване на свой опонент, че в английския парламентаризъм има три сили (власти), Карлайл казва: “Но там, в дъното, в журналистическата галерия, седи четвъртата сила (власт) – много по-важна от всички останали, взети заедно.” Трябва да се направи уточнението, че прословутите три власти, които има предвид Карлайл, са Монархията, Долната и Горната камара на английския парламент.



Втора важна особеност на англосаксонския път на развитие на журналистиката е общественият двупартиен модел (виги и тори). При това положение вестниците стават инструмент в политическата борба и така сериозно допринасят за формирането на общественото мнение. Пренасянето на този модел в развитието на американската журналистика е съвсем естествено поради исторически сложилото се отсъствие на авторитарно управление в политическото конституиране на Новия свят.

За разлика от развитието на английската и на американската журналистика, които много по-бързо достигат обществено-демократичния модел на професията, журналистиката на европейския континент се формира на базата на други фактори. До Френската революция тя е дейност и професия, пряко контролирана от монархическите институции (положение, валидно за Франция, Австрия, Русия). След драматичните събития от XVIII в. и последвалите войни на Наполеон Бонапарт, играещи ролята на буржоазни революции в редица европейски държави, журналистиката рязко сменя своя профил. По този повод Зигфрид Щайнберг, един от най-известните историци на технологията на книгопечатането, пише: “Предимството на книгите е нарушено. Тяхното място се заема от периодичните издания и вестниците. Или като френско подражание (основаване на локални якобински клубове), или като знак на противопоставяне (съпротива на Наполеоновите войски) в Европа получава размах революционна вълна, която намира във вестниците главно средство за своето разширяване. Наблюдава се настъпателен процес за формиране на обществено мнение в модерния смисъл на понятието, който започва от Париж”18.

Това дава именно дава основание да се говори за два модела на развитие на европейската журналистика.

Първият е либералният модел на английската и впоследствие на американската журналистика. Той е генетично свързан с демократичния политически живот, базиран на партийния плурализъм и сериозния фактор на частната инициатива и предприемачеството, които бързо превръщат вестника и новината в търговска стока, а оттам и самият вестник в добре продаван търговски продукт.

Вторият модел е характерен за държави и народи, изживяващи национален ренесанс (възраждане) във времето на криза на големите европейски империи или на общества, преодоляващи авторитарния държавен модел на управление. Главна характеристика на този вид журналистика е т. нар. политическа педагогика. Нейната същност е осъществяването на една първостепенна задача – формирането на обществено мислене и ангажираност в социална среда, за която това е нещо качествено непознато.

Ясно е, че по стечение на историческите обстоятелства в своята поява и развитие българската журналистика ще е много по-близо до втория модел. В това отношение тя силно напомня етапите, през които минава италианската журналистика след революционната 1848 г. (“Пролетта на народите). Неслучайно имената на най-изявените италиански журналисти от навечерието на това решително за целия европейски континент време – Силвио Пелико и Джузепе Мацини - са безспорен авторитет за техните български последователи – Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов. Сигурно и затова българските вестници в годините след Кримската война придобиват характеристики, за които могат да бъдат произнесени констатации, направени по повод италианската преса: “Първа последица е трайната склонност на печата към политическата тематика, която маргинализира и пренебрегва процесите на превръщането на новината в стока (нещо, което е много характерно за други държави – Англия, САЩ). Закъснява появата на популярни, развлекателни вестници, разчитащи на хроникиране на събития и високи тиражи. Това е симптом на едно общо закъсняване на развитието както на масовата хомогенна култура, така и на средната класа”19. Прагматичната връзка между периодичния печат и предприемаческия дух при българската журналистика на моменти е доста разколебана. Неслучайно констатация, направена в едно от най-комплексните изследвания по този въпрос, гласи: “Въпросите за финансирането на българския възрожденски печат също не са изследвани”.20 Един от изводите, до които стига авторът Иван Илчев е, че системата на абонамента в никакъв случай не обезпечава финансово възрожденските издания. Дори и най-успешните възрожденски вестници не набират повече от 200-300 редовно плащащи си абонамента читатели. При това положение евентуалната полза от търговската реклама не би трябвало да бъде пренебрегвана, но тя си пробива път в печата изключително бавно и трудно. Показателно в това отношение е, че в един от най-модерно списваните вестници на това време - “Македония” - ценоразпис за рекламите е публикуван едва в тридесет и втория брой.

Разбира се пряко влияние върху трудностите пред навлизането на рекламата във възрожденските вестници имат и техните ограничени тиражи. Налага се изводът, че те варират между 500-1500 броя. Най-високите тиражи достигат “Македония” (3000 до 3600) и двете протестански “Зорница” – (съвместна циркулация от 3900 броя)21.

Като оставим настрани въпроса за финансирането, от друга страна обаче в българската журналистика от времето на националното възраждане има една особеност, която по странен начин я доближава и до характеристиките на англосаксонския модел. Става дума за развиващите се под знака на различни външни обстоятелства две линии в българското вестникарство, оприличаващи общия тон на звучене на българския периодичен печат в отношението му към текущите събития на споменатия английски бипартизъм. Една от предпоставките е споменатото по-горе отчетливо разделяне на вестниците на вътрешни и емигрантски. Издаваните в границите на Османската империя български вестници наред с по-умерения си тон при отразяването и коментара на вътрешните и международните събития са под контрола на официалната цензура към Министерството на общественото просвещение и Канцеларията на вестниците. Съвсем естествен пък е по-радикалният тон на емигрантската преса при българските вестници, издавани главно в Румъния, Сърбия, Австрия, Русия. Закономерно тези две новинарски и публицистични практики оформят два типа обществени представи за политическите перспективи пред българския народ. Всъщност българският либерализъм и българският консерватизъм – и като идеология, и като популярна представа, и като личности, изповядващи тази идеология – до голяма степен се оформят под знака на емигрантската (либерализъм) и вътрешната (консерватизъм) журналистика. Това в някаква степен напомня английския двупартиен модел, при който вестниците много повече са ангажирани и много по-силно формират обществено мнение. Непримиримите полемики, които се водят в българския печат през Възраждането, са почти винаги (без да се абсолютизира този извод) между вътрешен и емигрантски вестник. Еволюционисти и революционери, русофили и русофоби, млади и стари, привърженици на политическия дуализъм и радикални националисти – тези понятия са многобройните лица на обществена бипартизация, проявяваща се в рамките на нация, която по принцип търси обединение. Точно тази същностна проява на модерния политически живот ще бъде създадена чрез пресата и ще бъде пренесена в периодичния печат на следосвобожденското време.


  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница