Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо

При малко по-обмислен избор на призвание навярно хората до един щяха да станат учени и изследователи, тъй като е наистина интересно да вникнеш в собствената си природа и съдба. Трупайки имущество за себе си и за потомството, създавайки семейство или държава, та дори увенчавайки се със слава, ние сме смъртни; посвещавайки се на истината обаче, ставаме безсмъртни и няма защо да се боим от промени и случайности. Още първият египетски или индийски мъдрец е повдигнал края на покрова от статуята на божеството и оттогава потрепващата плащаница не се е спускала, тъй че взорът ми открива все същото омайно великолепие, понеже някога аз се проявих в мъдреца, та бе толкова дръзновен, а днес той се проявява в мен и възкресява видението. Прах не полепва по тая плащаница, времето е спряло, откак божеството се е разкрило пред погледа. Времето на истинското съвършенство не е нито минало, нито сегашно, нито бъдеще.

Жилището ми бе повече от всякакъв университет благодатно не само за размисъл, но и за сериозно четене, и макар да не попадах в периметъра на местната книгозаемна служба, повече от всякога се намирах под влиянието на ония кръстосващи света книги, чиито редове първоначално са били изписани на дървесна кора, а сега само от време на време се изписват на хартия. Както е казал поетът Мир Камар Удин Маст: "Седнал, да тичам в пространството на духовния свят - помагали са ми книгите. Да ме замайва едничка чаша вино - познавал съм тая наслада, изпивайки нектара на езотеричните учения." Цяло лято държах на писалището си Омировата "Илиада", макар рядко да я разлиствах. Непрестанният физически труд - трябваше да завърша къщата си и заедно с това да прекопавам боба - изключваше по-дълготрайни умствени занимания. Поддържаше ме мисълта, че после ще се отдам на четене. В почивките от работата прочетох две-три тънки книжки за пътешествия, додето не се засрамих от подобно убиване на времето и не си зададох въпроса къде живея АЗ САМИЯТ.

Ученият може да чете Омир или Есхил на старогръцки без страх, че ще го обвинят в претенциозно времеразточителство, тъй като се предполага, че в известна степен той подражава на героите им, та посвещава утринните си часове на страниците им. Героичните книги, макар и преведени на родния ни език, за нас ще си останат написани на мъртъв език от мъртви времена, та ще трябва неуморно да дирим скрития смисъл на всяка дума и ред, разширявайки го извън пределите на обичайната употреба с цялата мъдрост, смелост и щедрост, на които сме способни. Съвременният евтин и плодовит печат с всичките му преводни издания не е направил почти нищо, за да ни приближи към героичните писатели от античността. Те ни се струват все тъй далечни, а шрифтът, на който ги печатат, все тъй рядък и необичаен. Заслужава да отделиш дни и драгоценни часове от младостта си, за да научиш поне малко думи от някой древен език⁷⁷, които да те издигнат над уличната баналност и постоянно да те подбуждат към размисъл. Съвсем не е безполезно, че фермерът е запомнил и си повтаря няколкото латински думи, които навремето е чул. Хората понякога си въобразяват, че изучаването на класиците най-накрая ще отстъпи пред по-модерни и практически приложими дисциплини; но будните умове ще изучават класиците винаги, на какъвто и език да са писали и колкото и да са древни. Защото какво е класиката, ако не запис на най-възвишените мисли на човечеството? Класиците са единствените оцелели оракули и могат да дадат такива отговори на най-наболелите днешни въпроси, каквито никога не са били давани в Делфи и Додона.

Както сме тръгнали, може да се откажем да изучаваме и Природата, понеже била стара. Да четеш добре, сиреч да четеш истинни книги в истинно състояние на духа, е благородно занимание, изискващо от читателя много повече, отколкото което и да било занимание от всекидневието. То предполага тренировки, подобно тия на спортистите, неотклонна целеустременост на целия живот. Книгите трябва да бъдат четени тъй съсредоточено и всеотдайно, както са били писани. Не е достатъчно да говориш езика, на който са написани, тъй като между говоримия и писмения език, между езика, който чуваме, и тоя, който четем, има отчетлив водораздел. Първият е преходен - просто звук, реч, говор, - полуживотински, който също като животните усвояваме несъзнателно от майките си. Вторият отразява опитността и зрелостта на първия. Ако единият е майчиният ни език, другият е бащиният - подбран и обмислен изказ, твърде значим, за да бъде доловен от ухото, за неговото овладяване трябва да се родим повторно. На людските тълпи от Средновековието, които само ГОВОРЕЛИ гръцки и латински, не било съдено поради случайния факт на рождението им да ПРОЧЕТАТ гениалните творби, написани на тия езици, тъй като това не били гръцкият и латинският, които те знаели, а недостъпният за тях литературен език. Те никога не научили изящния слог на Гърция и Рим, на ръкописите гледали като на хартия за чернова⁷⁸ и се възхищавали от долнопробната съвременна им литература. Но когато някои европейски народи се сдобили със своя, макар още недообработена писменост, удовлетворяваща нуждите на литературния им развой, ученолюбието се възродило и учените успели да съзрат през вековете съкровищата на античността. Това, което не могло да бъде ЧУТО от простолюдието на Гърция и Рим, след стотици години било ПРОЧЕТЕНО от няколко учени, та и до ден-днешен само учените могат да го четат.

Колкото и да се възхищаваме от случайните изблици на красноречие у ораторите, възвишените записани слова стоят тъй високо над мимолетната устна реч, както осеяната със звезди небесна твърд над облаците. ЕТО ги звездите - който умее, да се ориентира по тях. Астрономите постоянно ги наблюдават и описват. Те не са влажни летливи придихания като всекидневните ни разговори. Това, което на форума изглежда красноречие, в кабинета най-често се оказва гола реторика. Ораторът се оставя на моментното вдъхновение по случаен повод и се обръща към тълпата, сиреч към тия, които ще го ЧУЯТ; за разлика от него писателят, който черпи вдъхновение от своя по-уравновесен живот и само би се разсейвал от конкретните поводи и поощренията на тълпата, без които ораторът не може, се обръща към умовете и сърцата на хората, към всички хора от всички времена, които ще го РАЗБЕРАТ.

Нищо чудно, че по време на походите си Александър носел "Илиадата" в скъпоценно ковчеже. Писаното слово е най-голямата светиня. Достига най-съкровената ни същност и едновременно с това е по-всеобхватно от всяко друго изкуство. Най-близко е до живота. Може да бъде преведено на всички езици и не само да бъде прочетено, а буквално вдишано от човешките устни; не само да бъде изписано върху платно или мрамор, а изсечено от дъха на самия живот. Символ на мисленето на античния човек, то се превръща в реч за съвременния. Двете хилядолетия са насложили върху литературните паметници и мраморните статуи на древна Гърция само по-наситена златноесенна багра, понеже бодрият и възвишен дух, който навсякъде носят със себе си, ги е предпазвал от пораженията на времето. Книгите са безценното богатство на света - непреходно наследство за поколения и народи. Най-древните и хубави книги имат своето полагащо се и пълноправно място по лавиците на всеки дом. Сами те не могат да се защитят, но додето подхранват и разпалват мисълта, читателят никога не би ги захвърлил. Авторите им съставляват истинската и безспорна аристокрация на всички общества и имат по-силно влияние върху хората от кралете и императорите. Когато невежият и обикновено надут търговец най-сетне се добере с предприемчивост и труд до въжделената си свобода и независимост и бъде приет в средите на богатите, той неизбежно се устремява към още по-високите, но и недостижими за него области на човешкия ум и гений, колкото да осъзнае собствената си малокултурност, безсмислието и нищожността на всичките си богатства; тогава неговото здравомислие се проявява в усилията да осигури на децата си духовната култура, чийто недостиг е почувствал толкова остро - именно така той най-после си създава спокойствие.

Тия, които не умеят да четат древните класици на езика, на който са писани, сигурно имат твърде непълна представа за историята на човешкото общество, понеже - колкото и да е изумително - те не са пресъздадени на който и да било съвременен език, ако не смятаме цялата последвала ги цивилизация за такова пресъздаване. Омир никога досега не е възпроизвеждан на английски, нито Есхил, нито дори Вергилий - все творби изящни, съвършени, прекрасни, както самата утрин. Защото, каквото и да говорим за гения на по-късните автори, те едва ли някога са достигали филигранната красота и завършеност, плод на героичните усилия на древните през целия им живот. Само невежите могат да твърдят, че класиците са обречени на забрава. Дали ще бъдат забравени, ще се разбере едва когато придобием необходимите знания и талант, за да се издигнем до тях и ги оценим по достойнство. Преславни ще бъдат времената, когато светините, наричани от нас класика, както и още по-древните и повече от класически, но по-непознати и от тях свети писания на народите ни се разкрият в цялост, когато ватиканските библиотеки бъдат препълнени с веди, зендавести и библии, с томовете на Омир, Данте и Шекспир, та идните поколения да могат да положат трофеите си на тоя всемирен форум. Само такава грамада ще може най-сетне да ни обещае небето⁷⁹.

Творбите на великите поети никога не са били прочетени от човечеството, тъй като само велики поети са в състояние да ги прочетат. Прочетени са били дотолкова, доколкото масите разчитат звездите, сиреч астрологически, а не астрономически. Повечето хора са се научили да четат заради едничкото нищожно удобство, тъй както са се научили да смятат, та да не ги мамят в търговията. Но за четенето като благородна духовна деятелност те не знаят нищо. А четене във възвишения смисъл на думата не е това, което ни унася в сладка дрямка и притиска най-доброто от нас в лоното на съня, а това, което ни кара да бодърстваме и да му посвещаваме най-просветлените си и ведри часове.

Мисля, че научим ли веднъж буквите, трябва да четем най-доброто от литературата, а не цял живот да си повтаряме азбуката или да сричаме, без изобщо да помръднем от предните чинове за слаби ученици. За повечето хора е достатъчно да прочетат - или да им прочетат - една-единствена хубава книга, Библията, и дори възприели мъдростта й, да прекарат живота си, вегетирайки и пропилявайки способностите си в тъй нареченото леко четиво. В нашата библиотека има едно издание в няколко свезки, озаглавено "Малка читанка", та първоначално помислих, че става дума за непознато ми селище. Доста люде, подобно на кормораните и щраусите, са способни дори след пребогат обед от месо и зеленчуци да погълнат още какво ли не, понеже не могат да понесат нещо да отиде на вятъра. Ако някои са се превърнали в машини за производството на тая плява, останалите са машини за поглъщането й. Те четат ли, четат деветхилядната по ред история за Зебулон и Сефрония⁸⁰ - как се обичали, както никой преди тях не е обичал, как пътят на преданата им любов съвсем не бил гладък⁸¹, а лъкатушел и се губел, но те все го намирали; четат как някой окаян нещастник, комуто не е по силите да изкачи камбанарията, се покатерва чак на самия й връх, само и само доволният автор, след като безпричинно го е пратил там, да удари камбаната, та всичко живо да притича и да види как - о, Боже - ще слезе обратно на земята! Според мен най-добре ще е всичките тия честолюбиви герои да бъдат превърнати във ветропоказатели, тъй както някога са поставяли героите сред съзвездията, та да се въртят насам-натам, додето ръждясат, наместо да безпокоят почтените хора с ветрогонствата си. Следващият път, когато романистът удари камбаната, няма да се помръдна, ако ще да гори и богослужебният дом. "'Скок подскок на ток', роман из Средновековието от прославения автор на 'Дрън подрън раздрън', ще излиза на части всеки месец. Интересът е огромен! Побързайте да се абонирате!" Всичко това се поглъща с жадни очи, с неистово първобитно настървение, с неутолимия глад на вечно стържещи стомаси, също както четиригодишният малчуган не може да се насити на своята двуцентова златистоподвързана "Пепеляшка" - без какъвто и да било забележим напредък в изговора, произношението, поставянето на ударенията, а още по-малко в умението да се извлича или влага поука. В резултат: притъпено зрение, застой на кръвообращението, размекване на мозъка и упадък на умствените способности. Тоя парфюмиран хляб се вади в почти всички пекарни всекидневно и далеч по-усърдно от чистия пшеничен, ръжен или царевичен хляб и се радва на доста по-сигурен пазар.

Хубавите книги не ги четат дори и ония, които минават за добри читатели. Да вземем нашия Конкорд: докъде се простира културата му? В тоя град почти липсва вкусът към хубавите книги дори от англоезичната литература, чието слово е разбираемо за всички. Самите колежански възпитаници, минаващи за широко образовани люде, тук, че и в цялата страна, нямат никаква представа от английските класици, а колкото до записите на човешката мъдрост - античната класика и светите писания, - достъпни за всички, желаещи да ги научат, никъде по света усилията, насочени към изучаването им, не са тъй нищожни. Знам един дървар на средна възраст, който чете френски вестници, но не, както сам казва, заради новините, които изобщо не го интересуват, а "да си поддържал езика", понеже е родом от Канада; когато го попитах кое смята за най-доброто, което би могъл да върши на тоя свят, той отвърна, че е това, както и да поддържа и да обогатява английския си. Същото правят или поне се стремят да правят колежанските възпитаници, като за целта прибягват до английски вестници. Ако човек току-що е затворил някоя от най-хубавите английски книги, колцина са тия, с които би могъл да поговори за нея? Не дай Боже пък да е прочел в оригинал някой от гръцките или римските класици, чиято слава достига дори и до тъй наречените безпросветни, изобщо няма да се намери с кого да поговори и ще трябва да таи в себе си прочетеното. Всъщност в нашите колежи няма ни един професор, който редом с езиковите трудности да е преодолял и трудностите на мисълта, и мировъзрението на някой от древните поети, та да изпитва желание да общува с буден, геройски проникновен читател. А що се отнася до светите писания, сиреч библиите на човечеството, кой в тоя град ще ми каже поне заглавията им? Повечето хора нямат понятие, че и други народи освен евреите са имали свети писания. Няма човек, който не би се отбил от пътя си, види ли сребърен грош; а това са златни слова, изречени от най-мъдрите люде на древността, в чиято стойност са ни убедили мъдреците от всички последвали епохи: нашият читателски опит обаче се изчерпва с букварите, учебниците и христоматиите, а завършим ли училище - с "Малка читанка" и сборници с разказчета, подходящи за момченца и току-що ограмотени; затова у нас четене, разговори и мислене са на твърде ниско равнище, подобаващо единствено за пигмеи и недоносчета.

Стремя се да опозная по-мъдри люде от тия, които ражда земята на родния ни Конкорд, люде, чиито имена едва ли изобщо са познати тук. Как бих могъл да чуя за Платон и никога да не прочета книгата му? Все едно да ми е съгражданин и никога да не съм го виждал; или съсед, когото изобщо не съм чувал да говори, камо ли да се замисля над мъдростта на думите му. Какво обаче е действителното положение? Платоновите "Диалози", побрали цялото му безсмъртие, си лежат по полиците и никой не се сеща да посегне към тях. Ние сме необразовани, нищи, безпросветни - признавам, че в това отношение не правя съществена разлика между безпросветността на съгражданите ми, които изобщо не могат да четат, и безпросветността на ония, които могат да четат единствено предназначеното за деца и слабоумни. А би трябвало да се мерим по най-достойните от древността, като за целта първо опознаем достойнствата им. Ние сме мекушава пасмина, чийто интелектуален ръст незабележимо надвишава вестникарските колони.

Но ограничим ли се само с книгите, било най-подбраните и класически, с писаното слово на няколко езика, които сами по себе си не са нищо повече от диалекти, местни наречия, рискуваме да забравим езика, на който говорят без всякакви метафори предметите и явленията - единствения богат и всеобщ език. Публикува се много, но малко от него се възпроизвежда. Лъчите, проникващи през щорите, веднага изчезват от съзнанието, щом щорите се вдигнат. Никое занятие или наука не може да измести необходимостта постоянно да бодърстваме. Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво представлява най-отбраното общество, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да съзираш отвъд видимото? Читател ли да бъдеш, сиреч най-обикновен учащ се, или зрящ? Разгадай съдбата си, узнай какво има пред теб и тъй пристъпи в бъдното.

Първото лято не прочетох нищо - копах боба. Не, често поминувах и по-добре. Случваше се да не мога да пожертвам цъфтежа на настоящия миг за никакъв труд - било умствен или физически. Обичам да имам пълна свобода на действие. Навремени в летни утрини, след обичайното си къпане, седях на слънчевия праг и унесен в мисли, в несмущавана самота и покой, оставах от изгрев до пладне сред боровете, ореховите дървета и смрадликата, а птиците чуруликаха наоколо ми или безшумно прехвърчаха през къщата - и тъй додето заходът на слънчевите лъчи в западния прозорец или потракването на някоя каруца, идещо откъм далечния път, ми напомняше, че времето тече. В такива часове заяквах като царевичен стрък през нощта; те ми се отразяваха несравнимо по-добре от какъвто и да било физически труд. Тия часове от живота ми съвсем не бяха пропилени, а далеч надхвърляха и превъзхождаха обичайната ми леност. Узнах какво разбират азиатците под съзерцание и отказ от всекидневните дела. През по-голямата част от времето изобщо не мислех как отминават часовете. Денят напредваше, сякаш за да озари работата, която съм подхванал; уж беше сутрин, а ето че вечерта дошла, без да се е случило нищо съдбовно. Наместо да пея като птиците, аз тихичко се усмихвах на неизменно добрата си участ. Както врабчето, кацнало на ореха пред дома ми, чуруликаше, тъй и аз весело си тананиках и звуците от гнездото ми навярно достигаха до него. Дните ми не бяха дните от седмицата, назовани с имената на езически божества, нито бяха наситнени на часове и насечени от тиктакането на часовник: живеех като индианците от племето пури, за които се знае, че "имат една-единствена дума за вчера, днес и утре и изразяват различните значения, посочвайки назад за вчера, напред за утре и нагоре за днес"⁸⁴. В очите на моите съграждани това без съмнение си беше чисто лентяйство; но ако птиците и цветята ме преценяха от своя гледна точка, не биха ми открили и най-малкия недостатък. Истината е, че човек трябва да намира своите основания в самия себе си - денят в Природата е тъй спокоен, че едва ли би го укорил за безделието му.

Предимството ми пред тия, които са принудени да дирят развлечение извън себе си, в обществото или театъра, беше, че начинът ми на живот бе превърнал самото ми съществуване в развлечение и то не преставаше да ми поднася новости. Беше драма с много действия и без край. Ако държахме живота си в собствените си ръце и го устройвахме както намерим за добре, изобщо не би ни измъчвала скука. Следвай неотклонно своята същност и тя не ще престане да ти поднася ежечасно нови възможности. Домакинската работа се оказа забавна игра. Замърсеше ли се подът, ставах рано и изнасях цялата покъщнина заедно с леглото и завивките навън на тревата; сетне го заливах с вода, поръсвах отгоре пясък от езерото и го метях, додето светне от чистота; до времето, когато селяните сядаха да закусват, утринното слънце вече бе изсушило дома ми и можех отново да си вляза, тъй че размишленията ми протичаха почти без прекъсване.

Приятно ми беше да гледам цялата си покъщнина на тревата, струпана на малка купчинка, подобно цигански вехтории, и особено трикраката маса, както си беше с книгите, писалката и мастилницата отгоре, в обкръжението на борове и орехови дървета. Като че вещите се чувстваха добре навън и не им се влизаше вътре. Понякога се изкушавах да метна отгоре им един брезент и да седна сред тях. Заслужаваше си да се погледа как слънцето ги огрява и вятърът ги лъха; предметите, с които сме свикнали, навън стават далеч по-интересни, отколкото са вкъщи. Птичка, кацнала на близкото клонче, безсмъртниче, израсло под масата, а по краката й плъзнали къпинови вейки, наоколо обсипано с борови шишарки, зелени бодливи кестени и ягодови листенца - сякаш съзираш пътя, по който тия естествени форми са преминали в мебели, в маси, столове, легла, защото първоосновата са те.

Бях построил къщата си на склон досами края на голямата гора, сред млади борове и орехови дървета, на половин дузина рода от езерото, към което извеждаше тясна, стръмна пътека. Пред вратата ми растяха ягоди, къпини, безсмъртничета, жълт кантарион, златниче, церове, диви череши, боровинки, див фъстък. Към края на май дивите череши (Cerasus pumila) обкичваха встрани пътеката с нежните си цветчета, скупчени в цилиндрични сенници по късите дръжчици, които през есента, натежали от налят и красив плод, падаха на пищни гирлянди подобно снопове от лъчи. Опитвах ги от благоговение пред Природата, макар да не бяха особено вкусни. Алената смрадлика (Rhus glabra) избуя по насипа край къщи дотолкова, че първата година достигна пет-шест фута. Беше ми приятно - макар и непривично - да гледам широките й перести тропически листа. Едрите пъпки, ненадейно избили в късна пролет по сякаш изсъхналите клонки, като по чудо се превръщаха в изящни нежнозелени вейчици с дебелина близо инч и тъй лекомислено растяха, надценявайки неукрепналите си още членове, че навремени, седнал до прозореца, чувах как някоя крехка и свежа вейчица пада като покосена на земята, макар да няма и най-слаб полъх, пречупена от собствената си тежест. А през август избуялите малинаци, които, обсипани в цвят, бяха привличали рояци диви пчели, постепенно се обагряха в ярък кадифен пурпур и на свой ред се прегъваха под тежестта си, та крехките им клонки се чупеха.

Летен следобед е и аз седя до прозореца: ястреби се вият над поляната; гъргоренето на диви гълъби, прелитащи по два, по три пред погледа ми или пристъпящи неспирно по клоните на белия бор зад къщата, озвучава въздуха; ястреб рибар набраздява гладката повърхност на езерото и полита нагоре с риба в човката; норка изпълзява от близкия мочур и си улавя жаба на брега; острицата се гъне под тежестта на стрелкащите се из нея блатни птици; а от половин час дочувам ту усилващото се, ту заглъхващо тракане на влаковете, превозващи насам пътници от Бостън. Все пак не бях откъснат дотолкова от света както онова момче, което главили у един фермер далеч от града, но то скоро-скоро избягало и с протрити подметки, изтерзано докрай, се завърнало вкъщи. Никога не било виждало толкова глухо и затънтено място: нямало жива душа, не се чувала дори свирката на влака. Съмнявам се в наше време в Масачусетс да е останало подобно място:

"Градчето ни, повярвай, стана прицел

Фичбъргската железница минава край езерото на около сто рода южно от жилището ми. Обикновено отивам до града по насипа, който е, тъй да се каже, единствената ми връзка с хората. Работниците от товарните влакове, които пътуват по цялото протежение на линията, ми махат като на стар познайник, с когото са свикнали, и очевидно ме вземат за надничар - с което съвсем не грешат. И аз охотно бих поправял релси в някоя точка от земното кълбо.

Зиме и лете локомотивната свирка пронизва гората подобно крясък на ястреб, кръжащ над някоя ферма, осведомявайки ме, че на територията на Конкорд пристигат многобройни възбудени търговци от големия град или предприемчиви продавци от срещуположната страна. Крещят неистово, дано гласът им достигне отвъд хоризонта, та да ги чуят в два града едновременно. "Хайде на зеленчуците, хора, хайде на стоката!" И няма човек, който да е тъй независим поради продукцията на фермата си, че да им откаже. "Ето ви нашата плата - надува свирката местният човек, - трупи като тарани, понесени с двадесет мили в час срещу градските стени; столове, в които ще настаните удобно всичките си грижи и тегоби." С такава непомерна дървеняшка вежливост провинцията предлага на големия град да поседне. Индианските боровинкови хълмове до един олисяват, малиновите поляни до една оголяват - все заради големия град. Там отива памукът, тук идва платното; там отива коприната, тук идва вълнената тъкан; там отиват книгите, но тук остават умовете, които са ги създавали.

Видя ли машината, повлякла след себе си върволица вагони, да преминава като планета - или по-скоро като комета, понеже човек не знае дали при тая бързина и посока изобщо ще се завърне в слънчевата система, а и орбитата й никак не прилича на затворена крива, - развяла облак пара като знаме, извиващо се в златисто-сребърни кълбета, подобно пухкавите облаци, които често наблюдавам високо в небето да се разрастват и да обхващат светлика, ми се чини, че това полубожество, тоя съперник на облаците в скоро време ще присвои засененото небе за ливрея на своите вагони; чуя ли железния вихрогон да оглася хълмищата с гръмовното си пръхтене, да разтърсва земята с копита, да издишва огън и дим през ноздрите си - като какъв ли крилат кон или дракон ще го изобразят в новата митология? - все ми се струва, че Земята се е сдобила с нова раса, достойна да я населява. Ех, де всичко да беше толкова величествено и машините да служеха на хората за постигането на възвишени цели! Ако парата, бълвана от локомотива, бе пот от извършено геройство или носеше благодатта на облака, плаващ над фермерските нивя, тогава стихиите и самата Природа с радост биха приемали поръчките на хората и биха им помагали.

Тая сутрин гледам преминаващите влакове със същото чувство, с което гледам изгрева - те са също тъй точни. Върволицата облаци, която оставят, се разстила далеч назад и се издига високо, високо до самото небе, не отива като тях до Бостън, закрива за миг слънцето и хвърля сянка връз нивата ми - небесен влак, пред който нищожната върволица вагони, сраснала се със земята, изглежда като връх на пречупено копие. Тая зимна утрин светлината на звездите между планинските върхари рано е пробудила коняря, та да може да нахрани и впрегне породистия железен ат. И огънят се е надигнал рано, за да стопли жребеца и да му влее сила да препуска. Де всичко това да беше и невинно, колкото е ранно! Навалял ли е дебел сняг, надяват на жребеца снегоходки и с тоя гигантски снегорин проправят от планините до морския бряг пъртина, в която вагоните лъкатушат като същински редосеялки, засяващи провинцията с възбудени люде и презокеански стоки. По цял ден препуска огненият жребец и спира само колкото да отдъхне ездачът му; посред нощ се разбуждам от тропота и дръзкото му пръхтене, когато в някоя далечна долчинка се заблъска в заскрежени, отрупани със сняг клони; едва на зазоряване той се прибира в конюшнята, за да поеме отново на път без всякакъв сън и почивка. И само много рядко вечер го чувам как тежко издишва в яхъра прекомерната възбуда от деня, за да уталожи нервите си и охлади дробовете и мозъка си в няколко часа железен сън. Де всичко това да бе дръзновено и внушително, колкото е протяжно и неуморно!

Тия осветени върволици разсичат от край до край девствените крайградски гори - в които някога, и то денем, е стъпвал само ловджийски крак, - превозвайки нищо неподозиращи пътници; сега са на някоя блеснела гара, където се е сбрала човешка тълпа, а в следващия миг вече плашат кукумявките и лисиците из гъсталаците. Събитията на деня в наше време са заминаването и пристигането на влаковете. Те тръгват и пристигат с такава точност и ритмичност и свирката им се чува толкова надалеч, че фермерите сверяват по тях часовниците си - тъй една добре организирана система управлява цялата страна. Нима людете не са напреднали и на йота в представите си за точност, откак са измислени железниците? Нима по гарите говорят и разсъждават по-бързо, отколкото едно време по пощенските станции? Има нещо наелектризиращо в атмосферата на една гара. Удивлявал съм се на чудотворното й въздействие: до степен, че мои познати, за които съм убеден, че никога не биха отишли до Бостън с такава бързоходна машина, едва чули локомотивната свирка, хукват към перона. Сега всичко се върши "по железопътному", та затова е крайно необходима някаква сила, която постоянно и добронамерено да предупреждава хората да се отдръпват от релсите. Макар че в тоя случай разпръсването на тълпата е невъзможно - било дори с гърмежи във въздуха. Създали сме нещо съдбовно, някаква Атропос, която неотклонно върви по пътя си (тъй би трябвало и да наричаме тая машина). Хората добре знаят, че в определен час и минута огромната стрела ще полети в една или друга посока, но това никому не пречи на работата, а децата минават по други пътища за училище. Дори по тая причина животът ни е станал някак по-устойчив. Тъй всички ни обучават като синове на Тел⁸⁶. Въздухът гъмжи от невидими стрели. Всеки път - освен собственият - е път на съдбата. Тогава следвай собствения си път.

Додето всичко това пътува за големия град, други стоки пък пътуват насам. Предупреден от съскането на железницата, вдигам поглед от книгата и виждам как някой висок, отсечен далеч на север бор, прелетял като стрела през Зелените планини и през Кънетикът, просвистява през нашия град за десетина минути, без друг освен мен да го съзре в устрема му да стане

"...главна мачта

на адмиралски кораб..."⁸⁸

А ето ги и вагоните с добитъка от стотици пасбища, кошари, яхъри и краварници, с браничарите и техните остени, с овчарите, насядали посред стадата - няма ги само планинските ливади, та и те да се понесат ведно с всичко това като обрулени от септемврийска буря листа. Из въздуха се носи мучене на телета, овче блеене, тъпият звук от блъскащи се едно о друго говеда - все едно преминава подвижно пасбище. И наистина: щом овенът-водач задрънчи с хлопатара си, планините започват да подскачат като овни, а възвишенията - като агнета. По средата на влака се клатушка вагон с браничари, пътуващи на равна нога със своите браници - занаятът им е вече отживелица, но те все тъй стискат непотребните остени като отличителен знак за попрището си. Ами кучетата, къде са им кучетата? Изостанали далеч в тая непосилна за тях надпревара, загубили дори следата. Навремени ги чувам да лаят откъм Питърборо Хилс или да се задъхват по западните склонове на Зелените планини. Не ще издържат. И техният занаят е отживелица. Никой вече не цени предаността и съобразителността им. Навярно съвсем изпаднали, ще се примъкнат до колибките си или ще подивеят и ще се съберат с лисиците и вълците.

Тъй профучава край нас и безследно изчезва пасторалният живот. Но ето, чувам камбанката - ще трябва да се отдръпна от релсите, за да минат вагоните.

Защо ми е на мен железен път?
Не ще отида ни веднъж комай
да видя где е неговият край.
Запълва с насипи той някой рът,
да могат лястовици да гнездят.
Там облаци от пясък се развяват,
а сред прахта къпини избуяват.

Пресичам линията, сякаш е коларски път в гората. Не искам да ми се пълнят очите, а ушите ми да заглъхват от дима, парата и свистенето.

Отмине ли влакът, а с него и всичкият забързан свят, та рибите в езерото не тръпнат повече от грохота му, оставам по-сам откогато и да било. До края на дългия следобед най-много далечното трополене на каруца или впряг да смути размишленията ми. Понякога в неделя, ако се случеше благоприятен вятър, дочувах камбаните на Линкълн, Актън, Бедфорд, Конкорд: далечна, опияняваща и някак естествена мелодия, която прекрасно прилягаше на пущинака. Навътре в гората звънът придобиваше особено трептение, сякаш боровите иглички на хоризонта се превръщаха в струни на арфа, които той леко докосваше. Всеки звук, слушан възможно най-отдалеко, произвежда едно и също впечатление - за трептение на вселенската лира, тъй както въздухът прави далечните планински масиви привлекателни за окото, нанасяйки върху им лазурна багра. Така до мен достигаше мелодия, извивана от вятъра, мелодия, извайвана от всеки горски листец и борова игличка, оная подбрана и модулирана от тях част от камбанния звън, която ехото предаваше от дол на дол. Ехото е донякъде самостоятелен звук. Оттук магията и очарованието му. То не бе просто повторение на камбанния звън, а преди всичко гласът на гората - познатите трели, изпети от горска нимфа.

А вечер далечното кравешко мучене откъм хоризонта отвъд гората ми звучеше тъй сладостно и мелодично, та първоначално го вземах за песен на някой странстващ музикант от ония, които навремето ни правеха серенади - но не след дълго и не без удоволствие разпознавах проточената, безизкусна и неподправена кравешка музика. Намерението ми не е да осмивам ония млади певци, а да изразя одобрението си към техния начин на пеене, твърдейки, че той се родее с кравешката музика, сиреч със самата Природа.

През лятото в седем и половина вечерта, когато отминеше и последният влак, козодоите най-редовно подхващаха половинчасова вечерня, накацали по дънера пред къщата или по билото на покрива. Запяваха като по часовник с разлика най-много от пет минути в зависимост от залеза. Имах рядката възможност да опозная навиците им. Понякога ги чувах по четири-пет едновременно от различни краища на гората да се гонят едни други през такт - бяха тъй наблизо, че различавах не само клопването след всеки тон, но често и едно бръмване като на муха, уплетена в паяжина, само че съответно по-силно. Понякога в гората козодой закръжаваше на няколко фута над мен, сякаш вързан на връвчица, понеже навярно бях наближил яйцата му. Пееха на пресекулки по цяла нощ, а непосредствено преди и по зазоряване песента им отново потичаше гладка както привечер.

Притихнат ли другите птици, улулиците издигат глас като старовечен вопъл на оплаквачки. Сърцераздирателните им крясъци са съвсем в духа на Бен Джонсън. Мъдри среднощни вещици! Те не надават простичкото и недвусмислено "у-лу-лу", което им приписват поетите, а извиват тържествена гробовна песен, сякаш взаимно утешаване на влюбени самоубийци, които в някоя горичка на ада си припомнят болките и радостите на извънземната любов. Все пак обичам да слушам стоновете им, скръбните им възземания, огласящи леса; навремени те ми напомнят музика, птича песен, сякаш че са тъмната, жалейна страна на музиката, ония ридания и въздишки, които стават на песен. Това са призраци - мрачни прокобници, унили привидения на нищите духом, които нявга, още люде от плът и кръв, кръстосвали нощем земята, отдадени на делата на мрака, а сега със скръбни химни и жалби изкупват греховете си там, дето са сторени. Те ми дават усещането за разнообразието и безкрайните възможности на Природата, която всички ни е приютила. "Ооох, да не бях се раааждала!" - въздъхва някоя улулица откъм езерото и измъчвана от отчаяние, полита към друга издатина на сивите скали. "Да не бях се раааждала!" - откликва нейна посестрима от отсрещния бряг. А сетне откъм дълбините на линкълнските гори долита само едно слабо "раааждала".

Наоколо ми се носеха и крясъци на кукумявка. От толкова близо ги усещах като най-печалните звуци в Природата, сякаш кукумявката искаше да утвърди и увековечи в своя напев предсмъртните стенания на някое човешко същество - нещастна и немощна людска развалина, оставила всяка надежда, виеща като звяр, и все пак по човешки, навлизайки в царството на мрака: звучение, още по-ужасяващо поради особената му гърленост - опитам ли да го наподобя, все се хващам, че започвам с едно "гл", - изразяващо оная степен на глупост и умствен упадък, когато всяка напредничава и смела мисъл се разплува на мухлясала пихтия. Сякаш виеха таласъми, кретени, безумци. Но обадеше ли се кукумявка от вътрешността на гората, поради разстоянието гласът й бе направо мелодичен - "Хуу хуу хуу, хуурър хуу" - и, разбира се, навяваше само приятни мисли, без значение дали денем или нощем, лете или зиме.

Хубаво е, че има кукумявки. Дано изземат от хората всичките им безумни, кретенски крясъци. Тия крясъци превъзходно прилягат на мочурищата и здрачните гори, непознаващи слънчевата светлина, и напомнят за една необятна и закърняла неведома за човека природа. Те са израз на падналия здрач и неосъществените помисли, каквито всички имаме. Слънцето може цял ден да напича някое буренясало мочурище, сред което се издига самотен, окичен с брадати лишеи смърч, синигери чирикат из неувяхващата зеленина, яребици и зайци се спотайват из гъсталака, отгоре кръжат дребни ястреби; ала сипне ли тъмата, пробужда се един друг жив свят, за да изрази смисъла, вложен в Природата на това място.

Късно вечер дочувах глухото трополене на каруци по мостовете - звук, който нощем ехти повече от всеки друг, - проточения лай на кучета, навремени и мученето на някоя безутешна крава от далечен обор. В същото време целият бряг ехтеше от тромпетите на жабите, тия неналудували се духове на нявгашни пияници и гуляйджии, които, и до днес непокаяли се, опитват да припечелят със свирня във водите на Стикс - ще помоля уолдънските нимфи да ме извинят за сравнението, понеже, макар тук почти да няма плевели, жаби все пак има - и не биха се отказали от необузданото оживление на едновремешните празнични трапези, колкото и гласовете им да са одрезгавели, помрачняло тържествени, звучащи като самоирония на веселбата, колкото и виното да е загубило за тях уханието си и да се е превърнало в обикновена вода, с която издуват търбусите си, колкото и да не сещат вече сладката омая, удавяща спомените от миналото, а само тежест, преситеност, премала. Подпрял глава на листец ливадница, който служи като салфетка за олигавените му челюсти, тарторът изпива голяма глътка от някога презираната вода и предава нататък стакана с гръмогласната наздравица "Тр-р-р-унк, тр-р-р-унк, тр-р-р-унк!" - същата наздравица незабавно откликва от отсрещния бряг, където в някое прикътано заливче следващият по старшинство и търбух току-що си е гаврътнал; когато ритуалът приключи покрай цялото езеро, идва ред на церемониалмайстора, който със задоволство надава едно гръмовно "Тр-р-р-унк!" - и всички, до последния натежал, тромав, подпухнал шкембелия, повтарят след него да не би да стане грешка; сетне бокалът обикаля отново и отново, и тъй, додето слънцето разпръсне утринната мъгла и на брега остане само старейшината, който от време на време издава своето "Тр-р-р-унк!" и напразно очаква да му отвърнат.

Като че ли до къщата ми ни веднъж не достигна кукуригане на петел, та си помислих, че може би няма да е лошо да си взема един само заради песента му - като пойна птица. Песента на тоя някога див индийски фазан е несъмнено най-прекрасната птича музика и стига да бъде върната на Природата, сиреч изтръгната от влиянието на човешкия бит, тя ще се лее из горите в най-пленителни звукове, далеч превъзхождайки гъшето съскане и крясъците на кукумявките; представете си само как тогава кудкудякането на кокошките ще запълва промеждутъците, през които призивният глас на господаря им набира сили! Нищо чудно, че човекът е добавил към домакинството си тая птица - да не говорим за яйцата и кълките.

Да се разхождаш в зимна утрин из гора, пълна с диви петли, из тяхната родна гора, да слушаш как кукуригат по дърветата, а песента им, звучна и пронизителна, отеква на мили надлъж и шир, заглушавайки по-крехките гласове на другите птици - помислете само! Цели народи биха се разбудили! Та кой не би ставал рано⁸⁹ - и от ден на ден все по-рано и по-рано, - додето заякне, забогатее и помъдрее извънмерно? Поетите по цял свят възпяват тая чуждоземна птица наравно с пернатите певци от своята страна. Всички климати се погаждат с неустрашимия шантеклер. Той е навсякъде свой. Здравето му е непоклатимо, дробовете му - мощни, духът му - винаги бодър. Гласът му буди дори моряците⁹⁰ в Атлантическия и Тихия океан - но пронизителният звук на тоя глас не достигаше до мен, за да ме изтръгва от съня. Нямах ни куче, ни котка, ни крава, ни прасе, ни кокошки, та може да се каже, че изпитвах недостиг на домашни, битови звуци: не се чуваше бухалка за масло, ни песен на чекрък или поне на чайник, не бълбукаше самовар и не ехтеше детски плач, та да се успокоява душата ми. Един традиционно устроен човек или би се побъркал, или би умрял от скука. Нямаше дори плъхове, понеже бяха измрели от глад или пък просто не надушваха примамка вкъщи; само катерици по покрива и под пода, козодои по покривното било, кресливи сойки под прозореца, пред къщата я заек, я кълвач, я кукумявка или сова, на брега стадо диви гъски или гмуркачи, а през нощта лаещи лисици. Не спохождаха жилището ми дори чучулигите и авлигите - тия кротки полски птици. В двора ни петльово кукуригане, ни кокоше кудкудякане! Какъв ти двор! Нямаше никакви сгради, естествената Природа идеше досами первазите: млада горица, порасла под прозорците, смрадлика и боровинкови храстчета, покарали в зимника, яки черни борове, биещи по дъските на покрива за повече простор, разпрострели корени под къщата. Наместо откъртен от бурята кепенк или тавански прозорец, за огрев ми служеше някоя прекършена или изтръгната из корен ела зад къщата. Наместо затрупана от снега пътека към дворната порта - никаква порта, никакъв двор и никаква пътека към цивилизования свят.