Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо

Междувременно бобовите ми насаждения, чиито лехи достигаха, събрани заедно, дължина седем мили, очакваха с нетърпение мотиката: когато засявах последните, първите вече бяха значително пораснали, тъй че нямаше за кога да протакам. Не знаех какъв е смисълът на тоя упорен и достоен, в умален мащаб херкулесовски труд. Просто заобичах своите бобови лехи, макар да бяха много повече, отколкото ми бяха нужни. Те ме закрепяха за земята, та като Антей поемах от нея сила. Но защо все пак ми трябваше да отглеждам боб? Един Господ знае. Цяло лято се посветих на необичайната дейност да накарам един отрязък от земната повърхност, раждал само очебоец, боровинки, жълт кантарион и какви ли не още вкусни горски плодове и красиви цветя, да дава сега фасул.

Какво мога да науча аз от боба или пък бобът от мен? Аз го обичам, прекопавам го, постоянно го наглеждам - това е всекидневната ми работа. А той ми предоставя великолепна гледка. Моите помощници са росата, дъждовете и естественото плодородие на почвата, макар че в голямата си част тя е бедна и суха. А враговете ми са червеите, студените дни и най-вече мармотите, които до шушка ми изгризаха четвърт акър. Но какво право имам да пропъждам кантариона и другите диви растения и да разравям тая от незапомнени времена тяхна почва? Тъй или иначе скоро оцелелите бобови стръкове ще станат твърде жилави за мармотите и ще се появят нови врагове.

Бях четиригодишен, когато се преместихме от Бостън в Конкорд, родния ми град, и добре си спомням как прекосихме същите тия гори и същата тая сегашна моя нива и спряхме при езерото. Това е една от най-ранните, запечатали се в съзнанието ми картини. И ето че тая вечер флейтата ми¹¹⁴ разбужда ехото над същите тия води. Боровете наоколо си останаха по-стари от мен, ако пък някои са паднали и с трески от тях съм палил огън за вечерята си, то на мястото им са пораснали млади дръвчета, които подготвят нова гледка за други детски очи. От едновремешния корен е покарал на ливадата почти същият жълт кантарион; пък и самият аз с нещо съм допринесъл за красотата на тоя приказен край на детските ми мечти, като част от проявленията на присъствието ми тук личат по бобовите стъбълца, царевичните стръкове и листата на картофите.

Засях около два и половина акра от склона; бяха изминали едва петнадесетина години, откак изсякоха дърветата тук - самият аз си набавих десетина кубика от тях, - та изобщо не хвърлях тор, но през лятото, като копаех с мотиката, намерих немалко върхове на стрели¹¹⁵, които ми откриха, че някога, преди да дойдат белите, за да разчистват земята, по тия места е живял изчезнал вече народ, който е отглеждал царевица и боб, та до известна степен е изтощил почвата за тия култури.

Още преди някой мармот или катерица да притича по пътя, преди слънцето да се издигне над гъстия дъбак, додето всичко е окъпано в роса - въпреки препоръките на фермерите ви съветвам да вършите по възможност цялата си работа, преди да се е вдигнала росата, - се залавях да скубя упоритите плевели от бобовите лехи и да ги торя с пепел. Рано сутрин - подобно на майстор грънчар, който подготвя глината си - тъпчех бос из росната ронлива пръст, но с напредването на деня слънцето изкарваше пришки по нозете ми. Слънцето ме огряваше, додето прекопавах боба и бавно пристъпях напред-назад по жълтеникавата песъчлива почва помежду дългите петнадесет рода лехи; те опираха с единия си край в гъстия дъбак, в чиято сянка можех да си почивам, а с другия - в къпиновите храсти, чиито зелени плодчета насищаха баграта си в промеждутъка от един мой обход. Да вадя плевелите, да насипвам силна пръст край бобовите стъбълца, да се грижа за посевите си, давайки възможност на жълтеникавата почва да изразява летните си мисли в бобови листа и цветове наместо в пелин, троскот или диво просо, подтиквайки земята да казва "боб" наместо "трева" - ето в какво се състоеше всекидневната ми работа. Понеже не разбирах особено от коне, добитък, наемници и по-съвършени земеделски съоръжения, работех бавно и тъй между мен и моите бобови насаждения се установи по-голяма от обичайната близост.

Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат. За пътниците, поели някъде на запад през Линкълн и Уейланд, трябва да съм изглеждал като същински agricola laboriosus¹¹⁶ и как не: те, седнали удобно в двуколките, опрели лакти на коленете, отпуснали поводите като гирлянди, а пък аз - домошар, свързан с пръстта трудолюбив земеделец. Но скоро моята малка ферма е изчезвала от погледите и мислите им. Това бе единствената обработваема земя от двете страни на пътя, та затова се радваше на особено внимание и навремени работниците по полето чуваха за нея повече, отколкото се полагаше: "Че сее ли се толкоз късно боб! Че и грах!" Никой опитен земеделец не можеше да се начуди, че додето вече всички прекопават, аз все още сея. "И фуражна царевица, моля ви се!" "Ама той тука ли живее?" - пита черната капела сивия балтон и груболикият фермер пришпорва услужливата си кранта, за да разбере как се оправям; след като не вижда никакъв тор по браздите, ми препоръчва да посипя поне малко стърготини, отпадъци, а може и пепел или гипс. Но това беше два и половина акра земя, пък аз разполагах само с мотика наместо с рало и с две ръце, които да я държат - ненавиждам ралата, теглени от коне, - а дървесни стърготини нямаше откъде наблизо да си набавя. Трополейки тъдява с двуколките си, някои пътници гръмогласно сравняваха нивата ми с други, покрай които били минавали, та по тоя начин узнавах действителното си място в земеделския свят: моята нива не се споменаваше в отчетите на мистър Колман. Кой впрочем ще седне да се занимава с качествата на посеви, родили се в необработвани досега от човешка ръка поля? Английската трева¹¹⁷ я претеглят внимателно, изчисляват съдържанието на вода, силикати и поташ в нея, но няма кой да окоси сочните и разнообразни треви по долчинки, пасбища, мочури, край горските езера. Моята нива бе, тъй да се каже, свързващо звено между дивите морави и обработваемите площи; също както има цивилизовани, полуцивилизовани и дивашки страни, тъй и моята нива бе - само че не в лошия смисъл - полуцивилизована. Бобът, който отглеждах, жизнерадостно си възвръщаше дивата първоприрода, а мотиката му свиреше Ranz des Vaches¹¹⁸.

Съвсем наблизо, кацнал на самия връх на една бреза, по цял ден пее кафяв дрозд, или, както още го наричат, песнопоец; доволен е от компанията ми; ако я нямаше, веднага би си намерил друга. Аз сея, а той ми подвиква: "Хвърляй семената, хвърляй семената, после ги покривай, после ги покривай - аз ще си ги клъвна, аз ще си ги клъвна!" Но това не е царевица, тъй че няма опасност от врагове като него. Човек може и да недоумява какво общо има между тия бъбрежи, тия изпълнения в стил Паганини на една, че и на двадесет струни, и сеитбата, но при всички случаи те са за предпочитане пред пепеливата вода или гипса. Това бе своего рода безплатно торене, в което имах пълна вяра.

Преобръщайки пръстта с мотиката си, обезпокоих костите на незапомнени народи, живели под това небе в праисторическо време, и извадих на светлината на своето настояще техните примитивни оръдия за лов и война. Бяха размесени с най-обикновени камъни, някои от които носеха следите на индиански огньове, а други бяха обгорели на слънцето; имаше също парчета от глинени и стъклени съдове, останали от по-сетнешни земеделци. Удареше ли мотиката ми по камък, това бе музика, огласяща гората и небето, съпровождаща труда ми, който под нейните звуци даваше незабавна и неоценима реколта. Това вече не бе обикновен боб, нито пък аз бях просто прекопаващият боба, та с гордост и едновременно със съжаление си спомнях - ако изобщо в такива мигове можех да си спомням - за своите познати, които ходеха в града да слушат разни оратории. Привечер - често ми се случваше да работя по цял ден - над главата ми закръжаваше ястреб, тъй високо, че приличаше на прашинка в окото, по-точно в окото на небето, и навремени рязко се стрелваше надолу, при което се чуваше такъв звук, сякаш небето се е разкъсало, раздрало на парцали и повесма, а като погледнеш - останало е непокътнато; тия дяволчета изпълват въздуха, а снасят яйцата си на земята, в пясъка или по високопланинските скали, тъй че никой да не може да ги открие; изящни и леки като вълничките по езерната повърхност, като листа, подемани от вятъра към небето, те внушават как всичко в Природата е свързано. Ястребът е въздушният брат на вълната, над която кръжи и бди; съвършените му, загребващи въздуха криле съответстват на безперите криле на морето. Понякога наблюдавах как двойка ястреби се вие високо в небето: ту се издига, ту се спуска, ту се раздалечава, ту се събира, сякаш олицетворява собствените ми мисли. Погледа ми привличаха и ятата диви гълъби, които с насечено свистене и бързина на пощальони прелитаха от гора на гора, а случваше се и мотиката ми да измъкне изпод някой гнил пън огромен, ленив и чуждоземски нашарен саламандър - спомен от Египет и Нил, и все пак наш съвременник. Поспрех ли да отдъхна, подпрян на мотиката, все тъй чувах и виждах из браздите звукове и картини: неизчерпаемото разнообразие на Природата.

В празнични дни из града се носеха топовни гърмежи, които отекваха в гората като изстрели с детска пушка, а понявга се чуваха и слабите звуци на военна музика. В моята отдалечена от града бобова нива топовните гърмежи достигаха като пукот на пърхутки; а когато се провеждаха военни маневри, за които не знаех, по цял ден бивах обзет от някакво неясно чувство на безпокойство, от предусещане за опасна епидемия - скарлатина или живеница, - задаваща се откъм хоризонта, додето накрай благовещателният полъх на вятъра, преминал над полята и Уейландския път, ме успокояваше, че военните "се упражняват". Далечното бръмчене ми създаваше усещането, че нечии пчели се роят и съседите, съгласно съвета на Вергилий, се опитват със слаб tintinnabulum¹¹⁹ по най-звънливите си домакински съдове да ги привлекат обратно в кошера. А когато шумът заглъхваше, бръмченето стихнеше и доброжелателният ветрец престанеше да реди приказки, знаех, че и последният търтей е прибран в мидълсекския кошер и сега се мисли само за меда по питите в него.

Чувствах се горд, че гражданските свободи в Масачусетс и цялата ни родина са тъй прилежно охранявани, и ме обземаше такава неизразима увереност, додето копаех, че радостно се отдавах на труда си, преизпълнен с ненакърнима вяра в бъдещето.

А когато свиреха по няколко военни оркестъра, струваше ми се, че градът се е обърнал на огромен мях и всичките му постройки се издуват и спадат гръмовно. Но понякога звуците, достигащи до гората, наистина бяха тъй благородни и окрилящи - особено тромпетът, който тръбеше за прослава, - че усещах как с огромно удоволствие бих заловил първия мексиканец, който се изпречи на пътя ми - докога ще се залисваме с дреболии? - и започвах да се оглеждам за някой мармот или скункс, та на негов гръб да проявя воинския си дух. Тъй далечни бяха звуците на военната музика, че сякаш идваха чак от Палестина, и в съчетание с подрусването в едва забележим галоп на брястовете край града, на хоризонта се създаваше илюзията за кръстоносен поход. Това бяха ВЕЛИКИ дни - впрочем небето над къщата ми изглеждаше все така изначално велико, както и всеки друг път, та не забелязвах никаква разлика.

От продължителното общуване, което имах с боба, бях понатрупал своеобразен опит, състоящ се освен от засяване, прекопаване, прибиране на реколтата, вършитба, продажба - най-трудното от всичко - и от ядене: защото си похапвах от боба. Бях решил да го опозная от всички страни. Додето бобовите стръкчета растяха, прекопавах лехите от пет часа сутринта до обед, а останалата част от деня обикновено посвещавах на нещо друго. Помислете например за непосредното общуване на човека с различните видове плевели - в разказа ми ще се явят някои повторения, понеже немалко бяха повторенията и в земеделския ми труд: човекът грубо се намесва в уязвимия растителен свят, въвежда в него несправедливо деление с мотиката си, изкоренява цели редици от един вид, за да засажда усърдно друг. Ето пелин, щир, троскот, киселец - дайте да им надделеем, да ги накълцаме, да ги обърнем с корените към слънцето, да не оставим и стръкче дори, че само за две дни ще избуи зелено като лук. Предълга война - но не с жеравите, а с плевелите, тия троянци, на чиято страна са слънцето, дъждът и росата. Всеки ден бобовите стръкове ме посрещаха като освободител; въоръжен с мотика, повалях цели редици от враговете им и пълнех ями с мъртвите на плевелите. Много юначни шлемоносни Хекторовци, стърчащи цял фут над легионите свои побратими, паднаха покосени от меча ми и се овъргаляха в прахта.

Същите тия летни дни, които някои мои съвременници посветиха в Бостън и Рим на изкуството, други - в Индия на съзерцание, трети - в Лондон и Ню Йорк на търговията, аз - заедно с всички новоанглийски фермери - посветих на земеделието. Не че толкова ми се ядеше боб - по природа съм питагореец¹²⁰, що се отнася до боба, независимо как е приготвен - ето защо го заменях за ориз; работех на нивата, само за да поддържам ритмичната стъпка на перото си в това изложение, с което да подпомогна някой бъдещ автор на иносказания. Това бе едно рядко удоволствие, което - продължавано прекалено много - можеше да се превърне във времеразточителство. Макар да не хвърлях тор и да не прекопавах всички бобови насаждения наведнъж, справях се изключително добре и бях богато възнаграден, понеже, както казва Ивлин, "няма компост или какъвто и да било тор, която да може да се сравнява с постоянното разрохкване и преобръщане на пръстта с лопатата". На друго място той добавя, че "земята, особено силната, притежава някакъв магнетизъм, посредством който привлича оная сол, мощ или добродетел - все едно как ще я наречем, - която й вдъхва живот и е причината тъй много да се трудим и суетим над нея, та самите ние да укрепнем, а всякакъв тор и други разни жалки вмешателства не са нищо повече от спомагателни средства."¹²¹ При това моята нива бе от слабите, изтощените, отдъхващите, от тия, които според предположенията на сър Кенълм Дигби черпят от въздуха "жизнена енергия". Тъй или иначе прибрах дванадесет бушела боб.

Но за да бъда по-точен, тъй като чух оплаквания, че мистър Колман докладвал предимно скъпоструващите начинания на любителите фермери, ето разходите ми:

Мотика . . . . . . . . . . . . . . . . . $ 0,54

Ето и приходите ми (patrem familias vendacem, non emacem esse oportet¹²²) от:

Девет бушела и дванадесет кварти боб . .$ 16,94
Пет бушела едри картофи. . . . . . . . . . 2,50
Девет бушела дребни картофи. . . . . . . . 2,25
Сено . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1,00
Фураж. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 0,75
                                -------------------
                                Общо:   $ 23,44

Така, както вече отбелязах, остана ми чиста печалба от 8 долара и 71 1/2 цента.

А ето и моят опит при отглеждането на боба. Засявайте обикновените бели бобови зърна около първи юни в лехи, дълги три фута, отстоящи на осемнадесет инча една от друга, като внимавате зърната да са гладки, заоблени и здрави. Прегледайте за червеи и ако има наядени зърна, засейте нови. Сетне проверете дали няма мармоти - особено ако мястото е открито, - защото ще изгризат всичките кълнове още щом набодат; след време, когато младите стъбълца поизраснат, проверете още веднъж, защото иначе мармотите ще ги забележат, ще приседнат край тях на два крака като катерици и ще ги изхрупат заедно с пъпките и младите шушулки. Но най-важното е да приберете реколтата колкото се може по-рано, за да избегнете сланите и да имате добър и годен за продан добив - по тоя начин ще предотвратите големи загуби.

Ето и какво още научих. Казах си, че в бъдеще няма да отглеждам боб и царевица, които изискват толкова много грижи, а ще сея само семена на искреност, истина, простота, вяра, невинност - ако все още ги има, - и тъкмо ще видя дали и с по-малко труд и торене няма да виреят на тая почва, та да ме препитават, след като тя със сигурност не е изтощавана от такива посеви. За Бога, точно така си казах, но ето че минаха едно, две, три лета и съм длъжен да призная, читателю, че семената, които посях - ако наистина това бяха семената на посочените добродетели, - бяха наядени от червеи или пък по друга някаква причина загубиха жизнеспособността си, но тъй или иначе не покараха.

Обикновено хората са смели, ако и бащите им са били смели - в противен случай са плахи. Днешните поколения сеят боб и царевица всяко лято - точно както преди векове са го правели индианците, а сетне по техен пример и първите заселници - сякаш че това е съдба. Преди няколко дни видях един старец, който поне за седемдесети път през живота си¹²³ копаеше с мотика земята, но не и за да легне в нея! Защо новоангличанинът не се заеме с нови дела и вместо да посвещава толкова внимание на пшеницата, царевицата, сеното и овошките, не отглежда други култури? Защо се вълнуваме толкоз от зърното за посев, а не от създаването на едно ново поколение хора? Би трябвало да се чувстваме силни и доволни, ако срещнем човек, у когото веднага личи, че качествата, които изредих и които всички ценим повече от всякакви добиви, но които все се разпиляват и разхвърчават из въздуха, са пуснали корен и дали плод. Висши и неизразими с думи добродетели като справедливост и неподправеност достигат до нас от чужбина. Трябва да се нареди на посланиците да изпращат у дома такова семе, а Конгресът да подпомогне разпространяването му из цялата страна. Щом става дума за искреност, няма какво да се притесняваме и формализираме. Поне малко нравственост и добросърдечие да имаше между нас и ние не бихме лъгали, обиждали, отблъсквали ближните с низостта си. Не бихме се и срещали тъй набързо. Има хора, с които изобщо не се виждам, понеже - заети със своя боб - те сякаш нямат никакво време. Не бихме се натъквали също така на тоя вечно отруден човек, който отдъхва, подпрян на мотиката или лопатата, враснал като гъба в пръстта, а на друг, леко стъпил на земята, сякаш кацнала лястовичка:

"Докато църкаше, навремени

Нека ни се струва, че общуваме с ангел. Хлябът невинаги ни насища, но неизменно ни се отразява добре - раздвижва ставите ни и ни изпълва със здраве и сили, прави ни чувствителни към добротата у човека и Природата, открити за всяка светла и живителна радост.

Древната поезия и митологията свидетелстват, че някога земеделският труд е бил свещено изкуство; а днес ние непочтително и безогледно го претупваме, тъй като единствените ни цели са големите ферми и големите добиви. Нямаме земеделски празници, шествия, ритуали; не правят изключение говедарските събори и тъй нареченият Ден на благодарността, когато фермерите уж дават израз на своето благоговение пред святото призвание или най-малкото си припомнят свещения му произход: всъщност блазнят ги само наградите и пиршествата. Не на Церера и на покровителя на земеделците Юпитер, а на свирепия Плут принасят те жертви. От алчност и егоизъм, от недостойния навик, който никому не е чужд, да смятаме земята за своя собственост или пък средство за придобиване на собственост, ние сме накърнили Природата, принизили сме заедно със себе си и земеделието, та в последна сметка няма по-жалък живот от тоя на фермера. Той познава Природата, но - като крадец. Катон казва, че селскостопанските добиви са благочестиви и праведни (maximeque pius quaestus)¹²⁵, а Варон отбелязва, че древните римляни наричали земята Майка, Церера и смятали, че тия, които я обработват, водят благочестив и ползотворен живот и единствени са останали от племето на цар Сатурн¹²⁶.

Склонни сме да забравяме, че слънцето не прави разлика между обработваемите земи, прериите и горите.¹²⁷ Те еднакво отразяват и поглъщат лъчите му, като обработваемите земи съставляват само малка част от великолепната картина, която то наблюдава по всекидневния си път. В неговите очи цялата земя е обработена като градина. Затова и ние трябва да приемаме благодатта на светлината и топлината му със съответното доверие и великодушие. Какво от това, че засявам бобови семена и наесен прибирам реколтата? Тая голяма нива, която толкова време обработвам, не гледа на мен като на благодетел - погледът й е отправен далеч над мен, към по-привичната ней благодат, която я напоява и раззеленява. Не мога да прибера цялата бобова реколта. Да не би пък излишъкът да е предназначен за мармотите? Житният клас (на латински spica, остаряло speca, от spe, което означава "надежда") не е надежда само за земеделеца; зърното (granum, от gerendo - "родитба") не е всичко, което той ражда. Как можем тогава да говорим за провалена реколта? Мога ли да не се радвам на избуялите плевели, щом с техните семена се хранят птиците? Истинският земеделец не познава грижата, тъй както катериците не се тревожат ще роди ли гората през тая година кестени или не, и приключва работата си със захода на слънцето, уповавайки се напълно на плодородието на нивите си, мислено принесъл в жертва не само първите, но и последните им плодове.

В повечето случаи успешно се отървавах от тия заплахи, било като вървя към целта си смело и без да спирам, тъй както се препоръчва на осъдения да тича под удари с пръчки, било като размишлявам за възвишени неща, подобно на Орфей, който "заглушил гласовете на сирените, свирейки на лирата си, и се спасил, пеейки с все сила в прослава на боговете"¹²⁹. А понякога изчезвах най-ненадейно така, че никой не можеше да ме открие; понеже не държах особено на благоприличието, видех ли пролука в оградата, не се колебаех дълго. Дори имах навика да нахлувам в някои домове, където ме посрещаха добре, и след като изслушвах накратко последните новини - какво е загубило давност, какви са изгледите за мир и война, дали дълго ще се запази целостта на света, - тихомълком се измъквах през задната врата и се връщах в гората.

Останех ли до късно в града, сетне изпитвах особено удоволствие да поемам в нощта - най-вече ако е тъмна и бурна - и опънал платна, да отплавам от някой светъл градски салон или клуб към уютното си пристанище в гората, нарамил чувал с ръжено или царевично брашно: всичко ми е прибрано в трюма, имам си весел екипаж от мисли, на руля съм оставил само телесната си обвивка или пък съм го завързал, ако има попътен вятър. Много жизнерадостни мисли ме обземаха в каютата, "додето плавах"¹³⁰. Дори и при най-свирепи бури не претърпях корабокрушение или покруса. В гората нощите са по-тъмни, отколкото предполагат повечето хора. Често се налагаше да вдигам поглед към пролуките между дърветата, за да намеря пътя за вкъщи, а там, където нямаше и коларски път - да налучквам с нозе тясната пътечка, която сам бях утъпкал, или пък да се придвижвам в черна като катран нощ опипом, разпознавайки дърветата и провирайки се помежду два бора на не повече от осемнадесет инча един от друг. Случвало се е да се върна вкъщи в някоя такава късна, тъмна и задушна нощ, когато нозете ми са налучквали пътеката, невидима за очите, замечтан и разсеян да протегна ръка, за да вдигна резето, и едва тогава да осъзная, че не мога да си спомня и една своя стъпка на връщане, че съм оставил тялото си да намери пътя към къщи само, изоставено от господаря си, също както ръката намира устата без всякаква помощ. Навремени някой гостенин се задържаше до късно при мен и ако нощта се окажеше тъмна, налагаше се да го проводя до коларския път зад къщи и да му покажа накъде да върви, следвайки посоката повече с нозе, отколкото с очи. В една съвсем непрогледна нощ упътих тъй двама млади мъже, които бяха ловили риба в езерото. Живеели на миля оттатък гората и знаели пътя на пръсти. Подир ден-два единият ми каза, че почти цяла нощ се лутали около домовете си и едва призори успели да се приберат, на това отгоре огизнали до кости, понеже на няколко пъти валяло като из ведро и листата били съвсем мокри. Чувал съм, че когато тъмнината е тъй непрогледна - с нож да я разрежеш, както се казва, - мнозина губели ориентация дори и по градските улици. Примерно хора от предградията, дошли на пазар с каруците си, се принуждават да пренощуват в града; или дами и господа, които са били на гости, се отклоняват с половин миля от пътя си и слепешката следват улица след улица, без да знаят накъде вървят.

Изненадващо и паметно, а също ценно преживяване е да се загубиш в гората. Често в снежна буря - че дори и денем - човек излиза на добре познат друм и въпреки това не може да определи накъде е градът. Макар хиляди пъти да е минавал оттук, не може да разпознае нищо и местността му е тъй чужда, сякаш е в Сибир. Нощем, разбира се, объркването е несравнимо по-голямо. Във всекидневните си разходки ние непрекъснато - макар несъзнателно - се ориентираме като кормчии по добре познати маяци и брегови ивици и дори да се отклоним от обичайния си маршрут, не губим представа за местоположението на някой близък нос; едва когато окончателно се изгубим и ни се завие свят - на човек му стига веднъж да се завърти със затворени очи, за да му се завие свят и да се почувства изгубен, - разбираме колко необятна и чужда нам е Природата. Нужно е всекиму, щом се пробуди от сън или излезе от вглъбението си, да погледне компаса. Едва когато се изгубим - с други думи, едва когато изгубим света, - започваме да намираме себе си, да осъзнаваме къде сме и колко необозрими са взаимоотношенията ни с него.

Един следобед към края на първото ми лято в гората, когато бях отишъл в града да си прибера чифт обувки от обущаря, ме арестуваха и затвориха, понеже - както вече съм обяснил на друго място¹³¹ - не си плащах данъка, сиреч не се съобразявах със закона в един щат, където пред дверите на Сената се търгува с мъже, жени и деца като с добитък. За друго се бях уединил в гората. Но където и да отиде човек, хората винаги ще го преследват и мачкат с мръсните си закони и - стига да могат - ще го заставят да се присъедини към тяхната окаяна общност. Можех впрочем да се съпротивлявам яростно и да постигна известен успех, можех да се развилнея срещу обществото, но предпочетох то да се развилнее срещу мен, бидейки обречено на провал. Тъй или иначе на следния ден ме освободиха и след като си прибрах поправените обувки, върнах се в гората точно навреме, за да си набера от хълма Феър Хевън боровинки за обед.

Освен представителите на властта, друг никога не ме е притеснявал. Нямах ключалка освен на писалището, където държах записките си, нямах дори клинове, с които да залоствам прозорците и резето на вратата. Никога не заключвах къщата си - дори да отсъствах по няколко дни, че и през двете седмици, които през есента на втората година прекарах в Мейнските гори. И все пак домът ми бе по-уважаван така, отколкото ако го охраняваха две редици войници. Умореният пътник можеше да отдъхне при мен и да се сгрее на огъня ми, литературно изкушеният - да прегледа няколкото книги на масата ми, а любопитният - да надзърне в долапа, за да види какво е останало от обед и какво може да се очаква за вечеря. Макар вкъщи да идваха всякакви хора, те не ми създаваха съществени неудобства и никога нищо не отмъкваха - с изключение на една малка книжка, томче на Омир, може би неподходящо позлатено, както навярно вече е установил някой боец от нашето войнство. Убеден съм, че ако всички хора живееха просто като мен, кражбите и разбойничеството щяха да са непознати: те са присъщи само на общества, в които някои имат повече от необходимото, а други едва свързват двата края. Тогава и томчетата на Омир биха били справедливо разпределени.

"Nec bella fuerunt,
faginus astabat dum scyphus ante dapes."

"Не знаели хората що е война,

"Вие, които ръководите обществените дела, защо използвате насилие! Обичайте добродетелта и людете ще бъдат добродетелни. Добродетелите на управниците са като вятъра, а тия на обикновените люде - като тревата; когато вятърът повее над тревата, тя поляга."¹³³