В името на Аллах Всемилостивия, Милосърдния! За какво се питат един друг? За Великата вест

Меканска. Съдържа 30 знамения

 1. Кълна се в зората,

Като цяло тази сура представлява едно от звената на този джуз. Тя призовава човешкото сърце към вярата, праведността, бодърствуване, зоркост и размишление. Наред с това тя съдържа различен род екскурси, ритми и смислови нюанси. И всички тези многообразни мотиви по своето различие и хармония се сливат в единна мелодия с разнородна милозвучност, но лееща се в единен ритъм!

Някои картини на тази сура са страшни и напрегнати, както от гледна точка на конкретни пейзажи, така и в плана на музикалната ритмика. Страховито и заплашително изглежда, например, следната картина: Ала не! Когато земята бъде стрита на прах и твоят Повелител дойде с подредените в редици меляикета, и Джехеннема бъде докаран в този Ден, човекът ще си спомни тогава, ала защо ще му е спомнянето? Ще казва: “О, да бях сторил отнапред добрини заради моя [отвъден] живот!” В този Ден никой друг не ще наказва, както Той наказва, и никой друг не ще оковава, както Той оковава.

Някои други картини на сурата са проникнати със свежест, нежност, изобилие от удовлетворение и спокойствие, където пейзажите удачно хармонизират с мелодиката. Като пример за това могат да послужат финалните айети на тази сура: О, ти душа успокоена! Завърни се при твоя Повелител доволстваща, спечелила благосклонността Му! Влез с Моите[благочестиви]раби, влез в Моя Дженнет!

В сурата също така се съдържат фрагментарни намеци за трагичната съдба на изчезнали от лицето на земята още в древността надменни и жестоки тирани. Ритмиката на тези указания се явява нещо осреднено между плавен ритъм на преданието и мощния мотив на смъртта: Нима ти не видя как постъпи твоят Повелител с народа ‘Ад, Ирем с неговите палатки на колони, подобни на които не бяха сътворени никъде по земята, и с народа Семуд, които изсичаха в скалите на долината жилищата си, и с Фираун, владетеля на коловете, които безчинстваха по земята и множаха в нея развалата? Тогава твоят Повелител стовари върху тях бича на мъчението. Наистина твоят Повелител от засада наблюдава за деянията на хората…

В сурата се разкрива съдържанието на нерелигиозните представи и ценности на човека, при това този фрагмент се характеризира с особен стил на изразяване и ритъм: И ако неговият Повелител го подложи на изпитание, като го почете и облагодетелства, човекът казва:“Моят Повелител ме почете!”А ако го подложи на изпитание, като ограничи препитанието му, казва: “Моят Повелител ме оскърби!”

Отговор на подобни представи се явява разкриването на истината за тяхното положение, откъдето и произтича тези представи. За този фрагмент са характерни два типа стилистическа изразителност и интонация: Ала не! Вие не почитате сирака, и не подканвате да бъде нахранен нуждаещият се, и изяждате наследството [дори ако е чуждо] с лакомия. И обичате богатството с голяма любов.

Следва да се отбележи, че тази последна разновидност представлява свързващото звено или моста между определяне на тяхното положение и тези страдания, които ги очакват в бъдеще. Нататък в текста се казва: Ала не! Когато земята бъде стрита на прах…и т.н. По степен на напрегнатост в тоналността този айет заема средно положение между първото утвърждение и последната заплаха!

След такова лаконично и сбито обозрение палитрата картини на тази сура става все по-разнообразна по отношение на това, което се отнася до ритмиката, изразителността и тоналността. Според увеличения брой на картините и значенията, съдържащи се в сурата, по-разнообразни стават нейните тактове и римувани срички. От тази гледна точка дадената сура се явява прекрасен образец за величайша степен на естетическа хармония в изразителността на Свещеният Коран^33[1]

Тази особеност на сурата се откроява на фона на присъщата й като цяло блестяща красота, характерна за Свещеният Коран!

Що се отнася до обективните цели, които преследва сурата с подобна прекрасна хармонична изразителност, то ние ще ги разгледаме нататък по-детайлно:

* * *

Това не са просто слова и изрази! Това е диханието и полъха на самата зора, сияеща свежа роса, излъчваща нежен аромат! Нима това не е достъпно спасение за сърцата? Нима това не е приятен за духа шепот? Нима това не е щрих, оказващ въздействие върху съвестта?

Това е красота…Желана, шепнеща и мека красота, неръкотворна красота на свободни, чувствени представи и образи, тъй като това е съзидателна красота, свидетелстваща в същото време за истината.

В заключение следва съответния коментар: Нима в това няма клетва за разумния?... това е въпрос за утвърждаване на това, че в гореизложеното се съдържа достатъчно свидетелство за благоразумния и здравомислещ човек. И в това се съдържа убедителният довод за съзнателния и мислещ човек. Въпросителната форма на даденото твърдение, обаче, се явява най-фина форма, която прекрасно хармонизира с тази предизвикваща шепот мека атмосфера!

* * *

Повествованието не разкрива изведнъж това, заради което се дава клетвата, за да го разясни по-късно. Става дума за деспотизма и развалата, а така също и за това, че Повелителят наказва всички деспоти и грешници. Клетвата се дава именно по отношение на това реално право не в пряка форма, което съответства като цяло на леките щрихи в сурата:

В тези лаконични айети Всевишният Аллах е обединил трагичната съдба на всички най-силни и високомерни угнетители, които древната история е познавала. За народа на “Ад Ирем” (това са Ад ал-уля), е казано следното: Това са били чистокръвни араби или бедуини, чиито жилища са били разположени в ал-Ахкаф, това са пясъчни дюни на юг в Арабския полуостров между Хадрамеут и Йемен. Бедуините са живеели в палатки поставени на мощни колони, и Свещеният Коран ги е описал като и силни и жестоки хора. По онова време племето ‘Ад е било най-силното и най-знатното: “подобни на които не бяха сътворени никъде по земята”… през тези далечни времена…

Това са били онези, които безчинстваха по земята и множаха в нея развалата… След произвола следва беззаконие и развала. Произволът разваля деспота, както и онези, които се намират под неговата власт. Произволът също така нарушава и разваля отношенията и връзките във всички аспекти на този живот, изваждайки го от правилното и чисто направление, характеризиращо се с творчество и съзидание, и вкарвайки го в друг път, несъвместим по никакъв начин с наместничеството на човека върху тази земя…

Това прави деспота пленник на своите фантазии и капризи, тъй като той не е в състояние да преценява всичко трезво и не може да се спре пред очевидния предел. Именно той първи става извратен, определяйки си място на земята не такова, каквото е мястото на слугата-приемник. Фираун също така е казал: “Аз съм вашият повелител, върховният!”/79:24/ Тези думи са казани от него тогава, когато произвола окончателно го е развалил. С това той е престъпил мястото на сътворен слуга, осмелил се на такава дръзка претенция, която се явява предел на всяка развала.

След това той превръща народните маси в унизени роби, преизпълнени със затаен гняв и сдържана ненавист. В тези хора умира чувството за човешко достойнство, изчезва свободния творчески потенциал на съзиданието, който може да се развива само в обстановка на свобода. Унизената човешка душа се разваля и загнива, тя става благодатна почва за бацила на низшите страсти и нездравите инстинкти, плацдарм за различните родове отклонения, съпровождащи угасването на разума и съзнателността, загуба на щедростта, великодушието, загуба на интерес, устременост и възвишеност. И колко ужасна е такава развала…

В последствие деспота разрушава правилните критерии, ценности и представи, тъй като те представляват опасност за тираните и режимите на насилствената власт. Изхождайки от това, той трябва да изопачи ценностите, да изврати критериите и представите, за да стане отвратителния лик на деспота приемлив и допустим. И колко ужасна е такава развала!

След като те са разпространявали по земята развала и беззаконие, то не е останал никакъв друг метод за лечение, освен почистването от лицето на земята на тази порочност и разложение:

Твоят Повелител внимателно следи за тях и фиксира всички техни дела. когато порочността и разложението се умножава и разпространява тогава твоят Повелител стоварва върху тях бича на мъчението. Тази употреба на лексиката е призвана да предостави възможност на човек да почувства острата болка от наказанието при споменаването на словото “бич”, а така също и неговата мъчителна тежест и продължителност, когато звучи словото “стовари”. При това се сливат в едно цяло мъчителната болка от наказанието и огромната сила , с която то постига тираните, вършещи по земята беззакония и разпространяващи развала.

След тези трагични страдания, сърцето на правоверният се преизпълва обилно със спокойствие и увереност, когато той се среща с произвола на всяко място и по всяко време. Всевишният Аллах е казал: Наистина твоят Повелител от засада наблюдава за деянията на хората… Тези слова на Всевишният Аллах особено ободряват и вселяват спокойствие, защото твоя Повелител е там. Той внимателно следи, и от Него нищо не може да се скрие и нищо не може да убегне. Затова нека правоверният се успокои и да спи безметежен сън, защото неговия Повелител е там и води щателно наблюдение за всяка проява на произвол, зло и развала!

И така, ние тук виждаме образец на предопределението от Всевишният Аллах в делото на призива, за разлика от това, което съобщава сура “Ал-Бурудж” за хората изкопали ямата. Свещеният Коран е възпитавал и продължава да възпитава правоверните с тези два примера, в зависимост от ситуацията и обстоятелствата. Той приготвя душите на правоверните както към единия, така и към другия вариант в еднаква степен, за да останат спокойни както в този, така и в другия случай, те да са готови за всякакъв поврат, оставайки всичко в преценката на Всевишният Аллах, Който ще постъпи така, както Нему е угодно.

* * *

Такава е представата на човек относно изпитанието, на което той е подложен от Всевишният Аллах в различните ситуации, Който му дава да получи в изобилие или притискайки го, разширявайки и ограничавайки го. Всевишният Аллах изпитва човека с блага и почести, имущество и положение, но самия човек не осъзнава, че е подложен на изпитание, което се явява подготовка към бъдещето възмездие. Човекът смята, че дарените му средства за съществуване и високото положение се явяват доказателство относно това, че той е заслужил почит от Всевишният Аллах, Който е благосклонен към него и го е сторил избраник. Така, изпитанието той смята за възмездие, а изпита за резултат! Престижът пред Всевишният Аллах той оценява с мерките на този земен живот! Когато Всевишният Аллах изпитва човек, намалявайки му средствата за съществуване, то той също така разглежда това изпитание като възмездие, преценявайки проверката като наказание. той предполага, че намаляването на средствата за съществуване е позор и унижение за него от страна на Всевишният Аллах, т.е. ако Той не го е опозорил, то не би му намалил средствата за съществуване…

И в първия, и във втория случай човекът греши в своята представа и своята оценка. Даряването на богатства и намаляването му се явяват изпитание на Всевишният Аллах към Неговите раби. Всичко това е за да изрази човекът своята благодарност за благото и за намаляването. Целта на изпитанието се състои в това, щото човекът да прояви търпение в беда или при неуредици. А истинската награда той ще получи само след като прояви това, което се изисква от него. Даряването или отнемането на земните блага съвсем не се явява възмездие. Ценността на рабите пред Всевишният Аллах съвсем не е свързана с количеството земни блага, които той притежава. Благосклонността или гнева на Всевишният Аллах, не могат да се оценяват по количеството дарени или отнети земни блага. Всевишният Аллах в еднаква степен дарява земните блага както на праведника, така и на негодника. Той също така в еднаква степен лишава от такива блага добрия и лошия човек. И в единия и в другия случай Всевишният Аллах е Този, на Който трябва да се осланяме, тъй като Той е опората и надеждата. Той дарява, за да изпитва, и лишава, за да изпитва. И истинския изход зависи от резултата на изпитанията!

Човекът, обаче, когато неговото сърце е лишено от вяра, не осъзнава мъдростта на лишенията и даренията, а така също и истината за ценностите на везните на Всевишният Аллах. Ако сърцето на човекът е изпълнено с вяра, то той е способен да установи връзката и правилно да разпознае всичко. Тогава върху везните неговите нищожни земни блага ще бъдат леки, и той ще е устремен към наградата, която ще последва след изпитанието. За такъв човек даряването на земните блага и намаляването им са съвършено равноценни. Той е спокоен и уверен в предопределението на Всевишният Аллах както в единия, така и в другия случай. Той знае своята мярка върху везните на Всевишният Аллах без тези празни и преходни ценности!

* * *

Свещеният Коран се обръща към хората в Мекка, които както и на тях подобните навсякъде в пред ислямския период джахилия, не са имали връзка с по-възвишен и по-обширен свят, от земния, които именно така примитивно са оценявали даряването и лишаването. Така хората са си представяли ценностите на земята. Имущество, пари и високо положение в обществото са били абсолютно всичко за тях, а други критерии за тях просто не са съществували! Те винаги бясно са се хвърляли към парите и лудешки са ги обичали. Ненаситността и алчността, скъперничество и коварство са били в тяхната кръв. И ето на тях им е било открито онова, което са спотайвали в своите сърца, и бе им възвестено, че ненаситността и алчността, които са им присъщи, са причината за тяхното погрешно разбиране на смисъла от изпитанията, заключаващи с в даряването на средствата за съществуване и тяхното намаляване.

Вие няма да осъзнаете смисъла на изпитанията. И не се опитвате с успех да ги преодолеете, почитайки сирака и подканвайки се един друг да нахраните бедняка. Напротив вие изцяло, алчно и ненаситно изяждате чуждото наследство, вие лудешки обичате богатството, и във вашите души не остава нито щедрост, нито великодушие по отношение на тези, които се нуждаят от почитане и храна.

Както вече отбелязахме по-горе, Ислямът в Мекка се е сблъскал бясната жажда за забогатяване при това по всякакъв начин, а сърцата на хората са били изпълнени с унаследена сухост, закоравялост и жестокост. Слабостта на сираците ги е съблазнявала към това, те да им отнемат имуществото чрез всички мислими способи, особено на момичетата. И на първо място това е засягало наследството (този въпрос ние вече нееднократно сме разглеждали по-горе в текста на “Под сянката на Корана”). Широко разпространено в доислямското общество на Мекка е било такова явление, като невероятната любов към богатството и натрупването му чрез лихварство. Това е била отличителна черта на всяка джахилия във всички времена и на всяко място! И така чак до наши дни!

Покрай разкритията за истинската същност на техните души, айетите съдържат рязко осъждане на такива факти и строгото предпазване от това. Лексически това се постига с употребата на категоричното “Ала не!” в общия контекст и структура на изразяване със съответния ритъм, който със своята рязкост подчертава яростта и настървението:

* * *

Стриването на земята, т.е. унищожаването на нейния релеф и изравняването й, представлява един вид космическа промяна, която ще се случи в деня Къямет. Що се отнася до идването на твоя Повелител и меляикетата, подредени в редици, то това се отнася към областта на тайнственото, чиято природа не ни е известна, докато живеем на тази земя. Ние обаче чувстваме зад тези слова могъщество и ужас. Същото се отнася и до докарването на Джехеннема близо, т.е. разбираме, че Джехеннема ще се установи близко до тях, а наказваните ще се окажат близо до него, и това е напълно достатъчно. Що се отнася до истинската същностна онова, което ще се случи и по какъв начин ще се случи, то това се отнася към сферата на неведомото – това, което е скрито от Всевишният Аллах до настъпването на известния Ден.

Зад тези айети, обаче, чрез техния рязък музикален ритъм, оказващ силно въздействие се изписва зрелище, което разтърсва сърцата и кара погледите да изпадат в смут. Земята се разпръсва на парчета и става равна! Величественият Покорител се изправя лично. Той започва съда и приема решенията, и меляикетата застават подредени в редици. Нататък следва указание за това, че Джехеннема се приближава и ще бъде в готовност и припрян за приемане. Ето това е бъдещия свят!

В този Ден, човекът ще си спомни…човекът, който не е разпознал мъдростта на изпитанието за лишаване и даряване, който изцяло е погълнал чуждото наследство и изключително много е обичал богатството, който не е почитал сирака и не е подтиквал да се нахрани бедняка, който е вършил произвол, носел е развала и се е отвръщал, точно в този ден той ще си спомни. Той ще си спомни истината и ще се вразуми от това, което ще види…Но вече ще бъде късно: ала защо ще му е спомнянето?... Периодът за това, кога е било нужно да си спомни, вече е приключил, и няма да има никаква полза от спомнянето в Деня на възмездието! Това ще бъде само горчиво съжаление за пропуснатата в земния живот възможност да се вършат добри дела!

И когато тази истина стане очевидна за човека той ще каже: “О, да бях сторил отнапред добрини заради моя [отвъден] живот!” т.е. би било добре, ако бях направил нещо за моя живот тук, тъй като именно този живот е истинския, който заслужава да бъде наречен живот. Заради него си е струвало да се подготвяш отрано, създавайки необходимите резерв и предпоставки, трупайки нужния багаж от добри и праведни дела. О, да бях… Тук явно се проследява горчивото съжаление, и това е най-жестокото, което ще се случи с човек в бъдещия живот!

След мъчителното разкаяние и безполезните стенания следва описанието на неговата съдба: В този Ден никой друг не ще наказва, както Той наказва, и никой друг не ще оковава, както Той оковава…Това е Аллах, Всевишният Покорител, Който ще го накаже с ужасно наказание в този Ден, и никой друг не ще може да го накаже по този начин. И Той оковава така здраво, както никой друг не може да оковава. Наказанието на Всевишният Аллах и Неговото оковаване се разяснява в други места на Свещеният Коран, където се разказва за многочислените картини за деня Къямет, които се описват живо по целия текст на Свещеният Коран. в даденият случай се указва върху уникалността на наказанията на Всевишният Аллах, с които не могат да бъдат сравнени човешките изтезания и земните окови, а и въобще нито едно живо същество не е способно да наказва с такава сила. То контрастира с това, което се разказва в сурата по-горе относно произвола на деспотите от племената ‘Ад и Семуд, също така и тирана Фираун, които са разпространявали развала и беззаконие по земята. Между впрочем там се говори за изтезанията на хората и относно това, как са ги връзвали и оковавали във вериги. И ето Той – твоя Повелител, о пророк и о, правоверни – наказва и оковава тези, които здраво са връзвали, измъчвали и изтезавали хората. Съществува, обаче, огромна разлика между земното изтезание и наказанието на Всевишният Аллах, между земното оковаване и оковаването на Всевишният Аллах. Колко смехотворно малки са възможностите на хората за това и колко величествено е онова, което прави Вездесъщия Повелител! Да, тираните са измъчвали и изтезавали хората, оковавайки ги, но и тях самите ще наказват с такова мъчение, наказание и с такова оковаване, които превъзхождат всички представи и предположения!

* * *

И в апотеоза на този потресаващ ужас, наказанието и оковаването на Всевишният Аллах, което надхвърля всякакви представи, душата на правоверния се призовава от висшите небеса:

Ласкавост и близост се усеща в обръщението “о, ти”, духовност и почитание звучат в словата “о , ти душа”, с благодарност и покой е проникнато цялото обръщение“о, ти душа успокоена!” В епицентъра на напрежението и силите меко и устремно звучи: Завърни се при твоя Повелител…т.е. върни се към своя първоизточник след земната отлъчка и раздяла. Завърни се при твоя Повелител въз основа на съществуващите връзки, знания и родство, доволстваща, спечелила благосклонността Му! Това е толкова, че цялата обстановка се изпълва с дух на взаимна симпатия и удовлетворение. Влез с Моите[благочестиви]раби, т.е. избрани и приближени, за да са спечелили такава близост… Влез в Моя Дженнет! Под Моята защита и милост.

Това е съсредоточения на ароматите от Дженнета, които се излъчват наоколо, започвайки с първото обръщение: “О, ти душа успокоена!” уверена в своя Повелител, уверена в своя път, уверена в съдбата предопределена й от Всевишният Аллах , спокойна в радост и горест, спокойна при даряването и отнемането, във възнаграждението и лишението. Душа спокойна и не изпитваща никакви съмнения, тя е успокоена и не допуска никакви отклонения, тя е успокоена и не се заблуждава по своя път, тя е успокоена и няма да трепери от страх в Деня на великия ужас…

Последователно изливащите се айети изпълват атмосферата с дух на безопасност, удовлетворение и спокойствие. Плавната и нежна мелодия, съпровождаща картината, навява дружелюбие, родствена близост и умиротворение.

Това е Дженнетът с неговите благоденстващи и нежни души, който се съзира в тези айети и където в пълен блясък се показва яркия със своето великолепие Лик на Всемилостивия…

* * *