В края на ХХ началото на ХХI век световно стопанство се доминира от процес на трансформация, познат под термина глобализация

Ключов фактор за конкурентоспособността на либийската икономика е енергийният сектор. В началото на ХХI век страната разполага с капацитет за производство на ел. енергия от 4,6 – 4,7 гигавата (ГВт), а максималната натовареност е от около 3,3 ГВт. Повечето от либийските електроцентрали са с петролно зареждане, но има и такива, които са на природен газ. Потреблението на енергия постоянно нараства (с около 6 до 8% годишно) като се очаква през 2010 г. то да достигне 5,8 ГВт., а през 2020г. – 8 ГВт. Поради недостиг на мощности, през лятото на 2004-та Либия се сблъска с множество временни прекъсвания на тока. За да предотврати подобни сривове в бъдеще и да задоволи нарастващата консумация, либийското правителство и в частност държавната Генерална Електрическа Компания (ГЕК), планират да инвестират около 3,5 млрд US$ до 2010г. за построяването на 8 нови централи с комбиниран цикъл и пара.

Въпреки намеренията, в края на 2004 г. стартира изграждането само на една от тях. Основната причина са сериозните финансови затруднения, с които се сблъсква ГЕК. В тяхната основа са субсидиите отстрана на държавата и загубите от крайното потребление.

Графика 1.4

Либийската държава щедро субсидира продукта на енергийния сектор на страната и то двойно. От една страна държавата субсидира цените, по които се купува петрола и газта. Размерът на тези субсидиите през 2005г. е 2,3 млрд. долара, което представлява 42% от общите за същата година. От друга страна държавата поема и част от разходите по производството на електирческа енергия, като по този начин понижава цената за крайните потребители. За тази цел през 2005 г. са похарчени около 2,2 млрд. долара. Предвижда се към 2010 г. субсидиите да нараснат до 6,8 млрд. долара. Въпреки това приблизително 40%²³от домакинствата не плащат сметките си, което води до огромни загуби за Генералната електрическа компания и се превръща в сериозна спънка за реализирането на инвестиционни проекти и поддържането на финансовата стабилност на сектора.

Други либийски енергийни проекти включват изграждането на централа с мощност 800 МВт. на западното крайбрежие в Зувара, 1 400 мегаватова електроцентрала, разположена на крайбрежието между Триполи и Бенгази и комплекса „Гълфстийм” в Сирт с мощност 1400 МВт., който комбинирано ще произвежда ел. енергия и ще обезсолява вода. През февруари 2002 руската Технопромекспорт подписва договор за US$ 600 млн с либийското правителство за построяването на 650 МВт електроцентрала западно от Триполи. През август 2003 южнокорейската компания Хюндай сключва договор за US$ 280 млн за разширяването на електроцентралата Аз Завия, западно от Триполи, с турбини с обща мощност от 330 МВт. За съжаление до началото на 2005г. повечето от тези проекти се придвижват много бавно, поради липсата на средства от страна на ГЕК, трудности в преговорния процес и др..

Освен построяването на нови модерни мощности, ГЕК задели още US$ 1 млрд. по програма за подновяване и разширяване на държавната енергопреносна мрежа. През октомви 2003г. испанската „Abengoa and Cobra” подписва сделка за 339 млн. щ.д. в тази област. Плановете за 400 киловолтова мрежа са в ход и изискват изграждането на 2 800 мили нови преносни трасета. Понастоящем, либийската електропреносна мрежа се състои от 7 500 мили 220 киловолтови жици, 13 000 мили 66 и 33 киловолтови и 20 000 мили 11 киловолтови жици. В началото на 2005г. работата по проекта е далеч от графика за завършването му. Като положителна придобивка може да се отбележи договора на германската компания „Сименс” за предоставянето на пет мрежови контролни центрове, които ще помогнат за предотвратяването на бъдещи сривове в районите на Аз Завия, Бенгази, Сирт, Триполи и Тобрук.

3.2.3. Третичен сектор.

Днес повече от всякога е ясно, че развитието на услугите (в т.ч. и туристическите) допринася в голяма степен за развитието на икономиката. Либия може да развива собствена икономика на услугите, да създава свой национален туристически продукт със собствена специфика. Пример за това са съседни на нея страни, които реализират растеж на туристическия сектор вследствие комбинация от различни фактори.

• 
  Туризъм
  

Като стратегическа отправна точка между Африка и Европа, Либия има висок потенциал за развитие на туристическите услуги, основните от които са²⁴:

• 
  Класически туризъм - свързан с археологическите местности в Либия, наследени от картагено-римската ера в западните части на страната и гръцко-римския период в региона на Бенгази.
  
• 
  Пустинен туризъм - този вид туризъм не се влияе от обичайните фактори като благоприятна природна среда или безценни праисторически находки, а е свързан с разкриване на непознати за туристите места, като оазиси, езера, старинни градове и пустинни полета (Акакус, Маск Милет). От съображения за запазване първичността на природната среда и развитие на този тип туризъм правителството се стреми да създаде повече национални паркове в пустинните територии.
  
• 
  Плажен туризъм – плажният туризъм се очаква да бъде най-бързо развиващият се сектор на пазара, базиран основно на вътрешното търсене. Перспективен е в гъсто населените, семейно ориентирани курорти, в областите с красиви плажове, близки до урбанизираните зони на Триполи и Бенгази.
  
• 
  Гмуркане – потенциалът, с който разполага страната все още не е развит, но се смята, че интерес за туристите ще бъдат райони като Зувара, Тжура, Тобрюк и др.
  
• 
  Лечебен туризъм – съществуват данни, че в древността са се използвали минералните бани. По-известни от тях са Ал Аесса, Ал Аджайлат, Тажура, Вади Замзам и др.
  
• 
  Религиозен туризъм – в страната са преплетени трите основни монотеистични религии в света ислям, юдаизъм и християнство. За това свидетелстват множество религиозни паметници, ислямски гробници, християнски църкви, храмове и т.н.
  

За осъществяване на амбициозните цели на туристическата политика е нужно насочване на средства от държавния бюджет в туристическата индустрия (най-вече за подобрения в базата – хотели, заведения, а и кадрова политика), координация и постоянно взаимодействие на различните държавни власти, свързани директно или индиректно с туристическия сектор. За съжаление частните правителствени разходи (трансфери, направени от правителствените агенции за осигуряване на услуги за посетителите на музеи, паркове и др.) отбелязват своя пик през годината на отваряне на Либия за чуждестранните туристи (2000г.), след което непрекъснато намаляват. Същата динамика имат и капиталовите инвестиции в туристическия сектор, които едва през 2003-2004 отбелязват положителна динамика.

Туризмът предполага не само наличието на чисто туристически ресурси, но и на добре функциониращи подпомагащи и доставни дейности, които да гарантират качеството и конкурентоспособността на създаваните от него услуги. Държавата трябва да подобри редица традиционни производства на храни, консервиране, финансовите услуги и други, за да привлече, както туристи, така и нови инвеститори, които да влагат капитала си в свързани с туризма индустрии.

За да се осъществява ефективна туристическа дейност освен всичко друго е необходима и добре изградена транспортна мрежа – първокласни шосета или магистрали, железопътен транспорт, вътрешен въздушен транспорт и т.н.

• 
  Транспорт
  

Либийската пътна мрежа се разширява значително след 1978 г. По това време Либия има само около 8,800 км пътища, от които близо една втора са павирани. През 1995 г. Либия притежава вече между 23,000 и 25,600 километра пътища с настилка. Пътищата, които са павирани, са разположени между северните оазиси на Ал Куфра, Марзуя, и Сабха. Благодарение на тези пътища се осъществяват редица земеделски проекти в пустинните оазиси. Броят на превозните средства в Либия стремително се повишава през седемдесетте и началото на осемдесетте години на 20 век. Коефициентът на притежание на автомобил на глава от населението в Либия е близък по това време с този на много страни от Западна Европа.

До 2005 г. Либия не притежава нито една железопътна линия. Съществува план за железопътна връзка между Тунизийската железопътна система и Триполи. Обсъжда се и друг възможен проект, предвиждащ транспортиране на железни утайки във Фезан до железните и стоманени работни области в Мисратах чрез жп линия. За съжаление нито един от тези проекти не е осъществен.

Либия има дълга история на пристанищните товарителни услуги. През 1985 г. основните карго пристанища са разположени в Триполи, Бенгази, Тобрюк и Казр Ахмад (близо до Мисратах). През средата на седемдесетте години Либия предприема амбициозна програма за корабно разширение чрез построяване на търговска флотилия, но проектът се проваля. Страната се принуждава да продаде солиден брой от своите танкери (1985г. страната притежава едва 14 петролни танкера и 18 карго кораба). По данни за 2005 год. Либия притежава общо 17 кораба с водоизместимост 1000 БРТ и повече. От тях 7 са карго, 3 газовози, 2 смесени карго/пасажерски и 1 петролен танкер²⁵.

Ефективната инфраструктура е основа за развитието и растежа на всеки печеливш бизнес. Като цяло физическата инфраструктура на Либия е бедна и поставя Либия на едно от най-ниските нива на качество на инфраструктура в света. С изключение на водната и електроразпределителната мрежи, осигуреността на останалите основни инфраструктури, транспорт и комуникационни връзки, страната има голям степен на недоразвитост.

Графика 1.5


Качеството на пристанищната инфраструктура е също един негатив за страната (88-мо място). Либийските пристанища са сравнително много по-малки от всички останали пристанища по Северното Средиземноморие, като например Александрия и Триесте. Най-голямото пристанище в Либия е Триполи и то поема по-малко от една четвърт от трафика поеман в пристанище Александрия.

Независимо от случайните “дупки”, в които изпада, електроснабдяването е по-малък проблем за Либия.

Водоснабдителната мрежа е единственият основен инфраструктурен фактор, който поставя Либия на сравнително по-добри позиции в сравнение с изследваните страни. Това се дължи основно на инвестициите от 37 млрд. щ.д., направени по проекта – Големият Речен Проект (GMR), който цели да осигури либийското население с сладководен източник.

Либийската държава е на дъното на международните класации и по качество на въздушния транспорт (103-то място). Гражданската авиация в Либия се обслужва от три вътрешни летища, локализирани в Триполи, Бенгази и Сабха. По-малки писти има в Марса ал Бурауках, Тобрюк, Ал Куфра и др.. Националният въздушен превозвач, Либийски Арабски Авиолинии (ЛАА) е национализиран през 1973 г. Основните самолети в употреба, са произведени от Боинг, Хоукър Сидели и др. През 1985 г. с участието на ЛАА се създава и нов въздушен превозвач Обединени Африкански Авиолинии (ОАА).

• 
  Телекомуникации
  

Либия има модерна телекомуникационна система, осигуряваща високо- качествени услуги между главните либийски центрове. През 1975 г. се създава микровълнова система свързваща радио, телефонни и телевизионни сигнали по крайбрежието. Телекомуникациите в Либия се подобряват значително в края на седемдесетте и началото на осемнадесетте. Броят на телефонните линии се покачва от 90 000 през 1978 г. на 215 000 през 1985 г. (средно един телефон на всеки сто души). По последни данни за 2003г. постовете достигат 750 000.

Подводни комуникационни кабелни съоръжения свързват Триполи с Марсилия, Франция, Катания и Италия, осигурявайки телефонни и телекомуникационни кръгове между Либия и Западна Европа. Сателитният надземен комплекс, локализиран близо до Триполи, работи през Атлантическия и Индийския океан чрез сателити на Международната Телекомуникационна сателитна организация ИНТЕЛСАТ. Либия е член и на регионалната арабска сателитна организация АРАБСАТ. УКВ обхватът е значително разширен и покрива почти цялата територия на страната. Постижение на модернизацията в тази сфера е откриването на клетъчна мрежа за мобилни комуникации през 1995г., която към 2003 г. има около 100 000 абоната.

Графика 1.6


Макар че в последните две десетилетия мрежите за гласов пренос и пренос на данни се разширяват, Либия все още страда от ниски нива на технологично навлизане и хронични проблеми в мрежовото представяне. Според доклада на Генералната пощенска и телекомуникационна компания от 2004 г. мобилното навлизане в Либия е все още много ниско в сравнение със сходни страни като Тунис и Мароко. Едва 14% от населението на страната разполагат с достъп до мобилната комуникационна мрежа. Още по слаби са показателите за използването на Интернет. По различни причини едва 4% от хората в страната имат достъп до глобалната мрежа, което поставя Либия в дъното на международните класации.

• 
  Вътрешна търговия
  

През седемдесетте години на миналия век развитието на вътрешната търговия се ограничава строго от държавата. Близо две десетилетия правителствената политика национализира и монополизира търговията на едро и е изключително враждебна към частната търговия на дребно. Поради намаляването на петролните постъпления правителството не е в състояние да осигури необходимите количества от стоки, дори и те да са субсидирани. Отвъд урбанизираните зони провинциалните пазари се провеждат всеки вторник и петък. Повечето фермери продават и купуват на местните пазари и рядко пътуват до по-отдалечени места. Така към средата на 80-те години в търговията на дребно господства дефицитът на стоки, което е причина за затварянето на държавно-субсидираните магазини и т. нар. „зелен пазар”.

В края на 80-те са налице наченки на оттласкване от ерата на държавния монопол в този сектор. На частния бизнес се разрешава да осъществява дейност, но държавата продължава все още силно да я ограничава с множество мерки относно размера, формата и границите на търговията. Контролират се стоките, цените, количеството на експортните стоки и тяхното качество.

През последните години вътрешната търговия поема в нова посока – наблюдават се елементи на допълнителна либерализация. Получава развитие частната инициатива, а държавата от своя страна се стреми да привлече чуждестранни инвестиции. За тази цел се изграждат съвременни безмитни зони, търговията нараства значително. В никакъв случай обаче вътрешният пазар не е свободен и е все още отдалечен от общоприетите критерии за нормално функциониращ пазар. Разчита се не на пазарните механизми, а на правителствения контрол за разпределение на стоките, услугите и факторите за тяхното производство.

През 1963 г. Централната банка на Либия заменя действащата дотогава Национална банка на Либия. Правителството предоставя на новата банка неизменното право по взимане на решения относно валутния въпрос, отговорност за монетарната стабилност в страната, международната стойност на либийската валута и регулиране на валутата и кредитите. Банката също така, може да използва 10 процента от републиканските постъпления. От търговските банки е изискано да заявяват своите равнища на ликвидност и своите резерви в Централната банка срещу депозити определени от Централната банка. До 1970 г. Централната банка осъществява всички търговски операции, но през същата година на Националната търговска банка е поставена задача, да поеме търговското звено на Централната банка и операциите на две малки чуждестранни банки.

Правителството, което поема властта през 1969 г., проявява особено внимание към банковия сектор. През ноември 1969 г. то установява контрол над всички финансови посредници в страната. В търговските банки, които все още не са национализирани, държавата насилствено придобива дял от 51%, даващ право на ефективен контрол и управление. През юли 1970 г. правителството поема и 100% процентов контрол над четири от най-големите банки с чуждестранно участие.

В определен период от по-новата си история Либия е член на Британския стерлингов блок. Скоро след установяване на независимостта, е създадена националната валута - либийският паунд, който към този момент е разделен на 100 пиастра (по 10 милиима всеки), имащи стойност около 2.8 долара. Валутната единица остава прикрепена за лирата стерлинг до стерлинговата девалвация през ноември 1967 г. Либийският паунд не се обезценява и директната връзка със стерлинга е преустановена. Либия продължава да е член на стерлинговия блок, но тя бива отстранена от британците заради национализацията на авоарите на Бритиш Петролиум, което става през декември 1971 г. На 1 септември 1971 г. валутната единица е официлано променена от либийски паунд на либийски динар (LD), разделен на 1,000 дирхама

В края на осемдесетте години валутата понякога все още се придържа към паунда. Търговците понякога изчисляват цените в пиастри. Новата валута се емитира в банкноти от 250 и 500 дирхами и 1,5 и 10 динара.Секат се субсидирани монети от 1, 5, 10, 20, 50 и 100 дирхами. Като цяло при преоценката на златото, която се осъществява през декември 1971, Либия запазва съществуващия паритет със златото. Като съвпадение, доларовата стойност на динара, нараства от 2,80 долара до 3,04. Нивото се запазва до 1974 г., когато то се придвижва до 1 либийски динар равен на 3,778 долара. Динарът остава на това равнище до март 1986г., когато правителството преминава от фиксирано доларово ниво към свободно равнище, свързано със СПТ / SDR/ . Това действие довежда до десет процентно понижение на стойността на динара.

През февруари 1999 г. Централната банка на Либия въвежда двоен режим на размяна. Установява се “специално” равнище, близко до свободното пазарно равнище, което се използва при частни транзакции, свързани с личен внос, пътувания, медицинско лечение в чужбина и посещения на светите места. Специалното равнище се установява на 0,36 щатски долара за либийски динар, което е значително под официалното ниво от 2,15. В следващите няколко години политиката относно разменните нива цели прогресивно уравновесяване на разликата между официалния и специалните курсове чрез обезценяване на официалния курс и повишаване на специалните равнища, докато едновременно с това се променя нарастващия дял на транзакциите чрез специалния курс.

На първи януари 2002 г. Либия уеднаквява разменната система чрез еднофазна девалвация на официалния курс, като разменното ниво се установява на 0,608 СПТ за 1 либийски динар. От този момент в страната функционира само един официален разменен курс, което в голяма степен разтоварва несигурността и има позитивно влияние върху притока на чуждестранен капитал.

Като основен недостатък на банковата система на Либия може да се изтъкне прекомерната роля на Централната банка. Тя контролира пряко и грубо всяка дейност във финансовия сектор и така нарушава нормалната икономическа активност на другите банки. Централната банка е отговорна и за част от инфлационните процеси в страната, които (според някои експерти) са резултат на нейната политика за безконтролно предоставяне на парични средства на предприятията от държавния сектор. Централната банка косвено влияе и върху международната търговия на Либия, контролирайки равнището на валутния курс. Нейната курсова политика води до голямо объркване, особено в периода на прилагането на т. нар. „специално” равнище.

Друг съществен недостатък на финансовия сектор на Либия е високата степен на концентрация. През 2004 г. общите банкови активи на страната възлизат на 16,7 млрд. либийски динара, като 15,2 млрд. (над 91%) от тях се държат от едва 6 големи държавни търговски банки. В страната функционират и три специализирани секторни банки (Селскостопанска банка, Банка за развитие, Банка за недвижими имоти и спестяване) със специални правомощия по финансиране на секторни дейности.

За нормалното функционирането на всяка съвременна икономика жизнено важни са две основни услуги: финансовото посредничество и бърза и сигурна системата за разплащания. За съжаление развитието и на двата компонента е все още на примитивно равнище. По-голямата част от разплащанията все още се извършват в брой, а продуктовия портфейл на либийските банки е изключително беден в сравнение дори със страните от региона или такива със сходно равнище на развитие. Особено показателен за това е фактът, че към 2004 г. в цялата страна има едва 20 автоматични банкови апарати (АТМ) за работа с банкови карти. Като цяло извършването на банкови транзакции е скъпо и несигурно, което естествено забавя икономическата активност и отблъсква чуждестранните предприемачи от страната. Поради несигурната банкова система, много чуждестранни капитали биват изтеглени от страната, а на тяхно място не се появяват нови. Липсата на свежи капитали затруднява инвестиционните процеси в страната и води до забавяне на общите темпове на икономически растеж. Това силно затруднява поддържането на стабилни валутни курсове и е потенциална опасност за сериозна банкова криза в страната при потенциална нестабилност в международните валутно-финансови отношения.

Не на последно място, продължилото няколко десетилетия враждебно отношения към частния бизнес на държавата намира своето отражение и в политиката на Централната и търговските банки. Десетилетия наред частните предприемачи нямат достъп до кредити или такива се отпускат при силно рестриктивни за бизнеса условия²⁶. В същия момент държавните предприятия се финансират щедро без съществени ограничения. Тази дискриминационна политика от една страна ограничава развитието, а от друга изкуствено нарушава конкурентоспособността и на практика поддържа неефективни производства. Крайният ефект е забавен темп на развитие и ниска международна конкурентоспособност на либийското производство.

За съжаление причините за дискриминационната политика от страна на банките не са само политически. Много от либийските банки не разполагат със съвременни оценки на риска, поради което от важно значение при заемането на средства се оказват личните познанства, роднинските връзки, а във всички останали случаи се поставят непосилни изисквания по отношение на гаранциите. Не бива да се пренебрегва и фактът, че кредитните експерти и банковите мениджъри нямат стимул да отпускат кредити, тъй като финансовите институции не предвиждат стимули при ефективно управление на банковите ресурси. За сметка на това служителите биват наказвани за лошите кредите независимо то причините за необслужването на отпуснатите кредити. В резултат според експертни оценки повечето либийски банки поддържат свръхрезерви в размер над 40% от привлечените средства.

Така днес в резултат на държавната политика, липсата на знания, високата степен на концентрация Либия не разполага с функциониращ капиталов и паричен пазар, стабилна и сигурна разплащателна система. В тези условия основния източник и разпределител на капитала в икономиката се оказва отново държавата, разчитаща на приходите от износ на петрол.