В обятията на шамбала



страница17/20
Дата21.07.2016
Размер3.47 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20

Отново пирамиди

После пак се заредиха пирамиди. Две от тях - № 87 и № 88, се виждаха отлично. По-голямата - с височина около 300 метра, за­вършваше с остър връх и две широки стъпала. Втората беше три пъти по-ниска от първата, със стъпаловидни очертания и срязан връх. Разбирах, че виждаме само част от пирамидалните конст­рукции, но нямах сили да изкача хълма, за да ги огледам изцяло.

Намръщен от болка, сведох глава над скиците. С Равил бяхме направили снимките. Камъкът, върху който бях седнал, ми се струваше удобен, макар да беше студен. Никак не ми се продъл­жаваше нататък. Нали и мъртвите седят върху камъни! Странно е това щастие да бъдеш мъртъв! То е неразбираемо за нас - жи­вите! И само онези, които умеят да медитират и мислено да влизат в света на мислите, наричан онзи свят, като се превръщат там в човек-мисъл, узнават какво означава истинското щастие -дареното от Бог висше и вечно щастие. Колко велико е то - щас­тието да бъдеш човек-мисъл! Колко щастливи са йогите, които умеят да се освобождават от гравитацията и да се издигат във въздуха, като за известно време забравят за тялото си и усещат себе си като съставна част от прекрасния и страстен свят на мис­лите!

Малко след това видяхме още една група пирамидоподобни конструкции - № 96 и № 97. Двете грамадни пирамиди с височи­на по 500-600 метра се издигаха в далечината. Първата беше стъпаловидна, а втората - без стъпала, със срязан връх, върху който бе положена огромна каменна плоча. Вече се смрачаваше, затова изображението на снимките и на видеолентата не бяха от най-добро качество, но очите ми различа­ваха подробностите достатъчно добре.

До тях забелязах­ме още една стъпало­видна конструкция -№ 112, но тя бе доста по-ниска - приблизи­телно 80-100 метра. Едва успях да я ски-цирам, защото я зак­ри сянката на облак.

Вечерта в кухнен­ската палатка се отка­зах от храната - „на­вечерях" се с шепа хапчета за стомах. Болката утихна. Про­мъкнах се в другата палатка и заспах като пребит. Изобщо не чух дали някой хърка­ше до мен или не.

Сутринта продъл­жихме пътя си сред пирамидите. Равил откри една група от три пирамидоподобни образувания - № 107 и № 109. Той помоли за разрешение да се изкачи на едно от въз­вишенията, зад което беше забелязал нещо необикновено, което не се вписваше в обичайния пейзаж. Щом Равил ми махна с ръка, аз също се изкатерих по склона и от върха на възвишението ски-цирах три малки пирамиди с височина 150-200 метра. Две от тях бяха стъпаловидни, а едната - островърха.

От клисурата занаднича друга пирамидална конструкция -№ 111. Беше доста висока - 300-400 метра, и имаше форма на равностранна пирамида, на чийто връх се виждаше трапецовидно образувание с нещо кръгло отгоре.

Най-накрая видяхме дълга около 700 метра конструкция -№ 142, със срязан връх, висок около 200 метра, върху която бе поставена малка правоъгълна плоча. Близо до нея стърчеше тра­пецовидна каменна плоча - № 143, с височина не по-малко от 100 метра, която приличаше на отражател. Някаква необикновена из­вита конструкция - № 144, допълваше целия странен ансамбъл.

Навлязохме в обширна долина. Изминахме около три кило­метра и аз спрях. Огледах се и казах:

- Братлета! Според мен вече се намираме в гигантската ман­дала на Града на боговете.

- Май е тъй - съгласи се Равил, - не се виждат повече пирамиди. Пред нас се разпростираха обикновени тибетски планини. Всич­ки линии в тях танцуваха произволно и безсистемно. Нямаше нито една права линия, нито един красив ъгъл, нито едно стъпало, което да привлече погледа. А на мен все ми се искаше да различа­вам пирамиди едва ли не по навик.

Наведох глава. Гледката беше безинтересна за мен. Уморено продължих напред. Момчетата омърлушено ме последваха.

Спомних си за комплекса Сваямбанат в Катманду, в който всич­ки 108 малки ступи бяха различни. Тук, в Града на боговете, също не срещнахме еднотипни пирамиди. Убеден съм, че Сваямбанат символизира Града на боговете. За какво е бил построен обаче, с каква цел е била извършена тази гигантска работа?

Болката в стомаха ми пречеше да мисля. Долината на смъртта бе останала зад гърба ми. И аз бях длъжен... да мисля!

Продължихме по равната долина към мястото, където преди похода бяхме издигнали нашата палатка. Бях го отбелязал на кар­тата и се насочвах право натам. Загадъчният и неповторим Град на боговете се отдалечаваше от нас с всяка крачка.

Спомних си, че в началото на пътешествието до Тибет ми бе хрумнало, че животът в Шамбала е свързан с пирамидите. По ка­къв начин - не знаех. Виждах пред себе си само необикновените очи, изрисувани върху ступа Сваямбанат. Мира не ми даваше ми­сълта, че те гледат към главната обител на Шамбала - Града на боговете.

Внезапно спрях и се извърнах назад. Искрящият връх на Кайлас стърчеше зад планините и сякаш достигаше небето.

- Кулата на Шамбала - произнесох тихо.

КУЛАТА НА ШАМБАЛА

Спряхме.


- Да запалим ли по цигара? - предложи Селиверстов.

Извадихме цигарите, легнахме на рехавата тревичка и запа­лихме. Всички като омагьосани гледахме към искрящата пирами­да на свещения Кайлас. Настъпи тишина. Сякаш и вятърът беше утихнал.

- Сергей, защо издухваш толкова шумно дима от цигарата? -попита Рафаел Юсупов.

- Защо пък да е шумно? - сконфузи се Селиверстов. - И какво лошо има в това?

- Съществува така наречената култура на пушенето - Рафаел Юсупов авторитетно вдигна показалец. - Дори един ослюнчен фас може да бъде изпушен културно. Пушенето е ритуал и човек трябва да се наслаждава на дима, да прави колелца и да им се любува.

- На какво да се любува? - Селиверстов отново шумно издуха дима.

- На колелцата. Необходимо е да задържиш в себе си дима, за да може организмът да попие ароматите, заради които се извърш­ва всъщност ритуалът на пушенето...

- Извинете, Рафаел Гаязович - прекъсна го Селиверстов, - за какви аромати ми дърдорите, при положение че ми предлагате оплюнчен фас? Той може да мирише само на оборски тор. И въп­реки това хората събират фасове и ги пушат! Вярно е, някои хора цял живот работят с оборски тор и са свикнали с миризмата му. Какво тогава? Може би да си свият цигарка от тор! Дори те обаче предпочитат фаса пред една такава саморъчно направена цигара. Защо ли?

- Сергей, май не ти е ясно! Ароматите от цигарата не се преда­ват само чрез миризмата. Миризмата е нещо второстепенно!

- А кое е първостепенно? Да не би никотинът?!

Скоро заяждащите се приятели изчерпаха темата и се омълча-ха. Настана тишина. Високо пред нас блестеше пирамидата на све­щения Кайлас, която тибетците наричаха Кулата на Шамбала.

Свещената кула

Усещах, че се изпълвам с огромна радост при вида на тази най-свещена (не се страхувам от тази дума!) пирамида - точно тя ме беше довела тук. На няколко пъти обаче подсъзнанието ми подс­казваше, че гигантската пирамида не е построена за нас - земните телесни хора, а за... О, колко много неща не знаех тогава! Дори не си и представях, че в речника ми ще се появи понятието нов човек.

Лежах и мислех, че сигурно е построена от Шамбала - много-ликото общество на Най-добрите от най-добрите, което живее спо­ред Божиите закони и се грижи за останалите форми на земния живот. Включително и за нашата, като по този начин се явява ос­нова на живота на Земята. Точно на тях им е била нужна!

Вгледах се»във върха на Кайлас и си спомних как старшият човек от пещерата на Харати твърдеше, че там се намира трети­ят вход към подземията на Кайлас. И че никой няма право да се изкачва горе, защото на върха могат да пребивават само бого­вете. Спомних си думите и на лама Кетсун Зангпо, че на върха на Кайлас има площадка. Тогава още не предполагах, че скоро ще успеем по пътя на логиката да изчислим размерите и да оп­ределим формата й и че тези сметки ще ни накарат да предприе­мем нови експедиции из целия свят по следите на „кораба на древните".

В паметта ми изникнаха и двамата тибетци, които стояха на хълма и гледаха на запад, по посока към Кайлас, като се опитваха да уловят излъчваната от свещената планина светлина. Припом­них си и лицата на немските поклонници, които бяха видели тайн­ственото сияние. И загадъчните очи в небето, които бе зърнал Сер­гей Селиверстов. „Легендарният камък Шантамани! - прошепнах. - Той се намира в пирамидата на Малкия Кайлас! Но никой от хората не може да стигне до него, да го завладее и да стане госпо­дар на света!"

Внимателно се вглеждах в очертанията на Малкия Кайлас. Сто­ри ми се, че камъкът Шантамани ни наблюдава. Спомних си и за монаха от манастира Чу-Гомпа и неговия разказ за добрия Бог Тиуку Точе, който се е завърнал и сега живее в свещения Кайлас. Завръщането му е било съпроводено от силното сияние на Шан­тамани.



Необяснимото

Все гледах към Кулата на Шамбала. Бях като омагьосан. Вече разбирах, че светът е доста по-сложен, отколкото си представяме. Учудваше ме обаче фактът, че повечето хора смятат нашия свят за прост и разбираем. Те не се замислят за паралелните измерения, за Шамбала, за подземния свят. Отнасят се към действител­ността като домашната котка, която смята, че хоризонтът се из­черпва с жилището, в което живее. Там тя се усеща като пълнов­ластен стопанин, чиито слуги са едни високи двуноги същества, наричани хора. Те са призвани да я хранят и да й се подчиняват, стига да измяучи по-силно.

По същия начин хората смятат,че могат всичко да си обяснят. При това главозамайване стигат и до абсурдното археологическо обяснение за строителството на пирамидите, приписвайки го на робовладелското общество, чиито полудиви хора не са познавали колелото. Някои дори провеждат експерименти, по време на кои­то се опитват по най-различни начини да градят пирамиди или представят някое полусчупено гърненце за световно откритие, са­мо и само да си обяснят всичко „по човешки", „научно", в преде­лите на съществуващото ниво на познание.

Те никога не си признават, че на света съществуват и нео­бясними неща. Необяснимото трябва да се възприеме обаче като съществуваща реалност, най-естествена обективна реалност, а не като фантазия. Човек до такава степен е самовлюбен и под­властен на греха да се смята за Бог, че не може да възприеме как така ще съществува нещо непонятно. То обаче съществува дори само защото човек не е Бог, а продукт на Божия замисъл. Той обаче държи да смята себе си, ако не за Бог, то поне за всезнаещ!

Хората до такава степен се захласват по дарената им от Бога машина, наричана тяло, че приличат на смахнати автолюбители, които посвещават целия си живот на обожаваната кола, а върте­нето на волана възприемат като висше човешко достойнство.

Хората сякаш не могат да се откъснат от обяснението, че древ­ните монументи са гробнищ! на царе. Смятат, че царското „тяло" е било толкова ценно, та е трябвало да се издигне например Хеоп-совата пирамида, за да бъде увековечено. И стигат до абсурдни твърдения, като се опитват да обяснят древните монументи. Между тях и прословутите гробници не бива да поставяме знак на равен­ство. Нали не правим гробници за своите автомобили! Повечето хора не желаят да приемат, че за нас е създаден само триизмерният, относително примитивен свят и че не бива да съзерцаваме ця­лото мироздание с „триизмерен поглед".

Ние не сме богове и не знаем всичко. За нас, обикновените триизмерни същества, необяснимото трябва да е нещо нормално. Ако сте учен, имайте смелостта и напишете, че даден факт е нео­бясним от нивото на съвременните знания. Това поне ще е честно.

Любопитството

Пронизвах с погледа си Купата на Шамбала. Естествено, че ис­ках да разбера нейното предназначение. Но не го разбирах. Нито грам! Обаче исках. Много исках. В сравнение с Кулата на Шамба­ла бях толкова мъничък и нищожен. Но съм човек. И като такъв изпитвам любопитство, което искам да задоволя.

Градът на боговете ме беше потресъл. Долината на смъртта така ме измъчи, че със сигурност започнах да разбирам по-добре този живот. Най-сетне осъзнах, че точно любопитството, което ни беше докарало тук, е чувството, пораждано от необяснимото и непознатото. То е стимулаторът на прогреса. Бих го нарекъл най-важното човешко чувство, понеже то предизвиква безкрайните „За­що?" и дава възможност на човека да се осъществи като самопрогресиращо начало.

Трябва по-често да си задаваме въпроса „Защо?", но и да осъз­наем, че Създателят е прокарал граници за познанието чрез неви­димите прегради в пространството. Те разделят паралелните све­тове, но и увеличават човешкото любопитство. Триизмерното ни любопитство може да действа само в рамките на нашия свят. За да овладеем познанията на четириизмерния свят, трябва да ста­нем четириизмерни хора.

Мисля си, че Бог е предвидил възможността човек да премина­ва от един свят в друг. При поредните прераждалия най-вероятно сменяме телата си като носни кърпички и един ден Бог ще ни „по­дари" четириизмерно тяло. Тогава пред нашето любопитство ще се отворят безкрайните простори на нов, по-сложен свят. Някъде дълбоко в душата си ще се радваме, че във вече отдалечилия се от нас триизмерен свят човек е могъл все пак - понякога ругаейки и негодувайки, да съхрани чистотата на своята душа. Затова Бог се е постарал да внуши и на нас, триизмерните хора, принципите на Чистата ду­ша, като ни е противопоста­вил на всевластието на алч­ността и завистта.

И там, в онзи странен че-тириизмерен свят, ти ще по­галиш четириизмерното си коремче и ще отбележиш, че все пак тук хората са ня­как особени, със странни, по детски чисти очи. Ще забе­лежиш, че те се радват на новия човек - пришълеца от триизмерния свят, защото той се е преборил с алчност­та и завистта, от които че­тириизмерното общество отдавна се е освободило.

Ще откриеш, че тук е много по-лесно да се живее с Чиста душа за разлика от триизмерния свят, където подобен човек изглежда ка­то бяла врана.

Продължавах да гледам Кулата на Шамбала. Отлично разби-pax, че не съм Най-добрият от най-добрите. Имах правото само да се надявам, че някога, след много-много животи... може би, ако имам Чиста душа...

А хората на Шамбала са толкова съвършени, че могат да пре­минават от един свят в друг и са построили Града на боговете с Кулата на Шамбала в центъра му. Та нали Кулата на Шамбала е построена не само в един, а в няколко паралелни свята! Навярно строителите са си казвали: „Завършихме триизмерната кула, хай­де да пристъпим към строежа на четириизмерната."

Внимателно гледах с триизмерния си поглед към триизмерна­та Кула на Шамбала. Разбирах, че не съм в състояние да видя че­тириизмерната. Но ми се искаше. И чаках. С огромно желание изчаквах скоро да се появи мисълта. Страхувах се само, че тя ще е неясна, ще изисква по-нататъшни изследвания, а няма да е фи­нална, крайна, на която със задоволство можеш да сложиш точка. Точно така се случи. Появи се нещо мъгляво и странно. Исках дори да отхвърля неоформената идея, но за късмет не го сторих.



Генът на живота

Идеята ми беше, че Кайлас е преди всичко шаблон, по който е бил създаден генът на живота.

Като учен медик отлично зная, че всяка човешка клетка (както и клетките на другите живи организми) съдържа така наречения ген на апоптозата (тоест ген на програмираната смърт или ген на самоубийството) и антиапоптозен ген (ген на живота). Ако се включи генът на смъртта (апоптозата), в клетката започва фатал­но отброяване на времето, което води до нейната гибел. Ако се включи генът на живота, ефектът от програмираната смърт е ну­лев. В този случай здравата клетка продължава да живее, а болна­та се възражда, оцелява и в крайна сметка се превръща в здрава. Учените от цял свят изучават тези два гена и то с пълно основа­ние. Ако например успеят да задействат гена на смъртта на рако­вите клетки, то туморът ще загине.

Отново седнах на земя­та. Запалих цигара и се за­мислих. По това време ве­че знаех, че според данни­те на двамата руски учени П. П. Гаряев и Г. Г. Тертишни генният апарат на клет­ката е носител на 10% от цялата информация на ор­ганизма, а останалите 90% се падат на биополето и из­глежда на вътреклетъчната и извънклетъчната вода. Информацията, вкарана в човека от Създателя, се намира в трите му съставни тела - гени­те, водата и биополето. Но трябва да има нещо, което да обеди­нява тези толкова различни източници на информация! Какво е то?

Започна да ме дразни тази мъглява и донякъде нелепа мисъл, че пирамидоподобната конструкция на Кайлас е шаблон, по който загадъчната Шамбала е създавала гена на живота. Мислите ми блуждаеха. Зави ми се свят. Наложих си да се концентрирам. Вът­решно бях напълно съгласен с хрумването, че базовата (опреде­лена от Създателя) информация се намира в гените, водата и био­полето. Не можех обаче да открия обединяващото начало между тези информационни структури.

Всичко се подчинява на времето

Внезапно си спомних Долината на смъртта и начина, по който мислещата субстанция, излъчвана от Огледалото на царя на смърт­та Яма, анализираше мен и моя живот. „Времето! Енергията на времето обединява тези три информационни структури на живия организъм! - възкликнах едва ли не на глас. - Обединяващата информация се намира в енергията на времето! Точно в нея е за­ложено не само онова, което отмерва минутите, часовете, дните и годините в земния живот, но и онова, което в даден момент започ­ва да тиктака по посока към неминуемата смърт. Тогава в клетки­те се включва генът на апоптозата и постепенно те самопроизвол-но умират, като притеглят към смъртта целия организъм. Гените, водата и биополето се подчиняват на времето!"

Мозъкът ми се нажежи. Отново запалих цигара, без да обръ­щам внимание на намеците да тръгваме. Внезапно се ударих по челото и гръмогласно заявих:

- Ама че съм глупак!

- Защо? Да не сме се заблудили? - учуди се Селиверстов. -Според мен ориентирите са правилни.

- Всеки човек преживява подобни мигове - разнесе се гласът на Рафаел Юсупов. - Впрочем това е добър признак. Който бичува себе си, не бичува другите. Ако ти кажат, Сергей, че си глупак, ще се обидиш ли?



- Разбира се.

- Но ако сам си го кажеш, никога няма да се обидиш на себе си, нали?

- Така е. Накъде клоните обаче?

- Понякога е по­лезно да си казваш, че си глупак - Рафаел внимателно изгледа Селиверстов над очи­лата си.

- За какво намеква­те?

- Нищо не намек­вам.

- Защото мога и да се обидя...

- За какво?

- За онова същото.

- Ама аз не съм ти казал, че... Просто

смятам - Юсупов го погледна миролюбиво, - че понякога е по­лезно човек да си казва глупак - с профилактична цел.

- За да не стане глупак, така ли? Що за профилактика е това?! Няма профилактика за глупостта! Глупаците са си такива по рож­дение!

- Има и придобити форми...

Поредната препирня между двамата приятели се разгаряше. По този начин те се разтоварваха след тежките мигове по време на експедицията. А те съвсем не бяха малко! Все пак с тях ми беше леко, винаги ми е било леко. И двамата бяха солидни руски учени, но умееха да живеят с детското в душите си.

„Ама че съм глупак! Какъв глупак!", помислих си вече наум. Нали бях стигнал до извода, че човекът от първоначалния онзи свят е преди всичко човек-мисъл, а мисълта се състои от енергия на свободното време, освободена от пространството. Затова човекът-мисъл може да бъде наречен и човек-време. Моля ви, скъпи читатели, да не забравяте, че под думата време разбирам преди всичко енергията на времето, а не тиктакането на часовника, кое­то е само една от проявите на тази енергия. Именно човекът-вре-ме е бил изпратен от Бог в пространството," за да започне да го завладява. Там човекът-време вече не е фрактален и не може свет­кавично да се премества из цялата Вселена. Длъжен е да обитава пространството и да му вдъхва живот. Колко неуютно се чувства той, когато го изпращат в едно или дру­го пространство (например триизмерно­то) и буквално го заключват в „тялото-машина", когато го карат да командва тези неособено съвършени (засега) биополета, жадната за информация вода и все още примитивните гени! Как му се иска отново да получи свободата си! Но Бог му е наредил! Той е по-прозорлив! Ако те е пратил да проучваш света на пространствата, значи така трябва.

Е, би могъл, разбира се, да те прати в някое по-прилично пространство! А не в това, където всичко е толкова мрачно, че дори губиш желание да управляваш „тялото-мащина"! Защото това трииз­мерно тяло още не се е адаптирало към условията на вечния живот с неговата смяна на телата и проявява глупава са­мостоятелност. То дори притиска духа ти, като не се вслушва в подсъзнанието. И настоява ти - вечният човек-време, да отстъпиш пред него и да му довериш да ръководи цялата триизмерна съзнател­на дейност на „пространствения човек" в угода на невъзвишени телесни помисли - например за подсигуряване-то на тялото с храна за сто живо­та напред!

Колко противно е да си заклю­чен в тяло, което трупа мръсните пари, без да се замисля, че то не е вечно, а на оня свят пари не са не­обходими! Колко жалко, че детс­твото, когато тялото се управля­ва по-лесно, а съзнанието още не е отровено от триизмерната лю­бов към вещите, отлита толкова бързо! Сигурно този свят на из­питания, където нас, древните и съвършени хора-време, ни под­лагат на изкушения, е необходим. За да може родоначалният свят, където сияе думата свобода, да бъде винаги чист и страстен! Бог е по-прозорлив! Сигурно наистина светът на пространствата тряб­ва да бъде разучавай и усъвършенстван!

Лежах на тревата и гледах към небето. Беше синьо. Ударих с длан по земята. Беше твърда - по триизмерному твърда. После пак се съсредоточих и се постарах да систематизирам току-що появилите се мисли.

Разбирах, че съществуват два принципно различни свята - на свободното време и на пространствата. Осъзнавах, че Бог същес­твува. Той е преди всичко Владетел на света на свободното вре­ме. В този свят, където някога задължително ще се озовем, Той е започнал навремето да създава живота и го е сътворил толкова съвършен, че е съумял да дари човека с безсмъртие. Човекът-мисъл, когото Той е изградил от енергията на свободното време, е станал наистина щастлив, защото е бил фрактален, тоест не е имал мащаб (тъй като е бил отделен от пространството) и е могъл свет­кавично да се движи из Вселената на свободното време - доста­тъчно е било да си го помисли. Според мен Вселената на свобод­ното време се различава от обикновената Вселена - тя се намира извън пространството. Ние всички някога ще се озовем там и ще я опознаем.

Бог не е приключил дотук. След като животът в света на свободното време е достигнал пълно съвършенство и хармо­ния, Той е решил да усвои и све­та на пространствата. На първо място ги е систематизирал, ка­то ги е разположил по отделни­те светове - триизмерен, четириизмерен, петиизмерен и т.н. После е използвал най-съвър­шената форма на живот в света на свободното време, за да вдъхне чрез нея живот в пространствата. Като изкривил простран­ството например в триизмерния вариант. Създателят е изпратил там човека-време (или човека-мисъл), за да управлява създадените информационни структури - преди всичко биополето (или биополетата!), водата и гените на човека-пространство. По замисъла на Създателя човекът-време, тоест духът, е трябвало да отброява вре­мето за живот на всяка клетка, всеки орган и на организма като цяло. Необходимо е било да върши и ред други неща, за да може тази „пространствена ма­шина", наричана тяло, да функ­ционира прецизно.

Човекът-време е трябвало да контролира работата и на съзнанието - чисто „простран­ствения вариант на мислене", и да го кара поне понякога да се вслушва в него - духа, как­то и да не забравя за интуиция­та. Човекът-време (духът), вни­мателно наблюдавайки съзна­нието на пространствения чо­век, е трябвало постоянно да предава информация за мислите на земните (пространствените) хора. Съгласувано с онзи свят е определял продължителността на живота на земния човек като средна величина за дадения истори­чески период. Главен критерий за това по кое време трябва да се включва генът на смъртта (апоптоза) е чистотата на помислите на земните хора.

В нас сякаш живеят двама души - човекът-време и човекът-пространство. Когато се освободим от последния, земното съзна­ние ще изчезне, но на неговото място ще дойде друго - космичес­кото.

„Откъде пък се пръкнаха тези глобални мисли? Откъде зная всичко това? Къде са доказа­телствата? - шамароса ме отрезвяващата мисъл. Чак ме втресе. - А какви доказателст­ва може да има? Нима Бог ще ти предостави доказателства на теб, неразумния, като на тепсия или под формата на поред­ното гърненце, изровено от ар­хеолозите?! Защо толкова се страхуваме да вярваме на мис­лите си, а вярваме на просло­вутите гърненца?"

Погледнах към свещения Кайлас - мисълта, че виждам гигантския шаблон на гена на живота, не ме напускаше. Представих си как върху него е било изкривявано пространството, така че едновременно са се образу­вали „биополевият ген" и „водният ген", и обикновеният телесен ген. Те са били готови в мига, когато към тях се е насочил чове­кът-време, за да направлява работата им. Чак по-късно, когато е отминал стадият на ангелите и призраците, по Земята е заприс-тъпвал телесният човек, който обаче изобщо не си спомнял, че е направен върху гигантския шаблон, в сравнение с който изглеж­дал като същинска мравка.

Неочаквано се изправих.

- Тръгваме ли? - стресна се Селиверстов.

- Сега, сега...

Опипах уморената си глава. Стори ми се съвсем мъничка, ма­кар да е 61-ви размер. „Ирисът! Ангелите!", стрелна се мисълта ми. Но аз не успях да я уловя. Необходими бяха години, за да се развият идеите за ириса и тялото на времето; да се дооформят и да систематизират цялостната хипотеза за Града на боговете. За нея обаче ще поговорим в следващия том.


1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница