В обятията на шамбала

Коремът все така ме свиваше, но вече бях свикнал с болката и я възприемах като нещо естествено. Дори ми беше трудно да си представя състояние, при което нямаше да я усещам.

Вървях все нагоре и се изпълвах с радост, че не напускам този свят. Беше ми странно, че не умирам. Дори ми беше досадно, че съм жив. Бях готов за смъртта, но все още живеех.

След известно време започнах да се заслушвам в болката. При­личаше на онази, която усещах При обостряне на язвата, но много по-силна. И имаше една странна особеност - сякаш излизаше не от стомаха, а от душата и постепенно се стичаше надолу към сто­маха. В душата ми нещо стенеше и плачеше - точно от този стра­нен душевен плач извираше болката. После неочаквано се досе­тих, че с този плач от душата ми излиза отрицателната енергия и че след него би трябвало да настъпи облекчението. Разбрах също, че енергията излиза от мен през отвора на стомашната болка.

И тогава се отнасох към болката като към заслужено наказа­ние заради угризенията на съвестта, които изпитвах пред интуи­цията си. Все пак наказанието ми се стори твърде жестоко. По този начин обаче разбрах на какви страдания ще е подложен в Долината на смъртта например алчният човек - изпепеляването на тялото му ще е съпроводено от дива болка, но несравнимо по-силни страдания ще изпита духът му, напускащ умиращото тяло. Царят на смъртта се оказа жесток, но не и несправедлив.

Стана ми жал за подобни хора. Вече знаех обаче, че жалостта не е благородно чувство, а само лъжливо копие на благородното състрадание. Защото не може да се проявява състрадание към не­що, което би трябвало да се наказва - независимо дали тук или на онзи свят.

Скоро отново съзрях Огледалото на царя на смъртта Яма. Сър­цето ме прободе. Стана ми тъжно, много тъжно, сякаш бях загу­бил близък приятел. Дори се спрях за известно време, загледан с надежда към него. Представих си човек, който се нарича... Време.

- Шефе, тук не бива да спираме. Тату каза... - обади се Равил.

- Да, да, тръгвам...

С треперещи от изтощение крака повторно пресякох зоната на Огледалото на царя на смъртта Яма.

Усетих, че не ми се напуска този район. Царят на смъртта беше не само жесток, но и сякаш примамваше към себе си и... не жела­еше да ни пусне. „Смъртта не иска да ме пусне", прониза ме страш­ната мисъл и рязко усили болката в стомаха.

Спрях се и се присвих. После вдигнах глава, обърнах се назад и отново погледнах огледалото. Стори ми се, че то се взира в мен... с добрите очи на смъртта. И сякаш ме изпращаше. А аз си отивах, за да се върна отново в нашия тленен свят, преизпълнен с душевна мръсотия. Не ми се искаше да се връщам там.

Пак се вслушах в силната, но вече привична болка. Чрез нея душата ми се пречистваше от натрупалата се в мен отрицателна енергия. „А аз много искам, наистина искам да се пречистя! -едва ли не извиках. - Желая онова, което проповядват всички ре­лигии по света. Желая душата ми да стане чиста."

В този миг понятието Чиста душа ми се стори толкова при­мамливо и сладостно, че за малко да свия обратно и да се върна отново при двете морени, подобни на петнисто-рижави кучета, да застана между тях и да се отдам на пречистващия съд на съвестта на царя на смъртта Яма.

Изморените ми крака продължаваха да ме тикат напред. Си­гурно така трябваше - да ме докарат до нашия тле­нен свят. Тъгата ме обзе напълно. Разбирах, че в нашия свят съвестта не е на почит. Дори ми се прииска Всевишният да подложи всички хора на съда на Яма, за да усетят най-сетне какво значи съ­вест. Съзерцавайки как телата им се изпепеля­ват, те най-сетне ще раз­берат, че Бог е определил за крайна цел на човешкия прогрес състоянието, наречено Чис­та душа.

Цената на съвестта

Докато крачех, си спомних за един страшно богат човек, който бе довел при мен децата си. Дъщерята и синът му безнадеждно страдаха от кокоша слепота. Умолявайки ме да измисля нещо свръ­хестествено, той изведнъж обърна внимание на моето доста ка­чествено хирургично облекло и се поинтересува за цената му. Из­гледах го недоумяващо и отговорих, че струва 2000 рубли. В от­говор той докосна ревера на своето сако и заяви, че то струва 2000 долара (30 пъти повече), като намекна, че ако измисля нещо, също ще имам такова. В отговор само свих рамене и се вгледах в сакото, но то не предизвика в мен никакви емоции - нищо особе­но, поомачкано сиво каре.

„Етюдът със сакото", разбира се, не успя да стимулира моя мисловен процес. Още повече че никога не съм отличавал скъпия плат от евтиния. Дори не съм забелязвал дупките по собствените си дрехи. Тогава само се намръщих и му предложих да остави децата си в нашата клиника, за да се опитаме по хирургичен път да им върнем поне малко от зрението.

„Поне малко" не го удовлетвори. Намекна, че ако процентът е по-голям, ще отпусне сума и за панталон на същата цена. Предс­тавих си, че ако върху моята и без друго не толкова мощна фигу­ра увиснат и подобни карирани панталони, с които поради безобразната им цена няма да си позволя да седна върху мръсна пейка със залепнала на нея дъвка, неизбежно ще се превърне в роб на свръхскъпия костюм и винаги ще помня цената, на която е заку­пен. А и карето предизвикваше в мен асоциации със затвор.

С една дума, отказах карирания костюм. Тогава той ми пред­ложи раиран, който още повече засили затворническата асоциа­ция и аз го изгледах ядно, като му обясних, че операцията ще е само опит и не мога да гарантирам дали ще има положителен ре­зултат. Дори ако добави към костюма чорапи и боксерки. Богати­ят все още не схващаше за какво му говоря и продължаваше да мисли за онова бельо, което никога не употребявам поради неприязънта към думата боксерки. Стори ми се, че всеки момент ще предложи да ми купи и скъпи партенки.

В края на краищата страшно богатият човек изостави безплод­ните си опити да ме облече според своя бутиков вкус и насериозно се зае да философства за умението си да печели пари, за роля­та им при свободата на личността, докато поради глупост и нев­нимание не заяви, че богатите хора могат да купят всеки добър лекар.

- Често ми се случва да чувам подобни думи от богати хора -подскочих тогава. - Един петролен бос твърдеше същото!

Помня, че лицето ми стана мораво от яд, а на врата ми запулсира вена. Заявих, че един истински лекар не може да бъде подку­пен с нищо. Защото истинският лекар подхожда към всеки болен с душевно състрадание. За съжаление тъй и не съумях да му обяс­ня, че парите възпрепятстват Бог да ти подскаже как да разпозна­еш и да излекуваш болестта.

В отговор богатият извади от джоба си пачка долари и каза нещо от сорта, че пред такава сума няма да устоя и ще измисля всичко, необходимо за неговите деца, които той много обича.

Едва сдържайки се да не го изтикам грубо зад вратата, аз му препоръчах да се обади след половин година - дано дотогава ус­пея да измисля нещо. А пачката долари натиках демонстративно във вътрешния джоб на шикозното му карирано сако, като без да искам се докоснах до противната му потна кожа.

Той се върна след три години, когато децата му вече бяха на­пълно слепи. Този път носеше раирано сако. Разбира се, изразих възмущението си, че идва толкова късно, но... какво да се прави! Страшно богатият човек се заоправдава, че децата са свикнали да прекарват зимата в Южна Африка, а лятото - в Южна Англия, затова му било трудно да ги замъкне в студената Русия. Заяви също, че пристигането им в родината, още повече в провинциал­ната Уфа, може да се третира почти като героизъм и е чест за нашия град. Затова аз, доктор Мулдашев, би трябвало особено да се постарая, за да не се окаже, че децата му напразно са били пътя. За парите да не мисля - пачката долари си е моя.

Трябва да ви призная, че по онова време наистина вече бях разработил нов метод за лечение на пигментния ретинит, тоест коко­шата слепота. Децата имаха шанс да прогледнат, но само шанс, а не стопроцентова гаранция. Вгледах се в безпомощно разтворе­ните им слепи очи и ги съжалих - те не бяха виновни, че никой не им беше разкрил сладостта на понятието родина. Не разбираха, че Бог определя коя да е родината на всеки от нас, като изпраща духа му в тялото на младенец, който се ражда в една или друга част на земното кълбо. Не знаеха, че ако пренебрегнеш Божието решение и се назовеш с непрестижната дума емигрант, това е мно­го голям грях. Може би пигментният ретинит, чийто порочен ген предизвиква заболяване максимум в 50% от случаите, беше нака­зание за греха, който бяха допуснали, отнасяйки се към святата дума родина като към празен звук и предпочитайки по-добрите климатични условия на южния бряг в Англия или Африка.

Едно от децата, доколкото си спомням - синът, заплака и за-повтаря, че му е омръзнало да седи тук и иска прислужничката Лурдис да му донесе прясно кокосово мляко. При мен нямаше кокосов орех, а и не усетих желание да пратя някого до магазина. Чакащите пациенти изпълваха целия коридор. Пък и Русия не е кокосова страна. Щеше да е по-добре, ако момчето беше поиска­ло пържени картофи.

Тогава внезапно си спомних, че преди три години страшно бо­гатият човек бе споменал как хора като него могат да купят всеки добър лекар. С неприязън изгледах издутия вътрешен джоб на лук­созното му раирано сако и заявих, че ще оперирам децата му, но безплатно. Същото бях направил вече за петролния бос.

Както и в неговия случай, и сега думите ми предизвикаха ефекта на взривила се бомба. Богатият заповтаря, че всеки труд, незави­симо дали е само опит, трябва да бъде заплатен и той е готов да го стори. Аз обаче се заинатих и настоявах на своето. Спомних си за едно момиченце от град Вологда с плитчици и червена панделка, което страдаше от същото заболяване. Спомних си слепите й очи, родителите й - селяни с мазоли по ръцете и с поглед, взрян в мен с отчаяна надежда. Спомних си и нощните си бдения, когато раз­работвах новия метод за лечение на пигментния ретинит, наоби-колен от колегите си учени, и разбрах, че ние бяхме измислили

този метод заради обикновеното селско момиченце с червена пан­делка, което най-вероятно никога не беше опитвало кокосов орех. За нея основна храна бяха пържените картофи от собствената гра­дина, ухаещи на родната руска земя.

Ударих с юмрук по бюрото и повторих, че ще оперирам децата му безплатно. Мъжът се обърка и се изпоти. Разбра, че парите не винаги имат власт над света. Шикозното му сако сякаш увисна на едното рамо, върховете на елегантните му обувки затрепериха и се приближиха един към друг, придавайки му вид на мухльo. Дяс­ната му ръка извади от джоба вишневочервена кърпа за около двес­та долара и изтри с нея челото.

Изпитах жалост към него - човека без родина. Изплаших се, че може би ще откара децата си и ще ги лиши от надеждата да видят нашия прекрасен свят. Страшно богатият човек вече ги беше ли­шил от едно щастие - от родината, а сега бе готов да ги лиши и от друго - Божията светлина. Отново си спомних момиченцето с чер­вената панделка от Вологда. Силно ми се прииска да хапна пърже­ни картофи. Извиках секретарката и я помолих да ми изпържи мал­ко картофи. Разбира се, поканих гостите си да ги опитат.

Очите на богатия се присвиха с омраза. Беше попаднал в бе­зизходица. Беше обиколил целия свят със своите слепи деца, пръс­кайки наляво и надясно долари, изнесени преди време от бившата родина. И ето че сега съдбата го бе върнала обратно там, където някога го бе насочил Бог, определяйки Русия за негова родина. А той се беше възползвал от историческия момент и бе изнасял, изнасял и изнасял парите, иззети от обикновените хора, обричай­ки ги на участта да ядат само пържени картофи. Той знаеше оба­че, че жителите на тази страна не само оцеляват благодарение на картофите, но и правят открития, без да се сещат за пари, като се ръководят само от мисълта, че изобретението ще е полезно дори и за онези, които се наслаждават на сянката под кокосовите пал­ми, сладостно съзнавайки, че са подсигурени за сто живота нап­ред. На масата на тези откриватели, които влагаха цялата си душа в науката, вкусно ухаеха обаче пържени картофи.

Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очи­те. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог - чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.

Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погреба­ли го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели един­ственото, което бе постигнал в своя живот - огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.

Размисли за чуждия Бог

- Чужд Бог! Чужд Бог! - заповтарях в такт с крачките си, из­качвайки се по склона на височина около 5700 метра.

Спомените за богатия човек съвсем не ме изпълваха със сили. Беше ми жал за децата му. Дъхът ми излизаше от гърдите със свистене, устата ми бе пресъхнала, краката ми се подгъваха, сто­махът продължаваше да ме боли. Успокояваше ме само мисълта, че заедно с болката от мен излиза и отрицателната ми енергия. Сякаш започвах да й се радвам.

Спрях, погледнах към Равил и неочаквано и за себе си заявих:

- Равил! Знаеш ли, че има и друг Бог - чужд Бог! В Града на боговете обаче той е безсилен. Долината на смъртта убива само онези, чиито души са завладени от него. Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъс­теното мислещо време не го пуска в подземната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ - Четящия човек.

Равил ме погледна в недоумение. И двамата се засмяхме и от­ново поехме по пътя си.

Мислите за чуждия Бог не ме оставяха. Той е вездесъщ и вед­нага прониква в човешката душа, ако тя се е отдалечила от своя истински Бог. Планомерно и упорито той подмамва човека да при­еме неговата вяра. Той се бори с истинския Бог не на живот, а на смърт.

Внезапно осъзнах, че безбожието не съществува. Затова атеизмът, величаещ човека като връх в развитието на самозародили-те се органични вещества, преминали през животинския и маймунския етап на еволюцията, е не просто грях, който поставя чо­века на мястото на Бога, а хитра измислица на чуждия Бог, която лишава човешките души от влиянието на истинския Създател и освобождава място, където да се внедри той. Тази мисъл толкова ме изненада, че краката ми се оплетоха, дишането се затрудни и аз спрях, изпускайки въздуха със свистене.

- Как досега не го бях разбрал?! Как не съм го разбирал?! -заповтарях си шепнешком, като се опитвах да изтрия с длан слеп­налите си устни. - Какъв глупак съм! На колко години станах, колко години съм изучавал атеизъм, взимайки изпитите с тройки, а не съм го разбирал! Чак след Долината на смъртта се осъзна, тъпако! Чак когато надзърна в очите на смъртта...

Дишането ми се възстанови и аз продължих напред. С почуда забелязах, че болката в коремната област утихна.

А мислите за чуждия Бог продължиха да танцуват в главата ми. Наистина се чудех как преди не ми беше хрумвало, че безбожие не съществува. Защото след като е създал духа, душата и тялото на човека. Бог не само ги е свързал един за друг, но и със себе си, определяйки ги като единство на творението. Ненапразно хората казват, че човек е частица от Бога. Ядосах се на фило­софите и учените, които са твърдели и твърдят, че Бог не същес­твува. Ако тези „учени-атеисти" се замислят за миг над извест­ния научен факт за клетъчната нелокалност, когато всяка от ми­лиардите клетки в човешкия организъм мигновено узнава участта на другите клетки, ще разберат, че той не може да бъде обяснен с нищо друго освен със съществуването на някаква мислеща суб­станция.

Тя не просто обединява в едно всички клетки, но и се грижи за всяка поотделно като за свое дете. „Учените-атеисти" биха могли логично да предположат, че за тази мислеща субстанция се грижи друга, по-високоорганизирана мислеща субстанция, а над нея има още, и още, и още - до самия... Бог. Тогава другарите атеисти биха престанали да се пулят при най-малкото възражение срещу „доказателствата" им, че Бог не съществува. Биха престанали да преследват истинските изследователи, които волю-неволю, в ре­зултат на научните си търсения, стигат до извода за съществуването на Създателя и се превръщат в дълбоко вярващи хора.

Спомних си очите на преподавателя по атеизъм в медицинския институт, който с удоволствие ми написа тройка, макар че бях научил наизуст всички атеистични глупотевини. Изглежда беше видял в очите ми зле прикритата омраза към него - роба на чуждия Бог.

А лукавият Бог може би се надсмиваше над глупака атеист, докато доказваше на всички онова, което не съществува в приро­дата. Този глупак атеист все пак е Божие създание, макар и неспо­лучливо. Понякога той се влюбва и когато го разкарат, вероятно си повтаря, че го боли душата. Но веднага насочва мислите си към органичните молекули и стига до извода, че нейните (на от­реклата) органични молекули са несъвместими с неговите (на от­речения), макар че всъщност са несъвместими душите им, които принадлежат на различни богове - на истинския и чуждия.

- Шефе, хайде да поседнем. Тежко ти е да вървиш - обади се Равил.

- Хайде - съгласих се аз. - Болката отслабна, но едва се държа на краката си.

В главата ми изплуваха познатите лица на завистливи, алчни и подли хора, на алкохолици и наркомани. Опитах се да си припом­ня израза на очите им. Не беше трудно. Очите им бяха едни и същи - стъклени и чужди. В тях проблясваше и страха, породен от неестественото раболепие пред онзи, които ги е завладял. Те сякаш се извиняваха, че са предали душите си, и умоляваха робът да бъде съжален. И намекваха, че всеки може да стане като него -роб. Това подмазвачество в погледа говореше, че бившият истин­ски човек няма друг избор, освен да апелира за съчувствие, защо­то той, който се е превърнал само в телесна обвивка, не може да живее без общочовешката божествена енергия, без общочовеш­ката любов. Затова е принуден да проси за частица чиста енергия, за малко съчувствие. Защото той не може да съществува без чис­тата енергия на истинския Бог, който го е създал.

Понякога в погледа се появяват и искри. Те се пръскат в различни посоки. Призовават към схватка. Жадуват за кръв. Чрез тях навън излиза омразата на чуждия Бог към истинския. Тогава ро­бът започва да отмъщава с цялата сила на своя порок на онзи, който го... съжалява.

Робът усеща с шестото си чувство, че не биха му стигнали си­лите да отмъсти на човек, който живее под закрилата на истинс­кия Бог. Затова е принуден да избере по-слаб - онзи, който чрез съжалението си му е предоставил част от своята чиста енергия. Нещастният роб'не е виновен, че отмъщава и погажда мръсни номера на човека, който го съжалява. Защото чуждият Бог иска да разруши създаденото от истинския, като безжалостно поставя на жертвения олтар хората със стъклените очи. Той не обича сво­ите роби. И дори ги презира, защото те не са негови чеда, а на истинския Бог.

Чуждият Бог не иска да се занимава с трудоемката съзидател­на работа. Той не желае да създава и да възпитава „свои хора". Иска само да владее душите на вече създадените. И понякога ус­пява. Всички помним до какво ни докараха лукавите идеи на ко­мунизма - до репресии. Най-гадното обаче беше, че в продълже­ние на почти 80 години населението на цялата страна ходеше и гледаше света със стъклени очи.

И сега, когато комунизмът почти се спомина и в „идеите" му вярват малцина, чуждият Бог продължава да действа, като смени козината си и стана покровител на „доларовия тип мислене". Той се радва, че доларовата психология все повече се разпространява по света, че благодарение на холивудските филми буквално се насаж­да „доларовият тип мислене" и в хора, възпитани да вярват в Бога. Чуждият Бог направо се тресе от яд, че по света се е появило реално противодействие на неговата политика. И това е „валута­та на дружбата", наречена евро. В нея е вложено нещо невероятно - победата на доверието и любовта в противовес на исторически­те амбиции на великите европейски страни. Сигурно ще дойде вре­ме, когато и Русия ще замени своята горделива рубла с топлата банкнота евро. И ще построи красив и величествен мост към Из­тока, където в традицията доминира духовното начало, а думата любов не е празен звук. Сигурно тогава ще настъпят щастливи дни, чуждият Бог ще се свие и с ужас ще забележи, че отстъпва място на новите хора с Чиста душа.

Станах от камъка, на който седях.

- Равил, да тръгваме! Трябва да настигнем момчетата.

Докато вървях, усетих, че мислите за чуждия Бог наистина ми помагаха - коремната болка утихваше. „Нима мисленото ми про­тиводействие на чуждия Бог ми помага да изкарвам енергията му от себе си?"

Отново си спомних за страшно богатия човек и стъкления из­раз на очите му. Той лиши своите деца от надеждата да видят Бо­жия свят заради него - чуждия Бог, чийто роб беше станал той. Баща им не можеше да се опълчи срещу принципа на чуждия Бог, че парите разрешават всички проблеми. Разбира се, той беше нам­разил онзи Мулдашев, който се бе осмелил да отблъсне велико­лепно сияещата пачка долари. А нима някой би доверил очите на своите деца на човек, когото мрази?!

Затова ви призовавам, ако чуждият Бог посегне към душата ви, не му я давайте, моля ви!

Чуждият Бог не е създател. Той никога и нищо не е създал. Само е разрушавал и е използвал създаденото от истинския.

Тогава разбрах, че по принцип съм щастлив човек, защото ус­пях да посетя Града на боговете. Щастлив съм, че в него няма място за чуждия Бог. Бях видял най-сетне величествения свят, съставен от пирамиди и монументи и създаден от силата на чис­тите мисли и чувства. Значението му за Земята е огромно, защо­то той е кристално чистото островче на нашата планета, над коя­то витае червено-черният призрак на чуждия Бог.

Спрях и погледнах още веднъж към Огледалото на царя на смъртта Яма. Но то вече се бе скрило зад хълма, а аз нямах сили да се върна назад. Отново ме заболя стомахът - рязко и силно. Тъгувах по огледалото на смъртта. Исках още повече чистота, още и още...

- Шефе, я виж, стои като скала!

- Кой стои? - изхриптях аз.

- Селиверстов. Чака ни, безпокои се. Чак си е глътнал корема от притеснение.

Когато малко по-късно стигнахме до Сергей Анатолиевич, той ни посрещна с въпроса:

- Шефе, защо лицето ти е сгърчено така, сякаш са ти избили едната челюст?

- Боли ме, Сергей.

- Челюстта ли?

- Не, стомахът.

- Странно, а изглежда сякащ е челюстта.

Бодро крачейки напред, Селиверстов ни заведе при Рафаел Юсупов и водача Тату, които се бяха разположили върху камъните.

- Какво? Пообшувахте ли със смъртта? - весело попита Рафа­ел. - И каква е тя на вид?

- Ами как да ти кажа...

- Я по-добре си хапнете шоколад! Във високите планини са необходими мастни киселини и захар.

-Да...

- Човешки?

-Да.

- Много ли бяха?

- Значи там се умира. -Да.

- А ти, шефе, защо си такъв болнав?

- Ами така...

Уморено се свлякох на земята. Стомахът ме болеше адски. Тър­пях. „Долината на смъртта сама избира хората, които трябва да убие", изплува от паметта ми фразата, произнесена преди време от водача Гелу.

Рафаел Юсупов седна до мен и като сложи ръка на рамото ми, попита:

- Колко време изкара там?

- Не зная. Не засякох.

- Е, как е там?

- Ами как... Времето тече по друг начин... сгъстено е.

- Кетсун Зангпо споменаваше, че в нея може да се стои не по­вече от пет минути! Иначе Яма подхваща своето занимание. За­това те питам колко време изкара там?

- Не зная, времето е сгъстено.

- Все пак би могъл...

- Не можах.

- Страшно ли е?

Не отговорих. Тъгувах по Огледалото на царя на смъртта Яма. Водачът Тату ни извика и ни посочи камъка, върху който ясно личеше вдлъбнатина, подобна на гвлямо човешко стъпало.

- Това е следа от Буда! -гордо изрече той.

После тръгнахме с равно­мерна крачка и стигнахме до превала, който поклонниците наричат Портата на смъртта. Помня, че легнах на този пре­вал върху камъните и започнах да стена от непоносимата бол­ка в стомаха.

Момчетата стояха и ме наблюдаваха.

- Шефе, да се махаме оттук! Радиацията е повишена! Дозиме-търът трака като... - прозвуча гласът на Селиверстов.

- Ей сегичка...

- Хайде, ставай, миличък - гальовно помоли Селиверстов. Изправих се с мъка.

- Сергей! Равил! - продумах аз, превъзмогвайки болката. -Трябва по ръба на хребета да се изкачим на височина 6000 метра. Оттам по-добре се вижда Секирата на кармата. Искам да я видя.

- Шефе, ти с всичкия ли си?!

- Отиваме! Рафаел, остани тук. Така трябва. Разстоянието е съвсем късо. Ще отидем набързо! - изкомандвах аз и като събрах последните си сили, започнах да се катеря по скалите. Сергей и Равил тръгнаха след мен.