Глава четвърта. Данъкоподобни и неданъчни методи

Към тази група методи отнасяме определени плащания от страна на физическите и юридическите лица, които се различават от данъците както по характера и мотивите на облагането, така и по размерите и начините на определяне на вноските и по-конкретно:⁵⁶

• 
  В повечето случаи това са плащания, свързани с дейността на държавните учреждения по регистрирането, отчитането и контролирането на движението на част от имуществата и доходите – движение, което не влиза в обсега на традиционните данъци.
  
• 
  Нерядко повода за използване на данъкоподобните приходни форми е извършване на дадена услуга или посредничеството при прехвърляне на движимо и недвижимо имущество.
  
• 
  В някои случаи мотивът за плащането е породен от нарушаване на основните правила и закони на стопанското и социалното поведение.
  

В приходната част на законите за държавния бюджет таксите и другите данъкоподобни плащания се посочват в групата на неданъчните приходи.

Таксите, известни в миналото като берии, са стар метод за набиране на проходи, имащ известна прилика с данъците.⁵⁷ По същество таксата е цена на извършена услуга или операция от държавните и местните органи на властта. В съответствие с изискванията на пазарния (икономическия) подход, както и “принципа на ползата” при управление на публичното стопанство, те стават отново много актуални.

В основата на плащане на таксите лежат следните по-важни мотиви:⁵⁸

• 
  предизвиканото действие на държавните органи, по повод искането на дадена услуга от гражданите;
  
• 
  издръжката на институциите, занимаващи се с извършването на административни и други услуги;
  
• 
  целесъобразността държавните услуги да се ползват само тогава, когато е необходимо;
  
• 
  спазването на “принципа на ползата” при управление на публичното стопанство, т.е. има институции, които не обслужват равномерно всички граждани и справедливостта налага тези, които прибягват по-често до услугите им, да участват с повече средства в тяхната издръжка;
  
• 
  ефективността на извършването на услугите, която произтича от това, че когато потребителят лично си плаща за извършената услуга, следи за нейното качество;
  
• 
  осигуряване на приходи за финансовата система.
  

Прилагането на пазарния подход и логика в публичния сектор изисква внасянето на таксите директно като собствени приходи на институциите, оказващи услуги или предприемащи действия в полза на платците им. В най-добрия случай таксите могат да осигурят собствени приходи (самоиздръжка) на тези публични организации, но не и печалба, защото се изменя същността им на публични организации с нестопанска цел, т.е. в най-добрия случай могат да приемат статут на non-profit публични организации.⁵⁹

Таксите приличат на данъците по това, че се събират от публичната власт, отнасят се в приход на държавния бюджет и служат за покриване на държавни разходи, за издръжка на държавни институции.

Разликите между таксите и данъците се изразяват в следното:

• 
  таксата е плащане, свързано с конкретно получена административна услуга от публичен орган или с предизвикано негово действие в полза на платеца;
  
• 
  таксата има непосредствен и възмездно-еквивалентен характер – тя се плаща за конкретна услуга или предизвикано действие;
  
• 
  целта на таксите е да възстанови или покрие поне част от направените разходи, извършени от публичния орган;
  
• 
  при таксите се говори за известна доброволност дотолкова, доколкото инициативата за ползване на услугата обикновено е на платеца.
  

Следователно, основната разлика между данъците и таксите е начинът на финансиране на публичните блага.

Многобройните такси могат да се обособят така:

а) в зависимост от начина на разпределянето (изчисляването):

• 
  постоянни (прости) такси – те са с постоянна сума (например, таксите за издаване на удостоверение за раждане, за семейно положение, за притежаване на куче и пр.);
  
• 
  пропорционални – техният размер е според изгодата или определената основа (например, такса за ползване на тротоари и пр. е според ползваната площ и времето за ползване).⁶⁰
  

• 
  чрез таксови марки – облепват се върху определени документи;
  

• 
  в брой – срещу приходна квитанция;
  
• 
  чрез превод (вноска) по сметка – такива са повечето такси, заплащани за услугите на звената от Съдебната власт и подчинени на Министерство на правосъдието и Министерство на вътрешните работи; през последните години този начин се превръща в първостепенен и за другите държавни институции.
  

• 
  възмездни – да покрият (частично или изцяло) разходите по оказваната услуга/действие;
  
• 
  ограничителни – да ограничат прекомерната охрана на права и/или консумация на публични блага.
  

• 
  държавни – събират се от звена на издръжка на републиканския бюджет;
  
• 
  местни – събират се от общините и от звена, които са на издръжка на местните бюджети.
  

Други държавни такси са винетната, въведена от 1.04.2004 г., ТОЛ таксите, както и др. пътни такси, имащи специално предназначение⁶².

• 
  Такса за битови отпадъци – заплаща се за услугата по събирането, извозването и обезвреждането в депа или съоръжения за битови отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; заплаща се заедно с данъка върху недвижимите имоти; таксата се определя за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за разходите за всяка дейност до 31 декември на предходната година;
  
• 
  за ползване на пазари, тържища, панаири, тротоари, площади и улични платна, панаири и терени с друго предназначение – таксата се плаща за ползване на терени, които са общинска собственост; плаща се при издаване на разрешението за посочения в него период, като размерът й зависи от зоната, в която се намират ползваните терени, пропорционално на площта на ден или на месец според конкретната дейност, за която се ползва площта (търговия със селскостопанска продукция, с промишлени стоки, за витрини, за панаири, за складиране на строителни материали и пр.);
  
• 
  за ползване на детски ясли, детски градини, домове за социални грижи, лагери, общежития и други общински социални услуги;
  
• 
  за технически услуги – това са услуги, включващи дейностите във връзка с териториалното и селищното устройство, архитектурата, строителството, благоустройството, кадастъра в селищните и извънселищните територии; не се заплащат устните справки за кадастралното, регулационното и градоустройственото положение на недвижимите имоти; срокът за извършване на тези услуги се определя от Общинския съвет, но не може да надвишава един месец; при неспазване на срока таксата се намалява с 1 % на ден от датата на забавянето, но с не повече от 30 % от пълния й размер;
  
• 
  за административни услуги – тук се отнасят таксите за услуги по гражданското състояние; услугите по производства за настаняване под наем, продажби, замени или учредяване на вещни права върху общински имоти; за издаване на удостоверение за собственост при продажба на едър добитък; при издаване на удостоверения и за заверка на документи.
  
• 
  туристическа такса – плаща се от лицата, настанени в средства за подслон и в туристически хижи съобразно Закона за туризма; плаща се едновременно със заплащането на услугата; събира се от физическите и юридическите лица, които предлагат услугата нощувка и се внася по бюджетната сметка на общините до 15-о число на месеца, следващ месеца, през който е събрана; средствата, събрани чрез тази такса, се използват за развитие на туристическата инфраструктура и реклама на туристически обекти;
  
• 
  такса за притежаване на куче – в тримесечен срок собственикът подова декларация в общината по постоянния му адрес; таксата се плаща ежегодно до 31 март; приходите от тази такса се използват за мероприятия, свързани с намаляване на броя на безстопанствените кучета;
  
• 
  за откупуване на гробни места;
  
• 
  други местни такси, определени със закон.
  

1. 
   Патенти
   

В България облагането с патент, наречен също окончателен годишен данък, до началото на 2008 г. е регламентирано в ЗОДФЛ (ЗДДФЛ). От началото на 2008 г. патентите са местни данъци. Общинският съвет определя размера на патентния данък в граници, съгласно приложение № 4 на ЗМДТ. Съгласно ЗМДТ, с патентен данък се облагат физическите лица, в това число едноличните търговци, извършващи изброените в него дейности, и с годишен оборот за предходната година до 50 хил. лв., както и при условие, че лицето не е регистрирано по ЗДДС. За патентната дейност лицата не се облагат по реда на ЗДДФЛ. Размерите на данъка са в зависимост от дейността, местоположението на обекта на територията на общината, мащаба и категорията на дейността.

Лицата, подлежащи на облагане с патентен данък, подават данъчна декларация по образец, в която декларират до 31 януари на текущата година обстоятелствата, свързани с определянето на данъка. Данъчните декларации се подават в общината, на територията на която се намира обектът.

Плащането на данъка се извършва на четири равни части до последния ден от първия месец на всяко тримесечие – т.е. за първото тримесечие – до 31 януари; за второто тримесечие – до 30 април; за третото тримесечие – до 31 юли; за четвъртото тримесечие – до 31 октомври.

Патентният режим е насочен към занаятчийски, хотелиерски и спортно-развлекателни услуги, за които е трудно да се установи реализираният оборот, които се осъществяват от множество дребни стопански субекти, чийто данъчен контрол е трудоемък и неефективен.

2. 
   Лихви, глоби и др.
   

В приходната система на всяка държава освен данъчния метод и данъкоподобните методи намират място и неданъчните, които обаче пряко или косвено са свързани с данъчния метод. Например паричната емисия често се квалифицира и като емисионен данък, а изплащането на лихвите и главниците на държавните заеми в крайна сметка се извършва чрез данъчните постъпления и т.н. Държавните заеми имат най-голямо място и роля сред неданъчните приходи. Държавните заеми обаче формално в законите за държавния бюджет се отбелязват не към приходната част, а към частта за финансиране на бюджетното салдо.

По отношение на мястото и ролята на държавните заеми за икономическото развитие съществуват множество теории. От съвременна гледна точка с най-голямо значение е кейнсианската доктрина и неолибералната доктрина.⁶⁶

Според кейнсианската концепция подемът в националното стопанство е резултат на кредитната експанзия и увеличаването на парите в обръщение. В тази връзка английският икономист Хоутри нарастващият държавен дълг е “икономическо благо”, фактор за растежа на националния доход и за осъществяване на пълна заетост. Кейнсианската теория счита, че целта на финансовата политика въобще и на бюджетната политика по-конкретно е балансиране не на бюджета, а на националното стопанство като цяло, включително и с цената на хроничните бюджетни дефицити, покривани за сметка на нарастването на държавните заеми. Според концепцията на Лернер дългът не предизвиква трансформиране на данъчното бреме върху бъдещите поколения, тъй като това е сума пари, която във времето се прехвърля от населението към държавата и обратно, без да понижава общото равнище на личното потребление и спестявания. Това становище на Лернер обаче е свързано с вътрешните заеми.

Неолибералните теории отричат ползата от държавните заеми и държавния дълг. Според тях тежестта на дълга се носи от цялото общество. Характерен е изтласкващият ефект на частните инвестиции от бюджетното дефицитно финансиране. Обслужването на лихвите и главницата по външния дълг на дадена страна тогава, когато заемите са ползвани за потребителски цели или са вложени в неефективни инвестиционни проекти, представлява реална тежест за стопанството и следващите поколения. Тежестта се изразява в трансфера на доходи към чужди кредитори и стопанства, в намаляване на финансирането на публичните блага, в изтичането на валутни резерви, което налага сключването на нови заеми.

Именно в съответствие с неолибералните идеи повечето държави през последните две десетилетия се стремят да реализират изпълнението на специални програми, насочени към намаляването на бюджетните дефицити, ограничаване ползването на държавни заеми и намаляването на държавния дълг. Финансовата криза обаче показва, че в подобни ситуации участието на държавата и държавната подкрепа на финансовия сектор и икономическото развитие, са неизбежни.

Следователно, държавните заеми имат много предимства пред данъците, изразяващи се в значителната гъвкавост и бързина на набиране на средствата, а в някои случаи са единственото възможно решение. Бъдещата данъчна тежест във връзка с обслужването на заемите зависи от производителното им използване.

Държавните заеми са твърде разнообразни. Разграничаването им може да стане по различни белези.

Според срока, за който са сключени, държавните заеми биват: краткосрочни, средносрочни, дългосрочни, безсрочни и т.нар. вечни ренти (конзоли).

Краткосрочните заеми (летящи дългове) се сключват за срок до една година. Основната причина за тях са т.нар. касови разриви, които настъпват и при балансиран бюджет. Най-често те са материализирани чрез държавни съкровищни бонове, емитирани с отстъпка от номинала. Ликвидирането на краткосрочните държавни дългове става чрез тяхното погасяване или чрез превръщането им в средносрочни и дългосрочни заеми (консолидиране на дълговете).

Средносрочните държавни заеми имат срок от една до три, максимум пет години. Сключването им обикновено става срещу т.нар. съкровищни ноти (полици).

Дългосрочните държавни заеми са със срок на три-пет години. Средносрочните и дългосрочните заеми, материализирани чрез ценни книжа, се наричат облигационни заеми или облигации. Те са лихвени ценни книжа, като лихвата обикновено се получава веднъж в полугодието. Характерно е, че дългосрочните заеми често са придружени с опции за обратно изкупуване от страна на държавата преди настъпване на падежа. Поради риска за кредиторите се предвижда изплащането на премия, която е намаляваща с приближаването на падежа.

Безсрочните държавни заеми нямат срок, в който държавата трябва да погаси дълга си и това може да стане по всяко време, когато кредиторът пожелае. Те са удобни за кредиторите, но не са удобни за държавата, защото тя не може със сигурност да разчита на предоставените средства. Поради това те нямат широко приложение, но като се има предвид удобството им за кредиторите, ниските лихвени проценти и възможности за привличане на дребни суми от многобройни кредитори, редица съвременни икономисти препоръчват по-широкото им използване.⁶⁷

При вечните ренти (конзоли) държавата обикновено се задължава да изплаща пожизнено на кредиторите си само полагащата им се лихва, без да им връща главницата. Тези заеми днес са рядкост и почти нямат практическо приложение; те са по-скоро финансов куриоз на миналото.⁶⁸

Държавните заеми днес в голяма степен са стандартизирани, под формата на безналични държавни ценни книжа (ДЦК). Собствениците се водят в специален регистър (book-entry system), обикновено от централната банка на съответната държава. По този начин риска при смяна на собствеността е минимизиран, а прехвърлянето на еквивалентите по сделката (ДЦК и парите) е почти едновременно.

Държавните заеми могат да бъдат още гарантирани (обезпечени) и негарантирани (необезпечени). Държавата обезпечава кредиторите си, главно външните, със свои имущества или приходи, в това число чрез част от международния валутен резерв. Характерно за външните заеми на България в миналото е, че по правило са били гарантирани с някои видове държавни приходи – приходи от железниците, акциза върху тютюна, приходите от гербовите марки, картите за игра, акцизите върху спирта и ракиите, прихода от данъка върху общия доход⁶⁹ и пр.

Държавните ценни книжа могат да се разграничат според това дали се допускат до търгуване на вторичния пазар или не. В първия случай те се наричат пазарни, а във втория – непазарни.

От техническа гледна точка сключването и емитирането на държавните заеми се извършва по един от следните начини: чрез посредничество на банка или банков консорциум, при което пласирането на облигациите остава за сметка на банката или консорциума; чрез публична подписка; постоянно емитиране на ДЦК, обикновено на гишетата на централна банка; емитиране чрез фондовата борса. Най-широко се прилага емитирането чрез публична подписка. Този начин е в основата на пласирането на ДЦК за финансиране на бюджетния дефицит и в България. БНБ е официален агент на държавата на първичния пазар на ДЦК.

По своята структура в по-широк план държавният дълг може да се разграничи на основна част (главница) и лихви.

Държавният дълг се разграничава на текущ и основен (капиталов). Текущият държавен дълг обхваща задължения на държавата под формата на погашения и лихви, които следва да бъдат изплатени през съответната (текуща) финансова година. Основният дълг остава като задължение на държавата за следващите или бъдещите финансови години.

Друго разграничение на държавния дълг е на бруто и нето. Бруто-държавният дълг обхваща задълженията на държавата по всички, сключени от нея заеми. Нето-държавният дълг се получава като разлика между получените от държавата средства под формата на държавни заеми и предоставените от нея такива.

Държавният дълг се дели също на реален и потенциален. Реалният държавен дълг обхваща реално получените от държавата под формата на кредит средства и лихвите по тях. Стойностното изражение на гаранциите, които е поела държавата, формира т.нар. потенциален държавен дълг, който в определени моменти може да се окаже реален.

Успоредно с нарастването на държавния дълг получава голямо значение идеята за неговото управление. Под управление на държавния дълг обикновено се разбира съвкупността от мерки и действия от страна на държавата (в лицето на МФ и правителството) в областта на държавната заемно-дългова политика с оглед постигането на определени цели и резултати.

Управлението на държавния дълг преследва две основни цели:

• 
  фискална – осигуряване необходимите на бюджета финансови средства при възможно най-благоприятни условия;
  
• 
  икономическа – използване на държавните заеми като инструмент за регулиране на лихвеното равнище в икономиката, както и за осъществяване на макроикономическата политика. Тази цел обаче не е популярна в съвременните условия, но съществуват индикации за нейната актуалност, във връзка с мерките срещу икономическата и финансовата криза.
  

• 
  формиране на определена стратегия и политика по отношение на държавната задлъжнялост;
  

• 
  предприемане на конкретни финансово-технически мерки и действия спрямо държавната задлъжнялост.
  

• 
  конверсия (от лат. conversio – изменение или превръщане) – изменение на предварителните условия, при които е бил сключен заемът; в тесен смисъл – само на лихвения процент (обикновено към намаляването му). Обикновено държавата прибягва до конверсия тогава, когато има излишък на заемен капитал и цената му е спаднала. Осъществява се и в периоди на войни, кризи и природни бедствия с оглед съкращаване на бюджетни разходи.
  

• 
  консолидация (от лат. consolidatio – заздравяване, закрепване) – тя е частен случай на конверсията, при което се изменя срока на заема, обикновено в посока на удължаването им. Причините за консолидацията могат да са различни, но обикновено са от финансов характер.
  

• 
  обединяване или сливане – то е част от механизма на консолидацията, цели преструктурирането и намаляване на цената на заемите.
  

Във връзка с държавния дълг се използват и следните понятия:

• 
  мораториум – отсрочване изплащането за определен период от време на лихвите и погашенията със съгласието на кредиторите. Причините за прилагането обикновено са икономически кризи, войни, стихийни бедствия и др. подобни, предизвикващи финансови затруднения. Най-известен в историята е т.нар. Хувъров мораториум, в разгара на световната икономическа криза, по инициатива и предложение на президента на САЩ. Този мораториум засяга и нашата страна по репарационните и другите й задължения към чужбина. През 1990 г. отново е обявен мораториум на външния дълг от България, поради което се наложи сключване на споразумение с МВФ и получаване на кредити от МВФ и Световната банка.
  
• 
  държавен банкрут (фалит) – когато държавата-длъжник не е в състояние да изпълнява задълженията си към кредиторите и едностранно, без тяхно съгласие прекратява изплащането на лихвите и погашенията по държавните заеми. Най-често държавните банкрути се проявяват през периоди на стихийни бедствия, кризи, войни и др. При подновяване на плащането и обезщетяване на кредиторите за неполучените погашения и лихви, се говори за реабилитация на държавата към нейните кредитори.
  
• 
  анулиране – извършва се по две причини: икономическа (невъзможност за обслужване на дълга, като включително може да се получи опрощаване) и политическа (смяна на политически режим, при което новия режим анулира дълговете на стария).
  

Консолидираният публичен дълг на България към края на 2009 г. е около 14 % спрямо БВП, което нарежда държавата ни на едно от първите места в Европейския съюз по стабилност на фискалните финанси.⁷¹

Сред най-използваните данъкоподобни инструменти са таксите и патентите. Във връзка с поставянето на преден план на икономическия подход при управление на публичното стопанство, се засилва ролята и значението на таксите.

Сред неданъчните методи с най-голямо значение са държавните заеми. Те се използват за финансиране на бюджетните дефицити и често допълнително ги провокират. В тази връзка особено актуални са проблемите, свързани с управлението на държавния дълг.

“Моето виждане за държавните разходи може да се изрази чрез следната алегория... Когато някой харчи чужди пари за някой друг, той не е загрижен нито от това колко пари са изхарчени, нито от начина, по който са похарчени.”