Лукас Йесен-Петерсен, 32 г., инженер, бивш съпруг

Когато я срещнах за първи път, Атина вече зна­еше, че е осиновена от родителите си. Беше на девет­найсет години и се канеше да вдигне скандал в кафе­нето на университета, понеже някакво момиче, което я бе взело за англичанка (беше бяла, с права коса, а очите й понякога бяха зелени, друг път - сиви), се из­каза обидно за Близкия изток.

Беше първият учебен ден, групата беше нова, ни­кой не знаеше нищо за колегите си. Но тази девойка стана, хвана другата за якичката и й се разкрещя ка­то луда:

- Расистка!

Видях ужасената физиономия на момичето и въз­будените погледи на останалите студенти, любопит­ни да разберат какво ще стане по-нататък. Тъй като бях в по-горен курс от тях, веднага успях да си дам сметка за последствията - кабинетът на ректора, жалби, вероятно изключване, полицейско разследва­не във връзка с расизма и т.н. Никой нямаше да спе­чели от това.

- Замълчи! - извиках неволно.

Не познавах никоя от двете. Не съм спасител на света. Честно казано, понякога споровете са стиму­лиращи за младежта. Но реакцията ми, викът ми бя­ха по-силни от мен.

- Престани! - извиках отново на хубавото моми­че, което беше сграбчило за врата другото, също ху­баво. И внезапно стана нещо неочаквано. Тя се усмих­на, въпреки че продължаваше да стиска състудентката си за гушата.

- Забрави да кажеш „моля". Всички се разсмяха.

- Стига вече - казах. - Моля те!

Тя пусна момичето и дойде при мен. Всички я проследиха с поглед.

- Възпитание имаш. А дали имаш и една цигара? Подадох й пакета и отидохме да пушим в двора.

От силен гняв бе изпаднала в пълно спокойствие и минути по-късно се смееше, коментираше времето, разпитваше ме дали харесвам тази и онази музикал­на група. Чух звънеца за влизане в час, но тържест­вено пренебрегнах онова, на което цял живот са ме учили - да бъда дисциплиниран. Продължих да си приказвам с нея, сякаш вече не съществуваха уни­верситетът, разправиите, студентският стол, вятърът, слънцето и студът. Съществуваше единствено онази жена със сиви очи, която стоеше срещу мен, говоре­ше абсолютно безинтересни и маловажни неща, но беше в състояние да ме накара да остана там до края на живота си.

Два часа по-късно обядвахме заедно. Седем часа по-късно седяхме в един бар, където вечеряхме и пихме, докато не изхарчихме всичките си пари. Раз­говорът ставаше все по-откровен и скоро вече позна­вах целия й живот - Атина споделяше подробности от детството и ученическите си години и не ми зада­ваше никакви въпроси. После разбрах, че тя се дър­жи така с всички, но в онзи ден аз се чувствах най-специалният човек на планетата.

Беше пристигнала в Лондон, за да избяга от из­бухналата в Ливан гражданска война. Нейният баща, християнин маронит (Б. р.: Клон на Католическата църква, който, макар и подчинен на Ватикана, не изисква от свещениците да дават обет за безбрачие и изпълнява и ориенталски, и православни риту­али.), бил заплашен със смърт, понеже работел с пра­вителството, но дори и при това положение не се ре­шавал да се изсели, докато Атина не подслушала един телефонен разговор и не решила, че е време да порасне, да поеме отговорността си на дъщеря и да започне да закриля своите близки.

Репетирала някакъв танц, престорила се, че е из­паднала в транс (била усвоила тия неща в училище, докато изучавала живота на светците) и започнала да говори разни неща. Не зная как едно дете може да на­кара възрастни хора да вземат решение само въз ос­нова на неговите приказки, но Атина твърдеше, че се случило точно така - баща й бил суеверен и тя беше напълно убедена, че е спасила живота на семейство­то си.

Пристигнали тук като бежанци, но не и като про­сяци. Ливанската общност е пръсната по целия свят и баща й веднага успял да си намери работа. Животът продължил. Атина имала възможност да учи в добри училища, ходила на курсове по танци - те били ней­ната страст - и щом завършила гимназия, избрала инженерния факултет.

В Лондон нейните родители я завели на вечеря в един от най-скъпите ресторанти и много внимателно й обяснили, че е осиновена. Тя се престорила на изне­надана и казала, че нищо няма да промени отношени­ята им.

Но в действителност някакъв роднина много по-рано в пристъп на омраза й бил казал: „Неблагодарница, та ти дори не си тяхна истинска дъщеря, а кол­ко ужасно се държиш." Тя хвърлила по него един пе­пелник и наранила лицето му. В продължение на два дни плакала, но после свикнала с мисълта, че е оси­новена. На въпросния роднина му останал белег, кой­то не можел да обясни на хората. Казвал, че са го на­паднали на улицата.

Поканих я да излезем и на другия ден. Без заоби­калки ми каза, че е девствена, че в неделя ходи на църква и че не се интересува от любовни романи. По­вече я вълнували новините от Близкия изток. С две думи, била заета. Много заета.

- Хората смятат, че едничката мисъл на жените е да се омъжат и да имат деца. От всичко, което ти раз­казах, навярно смяташ, че много съм изстрадала. Но не е така. Тази приказка вече я знам. И други мъже са идвали при мен и са ми казвали, че искат да ме „за­крилят" от трагедиите.

Но те забравят, че още от древна Гърция загина­лите в битка ги връщали върху щитовете им. А жи­вите се завръщали по-силни с белезите си. Така че аз съм на бойното поле, откакто съм се родила, все още съм жива и не ми трябва никой, който да ме защита­ва.

Помълча малко и каза:

- Виждаш ли колко съм начетена?

- Много си начетена, но когато нападаш по-слаб от теб човек, показваш, че имаш нужда от закрила. Можеше да провалиш следването си тук.

- Имаш право. Приемам поканата.

От този ден нататък започнахме да излизаме ре­довно. И колкото повече се сближавах с нея, толкова по-ясно виждах собствената си светлина, тъй като тя ме поощряваше да давам най-доброто от себе си. Ни­кога не беше чела езотерика или книги за магии. Каз­ваше, че това е дяволско занимание, че единствено Исус може да ни спаси, и точка по въпроса. Но поня­кога говореше неща, които не изглеждаха в съответ­ствие с онова, на което ни учи Църквата:

- Христос е бил заобиколен от просяци, прости­тутки, лихвари, рибари. Смятам, че с това е искал да покаже, че божествената искра е в душите на всички, тя никога не угасва. И започвам да разбирам неща, които не познавам - сякаш сам Господ направлява стъпките ми. Има мигове, когато чувствам как всич­ко се разкрива пред мен.

И веднага се поправяше:

- Не е така.

Атина винаги живееше между два свята. От една страна беше това, което възприемаше като истинско, а от друга стояха нещата, показани й от нейната вя­ра.

Един ден, след цял семестър лекции, уравнения и изчисления на разни конструкции, каза, че смята да напусне факултета.

- Но ти никога не си споделяла това с мен!

- Страхувах се да го споделя дори със самата се­бе си. Но днес бях при фризьорката си. Тя се е труди­ла денонощно, за да може дъщеря й да завърши со­циология. Дъщеря й се дипломирала и след като потропала на редица врати, успяла да си намери работа като секретарка във фирма за цимент. А моята фризьорка дори и днес повтаря с гордост: „Дъщеря ми има диплома.”

Повечето от приятелите на моите родители и по­вечето от децата на приятелите на моите родители имат дипломи. Но това не означава, че работят как­вото са желали. Тъкмо обратното - влезли са да учат и са завършили, защото в момент, когато универси­тетите изглеждат важни, някой им е казал, че за да се издигне в живота, човек трябва да има диплома. Така светът бива лишен от прекрасни градинари, хлебари, антиквари, каменоделци и писатели.

Помолих я да си помисли още малко, преди да вземе толкова крайно решение. Но тя ми издеклами­ра стихове на Робърт Фрост:

Пред мен се откриха два пътя,

аз избрах неутъпкания и в това е цялата разлика.

На другия ден не дойде на лекции. Когато се срещнахме, я попитах какво смята да прави.

- Да се омъжа. И да имам дете.

Не беше ултиматум. Аз бях на двайсет години, тя - на деветнайсет. Смятах, че е твърде рано за такова обвързване.

Но Атина говореше сериозно. Наложи ми се да из­бирам между това да изгубя единственото, което на­истина ангажираше мислите ми - любовта към тази жена, - или да пожертвам свободата си и всички бъ­дещи независими решения.

Честно казано, решението не бе никак трудно.

Отец Джанкарло Фонтана, 72 г.

Естествено, че се изненадах, когато тази твърде млада двойка дойде в църквата, за да проведем цере­монията. Слабо познавах Лукас Йесен-Петерсен. Във въпросния ден разбрах, че семейството му, дат­ски благородници с неясно потекло, е против брака. Не просто против брака, а дори против Църквата изобщо.

Изтъквайки наистина необорими научни аргумен­ти, бащата казвал, че Библията, на която е базирана цялата религия, в действителност не е книга, а колаж от 66 различни ръкописа, чийто съставител е неиз­вестен и името му е непознато. Твърдял, че между първата и последната книга има хиляда години - пе­риод, по-дълъг и от времето на откриването на Аме­рика от Колумб. Според него никое живо същество на планетата - от маймуната до птиците - не се нуж­даело от десет заповеди, за да знае как да се държи. Важно било просто да се следват природните закони и светът щял да бъде в хармония.

Разбира се, чета Библията. Да, зная нещо за исто­рията й. Но човешките същества, които са я написали, са били инструменти на Божията сила. Христос е създал връзка, по-силна от десетте заповеди - любовта. Птиците, маймуните, което и Божие създание да взе­мем, се подчиняват на своите инстинкти и следват за­ложеното в тях. При човека нещата са по-сложни, по­неже той познава любовта и нейните капани.

Това е. Май пак проповядвам, а трябваше да гово­ря за срещата с Атина и Лукас. Докато разговарях с момчето - казвам, че разговарях, тъй като не сме от една вяра и следователно тук не важи тайната на из­поведта, - узнах, че освен заради антиклерикализма в семейството му били против Атина и защото е чуж­денка. Идеше ми да се позова на един откъс от Биб­лията, където не става дума за вяра, а за обръщане към здравия разум:

„Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му.”

Извинете. Пак започвам да цитирам Библията. Обещавам да се въздържам занапред. След разгово­ра с момчето прекарах поне два часа с Шерин, или Атина, както предпочиташе да я наричат.

Атина винаги е предизвиквала интереса ми. Още откакто започна да посещава църквата, ми се струва­ше, че има много ясен план в главата си - да стане светица. Сподели, че макар годеникът й да не знае, преди да избухне гражданската война в Бейрут, е преживяла нещо подобно на случилото се със света Тереза от Лизийо - видяла кръв по улиците. Можем да го отдадем на травма в детството или юношество­то, но е факт, че видения от такъв род са познати ка­то „да бъдеш обладан от свещеното съзидание". Мо­же да се случи на всеки в по-голяма или по-малка степен. Внезапно, за част от секундата, чувстваме, че цялото ни съществование е оправдано, греховете ни са простени, любовта винаги е по-силна и може да ни промени завинаги.

Но в същия момент изпитваме страх. Да се отда­деш изцяло на любовта, независимо дали е божестве­на или човешка, означава да се откажеш от всичко - дори от собственото си добруване или способност за вземане на решения. Означава да обичаш в най-дъл­бокия смисъл на тази дума. В действителност не же­лаем да бъдем спасени по начина, който Господ ни е отредил. Ние искаме да запазим пълен контрол над всичките си действия, да имаме ясно съзнание за всичките си решения, да можем да изберем обекта на нашето посвещаване.

С любовта не е така. Тя идва, обзема ни и започва да направлява всичко. Само истински силните души й се оставят, а Атина беше силна. Толкова силна, че прекарваше часове в пълно съзерцание. Беше много музикална. Казваха, че също така танцува много ху­баво, но тъй като църквата не е място, подходящо за танци, обикновено идваше сутрин с китарата си и из­вестно време пееше на Девата, преди да отиде в уни­верситета.

Помня деня, когато я чух за първи път. Бях отслу­жил сутрешната литургия за малкото енориаши, ус­пели да станат рано през зимата. Внезапно се сетих, че съм забравил да прибера парите от кутията за да­рения. Върнах се и се заслушах в музика, която ме накара да видя всичко по различен начин, сякаш бе докоснато от ръката на ангел. В един ъгъл, изпадна­ла в нещо както екстаз девойка на около двайсет го­дини свиреше химни на възхвала, с очи, вперени в образа на Девата на непорочното зачатие.

Отидох до кутията с дарения. Тя забеляза присъст­вието ми и прекъсна заниманието си. Аз й кимнах, за да я подканя да продължи. После седнах на една от скамейките, затворих очи и се заслушах.

Тогава усещането за рай и това „да бъдеш обла­дан от свещеното съзидание" сякаш се спуснаха от небето. Изглежда, тя разбра какво става в душата ми и започна да редува песента с тишина. Когато спира­ше, аз казвах по една молитва. Веднага след това му­зиката биваше подновявана.

Съзнавах, че изживявам незабравим момент от живота си - от онези моменти, които успяваме да раз­берем едва след като отминат. Присъствах там изця­ло, без минало и бъдеще, съществувах само в онази утрин, имаше я само онази музика, благост и неочак­вана молитва. Изпаднах в нещо като благоговение, екстаз и благодарност, че ме има на този свят; бях до­волен, че съм изпълнил призванието си въпреки не­одобрението на семейството ми. В онова обикновено параклисче, в гласа на момичето, в утринната светли­на, която обливаше всичко наоколо, отново осъзнах, че величието на Бог се проявява в простите неща.

След като дълго плаках, стори ми се цяла вечност, тя спря. Обърнах се и установих, че е от енориашите ми. Оттогава станахме приятели и винаги когато мо­жехме, се отдавахме на благоговение чрез музиката.

Но идеята за брака ме свари напълно неподготвен. Тъй като до известна степен бяхме близки, пожелах да узная как очаква да я приемат в семейството на мъжа й.

- Зле. Много зле.

Съвсем деликатно я попитах дали не е принудена да се омъжи поради някаква причина.

- Девствена съм. Не съм бременна.

Попитах я дали вече е съобщила на собственото си семейство. Тя каза, че да. Стреснали се, майка й плакала, а баща й я заплашвал.

- Когато идвам тук, за да възхвалявам Девата с моята музика, не мисля какво ще си кажат околните, аз просто споделям с нея чувствата си. И откакто съм сред хора, винаги съм била такава - аз съм съд, в който се проявява Божествената енергия. Тази енергия сега изисква от мен да имам дете, за да мога да му отдам всичко, което моята родна майка никога не ми е дала - закрила и сигурност.

- Никой не е сигурен на този свят - отвърнах. Бъ­дещето беше пред нея, щеше да има предостатъчно време да изживее чудото на раждането. Ала Атина бе взела решение.

- Света Тереза не се е разбунтувала срещу бо­лестта си, напротив - видяла е в нея знак за просла­ва. Света Тереза е била много по-млада от мен, била е на петнайсет години, когато е решила да влезе в ма­настир. Не й позволили, но тя не се примирила. Отишла да говори лично с папата. Можете ли да си представите за какво става въпрос? Да разговаря с папата! И успяла да постигне желанията си.

Същата тази прослава сега иска от мен да напра­вя нещо значително по-лесно. И по-благоприятно от болест. Да стана майка. Ако чакам прекалено дълго, няма да мога да бъда другар на детето си, разликата във възрастта ще е голяма и вече няма да споделяме същите интереси.

Настоявах, че няма да бъде единствената.

Но Атина продължи, сякаш изобщо не ме беше чула.

- Щастлива съм само тогава, когато мисля, че Господ съществува и ме слуша. Но това не е доста­тъчно да продължа да живея по същия начин, няма смисъл. Опитвам се да изразявам радост, каквато не изпитвам, прикривам тъгата си, за да не тревожа хо­рата, които толкова много ме обичат и се притесня­ват за мен. Но напоследък си мисля за самоубийство. Вечер, преди да заспя, дълго разговарям със себе си, моля се тази идея да изчезне, защото тя би била про­ява на неблагодарност към всички, бягство, начин да увелича мъката и страданието по света. Сутрин ид­вам тук, за да поговоря със светицата, моля я да ме освободи от демоните, с които разговарям нощем. До момента даваше резултат, но започвам да губя си­ли. Зная, че имам мисия, която твърде дълго съм от­хвърляла. Време е да я приема.

А мисията ми е да стана майка. Трябва да я изпъл­ня или ще полудея. Ако не видя как вътре в мен рас­те живот, повече няма да мога да приема и живота из­вън мен.

Лукас Йесен-Петерсен, бивш съпруг

Когато Виорел се роди, тъкмо бях навършил двайсет и две. Вече не бях студент, който току-що се е оженил за бивша своя приятелка от университета, а мъж, отговорен за прехраната на семейството си, по­несъл огромен товар на плещите си. Родитeлите ми, разбира се, дори не дойдоха на сватбата и се зареко­ха, че ще ми откажат всякаква финансова подкрепа, ако не напусна Атина и не получа попечителство над сина си (по-точно баща ми заяви това, тъй като май­ка ми се обаждаше по телефона и плачеше - ту каз­ваше, че съм луд, ту, че искала да гушне внука си). Аз се надявах упорството им да мине, като разберат колко обичам Атина и че съм решен да остана с нея.

Но то не минаваше. И сега ми се налагаше да се грижа за жена си и сина си. Прекъснах следването в инженерния факултет. Баща ми се обади. Заплашва­ше ме и ме молеше ласкаво. Казваше, че ако продъл­жавам в същия дух, ще ме лиши от наследство, но ако се върна в университета, той ще ми помага „вре­менно" - по негови думи. Аз отказах. Романтизмът на младежките години изисква от нас да сме крайни. Казах, че мога и сам да решавам проблемите си.

До деня, в който Виорел се роди, Атина се старае­ше да се опознаем по-добре. Но това не се случи по­средством сексуалните ни отношения — да си призная, бяха доста сдържани, - а посредством музиката.

Музиката е древна колкото човечеството, обясни­ха ми по-късно. Предците ни, които са се местели от една пещера в друга, не са могли да носят много не­ща със себе си, но според съвременната археология освен малкото храна в багажа им винаги имало и му­зикален инструмент, обикновено барабан. Музиката не само ни носи настроение, тя не е просто за развле­чение. Музиката отива много отвъд това - тя е идео­логия. Ние разбираме какъв е един човек според му­зиката, която слуша.

Докато гледах как Атина танцува бременна, дока­то я слушах как свири на китара, за да успокои бебе­то и да му покаже колко е обичано, аз се оставях ней­ният начин за възприемане на света да зарази и мен. Първото нещо, което направихме, когато Виорел се роди и се прибрахме вкъщи, бе да му пуснем адажио от Албинони. Когато се карахме, успявахме да пре­одолеем трудните моменти с помощта на музиката - не че съм в състояние да направя някаква логическа връзка между скандалите и музиката, освен мислей­ки за хипитата.

Но целият този романтизъм не беше достатъчен за осигуряване на прехраната. Тъй като аз не свирех на никакъв инструмент и не можех дори да забавля­вам клиенти в бар, успях да си намеря работа единст­вено като стажант в архитектурна фирма - правех из­числения. Плащаха съвсем малко на час, та ми се на­лагаше да излизам рано от къщи и да се прибирам късно. Почти не можех да виждам сина си - по това време той спеше. Също така почти не можех да раз­говарям или да правя любов с жена си, която беше изморена. По цяла нощ се питах: кога ще се оправи финансовото ни положение, кога ще заживеем до­стойно, както заслужаваме? Въпреки че бях съгласен с Атина за безполезността на дипломата в повечето случаи, за инженерството (и правото, и медицината примерно) беше фундаментално човек да има опре­делени технически познания. Иначе би рискувал жи­вота на хората. И аз бях принуден да прекъсна пре­следването на важна за мен мечта - професията, коя­то си бях избрал.

Започнаха разправиите. Атина се оплакваше, че не обръщам достатъчно внимание на детето, че ако ста­вало въпрос единствено за създаването на дете, тя можела и сама да се оправи, без да се налага да ми създава проблеми. Неведнъж затръшвах вратата на дома ни. Излизах, крещейки, че тя не ме разбира, че и аз не разбирам как така съм се навил на такава „лу­дост" да имаме дете на двайсет години, преди да сме в състояние да си осигурим минималните финансови условия. Постепенно престанахме да се любим, дали от умора, дали защото и двамата изпитвахме гняв един към друг.

Започнах да изпадам в депресия, смятайки се за употребен и манипулиран от любимата жена. Атина забеляза, че ставам все по-странен, но вместо да ми помогне, реши да се концентрира само върху Виорел и музиката. Започнах да използвам работата си като вид бягство. Понякога разговарях с родителите си и все чувах едно и също - била забременяла само за да ме върже.

От друга страна, тя ставаше все по-набожна. Веднага поиска да направим кръщене, сама избра името на бебето - Виорел, от румънски произход. Мисля, че освен малцина емигранти в Англия никой не се казва Виорел. Аз го сметнах за артистично и отново си дадох сметка, че става дума за странна връзка с неизживяно минало - дните, прекарани в сиропита­лището в Сибиу.

Опитвах се да се приспособя към всичко това, но усещах как губя Атина заради детето. Разправиите ни ставаха все по-чести, тя започна да ме заплашва, че ще се изнесе, понеже Виорел получавал „отрицател­на енергия" от нашите караници. Една вечер аз се из­несох от къщи след поредната заплаха. Мислех, че ще се върна, щом се поуспокоя.

Крачех из Лондон без определена посока, прокли­нах живота, който си бях избрал, детето, което бях приел, жената, която май вече не проявяваше ника­къв интерес към мен. Влязох в първия бар. Намира­ше се близо до метростанция. Изпих четири уискита. Когато в 11 часа затвориха бара, отидох до един де­нонощен магазин, купих си бутилка уиски, седнах на пейка на площада и продължих да се наливам. Група младежи се приближиха до мен, помолиха ме да ги почерпя, аз отказах и те ме набиха. Веднага дойде по­лиция и ни откараха в управлението.

Щом дадох показания, ме пуснаха. То е ясно, че не обвиних никого, казах, че е била случайна разправия. Иначе щеше да ми се наложи да прекарам няколко месеца от живота си по съдилищата като жертва на насилие. Понечих да изляза, но бях толкова пиян, че паднах върху бюрото на един инспектор. Той се ядо­са, ала вместо да ме задържи за неуважение към властите, ме изхвърли навън.

А там един от моите нападатели ми благодари, че не съм раздухал случая. Каза, че съм много мръсен - целият бях оцапан с кал и кръв. Посъветва ме да се преоблека, преди да се прибера. А аз вместо да про­дължа по пътя си, го помолих да ми направи една услуга, да ме изслуша, тъй като изпитвах огромна необходимост да говоря.

В продължение на час той слуша безмълвно мои­те оплаквания. В действителност аз не разговарях с него, а със себе си. Момче, пред което е животът, с кариера, която би могла да е блестяща, от семейство, което има достатъчно връзки, за да му бъдат отворе­ни много врати, сега прилича на просяк от Хампстед, пиян, уморен, потиснат, безпаричен. И всичко това заради жена, която дори не ми обръща внимание.

В края на историята вече виждах по-ясно положе­нието си - живот, който сам си бях избрал, вярвайки, че любовта побеждава всичко. Но не е така. Поняко­га тя ни води към пропастта. При това с утежненото обстоятелство, че със себе си повличаме и любими­те създания. В моя случай аз бях на път да съсипя не само себе си, но също и Атина, и Виорел.

Тогава си повторих отново, че съм мъж, а не мом­чето, родено в златна люлка. Бях посрещнал достой­но всички предизвикателства. Прибрах се, Атина ве­че спеше, прегърнала бебето. Изкъпах се, излязох, за да изхвърля калните дрехи, и си легнах удивително спокоен.

На другия ден казах, че искам развод. Тя попита защо.

- Защото те обичам. Обичам и Виорел. А посто­янно ви упреквам, че заради вас двамата съм се отка­зал от мечтата си да стана инженер. Ако бяхме изчакали малко, нещата щяха да са по-различни, но ти мислеше само за собствените си планове. Забрави да включиш и мен в тях.

Атина не реагира, сякаш беше очаквала това пове­дение или несъзнателно го беше предизвикала.

Сърцето ми кървеше, понеже очаквах да ме помо­ли да остана. Но тя изглеждаше спокойна, примирена, загрижена единствено за това бебето да не ни слуша. Тогава се уверих, че никога не ме е обичала, аз съм бил просто инструмент за осъществяване на тази смахната мечта - да има дете на деветнайсет години.

Казах й, че може да задържи къщата и мебелите, но тя отказа. Щяла да отиде при майка си за известно време, да си потърси работа и да си наеме апарта­мент. Попита дали ще мога да й помагам финансово за Виорел. Веднага се съгласих.

Станах, целунах я за последен път - дълго, - от­ново настоях да остане там, но тя пак каза, че ще оти­де в дома на родителите си, щом си оправи нещата. Настаних се в един евтин хотел и всяка вечер очаквах да ми позвъни и да ме помоли да се върна, за да за­почнем отначало нов живот. Бях готов дори да про­дължим стария си живот, ако се налага, тъй като раз­дялата ми помогна да разбера, че на света няма нищо по-важно от жената и детето ми.

След седмица ми се обади. Но ми каза единстве­но, че е изнесла нещата си и няма намерение да се връща. След още две седмици разбрах, че е наела малко таванско помещение на Басет Роуд, където всеки ден й се налагаше да изкачва с детето три ета­жа. След още два месеца подписахме документите.

Моето истинско семейство си тръгна завинаги. А семейството, в което съм се родил, ме прие с отворе­ни обятия.

Веднага след раздялата и огромната болка, която последва, аз се запитах дали това не е било поредно­то грешно решение. Необмислено решение, така при­също на хората, чели прекалено много любовни исто­рии в юношеските години и пожелали да повторят на всяка цена легендата за Ромео и Жулиета. Когато бол­ката поутихна - единственият лек за това е да мине време, - разбрах, че животът ми е позволил да срещ­на жената, която бих могъл да обичам цял живот. Всяка секунда до нея си бе струвала и въпреки случи­лото се аз отново бях готов да повторя всяка стъпка.

Ала освен че излекува раните ми, времето ми по­каза нещо любопитно - можем да обичаме повече от един човек в живота си. Ожених се повторно, щаст­лив съм с новата си жена и не мога да си представя да съм без нея. Но това не ме задължава да се отре­ка от всичко преживяно. Просто трябва да внимавам да не сравнявам двете жени - любовта не може да бъ­де измерена както може да бъде измерена дължината на пътя или височината на сградата.

От връзката ми с Атина остана нещо много важ­но - син, нейната голяма мечта, която ми бе споделе­на, преди да решим да се оженим. Сега имам друг син от втората си жена и този път съм по-подготвен за всичко хубаво и лошо, свързано с бащинството. Не е като преди дванайсет години.

Веднъж, когато отидох да взема Виорел за уикенда, реших да засегна темата. Попитах я защо е била тол­кова спокойна, когато й казах, че искам да се разделим.

- Защото съм се научила да страдам мълчаливо. През целия ми живот е било така - отговори тя.

Едва тогава ме прегърна и изплака всичките съл­зи, които не бе успяла да пролее в деня на раздялата.