Глава 10: ОБЩА ОСНОВА, КОЯТО НЕ Е НЕУТРАЛНА

Глава 10:

ОБЩА ОСНОВА, КОЯТО НЕ Е НЕУТРАЛНА

В предишните две глави видяхме, че необходимостта от приемане като презумпция на Божията изявена истина, за да придобием познание за каквото и да било – от химическия състав на водата до начина за спасение – (1) не създава несмислена надменност, (2) нито лишава невярващите от познание за света. Едно трето обвинение против епистемологичната позиция на християнския презумптивизъм е, че той изключва възможността за смислена дискусия и успешен спор с нехристияните. Презумптивистът бил отричал, че има някаква обща основа между вярващите и невярващите, и следователно апологетът не би имал допирна точка с невярващия и никаква основа, върху която да разменя идеи с него.

Правилният отговор на тази критика изисква да размислим върху (1) Бога, Когото представляваме, (2) грешника, на когото говорим и (3) контекста, в който спорим с него.

Господ Бог е Създател на небето и земята (Битие 1:1); нашето разбиране трябва да започне оттук. Той е направил всичко (Изход 20:11; Неемия 9:6; Псалм 104:24; Исая 44:24); „чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото” (Колосяни 1:16). Всички хора, богати и бедни, са Негови създания (Притчи 22:2). И „Господ е направил всяко нещо за Себе Си” (Притчи 16:4); „Всичко чрез Него и за Него бе създадено” (Колосяни 1:16). Неговото върховно господство се простира над всяко нещо в света. Той действа във всичко по решението на Своята воля (Ефесяни 1:11), и всеки миг на деня Му принадлежи (Псалм 74:16). Той притежава всичко в създанието и всяка част от живота трябва да Му служи. „Господна е земята и всичко що има в нея, вселената и тия, които живеят в нея” (Псалм 24:1); Бог заявява, че „все що има под цялото небе е Мое” (Йов 41:11; сравнете Битие 14:19; Изход 9:29; Второзаконие 4:39; 10:14; и др.). Както Раав признава, „Господ вашият Бог, Той е Бог на небето горе и на земята долу” (Исус Навин 2:11); следователно Негови са величието, могъществото, славата, победата и властта, тъй като всичко на небето и на земята е Негово притежание (1 Летописи 29:11). Божията върховна власт се простира до краищата на земята (Псалм 59:13), над всяка душа (Езекиил 18:4), във всички поколения (Изход 15:18; Псалм 10:16; 145:13; 146:10). Следователно, Бог, Който е създал всичко, владее над всичко (Псалм 103:19).

В такъв случай всичко в създанието трябва да служи и да бъде използвано да служи на Господаря Създател: „Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него” (Римляни 11:36). Няма нито един квадратен сантиметър в света, нито една част от секунда, които да не са зависими от Бога, управлявани от Бога и не служат на Бога. Затова на човека е заповядано да върши всичко за Божията слава (1 Коринтяни 10:31); нашите тела трябва да бъдат живи приноси към Бога (Римляни 12:1). Всъщност, всичко, което правим, било в думи или дела, попада под тази заповед (Колосяни 3:17). Дори използването на нашия ум и разум трябва да бъде според Божиите изисквания и за Негова слава (2 Коринтяни 10:5), защото Неговата върховна власт включва всички области на мъдростта и познанието (Колосяни 2:3). Така виждаме, че Бог трябва да бъде прославян буквално във всичко (1 Петрово 4:11). Тъй като всичко и всяка област са създадени и управлявани от Бога, нищо не е изключено от изискването да бъде посветено, или отделено за Него – трябва да бъдем святи „в цялото си държане” (1 Петрово 1:15).

Изводът от тази логика е напълно очевиден: не може да има неутрална основа между вярващия и невярващия, между покорството и бунта, между зачитането и презирането на това, което принадлежи на Бога (т.е. всичко). „Никой не може да служи на двама господари” (Матей 6:24); „Кой не е с Мен е против Мен” (Матей 12:30). Следователно, няма нито една област в света, в мислене, в слово или в дело, която да е несвързана, или безразлична, или неутрална към Бога и Неговите изисквания. Християнинът трябва да осъзнае този факт, когато работи с невярващия. Няма предмет за обсъждане, който да е несвързан с религиозния въпрос или е свободен от религиозно посвещение. Не съществува „демилитаризирана зона” между лагера на невярващите и покорните на Христос войски. Бог притежава всичко или нищо. Всяка област от живота и всеки факт са това, което са, поради Божията върховна заповед, и следователно няма място, където човек може да избяга от Божието влияние, управление и изисквания. В Божия свят неутралността е невъзможна.

Нещо повече, Бог не само е създал всичко за Себе Си, и не само владее над всяка област, но постоянно и повсеместно изявява Себе Си на всички хора. Бог никога не е останал без свидетелство за Себе Си (Деяния 14:17). Никой човек не може да претендира, че няма познание за своя Създател, защото самият Бог е изявил на всеки човек това, което може да се знае за Него (Римляни 1:19). Всъщност, Неговите невидими качества могат да бъдат ясно видени чрез създанието (Римляни 1:20). Така, тук отново трябва да заключим, че не може да има неутрална основа, няма област, която не упражнява натиска на откровението върху грешника. Навсякъде, където погледне, грешникът вижда Бога, с Когото трябва да се срещне един ден. Не може да има безопасна зона, където грешникът може да избяга. Ако имаше такава, грешникът би останал там завинаги, за да избегне своя Създател. Но няма бягство от Бога (Псалм 139:7-8).

Така християнинът трябва да се старае да доведе невярващите мислители до пълно осъзнаване на Божиите всеобхватни изисквания върху тях. Богът на вселената, който поддържа всичко, царува над всичко и изявява всичко, не е позволил и не може да позволи създаването дори на най-малката област на неутралност. Следователно, за вярващия е погрешно да търси (и да си въобразява, че може да намери) предмет, който няма да предизвика невярващия с презумптивните изисквания, които разгледахме в предишните глави. Надеждата, че такава неутрална тема или факт може да стане отправна точка за дискусия, която постепенно ще убеди невярващия в истинността на Божието Слово (стъпка по стъпка) е напразна. Христос е Господ, дори в света на мисленето. Няма факт, няма област на познание или мъдрост, които не налагат Неговите изисквания и не изявяват Неговата върховна власт. Началната точка на разбирането не е неутралността, а почитта към Господа.

Тези съображения не само установяват, че няма неутрална основа между вярващите и невярващите, но също че има винаги присъстваща обща основа между вярващия и невярващия. Но трябва винаги да помним, че тази обща основа е Божията основа. Всички хора имат като обща основа свят, създаден от Бога, управляван от Бога и непрекъснато изявяващ Бога. В такъв случай всяка област от живота и всеки факт могат да бъдат използвани като допирна точка. Отричането на неутралността не отрича общата основа, а я осигурява.

Глава 11:

КЪДЕ МОЖЕ И КЪДЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРИ ДОПИРНА ТОЧКА
Стигайки до въпроса за общата основа с невярващия, ние първо разглеждаме Бога, Когото представляваме. Тъй като Бог е Създател на всичко, тъй като Той върховно управлява всяко събитие, и тъй като Той ясно разкрива Себе Си във всеки факт от създадения ред, напълно невъзможно е да има някаква неутрална основа, някаква територия или страна от действителността, където човекът не се среща с Божиите изисквания, някаква област на познание, в която теологичните въпроси нямат значение. Но именно този възглед гарантира, че има обща основа между вярващия и невярващия – общата основа на метафизичното естество. Целият свят, създанието и историята на обществото, съставляват общност между християнина и нехристиянина. Но тази обща основа не е неутрална основа; тя е Божията основа. Няма място в света – дори в света на мисленето – което да не е Божия територия.

В допълнение към разглеждането на Бога, Когото представляваме, трябва да вземем предвид и човека, на когото говорим. Конкретно трябва да осъзнаем интелектуалните последствия от греха. Падението на човека има драстични последствия в света на мисленето; дори употребата на способността на човека да разсъждава става извратена и объркана. Цялото създание е подчинено на суета (Римляни 8:20), което довежда объркване, неспособност и скептично отчаяние в света на познанието. Нещо повече, човешките мисли са обхванати от морална поквара (Битие 6:5), така че нечестивото използване на човешкия ум става цялостно, непрекъснато и неизбежно. Човекът неправедно потиска истината, за да прегърне лъжата (Римляни 1:18, 25). В своята псевдомъдрост светът отказва да познае Бога (1 Коринтяни 1:21), защото Сатана е заслепил умовете на хората (2 Коринтяни 4:4). Човекът използва своя разум не да прославя Бога и да разширява Неговото царство, а да въстава в надменен бунт против познанието за Бога (2 Коринтяни 10:5).

Разбира се, това допълнително усилва аргумента защо не можем да се стремим да намерим обща основа в тълкуванието на невярващия или в неговото съзнателно разбиране на нещата, било в законите на логиката, историческите факти или опита на човешката личностност. Нехристиянинът се стреми да потиска истината, да я изопачи в натуралистична схема, да изключи откровението за Бога, Който прави нещата и събитията да са това, което са (определя края от началото, Исая 46:10). Християнският учен не може да намери нищо отвъд формалното съгласие, не може да открие истински общо разбиране в думите и възгледите на невярващия. Конкретно, и в самата същност на несъгласието с невярващите учени или мислители ще видим, че невярващият има неправилна диагноза на своето състояние и на своят личност. Нехристиянинът смята, че неговият мисловен процес е нормален. Той смята, че неговият ум е върховна инстанция във всички въпроси на познанието. Той възприема себе си като отправна точка за всяка тълкуване на фактите. Тоест, епистемологично той е станал закон сам за себе си: автономен.

Следователно, извратеността и въображаемата автономия на мисленето на човека възпира новородения християнин от търсене на обща основа в съзнателния и изявен възглед на невярващия за каквото и да е. Вместо да се съгласи с възгледа на грешника, с неговата подредба или преценка на неговия опит, християнинът се стреми към неговото покаяние – покаяние в света на мисленето. Нашият подход трябва да бъде като този в Исая 55:7, „Нека остави нечестивият пътя си, и неправедният помислите си, нека се обърне към Господа.” Умиращият болен може да се нуждае от операция и все пак да се страхува от нея, и да заблуждава себе си, че състоянието му изисква само превръзка. Лекарят, който приема възгледа на своя пациент за самия него и неговото състояние, не само е шарлатанин, той показва пълна незагриженост за истинското здраве и възстановяване на пациента. Така също християнският учен, който искрено желае духовното възстановяване на неновородения мислител, не трябва да позволява на невярващия сам да диагностицира свое състояние и мисли, и тогава да предписва неуместно лекарство. Неновороденият мислител не се нуждае просто от превръзка на допълнителна информация; той се нуждае от голяма вътрешна операция на новорождение. Той трябва да изостави своите мисли и да бъде обновен в познание по образа на своя Създател (Колосяни 3:10).

Все пак, като отрича общата основа в областта на автономното тълкуване на нехристиянина за опита, презумптивистът не учи, че няма допирна точка с невярващия. Фактът, че невярващият греши в своите съзнателни опити за тълкуване, не означава, че той и християнинът са (от епистемологична гледна точка) като кораби, които се разминават в тъмнината. Защото има нещо с голяма значимост, което е общо за вярващия и невярващия; и двамата, независимо от тяхното спасено или неспасено състояние, са създания по Божия образ. Макар че неновороденият има нужда да бъде обновен по отношение на него, той все още остава по Божия образ. Човекът не може да престане да бъде човек, а да бъде човек означава да бъде Божий образ. Човекът е ограниченото подобие на Бога, бивайки като Него във всяко отношение, в което създанието може да прилича на своя Създател. Поради това никой човек не може да избяга от Божието лице, защото навсякъде, където отиде, човекът носи със себе си Божия образ – дори в ада. Следователно, вярващият може да намери допирна точка в своята дискусия с невярващите дълбоко вътре в тях. Сътворението установява завинаги, че никой човек не може да е далеч от докосването на Божието откровение; хората са създадени със способността да разбират и да разпознават гласа на своя Създател. Ван Тил казва, че ние сме