Въпрос №1 понятие и система на гражданското право

1. Общи бележки. Предмет на имуществените застраховки винаги е имуществено благо, оценяемо в пари. Съществуват различни видове имуществени застраховки в зависимост: 1) вида на застрахованото благо; 2) рисковете; 3) юридическият факт, който поражда застрахователното правоотношение – в момента няма задължително имуществено застраховане.

2.Застрахованият е лицето, което има правен интерес от застраховката – той може да е носител на вещното право на собственост, но и лице, което отговаря за веща – наемател, превозвач, спедитор, комисионер, влогоприемател и т.н. При сключването на договора от представител без представителна власт са предвидени специални правила в чл. 395 ТЗ, различни от общия режим на 42 ЗЗД. ТЗ в ал. 1 на чл. 359 предвижда лична отговорност на мнимия представител за плащането на застрахователната премия. Езикът на разпоредбата не е много точен, защото този, който от свое име застрахова чуждо имущество не е пълномощник, но правилото се тълкува корективно спрямо заглавието на разпоредбата. Ако премията е платена мнимопредставлявания може да санира договора и след настъпване на застрахователното събитие – ал. 2. Ал. 1 е в интерес на застрахователя, а ал. 2 в интерес на застрахования.

3. Едно от основните понятия при имущественото застраховане е застрахователната стойност. Тя е горната граница, до която може да достигне застрахователната сума и застрахователното обезщетение. Застрахователна стойност обаче не е легален, а доктринален термин, в чл. 396, ал.1 се говори за действителна стойност: Сумата, срещу която се застрахова имуществото, не може да надвишава действителната му стойност. За действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същото качество. Във връзка с действителната стойност се поставя един въпрос, който не е изяснен, към кой момент се определя тази стойност: 1) към момента на сключване на договора; 2) към момента на настъпване на вредите. Според Калайджиев действителната стойност се определя към втория момент като се изчисляват амортизациите и направените разноски да подобрения подобрения. За установяване на действителната стойност застрахователя може да прегледа имуществото и към 2то момента. Застрахователната стойност е неделимо свързана с други 2 понятия:

3.1. Надзастраховане – когато застрахователната сума е по-голяма от застрахователната стойност. Застрахователната сума е по начало сумата, която застрахователя трябва да заплати при настъпване на застрахователното събитие. В случай на надзастраховане застрахователят има право да намали застрахователната сума до размера на застрахователната стойност, като договорът остава валиден (според проф. Герджиков това е хипотеза на частична недействителност). Ако застрахователното събитие не е настъпило, но има надзастраховане – намаляването на застрахователната сума става с намаляване на бъдещите премии. Ако застрахователното събитие настъпи и има надзастраховане застрахователя не е длъжен да върне разликата между застрахователната сума и застрахователната стойност, освен ако застрахования е добросъвестен (не е знаел за надзастраховането), като добросъвестността се предполага.

Според Кацарски регламентирането на надзастраховането е с цел да се покрие пазарната разлика между сключването на договора (тогава се определя обезщетението) и погиването на веща (тогава се определя какво ще се плати). Застрахователното обезщетение се изчислява спрямо пазарната стойност не на погиналата, а на една нова вещ, тъй като застрахованият не продава веща, а я застрахова, т.е. има интерес да може да я купи нова.

Проф. Герджиков вижда един по-особен случай на надзастраховане, когато застрахования сключи за една вещ срещу едно ш също застрахователно събитие застрахователен договор с повече от един застраховател. Според него обаче макар и тази хипотеза да не е уредена в закона и в този случай трябва да се приложи правилото на чл. 396, ал.1.

3.2. Подзастраховане – обратно съотношение застрахователната сума е по-малка от застрахователната стойност. Ако има подзастраховане договорът е действителен. Ако цялото застраховано имущество погине застрахователя плаща пълния размер на застрахователната сума. Въпросът е какво трябва да се плати при повреда или частично погиване. Има 2 правила:

1) Основно правило – пропорционално. Застрахователното обезщетение се определя от съотношението между застрахователната сума и застрахователната стойност към момента на застрахователното събитие. Според Кацарски в този случай се плаща съответната част от определеното обезщетение и застрахователното правоотношение продължава да съществува.

2) Правило на обезщетение срещу първи риск (то трябва да се уговори изрично) – застрахователното обезщетение трябва да покрие цялата вреда до размера на застрахователната сума. Идеята при застраховка срещу първи риск според Кацарски е да се получи при първият риск максималното възможно обезщетение – плаща се пълният размер на вредата, но не повече от застрахователната сума и правоотношението се прекратява.

Според Кацарски при “обикновените застраховки” се покриват всички рискове за определен период, при застраховките срещу първи риск се покрива само първият риск. При плащане не се възстановява покритието до първоначалния размер, но това може да се уговори (става дума за револвираща застраховка; подобно на револвиране са абонаментните застраховки - напр. покритието се подновява за всеки отделен превоз, но в рамките на отделните застраховки няма револвиране).

4. При имуществените застраховки има някои особени задължения на застрахования и на застрахователя.

4.1. Задължение на застрахования по чл. 388 ТЗ за предприемане на мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди. Застрахованият е длъжен да има не само пасивно поведение - да не предизвиква тези вреди, но и активно поведение – да предприема мерки, като е длъжен да спазва указанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източници опасни за предизвикване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки.

4.2. Основно задължение на застрахователя е да плаща застрахователно обезщетение, чиито размер зависи:

1) от застрахователната сума, която е посочена в договора и не може да е по-голямо от нея;

2) от застрахователната стойност – действителната стойност на веща към момента на застрахователното събитие;

3) от размера на вредите към момента на застрахователното събитие, като не може да е по-голямо от техния размер. Вредите трябва да са пряка последица от застрахователното събитие. При имуществените застраховки застрахователя не дължи обезщетение за пропуснати ползи, а само за претърпени загуби – чл. 390, ал. 3. Това правило е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.

4.3. Застрахователят трябва да заплати на застрахования обезщетение за разходите, които е направил за ограничаване на вредите ако е действал с необходимата грижа (по принцип на добрия стопанин), дори усилията му да са останали напразни. Става дума за разходи, направени след настъпването на застрахователното събитие.

4.4. Застрахователят се освобождава от задължението си за застрахователно обезщетение, ако застрахователното събитие е предизвикано умишлено от бенефициера или застрахования.

4.5. В закона не е уговорен срок за плащане на застрахователното обезщетение, като по начало този срок се урежда в договора. В защита на застрахования съществува императивното правило на чл. 399, ал. 1, изр. 2: Срокът не може да бъде по-дълъг от петнадесет дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 389. Това правило не е достатъчно, защото, за да се изпълни задължението по чл. 389, ал.1 да представи поисканите от застрахователя документи, е необходимо доста време, тъй като практиката показва, че застрахователите изискват представяне на доста документи, техническото подготвяне, на които отнема време.

5. Прехвърля на застрахователното правоотношение при имуществените застраховки става по силата на чл. 401, ал. 1: Ако застрахованото имущество бъде прехвърлено, правоприемникът встъпва в правата по договора, освен ако е уговорено друго. По начало застрахователното правоотношение включва права и задължения така че прехвърлянето му трябва да е съвкупност от цесии и замествания в дълг, но такива договори не се сключват, а последиците настъпват директно. Правилото разбира се е диспозитивно и страните могат да уговорят и друго. Независимо, че има прехвърляне на задължения от стария на новия собственик на имуществото не е необходимо да се иска съгласие от застрахователя, което би било необходимо в хипотезите на чл. 101 и 102 ЗЗД. До нотификацията застрахователя може да търси застрахователните премии само от праводателя. За да се гарантира застрахователя при прехвърлянето, законът въвежда правилото, че за вноските изискуеми преди прехвърлянето има солидарна отговорност между прехвърлителя и приобретателя. Застрахователя може да противопостави всички възражения, които е имал към стария на новия собственик. Законът дава възможност (за разлика от ЗЗД) на застрахователя и на правоприемника да се откажат от застрахователния договор с предизвестие направено не по-късно от 30 дни след узнаване на прехвърлянето.

6. При имуществените застраховки законът урежда и законната суброгация на застрахователя в правата на застрахования по отношение на вреди причинени от 3то лице (достатъчно е вредите да са причинени небрежно). Тази суброгация се извършва по ред подобен на чл. 74 ЗЗД. Правният интерес – застрахователят трябва да изплати обезщетението, за да встъпи в правата на в правата на застрахования. Според проф. Герджиков функцията на регресното право на застрахователя е да преразпредели гражданската отговорност. Щом застрахователят упражни своят регресен иск към делинквента, то застрахования губи своето право на такъв иск. Застрахования запазва правото си на иск единствено ако има разлика между застрахователната сума и действителната стойност на веща. Особености:

6.1. Чл. 402, ал. 2: Ако лицето, причинило вредата, е съпруг, възходящ или низходящ или негов съпруг, както и ако принадлежи към домакинството на застрахования, застрахователят има правата по ал. 1, ако то е действало умишлено. Тежестта на доказване е върху застрахователя.

6.2. Чл. 402, ал. 3: Застрахованият е длъжен да съдейства на застрахователя при упражняване на правата му срещу причинителя на вредата. Изрично е предвидено задължение за съдействие след суброгацията.

6.3. Чл. 402, ал. 4 урежда частичната суброгация: Ако имуществото на причинителя на вредата е недостатъчно, застрахователят се удовлетворява след застрахования. В ЗЗД няма правила за частичната суброгация. Има се предвид хипотезите, когато застрахователя плаща, но застрахования има иск, защото обезщетението е по-малко от вредите (освен по ал. 4 това е възможно и при подзастраховане и при частично погиване на вещта). В тези случаи от имуществото на 3тото лице първо се удовлетворява застрахования, а после застрахователя. Това решение е справедливо, защото: 1) застрахователят е по-силен икономически, 2) той е професионалист, 3) той може да предвид този риск. Това единствената хипотеза на частична суброгация в нашето право. От това конкретно правило обаче не може да се изведе общо правило за частичната суброгация.

7. Законът въвежда в материята на имущественото застраховане и т.нар. транспортно застраховане – чл. 403.

7.1. Общи бележки. Транспортни застраховки са само договорни. Режимът в ТЗ се отнася до всички видове договор за превоз с изключение на договора за морски превоз. Във всички случаи задължението за заинтересованост важи и при тях.

7.2. Страни. Застрахования може да е страна по превозния договор (превозвач, изпращач, получател, товародател), но може да бъде и в други отношения (напр. спедитор).

7.3. Рискове. Всякакви рискове, на които е изложен превозвания товар могат да бъдат покрити, включително частично погиване и дори отговорността на самия превозвач. Рискове свързани с недостатъци на опаковката не се покриват, въпреки че това не е изрично предвидено.

7.4. Застрахователната стойност е пазарната стойност на товара в мястото на получаване. Премията е еднократна.

7.5. Срок на договора – договорът влиза в сила с предаване на товара за превоз и продължава да действа до предаване на товара на получателя (т.е. докато товарът е под контрола на превозвача). Застраховката е в сила както при претоварване, така и при пазене в склад след пристигането. Застрахователят не отговаря за вреди при прекъсване на превоза или отклонение от пътя – това са диспозитивни правила.

7.6. Плащането на застрахователното обезщетение изисква рекламация от получателя до превозвача. Вредите, които се виждат външно трябва да се установят от получателя преди получаването в противен случай застрахователят не отговаря. За вредите, които се установят по-късно, срокът за рекламация е 15 дни (срокът е краен). При различните видове превоз срокът може да е и по-къс. Ако не се направи рекламация при тези условия се смята, че получателят приема това и застрахователят не отговаря. Ако застрахователят плати застрахователното обезщетение той има регресен иск към превозвача.

8. Абонаментна застраховка – чл. 404. Това е договор, с който се предвижда покриване на цялото имущество на застрахования за определен срок. В такъв случай застрахованият трябва предварително да уведоми застрахователя за елементите на имуществото. Тъй като става дума за договор с периодично изпълнение, законът установява диспозитивното правило, че всяка от страните може да прекрати договора с 1мечно предизвестие.

3.Застраховка гражданска отговорност.

1. Застраховка гражданска отговорност.

1.1. Общи бележки. Застраховката гражданска от отговорност (ЗГО) е уредена в чл. 405 – 409 ТЗ. Тя може да бъде договорна и задължителна. Най-честият пример е задължителна ЗГО за собствениците на МПС.

1) Предмет на закрила е имуществото на застрахования като цяло, а рискът, който се покрива е опасността от възникване на задължение за обезщетение в тежест на застрахования при непозволено увреждане.

2) За разлика от имуществените застраховки ЗГО покрива всякакви вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи (става дума за вреди причинени на 3тото лице).

3) Застрахователното събитие е извършването на деликт от застрахования – чл. 45 ЗЗД, но и 49 и 50 (Според Кацарски ЗГО покрива всички състави на деликтна отговорност).

4) При ЗГО не се говори и не съществува понятие застрахователна стойност и не е възможно под и надзастраховане. 5) Задължението на застрахователя е за плащане на застрахователната сума. Особеност е, че вземането на застрахования за застрахователната сума не подлежи на принудително изпълнение (то е несеквестируемо).

5) Давността при тази застраховка е 5 години (при всички останали застраховки – 3 г.)

1.2. Действие на договора за ЗГО – съществуват 3 типа отношения:

1) Отношения между застрахования и 3тото увредено лице. За да възникне задължението на застрахователя за плащане на застрахователната сума трябва да има деликт и да е възникнало вземане на 3тото лице за вреди, причинени от деликт. Тъй като отношенията между застрахования и 3тото лице рефлектират и в отношенията между застрахования и застрахователя (тъй като 3тото лице има пряк иск срещу застрахователя), законът изисква ако се постигне спогодба между застрахования и 3тото лице или застрахования признае задължението, тези действия да имат значение за застрахователя само ако той ги одобри (тъй като съществуват възможности за симулация).

2) Отношения между застрахования и застрахователя. Застрахования има задължение за уведомяване в 7дневен срок от настъпване на застрахователното събитие. В същият срок е длъжен да уведоми застрахователя ако срещу него е предявен иск, както и за плащания, които е извършил на 3тото увредено лице. Ако срещу застрахования се предяви иск от 3тото лице, застрахования е длъжен да привлече застрахователя в процеса, за да може последния да направи своите възражения или да одобри спогодбата или признаването на задължението от страна на застрахования. Ако застрахования е платил на 3тото лице той има право да иска плащане от застрахователя.

3) Отношения между 3тото лице и застрахователя. Характерно е, че увредения има пряк иск към застрахователя, т.е. може, без да е предявил претенция към делинквента да се обърне към застрахователя. На свой ред застрахователя може да противопостави на 3тото лице възражения, които произтичат от застрахователния договор, както и възражения на застрахования към 3тото лице. Единственото възражение, което не може да прави е това по чл. 389, защото в противен случай застрахователят ще може да бави необосновано плащането като изисква нови и нови документи. Застрахователят отговаря пряко към 3тото лице дори когато застрахования е действал умишлено. В тази хипотеза той има регресно вземане към застрахования. Това е така защото застрахователя покрива само вреди причинени при небрежен деликт.

Това е хипотеза на неистинска солидарност – 3тото лице има пряк иск не само към делинквента, но и към застрахователя. Ако застрахователят плати обаче той няма регрес към застрахования, защото последният си е плащал застрахователните вноски. Застрахованият обаче има регрес към застрахователя, защото идеята на застраховката е да не плаща той. Застрахователят има регрес към застрахования само когато последният е действал умишлено.

4.Лични застраховки.

2. Застраховки “живот” и “злополука”.

2.1. Предмет на застраховката – живота, здравето, телесната цялост, трудоспособността на застрахования. Тези застраховки са по начало договорни, но има и някои изключения. Застраховките “живот” и “злополука”, които превозвачите при обществения транспорт сключват са задължителни.

2.2. Особености на личните застраховки:

1) Страните по застрахователния договор са само физически лица. Допустимо е обаче, макар и неуредено в ТЗ, и юридически лица да са страни по застрахователния договор, когато договорът е в полза на 3то лице (бенефициерът е физическо лице). Това е възможно при т.нар. групови застраховки – работодател юридическо лице сключва договор в полза на своите работници и служители. Застрахователите изискват застрахованите да са над 16, но не повече от 65 години.

2) Личните застраховки са винаги срочни.

3) Предмет на задължението на застрахователя е застрахователната сума, която няма обезщетителен характер, т.е. не е обезщетение за претърпени вреди. Вземането за застрахователната сума не може да е предмет на принудително изпълнение от кредиторите на застрахования, а и самият застраховател няма иск за реално изпълнение на задължението за изплащане на застрахователната премия.

4) Тези застраховки имат до голяма степен спестовен характер (според проф. Герджиков спестовният характер е ясно изразен при застраховките “живот”, а при застраховките “злополука” е по-силен рисковият характер). Поради факта, че застрахователна сума не е обезщетение, застрахования може на общо основание да търси обезщетение за претърпените вреди от деликт. Едно лице може да сключи няколко застраховки и да получи няколко застрахователни суми. Застрахователя няма регрес срещу делинквента и не може да се суброгира в правата на застрахования срещу 3тото лице.

5) Рискове – характерно е, че при личните застраховки важи правилото за универсалния риск – покриват се най-различни рискове, които могат да доведат до смърт или до злополука. Има рискове, които застрахователят не покрива, те са предвидени в чл. 416, ал.1 с диспозитивни правила: Застрахователят се освобождава от задълженията си по договора, ако: 1. преди да е изтекла една година от сключването на договора, застрахованият умишлено се самоубие; 2. нараняването, увреждането на телесната цялост, изгубването на работоспособността или смъртта последва при извършване на престъпление от общ характер от застрахования; 3. смъртта е настъпила при изпълнение на смъртна присъда; 4. смъртта е настъпила при война или военни действия, освен ако е уговорено друго. Т. 3 няма правно значение в момента.

6) Тъй като застраховките “живот” и “злополука” са със спестовен характер ако премиите са платени поне за 2 пълни години, застрахователят дължи на наследниците или на 3тото ползващо се лице премийния резерв. Премиен резерв е част от застрахователната сума, която има спестовен характер.

2.3. Видове лични застраховки – основно 2 вида:

1) Застраховка “живот”. В зависимост от вида на риска има няколко вида застраховка “живот” – при смърт, доживяване или смесени между тях. При застраховката при смърт, рискът който се покрива е смъртта, застрахователната сума се плаща, когато застрахования почине. При застраховката доживяване идеята е лицето да доживее до определена възраст, ако не я доживее то не получава застрахователната сума. Застраховките “живот” най-често са със смесен характер и за двата риска.

При застраховката живот има особеност със застрахователните премии (по принцип размерът на премиите се определя от размера и характера на риска), тъй като при тях с рискът се увеличава с увеличаване на възрастта, а премиите трябва да са еднакви. Премията се определя сложно от специалисти актюери.

Личният характер на застраховката е основание за забрана на принудително изпълнение от страна на застрахователя за застрахователната премия. В такъв случай застрахователя трябва да покани писмено застрахования да плати премията в срок, който не може да е по-малък от 1месец от получаване на поканата. Ако пак застрахования не плати застрахователя може да развали договора. Ако премията не е платена за срок от 2 години, застрахователя може да намали застрахователното обезщетение до откупната стойност (премийната резерва).

В полза на застрахования възниква преобразуващото право да иска от застрахователя да плати откупната стойност, ако е плащал редовно 2 години премии, т.е. той може да прекрати договора и да иска плащане. Размерът на откупната стойност, условията, при които ще се формира и начина на изплащане следва да се определят в договора – чл. 418, ал. 2. Според ал. 3: Ако застраховката е сключена в полза на трето лице и то е заявило, че приема уговорката в негова полза, право на откупната стойност има третото лице.

2) Застраховка срещу злополука. Предмет е здравето, телесната неприкосновеност и трудоспособността на лицето. Тази застраховка може да се комбинира със застраховките “живот”. Страните са като при застраховката “живот”, като важи същата уговорка за юридическите лица. Срокът на застраховката се уговаря свободно между страните. Най-често застрахователната премия се изплаща еднократно. С тази застраховка се покриват различни рискове, които се уговарят в договора. И при тези застраховки не се покриват някои рискове – т. 2 и 4 на чл. 416. Тази застраховка също няма обезщетителен характер.

3) Застраховка “живот” и “злополука” в полза на 3то лице – уредена е при личните застраховки. Това е типичен договор в полза на 3то лице – застрахователната сума и откупната стойност се получава не от застрахования, а от 3то лице бенифициер. Застрахователния договор се сключва по общите правила за договор в полза на 3то лице. Страните са застрахования и застрахователя. Особена хипотеза е предвидена в чл. 414, ал. 2: Ползващото се лице трябва да даде своето писмено съгласие, ако застраховката е върху живота на трето лице. Тук става дума за договор в полза на 3то лице върху живота на лице, различно от застрахования и бенифициера – при смърт на Х обезщетението се получава от Y. Действието на договора се определя от общите правила за договор в полза на 3то лице – бенефициерът получава правата си сключването на договора, но той трябва да приеме уговорката в негова полза, за да се ограничи възможността на застрахования да промени бенифициера. Бенефициерът може да е определен или определяем. Има няколко диспозитивни правила в закона:

а. Застраховка в полза на децата – отнася се за всички деца и за родените след сключване на договора.

б. Застраховка в полза на съпругата – правото принадлежи на лицето, което е в брак към момента на настъпване на застрахователното събитие.

в. Ако има повече от 1 бенифициер и ако не е уговорено друго те имат равни права.

г. Придобиването на права от бенифициера е с деривативен характер, поради което застрахователната сума не е елемент от наследствената маса на застрахования. Ако наследникът е бенифициер и се е отказал от наследството има право да получи застрахователната сума.

д. Законът урежда и конкуренцията правата на наследниците на застрахования и наследниците на бенифициера. Конкуренцията по правило е в полза на наследниците на застрахования, освен ако бенефициерът не го е надживял. Ал. 6: Ако третото ползващо се лице почине преди застрахования, застрахователната сума се изплаща на застрахования (правилото е диспозитивно).

е. Ал. 8 урежда конкуренцията между кредиторите на застрахования и на бенифециера. Когато кредиторите на застрахования с павлов иск отменят застрахователния договор, те могат да търсят от бенифициера само застрахователните премии, но не и застрахователната сума (иначе би имало неоснователно обогатяване).

ж. Ал. 7 предвижда специална хипотеза за изгубване на правата на бенифециера: Третото ползващо се лице губи правата си по договора, ако умишлено е причинило застрахователното събитие. Това е израз на общото за застрахователното право правило.

4) Застраховка върху чужд живот или чужда телесна цялост – чл. 412. Предмет на този договор е живота или телесната цялост на лице различно от застрахования. Тъй като се смята, че това в известна степен е неморално, законът изисква писмено съгласие на 3тото лице за действие на договора. Съгласие не е необходимо, когато става дума за съпруг, възходящ или низходящ. Поради неморалност, рискът смърт на малолетен или на недееспособно лице не може да се покрива с такава застраховка и ако се сключи тя е нищожна. При настъпването на такова събитие застрахованият е длъжен да получи премията. Ако застрахованият почине преди 3тото лице договорът се прекратява, а наследниците на застрахования могат да получат премийния резерв ако премии са плащани поне 2 години (диспозитивно правило). Ако след сключването на договора 3тото лице се противопостави писмено, застрахователя е длъжен да прекрати договора (независимо от първоначалното съгласие на лицето).

5) Взаимнозастраховане – чл. 413: Договор за взаимно застраховане могат да сключат съпрузи, лица в родствена връзка и съдружници в дружество по чл. 357 от Закона за задълженията и договорите, както и съдружници в събирателно дружество. Идеята е, че при настъпване на застрахователното събитие спрямо едното лице другото получава сумата. Може да става дума за застраховки “живот”, “злополука” или смесени. Те приличат както на застраховките в полза на 3то лице, така и на застраховката “живот” по чужд живот. За разлика от тях лицата, които сключват взаимните застраховки са страни по застрахователното правоотношение. С този тип застраховки могат да се покриват различни рискове. Страни по такъв договор могат да бъдат съпрузи, лица в роднински връзки и съдружници в ГД и СД. Особеното при тези застраховки, е че възниква една общо застрахователно правоотношение, по което правата възникват за всички лица и за това се смята, че задълженията са неделими (това не е уредено изрично). Ако 1 от лицата не плати премията застрахователя може да прекрати целия договор. Ако някои от застрахованите укрие важно обстоятелство или не уведоми застрахователя за настъпило събитие последиците са за всички. Законът предвижда разделяне на взаимните застраховки при развод (единното застрахователно правоотношение се превръща в 2 отделни), това правило не се прилага ако застраховката е сключена в полза на дете от прекратения брак. Интересно е дали това правило намира приложение при останалите хипотези на взаимни застраховки. При прекратяване на дружество според Кацарски няма разделяне на правоотношенията, тъй като няма достатъчно сходство с отношенията между съпрузи. Родството се прекратява при пълно осиновяване (с изключение на някои връзки като забраната за брак), а при родство от осиновяване то се прекратява с прекратяване на осиновяването. И в този случай според Кацарски прекратяването на връзката следва да води до прекратяване на застраховката, тъй като отпада причината за създаването й.

1. С термина “менителнични ефекти” се означават 3 типа ЦК – менителница, запис на заповед, чек. Синоним на менителница са “трата” и “полица”. “Полица” обаче може да се схваща и като запис на заповед. Според проф. Герджиков “трата” се означава акцептираната менителница в отношенията между издателя и платеца, а в отношенията издател – ремитент менителницата се означава като “римеса”. С последното понятие по правило се означават местните менителници докато чуждестранните са известни като девизи (това понятие може да се използва и за записи на заповед и чекове, издадени в чужда валута и платими извън страната на издателя).

1.1. Особеното е, че те са конститутивни и търговски ЦК. И при 3те предметът на престациите, които материализират е винаги парична сума. Обстоятелството, че са ЦК е основание да се направи извода, че те материализират формални сделки, които са различни – нареждане или обещание за плащане. По принцип менителничните ефекти са ЦК на заповед, но при включването на клауза “не на заповед” те стават поименни ЦК.

1.2. Менителничните ефекти са едностранни сделки. Значението на формата е изключително голямо – недостатък на формата е основание за недействителност или пречка за осъществяване на фактическия състав на сделката, материализирана в ЦК. Веднъж спазена формата това облекчава кредитора по менителничния ефект, защото на него могат да се противопоставят много малко възражения. Това е основание за извода, че менителничните сделки са абстрактни, който не е съвсем правилен, тъй като по-скоро има много малко възражения за длъжника.

1.3. Менителничните ефекти имат и 3ти аспект, освен че са ЦК и формални едностранни сделки, те са и извънсъдебни изпълнителни основания. Менителничният кредитор може да си изводи изпълнителен лист направо въз основа на менителничния ефект, без исков процес.

1.4. От икономическа гледна точка менителничните ефекти могат да се разглежда като: а) средство за плащане – най-вече чека; б) средство за кредитиране – менителница и запис на заповед; 3) гаранционно средство – поради факта, че обикновено се издава по повод каузални правоотношения.

2. Менителница.

2.1. Общи бележки. Правната уредба на менителницата е в чл. 455-534 ТЗ. Законодателят е изменил правният режим за разлика от ЗЗД, където целият режим е бил уреден върху записа на заповед, като съображението е било, че той е по-често използван. Подходът на ТЗ се основава на факта, че записът на заповед е вид менителница. Целият режим на менителничните ефекти е подчинен на разпоредбите за менителницата – правилата за менителницата се прилагат субсидиарно за другите видове менителнични ефекти.

2.2. Характеристика.

1) Менителницата е търговска, конститутивна ЦК, която материализира парично вземане.

2) Тя е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда платецът да заплати определена сума пари на поемателя. Страните по менителницата са същите като при търговската асигнация – издател, поемател и платец. Тези лица трябва да се дееспособни (лицата, които са задължени по менителницата). Не е необходимо те да са търговци или да имат друго специално качество. Издателят на менителницата може да е платец или поемател.

Поставя се въпросът могат ли непълнолетните или ограничено дееспособните да издават менителници – според Ан. Антонова е възможно ако може да се реализира хипотезата на чл. 73, ал. 2 СК (напр. ако по този начин се отложи плащането от непълнолетния). Друг въпрос, който стои е дали може менителницата да бъде подписана от недъгав или неграмотен по правилата на ГПК – според Ан. Антонова по-скоро не.

По менителницата се развиват 3 правоотношения, подобни на тези при търговската асигнация: 1) външно отношение между платеца и поемателя; 2) валутно правоотношение между издателя и поемателя и 3)отношение на покритие между издател и платец.

3) Менителницата е извънсъдебно изпълнително основание.

2.3. Видове менителници (обща характеристика):

1) Обикновена и ректа менителница (поименна ЦК);

2) Пълна и бланкова менителница;

3) Домицилирана менителница и менителница с домицилиат;

4) Менителница издадена срещу издателя и менителница, при която издателят е поемател.

2.4. Реквизити – менителницата следва да съдържа 8 реквизита. Проф. Павлова дели съдържанието на менителницата на текст т.1 и т. 3-8, и контекст т. 2. Липсата на някои от тях е пречка менителницата да породи действие:

1) Наименованието "менителница" в текста на документа на езика, на който е написан – думата менителница трябва да е написана в текста, а не като заглавие. Текстът следва да изглежда като: “Платете по тази менителница 50 лв. на Иван на 1 май”. Ако менителницата е на китайски, то “менителница” трябва да е изписано на китайски. Изискването е в текста на документа да присъства думата менителница, а не сходно на нея понятие “трата” или “полица”.

2) Безусловно нареждане да се плати определена сума пари – това е най-важното изискване, което разкрива характера на сделката, нареждане от издателя до платеца. Никакви условия не следва да бъдат включени в менителницата. Нареждането за плащането трябва де се отнася за определена сума пари, може и в чужда валута. Сумата трябва да е определена, а не определяема. Поставя се въпросът ако сумата е във валута, а се иска равностойността в левове към кой момент се определя тази сума – по принцип към денят на издаването, а според проф. Павлова ако е уговорено може и на падежа (това виждане противоречи с изискването сумата да е определена). Трябва да има само една сума. Възможно е сумата да е написана с думи или с цифри, между които да има разлика, в този случай се дължи на сумата изписана с думи. Ако сумата е написана няколко различни пъти по различен начин – важи най-малката сума.

3) Името на лицето, което трябва да плати (платец) – по начало всяко дееспособно лице, като може да бъде и издателят. По принцип достатъчно е лично и бащино или лично и фамилно име, като е възможно да се използва и псевдоним ако е легално закрепен. Според Антонова може да са посочени повече лица платци. Те може да са посочени само кумулативно, но не и алтернативно, защото няма да се знае кой какво дължи. Платецът обаче може да акцептира за част от сумата, защото солидарността следва акцептирането. Ако платецът не съществува, то платец е издателят.

4) Падеж – особеното е, че законът допуска той да бъде определен по 4 начина: 1) календарна дата; 2) срок след предявяването; 3) срок след издаването; 4) на предявяване. Менителница с падеж, определен по друг начин не поражда правно действие. Падежът трябва да е само 1 – не се допуска издаване на менителница с последователни падежи. Ако не е посочен падеж менителницата се смята издадена на предявяване.

Ан. Антонова разглежда и следните проблеми – когато падежът е календарна дата, достатъчно е да се посочи ден и месец (разбира се, че става дума за годината на издаването). Не може да се посочи дата, която не е календарна – например Великден. Ако е посочен ден, който не съществува, напр. 30 февруари или 31 от месец, който има 30 дни, според проф. Павлова се има предвид последния ден на месеца.

5) Място на плащане – не е определено какво точно значи, населено място с конкретен адрес. Ако липсва мястото на плащането тогава менителницата поражда действие ако има място означено до името на платеца.

6) Името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати (поемател) – за ремитента има същите изисквания както за платеца. Може да има повече от 1 поематели или повече от 1 платци. Смята се, че в този случай те са неделими кредитори или длъжници. Според Антонова поемателите може да са посочени алтернативно и между тях съществува актива солидарност. Ако поемателят не съществува менителницата е валидна но не поражда правно действие.

7) Дата и място на издаването – място може да липсва и менителницата ще породи действие ако до името на издателя е посочено място. Под място се разбира населено място и адрес. Според Антонова задължително тук трябва да е посочена и година. Ако не съществува съответния ден от годината менителницата не поражда правно действие.

8) Подпис на издателя – не е необходимо менителницата да съдържа име, но е необходимо да има подпис. Ако менителницата е подписана от пълномощник това трябва да е оказано. Нашето право не допуска подписа да се замени з друг елемент, но подписът на лицето може да не отговаря на поставения. Според Антонова препоръчително е да не е само подпис, но и име на лицето, както и индивидуализиращи белези (л.к., ЕГН и т.н.)

Не е необходимо реквизитите да са верни, трябва да ги има. Ако те не са верни това само по себе си не опорочава менителницата. Има практика на ВКС, че менителница, платима в несъществуващо място не е недействителна.

2.5. Менителницата може да съдържа освен посочените 8 елемента и други, които са факултативни:

1) Уговорка за лихва, като трябва да се посочи началния момент и размерът на лихвата. Ако не е посочен друг ден тя започва да тече деня на издаването на менителницата, става дума за възнаградителна лихва. Лихвата е допустима само при менителниците, които са платими на предявяване или в срок след предявяването. Мораторна лихва тече винаги след падежа, независимо от включването й в текста на менителницата.

2) Друга факултативна уговорка е уговорката за домицилиране. Уговорка за домицилиране е на лице тогава, когато в менителницата е посочено място на плащане, различно от местожителството или седалището на платеца. Ако не е уговорено друго смята се, че платецът се е задължил да плати менителницата лично в това място на плащане.

3) Менителницата може да съдържа и домицилиат. Домицилиатът е 3то лице, различно от платеца, което е посочено като лице, което да извърши плащането. Това лице може да се посочи от издателя или от платеца. Домицилиатът не е задължен по менителницата, а е представител на платеца.

Менителницата може да съдържа и клаузи изрично предвидени от закона като “не на заповед”, “без протест” и т.н. Вън от това може да има и други уговорки, но те не пораждат правно действие. Тези допълнителни уговорки, могат да се приемат като условия и цялата менителница да не породи правно действие. Според Антонова може да има и допълнително съдържание, което да обвързва менителницата с каузална сделка, но за да не изглежда като условие трябва да са описани неща, които вече са станали. Според Касабова не е добре менителницата да съдържа и каузална сделка.

2.6. Менителница, която не съдържа някои от посочените 8 задължителни реквизита е непълна. Има 3 изрично уредени случая, когато няма непълнота, това са т. нар. презумирани реквизити: 1) няма падеж - значи е на предявяване; 2) няма място на издаване – мястото на издаване е мястото, посочено до името на издателя; 3) няма място на плащане – мястото на плащане е мястото посочено до името на платеца. Непълната менителница не поражда правно действие.

2.7. Бланкова менителница – това е менителница, в която липсват реквизити, но попълването на тези реквизити е прехвърлено от издателя на поемателя, който може да го прехвърли на последващите приобретатели. Разликата между непълната менителница и бланковата менителница е, че правото да се попълнят липсващите реквизити е прехвърлено при бланковата менителница. За бланкови реквизити се приемат: 1) падеж; 2) място на плащане; 3) ремитент; 4) сума (по принцип за бланкови реквизити се приемат тези извън презумирани). Бланковата менителница поражда действие не от попълване на липсващите реквизити, а от издаването си. Възможно е обаче реквизитите да се попълнят по начин различен от уговорения с издателя на менителницата. Законодателят е предвидил правило, което да гарантира менителничния длъжник – попълването несъобразено с волята на издателя не може да се противопостави на кредитора освен ако приносителят е придобил менителницата недобросъвестно или при груба небрежност. Недобросъвестно означава при знание за уговорката между издател и поемател, а при груба небрежност, когато не е положена елементарната грижа. Попълването на менителницата, несъобразено с волята на издателя винаги може да се противопостави на поемателя, защото той винаги е недобросъвестен.

2.8. Чл. 457 предвижда възможност за издаване на 2 по-особени менителници: Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател. Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател.

1) Менителница, издадена срещу издателя – има смисъл при клонове на търговско дружество.

2) Менителница, на която издателят е и поемател – целта е чрез менителницата да се обвърже платеца, бе издателят да знае кой ще е титуляр на вземането.

2.9. Възможно е менителницата да е издадена от представител без представителна власт. В тази хипотеза се прилага чл. 462: Който подпише менителница като представител, без да има представителна власт, или като превиши властта си, се задължава лично по менителницата и ако плати, има същите права, каквито би имал представляваният. Това правило се различава от общото правило за действия без представителна власт по чл. 42 ЗЗД.

2.10. При менителницата е възможно да има подправяне на подпис или на съдържание. В този случай ако менителницата изглежда валидна тя поражда действие. Подправянето се урежда със специални правила, целящи защита на менителничните правоотношения – чл. 461: Ако менителницата носи подписите на лица, които не могат да се задължават по менителница, неистински подписи, подписи на несъществуващи лица или подписи, които по друга причина не могат да задължат лицата, които са подписали или от името на които менителницата е подписана, задълженията на останалите подписали лица са действителни. Върху една менителница може да има много подписи – джира, авали, подпис на платеца, дори някои от подписите да е подправен всички останали са валидни и те са менителнични длъжници. Може да има и подправено съдържание, най-често добавяне на цифри към сумата. В този случай съществува правилото, че лицата подписали след изменението са задължени по текста след изменението, а лицата подписали преди изменението – по текста преди изменението.

1.Съществуват 3 теории за същността на сделките по издаване и прехвърляне на менителница:

1.1. Договорна теория – сделките по издаването и прехвърлянето на менителница са договори. Тази теория не дава възможност за обосноваване на оригинерното придобиване на менителница поради принципа nemo plus iuris transfere potest quam ipse habeo. Има още един проблем – смята се, че сделките по менителницата са едностранни, тъй като липсва волеизявление от страна на кредитора.

1.2. Теория за едностранния акт – за да се придобият правата по менителницата е достатъчна едностранна сделка, било издаване на менителницата, било джиро. Тук обаче възниква въпросът какво става ако 3то лице намери менителницата – то би следвало да я придобие ако е поемателят или менителницата е бланкова, а това застрашава правната сигурност.

1.3. Теория за едностранния акт, съчетан с добросъвестност на държателя - за да се придобият правата по менителницата не е достатъчно само извършването на едностранна сделка (издаване, джиро, авал), а трябва да се предаде и фактическата власт и кредиторът да е добросъвестен. Всички сделки изискват писмена форма, предаване на фактическата власт и добросъвестност.

2. Издаване на менителницата. Сделка, при която менителницата се прехвърля от издателя на поемателя (първият кредитор по менителницата). Тази сделка изисква освен създаване на менителничния документ, предаването му и добросъвестност на поемателя. Издаването може да е оригинерен начин за придобиване на права. Една менителница може да бъде издадена в няколко еднакви екземпляра (дубликати). Всички те удостоверяват едно вземане и за това плащането по един от тях освобождава всички задължени лица. Дубликатите трябва да бъдат номерирани, първа, втора и т.н. менителници в противен случай всеки екземпляр се смята за отделна менителница.

3. Менителницата се прехвърля с джиро. Джирото е основният способ за прехвърляне за това менителничните ефекти са ЦК на заповед. Джирото обаче не е единствения прехвърлителен способ, всички способи са възможни – договори, суброгация, наследяване, може да се използва при изпълнително производство. Отличителната черта на джирото е, че то е оригинерен прехвърлителен способ – джиратаря придобива правата по менителницата дори джиранта да не ги е имал. Според Кацарски в ЦК са материализирани 2 вида права: 1) правата в самата ЦК и 2) правата срещу длъжника. Джирото прехвърля самата ЦК, т.е. правата каквито са, а не каквито ги има джиранта, т.е. джиратаря не е правоприемник на джиранта. При цесията цесионера придобива правата каквито ги е имал цесионера.

4. Особености на джирото (разграничение с цесията):

4.1. Джирото се смята за едностранна сделка, която се извършва от джиранта (цесията е договор).

4.2. За джирото се изисква писмена форма. То трябва да се запише на гърба на менителницата. Ако гърбът е малък то се записва на лист неподвижно закрепен за менителницата наречен алонж. Другото название на джирото индосамент, указва, че то трябва да е на гърба, но според Калайджиев може да е и на лицевата част. Според проф. Герджиков бланковото джиро винаги трябва да е на гърба или на алонжа.

4.3. Единственият реквизит на джирото е подписът на джиранта. Не е необходимо то да е датирано и да се посочва името на джиратаря. Може обаче да се съдържа името на приобретателя, ако го има джирото е пълно, ако не – бланково. Бланковото джиро поражда всички права на пълното джиро.

4.4. Текстът на джирото може да е свободен, но има задължителни изисквания за съдържанието. Джирото трябва да е безусловно, но ако има условие то джирото е действително, а условието не поражда действие. Джирото трябва да е за цялата сума, частичното джиро е нищожно.

4.5. За да породи действие джирото ЦК трябва да е придобита с реална сделка и джиратаря да е добросъвестен.

4.6. Джирото е акцесорна сделка на менителницата, за да породи действие джирото трябва да има формално валидна менителница. При продължително прехвърляне на менителницата се образува верига от джира, за да може поредното джиро да породи действие трябва веригата на джирата да е непрекъсната, т.е. всеки следващ джирант трябва да е джиратар по предходното джиро. Ако веригата на джирата е прекъсната джирото не е оригинерно придобивно основание, но менителницата може да се придобие на деривативно основание.

4.7. На последния джиратар могат да се противопоставят само възражения по менителницата (а на цесионера освен възражения по цесията могат да му се правят и лични възражения).

5. Действие на джирото:

5.1. Транспортно действие – прехвърля правата по менителницата. Ако джирото е бланково, бланковият джиратар има няколко възможности:

1) Той може да напише името си или името на 3то лице и джирото да стане пълно.

2) Той може да джироса менителницата бланково – без да пише нищо да се подпише.

3) Той може да предаде менителницата на 3то лице. Това е най-бързата и най-важната възможност. Междините приобретатели до попълването не са се подписали никъде и гаранционното действие на джирото се ограничава за тях. Няма ограничение на кого може да се джиросва менителницата – на 3то лице или на лице, което има някакво отношение към нея.

Транспортно действие липсва при заложното джиро и джирото за събиране. Според Ан. Антонова джиранта може да прехвърли менителницата на няколко джиратари, които са посочени кумулативно.

5.2. Гаранционно действие – всеки джирант е солидарен длъжник за заплащане на сумата по менителницата. Колкото повече е дижросвана менителницата толкова повече длъжници има. Тази последица обаче може да се ограничи по няколко начина:

1) Джирото включва израза “не на заповед”, т. нар. ректаджиро. Това означава, че джирото няма гаранционно действие, а е по-скоро цесия. Гаранционното действие отпада само по отношение на конкретното джиро. Ако самата менителница е издадена с клауза “не на заповед”, то имаме ректаменителница. Това означава, че тя не е ЦК на заповед, а поименна ЦК. Условието “не на заповед” въведено от издателя се отнася до всички приобретатели.

2) Джирото включва израза “без отговорност” – това означава, че джиранта не отговаря по менителницата. Джирото има всички други действия по отношение на джиратаря. За разлика от ректаменителницата, менителницата не може да бъде издадена, като менителница без отговорност, защото до поемането й издателят е единствения длъжник.

Джирото няма гаранционно действие при джиросване на поименни акции. Бланковото джиро също няма гаранционно действие, както и джирото за събиране.

5.3. Легитимационно действие – ако има валидна менителница и непрекъсната верига от джира, последният джиратар се смята за собственик на менителницата и за титуляр на правата по нея. Това има значение в 2 насоки:

1) Ако такъв джиратар джироса менителницата на 3то лице то става собственик.

2) Има значение и за плащането, защото ако при платеца се яви лице, което е кредитор въз основа на веригата от джира, той е легитимиран да получи плащането и платецът не може да проверява действителността на менителницата.

6. Специални видове джира:

6.1. Следпротестно джиро – джиро след протест поради неплащане или след изтичане на срока за такъв протест. Това джиро има действието на цесия – извършва се като джиро, но не е оригинерен придобивен способ. След протеста джиратаря придобива правата, които след протеста е имал джиранта. Това правило е въведено, защото не е обичайно менителницата да се джиросва след протест.

6.2. Заложно джиро – чрез него се залага менителницата. Заложното джиро трябва да съдържа уговорка “за гарантиране”, “за залог”, “за обезпечение” или друг равнозначен израз. Последиците, които заложното джиро поражда е, че с него се осъществява правото на залог върху вземането, което менителницата материализира. Заложното джиро няма гаранционно действие. Заложният джиратар е заложен кредитор и в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение той може да насочи изпълнение към правото по менителницата. Заложният кредитор обаче не е титуляр на правото по менителницата. Заложният кредитор може да упражни заложното си право, освен това може да упълномощи 3ти лица да упражнят заложното му право с джиро за събиране (упълномощително джиро). Независимо от това заложното джиро също е оригинерен способ за възникване на заложно право. Заложният джиратар става кредитор дори заложният джирант да е имал проблеми с правата си по менителницата. Чл. 473, ал. 2 казва: Длъжниците не могат да противопоставят на приносителя възражения, основани на личните им отношения с джиранта, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при получаването на менителницата. Менителничните сделки са абстрактни във връзка с това, че по тях не могат да се черпят възражения от други правоотношения освен от менителницата. Това обаче не е така ако заложният джиратар не е добросъвестен.

6.3. Джиро за събиране (пълномощно джиро) – то съдържа уговорка "за събиране", "за инкасо", "по пълномощие" или друг израз, който означава упълномощаване. Това джиро всъщност е упълномощителна сделка, която поражда само представителна власт и нищо друго. Пълномощният джиратар е пълномощник на джиранта. Менителничните длъжници могат да правят на пълномощния джиратар всички възражения, които могат да правят на пълномощния джирант. Понеже все пак това е джиро законът е предвидил още едно отклонение от общия режим на упълномощаването – чл. 472, ал. 2: Упълномощаването, което се съдържа в джиро по пълномощие, не се прекратява със смъртта или с поставянето под запрещение на упълномощителя. Това правило важи и за аналогични хипотези например при прекратяване на юридически лице.

Менителница със заложно джиро или с джиро за събиране, може да се прехвърли само с друго джиро за събиране.

Особена е хипотезата, като заложният джиратар има по малко права от правата по менителницата – тогава възниква скрито джиро за събиране на остатъка. Когато се стигне до упражняване на правата се действа като заложен джиратар.

6.4. Следпадежно джиро – извършва се в 1 от двата работни дни след падежа на менителницата има същото действие като обикновеното джиро.

7. Общи бележки. Терминът “посредничество” е технически, става дума за особена хипотеза на встъпване в менителничен дълг. Има 2 вида посредничество: 1) при нужда – 3то лице се посочва от длъжник по менителницата; 2) за чест – 3тото лице встъпва само, по своя воля.

7.1. Посредничество при нужда.

1) Посредник може да бъде посочен от издателя, джиранта, авалиста. Посочването се изразява във включване на уговорка “в случай на нужда”. Всяко лице може да бъде (3то лице или длъжник по менителницата) поръчител, с изключение на приелия платец. Самото посочване на посредник при нужда не поражда задължение за него. Посредникът може ако желае да акцептира менителницата. Това приемане е допустимо във всички случаи, освен ако предявяването на менителницата за приемане е било забранено. Ако има посочен посредник, приносителят на менителницата е задължен да му я предяви за приемане, защото в противен случай губи регресните си права преди падежа срещу лицето, в полза на което се посредничи (хонорат) и длъжниците, които са по веригата след него (междинните джиранти).

2) Ако посредника откаже да приеме, това се констатира с протест. Приемането се извършва без тържествени формули, отбелязва се приемането и посредникът се подписва. Необходимо е при приемането да се уточни личността на хонората, ако хонорат не е посочен, смята се че се посредничи в полза на издателя.

3) Ако посредникът приеме менителницата той поема менителничното задължение спрямо приносителя и междинните джиранти. Той отговаря както хонората. Тази отговорност е субсидиарна по отношение акцептанта платец и солидарна с отговорността на хонората. Приносителят губи регресните си права (и възможността да иска обезпечение) преди падежа по отношение на междинните джиранти и хонората.

4) Ако менителницата е приета от посредника, тя трябва да му се предяви и за плащане – в деня след възможността за протест (в деня преди изтичане на срока за плащане). Ако той откаже да плати трябва да се направи протест Ако не се предяви и не се протестира приносителят губи регресните си права поради неплащане срещу хонората и междинните длъжници. Самото плащане може да бъде само за цялата сума. Платилият посредник има регресни вземания спрямо хонората, менителничните длъжници преди него и издателя. Плащането на поръчителя освобождава от отговорност длъжниците, които са по веригата след него.

7.2. Посредничество за чест. В тази хипотеза посредникът встъпва по своя воля, без да е определен от менителничен длъжник. Той може да приеме и да плати менителницата. Ако откаже да приеме менителницата последиците са като при посредничеството при нужда (вж. 1.1, 2). Ако посредникът приеме менителницата тя трябва да му бъде предявена и за плащане също последиците са идентични като посредничеството при нужда (вж. 1.1, 4).

8. Менителнично поръчителство (авал) – чл. 483-485.

8.1. Характеристика. Подобно на всички останали менителнични сделки и авалът е едностранна, формална (изисква се писмена форма за действителност) сделка, която трябва да е материализирана върху ЦК или алонжа. Изявлението на менителничния поръчител трябва да съдържа формулировката “като поръчител”, “per aval” “гаранция”, “гарант за ...” или друго подобно. Но и без никакви допълнителни уговорки подпис върху лицевата страна на менителницата, който не е на издателя или на платеца, има значение на авал (това е необорима презумпция). Авалистът трябва да посочи и за кого гарантира, ако не е посочено се приеме, че поръчителството е в полза на издателя на менителницата. Изявлението на авалиста трябва да е безусловно, но може да е за част от сумата.

8.2. Последици:

1) Авалистът отговаря, както лицето, за което се е задължил, т.е. това е фигура която прилича на посредничеството. Авалът има повече действия за запазване на правата на менителничния кредитор и за това се използва по-често от посредничеството. Авалистът е солидарен длъжник, но не е поръчител (терминът е условен).

2) Различия между авал и поръчителство. Авалът е много по-самостоятелна сделка от поръчителството. Задължението на авалиста е действително, дори ако задължението, за което е даден авалът да е недействително (единственото изключение от това правило е при порок във формата).

3) Авалистът отговаря като хонората (лицето, в чиято полза е поръчителството). Кредиторът трябва да извърши същите действия срещу авалиста каквито и срещу хонората.

4) Ако авалистът плати има регресни права срещу хонората и срещу всички предходни (преди хонората) длъжници по менителницата.

5) Ако има няколко авала - счита се, че помежду си авалистите не отговарят менителнично, а като обикновени солидарни длъжници (всеки за частта си).

9. Прилики и разлики между посредничество и поръчителство по менителница (по Ан. Антонова):

9.1. Прилики:

1) И при двата института едно 3то лице различно от издателя, джирантите и платеца поема задължение по менителницата.

2) Двата института имат една и съща цел – обезпечаване на длъжник по менителницата.

3) И при двата института се предвижда солидарна отговорност.

9.2. Разлики:

1) Издателят не може да бъде авалист (чл. 484, ал. 2), но може да бъде посредник.

2) За да се ангажира отговорността на авалиста не е необходим протест срещу длъжника, за да се ангажира отговорността на посредника е необходимо да се извърши протест, най-късно в деня за извършване на протест поради неплащане (чл. 521).

3) Поръчителят може да се задължи за част от сумата, посредникът трябва да плати цялата сума.

4) Ако приносителят откаже да получи плащане от авалиста, той не носи отговорност, а ако откаже да получи задължението си чрез посредничество губи исковете си срещу последващите на посредника джиранти.