Встъпление хомо религиозус
Приемане на вяра, напускане и преминаване в друга вяра
Изтегляне 1.39 Mb.
|
| Приемане на вяра, напускане и преминаване в друга вяра
На пръв поглед нещата изглеждат съвсем прости и ясни: приемаме (или сме приели) една религия, може (или би могло) да я изоставим, може (или би могло) да я заменим с друга. Но както обикновено човешките дела са много по-сложни. От една страна - поради факта, че религията не е сравнима с тенис-клуб, на който ставаме членове и го изоставяме без проблем, за да го заменим с клуб по пинг-понг или карате, да речем. От друга, и тъкмо това е по-същественото - поради трудно примиримите изисквания от страна на отделните религии, които често установяват неразривни връзки (един път приел я, човек не я напуска повече) между вярата и вярващите и евентуалното им желание да възобновят свободата си. Без да претендираме за изчерпателност, ще се ограничим с няколко основни случая, които най-малкото ще ни позволят да схванем сложността на поставените проблеми и на тяхното решаване. Колкото връзката между Църквата и държавата е по-здрава (цезаропапизъм, теокрация /15/), толкова напускането на една Църква и преминаването в друга се оказва по-трудно, ако не и невъзможно. Колкото по-слаби са тези връзки, или иначе казано, несъществуващи теоретически и практически (отделяне на Църквата от държавата), толкова по-улеснени са отказът от една вяра и приемането на друга. Едно е да приемеш религия от състояние на неверие, друго е да смениш религията си. Едно е да си приел религията по рождение и по волята на . родителите си, по силата на социалната среда, друго е да я приемеш, утвърждавайки този „наложен" избор например със и чрез тайнството на конфир-мацията (16) или на бар мицва (i7). Повечето религии не признават „излизане", не предлагат на своите принудително станали или неудовлетворени правоверни нищо друго освен избора „да се преструват" или. напълно; да изоставят религията (апостазия). Някои успяват да напуснат своята, без да я изоставят съвсем. Такъв впрочем е случаят с много от сектите, които създават една по-„истинска" Църква от онази, която са напуснали, претендирайки, с право или не, че са по-верни на духа на основателя или на неподправената истина от свещения текст. През Средновековието както при исляма, така и при християнството публичното отричане от собствената религия, така нареченото вероотстъп-ничество, се наказвало със смърт. Това показва до каква степен индивидът е бил принуден, веднъж приел религията (дори и да не я приемал), да не я изоставя. Поради самия факт на неизменния характер на кръщението например всеки кръстен се смята, че е приел християнската вяра ad vitam aeternam* освен в случаите на несъобразяване е волята му (кръщаване на малки деца въпреки яв- ното или вътрешното несъгласие на техните родители - и това ставаше до неотдавна). Евреите, дори и когато изповядват друга религия, продължават да- се числят към еврейския народ, понеже религиозният им статут не зависи от тяхната воля*, а от раждането им от майка еврейка (в случая религиозният закон, алаха, се различава от Израелския, който вече не признава еврейското гражданство на приелия друга религия). Само в свят, в който Църквата е отделена от държавата, където не господства нито цезаропапизъм, нито теокрация, където съществува свобода на вероизповеданието, процесите на приемане на религията, на напускането й и на преминаване в друга вяра могат да се изживяват от индивидите нормално, въпреки че не са толкова прости и безболезнени, с оглед на драматичния характер на всяка промяна у човека, каквато и да е тя, както по отношение на самия него, така и по отношение на другите. Трябва да отбележим също, че днес нараства броят на тези, които Никога не са напускали религията, тъй като никога не са я приемали: невярващите. Все повече стават и онези антивярва-щи, които подтикват другите да изоставят нещо, което те преценяват като опасна и лъжлива клопка. Нямаме обаче никакво основание да смятаме, че първите, сред които не са малко и колебаещите се (обърканите невярващи), няма да бъдат изкушени някой ден, ако не да се приобщят към религията, то поне често да общуват с нея, а и че т, нар. антивярващи няма да отстъпят пред „научно обосновани", „потвърдени от социалната практика" или „исторически доказани" вероизповедания, толкова по-опасни и перверзни, колкото по-изчистени си представят, че Са от същността на вероизповедание. ; Няма. нищо по-трудно от това да се определи броят на вярващите. Защото колко от тези, които са приели една религия, го удостоверяват и потвърждават с постоянно практикуване и изучаване? А какво, да кажем за онези милиони вярващи, които не съблюдават никакви тайнства и са се отдали на прелестите на консумативното настояще, в което всичко е позволено? Много вероизповедания и религиозни обреди изкушават „съвременния" човек далеч повече, отколкото отдаването на една религия такава, каквато е станала днес: не особено възнаграждаваща. Но вземем ли за-мярка това, което в наше време се приема за „възнаграждаващо", би трябвало откровено да признаем, че ако религията често навява досада, то е, защото стаената й светлина не може да бликне без кислорода, от който я лишаваме: силна завладяваща символика, зряла отговорност без престореност, както и без излишен романтизъм. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|