Встъпление хомо религиозус
Атеист, атеистичност, атеизъм
Изтегляне 1.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Атеистичност и атеизъм
| Атеист, атеистичност, атеизъм
Атеист е този, който: • не признава общопочитаните богове и следователно е смятан за човек „без бог(ове)", тоест за атеист. Подобно обвинение например е било отправяно към Сократ (той не се прекланя пред небесните богове, а призовава- своя вътрешен „демон") и по-късно към християните (те не почитат общопризнатите богове, а благоговеят пред един разпънат на кръст „злосторник", за когото твърдят, че е истинският Бог); • не признава истинския Бог и всъщност е човек без Бог (атеист), тъй като неговите богове не са нищо друго освен идоли, илюзии, лъжи. Обвинение, отправяно например от християните към тези, които те наричали идолопоклонници*; • твърди, че не съществува нито Бог, нито божественост и следователно няма нито Съзидание, нито Божии закони, нито Божествено спасение, на което да се надяваме. Това е атеист („без бог(ове)") в идеологическия смисъл на думата (съвременен или антйчед материализъм). Следователно за един атеист в идеологически план, често дори врйнстващ, Бог не е нито въпрос за основно изследване, нито отговор за доуточняване, а изпразнен от съдържание термин, който човекът пълни с измамливи надежди и с, не по-малко измамна „сигурност". Атеистичност и атеизъм Както вече установихме, уместно е до известна степен да разграничаваме лаичността, разбирана като автономия на разума и на обществения ред, невключваща отхвърлянето или маргинализацията на религиозното, от лаицизма, в смисъл на същата тази автономия, но предполагаща и отхвърлянето или маргцнализацията на религиозното. Освен това констатирахме, че прилагателното „светски" определя едновременно това, което е от порядъка на лаичността, както и онова, което е от порядъка на лаицизма. Единствено контекстът позволява съответното нюансиране или разграничаване. Процедирахме по същия начин, за да уточним различаващите се-- значения на двойките категории религиозност/религия, секуларност/секуларизъм, юдейство/юдаизъм, като всеки -изъм (или еквивалентен суфикс) идва да придаде закостейялост и да иде-ологизира нещо, което е било изживяно съвсем естествено, в унисон със спецификата на дадена сложна социална, действителност. Ако общността, лаичността, секуларността, религи-озността, както и националността или юдейството са непосредствени дадености на една изживяна социалност, тяхната идеологизация, превръщането им в по-малко или повече полемични доктрини (комунизъм, лаицизъм, секуларизъм, религия, национализъм, юдаизъм) принадлежи вече към друга област и трябва да се разглежда от друг ъгъл. Прилагайки всичко това към прилагателното атеистичен не от прекалено желание да играем на думи или да измисляме нови заради самото удоволствие да разсъждаваме, бихме могли да различим атеистичността от атеизма. Така ще разграничим фактическата атеистичност, основана на отговорността на човека, която изобщо не включва несъществувайето и/или ненамесата на Господ, от атеизма, който изцяло отрича съществуването на Бог. И наистина, ако за вярващия връзката, която ни еди-нява с Бог, е неразривна, тъй както е неразривна например връзката между детето и майката, от това не следва, че в ежедневните си дела ние не сме личцо отговорни и свободни. Господ не действа вместо нас, цени замества, не изправя нашите груби грешки или престъпления. Казано по друг начин, трябва да постъпваме така, сякаш Господ не съществува, защото ние сме, независимо дали го искаме или не, отговорни за своите действия. Ако сме носители на една Зряла вяра, би трябвало да си даваме сметка за атеистичността на своята участ, тоест за това, че Бог не е на всяка крачка ,с нас, без същевременно да изпадаме в атеизъм. Човекът е отговорен както за доброто, така и за злото, което извършва, и е добре, че Господ, за да му остави поле за действие, а не картбланш, си почива (Deus otiosus) и стои в сянка (Deus absconditus), като същевременно разчита на това, че хоратд ще славят и въ.звеличават неговото творение. Бог и човекът в условията на така създадения свят са един вид „сираци", докато според вярващия Господ ни призовава да признаем неговото бащинство, което ни прави „Божии синове" и ни дава надежда, че това осиновяване е залог за „възкръсване". Ако при индуизма поставената цел е тоталното освобождаване на човека, единяващ личния аз (атман) с първичния, висшия Аз, Абсолюта (брахман), и осъзнаващ тяхната фундаментална идентичност, то образът на Бог или на боговете е само друг начин да не се изпадне в атеизъм, като същевременно не се изоставя атеистичността. Що се отнася до ранния будизъм, това, разбира се, е атеизъм, но атеизъм, който, колкото и да е парадоксално, визира не несъществуването на боговете, а на тяхната спасителна сила. Боговете съществуват, също както и хората, но бидейки подчинени като тях на дълга да се прераждат, те не са нищо друго освен начин на съществуване, а не състояние на пълно освобождаване (нирвана), присъщо на онзи, който не трябва повече да се преражда. И анимизмът най-често установява, че Бог, Върховното същество, си почива (Deus otiosus), че е далеч или се е отдалечил от човека, останал следователно в положение на атеистичност, „без Бог", който да му помага. Но тъй като светът на анимизма е изпълнен с божественост, с невидими, ала активни сили - върху чиято същност се гради митът, - тъкмо тях човекът тряб-ва да опитоми, да ги накара да му служат, за да умножи собствената си мощ, да оцелее, но също и да пребъде. В тези наченки на размисъл върху атеистичността на нашата човешка участ, или, казано по друг начин, върху нашата свобода и отговорност, има с какво да сближим „вярващите" и „невярващите", ако не за друго, то поне, за да издигнем ролята на етиката и да избегнем идеологизацията на атеизма, но също и за да устоим, струва ми се, на изкушението на индуизма или на будизма за цялостно освобождаване. Защото това освобождаване, съдържащо категоричното отричане на личния аз, е по същество "антихуманизъм" и следователно отхвърля както атеистичния, така и религиозния хуманизъм, според който човекът става човек заради любовта на Бог и като резултат от неговото милосърдие, ползвано от всяко човешко същество за себе си и за другите. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|