Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Притчата за милосърдния самарянин
| ... нашето Възкресение
Появил се като човек между хората, Христос може да умре .само като човек; Това, че е бил осъден и убит (екзекутиран) като размирник, е достоверен исторически факт, но ня-ма по-голямо значение от всеки друг достоверен исторически факт, Онова, което дава смисъл на Христовата смърт, е неговото Възкресение, поради това, че е залог за нашето. Ако Христос беше възкръснал само заради себе си, ако се бе слял със своя Отец в Духа, какъв щеше да бъде смисълът от идването му между нас? Но като „първороден възкресен" Христос ни възкресява със себе си, тук и сега, в Духа. Кръщението, което -ни въвежда в живота на възкресени, и причастието, което ни позволява да участваме в преображението на нашето същество чрез неговото, представляват гаранции за крайно и вечно възкресение, чийто смисъл все още не е изцяло изяснен и чиято реалност не може да бъде обхваната от въображението ни. Но нашето възкресение не е само бъдещо - в края на времената, в плеромата (46), в пароусията (47), - то вече е започнало за всички човеци, в самия ден на Възкресението Христово. Бихме могли да кажем, че призвани да възкръснем и следователно да се обожествим (теосис, дейфикацио), ще успеем пълноценно да постигнем това в края на пътя, когато, „произхождайки" от Отеца, чрез Сина ние ще се възвърнем в Духа. И въпреки че сме съставени от пръст и в пръст ще се превърнем, чрез Сина Бог ще ни възкреси в Духа. Именно защото вече сме възкресени като „новородени" от Христос в Духа, ние можем да се надяваме на възкресение, защото вярваме в Христа и в Светия Дух. Притчата за милосърдния самарянин В трите синоптични Евангелия около четирийсет притчи илюстрират учението на Иисус - Благата вест. Това са малки разкази, които чрез разнообразни сравнения имат за цел да подчертаят новото преображение, към което Иисус приканва слушателите си. За да може днешният читател да усети както сложната простота, тоест неизчерпаемостта на притчата, така и недоразуменията, до които би довел един невнимателен, стереотипен или опрос-тенчески прочит, ще се опитаме да изведем по нов начин отговора на известния въпрос. Избрахме притчата за милосърдния самарянин, която само свети Лука разказва, защото тя е, об-що взето, добре известна и разбулва централния въпрос на Благата вест: „Кой е ближният ми, когото трябва да обичам като самия себе си!" В нейната поанта се повдига един проблем, свързан с прецизния прочит на притчата, който може да бъде решен чрез правилен подход към текста. И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво дл направя, за да наследя живот вечен? Л Той му каза: в Закона що е писано? Мак четеш? Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си -сила г и с всичкия си разум, и ближния си като себе си." Иисус му рече: пра^ во отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив. Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой и моят ближен? Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Йерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и,един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, ката се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи нa добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. Лук., 10:25-37 Тъй като не можем да разгледаме, колкото и да сд важни, всички детайли на тази притча, на които традицията придава твърде алегорично значение, ще се задоволим с въпроса за ближния, така както е поставен и илюстриран в текста. Следният схематичен и опростен план ще ни улесни: 1. Въпрос на законника Какво да направя! 2. Отговор (под формата «а въпрос) на Иисус В Закона що е писано! 3. Отговор на законника Възлюби Господа и бли- жния си. 4. Заключение на Иисус Тъй постъпвай. 5. Въпрос на законника А кои е моят ближен? 6. Отговор на Иисус Разказва за милосърд- ния самарянин. 1, Въпрос на Иисус Кой ти се вижда да е бил ближен? 8.;Отговор на законника Оня, който му стори милост. 9. Заключение на Иисус Иди и ти прави също така. Отговорът на законника (3) задоволява Иисус (4). Законникът и Иисус са привидно на едно мнение. Но (5) ако е естествено да обичаш Бог и това не представлява проблем - знае се кого и как да се обича, - не така стоят нещата с любовта към ближния- Всъщност смисълът на въпроса, поставен от законника, е „всеки човек не ми е ближен". Иначе защо би задал въпроса: „Но кой е ближният ми!", ако е смятал всеки човек за свой ближен и ако не е знаел, че Иисус е имал друго предвид? И действително за законника изглежда ясно, че категорията „ближен", който трябва да се обича, включва или само сънародници и близки или (и) изключва „всеизвестните" грешници (митари, блудници и др.). В притчата (6) Иисус разрушава всичко, което би ограничило категорията „ближен": ближен ми е всеки, който има нужда от мен. Урокът би могъл да спре дотук. Ала (7) Иисус го продължава, и то в областта на компетентността на законника, като пита не кой е ближният, който трябва да се обича, (отговорът вече е даден: всеки човек, който има нужда от мен), а кой е ближният от гледна точка на жертвата, на нуждаещия се от помощ: онзи, който стои на разстояние (като свещеника и левита), или този, който се приближава. Така Иисус принуждава законника (8) да му отговори, че ближният е добрият самарянин, този, който проявява добрина. Защото сънародниците на жертвата - каквито и да са съображенията им (обичаи, предпазливост) да не се намесят, - които са естествените му ближни, не предприемат нищо, за да му помогнат, докато „наследственият враг" (самарянинът) проявява човещина и милосърдие. Ще отбележим мимоходом как от стриктно „националистична" гледна точка е по-приятно и благородно да се покажеш добър спрямо врага си, отколкото да получиш помощ от него. Този, който с щедро сърце би дал вода на неприятеля си, no-скоро би умрял от жажда, нежели да приеме и капка от него, а във всички случаи няма да го обича по-силно след това. И така, според Иисус всеки човек е моят ближен и аз съм ближният на всеки човек. Това ще рече, че не съществуват неприятели, отритнати, неближни, а само ближни. Любовта към ближния е толкова всеобхватна, колкото и любовта към Бога. Ето защо в Христовото учение тя не се спира пред нищо: обичай неприятелите си, прави добро на тези, които те мразят... Тук няма да открием и следа от. „любов",, която под предлог, че се грижи за спасението на своя обект и се стреми да го направи такъв, какъвто той би трябвало да бъде, измъчва, убива, наказва и затваря. Вярно е, че понякога се налага да се намесиш между насилника и жертвата, да спасиш невинния и невъоръжения, да защитиш себе си. Но колкото и да е законно такова действие, то все пак противоречи на любовта. Но това е друга тема, която няма да обсъждаме тук и сега. Във връзка със сложния въпрос за любовта към * ближния предлагаме на вниманието на читателя един малък разказ, изразяващ съвсем друга духовна традиция, тази на китайския даоизъм, който показва доколко всеки въпрос и неговият (временен) отговор зависят от дадена култура и наложените от нея гледни точки и акценти. На изток живеел човек на име Юан Кин-му. Веднъж тръгнал на дълъг път, но се оказал без храна. Един разбойник от Ху-фу, на име Киеу, го видял как изнемогва, та му дал вода и храна да се подкрепи. Юан Кин-му се подкрепил на три пъти и като дошъл на себе си, запитал: „Кой си ти?" Другият му отговорил: „Аз съм от Ху-фу и се казвам Киеу. "Тогава Юан Кин-му рекъл: „Не си ли ти разбойник? Какво! Нима ме е нахранил един пропаднал човек? Моето чувство за справедливост ми забранява да ям от храната ти!" И пътникът се навел напред, подпрял се с ръце на земята и се опитал да повърне, но от устата му излизало само хърхорене. Тогава се свлякъл на земята и издъхнал. Истина е, че човекът от Ху-фу бил разбойник, ала да нахраниш изгладнял странник не е разбойничество. Това, че пътникът отказал да приеме храната, която доброжелателят му предложил, защото я смятал плод на разбойничество, е несъответствие между названието и съдържанието. „Даоистки философи" („Ли-дзъ, истинският класик на съвършената пустота"). Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|