Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Есхатологичната надежда (за вечен зкивот след смъртта)
| Проповедта на хълма
Мат., 5:3-10 (Лук., 6:20-22) ... блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. Есхатологичната надежда (за вечен зкивот след смъртта) Йоан, 6:40 Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден. Препрочитайки редовете от Евангелията, които изразяват Божието благовестие - А след като бе предаден Йоан, Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за царството Божие, казваше: времето се изпълни и наближи царството Божие, покацте се и вярвайте в Евангелието. (Марк., 1:14-15), човек остава удивен не толкова от жизненото значение и необходимостта от тази надежда, колкото от трагичния изход, до който е довело благовестието: разпъването на кръста на вестителя на Благата вест за Бога, вселюбещ Отец. В онези изключителни месиански времена, за които съществува богата еврейска литература между двата завета (42), времена, заредени с копнежа по Божието царство - предусетено от мнозина и очаквано с надежда от всички, - радикалността на предписанията на Иисус Назарянина да станеш друг, да се довериш на неизразимата милост на Отеца, да се промениш отвътре (метаноя), да отидеш по-далеч от нормите на Закона, влиза оче-видно в силно противоречие с конформизма на убедените крепители на ортопраксията и ортодок-сията, но не предполага такъв трагичен край, особено при относително добрия прием на Иисусово-то Слово от населението. Фактът, че арестуването на Иисус и набързо „претупаният" процес, на който той е обвинен в „богохулство" (религиозен мотив от страна на евреите) и в подстрекателство (политически мотив от страна на римляните), довеждат до екзекутирането му като престъпник, буди учудване, но е разбираем в светлината на замесените интереси („религиозни", политико-религиозни, политически). Ала това, че след изпълнението на присъдата и разпръсването на апостолите и Христовите ученици, душевно смазани от онова, което са видели и за което съвсем не са били подготвени, се възражда с такава сила и жизненост вярата в Иисус и в неговото Слово като вяра във Възкръсналия в Бога, показва колко здраво и жилаво е било зрънцето, посято от Благата вест, и доколко тя се е сляла с възкресението на своя Вестител, Иисус Христос, Син на своя Отец (ава) Бог. Бог не е изоставил своя Син, а го е възкресил в себе си. Ще спрем дотук и няма да разпростираме анализа върху всички елементи, изграждащи неотменимия акт на вярата във възкръсналия Иисус Христос. Тази вяра, макар и да се родее с „подготвителни" актове (вярата в живия Бог, участник в историята на избрания от него народ, вяра в Бога, който щедро опрощава, вяра в Словото Божие...), намира тук най-невероятното си изражение: Бог, преобразил се в човек, за да стане всичко за всички, и умиращ на кръста, за да ни извиси до себе си. Вярата на въглищаря по нищо не отстъпва на тази на богослова - макар последният да знае мал- ко повече за това, което може да се знае, - защото ние трябва да станем новите хора, каквито сме призвани да бъдем, в живота, а не (само) в мислите си. Мойсеевият Закон ясно определя онова, което Бог очаква от нас, въпреки че пророците идват, за да ни напомнят какво означава да му се покоряваме; Коранът дава ясна и проста нашка и кодификация на нашето подчинение на Бога; будизмът не обвързва пътя към пълното освобождение с никаква милост или блага вест от живия Бог и не увенчава освобождението с никакво възкресение. Иисус Назарянина ни призовава да отидем по-даяеч от това, което изискват от нас Законът или кодексите, да надраснем социалните противобор-ства, успокоителната сигурност и прагматичните предначертания, за да изживеем благодатта на Любовта, която иде от Бога и се възвръща към Бога. „Обичай и прави каквото искаш" ще каже по-късно свети Августин, подразбирайки, естествено, не чувствени и егоистични щения, а любов толкова ревностна, че идейки от Бога, тя възвеличава всяка преобразена от него воля. ... всичко е ваше; вие пък сте Христови, о. Христос - Божий. 1 Кор., 3:22-23 За Апостол Павел сб твърди, че е вторият, а ако искаме да бъдем точни, той е всъщност единственият основател на християнството, тъй като Иисус Назарянина никога не е искал да основава религия, още по-малко всеобща. Може със сигурност да се говори за павлианство, което, подхранвано от юдаизма и елинизма (43), е изиграло решителната роля за превръщането на ранната юдео-хрис-тиянска общност в Църква, отворена за света на езичниците (44), без да бъде еврейска нито по плът, нито по Закон, въпреки че Израил остава по странен начин тази част от Бога, която ще бъде спасена в края на времената, „защото Божиите дарове и призванието са неотменни". (Рим., 11:29). Павел е роден в Tape (столица на римската провинция Киликия) в Мала Азия. Евреин, елинист и фарисей, той бил известен сред евреите с името Са-вел, а сред гръко-римското общество като Павел. Станал римски гражданин - доста рядко благоволение по онова време, - загива като мъченик в Рим (67?) на възраст 52 или повече години. В Йерусалим той учил при прочутия фарисейски равин Гамалиил, при когото завършил образованието си. Тогава Савел имал за задача да преследва юдео-християните. По време на една от мисиите му, които се състояли в придружаване на оковани юдео-християни до висшите духовни са-новници, за да бъдат измъчвани и умъртвявани, по пътя за Дамаск му се явил Христос. От този момент нататък, след като се покръе-тил, той прекратил гоненията на християните и предприел няколко пътешествия за покръстване на езичници, откъдето останало прозвището му -Апостол на езичниците. .Окрилен от силната си вяра, подхранвана и от факта, че благодарение на Христос и на никой друг той се е променил (от гонител е станал Апостол), Павел бил убеден, че Христос мОже да дари вяра на всеки човек. Цялото учение на Павел е христоцентрично. Христос е единственият безкористен спасител, защото пред Бога всеки човек е в „неоправдано" положение. Никой евреин не може да бъде оправ- дан от Закона, никой езичник - от „естественото" познаване на Бога. • Оттук и значението, което отдава Апостол-Па-вловата христология на темите за греха, опрощаването на греховете, спасението. Oт 13-те послания (45) на Павел следва да отбележим по-специално посланието до римляните по-.-ради богословската и христологическата му стойност и синтезирания израз, който дава на учението на своя автор. Ето два кратки откъса от него. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|